Ромен Ролан
Жан-Кристоф (3) (Том II)

2

Докато започна да проглежда в рояка идеи, от който изплуваше парижкото изкуство, един факт правеше все по-силно впечатление на Кристоф: превъзходството на жената в това космополитно общество. Тя заемаше невероятно, несъобразно голямо място. Вече не беше само другарка на мъжа. Не й стигаше даже да стане равна с него. Нейното удоволствие трябваше да бъде най-строг закон за мъжа. И мъжът се поддаваше. Когато един народ остарее, той се отказва от волята, от вярата си, от всички основания за живот и ги предава в ръцете на жената, която раздава наслади. Мъжете създават произведения на изкуството, а жените създават мъжете, освен ако сами не се заемат да творят, както бе станало в тогавашна Франция. Но би било по-правилно да се каже, че унищожават това, което създават. Вечното женско начало винаги е имало възторжена власт и над най-добрите; за обикновените мъже и за епохите на упадък обаче е в сила, както е казал някой, друго женско начало, което неотменно ги влече към гибел. Именно то властвуваше сега над мисълта на Париж като абсолютен господар.

* * *

Кристоф наблюдаваше любопитно парижанките в салоните, където бяха го приели като протеже на Силвен Кон и заради таланта му на виртуоз. Като повечето чужденци той обобщаваше без капка снизходителност своите преценки за всички французойки според два-три типа, които беше срещнал: млади, не много високи жени, не особено свежи; леко подпухнали, гъвкави, с боядисани коси, с големи шапки на хубавите главички, малко прекалено големи за тялото им, с чисти черти; малък доста добре оформен нос, издаващ често простащина и безхарактерност; вечно подвижни очи, без дълбок живот, но широко отворени, възможно най-искрящи; красиво очертана, напълно овладяна уста и закръглена брадичка; цялата долна част на лицето говореше за материализма на тези елегантни особи, които, колкото и да бяха заети с любовни интриги, никога не забравяха обществото и семейството си. Хубави, но не расови. У почти всички светски жени се чувствуваше развратената или мечтаещата да бъде развратена буржоазка с традиционните качества на класата й: благоразумие, пестеливост, студенина, практически усет, егоизъм. Дребно съществуване. Желание за плътска наслада, произтичаща повече от умозрителна любознателност, отколкото от плътска потребност. Не особено силна, но решителна воля. Облечени великолепно, те често правеха несъзнателни жестове: докосваха леко косите и гребените си с ръка уж да ги оправят. Сядаха винаги така, че да могат да се оглеждат — а и да наблюдават другите в някое огледало, близо или далечно, без да пропуснат, на вечеря или на чай, да уловят мимоходом отражението си върху гладките и блестящи прибори и сребърни кафеници, защото то ги интересуваше повече от всичко друго. На масата спазваха строга хигиена: пиеха само вода и се лишаваха от всички яденета, които биха могли да накърнят идеала им за млечна белота.

В средите, които посещаваше Кристоф, процентът на еврейките беше доста голям, а те винаги го привличаха, макар че след срещата си с Юдит Манхайм да не си правеше особени илюзии по отношение на тях. Силвен Кон го беше въвел в няколко израилтянски салона, където го приеха с обичайното разбиране, тъй като евреите обичат умните хора. Кристоф срещаше там на вечеря финансисти, инженери, собственици на вестници, международни борсови посредници, съвременни търговци — с една дума, деловите среди на републиката. Прозорливи и енергични хора, безразлични към другите, усмихнати, експанзивни, а всъщност затворени в себе си. Кристоф имаше понякога чувството, че зад упоритите чела, в миналото и в бъдещето на тези хора, събрани около пищната маса, отрупана с меса, цветя и вина, се крият престъпления. Почти всички бяха грозни. Повечето от жените, гледани отдалече, бяха доста блестящи. Не биваше обаче да се приближава човек: тенът на лицата им не беше благороден. Но притежаваха блясък, пищна плът, красиви рамене, които гордо разкриваха пред погледите, и дарба да превърнат хубостта и даже грозотата си в клопка за мъжете. Художникът би разпознал в някоя от тях древния римски тип, жените от времето на Нерон или Адриан. Срещаха се и лица като на картините на Палма, с чувствен израз, тежка брадичка и къса шия, с някаква животинска красота. Други имаха пищни къдрави коси и пламенни, дръзки очи: отгатваше се, че са тънки, хапливи, готови на всичко, по-мъжествени от другите жени и въпреки това по-женствени. Сред общата маса се открояваше тук-там някой по-одухотворен профил. Чистите черти, отминавайки Рим, стигаха до Изтока, до Ливан: в тях се долавяше поезията на безмълвието, на пустинята. Но когато Кристоф се доближеше и чуеше думите, които разменяше Ребека с Фаустина римлянката или със света Варвара — венецианката, пред него се озоваваше обикновената парижка еврейка, неотличаваща се от другите, по парижанка от парижанките, по-изкуствена и по-подправена от тях, която сипеше невъзмутимо злобни забележки, разсъбличайки душата и тялото на хората с очите си на мадона.

Кристоф се разхождаше от група на група, без да може да се присъедини към нито една. Мъжете говореха за лова с жестокост, за любовта с грубост, за парите само със студена и подигравателна самоуверена точност. В пушалнята си водеха делови бележки. Кристоф чуваше да казват за някое конте, което сновеше край креслата на жените с розетка на ревера и изричаше превзето с подчертан парижки акцент всевъзможни любезности:

— Как? Нима са го пуснали на свобода?

В някой ъгъл на салона две дами разговаряха за любовните връзки на млада актриса с жена от доброто общество. Понякога устройваха концерти. Молеха Кристоф да посвири. Задъхани, плувнали в пот поетеси произнасяха с апокалиптична страст стихове от Сюли-Прюдом или Огюст Доршен. Прочут актьор декламираше тържествено някоя „Мистична балада“ под небесните звуци на орган. И музиката, и стиховете бяха така тъпи, че Кристоф просто се поболяваше. Но римлянките бяха очаровани, смееха се от все сърце и показваха прекрасните си зъби. Играеха също драми от Ибсен. Епилог на борбата на един забележителен човек против устоите на обществото, стигнал дотам, че да го забавлява!

После естествено всички се чувствуваха длъжни да говорят за изкуство. Направо да ти се повдигне. Особено жените започваха да говорят за Ибсен, Вагнер, Толстой, за да флиртуват или просто от любезност, от скука, от глупост. А плъзнеше ли се разговорът по този наклон, нямаше вече как да спре. Болест, заразна болест. Трябваше да се изслушат мислите на банкерите, на борсовите посредници и на търговците на роби за изкуството. Кристоф напразно избягваше да отговаря, напразно се опитваше да отклони разговора: настървено му говореха за музика, за възвишена поезия. Както казваше Берлиоз, „тези хора употребяват най-хладнокръвно всевъзможни термини, като че ли говорят за вино, жени или други свинщини“. Психиатър разпознаваше в героинята на Ибсен една от своите пациентки, само че много по-глупава. Някакъв инженер твърдеше съвсем добросъвестно, че в „Куклен дом“ мъжът бил симпатичният герой. Прочут актьор — известен комик — изказваше, запъвайки се от вълнение, дълбоки мисли за Ницше и Карлайл. Разказваше на Кристоф, че не можел да види картина от Веласкец (той беше богът на деня), „без по бузите му да потекат едри сълзи“. Все пак той доверяваше на Кристоф, че колкото и да ценял изкуството, още по-високо поставял изкуството да живееш, активността, и ако можел да избира ролите си, щял да избере ролята на Бисмарк. Понякога в салоните попадаше някой така наречен духовит човек. Неговото присъствие не повдигаше чувствително нивото на разговора. Кристоф правеше равносметка на това, което се приписваше на такива хора, и онова, което действително казваха. Най-често не казваха нищо; задоволяваха се с превзети просташки изказвания или със загадъчни усмивки; живееха с миналата си слава и не си даваха никакъв труд, като се изключат неколцина дърдорковци, обикновено от Южна Франция. Виж, те говореха за всичко. Никакво чувство за различните стойности. За тях всичко беше на една плоскост. Еди-кой си бил Шекспир. Еди-кой си Молиер. Еди-кой си Паскал или Исус Христос. Сравняваха Ибсен с Дюма-син или Толстой с Жорж Санд; и естествено, за да докажат, че всичко идва от Франция. Обикновено не знаеха нито един чужд език, но това не ги притесняваше. Публиката им пет пари не даваше дали казват истината! Важното беше да разправят забавни неща, колкото се може по-ласкателни за националното самолюбие. Чужденците имаха здрав гръб — освен идола на деня: защото винаги някой трябваше да бъде на мода: било Григ, или Вагнер, Ницше или Горки, или д’Анунцио. Това не продължаваше дълго и идолът можеше да бъде сигурен, че някоя прекрасна сутрин ще бъде изхвърлен в кофата за смет.

В момента идолът беше Бетховен. Бетховен — кой ли би си го помислил? — беше на мода. Поне между светските хора и литераторите: защото музикантите тутакси се бяха отдръпнали от него, следвайки законите на механиката, които ръководят художествения вкус във Франция. Французинът трябва да знае какво мисли неговият съсед, за да мисли същото или обратното. Така, виждайки, че Бетховен става популярен, най-изтънчените музиканти бяха почнали да го намират недостатъчно изтънчен за тях; претендираха, че изпреварват общественото мнение и никога не го следват; вместо да се съгласят с него, по-скоро биха му обърнали гръб. Така че бяха започнали да наричат Бетховен стар глухчо, който крещи с дрезгав глас. Някои от тях твърдяха, че може би е достоен за уважение моралист, но прехвален музикант. Тези лоши шеги не бяха по вкуса на Кристоф. Но и възторгът на хората от доброто общество също не го задоволяваше. Ако Бетховен беше дошъл по това време в Париж, той щеше да бъде лъвът на деня; жалко, че беше умрял преди един век. Впрочем не музиката му имаше толкова голям дял в това увлечение, колкото повече или по-малко романтичните подробности на живота му, популяризиран от сантиментални и добродетелни биографи. Мъжествената му лъвска маска беше станала същински шлагер. Дамите се разчувствуваха над съдбата му; намекваха, че ако го познавали, нямало да бъде толкова нещастен; и щедрите им сърца толкова по-щедро се предлагаха, защото нямаше никаква опасност Бетховен да ги разбере буквално — на стареца не му беше необходимо вече нищо. Ето защо диригентите, виртуозите, импресариите откриваха в себе си цели съкровищници на състрадание към него. И в качеството си на представители на Бетховен приемаха почестите, предназначени нему. Пищни фестивали с прекалено високи цени на входните билети даваха повод на светските хора да покажат своята щедрост, а и понякога да се запознаят със симфониите на Бетховен. Комитети от актьори, денди, полуденди и политици, натоварени от Републиката да ръководят съдбините на изкуството, съобщаваха на света, че ще издигнат паметник на Бетховен: в подписката редом с имената на няколко честни хора, които служеха за параван на другите се виждаше цялата паплач, която би стъпкала в краката си живия Бетховен или която самият той би смазал.

Кристоф гледаше, слушаше. Стискаше зъби, за да не изругае. Цялата вечер стоеше напрегнат и изнервен. Не можеше нито да говори, нито да мълчи. Да говори не защото чувствува нужда, а просто от възпитание, защото трябва да се говори, му се струваше унизително и срамно. Да каже какво мисли, не му бе позволено. Да говори баналности, не му беше възможно. И той не притежаваше дори дарбата да бъде любезен, когато не говореше! Погледнеше ли съседа си, втренчваше в него проницателния си поглед: неволно го проучваше, а другият се засягаше. Заговореше ли, беше премного убеден в думите си, а това неприятно изненадваше всички, дори самия него. Даваше си сметка, че не е на мястото си и тъй като беше достатъчно умен, за да почувствува тона на средата, беше еднакво шокиран и от собственото си поведение и от домакините. Яд го беше на него самия, но и на тях.

Когато най-сетне се озоваваше сам на улицата, беше така смазан от отегчение, че нямаше сила да се прибере пеш в дома си; идеше му да легне на земята, посред улицата, както двадесет пъти едва не бе го направил в детството си като малък виртуоз, след като беше свирил в замъка на великия херцог. Понякога, макар и да му бяха останали само пет-шест франка до края на седмицата, изхарчваше два за кола. Скачаше в нея, за да избяга по-бързо. И докато колата го отнасяше, просто стенеше от нерви. И в дома си продължаваше да стене, насън… После внезапно избухваше в смях, припомняйки си някоя комична дума. Изненадваше се, че я повтаря, подражавайки на жестовете. На следващия ден, а и няколко дни след това му се случваше пак, разхождайки се сам, да изръмжи като звяр… Защо ходеше при тези хора? Защо ги посещаваше отново? Защо си налагаше да жестикулира и да гримасничи като другите, да се преструва, че се интересува от нещо, което не го интересува? Нали действително не го интересуваше? Преди година той никога не би могъл да понесе такова общество. Сега то всъщност го забавляваше, макар и да го дразнеше. Дали и в него не се бе промъкнало малко парижко безразличие? Той се питаше понякога с безпокойство дали не е загубил нещо от силата си. Напротив, станал беше още по-силен. Беше по-свободен духом в чуждата среда. Очите му неволно проглеждаха за голямата комедия на обществото.

От друга страна, независимо дали му се нравеше, или не, трябваше да продължава този живот, ако искаше изкуството му да бъде опознато от парижкото общество, което се интересува от творбите само дотолкова, доколкото познава авторите. Освен това трябваше да се постарае да го опознаят, ако искаше да намери ученици сред тези еснафи, които му бяха необходими, за да се изхранва.

Пък и човек има сърце; и въпреки волята му то се привързва. Намира към кого да се привърже, в каквато и среда да попадне; ако не успее, не би могло да живее.

* * *

Между светските девойки, ученички на Кристоф — не много на брой между другото, — беше и дъщерята на богат фабрикант на автомобили — Колет Стивънс. Баща й беше белгиец, син на англо-американец, установил се в Анверс, и на холандка. Понастоящем — натурализиран французин. Майка й беше италианка. Истинско парижко семейство. За Кристоф — а и за мнозина други — Колет Стивънс беше типична френска девойка.

Беше осемнадесетгодишна, с черни кадифени очи, които кокетираха с младежите; заниците й на испанка изпълваха цялата орбита с влажния си блясък; малкото й, въздълго и странно носле, се бърчеше и мърдаше недоловимо, когато тя говореше; разпилени коси, подвижно, невзрачно личице, не особено блестяща, обилно напудрена кожа, пълнички бузи, същинско пухкаво коте.

Съвсем дребничка, много добре облечена, съблазнителна, закачлива, Колет се държеше превзето, неестествено и глуповато като малко момиченце, изтягаше се по два часа в люлеещия се стол, като сегиз-тогиз надаваше писукания от рода на: „Нима? Не е възможно!…“

На масата пляскаше с ръце, когато поднасяха ядене, което обичаше; в приемната пушеше цигари и се преструваше пред мъжете, че страшно много обича приятелките си, хвърляше се на вратовете им, милваше ги по ръцете, шепнеше им на ухото, казваше възхитително наивни, а също така злобнички неща с нежния си крехък глас; умееше да подхвърля уж съвсем мимоходом и доста волнички неща, но най-вече успяваше да предизвика другите да ги кажат, като запазваше невинното си изражение на малко послушно момиченце с блеснали очи под тежките и сладострастни клепачи, поглеждайки хитричко встрани, дебнейки всички клюки, улавяйки всички неприлични закачки в разговора и стараейки се да хване с въдицата си и някое сърце.

Всички тези маймунджилъци, тези перчения на паленце и престорена наивност никак не се харесваха на Кристоф. Той си имаше друга работа и съвсем не му беше до закачките на едно малко покварено момиче, дори не можеше да ги гледа развеселен. Той трябваше да си печели хляба, да спасява от смърт живота и мислите си. Търпеше тези салонни папагалчета само защото му доставяха средства за съществуване. В замяна на парите им той им даваше добросъвестно уроци, намръщил чело, напрегнал ум, за да не се разсейва нито от скуката, която му навяваше тази задача, нито от закачките на своите ученички, когато бяха кокетни като Колет Стивънс. Той й обръщаше почти толкова внимание, колкото и на малката й братовчедка, дванадесетгодишно, плахо и мълчаливо дете, което семейство Стивънс бяха прибрали в дома си и на което Кристоф също даваше уроци по пиано.

Но Колет беше премного хитра, за да не почувствува, че с Кристоф закачките й са напразни, и премного гъвкава, за да не се приспособи веднага към неговото държане. Тя дори нямаше нужда да си го обясни, за да постъпи така. В нея това беше вроден инстинкт. Тя беше жена. Безформена вълна. Всички души, които срещаше, бяха за нея вази, чиято форма приемаше тутакси, ако се наложеше, просто от любопитство. Необходимо й беше да се променя постоянно, за да съществува. Цялата й индивидуалност се свеждаше до това, да не бъде една и съща. Често сменяше вазата.

Кристоф я привличаше по много причини, първата от които беше, че самата тя не го привличаше. Той й се харесваше освен това, защото беше много по-различен от всички младежи, които познаваше — никога досега не беше попадала на ваза с такава форма и грапавина. Привличаше я най-сетне и защото, схватлива по природа, тя можеше да прецени от пръв поглед точната стойност на вазите и хората и отлично си даваше сметка, че в замяна на изяществото Кристоф притежаваше духовна устойчивост, каквато не можеше да й предложи нито едно от парижките контета.

Тя се занимаваше с музика подобно на повечето безделни момичета по онова време. И много, и малко. Тоест винаги седеше на пианото, но не знаеше почти нищо. По цял ден дрънкаше по липса на друго занимание, за да позира, или сластно унесена. Ту препускаше, сякаш кара велосипед. Ту свиреше много, много добре, с чувство, с душа — човек би казал дори, че има душа: достатъчно беше да си представи, че е някой, който действително има душа, за да го постигне. Беше способна да обича Масне, Григ, Томе, преди да познава Кристоф. Беше обаче способна също да не ги обича вече, откакто познаваше Кристоф. А сега свиреше доста чисто Бах и Бетховен — това всъщност не е кой знае какво постижение, — но най-интересното беше, че ги обичаше. Всъщност тя не обичаше нито Бетховен, нито Томе, нито Бах, нито Григ: нотите, звуковете, пробягващите по клавишите пръсти, трептенията на струните въздействуваха на нервите й, както други струни гъделичкаха кожата й.

В салона на аристократичния дом, украсен с малко бледи гоблени, с портрета на снажната госпожа Стивънс, закрепен върху стойка по средата — модният художник я беше представил линееща като цвете без вода, с гаснещи очи, извила тяло в спирала, за да изрази редките качества на милионерската й душа, в този обширен салон с големи прозорци, гледащи към стари заскрежени дървета, Кристоф заварваше Колет винаги седнала пред пианото, предъвкваща безкрайно едни и същи фрази, галещи ушите й с меките си дисонанси.

— А! — казваше Кристоф, влизайки. — Котето пак мърка!

— Безчестник! — извикваше тя смеешком.

(И му подаваше влажната си ръка.)

— Чуйте това. Не е ли хубаво?

— Много хубаво — отвръщаше той безразлично.

— Вие не слушате!… Ще бъдете ли така любезен да послушате!

— Чувам… Все същото.

— Ах, не сте музикален! — казваше тя предизвикателно.

— Да не би това да е музика!

— Как? Не било музика!… А какво е, моля?

— Вие знаете отлично; и няма да ви го кажа, защото не е прилично.

— Още една причина, за да го кажете!

— Държите ли?… Толкова по-зле за вас!… Добре, знаете ли какво правите с пианото вие?… Флиртувате.

— И таз добра!

— Точно така. Казвате му: „Мило пиано, мило пиано, кажи ми нещо хубаво, още, още, погали ме, дай ми една целувчица!“

— Ще млъкнете ли? — казваше Колет полузасмяна, полусърдита. — Вие нямате ни най-малка представа какво е уважение.

— Ни най-малка.

— Вие сте безочлив… Пък и така да е, нима това не е истинският начин, да се обича музиката?

— О! Моля ви се, да не смесваме музиката с това!

— Че това е самата музика! Хубавият акорд е целувка.

— Не аз ви накарах да го кажете.

— А не е ли вярно?… Защо повдигате рамене? Защо се мръщите?

— Защото това ме отвращава.

— Ставате все по-любезен!

— Отвращаваме, когато чувам да се говори за музика като за разпусната любов… О! Вината не е ваша. Виновно е вашето общество. Цялото това блудкаво общество, което ви обгражда, гледа на изкуството като на един вид позволен разврат… Хайде, да не говорим повече за това! Изсвирете ми сонатата.

— Не, не, да поговорим още малко.

— Аз не съм тук, за да говорим, а за да ви давам уроци по пиано… Хайде, ходом марш!

— Любезен сте, няма що — отвръщаше Колет засегната, а всъщност очарована, че се държи така грубо с нея.

Тя изсвирваше зададения урок горе-долу успешно, понякога даже много добре. Кристоф, когото тя не можеше да заблуди, се смееше в себе си на сръчността на „тази обесница“, която свиреше, като че ли чувствува това, което изпълнява, макар и да не изпитваше нищо. Все пак тя му беше симпатична и забавна. Колет от своя страна използуваше всеки повод, за да поднови разговора, който я интересуваше много повече от урока по пиано. Кристоф напразно се противопоставяше, изтъквайки, че не може да каже какво мисли, без да я оскърби: тя винаги успяваше да го накара да се изкаже и колкото по-оскърбителни бяха за нея думите му, толкова по-малко оскърбена се чувствуваше: това я забавляваше. Но тъй като хитрушата си даваше сметка, че Кристоф от всичко най-много обича искреността, дръзко и упорито спореше с него. Разделяха се като много добри приятели.

* * *

И все пак Кристоф никога не би си правил и най-малката илюзия за това салонно приятелство, никога ни най-малката близост нямаше да се установи между тях без изповедта, която му направи Колет една сутрин не само защото я беше изненадал в по-особено състояние, но и подтикната от вроденото си кокетство.

Вечерта родителите й бяха дали прием. Тя се бе смяла, бъбрила, флиртувала като бясна. На следната сутрин обаче, когато Кристоф дойде да й даде урок, тя беше уморена, с изопнати черти, с посивяло, смалено лице. Едва каза няколко думи; беше просто угаснала. Седнала на пианото, засвири вяло, обърка мъчните пасажи, опита се да ги повтори, пак ги сбърка, спря рязко и каза:

— Не мога… Извинете ме, моля… Искате ли да почакаме малко?

Той я попита да не е болна. Колет отговори, че не била разположена… Имала такива моменти… Смешно било, да не й се сърди…

Той й предложи да дойде друг път, но тя настоя да остане.

— Само за миг… След малко ще ми стане може би по-добре… Много съм глупава, нали?

Той чувствуваше, че девойката не е добре, но не искаше да я разпитва; и за да отклони разговора, каза:

— Така е, защото бяхте блестяща снощи! Прекалено много се раздавахте!

Тя се усмихна иронично:

— Човек не би могъл да каже същото за вас.

Той се засмя откровено.

— Струва ми се, че не казахте нито дума — поде тя.

— Нито една.

— А имаше все пак интересни хора.

— Да, прочути дърдорковци, остроумни хора. Аз съм загубен сред вашите мекотели французи, които разбират всичко, обясняват всичко, извиняват всичко, но не чувствуват нищо. Хора, които говорят с часове за изкуство и любов! Не е ли смъртно досадно?

— Би трябвало обаче да ви интересува: поне изкуството, ако не любовта.

— Не се говори за тези неща: човек ги прави.

— А когато не може да ги прави? — попита Колет, като се понацупи.

Кристоф отвърна смеешком:

— Тогава оставете това за други! Всички не са създадени за изкуството.

— Нито за любовта?

— Нито за любовта.

— Милостиви боже! А какво ни остава?

— Семейството.

— Благодаря — отвърна Колет засегната.

Тя отново сложи ръце на пианото, опита се отново, пак не успя да изсвири трудния пасаж, удари по клавишите и простена:

— Не мога!… За нищо не ме бива! Решително. Мисля, че имате право. Жените не ги бива за нищо.

— Вече е нещо, щом го признавате — отвърна добродушно Кристоф.

Тя го погледна смутено като малко момиче, на което се карат, и каза:

— Не бъдете така суров!

— Не казвам нищо лошо за добрите жени — поде Кристоф весело. — Една добра жена е същински земен рай. Само че земният рай…

— Е да, никой никога не го е виждал.

— Не съм такъв песимист. Казах, че аз не съм го виждал никога, но може би той съществува. Само че не е така просто. Добра жена и гениален мъж се срещат еднакво рядко.

— А извън тях останалите мъже и жени не се броят, така ли?

— Напротив, само останалите важат за обществото.

— А за вас?

— За мене те не съществуват.

— Колко сте суров! — повтори Колет.

— Донякъде. Трябва да има и такива. Макар и само в интерес на другите!… Ако нямаше тук-там камъни по света, той би се разпаднал на каша!

— Да, имате право, щастлив сте, че сте силен — отвърна тъжно Колет. — Само че не бъдете много строг към мъжете и главно към жените, които не са такива… Вие не знаете как ни тежи нашата слабост. Понеже ни виждате да се смеем, да флиртуваме, да се шегуваме, вие си въобразявате, че няма нищо друго в главите ни и ни презирате. Ах, ако четяхте всичко, което минава през ума на девойките от петнадесет до осемнадесет години, които отиват в обществото и се радват на успеха, дължащ се на преливащия живот в тях, а след като се натанцуват, след като се наговорят на глупости, парадокси, горчиви истини, над които другите се смеят, защото те наистина се смеят, след като дадат нещо от себе си на тези глупци и са потърсили в очите на всеки светлината, която никога не срещат там, ако ги видехте, когато се прибират у дома си през нощта и се затварят в безмълвната си стая, за да паднат на колене в смъртните гърчове на самотата!…

— Възможно ли е? — възкликна Кристоф смаян. — Как? Вие страдате? Вие страдате по този начин?

Колет не отвърна; сълзи обаче блеснаха в очите й. Тя се опита да се усмихне и подаде ръка на Кристоф. Той я улови развълнуван.

— Бедно момиче! Ако се измъчвате, защо не направите нещо, за да се измъкнете от този живот?

— Какво искате да сторим? Няма какво да се направи. Вие, мъжете, можете да се освободите, да правите каквото искате. Но ние сме затворени завинаги в кръга на светските задължения и удоволствия: не можем да излезем от него.

— Кой ви пречи да се освободите като нас, да се заловите с някаква работа, която ви се харесва и която да ви осигури, както на нас, известна независимост?

— Както на вас! Клети господин Крафт! Като че ли самият вие много сте си я осигурили!… Но хайде! Работата поне ви се харесва. Ами ние, за каква работа сме създадени? Нито една не ни интересува. Да, зная, ние сега се занимаваме с всичко, преструваме се, че ни увличат сума неща, които не ни засягат, а толкова бихме желали истински да се интересуваме от нещо! И аз правя като другите: занимавам се с благотворителни дружества, с всевъзможни комитети. Следвам курсове в Сорбоната, ходя на сказките на Бергсон и Жюл Льометр, на лектории, на класически спектакли и все си водя бележки, бележки… сама не зная какво пиша… Мъчно мога да се убедя, че това ме увлича, или най-малкото, че е полезно. Уви! Убедена съм точно в обратното и така ми е безразлично, така ми е скучно всичко това!… Недейте пак да ме презирате, загдето ви казвам откровено какво мислят всички. Не съм по-глупава от коя да е друга девойка. Но какво значение могат да имат за мене философията, историята и науката? Колкото до изкуството, нали виждате, драскам, цапам, правя жалки акварели, но нима това може да запълни цял един живот? Нашият живот има само една цел — женитбата. Но смятате ли, че е много весело да се омъжиш за някои от тези индивиди, които и аз познавам не по-зле от вас? Виждам ги като на длан. Нямам щастието да бъда като вашите Гретхени, които винаги си създават илюзии… Нима не е ужасно? Да се огледаш наоколо си, да видиш жените, които са се омъжили, да видиш за кого са се омъжили и да си помислиш, че трябва да направиш като тях, да се обезформиш и тялом, и духом, да се обезличиш като тях!… Трябва стоицизъм, уверявам ви, за да приемеш такъв живот и неговите задължения. Всички жени не са способни на това… А времето тече, годините минават, младостта отлита; имало е обаче хубави неща в тебе, добри неща, които няма да послужат за нищо, които умират с всеки изминат ден, които ще трябва с примирение да раздадеш на глупците, на същества, които презираш и които ще те презират… И никой не ви разбира! Като че ли сме загадка за хората. Да оставим мъжете, които ни смятат глупави и странни. Но жените поне би трябвало да ни разбират! Та нали са били като нас: достатъчно е да си спомнят… Съвсем не. Никаква помощ отникъде. Дори майките ни не ни познават и не се и опитват да ни опознаят истински. Те гледат само да ни омъжат. Колкото до останалото, живей, умирай, справяй се, както можеш! Обществото ни изоставя напълно.

— Не се отчайвайте — каза Кристоф. — Всеки на свой ред трябва да си създаде личен житейски опит. Ако сте смела, всичко ще тръгне добре. Потърсете извън вашето общество. Все пак трябва да има още честни младежи във Франция.

— Има. Познавам такива. Но са така скучни!… И после ще ви призная нещо: обществото, в което живея, ми е неприятно, но не вярвам, че бих могла да живея вън от него, поне сега. Свикнала съм с него. Нуждая се от известно благосъстояние, от изтънчена обстановка и среда: парите навярно не са достатъчни да ми дадат всичко това, но са необходими. Не казвам похвални неща за себе си, зная. Но аз се познавам, слаба съм… Моля ви се, не се отдалечавайте от мене, задето ви признавам малките си слабости. Изслушайте ме добросъвестно. Толкова благотворно ми действува разговорът с вас! Чувствувам, че вие сте силен, здрав: имам пълно доверие във вас. Бъдете мъничко мой приятел, искате ли?

— Разбира се — отвърна Кристоф, — но какво бих могъл да сторя?

— Да ме изслушвате, да ме съветвате, да ме насърчавате. Често изпадам в такава безпътица! Тогава просто не зная какво да правя. Казвам си: „Какъв смисъл има да се боря? Какъв смисъл има да се измъчвам? Има ли значение какво ще избера? По-добре който и да е и каквото и да е!“ Това е ужасно състояние. Не бих искала да изпадам в него. Помогнете ми! Помогнете ми!

Тя изглеждаше смазана, състарена с десет години. Гледаше Кристоф с добри, покорни и умоляващи очи. Той й обеща всичко, каквото тя поиска от него. Едва тогава тя се разведри, усмихна се и се развесели.

А вечерта пак се смееше и флиртуваше както всеки друг път.

* * *

От този ден те редовно водеха приятелски разговори. Бяха само двамата: тя му доверяваше какво желае. Той се стараеше от сърце да я разбере и да я посъветва. Тя изслушваше съветите му, а при нужда и укорите му, сериозно, внимателно като много послушно момиче. Това я развличаше, интересуваше я, дори я поддържаше. Тя му благодареше, като му хвърляше развълнуван и кокетен поглед. Но нищо не се бе променило в живота й: прибавило се беше само още едно развлечение.

Денят й представляваше поредица от превращения. Ставаше извънредно късно, към обед. Страдаше от безсъние; заспиваше едва призори. Целия ден не правеше нищо. Предъвкваше безкрай някой стих, разсъждение, недовършена мисъл, спомен от разговор, музикална фраза, скица на лице, което й беше харесало. Събуждаше се напълно едва към четири-пет часа следобед. Дотогава клепачите й бяха тежки, лицето подпухнало, изражението сънено и сърдито. Тя се оживяваше, когато дойдеха няколко близки приятелки, бъбриви като нея и като нея любопитни за парижките клюки. Обсъждаха заедно до изнемога проблема за любовта. Любовната психология — това беше вечната тема заедно с тоалетите, клюките и злословията. Тя си имаше и свой кръг от млади безделници, които чувствуваха нужда да прекарат два-три часа дневно сред поли и които също биха могли да носят поли: защото и душите им, и разговорите им бяха момичешки. И Кристоф имаше своя час: часът на изповедника. Колет мигновено ставаше сериозна и съсредоточена. Тя заприличваше на младата французойка, за която пише Бодлей — „разгръщала в изповедалнята спокойно подготвена тема, образец на яснота и хармония, в която всичко, което трябвало да бъде казано, било много добре подредено и класирано в добре разграничени категории“. След това се забавляваше по-приятно от когато и да било. С напредването на деня Колет се подмладяваше. Вечер отиваха на театър; той им предлагаше вечното удоволствие да разпознават в залата все едни и същи лица; удоволствие не от пиесата, която се играеше, а от актьорите, които познаваха и чиито добре познати недостатъци откриваха още веднъж. Разменяха с познати, които идваха да ги видят в тяхната ложа, злобни забележки за хората в другите ложи или за актрисите. Намираха, че наивната имала тънко гласче „като пресечена майонеза“ или че примадоната била облечена „като абажур“. Или пък отиваха някъде на гости; там удоволствието се състоеше в това да се покажеш, ако си хубава (зависеше от дните: нищо по-капризно от парижката хубост; подновяваха запаса от критики на познатите, на тоалетите им и на физическите им недостатъци. До разговор изобщо не стигаха. Прибираха се късно. Не й се лягаше — в този час беше най-бодра). Въртеше се около масата си. Прелистваше някоя книга. Смееше се сама, спомняйки си някоя дума или жест. Скучаеше. Беше много нещастна. Не можеше да заспи. А през нощта внезапно я обхващаха пристъпи на отчаяние.

Кристоф, който виждаше Колет по няколко часа от време на време и присъствуваше само на някои от превращенията й, вече с голяма мъка се оправяше. Питаше се кога точно е искрена — винаги ли е искрена или никога. Самата Колет не би могла да му каже. Беше като повечето млади момичета, които нощем са изпълнени с потискано желание без определен обект. Тя не знаеше какво представлява, защото не знаеше какво иска, а не можеше да го знае, преди да е проверила. Тогава го проверяваше по свой начин с колкото може по-голяма свобода и по-малко рискове, стараейки се да подражава сляпо на хората, които я обграждаха, да приема тяхното морално измерение. Не бързаше да избере. Би желала да си запази всичко, за да използува всичко.

Само че с приятел като Кристоф това не беше удобно. Той приемаше тя да предпочита пред него хора, които той не уважава или дори презира. Но не допускаше да го приравнява с тях. Всеки с вкуса си, но трябваше все пак да се проявява вкус.

Кристоф не беше склонен към снизходителност, защото Колет като че ли изпитваше удоволствие да събира около себе си все безлични младежи, които просто го вбесяваха: жалки сноби, повечето богати, безделни или на синекурни длъжности в някое министерство. Всички пишеха или поне претендираха, че пишат. Това беше станало психоза по време на Третата република. Или по-скоро форма на тщеславна леност — тъй като умствената работа най-трудно се контролира, а и най-лесно в тази област може да се блъфира. Говореха дискретно, но почтително за сериозните си занимания. Бяха сякаш проникнати от важността на задачата си, смазани от бремето й. На първо време Кристоф се притесняваше, че не знае нищо за произведенията им, че не е чувал дори имената им. Опита се доста плахо да се осведоми. Искаше главно да узнае какво е писал един от тях, който според думите им бил майстор на драмата. С изненада разбра, че великият драматург беше съчинил само едно действие, и то взето от някакъв роман, съставен от отделни новели или по-скоро бележки, публикувани през последните десет години в едно списание. Умственият багаж и на другите не беше по-тежък: няколко действия, две-три новели, стихове. Едни се бяха прочули с по една статия. Други — с книга, „която смятали да напишат“. Проповядваха презрение към обемистите романи. Отдаваха, изглежда, огромно значение на словореда на изречението. Все пак думата „мисъл“ често се споменаваше в разговорите им, само че нямаше общоприетия смисъл: употребяваха я във връзка с някои стилни особености. Между тях имаше обаче и велики мислители и хумористи, които пишеха в курсив дълбокомислените си изрази и остроти от страх някой да не ги разбере.

Всички издигаха в култ собственото си „аз“: единствения култ, който изповядваха. Стремяха се да накарат и другите да го споделят. За нещастие и другите си имаха вече култ. Постоянно търсеха публика, за да говорят, ходят, пушат, да четат вестник, да вдигат гордо глава, да въртят очи, да се поздравяват. Комедиантството е присъщо на младите хора и колкото те са по-посредствени и по-малко заети, толкова то е по-силно развито. Стараят се да привлекат вниманието главно заради жените: защото ги желаят, а още повече, защото мечтаят те да ги пожелаят. Но разперват опашка и за първия срещнат, за всеки непознат, с когото се разминават и от когото могат да очакват само някой смаян поглед. Кристоф често срещаше подобни паунчета: цапачи, виртуози, комедианти, които имитират изражение или поза от прочут портрет на Ван Дайк, Рембранд, Веласкец, на Бетховен или се съобразяват с ролята, която играят в момента: на даровит художник, музикант, работник, дълбок мислител, весел другар, обикновен селянин, човек близо до природата… И мимоходом се оглеждаха, за да видят дали са им обърнали внимание. Щом се приближаха, Кристоф коварно извръщаше равнодушно очи в друга посока. Но това не ги вълнуваше: две крачки по-нататък те се кипреха за следващия минувач. Младежите от салона на Колет бяха по-изтънчени: те гримираха преди всичко ума си; копираха два или три модела, самите те не особено оригинални. Или олицетворяваха някакво абстрактно понятие: Сила, Радост, Милосърдие, Солидарност, Социализъм, Анархизъм, Вяра, Свобода, само роли за тях. Имаха дарбата да превръщат най-ценните мисли в чиста литература и да свеждат най-героичните пориви на човешката душа до салонни артикули, модни вратовръзки.

В една област обаче те се чувствуваха в стихията си — любовта. Тя им принадлежеше. Казуистиката на наслаждението нямаше тайни за тях. Изнамираха нови казуси в своята виртуозност, за да имат честта да ги разрешат. Открай време това е било развлечение на хора, които нямат какво да правят. Понеже не са влюбени, те „се занимават с любов“ и главно я обясняват. Коментарите им винаги бяха по-дълги от фактическия материал, съвсем оскъден в техния случай. Социологията служеше за подправка и на най-непристойните мисли; всичко се прикриваше под знамето й. Каквото и удоволствие да изпитваха, удовлетворявайки пороците си, нищо не би имало значение, ако не бяха убедени, че се трудят за идните поколения. Чисто парижки социализъм, еротичен социализъм.

Между проблемите, които вълнуваха тогава малката любовна свита, беше равенството на мъжете и жените в брака и в любовта. Добродетелни и почтени младежи, малко смешни протестанти — скандинавци или швейцарци, — бяха провъзгласили равенство в добродетелта: мъжете да пристъпват към брака също така девствени като жените. Парижките казуисти искаха друг вид равенство, равенство в нечистотата: и жените да пристъпват към брака осквернени като мъжете, да имат право на любовници. Прелюбодеянието беше така широко разпространено сред парижаните — в мечти и на дело, — че им изглеждаше безвкусно: в света на литературата вече се опитваха да го заменят с по-оригинално изобретение: проституиране на девойки. Имам пред вид съвсем узаконена проституция, всеобща, благоприлична, семейна и отгоре на всичко — социална. Една много талантливо написана книга, излязла неотдавна, беше съвсем меродавна по този въпрос: тя проучваше в четиристотин страници с шеговит педантизъм „съгласно всички правила на експерименталния метод на Бейкън“ „най-добрия начин да се постигне наслаждение“. Истински курс по свободна любов, в който се говореше много за изтънченост, благоприличие, добър вкус, благородство, красота, истина, свян, нравственост — нов Беркен^[1] за светски девойки, желаещи да тръгнат по лош път. В момента това беше евангелието на малката свита на Колет, пред което тя се прехласваше и което постоянно тълкуваше. От само себе си се разбира, че по обичайния за всички ученици начин те не съзираха правилните, верните и дори доста хуманните мисли, скрити под парадоксите, а запомняха само най-извращаващите. Никога не пропускаха да откъснат от лехата със захаросани цветя най-отровните — например афоризми от рода на: „Вкусът към сладострастие само изостря вкуса към труд“, „Чудовищно е девственица да стане майка, преди да е изпитала плътска наслада“; „Притежанието на девствен мъж е за жената естествена подготовка към разумно майчинство“, ролята на майките е „да организират свободата на дъщерите си със същото приличие и деликатност, която проявяват, за да обезпечат свободата на синовете си“; ще дойде време, „когато девойките ще се прибират от дома на любовника си също така естествено, както сега се връщат от лекция или от дома на приятелката си, с която са пили чаша чай“.

Колет заявяваше през смях, че подобни предписания били много разумни.

Кристоф се ужасяваше от думите й. Преувеличаваше значението им и злото, което можеха да причинят. Французите не са толкова глупави, че да прилагат сляпо книгите на практика. Тези хилави потомци на Дидро — умалено копие на великия Дьони — са във всекидневния живот като гениалния Панюрж от Енциклопедията, също така почтени или, с други думи, страхливи буржоа като останалите. И именно защото са така плахи на дело, те се забавляват, като мислено стигат до границите на възможното. Обикновена игра, в която нищо не рискуват.

Само че Кристоф не беше френски дилетант.

* * *

Сред младежите, които обграждаха Колет, имаше един, когото тя като че ли предпочиташе. И естествено той беше най-непоносим на Кристоф.

Беше едно от тия синчета на забогатели буржоа, които се занимават с аристократични писания и се държат като патрициите на Третата република. Казваше се Люсиен Леви-Кьор. Леко раздалечени очи, жив поглед, гърбав нос, дебели устни, руса заострена брада а ла Ван Дайк, ранно оплешивяване, което не му стоеше лошо, гальовен говор, изящни маниери, фини, меки ръце, които сякаш изчезваха във вашата. Нарочно се държеше винаги много учтиво и любезно дори с хора, които никак не обичаше и се чудеше как да се отърве от тях.

Кристоф го бе срещнал вече на първата вечеря с писатели, където го беше завел Силвен Кон; и макар и да не бяха разговаряли, достатъчно беше да чуе гласа му, за да изпита към него неприязън, която сам не можеше да си обясни; по-късно щеше да разбере истинската причина. Съществува любов от пръв поглед. Съществува омраза от пръв поглед или — за да не стряскаме благите души, които се боят от тази дума, както и от всяка силна страст — инстинкт на нравствено здравия човек, който отгатва врага и се брани.

За разлика от Кристоф Люсиен Леви-Кьор беше духът на ирония и разложение, който кротичко, учтиво и подмолно рушеше всичко истински значимо в старото умиращо общество: семейството, брака, религията, родината, а в изкуството — всичко мъжествено, чисто, здраво, народно: всяка вяра в идеи или в чувства, във велики личности, в човека. Този дух се проявяваше в механичното удоволствие от анализ, анализ, тласнат до крайност, животинска потребност да се разяжда мисълта, инстинкт на червей. Ведно със страстта на интелектуален гризач чувственост на девойка, но девойка с литературни претенции: защото у него всичко беше или се превръщаше в литература. Всичко беше материал за книги: удачните му любовни похождения, пороците му и пороците на приятелите му. Беше писал романи и пиеси, в които описваше много успешно личния живот на родителите си, интимните им преживявания, съкровените чувства на приятелите си, любовните си връзки — между другото и с жената на най-добрия си приятел. Героите му бяха много добре обрисувани, всеки се възхищаваше от правдивостта им: и читателите, и приятелят, и съпругата му. Никоя жена не можеше да му се довери или да му покаже благоразположение, без той да я опише в някоя книга. Това би изглеждало естествено, ако липсата на дискретност охлаждаше отношенията му с неволните „съучастнички“. Но нищо подобно не ставаше: те почти не се смущаваха, протестираха от приличие, а всъщност бяха поласкани, че ги разголва пред тълпата. Стига само да не е смъкната маската от лицето им, свянът им не беше накърнен. Леви-Кьор от своя страна не влагаше в тези клюки нито желание за мъст, нито може би вкус към скандал. Не беше по-лош син, нито по-лош любовник от половината други мъже. В същите глави, в които безсрамно разголваше баща си, майка си, любовницата си, имаше страници, написани с много нежност към тях и поетичност. Всъщност беше крайно безцеремонен: спадаше към хората, които не изпитват нужда да уважават обичаните същества, напротив, предпочитат малко да ги презират, тогава обектът на любовта им се струва по-близък, по-човечен. Подобни хора най-малко могат да разберат героизма и чистотата. Те не са далеч от убеждението, че двете неща са измама или малодушие. Впрочем — от само себе си се разбира — те са убедени, че преценяват по-добре от всеки друг героите в изкуството, затова го правят с покровителствена фамилиарност. Съвсем ясни му бяха покварените „наивни“ от богатото и безделно буржоазно общество. За тях той беше един вид компаньонка, развратна слугиня, по-свободна и по-опитна; приемаха уроците й и й завиждаха. Не се церемоняха с него и с лампата на Психея в ръка изучаваха любопитно голия хермафродит, който не се съпротивяваше.

Кристоф недоумяваше как девойка като Колет, привидно чувствителна, трогателно жадуваща да не се поддаде на покварата на живота, може да изпитва удоволствие в компанията на Леви-Кьор. Младият немец не беше психолог. Леви-Кьор беше сто пъти по-добър психолог от него. Кристоф беше довереник на Колет, а Колет беше довереница на Люсиен Леви-Кьор. Голямо предимство за него. Всяка жена обича да си въобразява, че има пред себе си по-слаб от нея мъж. Това положение удовлетворява едновременно и най-лошото, и най-доброто в женската същност: майчинския инстинкт. Леви-Кьор отлично знаеше, че едно от най-сигурните средства да затрогнеш женското сърце е да докоснеш именно тази тайнствена струна. Освен това Колет се чувствуваше слаба, пък и доста малодушна, не беше горда с някои свои слабости, но в никакъв случай не би ги отрекла. Приятно й беше да си внушава, като слушаше дръзките и пресметливи изповеди на приятеля си, че и другите са като нея и човешката природа трябва да се приеме такава, каквато е. Тя беше доволна: нямаше защо да се бори с някои свои склонности, които й бяха приятни, и можеше да си каже, че истинската мъдрост е да не се бунтуваш и да бъдеш снизходителен към прояви, които не можеш, уви, да спреш. Мъдрост, приложима без никакво усилие.

Човек, способен да гледа спокойно на нещата, изпитва особена наслада от постоянните противоречия в недрата на обществото между крайностите на привидната цивилизация и дълбоко животинското в нея; всеки салон, който не е пълен с изкопаеми и вкаменели души, предлага — като земните пластове — два вида разговори, водещи се на различно ниво: единия (чуван от всички) — между умовете, другия (долавян от малцина, но въпреки това по-силен) — между инстинктите, между животните. Двата разговора са често противоречиви. Докато умовете разменят условната монета, телата говорят: „Желая те, отблъскваш ме“ или по-често: „Будиш в мен любопитство, досада, отвращение“. Макар и обуздано от вековна цивилизация и затъпяло като горките лъвове в клетката на звероукротителя, животното все още мечтае за любимата си храна.

Но Кристоф още не беше стигнал до подобна безпристрастност на духа, която идва едва с възрастта и угасването на чувствата. Беше влязъл много сериозно в ролята на съветник на Колет. Поискала беше помощта му, а той я виждаше, че с леко сърце се излага на опасност. Затова вече не криеше враждебността си към Леви-Кьор. Противникът му се беше държал към него в началото с безукорна и насмешлива любезност. И той подушваше врага, но не го смяташе опасен: осмиваше го уж неволно. Естествено той не би имал нищо против да бъдат в добри отношения и Кристоф да се възхищава от него, но съзнаваше, че никога не би могъл да го постигне, защото на Кристоф бе чуждо изкуството да се преструва. Тогава Люсиен Леви-Кьор неусетно премина от абстрактното идейно противопоставяне към грижливо забулена лична война: Колет трябваше да бъде трофеят.

Колет държеше еднакво на двамата си приятели. Ценеше нравственото превъзходство и дарбата на Кристоф, но харесваше и забавната аморалност и остроумието на Леви-Кьор — дълбоко в душата й то повече й допадаше. Кристоф не пестеше укорите си: тя го изслушваше с трогателно смирение, което го обезоръжаваше. Беше по-скоро добросърдечна, но неискрена поради слабостта си, а може би и поради добротата си. Играеше някаква полукомедия: преструваше се, че мисли като него. Ясно съзнаваше цената на приятелството му, но не желаеше да жертвува нищо заради него. Не желаеше да жертвува нищо в името на каквото и да било и на когото и да било. Търсеше онова, което й беше най-удобно и най-приятно. Затова криеше от Кристоф, че все още приема Люсиен Леви-Кьор, лъжеше с пленителната непринуденост на млада светска дама, обучена още в детството си на това изкуство, необходимо на всеки, който иска да запази и задоволи всичките си приятели. Извиняваше се пред себе си, че така не огорчава Кристоф, а всъщност постъпваше така, съзнавайки, че той е прав, и й се искаше да си живее, както й е приятно, без да се скарва с него. Понякога Кристоф я подозираше в хитрувалия. Мърмореше недоволно и повишаваше глас. Тя продължаваше да играе ролята си на смутено момиченце, сърдечно и тъжно; глезеше му се: feminae ultima ratio^[2]. Наистина се натъжаваше при мисълта, че може да изгуби Кристоф; ставаше сериозна и прелъстителна и за известно време го обезоръжаваше. Но рано или късно играта й щеше да завърши с раздяла. В раздразнението на Кристоф, без сам той да подозира, имаше малко ревност. А в кокетните хитрувания на Колет малко любов. Затова скъсването щеше да бъде още по-бурно.

Веднъж уловил Колет в явна лъжа, Кристоф й постави ултиматум — да избере между него и Леви-Кьор. Тя се опита да се изплъзне и в крайна сметка защити правото си да дружи с когото й харесва. Беше напълно права и Кристоф си даде сметка, че става смешен, но беше взискателен към нея не от егоизъм; искрено се беше привързал към Колет и искаше да я спаси, дори против волята й. Затова настоя по своя несръчен начин. Тя не му отговори.

— Значи, не искате вече да бъдем приятели, Колет?

— Нищо подобно, много мъчно ще ми бъде, ако загубя приятелството ви.

— Но не бихте сторили и най-малката жертва за него?

— Жертва! Каква безсмислица! — възкликна тя. — Защо трябва винаги да жертвуваме едно нещо за друго? Това са глупави християнски идеи. Всъщност вие сте заклет клерикал, без сам да го съзнавате.

— Възможно е — отвърна той. — За мене съществува или едното, или другото. Между доброто и злото не може да се провре и косъм.

— Зная — каза тя. — Точно затова ви обичам. Аз наистина ви обичам, уверявам ви, но…

— Но обичате и него?

Тя се засмя и помоли с най-гальовен поглед и най-мил глас:

— Останете!

Кристоф пак беше готов да отстъпи, но точно в този миг влезе Люсиен Леви-Кьор и Колет го посрещна със същия гальовен поглед и мил глас. Известно време Кристоф безмълвно гледа Колет, която разиграваше дребните си комедии. После си отиде, решен да скъса с нея. Беше дълбоко огорчен. Глупаво беше, че винаги се привързваше, че все падаше в клопката!

Прибра се у дома си и докато подреждаше книгите си, отвори — не можеше да прави друго в момента — библията и прочете: „… И рече господ: понеже девойките от Сион вървят с гордо вдигната глава, въртят очи, пристъпват превзето и дрънкат гривните на краката си, господ направи плешиви главите на девойките от Сион, за да покаже тяхната голота…“

Кристоф избухна в смях, като си припомни номерата на Колет. Легна си в добро настроение. После му хрумна, че навярно той самият е засегнат от покварата на Париж, щом библията е станала комично четиво за него. Но все пак продължи да си повтаря в леглото думите на великия съдник-шегобиец: опитваше се да си представи как би изглеждала главата на младата му приятелка. Заспа с детска усмивка на уста. Не мислеше вече за поредното си огорчение. Едно повече, едно по-малко… беше почнал да свиква.

* * *

Той продължи да й дава уроци, но вече отклоняваше опитите й да възобновят приятелските си разговори. Колкото и тя да се натъжаваше, да се мусеше, да пускаше в ход малките си трикове, той упорито отказваше; отношенията им станаха неприятни. Самата тя намери поводи да разреди уроците си, той пък намери други, за да отклонява поканите за вечерите у Стивънс.

Парижкото общество му беше дошло до гуша: не можеше повече да търпи пустотата, безделието, моралната немощ, неврастенията, прекалената неоснователна и безцелна критика, самоизяждаща се. Питаше се как цял народ може да живее в застоялата атмосфера на изкуство за изкуството и на наслаждение за наслаждението. И все пак този народ живееше, някога имаше величие, а и сега беше между първите на световната сцена, поне онези, които го наблюдаваха отдалеч, можеха да се заблудят.

Стигнал дотук в разсъжденията си, Кристоф попадна на улицата сред крещяща тълпа младежи и жени: те влачеха кола, в която седеше стар свещеник, благословящ наляво и надясно. Малко по-далеч забеляза войници: те издънваха с брадви вратите на една църква, а господа с ордени на реверите ги отблъскваха със столове. Кристоф си даде сметка, че французите все пак вярват в нещо, но не разбра в какво. Обясниха му, че след един век единство държавата се отделяла от църквата и тъй като църквата не желаела да се отдели доброволно, държавата налагала правото и силата си. Той намери този начин за не особено любезен, но тъй като му бе омръзнал анархистичния дилетантизъм на френските артистични среди, срещата с хора, готови да си счупят главата в името на някаква идея, колкото и нелепа да беше тя, му достави известно удоволствие.

Скоро се убеди, че във Франция има много такива хора. Вестниците водеха политически сражения подобно на Омировите герои. Всеки ден поместваха призиви към гражданска война. Вярно, войната беше словесна и рядко се стигаше до преки удари. И все пак имаше наивници, готови да приложат на дело подстрекателствата, съчинявани от други. Тогава човек можеше да присъствува на любопитни зрелища: департаменти искаха да се отделят от Франция, полкове дезертираха, префектури биваха опожарявани, бирници на кон предвождаха отреди жандарми, въоръжени с коси селяни плискаха вряла вода по свободомислещите, нападнали църквите, народни спасители се катереха по дърветата, за да говорят във винарските центрове, разбунтували се срещу областите, производителки на силни спиртни напитки. Тук-там милионите хора със зачервени от гняв лица и размахващи юмруци стигаха до истински стълкновения. Републиката залъгваше народа и току даваше нареждане за сеч. Народът от друга страна разбиваше главата на няколко свои деца — войници и офицери. Така всеки доказваше на другите превъзходството на каузата и юмруците си. Ако човек наблюдаваше всичко това отдалеч, чрез пресата, имаше усещането, че се е върнал няколко века назад. Кристоф откриваше, че Франция — скептичната Франция — беше страна на фанатици. Но не можеше да разбере в какво направление. За или против религията? За или против разума? За или против отечеството? Бяха фанатици в най-различни направления. Като че ли за удоволствието да бъдат фанатици.

* * *

Случи се така, че Кристоф заговори по този въпрос с един депутат социалист, с когото се срещаше понякога у Стивънс. Дотогава бяха говорили само за музика и той не подозираше кой е неговият събеседник. С голямо учудване научи, че този светски човек е водач на крайна политическа партия.

Ашил Русен беше красив мъж с руса брада, неясен говор, цветущо здраве, държеше се сърдечно и дори изтънчено, но от време на време правеше някой грубоват жест, издаващ вродена простащина: както някои си хапят ноктите на публично място, така и той като хората от простолюдието не можеше да говори с някого, без да го улови за дрехата, да го потупа по рамото, да опипа мускулите на ръцете му. Беше страшен чревоугодник, голям пияч, човек на живота, веселяк, алчен като плебей, втурнал се да завладее властта; гъвкав, нагаждащ се към средата и събеседника, умерено излиятелен, способен да слуша и да запомня мигом всичко, което чуе; приятен между другото, умен, с всестранни интереси, било поради вродена или придобита любознателност, било от тщеславие; почтен, стига само интересът да не му повелява обратното и да не е опасно, ако бъде непочтен.

Имаше доста хубава жена, висока, стройна и в същото време пищна, пристегната в скъпи тоалети, които подчертаваха премного закръглените й форми. Лице, оградено от черна къдрава коса, големи черни очи, прекалено издадена напред брадичка; пълно миловидно лице, загрозено от често мигащите късогледи очи и превзето свитите устни. Походката й беше изкуствена, скоклива като на птица: много се преструваше, когато говореше, но беше мила и любезна. Произхождаше от богато семейство на търговци: свободомислеща и добродетелна, тя беше превърнала безбройните светски задължения в култ, без да се смятат ангажиментите от артистичен и обществен характер, които сама си налагаше — да има салон, да поощрява изкуството в народните университети, да се занимава с благотворителност или с детска психология без особено влечение, без дълбок интерес, просто поради добросърдечие, снобизъм и безобидна педантичност на млада образована жена, която като че ли все повтаря някакъв урок и честолюбиво иска само едно: всички да разберат коя е. Изпитваше нужда да се занимава с нещо, но не непременно да се интересува от заниманията си. Заетостта й напомняше трескавото плетене на някои жени, които неуморно движат иглите, сякаш от работата им зависи спасението на света (а всъщност не знаят за какво ще послужи това плетиво). И тя подобно на тия плетачни се гордееше, че е порядъчна жена, която служи за пример на другите.

Депутатът изпитваше към нея снизходително презрение. Беше я избрал много удачно за свое удоволствие и спокойствие. Беше хубава, това го радваше, и той не й искаше нищо повече. А и тя не беше много взискателна. Той я обичаше и я мамеше. Тя се примиряваше, стига също да има своя дял. Може би дори намираше удоволствие в това. Беше спокойна и чувствена. Манталитет на одалиска.

Имаха две хубави деца, четири-пет годишни, с които тя се занимаваше като добра съпруга и майка със същото приятно и студено усърдие, с което следеше политическата игра на мъжа си и последните увлечения в модата и изкуството. А в нейната среда те представляваха най-странна смесица от прогресивни теории, ултрадекадентско изкуство, суета и буржоазна чувствителност.

Поканиха Кристоф в дома си. Госпожа Русен имаше добър слух, свиреше очарователно на пиано: ударът й беше нежен и твърд. С малкото си лице, наведено над клавишите и бягащите по тях ръце, тя приличаше на кълвяща кокошка. Много надарена и по-образована музикално от повечето французойки, тя беше обаче напълно безразлична към съкровения смисъл на музиката; виждаше само поредица от ноти, ритми и нюанси, които слушаше и изпълняваше съвсем точно. Не търсеше душата в тях, тъй като не се нуждаеше от душа за самата себе си. Тази приятна, умна, обикновена жена прояви щедро към Кристоф милата приветливост, която проявяваше към всички. Той не й беше особено признателен; беше му несимпатична — просто не съществуваше за него. Може би не й прощаваше също, задето безропотно приема да дели мъжа си с любовниците му, въпреки че знаеше за похожденията му. От всички пороци той най-малко прощаваше пасивността.

Кристоф се сближи повече с Ашил Русен. Русен обичаше музиката, както и другите изкуства, грубо и искрено. Харесаше ли някоя симфония, той сякаш спеше с нея. Имаше повърхностни познания, но умееше да ги показва. Използуваше и жена си за тази цел. Заинтересува се от Кристоф, защото видя в него здрав плебей, какъвто беше самият той. Освен това му беше любопитно да види отблизо образец от такава порода — не се уморяваше да проучва хората — и да чуе впечатленията му от Париж. Откровените и сухи забележки на Кристоф го забавляваха. Твърде скептичен беше, за да не му се сторят правилни. Обстоятелството, че Кристоф е немец, никак не го смущаваше: напротив! Той се хвалеше, че стои над националните предразсъдъци. Пък и изобщо беше искрено „човечен“ (това беше основното му качество); симпатизираше на всичко човешко. Това, разбира се, не му пречеше да бъде дълбоко убеден в превъзходството на французина — стара нация, стара цивилизация — над немеца и да го взема на подбив.

* * *

Кристоф срещаше у Ашил Русен други политици, бивши или бъдещи министри. С всеки от тях би му било много приятно да разговаря, ако изтъкнатите личности го удостояха с тази цел. Обратно на общоприетото мнение те му бяха по-интересни от другите му познати. Отличаваха се с по-жив ум, повече откликваха на пристрастията и важните проблеми на човечеството. Блестящи събеседници, в по-голямата си част южняци, те бяха страшно повърхностни, почти толкова дилетанти, колкото и писателите. Естествено доста невежи в изкуството, особено изкуството на чужди страни, всички претендираха, че го разбират повече или по-малко и често пъти истински го обичаха. Някои министерски съвети напомняха радакционни колегии. Един пишеше пиеси за театър, друг стържеше на цигулка и беше пламенен почитател на Вагнер. Трети рисуваше. Всички колекционираха импресионистични платна, четяха декадентски произведения, снобски се възхищаваха от свръхаристократичното изкуство, което беше смъртен враг на идеите им. Кристоф изпитваше стеснение, когато тези министри — социалисти или радикал-социалисти, апостоли на изгладнелите бедни класи, се представяха за познавачи на изтънчените наслади. Безспорно това беше тяхно право, но не му се струваше много честно.

Най-любопитното беше, когато тези хора, които в частни разговори бяха скептици, сенсуалисти, нихилисти, анархисти, стигаха до действие — те мигом ставаха фанатици. Най-големите дилетанти, едва завзели властта, се превръщаха в малки деспоти; веднага ги обземаше манията да властвуват над всичко, да не оставят никаква свободи: скептичен дух, но тираничен темперамент. Прекалено голямо изкушение беше да имат на свое разположение страхотния механизъм на административната централизация, създаден на времето от най-големия деспот, и да не злоупотребяват с него. От това произтичаше един вид републикански империализъм, върху който се градеше и атеистичният католицизъм в последно време.

На първо време политиците се домогваха само до господство над телата, тоест над имуществото; оставяха душите повече или по-малко спокойни, тъй като душите не можеха да се превърнат в пари. И душите от своя страна не се занимаваха с политика. Тя минаваше над или под тях. Политиката във Франция се считаше за доходен, но съмнителен клон на търговията и индустрията. Интелектуалците презираха политиците, политиците презираха интелектуалците. Отскоро обаче се беше получило известно сближаване или по-право съюз между политиците и най-лошата категория интелектуалци. На сцената се беше появила нова власт и тя си беше присвоила абсолютно господство над душите — свободомислещите. Те се бяха свързали с административната власт, която беше видяла в тях усъвършенствуван механизъм за политически деспотизъм. Стремяха се не толкова да премахнат църквата, колкото да подронят авторитета й и всъщност създадоха църква на свободната мисъл, която имаше свои катехизми и церемонии, кръщения, първи причастия, бракосъчетания, областни, национални и даже вселенски събори в Рим. Неописуема комедия представляваха хилядите жалки овце, които чувствуваха нужда да се съберат в стадо, за да „мислят свободно“. Вярно е, че тяхната свобода на мисълта се състоеше главно в отнемане на свободата на другите в името на разума: вярваха в разума, както католиците в Богородица, без да се съмняват, и едните, и другите, че разумът, както и Богородица, не е нищо сам по себе си, че изворът е другаде. И както католическата църква имаше армии от монаси и конгрегации, които коварно вкарваха отрова във вените на нацията, разпространяваха вируса си и унищожаваха жизнеността на всеки съперник, така и антикатолическата църква имаше своите франкмасони и главната ложа, Великият изток, водеше точна сметка за всички тайни доклади, изпращани всеки ден от всички краища на Франция от благочестиви агенти. Републиканската държава тайно насърчаваше свещения шпионаж на просяците-монаси и йезуитите на разума, които тероризираха армията, университета, всички държавни институции: съвсем не си даваше сметка, че като й служат привидно, те целят постепенно да я изместят и че тя бавно се насочва към атеистична теокрация, неотстъпваща по нищо на теокрацията на парагвайските йезуити.

У Русен Кристоф срещна някои от тези чернокапци. Бяха един от друг по-големи идолопоклонници. Ужасно щастливи в момента, защото бяха премахнали Христос от съдилищата. Въобразяваха си, че са унищожили религията, счупвайки няколко парчета дърво или слонова кост. Други превземаха Жана д’Арк и нейното знаме на Богородицата, което изтръгваха от католиците. Един от отците на новата църква, генерал, воюващ с французите от старата църква, беше произнесъл наскоро антиклерикална реч в чест на Верцингеторикс: той приветствуваше в лицето на галския вожд (комуто свободната мисъл беше издигнала паметник) младежа от народа и първия борец на Франция срещу Рим, тоест срещу римската църква. Министрите на марината, за да прочистят флота и да докажат ужаса си от войната, кръщаваха броненосците си „Декарт“ и „Ернест Рьонан“. Други свободни умове се заемаха с изкуството. Прочистваха класиците от XVII век и не допускаха божието име да петни басните на Лафонтен. Не допускаха това и в старинната музика и Кристоф чу един от тях, стар радикал („Да си радикал на стари години, е връх на лудостта“, казва Гьоте), да се възмущава, че на популярен концерт са посмели да изпълнят религиозните Lieder на Бетховен. Той настояваше за промяна на текста.

Други, още по-заклети радикали, не приемаха никакви компромиси и се обявяваха против всяка религиозна музика и училищата, където се изучава. Напразно един от ръководителите на изящните изкуства, който минаваше за атинянин в тази Беотия, се опитваше да обясни, че музикантите все пак трябва да учат музика: „Защото — възвишено заявяваше той — войникът в казармата постепенно се научава да си служи с пушката и да стреля. Същото е и с младия композитор: главата му гъмжи от идеи, но подреждането им не е извършено.“ И поуплашен от смелостта си, като все повтаряше. „Аз съм стар свободомислещ… стар републиканец…“, той храбро провъзгласяваше, че „за него не било важно дали композициите на Перголези са опери или меси, а дали са човешки творения“. Но с неумолима логика събеседникът отвръщаше на „стария свободомислещ“, на „стария републиканец“, че „има две музики — музика, която се слуша в църквите, и музика извън църквите“. Първата е враг на разума и на държавата, затова в интерес на държавата трябва да бъде премахната.

Тези наивници щяха да бъдат по-скоро смешни, отколкото опасни, ако зад тях не стояха хора с действителна стойност, които като тях — а може би и повече от тях — бяха упорити привърженици на разума. Толстой пише някъде за „епидемичните влияния“ в религията, философията, политиката, изкуството, науката, „безумни влияния, чиято налудничавост се осъзнава едва когато хората се отърсят от тях, но докато им са подвластни, им се струват толкова истински, че дори не смятат за необходимо да ги обсъждат“. Например страстта към лалетата, вярването във вещици, заблудите на литературните моди. Религията на разума беше подобна лудост. Обхвана и най-глупавите, и най-образованите, от „ветеринарните фелдшери в Камарата до най-блестящите университетски умове“. Дори беше по-опасна у вторите, отколкото у първите, защото не се съчетаваше с блажен и глупав оптимизъм, а беше изопнала всички пружини, засилена от фанатичен песимизъм, който съзираше ясно основното противоречие между природата и разума, и затова още по-настървено водеше борба за абстрактна свобода, абстрактно правосъдие, абстрактна истина срещу порочната природа. В тази идея се включваше известен калвинистки, янсенистки, якобински идеализъм, старата вяра в неизлечимата поквара на човека, която може и трябва да бъде сразена единствено с неумолимата гордост на избраните, в които живее разумът — духът на бога. Чисто френски тип на интелигент, който не е „човечен“. Твърд като желязо камък: нищо не може да проникне в него; унищожава всичко, до което се докосне.

Кристоф беше разнебитен от разговорите си с неколцина от тия налудничави резоньори при Ашил Русен. Представите му за Франция съвсем се объркаха. Смяташе, както повечето чужденци, чу французите са умерен, общителен, толерантен, много свободолюбив народ. А откриваше маниаци за абстрактни идеи, влюбени в логиката, винаги готови да пожертвуват другите и себе си за някой от своите силогизми. Говореха постоянно за свобода, я по-малко от всеки друг бяха годни да я разберат и понесат. Никъде не се срещат по-студено, по-жестоко тиранични характери, тиранични от интелектуална страст или от амбицията да бъдат винаги прави.

Това явление не беше свойствено на дадена партия. Всички партии бяха такива. Не можеха и не искаха да видят нищо извън своята политическа или религиозна програма, извън отечеството си, провинцията си, групировката си, тесногръдието си. Имаше антисемити, които изразходваха всичките си сили в яростна и безсилна омраза срещу привилегированите богаташи, защото ненавиждаха евреите и наричаха евреи всички, които ненавиждаха. Срещаха се националисти, които мразеха — ако бяха много добродушни, само презираха — всички други нации, като наричаха чужденци, ренегати и предатели всички французи, които не мислеха като тях. А пък някои противници на протестантизма си внушаваха, че всички протестанти са англичани или немци и биха желали да ги прогонят до един от Франция. Имаше хора от Западна Франция, които отричаха всичко на изток от Рейн, и северняци, които не приемаха нищо на юг от Лоара. А някои южняци наричаха варвари всички жители на север от Лоара. Имаше и такива, които се гордееха с немския си произход, други с галската си кръв; най-безумните — „римляните“ — се перчеха с неуспехите на дедите си и най-сетне бретонците, лотарингците, провансалците и албигойците, както и жителите на Карпантра, Понтоаз и Кампер-Корантен признаваха само себе си и смятаха, че самата им принадлежност към малцинствена група е вече благородническо звание. Нищо не може да се направи с подобен вид хора: те не се вслушват в ничии други доводи извън собствените, създадени са или да подпалят останалия свят, или да изгорят самите те.

Кристоф си мислеше, че за такъв народ републиканското управление е цяло щастие: така поне всички малки деспоти взаимно се унищожаваха. Ако някой от тях се добереше до императорска или кралска власт, животът би станал непоносим.

* * *

Той не знаеше, че народите, които обичат да разсъждават, притежават една спасителна добродетел — непоследователността.

Френските политици не бяха лишени от нея. Деспотизмът им бе смекчен от анархизъм. Постоянно се люшкаха от единия на другия полюс. Ако наляво се опираха на фанатиците на мисълта, надясно разчитаха на анархистите на мисълта. Заедно с тях се движеше цяла тълпа социалисти дилетанти, дребни кариеристи, които много се пазеха да не вземат страна в борбата, преди да бъде извоювана победата, но вървяха по петите на армията на Свободната мисъл и след всеки неин успех се нахвърляха върху останките на победените. Борците за разум не полагаха усилия за тържеството на разума… sic vos non vobis^[3]… Те работеха за тия космополитни буржоа, които весело погазваха традициите на страната и не възнамеряваха да съборят една вяра, за да установят друга, а да се възцарят самите те, като премахнат всички пречки по пътя си.

Кристоф срещна в тези среди и Люсиен Леви-Кьор. Не се изненада, като научи, че бил социалист. Помисли си само, че навярно социалистите са сигурни, че ще успеят, щом Люсиен Леви-Кьор се е присъединил към тях. Но не знаеше, че Леви-Кьор беше приеман добре и в срещуположния лагер, където беше съумял да се сприятели с най-реакционните и даже антисемитските представители на политиката и изкуството. Кристоф попита Ашил Русен:

— Как е възможно да поддържате контакт с такива хора?

Русен отвърна:

— Той е даровит! При това работи за нас — руши стария свят.

— Виждам, че руши — забеляза Кристоф, — и то толкова добре, че не виждам как ще възстановите после разрушеното. Сигурни ли сте, че ще ви остане достатъчно материал за новия ви дом? И освен това сигурни ли сте, че в строежа ви вече не са се загнездили червеи?

Люсиен Леви-Кьор не беше единственият, който подкопаваше социализма. Социалистическите издания гъмжаха от подобни посредствени литератори, привърженици на теорията изкуство за изкуството, заможни анархисти, контролиращи всички широки друмища, които можеха да ги изведат до успеха. Преграждаха пътя на другите и пълнеха предназначените уж за народа вестници с декадентски дилетантизъм и своята struggle for life^[4]. Не се задоволяваха с хубави служби, искаха слава. Никога човечеството не беше виждало толкова набързо изваяни статуи, толкова речи пред гипсови гении. Най-комични бяха банкетите, устройвани периодично от блюдолизците на славата в чест на някой първенец от братството не заради делата му, а по случай награждаването му с някакъв орден: това ги вълнуваше най-много. Естети, свръхчовеци, емигранти, министри-социалисти бяха единодушни, когато чествуваха всеки награден с „Почетния легион“, отличието, учредено от офицера корсиканец.

Удивлението на Кристоф забавляваше Русен. Депутатът не смяташе, че немецът съди зле партньорите му. И той, щом останеха насаме, ги разнищваше безпощадно. Познаваше глупостта и хитрините им по-добре от всеки друг, но това не му пречеше да ги поддържа, за да разчита и той на подкрепата им. И ако в тесен кръг не се свенеше да говори за народа с презрение, на трибуната ставаше друг човек. Говореше гръмко, с остър тон и подчертано носово произношение, гласът му ставаше рязък, тържествен, развълнуван, той размахваше треперещите си ръце, все едно, че пляскаше с крила: подражаваше на Муне-Сюли.

Кристоф се мъчеше да схване доколко Русен вярва в социализма. Явно беше, че дълбоко в душата си не вярва: беше прекалено скептичен. И все пак вярваше с някаква частица от съзнанието си; макар и да знаеше отлично, че това е само незначителна частица — беше организирал живота и поведението си съобразно с това, защото му беше по-удобно. Не ставаше дума само за практически интерес, но и за жизнения му интерес, за смисъла на съществуването и дейността му. Социалистическото му верую беше станало за него самия един вид официална религия. Повечето хора живеят именно така. Животът им се крепи на религиозни, морални, социални или чисто практични вярвания за занаята, работата, полезната роля в обществото, в които всъщност не вярват. Но съзнателно си затварят очите. Защото, за да живеят, им е нужна тази фиктивна вяра, тази „официална религия“, на която всеки е жрец.

Русен не беше от най-лошите. Колко много хора в неговата партия се занимаваха със социализъм или радикализъм не би могло да се каже дори от амбиция, защото амбицията им беше съвсем недалекобойна — не стигаше по-далеч от непосредственото грабене и тяхното преизбиране! Тези хора привидно вярваха в някакво ново общество. Може би някога действително бяха вярвали и продължаваха да се преструват, че вярват, но в действителност мислеха само как да живеят от останките на умиращото общество. Този използвачески нихилизъм си служеше с късоглед опортюнизъм. Съдбоносните интереси на бъдещето бяха жертвувани на егоизма на настоящия час. Разпокъсваха армията, биха разпокъсали и отечеството, за да се понравят на избирателите. Не че им липсваше ум: много добре си даваха сметка какво би трябвало да се направи, но не го правеха, защото би им струвало много усилия, а вече не бяха годни за усилия. Искаха да подредят живота си и живота на нацията с минимални труд и жертви. От горе до долу по стълбата цареше все същият морал: колкото може повече наслаждения с най-малко усилия. Този безнравствен морал беше единствената ръководна нишка в политическия хаос, в който самите водачи даваха пример за анархия, в който една стихийна политика преследваше десет заека едновременно, пускайки ги един след друг по пътя, войнствена дипломация рамо до рамо с миролюбиво Министерство на войната, военни министри, които унищожават армията, уж за да я прочистят, министри на флотата, които бунтуват работниците в арсеналите, военни инструктори, които проповядват ужас от войната, дилетанти-офицери, дилетанти-съдии, дилетанти-революционери, дилетанти-патриоти. Всеобща политическа деморализация. Всеки очаква от държавата да го снабди с длъжности, отличия, пенсии, обезщетения; а и държавата действително не пропуска да обсипе с тези благодеяния клиентелата си: синовете, внуците, правнуците, слугите на властта лапат от държавата почести и високи длъжности; депутатите сами си гласуват увеличения на заплатите; необуздано разхищение на средства, служби, звания, на всички държавни ресурси. И като зловещ отглас на примера, даван отгоре — недобросъвестност долу: учители учат децата да не зачитат властта и отечеството, пощенски чиновници изгарят писма и телеграми, работници хвърлят пясък или шмиргел в зъбчатите колела на заводските машини, вдигат във въздуха военни складове, подпалват кораби, чудовищно унищожение от страна на трудещите се — унищожаване не на богатите, а на богатството на света.

За да довърши това дело, един интелектуален елит се забавлява да обоснове самоунищожението на цял народ в името на свещеното право на личността за щастие. Никакъв извратен хуманизъм рушеше разграничението между доброто и злото и се разнежваше от „безотговорната и неприкосновена“ личност на престъпниците със старческа сантименталност: капитулираше пред престъпността и предаваше обществото в нейна власт.

Кристоф си мислеше: „Франция е пияна от свобода. Като побуйствува малко, ще се строполи мъртво пияна. А когато се събуди, ще бъде в карцера.“

Но цялата тази демагогия дразнеше Кристоф най-много с това, че най-грозните политически насилия се вършеха хладнокръвно от хора, чиято безхарактерност му беше позната. Скандално беше несъответствието между колебливите същества и суровите им дела. Като че ли в тях имаше две противоречиви начала: непостоянен характер, който не вярва в нищо, и хладен разум, който разсича, покосява, опустошава безогледно живота. Кристоф се питаше как кротките буржоа, католиците, офицерите, на които толкова досаждаха, ги търпяха. Не смееше да сподели мислите си с Русен, но тъй като не умееше да се прикрива, депутатът лесно отгатна какво го вълнува. Засмя се и каза:

— Естествено ние с вас бихме направили така, нали? Но те не са опасни. Жалки типове, неспособни да вземат каквото и да било енергично решение. Бива ги само да обвиняват. Свършена, оглупяла от клубове и спорт аристокрация, която проституира с американците и евреите и за да докаже съвременните си разбирания, приема оскърбителната роля, която я карат да играе в днешните пиеси, и чествува оскърбителите си. Апатична и вечно недоволна буржоазия, която не чете нищо, не разбира и не иска да разбере каквото и да било, която само хули безполезно и злорадо и желае само едно: да спи, да се разплува в съня над чувала си с пари, пълна с омраза към всеки, който я_ _буди, или дори към всеки, който не следва примера й: защото, ако другите работят, докато тя хърка, те я безпокоят!… Ако опознаете тези хора, накрая ние ще ви станем симпатични.

Но Кристоф изпитваше безгранично отвращение и към едните, и към другите: съвсем не смяташе, че низостта на преследваните е извинение за низостта на преследвачите. Твърде често бе срещал у Стивънс представителите на богатата начумерена буржоазия, която описваше Русен.

… I’anime triste di coloro

Che visser senza infamia e senza lodo…^[5]

Прекалено ясно съзнаваше защо Русен и приятелите му са сигурни не само в надмощието си над тези хора, но и в правото си да злоупотребяват с него. Не им липсваха оръдия за господство. Хиляди мекушави чиновници, които се бяха отказали от всякаква индивидуалност и сляпо се подчиняваха. Придворни нрави, република без републиканци, социалистически вестници и депутати социалисти, кланящи се пред гостуващи крале; робски души, очаровани от титлите, чиновете, отличията: за да ги водиш с каишка, достатъчно беше да им подхвърлиш някой, кокал или „Почетния легион“. Ако някой крал беше дал благороднически титли на всички френски граждани, всички френски граждани щяха да станат роялисти.

Политиката не е кой знае колко сложна игра. От трите режима след осемдесет и девета първият беше свален, вторият осъден, заподозрян и в изгнание, третият, преял след победата си, спеше. Колкото до четвъртата Франция, надигнала се застрашителна и ревнива, не беше трудно да се справят с нея. Декадентската република се отнасяше към нея, както Рим към варварските орди, които вече не можеше да прогони от пределите си: приобщаваше ги към държавата. Скоро те ставаха най-добрите й овчарски кучета. Буржоазните министри, които претендираха, че са социалисти, привличаха коварно към буржоазията най-умните и най-здравите елементи от работническия елит: лишаваха партията на пролетариата от водачите й, преливаха си тяхната кръв и в замяна ги тъпчеха с несмилаеми теории и буржоазна идеология.

 

Много интересна илюстрация на опитите на буржоазията да спечели народа бяха Народните университети. Те представляваха малки базари за объркани познания от разни епохи и страни. Там уж бяха обхванати — както гласеше една програма — „всички раздели на физиката, биологията и социологията: астрономия, космография, антропология, етнография, физиология, психология, психиатрия, география, лингвистика, естетика, логика“ и т.н.

Естествено при създаването им — а и все още в някои от тях — е имало възвишен идеализъм, потребност да се приобщят всички към истината, красотата, нравствения живот, и това беше великолепно. Работниците, които след тежък трудов ден се тълпяха в тесните и душни зали и чиято жажда за знания беше по-силна от умората и глада, представляваха прекрасна и трогателна гледка. Само че как се злоупотребяваше с клетите хора! Срещу няколко истински, умни и човеколюбиви апостоли, срещу няколко превъзходни сърца, не толкова умели, колкото изпълнени с добри намерения, колко глупци, дърдорковци, интриганти, писатели без читатели, оратори без публика, учители, пастори, пианисти, критици, анархисти заливаха народа с произведенията си! Всеки се опитваше да пласира стоката си. Най-търсени бяха естествено шарлатаните, ораторите-философи, които ринеха с лопата общи мисли, осеяни тук-там с някой факт, научни понятия, космологични заключения.

Народните университети бяха също място за пласиране на творбите на ултрааристократичното изкуство: декадентски гравюри, стихове, композиции, целяха умственото издигане на народа, за да се поднови мисълта и да се възроди нацията. И като начало му инжектирваха всички изтънчени вкусове на буржоазията. Народът ги поемаше жадно не защото му харесваха, а защото бяха буржоазни. Госпожа Русен заведе Кристоф в един от народните университети. Тя изсвири пред слушателите си Дебюси, включен в програмата между „Сърдечна песен“ от Габриел Форе и един от последните квартети на Бетховен. Кристоф беше започнал да възприема последните произведения на Бетховен едва след бавното развитие на вкуса и мисълта си и затова попита, изпълнен със съчувствие, съседа си:

— Разбирате ли нещо от тази музика?

Мъжът настръхна като разгневен петел и заяви:

— Естествено! Защо да не разбирам повече от вас?

И за да докаже това, извика „бис“ на една фуга, гледайки предизвикателно Кристоф.

Младежът си отиде натъжен. Казваше си, че тези животни бяха успели да отровят нацията чак до животворните й източници: нямаше вече народ.

— Вие сте народът! — беше отвърнал някакъв работник на един от достопочтените труженици, които се опитвали да създадат театър за народа. — И аз съм буржоа не по-малко от вас!

През една приятна вечер, когато кадифеното небе като изопнат килим с леко избелели топли багри се разстилаше над потъмнелия град, Кристоф вървеше по кейовете на Сена, от „Парижката света Богородица“ към „Инвалидите“. Кулите на катедралата се издигаха в падащата нощ като ръцете на Мойсей, призоваващи, за бой. Златният ажурен връх на „Сент-Шапел“ стърчеше като свещен цъфнал трън над скупчените къщи. От другата страна на реката Лувърът раздипляше царствената си фасада, в чиито отегчени очи отблясъците на залязващото слънце хвърляха последни искри живот. В дъното на равното пространство пред „Инвалидите“, зад рововете и гордите стени, във величествената пустош се извисяваше куполът от тъмно злато, подобен на симфония от далечни победи. А Триумфалната арка на хълма, в героичен поход, символизираше свръхчовешкото шествие на императорските легиони.

И Кристоф внезапно си представи някакъв мъртъв исполин, проснал грамадното си тяло в равнината. Със свито от ужас сърце той се спря загледан в исполинското изкопаемо, принадлежащо към някакъв приказен животински вид, изчезнал от земята, но под чиито стъпки преди години тя е тътнела — племе с купола на „Инвалидите“ на глава, вместо шлем, препасано с Лувъра, прегръщащо небето с хилядите ръце на катедралите си, опряло се на земята с двата триумфални стълба на Наполеоновата арка, в чието подножие днес гъмжаха лилипути.

* * *

Без да се бе домогвал особено, Кристоф си извоюва известна слава в парижките среди, където го бяха въвели Силвен Кон и Гужар. Своеобразната личност на Кристоф, когото срещаха навсякъде с Кон или с Гужар по театрални премиери или концерти, недодялаността му, малко смешните му прояви, странното държане, резките му неловки маниери, неочакваните забележки, които му се изплъзваха от време на време, грубият му, но голям и самобитен ум и романтичните разкази, които беше скалъпил Силвен Кон за приключенията му в Германия, за разправиите му с полицията и за бягството му във Франция, го бяха направили обект на безделното и суетно любопитство в този голям салон на космополитен хотел, в какъвто се е превърнал Париж. Докато оставаше сдържан, докато само наблюдаваше, изслушваше и се стремеше да разбере, преди да се произнесе, към него се отнасяха добре. Французите му бяха признателни, че не бе могъл да остане в Германия. Особено френските музиканти бяха трогнати от несправедливите преценки на Кристоф върху немската музика, като че ли това беше един вид уважение към тях (отнасяше се впрочем до остарели вече преценки, под повечето от които той едва ли би се подписал сега: няколко статии, публикувани неотдавна в едно немско списание, чиито парадокси Силвен Кон беше разпространил и преувеличил). Кристоф будеше интерес и не пречеше: не заемаше ничие място. Само от него би зависело да заеме челно място в някое дружество. Достатъчно беше да не пише нищо или почти нищо, главно да не изпълнява свои композиции и да подхранва с идеи гужаровци и подобните нему, цялата тая паплач, която е взела за свой девиз една прочута сентенция, изменяйки я леко: „Чашата ми не е голяма, но аз пия… от чашата на другите.“ Всяка силна личност има известно обаяние, особено върху младежите, по-склонни да чувствуват, отколкото да действуват. Такива не липсваха около Кристоф. Това бяха, общо взето, безделни, безволни, безцелни същества, неосмислили живота си, които се страхуват от работната маса, страхуват се и да останат сами със себе си, стоят с часове в някое кресло, шляят се из кафенета и театрални зали, търсейки всевъзможни предлози, за да не се приберат у дома си, за да не останат лице с лице със себе си. Те пристигаха, настаняваха се и се впускаха по цели часове в глупави разговори, от които човек излиза с разширен стомах, отвратен, преситен и все пак гладен, чувствувайки едновременно и потребност, и неохота да продължи. Обграждаха Кристоф, както пуделът на Гьоте, „дебнещи пиявици“, жадуващи да се вкопчат в нечия душа, за да се върнат към живота.

Някой тщеславен глупец би изпитал удоволствие от тази свита от паразити. Но Кристоф не обичаше да играе ролята на идол. Освен това скоро му дойде до гуша идиотската изтънченост на почитателите му, които намираха във всичко, което той правеше, най-чудновати подтици: рьонановщина, ницшеанство, хермафродизъм. Той ги прогони. Не беше създаден за пасивна роля. Всичко у него имаше за цел действието. Наблюдаваше, за да разбере, а искаше да разбере, за да действува. Освободен от школските ограничения и предразсъдъци, той се осведомяваше за всичко, четеше всичко, изучаваше в областта на своето изкуство всички форми на мисълта и всички възможности за изявяването й в другите страни и епохи. Всяка мисъл или изява, които му се струваха въздействуващи или правдиви, ставаха негова плячка. За разлика от френските композитори, които изучаваше, остроумни изобретатели на нови форми, които се изтощават да измислят нови неща непрестанно и зарязват насред път изобретенията си той се стремеше много по-малко към подновяване на музикалния език, отколкото към много по-енергична музикална реч. Нехаеше дали ще бъде рядко явление, но държеше да бъде силен. Тази страстна сила беше в противовест с френския дух, характерен с изтънченост и чувство за мярка. Тя презираше стила за стила и изкуството за изкуството. Най-добрите френски майстори изглеждаха на Кристоф като занаятчии на луксозни изделия. Един от най-съвършените парижки поети сам бе съставил за забавление „списък на работниците в съвременната френска поезия, всеки със стоката си, печалбата или възнаграждението за нея“, като изреждаше: „кристални полилеи, ориенталски тъкани, златни и бронзови медали, дантели за богати вдовици, многоцветни скулптури, фаянсови изделия на цветя“, които излизаха от работилницата на този или онзи негов събрат. Самият той се представяше „в ъгъла на обширното ателие на литературата, кърпещ стари гоблени или чистещ от ръжда излезли от употреба копия“. Това схващане за човека на изкуството, грижливо зает единствено с усъвършенствуване на занаята, не беше лишено от величие. Само че то не задоволяваше Кристоф. И макар и да признаваше професионалното му достойнство, той изпитваше презрение към оскъдния живот, който то обикновено прикриваше. Непонятно му беше, че може да се пише само за да се пише, да се говори само за да се говори. Той не казваше думи, а казваше или поне искаше да казва нещо съществено.

Ei dice cose, е voi dite parole…^[6]

След период на отдих, през който беше зает само с едно — да се приобщи към един нов за него свят, Кристоф внезапно бе обзет от потребност да твори. Противоречието, което чувствуваше между себе си и Париж, правеше сто пъти по-голяма силата му и укрепваше личността му. Той кипеше от преливащи чувства, които властно напираха да се изявят. Те бяха най-различни; всички го разкъсваха с еднаква сила. Трябваше да изкове творби, за да излее любовта, която препълваше сърцето му, както и омразата, волята, самоотричането и всички демони, които се бореха в него и имаха право на живот. Едва освободил се от една страст в някоя творба — понякога дори нямаше търпение да стигне до завършека й — и се хвърляше във вълните на противоположна страст. Противоречието всъщност беше само привидно; макар и да се променяше постоянно, той винаги си оставаше същият. Всички негови композиции бяха различни пътища, водещи до една и съща цел; душата му беше планина: той тръгваше по всичките й пътеки; едни се качваха по-бавно, в сянка, с полегати завои, други се катереха стръмни и голи, на припек; но всички водеха към бога, който беше на върха. Любов, омраза, воля, отречение, всички човешки двигатели, стигнали до пароксизъм, са в допир с вечността и са вече част от нея. Всеки от нас я носи в себе си: и вярващият, и безверникът, който я вижда навсякъде и който я отрича навсякъде, и който се съмнява във всичко, в живота и в самото отрицание, и Кристоф, чиято душа съчетаваше едновременно всички тези противоположности. Всички противоположности се сливат във вечната Сила. Най-важното за Кристоф беше да разбуди тази сила в себе си и у другите, да хвърли наръчи дърва върху жаравата, за да се разгори буйно Вечността. Силният пламък бе избуял в сърцето му посред сладострастната парижка нощ. Въобразяваше си, че е освободен от всяка вяра, а всъщност целият беше факел на вяра.

Френската ирония вече трудно можеше да намери слабото му място. Вярата е най-непростимата добродетел за твърде изисканото общество, което е загубило своята вяра и не иска и други да вярват. В подмолната или подигравателна враждебност към мечтите на младите, присъща на повечето хора, голям дял има горчивото съжаление, че самите те някога са били такива, че са имали същите амбиции, но не са ги осъществили. Всички, които са отрекли душата си, които са носили в себе си някоя творба, без да я извадят на бял свят, защото са предпочели обезпечения, лесен, изпълнен с почести живот, си мислят: „Щом аз не успях да осъществя мечтите си, защо пък те да го сторят? Нека и техните мечти да останат несбъднати!“

Колко много хора са сходни с Хеда Габлер^[7]! Каква глуха борба за разгромяване на новите свободни сили, каква вещина в убиването им чрез мълчание, ирония, похабяване, обезсърчаване и чрез вероломна съблазън в подходящия момент!…

Този тип е свойствен на всички страни. Кристоф го познаваше, защото го беше срещал в Германия. Беше брониран срещу подобни хора. Отбранителната му система беше проста: нападаше пръв; още при първия опит за сближаване обявяваше война; принуждаваше тези опасни приятели да станат негови неприятели. Но колкото тази открита политика беше рационална за запазване личността му, толкова по-неизгодна беше за артистичната му кариера. Кристоф отново повтаряше грешките, които беше извършил в Германия. Това беше по-силно от него. Само едно нещо беше сега различно: настроението му, той беше много весел.

Бодро изказваше пред всеки, който пожелаеше да го изслуша, невъздържаните си критики над френските композитори. По този начин си навличаше много неприязнени чувства. Той дори не проявяваше предвидливостта — както постъпват благоразумните хора — да си осигури опората на малък кръг приятели. Не би му било мъчно да намери около себе си музиканти, готови да му се възхищават, стига той да се възхищава от тях. Някои даже му се възхищаваха предварително, очаквайки по-късно отплата. За тях човека, когото хвалеха, беше един вид длъжник и винаги можеха, дойде ли съответният момент, да му поискат да изплати дълга си. Това беше успешно вложен капитал. Много лошо обаче вложен в случая с Кристоф. Той нищо не плащаше. Нещо по-лошо, имаше безочието да счита посредствени творбите на хора, които намираха неговите добри. Без да кажат нищо, те скътваха дълбоко в сърцата си обидата и се заричаха при пръв случай да му върнат точно със същата монета.

Покрай всички гафове, които извърши, Кристоф извърши още един: откри война на Люсиен Леви-Кьор. Срещаше го навсякъде по пътя си, не можеше да скрие прекалената си антипатия към това безобидно, възпитано същество, което привидно не вършеше нищо лошо, което дори изглеждаше по-добросърдечно от него и във всеки случай имаше много повече чувство за мярка. Предизвикваше го да влезе в спор и колкото и незначителен да беше предметът на спора, винаги, по вина на Кристоф, той внезапно вземаше толкова остър тон, че аудиторията оставаше изненадана. Като че ли Кристоф търсеше всеки повод да се нахвърли с наведена глава срещу Люсиен Леви-Кьор. Само че никога не можеше да го улучи. Противникът му винаги съумяваше с безкрайна ловкост да си извоюва хубавата роля дори когато явно не беше прав. Той се отбраняваше много любезно и държането му подчертаваше липсата на добро възпитание на Кристоф. Кристоф, който между другото говореше доста зле френски, служейки си с думи от парижкия жаргон или с други думи, доста нецензурни, които беше научил и употребяваше не на място подобно на много чужденци, беше неспособен да разбие тактиката на Люсиен Леви-Кьор. Той се сблъскваше яростно с подигравателната му любезност. Всички намираха виновен него, защото не виждаха това, което Кристоф смътно съзираше: лицемерието на тази любезност, която, щом се сблъскаше със сила, която не успяваше да накърни, се мъчеше да я задуши без шум, тихомълком. Люсиен Леви-Кьор не бързаше, понеже и той като Кристоф беше от хората, които разчитат на времето. Само че той разчиташе на времето, за да руши, а Кристоф — за да гради. Без особена мъка откъсна Силвен Кон и Гужар от Кристоф, както постепенно го беше изместил от салона на Стивънс. Около Кристоф не остана никой.

Пък и самият Кристоф допринасяше за това. Той не задоволяваше никого, тъй като не принадлежеше на никоя партия или по-право, беше против всички партии. Не обичаше евреите, но още по-малко обичаше антисемитите. Подлостта на масите, разбунтувани срещу едно могъщо малцинство не заради пошлостта му, а заради могъществото му, призивът към низките инстинкти, завистта и омразата му бяха противни. Държеше се така, че евреите го считаха антисемит, а антисемитите — евреин. Колкото до хората на изкуството, те явно чувствуваха в него противника. В изкуството си Кристоф несъзнателно беше по немец, отколкото в действителност. В противовес на сладострастията нирвана на някои парижки композитори неговата музика славеше силната воля, мъжествения здрав песимизъм. Когато пък проявеше жизнерадост, той правеше това с такава липса на усет, с такава плебейска буйност, че не можеше да не предизвика възмущение дори у аристократичните покровители на народното изкуство. Формата му беше сурова, ерудирана. Понякога дори нарочно, като реакция, проявяваше явна небрежност в стила и безгрижие към външната оригиналност, които навярно френските композитори лесно долавяха. Затова, когато показа свои творби на някои от тях, без да ги проучат по-обстойно, те се отнесоха и към него със същото презрение, което изпитваха към по-късните последователи на Вагнер от съвременната немска школа. Кристоф пет пари не даваше. Той се смееше в себе си и повтаряше стиховете на един пленителен композитор от времето на френския Ренесанс, нагаждайки ги за лична употреба:

Върви, върви, не се грижи,

че някой глупчо ще твърди:

„Еди-кой си по̀ разбира,

Кристоф никак не го бива

в хармония и контрапункт!“

Не е нужен много ум:

дарбата що имаш ти,

съвсем у други не личи!

Но когато се опита да накара да изсвирят творбите му на някой концерт, намери затворени врати. Достатъчно разправии си имаха и без това, за да свирят, или не композициите на младите френски композитори. Да не седнат сега да се грижат и за композициите на някакъв си непознат немец?

Кристоф не настоя. Затвори се у дома си и се залови да пише. Малко го интересуваше дали парижаните ще го чуят, или не. Пишеше за собствено удоволствие, а не за успех. Истинският творец нехае за бъдещето на произведението си. Той прилича по това на художниците от Ренесанса: те_ _весело са рисували фасади на частни домове, макар и да са знаели, че след десет години няма да остане и помен от фреските им. Така и Кристоф си работеше спокойно, чакайки примирено по-добри времена, докато изневиделица му бе протегната ръка.

* * *

По онова време Кристоф беше привлечен от драматичната форма. Той не смееше още да се понесе свободно по вълните на бликащия в душата му лиризъм. Чувствуваше нужда да го ограничи в определени сюжети. И може би не е зле за младия талант, който още не е господар на силите си и дори не знае още съвсем точно какво представлява — да си постави доброволни граници, за да затвори в тях душата си, изплъзваща се само от себе си. За нещастие Кристоф нямаше близък поет. Трябваше сам да търси сюжетите си от легендата или историята.

Между виденията, които витаеха в душата му от преди няколко месеца, бяха някои сцени от библията. Библията, която майка му бе дала за другарка в изгнанието, се беше превърнала за него в източник на мечти. Макар и да не я четеше в набожно настроение, нравствената или, по-право казано, жизнената сила на тази юдейска „Илиада“ беше за него изворът, в който всяка вечер измиваше голата си душа, замърсена от пушеците и калищата на Париж. Малко го интересуваше свещеният смисъл на книгата, но все пак за него тя беше свещена, понеже от нея лъхаше на дива природа и примитивни натури. Той попиваше химните на земята, раздирана от вяра, на тръпнещите планини, на ликуващите небеса, на хората, подобни на лъвове.

Един образ от тази книга, към който изпитваше особена нежност, беше Давид като юноша. Той не му приписваше ироничната усмивка на флорентинско хлапе, нито трагичната напрегнатост, които бяха внесли във възвишените си творения Верокио и Микеланджело: не ги познаваше. Виждаше своя Давид като малък пастир-поет с девствено сърце, в което дреме героизмът, южен Зигфрид от по-изтънчена раса, по-красив, по-хармоничен тялом и духом. Напразно се бунтуваше срещу латинския дух: без да съзнава, беше почнал да се прониква от него. Не само изкуството, не само мисълта, но и всичко, което ни обгражда, влияе върху изкуството: хората, предметите, жестовете, движенията, линиите, светлината на всеки град. Атмосферата на Париж въздействува много силно: тя моделира и най-непокорните души. А немската душа, по-малко от всяка друга, е годна да устои: тя напразно дипли около себе си националната си гордост, от всички европейски души тя най-бързо губи отпечатъка на своята нация. Душата на Кристоф беше вече започнала, без той и да подозира, да възприема от латинското изкуство яснота, сбитост, разбиране на чувствата и даже в известна степен пластична красота, които не би получила никога без престоя в Париж. Неговият „Давид“ беше доказателството.

Беше пожелал да опише няколко епизода от юношеството му; срещата със Саул, борбата с Голиат и беше написал отначало първата сцена. Замислил беше творбата си като симфонична картина с две действуващи лица.

На пусто плато, сред степ, покрита с нацъфтели изтравничета, се беше излегнало малкото пастирче и мечтаеше на слънце. Ведрата светлина, бръмченето на животинките, нежният трепет на разлюлените треви, сребристите звънчета на пасящото стадо, силата на земята пригласяха бленуванията на детето, несъзнаващо божественото си предопределение. То смесваше нехайно и своя глас, и звуците на флейтата си към изпълнената с хармония тишина. И от неговата песен лъхаше такава спокойна и бистра жизнерадост, че слушайки я, човек не мислеше вече дори за радостта или скръбта, а просто му се струваше, че е така, че не може да бъде иначе. Внезапно големи сенки плъзваха над степта; въздухът замираше. Животът сякаш се отдръпваше във вените на земята. Песента на флейтата продължаваше сама, невъзмутимо. Минаваше Саул — бълнуващ. Безумният цар, разяждан от небитието, беше неспокоен като разярен, самоизгарящ се пламък, шибате от урагана. Той умоляваше, проклинаше, заканваше се на пустошта около него и в него. А когато паднеше задъхан върху земята, в тишината пак изплуваше спокойната усмивка на песента на пастирчето, която не беше секвала. Тогава Саул, потискащ ударите на буйното си сърце, се приближаваше тихо до легналото дете; съзерцаваше го безмълвно; сядаше до него и слагаше трескавата си ръка върху главата на овчарчето. Давид, без да се смути, се извръщаше усмихнат и поглеждаше царя. Облягаше глава на коленете на Саул и пак подхващаше свирнята си. Спускаше се вечерен здрач. Давид заспиваше, пеейки, а Саул плачеше. И в звездната нощ наново прозвучаваше химнът на ведра радост на възкръсналата природа и благодарствената песен на излекуваната душа.

Композирайки музиката към тази сцена, Кристоф предаваше само собствената си радост; не беше мислил за средствата за изпълнението й и главно и през ум не му бе минало, че може да бъде представена на сцената. Той я предназначаваше за концертно изпълнение в деня, когато концертните зали щяха да благоволят да я приемат.

Една вечер, когато говореше на Ашил Русен за творбата си и по негово искане се опита да му даде известна представа, свирейки я на пиано, той се учуди, че Русен се запали и заяви, че трябва на всяка цена да бъде играна и той лично щял да се заеме с това. Още повече се изненада, когато след няколко дни разбра, че Русен гледа сериозно на тази работа. А направо се смая, когато узна, че не само Русен, а и Силвен Кон, Гужар и самият Люсиен Леви-Кьор са се заинтересували. Принуден беше да приеме, че личните вражди на тези хора отстъпваха пред любовта им към изкуството. Самият той най-малко бързаше да види творбата си на сцената; тя съвсем не беше създадена за театър: беше безсмислица да я представят, едва ли не обидно. Русен обаче толкова настояваше, Силвен Кон беше така убедителен, Гужар така категоричен, че Кристоф се поддаде на изкушението. Прояви малодушие. Така копнееше да чуе музиката си!

Всичко се оказа много лесно за Русен. Директори и артисти се надпреварваха да му се харесат. Точно по това време някакъв вестник уреждаше гала-представление с благотворително начинание. Решено беше, че на него ще свирят „Давид“. Събраха добър оркестър. Колкото до певците, Русен твърдеше, че е намерил идеален изпълнител за ролята на Давид.

Репетициите започнаха. Оркестърът добре се справи с първото прочитане, макар и да не беше особено дисциплиниран. Саул имаше малко уморен, но приемлив глас; освен това той владееше занаята си. Колкото до Давид, ролята се изпълняваше от хубава, едра, пълна жена, добре сложена, но със сантиментален и просташки глас, който се разгръщаше тежко, с мелодраматични трели и очарование, предназначено за кафе-шантан. Кристоф смръщи лице. Още след първите тактове, които тя изпя, за него стана очевидно, че няма да може да създаде ролята. При първата пауза на оркестъра той намери импресариото, който отговаряше за материалната страна на концерта; и той присъствуваше на концерта заедно със Силвен Кон. Щом го видя, импресариото му каза със сияещо лице:

— Е как, доволен ли сте?

— Да — отвърна Кристоф, — струва ми се, че ще тръгне. Само едно нещо не е в ред: певицата. Ще трябва да я сменим. Кажете й го мило. Вие сте свикнал… Няма да ви бъде мъчно да ми намерите друга.

Импресариото се смая. Той изгледа Кристоф, сякаш се съмняваше, че говори сериозно, и заяви:

— Но това е невъзможно!

— Защо да е невъзможно? — попита Кристоф.

Импресариото размени подигравателен поглед със Силвен Кон и поде:

— Но тя е толкова талантлива!

— Никак не е талантлива!

— Как?… Толкова красив глас!

— Няма никакъв глас.

— Освен това толкова красива особа!

— Пет пари не давам!

— Но все пак това не вреди — обади се Силвен Кон смеешком.

— Мен ми трябва Давид и при това Давид, който знае да пее; не ми трябва хубавата Елена.

Импресариото си търкаше смутено носа.

— Много неприятно, много неприятно… Тя обаче е отлична артистка… Уверявам ви! Може би днес не е напълно във форма. Послушайте я още малко.

— Нямам нищо против — съгласи се Кристоф, — но това е загубено време.

Репетицията продължи. Стана още по-лошо. Той едва успя да изчака края: беснееше; забележките му към певицата, отначало хладни, но учтиви, ставаха резки и остри, въпреки че тя явно се мъчеше да го задоволи и му хвърляше крадешком погледи, за да спечели благоволението му. Импресариото прекъсна благоразумно репетицията тъкмо когато той щеше да избухне. За да смекчи лошия ефект от забележките на Кристоф, той се въртеше около певицата и я отрупваше щедро с тромави ласкателства, но Кристоф, който присъствуваше на тази игра, му направи властно знак да се приближи до него и с нескривано нетърпение му каза:

— Няма какво да се спори. Не желая тази личност. Неприятно е, разбирам, но не аз съм я избрал. Оправете се, както можете.

Импресариото се поклони с досада и каза безразлично:

— Не мога да направя нищо. Обърнете се към господин Русен.

— Че какво засяга това господин Русен? — попита Кристоф. — Не искам да го отегчавам с тези въпроси.

— Това няма да му досади — обади се Силвен Кон иронично.

И той му посочи Русен, който тъкмо влизаше.

Кристоф го пресрещна. Русен възкликна в чудесно настроение:

— Е, какво? Свършихте ли вече? Аз се надявах да чуя някоя партия. Е, скъпи маестро, какво ще кажете? Доволен ли сте?

— Всичко върви много добре — отвърна Кристоф. — Не зная как да ви благодаря…

— Няма защо, няма защо!

— Само едно не върви.

— Кажете, кажете. Ще уредим и това. Държа да останете доволен.

— Е, добре. Певицата. Между нас казано, тя е непоносима.

Сияещото лице на Русен мигом се вледени. Той каза строго:

— Изненадвате ме, драги.

— Тя не струва нищо, абсолютно нищо — продължи Кристоф. — Няма нито глас, нито усет, нито опитност, нито сянка от дарование. Имате късмет, че не я чухте преди малко!…

Русен, все по-засегнат, прекъсна Кристоф и му каза рязко:

— Познавам госпожица Сент-Игрен. Тя е много талантлива актриса. Най-горещо се възхищавам от нея. Всички, които имат вкус в Париж, мислят като мене.

И той обърна гръб на Кристоф. Кристоф видя, че предложи ръката си на певицата и излезе заедно с нея. Както стоеше смаян, Силвен Кон, който беше наблюдавал с наслаждение сцената, го хвана под ръка смеешком и докато слизаха заедно по стълбата на театъра, му каза:

— Нима не знаехте, че тя е негова любовница?

Кристоф разбра. Значи, заради нея, а не заради него поставяха пиесата! Той си обясни възторга на Русен, разходите, които беше направил, услужливостта на другарите му. Слушаше Силвен Кон, който му разказваше историята на Сент-Игрен: кабаретна певица, която, след като пяла с успех в разни малки жанрови театри, била обзета от амбицията, присъща на много като нея — да пее на сцена, по-достойна за таланта й. Разчитала на Русен да накара да я ангажират в Операта или в „Опера-комик“; а Русен, който нямал нищо против, намерил в представлението на „Давид“ удобен случай да покаже без голям риск на парижката публика лиричните дарования на новата трагичка в роля, която не изискваше почти никакво драматично действие и подчертаваше напълно изящните й форми.

Кристоф изслуша историята докрай. После се отдръпна от Силвен Кон и избухна в смях. Смя се дълго. Най-сетне каза:

— Отвращавате ме. Всички вие ме отвращавате. За вас изкуството не значи нищо. Всичко свеждате до жени. Поставяте опера заради танцьорка, заради певеца, заради любовницата на господин еди-кой си или госпожа еди-коя си. Мислите само за мръсотиите си. Как да ви кажа, не ви се сърдя: такива сте, останете си такива, щом ви харесва и джапайте в блатото. Но да се разделим. Не сме създадени да живеем заедно. Лека нощ.

И той се раздели с него. Щом се прибра, написа на Русен, че изтегля пиесата си, без да скрива от него причините, които го принуждават да постъпи така.

Така той скъса с Русен и с целия му клан. Последиците се почувствуваха незабавно. Вестниците бяха вдигнали малко шум около проектираното представление и историята за скарването на композитора и изпълнителката не мина без клюки. Един концертен директор се заинтересува от творбата и я изпълни в едно утринно представление. Това щастие се оказа злощастие за Кристоф. Творбата беше изпълнена и освиркана. Всички приятели на певицата се наговориха да дадат добър урок на безочливия композитор; а останалата публика, отегчена от симфоничната поема, охотно се присъедини към присъдата на компетентните хора. Кристоф беше проявил неблагоразумието — за да изтъкне таланта си на виртуоз — да приеме да изсвири на същия концерт една своя фантазия за пиано и оркестър. Недоброжелателното разположение на публиката, сдържано донякъде по време на изпълнението на „Давид“ от желание да пощадят изпълнителите, избухна с все сила, когато пред нея застана самият автор, чието свирене между другото не беше съвсем чисто. Кристоф, ядосан от шума в залата, спря рязко по средата на творбата и поглеждайки подигравателно публиката, която внезапно млъкна, засвири: „Малбрук отива на война!“ и добави нагло:

— Ето какво ви е нужно!

С тези думи той стана и си излезе.

Настана голям смут. Крещяха, че е оскърбил публиката, че трябва да се върне да се извини. На следващия ден вестниците направо екзекутираха чудатия немец, след като добрият френски вкус беше произнесъл присъдата си.

А после — отново празно пространство около него: пълно, абсолютно. Кристоф още веднъж се озова сам, по-сам от когато и да било, в големия чужд и враждебен град. Той вече не страдаше от това. Беше започнал да вярва, че такава е съдбата му и през целия си живот ще остане самотен.

Не знаеше, че богатата душа никога не е сама, че колкото и съдбата да я лишава от приятели, накрая пак си ги създава, защото тя излъчва около себе си любовта, която прелива у нея, и дори в часа, когато Кристоф си въобразяваше, че е сам завинаги, той беше по-богат с любов от най-големите щастливци на света.

* * *

У Стивънс имаше едно тринадесет-четиринадесет годишно момиченце, на което Кристоф беше давал уроци едновременно с Колет. То беше нейна първа братовчедка и се казваше Грация Буонтемпи. Момиченце със златист тен, лекорозов на скулите, със сочни бузи, здраво като селянче, с вирнато носле, голяма, вечно открехната, добре очертана уста, кръгла бяла брадичка, спокойни нежно усмихнати очи, издуто чело, обградено от гъсти дълги пухкави коси, които се спускаха от двете страни на лицето на леки гъвкави вълни. Малка мадона на Андреа дел Сарто, с широко лице и красив безмълвен поглед.

Беше италианка. Родителите й живееха почти цялата година на село в голямото си имение в Северна Италия: равнини, ливади, канали. От терасата на покрива се виждаха вълнообразни златни лозя, сред които изплуваха тук-там черните вретена на кипарисите. Отвъд се разстилаха ниви и пак ниви. Тишина. Чуваше се мученето на воловете, които обръщаха земята, острите викове на селяните, които тикаха ралото: „Ihi!… Fat innanzi^[8]!…“

Щурци пееха в дърветата и жаби квакаха край водата. Нощем се възцаряваше безпределна тишина под среброструйната луна. Сегиз-тогиз в далечината пазачите на посевите, задрямали в колиби от клонаци, стреляха с пушките си, за да предупредят крадците, че са будни. За полуунесените в сън хора, които ги чуваха, тези изстрели имаха същото значение, както и миролюбивият звън на часовника, отмерващ далече някъде нощните часове. И тишината пак се затваряше като пухкава мантия над душата, диплейки се на широки гънки.

Животът около малката Грация изглеждаше задрямал. Не се занимаваха много с нея. Тя растеше безгрижно във ведрото спокойствие, което я обграждаше. Никаква трескавост, никакво бързане. Беше ленива, обичаше да скита безцелно и да се излежава. Стоеше излегната с часове в градината. Унасяше се от тишината подобно на мушица, носена от летен бързей. Понякога внезапно се затичваше без никаква причина. Тичаше като малко животно, леко привела надясно глава и гърди, гъвкава, кипра. Същинска козичка, която се катери и плъзга по камъните заради радостта да скача. Разговаряше с кучетата, с жабите, с тревите и дърветата, със селяните и животните от задния двор. Обожаваше всички дребни животинки около себе си, а и по-големите: само че с тях беше по-сдържана. Срещаше много малко хора. Имението беше далече от града, усамотено. Много рядко по прашния път се чуваха провлечените стъпки на някой мрачен селянин или красива селянка с грейнали очи на загорялото лице, която се полюшваше, вървейки, вирнала глава и изпъчила гръд. Грация прекарваше по цели дни сама в безмълвния парк. Не виждаше никого; не се отегчаваше никога; не се страхуваше от нищо.

Веднъж някакъв скитник се вмъкна в пустия чифлик, за да открадне кокошка. Спря се смутен пред момиченцето, легнало в тревата: то ядеше дълга филия, намазана с масло, и си тананикаше. Момиченцето го изгледа спокойно и го попита какво иска.

Той отвърна:

— Дайте ми нещо, иначе ще стана зъл!

То му подаде филията си и каза с усмихнатите си очи:

— Не трябва да ставате зъл.

Тогава скитникът си отиде.

Майката на Грация умря. Баща й, много добър, много мекушав, беше стар италианец от добро потекло, здрав, весел, сърдечен, но като голямо дете: напълно неспособен да ръководи възпитанието на дъщеря си. Сестрата на стария Буонтемпи, госпожа Стивънс, която дойде за погребението и се смая от усамотението на детето, реши да го отведе за известно време в Париж, за да разсее скръбта му. Грация плака, баща й също, но когато госпожа Стивънс решеше нещо, другите трябваше да се примирят. Тя беше волевата личност в семейството; в дома си в Париж тя ръководеше всичко и заповядваше на всичко живо: на мъжа си, на дъщеря си и на любовниците си, защото не се лишаваше от такива; не изоставаше нито в задълженията, нито в наслажденията си, беше практична и страстна натура, при това много светска и много дейна жена.

Присадена в Париж, кротката Грация започна да обожава красивата си братовчедка Колет, която се забавляваше с любовта й. Въведоха в обществото, заведоха на театър милото диваче. Продължаваха да се отнасят с нея като с дете, а и самата тя се считаше за дете, макар и вече да не беше. Изпитваше чувства, които криеше и от които се страхуваше: необуздани пориви на нежност към някой предмет или човек. Беше тайно влюбена в Колет: крадеше панделките и кърпичките й; често в нейно присъствие не можеше да каже нито дума, а когато я очакваше, когато знаеше, че скоро ще я види, трепереше от нетърпение и щастие. В театъра, когато зърнеше братовчедка си в деколтирана рокля, да влиза в ложата и да привлича всички погледи, тя я гледаше със смирена, топла и преливаща от любов усмивка. Сърцето й се разтапяше, когато Колет я заговореше. В бяла рокля, с хубавите си разпуснати черни коси, бухнали над тъмните й рамене, хапейки върховете на дългите си бели ръкавици и пъхайки пръст в дупчиците, защото нямаше какво да прави, тя непрекъснато се обръщаше към Колет по време на представлението, дебнейки един приятелски поглед от нея, за да сподели удоволствието, което изпитваше, или за да каже с тъмните си бистри очи: „Обичам ви много!“

Когато се разхождаха в горичките край Париж, тя вървеше в сянката на Колет, сядаше в краката й, подтичваше пред нея, чупеше клоните, които биха могли да я одраскат, стъпваше в калта. Една вечер, когато Колет й поиска шала, защото й беше станало хладно, Грация едва не простена от удоволствие — после й стана срамно, че се почувствува щастлива, загдето любимата се загръща с нещо нейно и ще й го върне после, напоено с уханието й.

Някои книги, някои прочетени скришом страници със стихове — защото продължаваха да й дават само детски книги — предизвикваха сладки вълнения в сърцето й. А най-вече някои музикални произведения, макар и да й казваха, че не може още да разбере нищо, а и тя си внушаваше, че нищо не разбира. Грация обаче пребледняваше и се изпотяваше от вълнение. Никой не знаеше какво става в нея в подобни моменти.

Извън това беше винаги послушна, завеяна, ленива, доста лакома, изчервяваше се от най-малката дреболия, ту мълчеше с часове, ту бъбреше словоохотливо, лесно се смееше и плачеше, като внезапно избухваше в ридания или прихваше да се смее като дете. Обичаше да се смее и всичко я забавляваше. Никога не се опитваше да играе на голяма. Оставаше си дете. Беше главно добра, не можеше да понесе да причини болка и се огорчаваше, ако й кажеха макар и една сърдита дума.

Заеха се с образованието й, което беше много изостанало. Така започна да взема уроци по пиано с Кристоф.

Тя го видя за първи път на един прием у леля си, на който присъствуваха много хора. Кристоф, неспособен да се приспособи към каквато и да било публика, изсвири едно безкрайно адажио, което накара всички да се прозяват: тъкмо когато изглеждаше, че ще свърши, пак започваше сякаш отначало; хората се питаха дали изобщо ще свърши. Госпожа Стивънс изгаряше от нетърпение. Колет лудо се забавляваше: тя вкусваше цялата комичност на положението и не се ядосваше, че Кристоф е до такава степен безчувствен. Съзнаваше силата му и той й беше симпатичен, само че съвсем не възнамеряваше да го защити. Само малката Грация до сълзи беше проникната от тази музика. Тя се гушеше в един ъгъл на салона. Накрая избяга, за да не забележат смущението й, а и защото се измъчваше, като гледаше как се подиграват с Кристоф.

Няколко дни след това, на вечеря, госпожа Стивънс заговори пред нея да предложат на Кристоф да й дава уроци. Грация така се смути, че изпусна лъжицата си в чинията със супа и изпръска не само себе си, но и братовчедка си. Колет каза, че се нуждае най-напред от уроци по добро държане на масата. Госпожа Стивънс забеляза, че в такъв случай трябва да се обърнат не към Кристоф, Грация беше щастлива, че поне в укорите я свързва с Кристоф.

Той започна да й дава уроци. Тя се държеше надуто и вледенено, долепила ръце до тялото си, и не можеше да мръдне. Когато Кристоф слагаше ръката си върху нейната, за да поправи положението на пръстите й и да я изпъне над клавишите, тя едва не примираше. Трепереше да не би да свири лошо пред него: но макар да се упражняваше до призляване, докато братовчедка й нададеше викове на раздразнение, винаги когато Кристоф дойдеше, тя свиреше лошо. Задъхваше се, пръстите й се вкочанясваха като дървени чуканчета или омекваха като памук. Тя закачаше съседни клавиши, свиреше погрешно; Кристоф й се караше и си отиваше сърдит; тогава й идеше да умре.

Той не й обръщаше никакво внимание; занимаваше се само с Колет. Грация завиждаше на близостта на братовчедка си с Кристоф; но макар и да страдаше от нея, доброто й сърчице се радваше за Колет и Кристоф. Тя намираше, че Колет стои толкова по-високо от нея, че й се струваше естествено да обира лаврите. Едва когато се наложи да избира между братовчедка си и Кристоф, почувствува, че се настройва против нея. С интуицията си на малка женичка тя разбираше, че Кристоф страда от кокетните игри на Колет и от усърдното ухажване на Люсиен Леви-Кьор. Тя вече по вътрешен усет не обичаше Леви-Кьор, а го възненавидя, щом разбра, че Кристоф го ненавижда. Не проумяваше как Колет може да се забавлява, като го прави съперник на Кристоф. Почна да я съди строго дълбоко в себе си; улови няколко нейни дребни лъжи и рязко промени държанието си с нея. Колет си даде сметка, без да отгатва причината. Отдаде го привидно на детска прищявка. Но истината беше, че беше загубила властта си над Грация: един незначителен случай й го доказа. Една вечер двете се разхождаха в градината. С кокетна нежност Колет пожела да наметне Грация с края на своето манто, защото внезапно заваля дъжд, но Грация, за която само няколко седмици преди това би било неизказано щастие да се сгуши до гърдите на милата си братовчедка, се отдръпна студено и мълчаливо остана на няколко крачки от нея. А когато занапред Колет кажеше, че някоя музикална творба, свирена от Грация, е грозна, момичето продължаваше да го свири и да го обича.

Тя вече обръщаше внимание само на Кристоф. С тънкия усет на обичта долавяше, че Кристоф страда, без да признава. В своето неспокойно и детско внимание към него тя преувеличаваше наистина чувствата му. Въобразяваше си, че Кристоф е влюбен в Колет, докато той изпитваше към нея само взискателно приятелство. Мислеше си, че е нещастен и беше нещастна заради него. Бедничката, съвсем не беше възнаградена за загрижеността си: плащаше вместо Колет, когато Колет раздразнеше Кристоф; той беше в лошо настроение и си отмъщаваше на малката си ученичка, като припряно изтъкваше грешките й при свирене. Една сутрин, когато Колет го беше вбесила повече от друг път, той седна до пианото така рязко, че Грация загуби и малкото възможности, които притежаваше: тя започна да замазва; той я упрекна гневно за грешните тонове. Тогава тя напълно се провали; той се разсърди, разтърси ръцете й, извика, че никога няма да може да свири чисто, че трябва да се занимава с готвене, шиене, с каквото иска, само за бога, не с музика! При тези думи той я заряза посред урока и си отиде страшно ядосан. Бедната Грация изплака всичките си сълзи, не толкова поради огорчението, което й причиняваха неговите оскърбителни думи, колкото че не може да достави удоволствие на Кристоф въпреки цялото си желание и с глупостта си увеличава още повече мъката на любимия.

Тя се измъчи още повече, когато Кристоф престана да идва у Стивънс. Готова беше да се върне в родината си. Това дете, толкова здраво дотогава в мечтите си, запазило дълбоко в себе си нещо от селската безметежност, се чувствуваше зле в този град, сред нервните, вечно забързани парижани. Без да посмее да каже, накрая преценяваше съвсем точно хората около себе си. Но беше стеснителна, слаба като баща си от добродушие, скромност и липса на увереност в себе си. Тя се поддаваше на командуването на властната си леля и на братовчедка си, свикнала да тиранизира околните. Не смееше да пише на стария си баща, комуто редовно изпращаше дълги топли писма: „Моля ти се, вземи ме обратно!“ А и старият й баща не смееше да я вземе обратно при себе си въпреки силното си желание, защото госпожа Стивънс беше отговорила на плахите му намеци, че Грация е добре у тях, много по-добре, отколкото би била при него, и че за възпитанието й е по-хубаво да остане в Париж. Настъпи обаче момент, когато изгнанието стана премного мъчително за малката южна душа и се наложи да литне отново към светлината. Това стана след концерта на Кристоф. Беше отишла заедно със Стивънс, за нея беше страшно мъчение да присъствува на отвратителната гледка на тази тълпа, която се забавляваше, оскърбявайки един музикант… Музикант ли? Та в очите на Грация той беше самият образ на изкуството, въплъщение на всичко божествено в живота. Идеше й да избухне в плач, да побегне. Трябваше да изслуша докрай шума, освиркванията, дюдюканията, а след като се върнаха у леля й, обидните разсъждения, звънкия смях на Колет, която разменяше с Люсиен Леви-Кьор състрадателни забележки. Усамотена в стаята си, сгушена в леглото си тя плака част от нощта. Разговаряше с Кристоф, утешаваше го, готова беше да даде живота си за него, отчайваше се, че не може да го направи щастлив. Невъзможно й беше занапред да остане в Париж. Горещо замоли баща си да я вземе при себе си. Писа му: „Не мога повече да живея тук, не мога! Ще умра, ако ме оставиш.“

Баща й пристигна веднага; и колкото и да им беше трудно и на двамата да се преборят със страшната леля, те почерпиха необходимата енергия, като напрегнаха отчаяно волята си.

Грация се върна в големия задрямал парк. Тя с радост намери отново скъпата природа и съществата, за които милееше. Отнесе със себе си и запази известно време в скръбното си сърце, което с всеки ден се умиротворяваше, малко от меланхолията на Севера, като воал от мъгли, които слънцето постепенно разтопяваше. Мислеше си сегиз-тогиз за нещастния Кристоф. Легнала на моравата, заслушана в жабите и щурците, с които беше свикнала, или седнала пред пианото, тя бленуваше за приятеля, който си беше избрала; разговаряше с него нисичко, с часове. Не би й се сторило невероятно, ако той отвореше вратата някой ден и влезеше. Писа му и след дълги колебания му изпрати едно неподписано писмо, което сама една сутрин, тайно, с разтуптяно сърце пусна в пощенската кутия на селото, на три километра от имението им, от другата страна на обширните разорани ниви; сърдечно, трогателно писмо, което му казваше, че не е сам, че не трябва да се отчайва, че мислят за него, че го обичат и молят бога за него — клето писмо, което се загуби глупаво по пътя и той никога не го получи.

После еднообразните и безбурни дни се заредиха в живота на далечната приятелка. И италианското спокойствие, духът на умиротворението, на тихото щастие, на безмълвното съзерцание изпълниха девственото мълчаливо сърце, в което продължаваше да гори като малко неподвижно пламъче споменът за Кристоф.

* * *

Кристоф обаче не знаеше нищо за простодушната обич, която бдеше отдалеч над него и по-късно щеше да заеме такова място в живота му. Той не знаеше също, че на концерта, на който бе оскърбен, присъствуваше човекът, който щеше да стане негов приятел и скъп спътник, който дълго щеше да крачи до него, рамо до рамо и ръка за ръка.

Засега беше сам. Въобразяваше си, че е сам. Впрочем съвсем не се чувствуваше потиснат. Не изпитваше вече горчивата печал, която неотдавна го измъчваше в Германия. Беше станал по-спокоен, по-зрял: знаеше, че така трябва да бъде. Илюзиите му за Париж бяха рухнали: хората навсякъде бяха едни и същи; трябваше да се примири с това и да не упорствува в детската си борба срещу света; трябваше да бъде верен на себе си, мъдър. Както казваше Бетховен: „Ако предадем на живота жизнените си сили, какво ще ни остане за по-благородното, за по-доброто?“ Той беше осъзнал твърдо природата и националността си. Колкото повече го потискаше парижката атмосфера, толкова по-силна потребност изпитваше да се приюти в отечеството, в обятията на поетите и композиторите, в които е събрано най-доброто от него. Щом отвореше книгите им, стаята му се изпълваше с клокоченето на слънчевия Рейн и с топлата усмивка на старите изоставени приятели.

Колко неблагодарно се бе държал към тях! Как не беше почувствувал по-рано съкровището на тяхната чистосърдечна доброта? Спомняше си със срам всичките си несправедливи и обидни изказвания за тях, докато беше в Германия. Тогава виждаше само недостатъците им, неловките им церемониални маниери, сълзливия им идеализъм, дребните лъжи на мисълта им, дребните им подлости. Ах, всичко това беше толкова незначително в сравнение с големите им качества! Как бе могъл да бъде така жесток към слабости, които в този миг ги правеха едва ли не по-затрогващи в очите му: защото ставаха по-човечни благодарение на тях! По силата на реакцията беше привлечен именно от тези измежду тях, към които се беше показвал най-несправедлив. Какво ли не беше приказвал против Шуберт и Бах! А ето че сега се чувствуваше съвсем близък до тях. Ето че тези велики души, чиито смешни страни така припряно бе разкривал, че го изоставяха сега, когато беше заточен далеч от близките си, и му казваха с добродушна усмивка: „Брате, ние сме тук. Смелост! И ние също изживяхме своя дял в страдания… Нищо! Човек се справя!…“

Чуваше бученето на океана от душата на Йохан Себастиян Бах: ураганите, духащите ветрове, бягащите облаци на живота — народите, пияни от радост, болка, ярост, и Христос, преизпълнен с благост, принцът на мира, който витае над тях; градовете, пробудени от виковете на бдящите, които се втурват да посрещнат божествения годеник, чиито стъпки разтърсват света, дивното хранилище на мисли, страсти, музикални форми, героичен живот. Шекспирови видения, пророчества в духа на Саванарола, пасторални, епични или апокалиптични картини, затворени в смаленото тяло на тюрингския cantor с двойна брадичка, с малки очи под надиплените клепачи и повдигнатите вежди… Виждаше толкова ясно това! Тъмен, жизнерадостен, малко смешен, с претъпкан от алегории и символи мозък, полуготически и полурококо, гневен, упорит, спокоен, обичащ страстно живота и копнеещ за смъртта… виждаше го в школата му, педантичен, гениален сред учениците си, мръсни, груби, просяци, крастави, е пресипнали гласове, мошеници, с които той се е карал и се е бил понякога като хамалин и един от които го бе пребил от бой… Виждаше го в семейството му, сред неговите двадесет и едно деца, тринадесет от които бяха умрели преди него, а едно бе идиот; другите, добри музиканти, му устройваха семейни концерти… Болести, погребения, остри спорове, оскъдица, непризнаване на гения му; и над всичко това музиката му, вярата му, освобождението и светлината, прозряната радост, предчувствувана, желана, уловена, бог, божия дъх, изгарящ костите му, каращ да настръхне косата му, сипещ мълнии чрез устата му… О, сила! Сила! Блажена гръмотевица на силата!…

Кристоф пиеше на големи глътки тази сила. Той чувствуваше благотворността на музикалната мощ, която струи от немските души, често посредствена, дори просташка, но има ли значение? Важното е, че съществува, че тече, изпълнила бреговете. Във Франция музиката е събрана капка по капка през филтри „Пастьор“ в грижливо затворени кани. И хората, които пият тази блудкава вода, се преструват, че се гнусят от реките на немската музика! Те търсят щателно грешките на немските гении!

„Жалки дребосъчета! — мислеше си Кристоф, без да си спомня, че самият той до неотдавна беше смешен като тях. Намират недостатъци у Вагнер и Бетховен! Трябват им гении без недостатъци!… Като че ли, когато бушува буря, тя внимава да не би да наруши добрия ред на нещата!…“

Вървеше из Париж възрадван от силата си. Толкова по-добре, че е неразбран! Така ще бъде по-свободен. За да сътвориш — а нали това е ролята на гения — изцяло една вселена, органически свързана съгласно вътрешните си закони, трябва цял да живееш в нея. Човекът на изкуството никога не е съвсем сам. Страшното е, когато мисълта ти се отразява в някое огледало, което я деформира и смалява. Не бива да казваш на другите нищо за това, което правиш, преди да си го направил, иначе не би имал смелостта да отидеш докрай; защото ще виждаш в себе си вече не своята идея, а жалката идея на другите.

Сега, когато вече нищо не го разсейваше в бленуванията му, те бликаха като водоскоци от всички кътчета на душата му и от всички камъни по пътя му. Живееше в състояние на ясновидство. Всичко, което виждаше и чуваше, извикваше у него представа за същества и предмети, различни от това, което виждаше или чуваше. Достатъчно беше да се остави на течението на живота, за да се озове сред живота на своите герои. Техните усещания идваха сами при нето. Очите на минувачите, звукът на нечий глас, донесен от вятъра, светлината върху моравата, пеещите в дърветата на Люксембургската градина птици, манастирската камбана, биеща в далечината, бледият свод, малкото късче небе, което се виждаше от неговата стая, шумовете и отсенките на различните часове на деня, всички тези възприятия не стигаха пряко до него, а чрез съществата, за които мечтаеше. Кристоф беше щастлив.

А материалното му положение беше станало по-затруднено от когато и да било. Загубил беше няколкото уроци по пиано, единствения източник на доходи. Беше септември, светското общество не се беше още върнало в Париж; мъчно се намираха ученици. Единственият му ученик беше някакъв инженер, умен, но налудничав, който на четиридесет години бе решил да стане голям цигулар. Кристоф не свиреше много добре на цигулка, но все пак знаеше повече от ученика си и известно време му даваше уроци три пъти седмично, по два франка на час. Но след месец и половина инженерът се умори, пък и внезапно откри, че главното му призвание било живописта. В деня, когато сподели това свое откритие с Кристоф, учителят му много се смя, само че след като се посмя хубавичко, направи сметка на наличните си средства и установи, че имаше в джоба си само дванадесетте франка, които ученикът му беше платил малко преди това за последните уроци. Това не го трогна особено. Каза си само, че решително трябва да потърси други средства за препитание: да поднови тичането по издателства. Не беше весело… Уф!… Излишно беше да се тормози предварително. Този ден времето беше хубаво. Той замина за Мьодои.

Страшно обичаше да ходи пеш. Ходенето разлюляваше в него избуялите жита на музиката: тя бръмчеше в него като пчелен кошер. И Кристоф се смееше на жужащите златисти пчели. Обикновено това беше мелодия, богата на модулации. И скокливи, непостоянни, налудничави ритми… Опитайте се да създадете ритми, затворени в стаята си!

Ще можете само да съчетавате бледи съзвучия, лишени от живот като парижаните!

Когато се умори да върви, Кристоф се излегна в горичката. Дърветата бяха загубили част от листата си, небето беше синьозелено. Младият мъж се унесе в мечти, които скоро приеха нежните багри на светлината, която струи от октомврийското небе. Кръвта му биеше във вените. Вслушваше се в клокоченето на бързите вълни на мислите си. Те прииждаха от всички краища на хоризонта: нови и древни светове, водещи сражение, души на отдавна измрели хора, стари гости, паразити, които живееха в него подобно на жителите на някой град. Думите на Готфрид пред гроба на Мелхиор изплуваха в съзнанието му: беше гроб, пътен с възкръснали мъртъвци — всичките му непознати прадеди. Вслушваше се в множеството съществования, с удоволствие изтръгваше звуци от вековната гора-орган, пълна с чудовища като гората на Данте. Кристоф вече не се плашеше от тях както през юношеството си. Защото господарят беше в него: волята му. Изпитваше, бурна радост, когато размахваше и плющеше с камшика си, за да накара зверовете да вият и за да почувствува по-осезателно богатата менажерия в себе си. Не беше сам. Нямаше опасност някога да остане сам. Той едничък беше цяла армия — поколения здрави и жизнерадостни Крафт. Срещу враждебния Париж; срещу цял един народ — друг народ: борбата беше равна.

* * *

Беше напуснал скромната стая, която заемаше — много скъпа за него, — и нае мансарда в квартал Монруж, която, по липса на други предимства, беше много приветлива. Постоянно течение. Но той чувствуваше потребност да диша. От прозореца му се разкриваше просторна гледка над покривите на Париж с Монмартр в дъното. Преместването не продължи дълго: една ръчна количка беше достатъчна; Кристоф я тикаше сам. От цялата му мебелировка най-ценният предмет за него заедно със стария му куфар беше една отливка на смъртната маска на Бетховен, каквито бяха много разпространени напоследък. Той я беше опаковал така грижливо, сякаш е най-скъпа художествена творба. Не се делеше от нея. Тя беше неговият остров сред Париж. Беше и негов морален барометър. Тази маска му показваше по-ясно от собственото му съзнание температурата на душата му, най-съкровените й_ _мисли: ту натежало от облаците небе, ту вихър на страстите, ту могъщ покой.

Трябваше много да пести от храната си. Ядеше веднъж на ден в един часа на обед. Купил си беше голям салам и го беше закачил на прозореца си; с дебел резен салам, огромен комат хляб и чаша кафе, което си приготвяше сам, се нахранваше като бог. Само че с удоволствие би се хранил два пъти. Ядосваше се, че има толкова добър апетит. Строго се упрекваше; наричаше се чревоугодник, който мисли само за търбуха си. Макар че изобщо нямаше корем. Беше по-слаб от мършаво куче. Но иначе беше здрав, с желязно телосложение и винаги бодра глава.

Не се тревожеше много за утрешния ден, макар и да имаше сериозни основания за това. Докато имаше пред себе си парите за днешния ден, никак не се измъчваше. В деня, когато остана без нищо, най-сетне реши да поднови обиколките си по издателствата. Никъде не намери работа. Връщаше се в къщи с празни ръце и мина покрай музикалния магазин, в който някога Силвен Кон го беше представил на Даниел Хехт. Влезе, без да си спомни, че е идвал вече тук при не особено приятни обстоятелства. Първият човек, когото видя, беше Хехт. Беше готов да се върне обратно, но много късно: Хехт го беше забелязал. Кристоф не пожела да покаже, че бяга и тръгна към Хехт, без сам да знае какво ще му каже, но готов да се държи със същото безочие, ако се наложи: беше убеден, че Хехт няма да му спести наглите си забележки. Нищо такова не се случи. Хехт му подаде хладно ръка; осведоми се с банална, учтива фраза как е и без да изчака Кристоф да му изложи искането си, му посочи вратата на кабинета си и се отдръпна, за да му направи път. Беше щастлив дълбоко в себе си от посещението му, което беше предвидил в гордостта си, но беше престанал да го очаква. Без да дава вид, той твърде внимателно беше следил Кристоф; не беше пропуснал нито един случай, за да се запознае с музиката му; присъствува и на прословутия концерт на „Давид“ и враждебният прием на публиката никак не го изненада — той я презираше, защото отлично почувствува цялата красота на творбата. Едва ли в Париж имаше двама души, които бяха по-способни от Хехт да оценят художествената самобитност на Кристоф. Само че той съвсем не възнамеряваше да му го каже не само защото беше засегнат от държането на Кристоф, но и защото не можеше да бъде мил: това беше основният му недостатък. Беше искрено разположен да подпомогне Кристоф, но не би направил първата крачка: чакаше Кристоф да го помоли. И сега Кристоф беше дошъл; вместо да използува великодушно случая и да заличи спомена за недоразумението помежду им, като спести на посетителя всяка унизителна молба, той си достави удоволствието да го остави да му изложи надълго искането си. Държеше да му наложи, поне веднъж, работата, която Кристоф беше отказал неотдавна. Даде му да аранжира за другия ден петдесет страници за мандолина и китара. След това, доволен, че го е накарал да се огъне, му намери не толкова противни занимания, но всеки път с такава липса на хубаво чувство, че беше невъзможно някой да му бъде признателен. Кристоф трябваше съвсем да е притиснат от оскъдицата, за да прибегне до него. Тъй или иначе, той предпочиташе да си изкарва хляба с такава работа, колкото и да му бе неприятна, отколкото да получава подаяния от Хехт — както Хехт му предложи веднъж, и то съвсем искрено. Кристоф обаче беше почувствувал първоначалното му намерение да го унижи; принуден да приема условията му, той поне отказа да приеме благодеянията му; нямаше нищо против да работи за него: давам-даваш, бяха квит; но не желаеше да му бъде задължен за нищо. Той не беше като Вагнер, този безсрамен просяк в името на изкуството си, не поставяше изкуството над себе си; хлябът, който не би припечелил сам, би го задавил. Един ден, когато идваше да донесе работата, над която бе се трудил цялата нощ, завари Хехт на масата. Хехт забеляза бледото му лице и неволните му погледи към яденето; той се убеди, че Кристоф не е ял този ден и го покани да обядва с него. Намерението беше похвално, но Хехт така грозно даде да се разбере, че е забелязал окаяното положение на Кристоф, че поканата му заприлича на милостиня; Кристоф би умрял по-скоро от глад, отколкото да приеме. Не можа да откаже да седне на масата — Хехт каза, че искал да говори с него, — но не се докосна до нищо. Заяви, че току-що бил обядвал. Стомахът му се свиваше от глад.

С удоволствие би се отказал от услугите на Хехт, но другите издатели бяха още по-лоши. Имаше и богати дилетанти, които успяваха да излюпят част от музикална фраза, без да бъдат годни дори да я напишат. Те викаха Кристоф, изпяваха му скалъпеното си произведение:

— Кажете, а? Не е ли хубаво?

Даваха му го да го доразвие — тоест да го напише изцяло, и творбата излизаше от тяхно име при някой голям издател. После бяха искрено убедени, че сами са я съчинили. Кристоф се запозна с подобен екземпляр, чистокръвен благородник, едър и подвижен, който тутакси го нарече „скъпи приятелю“, улови го под ръка и щедро изрази буйния си възторг, като се хилеше и шепнеше на ухото му всевъзможни остроти и цинизми, — примесени с възклицания: Бетховен, Верлен, Форе, Ивет Гилбер… Караше го да му работи и забравяше после да му плати. Разплащаше се с покани за обед и сърдечни ръкостискания. В края на краищата изпрати двадесет франка на Кристоф, който пък от своя страна прояви глупавия лукс да му ги върне. Същия ден нямаше и двадесет су в джоба си, а му трябваше марка от двадесет и пет су, за да прати писмо на майка си. Беше именният ден на старата Луиза и за нищо на света Кристоф не би желал да го пропусне: клетата жена толкова разчиташе на писмото на момчето си — не би могла да мине без него. Тя му пишеше малко по-често от няколко седмици, въпреки, че й беше трудно да пише. Страдаше от самотата си. Не можеше обаче да се реши да дойде при Кристоф в Париж: беше много наплашена, много свързана с малкия си град, с църквата, с дома, страхуваше се от пътуванията. Пък и дори да беше пожелала да дойде, Кристоф нямаше пари за нея; та той невинаги имаше и за самия себе си.

Един колет му достави веднъж голямо удоволствие: беше от Лорхен, младата селянка, заради която се беше сбил с пруските войници: тя му беше писала, че се омъжва, пращаше му вести от майка му и кошница ябълки заедно с част от сватбената пита, за да я изяде в нейна чест. Колетът се получи съвсем навреме. Тази вечер Кристоф постеше, малки и велики пости: от закачения на пирона на прозореца салам беше останал само канапът. Кристоф се сравни със светите отшелници, хранени на скалата си от някой гарван. Само че гарванът, изглежда, имаше много работа, докато нахрани всички отшелници, защото вече не се мярна.

Въпреки всички неприятности Кристоф не загубваше веселото си настроение. Переше в легена бельото си, лъскаше си обувките и свиреше с уста като кос. Утешаваше се с думите на Берлиоз: „Нека се извисим над несгодите на живота и да запеем с лек глас толкова известния весел припев: «Dies irae»^[9]“. Той си го пееше понякога за възмущение на съседите, смаяни, когато го чуеха да прекъсва песента и да избухва в смях.

Водеше строго целомъдрен живот. Както казва пак Берлиоз: „Кариерата на любовник е кариера за безделници и богаташи.“ Бедността на Кристоф, гонитбата на насъщния хляб, сдържаността му и творческата му треска не му оставяха нито време, нито вкус за наслаждения. Той не само беше безразличен към тях; отвратен от Париж, се беше отдал на един вид нравствен аскетизъм. Изпитваше страстна потребност от чистота, ужас от всяко замърсяване. Не че беше на завет от плътските желания. При други обстоятелства би им се поддал. Но неговите желания си оставаха чисти дори когато им се поддаваше, защото търсеше не насладата, а цялостното отдаване на себе си и допълване на съществото си. А когато виждаше, че се е излъгал, той отхвърляше тези желания с ожесточение. Развратът не беше за него обикновен грях като всички други. Беше наистина големият грях, който замърсява източниците на живота. Всички, у които старото християнско начало не е било напълно погребано под чуждите наноси, всички, които и днес още се чувствуват синове на силни народи, които с цената на героични усилия са изградили западната цивилизация, лесно ще го разберат. Кристоф презираше космополитното общество, за което наслаждението е единствена цел, негово верую. Естествено, не е зле да се търси щастието, да го желаеш за хората, да се бориш срещу потискащите песимистични вярвания, струпани над човечеството от двадесет века тесногръдо християнство. Но само при условие, че става дума за великодушна вяра, бдяща над благото на другите. А вместо това какво се наблюдава? Най-жалък егоизъм. Шепа хора на удоволствието, които се стремят да доставят на плътта си максимум наслаждение с минимум рискове, примирявайки се отлично със страданията на другите. Да, естествено, известен е салонният им социализъм!… Но дали самите те не знаят, че сладострастните им доктрини важат само за „ситите“, за угоения „елит“, подобен на техния, а са отрова за бедните?…

„Наслаждението е кариера за богаташи.“

* * *

Кристоф не само че не беше богат, но и не беше създаден да бъде богат. Спечелеше ли малко пари, тутакси бързаше да ги похарчи за музика; лишаваше се от храна, за да отиде на концерт. Купуваше последните места най-горе в театър „Шатле“ и се потапяше в музиката: тя му заместваше и вечеря, и приятелка. Отиваше там с такава жажда за щастие и такава готовност да се наслаждава, че несъвършеното изпълнение на оркестъра не успяваше да го смути. Стоеше два-три часа унесен блажено и липсата на вкус или фалшивите ноти извикваха у него само снизходителна усмивка: оставяше критиката зад вратата. Идваше да се любува, а не да съди. Публиката около него, застинала неподвижно, с полузатворени очи, се оставяше също да я носи бурният поток на мечтите. Кристоф виждаше народ, сгушен в сянката, свит на кълбо като огромна котка, лелееща видения на сласт и кръвопийство. В плътния златист полумрак тайнствено се извайваха някои лица, чието непознато очарование и безмълвен екстаз привличаха погледите и сърцето на Кристоф; той ги обикваше; слушаше чрез тях. Накрая едва ли не се сливаше духом и тялом с тях. Случваше се някое от тях да забележи това и между него и Кристоф се изтъкаваше, докато траеше концертът, една от онези неясни симпатии, които стигат чак до най-съкровените дълбини на съществото, без нито една дума да е предала каквото и да било на съзнанието ни и от които не остава нищо, щом концертът свърши и се прекъсне токът, свързващ душите. Това състояние е добре познато на хората, които обичат музиката, особено когато са млади и най-много се вживяват в нея: музиката е така пропита от любов, че човек я вкусва напълно, когато я вкусва чрез някой друг и по време на концерт неволно търси нечии очи сред тълпата, приятел, с когото да сподели преголямата си радост.

Между тези приятели за един час, които си избираше понякога Кристоф, за да вкуси по-добре сладостта на музиката, почти на всеки концерт го привличаше едно лице. Млада шивачка, която навярно обожаваше музиката, без нищо да разбира. Тя имаше профил на зверче: малък прав нос, издаден леко над линията на устата, леко вирната брадичка, тънки, повдигнати вежди, светли очи, безгрижно личице, под чийто воал се чувствува радост и смях, прибулени от безстрастен покой. Тези покварени девойки, млади парижки работнички отразяват може би най-много изчезналото спокойствие, спокойствието на античните статуи и на лицата на Рафаело. Това е само миг в живота им, първото събуждане на наслаждението; повяхването не е далеч. Но те са изживели поне един хубав час.

Кристоф й се любуваше, като я гледаше: всяко приветливо лице действуваше благотворно на сърцето му: умееше да му се радва, без да го желае; черпеше от него радост, сила, умиротворение — едва ли не добродетел. Тя, разбира се от само себе си, веднага бе забелязала, че той я гледа и между тях се бе установил, без сами да съзнават, някакъв магнетичен ток. И тъй като седяха почти все на едни и същи места на всички концерти, скоро разбраха взаимните си вкусове. При някои пасажи разменяха съучастнически погледи; когато някоя фраза й харесваше особено, тя изплезваше леко език, сякаш се облизваше от удоволствие; или пък за да покаже, че нещо не й харесва, издаваше презрително напред хубавата си муцунка. В тези гримаси имаше малко наивна игра, на която почти всеки се поддава, когато го наблюдават. Понякога тя искаше да си придаде по време на изпълнението на някое сериозно произведение съсредоточено изражение; извърната в профил, замислена, но с усмивка на уста, тя поглеждаше с крайчеца на окото си дали Кристоф я гледа. Бяха станали много добри приятели, без да са си казали още нито дума и без даже да се бяха опитали — поне Кристоф — да се срещнат на изхода.

Случайността най-сетне пожела на един вечерен концерта да се озоват един до друг. След като се поколебаха за миг усмихнати, те си заговориха приятелски. Гласът й беше очарователен и тя издрънка много глупости за музиката, защото не разбираше нищо, а искаше да си даде вид, че разбира; затова пък я обичаше страстно. Обичаше и най-лошата, и най-добрата, Масне и Вагнер; само посредствената я отегчаваше. Музиката беше един вид сладострастие за нея; тя я попиваше с всички пори на тялото си, както Даная — златния дъжд. Примираше, когато слушаше прелюдията на „Тристан“; и с наслада се чувствуваше отвлечена като плячка в боя от „Ероика“. Каза на Кристоф, че Бетховен бил глухоням, но въпреки това, ако го познавала, щяла да го обича, макар и да бил порядъчно грозен. Кристоф възрази, че Бетховен не е бил чак толкова грозен; тогава те заспориха за красотата и грозотата и тя се съгласи, че всичко зависи от вкуса; което е хубаво за едни, не е хубаво за други: „това не е златен луидор, че да се харесва на всички“. Кристоф предпочиташе тя да мълчи. Тогава я чуваше по-добре. Докато свиреха „Смъртта на Изолда“, тя му подаде ръката си. Беше влажна; той я задържа в своята докрая; усещаха през преплетените си пръсти туптенето на един и същ жизнен поток.

Излязоха заедно; беше почти полунощ. Тръгнаха към Латинския квартал. Тя го беше уловила под ръка и той я придружи почти до дома и; когато стигнаха обаче до вратата й, тя понечи да му покаже пътя към стаята си, но той се раздели с нея, без да обърне внимание на усмивката и на канещите го очи. В първия миг тя се смая, после побесня; а след това избухна в смях, мислейки си колко е глупав. Когато се прибра в стаята си и се разсъблече, докато се приготвяше за спане, пак се ядоса и накрая се разплака безшумно. Когато го срещна повторно на концерта, се опита да се покаже засегната, безразлична, да се държи рязко. Но Кристоф беше толкова мил, че тя не удържа решението си. Пак заговориха, но този път тя беше по-сдържана. Той й говореше сърдечно и много учтиво за сериозни и красиви неща, за музикалните произведения, които слушаха, и за значението, което музиката имаше за него. Смисълът на думите му често й убягваше, по все пак тя бе изпълнена с доверие. Изпитваше признателност и уважение към Кристоф, но малко му ги показваше. По мълчаливо съгласие те се виждаха само на концертите. Веднъж я срещна със студенти. Поздравиха се сдържано. Тя не сподели с никого, че го познава. Дълбоко в душата й имаше сякаш неприкосновено кътче — нещо красиво, чисто, успокояващо.

И така Кристоф беше започнал вече да оказва само чрез присъствието си умиротворяващо и ободряващо въздействие. Където минеше, оставяше следа от вътрешната си светлина. Последен би осъзнал това. Около него, в дома му, имаше хора, които той никога не беше виждал и които, без сами да подозират, малко по малко се поддаваха на благотворното му влияние.

От няколко седмици вече Кристоф нямаше пари за концерт, дори да постеше; а и с настъпването на зимата беше съвсем премръзнал в стаята си под покрива. Не можеше да стои неподвижно на масата си. Слизаше и се разхождаше из Париж, за да се стопли. Притежаваше способността да забравя понякога плъпналия около него град и да намира убежище в просторната необятна шир на времето. Достатъчно му беше да зърне над шумната улица мъртвата ледена луна, увиснала в небесната бездна, или слънчевия диск, движещ се в бялата мъгла, и врявата на улицата заглъхваше; Париж потъваше в някаква безпределна пустота и целият живот край него му се струваше само призрака на друг живот, съществувал много, много отдавна… преди векове… Най-малкият незначителен признак, неуловим за повечето хора, напомнящ величествения див живот на природата, скрит криво-ляво под ливреята на цивилизацията, беше достатъчен, за да го събуди в цялата му пълнота пред очите му. Тревичките, поникнали между паветата, прясно покаралите листа на някое дърво, задушено в чугунения си обръч, без въздух и без земя на сухия горещ булевард, минаващото случайно куче или птица, последни останки от фауната, изпълваща примитивната вселена, разрушена от човека; рояк мушици; невидимата епидемия, която опустошаваше някой квартал — всичко това беше достатъчно в тази задушаваща човешка оранжерия, за да го лъхне дъхът на земния дух и да събуди енергията му.

По време на тези продължителни разходки, често на гладен стомах, без да е разговарял с дни с когото и да било, мечтите му не секваха. Лишенията и мълчанието засилваха безмерно това болезнено предразположение. Нощем спеше тежко, с уморителни сънища: непрестанно виждаше все старата къща, стаята, в която беше живял като дете; преследваха го натрапчиви музикални идеи. Денем безспир разговаряше със съществата в душата си, които го обичаха и който той обичаше, далеч от него или мъртви.

През един влажен декемврийски следобед, когато вкочанелите морави бяха заскрежени, сивите покриви на къщите и куполите чезнеха в мъглата, а дърветата с оголените крехки и люшкащи се клони приличаха на удавени морски растения на дъното на океана, Кристоф, който от предишния ден зъзнеше и не успяваше да се стопли, влезе в Лувъра: почти не го познаваше.

Дотогава живописта не го вълнуваше особено. Премного беше погълнат от света на звуците вътре в себе си, за да схване добре мира на багрите и формите. Те му въздействуваха само с музикалните отзвуци, които будеха в него, но тези отзвуци му донасяха съвсем преиначена представа за самите тях. Несъмнено той предусещаше неясно, но по вътрешно чувство, еднаквите закони, на които е подчинена хармонията на зрителните и звуковите форми, дълбоките водоносни пластове на душата, от които извират двете реки — на багрите и на звуците, заливащи двата противоположни склона на живота. Но познаваше само единия склон и се чувствуваше загубен в царството на зрението, защото му беше чуждо. Ето защо му се изплъзваше най-тънкото очарование, а може би и най-спонтанното очарование на светлооката Франция, кралица в света на светлината.

А и дори да се интересуваше повече от живопис, Кристоф беше премного немец, за да се нагоди лесно към едно толкова различно виждане на нещата. Той не спадаше към ултрамодерните немци, които отричат немския начин на чувствуване и си внушават, че са луди по импресионизма или по френския осемнадесети век, ако случайно не са твърдо убедени, че ги разбират по-добре от французите. Кристоф беше може би варварин; но поне не се преструваше, че не е. Розовите задничета на Буше, тлъстите брадички на Вато, скучаещите пастири и закръглените пастирки, пристегнати в корсетите си, душите от каймак, добродетелните намигвания на Грьо, повдигнатите ризи на Фрагонар, цялото това поетично разголване не будеше в него повече интерес, от който и да било светски нецензурен вестник. Не разбираше богатата им и блестяща хармония; сладострастните, понякога тъжни бленувания на тази стара цивилизация, най-изтънчената в Европа, му бяха чужди. Колкото до френската живопис от XVII век, той не ценеше и нейната церемониална набожност и портрети на видни личности в парадна униформа. Малко студената въздържаност на най-сериозните измежду тях, известната душевна сивота в надменното творчество на Пусен и бледите лица на Филип дьо Шампан отдалечаваха Кристоф от по-старите френски художници. А не познаваше никой от съвременните. Дори и да ги познаваше, нямаше да може да ги оцени. Единственият живописец, под чието обаяние беше изпаднал в Германия, Бьоклин, съвсем не го беше подготвил да се прехласва пред латинското изкуство. Кристоф помнеше силното впечатление, което му беше направил този груб гений, от който се излъчваше мирисът на земята и на героичните зверове, които бе открил в горите й. Очите на Кристоф, ослепени от ярката светлина, от буйната пъстрота на платната на този пиян дивак, с мъка се приспособяваха към полусенките и накъсаните им меки съчетания от багри във френската живопис.

Но човек не живее безнаказано в една нова действителност. Неволно приема отпечатъка й. Колкото и да се затваря в себе си, един ден забелязва, че нещо в него се е променило.

И в Кристоф нещо се беше променило в онази вечер, когато бродеше из залите на Лувъра. Беше уморен, премръзнал, беше гладен и самотен. В пустите зали наоколо се спускаше мрак, формите оживяваха. Кристоф се движеше безмълвен и вледенен край египетски сфинксове, асирийски чудовища, бикове от Персеполис, лепкавите змии на Палиси. Чувствуваше се като в приказките за добрите вълшебници. Обзет беше от тайнствено вълнение. Мечтата на човечеството го обгръщаше — странни цветя на душата.

Сред златистия прах на картинните галерии — градини с ярки и сочни багри, ливади без въздух, Кристоф, трескав, на прага на болестта, бе сякаш поразен от гръм. Крачеше, почти без да вижда, зашеметен от топлината и безбройните зали, както и от оргията от образи — виеше му се свят. Когато стигна в края на залата откъм Сена, до „Милосърдният самарянин“ на Рембранд, той се опря с две ръце на желязното перило пред картината, за да не падне. Затвори за миг очи. Когато ги отвори и видя платното, до което беше почти долепен, остана възхитен.

Денят гаснеше. Денят беше вече далеч, беше отминал. Невидимото слънце изчезваше в нощта. Вълшебен час, когато виденията могат да изплуват от душата, изнурена от дневния труд, застинала. Всичко мълчи, чува се само туптенето на артериите. Нямаш сили да помръднеш, едва дишаш, чувствуваш се печален и свободен, копнееш за прегръдката на приятел, молиш се горещо за чудо, надяваш се, че то ще настъпи… Ето го! Златна вълна трепти в здрача, блика от грозната сграда, осветява рамото на мъжа, който носи умиращия, залива скромните предмети и обикновените човешки същества и всичко придобива някаква сладост, някакво неземно сияние. Само бог притиска в страшните си и нежни ръце жалките същества, слаби, грозни, бедни и мръсни, въшливия слуга със смъкнати чорапи, разкривените изплашени лица на прозореца, апатичните създания, които мълчат, сковани от ужас — цялото окаяно човечество на Рамбранд, тъмни и объркани души, които не знаят нищо, не могат да направят нищо, освен да чакат, да се страхуват, да плачат, да се молят! Но Повелителят е тук. Ще дойде, сигурно ще дойде. Не се вижда, но ореолът му е очертан и светлината, която носи на хората…

Кристоф излезе от Лувъра с неуверена крачка. Главата го болеше. Не виждаше нищо. На улицата, под дъжда, едва забелязваше локвите между паветата и водата, която шуртеше от обувките му. В края на деня жълтеникавото небе над Сена се осветяваше от някакъв вътрешен пламък, сякаш там гореше лампа. Кристоф отнасяше в очите си очарованието на нечий поглед. Всичко му се струваше нереално: не, колите не разтърсваха паважа с безмилостен трясък, минувачите не го блъскаха с мокрите си чадъри; той не вървеше по улицата: може би седеше в къщи и мечтаеше? Може би вече не съществуваше?… Внезапно — толкова беше слаб — му се зави свят, политна напред… Само за миг: стисна юмруци, стъпи здраво и възвърна равновесието си.

Точно тогава, в секундата когато съзнанието му изплува от бездната, погледът му срещна друг поглед от отсрещната страна на улицата, добре познат поглед, който като че ли го зовеше. Спря се озадачен, като се мъчеше да си спомни къде го беше виждал. Едва по-късно позна тъжните кротки очи на младата френска учителка, която той, без да иска, беше прогонил от Германия и толкова дълго бе търсил после, за да й иска прошка. Тя също се беше спряла и го гледаше сред навалицата. Внезапно Кристоф видя, че тя се опитва да се провре през тълпата и да дойде при него. Спусна се към нея: наредените една след друга коли ги разделиха. Пак я зърна, тя се блъскаше от другата страна на стената от хора. Кристоф се опита да пресече улицата, но един кои го бутна, той се подхлъзна, падна на хлъзгавия асфалт и едва не го прегазиха. Когато се изправи цял в кал и мина на отсрещния тротоар, девойката беше изчезнала.

Искаше да я потърси, но му се зави още по-силно свят. Трябваше да се откаже от намерението си. Болестта го дебнеше. Той го чувствуваше, но не искаше да признае. От упорство реши да не се прибира веднага, а да мине по най-дългия път. Излишно мъчение. Трябваше да се признае за победен. Краката му бяха подкосени, той се влачеше, едва се върна у дома си. По стълбището се задуши, трябваше да седне на стъпалата. Когато се прибра в ледената си стая, от упорство не си легна; остана седнал на стола, мокър, с натежала глава, задъхан, унесен в мелодии, трескави като него. В главата му прелитаха фрази от „Недовършената симфония“ на Шуберт. Горкият Шуберт! Когато е писал тази симфония и той е бил сам трескав и сънен, в състояние на унес, което предшествува вечния сън. Мечтаел е, седнал край огъня; тежки мелодии витаели над него подобни на застояли води; той се бавел като полузаспало дете, което се наслаждава на приказката, която само си разказва и преповтаря двадесет пъти един и същ пасаж; сънят го оборва: оборва го смъртта… Кристоф чуваше как над него се носи и друга песен с пламтящи ръце и затворени очи, с уморена усмивка и набъбнало от въздишка сърце, бленуваща смъртта, която освобождава: първият хор от кантата на Й. С. Бах „Мили боже, кога ще умра?…“ Приятно беше да потъва в пухкавите фрази, които се диплят на леки вълни. А в прибуления звън на далечните камбани… Да умре, да се слее с покоя на земята!… „Und dannselber Erde werden…“ („И да станеш самият ти земя…“)

Кристоф се отърси от нездравите мисли, от убийствената усмивка на сирената, която дебне отслабналите души. Стана и се опита да походи из стаята, но не можеше да се държи на краката си. Тресеше го. Трябваше да си легне. Чувствуваше, че този път е сериозно, но не сваляше оръжие; не беше от хората, които се изоставят на болестта, когато се разболеят; бореше се, не искаше да боледува и главно беше твърдо решил да не умира. Клетата му майка го чакаше там. Пък и трябваше да твори: нямаше да се даде да го сломят. Стискаше тракащите си зъби, напрягаше изплъзващата му се воля: така добрият плувец продължава да се бори с вълните, които го поглъщат. Час по час потъваше: бълнуваше, несвързани образи се мяркаха пред очите му, спомени от родния край или от парижките салони; тормозеха го също натрапчиви ритми и музикални фрази, които се въртяха, въртяха безкрай като циркаджийски коне; внезапно го ослепяваше златната светлина на „Милосърдният самарянин“; ужасените лица в мрака, а след това — бездна, нощ. Или пак изплуваше, разкъсваше разкривените облаци, стискаше юмруци и челюсти. Вкопчваше се във всички, обичани в настоящето и в миналото, в приятелското лице, зърнато преди малко, в скъпата си майка, в собственото си нерушимо същество, което усещаше твърдо като скала: „Смъртта не може да се вкопчи в него…“ Но морето отново заливаше скалата, ударът на вълните омаломощаваше душата и тя биваше отнесена, цялата в пяна. Кристоф се бъхташе в бълнуването, произнасяше безсмислени думи, дирижираше и изпълняваше въображаем оркестър: тромбони, тромпети, цимбали, бас и контрабас… Стържеше, духаше, удряше френетично. Нещастникът кипеше от насъбралата се в него музика. От седмици не можеше нито да чуе, нито да свири, приличаше на парен котел под налягане, който всеки миг ще се пръсне. Някои упорити фрази се забиваха като свредели в мозъка му, пронизваха тъпанчетата му, причиняваха му такава болка, че му идеше да вие. След пристъпите той се отпускаше на възглавницата си, смазан от умора, плувнал в пот, изнемощял, задъхан, задушен. Сложил беше до леглото си стомна с вода, от която пиеше големи глътки. Шумовете от съседните стаи, рязко затворените врати го стряскаха. Изпитваше безумно отвращение към тези струпани около него същества. Но волята му все още се бореше, надуваше войнствени фанфари, сражаваше се срещу дяволите… „Und wenn die Welt voll Teufel wär, und wollten uns verschlingen, so fürchten wir uns nicht so sehr…“ („И дори светът да е пълен с дяволи и те да искат да ни погълнат, няма да ни уплашат…“)

Над океана пламтяща тъма, който премяташе тялото му, внезапно настъпи затишие, пробляснаха светлинни, умиротворено шепнеха цигулки и виоли, спокойно тръбяха победа тромпети и рогове, докато от болната му душа се надигаше несъкрушима мелодия, непоклатима, подобна на канара, на хорал от Бах.

* * *

Докато се бореше срещу призраците на треската и задуха, притиснал гърдите му, Кристоф смътно осъзна, че вратата на стаята му се отвори и някаква жена влезе със свещ в ръка. Сметна, че и това е халюцинация. Опита се да проговори, но не можа и пак потъна. Когато сегиз-тогиз някоя вълна на съзнание го извеждаше на повърхността, той усещаше, че са повдигнали възглавницата му, че са метнали одеяло на краката му, че нещо пари на гърба му; или пък виждаше седнала до леглото си тази жена, чието лице не му беше напълно непознато. После дойде друг човек, като че ли лекар, който го прислуша. Кристоф не чуваше какво казва; отгатна, че спомена за болница. Опита се да протестира, да извика, че не иска, че предпочита да умре тук, съвсем сам; но от устата му излизаха само неразбираеми звуци. Жената обаче го разбра, застъпи се за него и го успокои. Той се изтощавате в догадки коя ли е тя. Щом можа да изговори едно свързано изречение с цената на нечувани усилия, попита. Тя му отговори, че живее в съседната мансарда, че чула стоновете му през стената и си позволила да влезе, мислейки, че се нуждае от помощ. Помоли го почтително да не се уморява да говори. Той се покори. Впрочем беше смазан от направеното усилие. Лежеше неподвижно и мълчеше; мозъкът му обаче продължаваше да работи, събирайки с мъка пръснатите спомени. Къде я беше виждал?… Най-сетне си спомни: да, срещнал я беше по коридора на тавана; беше слугиня и се казваше Сидони.

С полузатворени очи той я гледаше, без тя да го забележи. Беше дребна, със сериозно лице, изпъкнало чело, вдигнати коси, с открити бледи скули и доста кокалести слепоочия; къс нос, светлосини очи и кротък и упорит поглед, дебели стиснати устни, анемичен тен, смирено и съсредоточено изражение, малко вдървено държане. Тя се грижеше за Кристоф с безмълвна и сръчна преданост, без интимности, без нито за миг да напусне сдържаността си на прислужница, която не забравя разликата в класите.

Постепенно обаче когато състоянието му се подобри и той започна да разговаря с нея, топлата сърдечност на Кристоф предразположи Сидони да заговори по-свободно с него; но тя винаги се владееше; виждаше се, че премълчава някои неща. Представляваше странна смесица от смирение и гордост. Кристоф узна, че била бретонка. Оставила беше в родното село баща си, за когото говореше много сдържано; Кристоф обаче лесно отгатна, че той само пие, забавлява се и използува дъщеря си. Тя се оставяше да я граби, без да казва нищо от гордост. И никога не пропускаше да му изпрати част от месечната си заплата. Само че не се заблуждаваше. Имаше и по-малка сестра, която се готвеше за изпит за първоначална учителка. Сидони много се гордееше с нея. Плащаше почти всички разписки по образованието й. Работеше настървено, упорито.

„Мястото хубаво ли е?“ — питаше Кристоф. Да, но смятала да го напусне. Защо? Можела ли да се оплаче от господарите си? О! Не, те били много добри с нея. Нима не изкарвала достатъчно? Да… Кристоф не проумяваше; опитваше се да разбере, подтикваше я да говори. Но тя му разказваше само еднообразния си живот, не подчертаваше колко мъчно се изкарва хлябът, работата не я плашеше, тя беше за нея потребност, едва ли не удоволствие. Тя не говореше за това, което най-много й тежеше: липсата на развлечения. Той отгатваше. Малко по малко почна да чете в нея с интуицията на отзивчивото си сърце, изострена от болестта и по-проницателна, защото бе обогатена от спомена за изпитанията, понесени при подобно съществуване от скъпата му майка. Той виждаше ясно нейното безрадостно, нездравословно, противоестествено съществуване — обикновеното съществуване, което буржоазията налага на слугите: общо взето, добри, но безразлични господари, които понякога по цели дни не й проговаряли освен за пряката й работа. Часове и часове в задушната кухня, чието прозорче, затулено от голям бюфет, гледа към мръсна варосана стена. Всичките й радости — да й кажат небрежно, че сосът е хубав или че печеното е крехко. Зазидан живот без въздух, без бъдеще, без проблясък на желание или надежда, без никакви интереси. Най-лошото за нея било, когато господарите й отивали на село. Не я взимали с тях за икономия. Плащали й месечната заплата, но не и пътя до родното село. Давали й свобода да отиде там на свои разноски. Но тя не искала, не можела да го стори. И оставала в почти опустелия дом. Нямала желание да излиза, дори не разговаряла с другите слуги, които малко презирала заради грубостта и безнравствеността им. Не ходела да се забавлява: сериозна по природа, пестелива, тя се бояла от лоши срещи. Седяла в кухнята или в стаичката си, от която виждала над комините върха на едно дърво от двора на съседната болница. Не четяла, опитвала се да работи, дремела, скучаела, плачела от отегчение. Понякога изпитвала странно желание да плаче безкрай: единственото й развлечение. Но когато й било много скучно, не можела и да плаче, била като вкаменена с мъртво сърце. После се отърсвала от това състояние или просто животът се възвръщал. Мислела за сестра си, вслушвала се в някоя латерна в далечината, мечтаела, дълго пресмятала колко дни й трябват, за да свърши определена работа и да спечели известна сума. Бъркала в изчисленията, започвала отново, заспивала. Дните минавали…

Пристъпите на депресия при нея се редуваха с пориви на детинска веселост. Тя се надсмиваше над другите и над себе си. Правеше чудесни преценки и наблюдения на господарите си, на грижите, които си създаваха в безделието си, главоболието на госпожата и тъжното й настроение, мнимите занимания на буржоазния лъжеелит: интереса към живописта, музикалните пиеси, поетичните сборници. С малко простоватия си здрав смисъл, еднакво далечен от снобизма на парижките, както и от непроходимата тъпост на провинциалните слуги, които се възхищават само от неразбираеми за тях неща, Сидони хранеше почтително презрение към дрънкането на пиано, глупавите разговори, всички интелектуални занимания, излишни и отегчителни при това, които запълват тези лъжливи съществования. Не можеше да сравни действителността, с която се бореше, с въображаемите удоволствия и тегоби на живота на богатите, в който всичко сякаш е измислено от скуката. Впрочем тя не се бунтуваше. Така е било. Така беше. Приемаше и злите хора, и глупците. Казваше:

— Нужно е от всичко по малко, за да се скалъпи тоя свят.

Кристоф си въобразяваше, че я крепи вярата й, но веднъж, когато заговори за по-богатите и по-щастливите Сидони подхвърли:

— В крайна сметка всички ще бъдем равни по-късно.

— Кога? — попита той. — След социалната революция?

— Революцията ли? О! Много вода ще изтече дотогава. Не вярвам в такива глупости. Винаги ще си бъде все същото.

— Тогава кога ще бъдем равни?

— След смъртта си, разбира се! От никого нищо не остава.

Кристоф се изненада много от спокойния й материализъм. Не се осмели да каже: „В такъв случай не е ли ужасно, ако човек има само един живот, той да бъде като вашия, докато други са щастливи?“

Сидони обаче отгатна мисълта му и продължи с примирен и леко ироничен тон:

— Човек трябва да бъде търпелив. Не всеки може да изтегли голяма печалба. Зле си случил, толкова по-зле!

Тя и не мислеше да дири в чужбина — бяха й предложили да замине за Америка — по-доходна работа. Мисълта да напусне родната си страна съвсем не я привличаше. Казваше:

— И там няма да е по-леко.

В душата й се таеше подигравателен и скептичен фатализъм. Действително спадаше към тази порода хора, които малко или почти никак не вярват в бога, не притежават особени умствени възможности, но в замяна на това са изключително жизнеспособни — френските селяни, работливи и апатични, размирни и покорни, които не обичат много живота, но държат на него и не се нуждаят от измамни надежди, за да продължат да се борят.

Кристоф още не знаеше това и се учудваше, че неуката девойка е напълно равнодушна към религията. Възхищаваше се от жизнеността й, макар и обречена на живот без удоволствия и без цел, а най-вече от здравия й нравствен усет, който не се опираше на нищо. Дотогава беше срещал френските трудещите се само в натуралистичните романи и в теоретичните студии на второстепенните съвременни писатели, които за разлика от писателите от века на пасторалните романи и революцията, представяха като порочно животно човека от народа, за да оправдаят собствените си недъзи… Кристоф откриваше с изненада безкомпромисната почтеност на Сидони. Не ставаше въпрос за морал, а за вътрешно чувство и гордост. Тя беше по своему аристократично горда, защото е глупаво да се смята, че народ и простолюдие са синоними. Народът си има аристократи, също както буржоазията си има своите плебейски души. Благородни същества, които имат инстинкти, кръв, може би по-чисти от другите, и които го съзнават и гордо се стремят да запазят истинската си същност. Малцинство са, но дори и държани настрана, безсъмнено имат приоритет; и самото им присъствие е спирачка за другите, които са принудени да им подражават или да се преструват, че им подражават. Всяка провинция, село, групировка са в известна степен това, което са техните аристократи; и според това какви са аристократите, общественото мнение на дадено място е извънредно строго, а другаде — снизходително. Анархистичната разюзданост на мнозинствата понастоящем с нищо не променя съществуващия сам по себе си авторитет на безмълвните малцинства. По-опасно за тях е изкореняването им от родната почва и пръсването им из големите градове. Но даже и така, загубени в чуждите среди, изолирани едни от други, индивидуалностите с чиста кръв устояват, без да се смесят с обкръжението си. От това, което Кристоф беше видял в Париж, Сидони не познаваше почти нищо, а и не се домогваше да го узнае. Сантименталната долнопробна литература във вестниците стигаше до нея точно толкова, колкото и политическите новини. Тя дори не знаеше за съществуването на Народните университети. А и да знаеше, навярно също толкова щеше да се заинтересува, колкото да отиде на проповед. Тя вършеше работата си и мислеше със собствената си глава. Никак не я беше грижа да мисли с хорските глави. Кристоф я поздрави за това.

— Че какво чудно има? — попита го тя. — Аз съм като всички други. Нима не сте виждали французи?

— Цяла година вече живея сред тях — отвърна Кристоф, — но не съм срещал нито един, който да мисли за друго, освен да се забавлява или да подражава на тези, които се забавляват.

— Естествено — забеляза Сидони. — Вие сте видели само богатите. Богаташите са едни и същи навсякъде. Нищо още не сте видели.

— Вярно — съгласи се Кристоф. — Отсега нататък почвам.

За първи път той зърна бегло онзи френски народ, който оставя впечатление, че е неизменен, сраснал със земята си, видял като нея да отшумяват толкова завоевателски племена, толкова еднодневни господари, като самият той е оставал непоклатим.

* * *

Кристоф беше вече по-добре и започна да става.

Първата му грижа беше как да върне на Сидони изхарчените по боледуването му пари. Тъй като все още не можеше да обикаля Париж и да търси работа, наложи му се да пише на Хехт: молеше го да му отпусне аванс срещу бъдеща работа. С присъщата му удивителна смесица от безразличие и благотворителност Хехт го накара да чака повече от две седмици, две седмици, през които Кристоф се изтезаваше, отказвайки едва ли не да се докосне до храната, която му носеше Сидони, приемайки само малко мляко и хляб, защото тя го насилваше да ги вземе. После той горчиво се упрекваше, защото не ги е припечелил сам. Едва тогава получи от Хехт, без нито една дума, исканата сума. И нито веднъж през месеците, когато Кристоф беше болен, Хехт не пожела да се осведоми как е. Той притежаваше истинска дарба да отблъсква хората дори когато правеше добро. Защото всъщност и когато правеше добро, не влагаше обич.

Сидони се отбиваше при Кристоф всеки ден за малко, следобед и вечер. Приготвяше вечерята му. Не вдигаше никакъв шум. Скромно се занимаваше с домакинството му и като видя окъсаното му бельо, без да каже нито дума, го отнесе в стаята си, за да го закърпи. Неусетно в отношенията им се беше прокраднала по-голяма топлота. Кристоф надълго й разправяше за старата си майка. Сидони беше трогната; тя се поставяше на мястото на Луиза, сама, там далече; и изпитваше към Кристоф майчинско чувство. Самият той, разговаряйки с нея, се мъчеше да залъже потребността си от семейна привързаност, която измъчва повече хората, когато са слаби и болни. Чувствуваше се по-близо до Луиза със Сидони, отколкото с всеки друг. Доверяваше й понякога неприятности, свързани с професията си. Тя го жалеше нежно и с лека ирония за тези интелектуални огорчения. И това му напомняше майка му и му действуваше благотворно.

Опитваше се да я предразположи също да му се довери, но тя беше много по-малко излиятелна от него. Той я питаше шеговито дали няма да се омъжи. Тя отвръщаше с обичайния си примирително-подигравателен тон, че „това не е позволено, когато си слугиня; много усложнява положението. Пък и трябва добре да случиш в избора си, а това не е лесно. Мъжете са ужасни мръсници. Ухажват ви, когато имате пари, изяждат парите ви, а после ви зарязват. Беше виждала много примери около себе си: затова самата тя не била изкушена да го стори.“ Тя не казваше, че едва не се беше омъжила, „бъдещият“ съпруг я беше изоставил, когато беше видял, че раздава всичко припечелено на близките си. Кристоф я наблюдаваше, когато тя си играеше майчински в двора с децата на едно семейство, което живееше в същата къща. Когато срещнеше някое от тях само по стълбата, понякога буйно го прегръщаше. Кристоф си я представяше на мястото на някоя от познатите си дами: Сидони съвсем не беше глупава, не беше по-грозна от много други; той си казваше, че на тяхно място би изглеждала по-добре от тях. Толкова жизнеутвърждаващи сили погребани, без някой да се интересува! А в замяна толкова много живи мъртъвци задръстват земята и си присвояват мястото и щастието на другите под слънцето!

Кристоф беше изпълнен с доверие. Беше много мил, страшно мил с нея. Галеше се като малко дете.

Понякога Сидони изглеждаше отпаднала. Той го отдаваше на умора. Веднъж посред разговора им тя стана внезапно под предлог, че имала работа, и го изостави. Най-сетне, когато друг път Кристоф й засвидетелствува още по-голямо доверие, тя преустанови за известно време посещенията си; а когато дойде повторно, заговори вече с известна принуда. Той се мъчеше да отгатне с какво я е обидил. Дори я попита. Тя отговори живо, че с нищо не я е оскърбил, но продължи да се отдалечава от него. След няколко дни му съобщи, че заминава: напускала работата си и дома. Със студени и надути фрази му благодари за вниманието, което й бил засвидетелствувал, изказа му пожелания за добро здраве на него и на майка му и се сбогува. Кристоф беше толкова смаян от внезапното й решение, че не знаеше какво да каже: опита се да узнае причините, които я карат да замине; тя отговори уклончиво. Попита я за новия й адрес: избягна да му отговори и за да сложи край на въпросите му, си тръгна. На прага той й подаде ръка, тя я стисна доста силно, но лицето й не я издаде и запази докрай леденото си застинало изражение. Отиде си.

Той никога не разбра защо.

* * *

Зимата не свършваше. Влажна, мъглива, кална зима. Слънцето не се показваше със седмици. Макар и да се чувствуваше по-добре, Кристоф не беше напълно оздравял. Все още имаше бодежи в десния дроб, сякаш отворена рана, която зарастваше бавно, и пристъпи на спазматична кашлица, която му пречеше нощем да спи. Лекарят му бе забранил да излиза. Със същия успех би могъл да му предпише да замине за Ривиерата или за Канарските острови! Та нали му се налагаше да излезе! Ако не отидеше да си потърси нещо за вечеря, вечерята му нямаше да му дойде на крака! Предписваха му и лекарства, които нямаше с какво да плати. Затова реши да не се допитва повече до лекарите — защо да си хвърля парите на вятъра? Освен това винаги се чувствуваше неловко с тях; не можеха да намерят общи точки помежду си: два противоположни свята. Те изпитваха насмешливо и леко презрително съчувствие към бедния музикант, който си въобразяваше, че носи цяла вселена в себе си, а бе люшкан като сламка от потока на живота. Той пък се чувствуваше унижен, когато тези хора го преглеждаха, опипваха, прислушваха. Срамуваше се от болното си тяло. Мислеше си: „Колко ще ми бъде приятно, когато то умре!“

Въпреки самотата, болестта, беднотата — твърде много причини за мрачно настроение — Кристоф понасяше бодро участта си. Никога не беше проявявал толкова търпение. Сам се учудваше на себе си. Болестта често е благотворна. Сломявайки тялото, тя освобождава душата; прочиства я: през дните и нощите на принудително бездействие се надигат мисли, които се плашат от ярката светлина и изгарят под лъчите на цветущото здраве. Който никога не е боледувал, никога не се е опознал напълно.

Болестта донесе на Кристоф странно умиротворение. Тя го отърси от всичко грубовато. Той долавяше със станалите си по-изтънчени сетива света на загадъчните сили, затаени у всеки от нас, чийто глас е заглушен от шума на живота. След посещението в Лувъра и прекараните там трескави часове, чийто спомен се бе запечатал в паметта му с най-малки подробности, той живееше в атмосфера, подобна на колорита на Рембранд — топла, проникновена, нежна. И също чувствуваше дълбоко в сърцето си чародейците отблясъци на невидимо слънце. И макар и да не вярваше вече, знаеше, че не е сам: един бог го държеше за ръка и го водеше, накъдето той трябваше да отиде. И Кристоф му се доверяваше като невръстно дете.

За първи път от години беше принуден да почива. Самата умора от възстановителния период беше за него отмора след необикновеното умствено напрежение непосредствено преди заболяването му, от което още се чувствуваше смазан. Застинал от много месеци в състояние на постоянна тревога, напрегнато втренченият му поглед постепенно се смекчаваше. Кристоф не беше загубил силата си; беше станал по-човечен. Мощният, едва ли не чудовищен живот на гения бе минал на заден план; той бе станал човек като другите, отърсен от фанатизма и пристрастието си, от всичко безпощадно и сурово, което е присъщо на действието. Не мразеше вече нищо; не мислеше вече за дразнещите неща или сещайки се за тях, само повдигаше рамене; не мислеше толкова за собствените си несгоди, а за неволите на другите хора. Откакто Сидони му бе разкрила безмълвните страдания на скромните души, които се борят, без да се оплакват, по всички краища на земята, той забравяше себе си и се приобщаваше мислено към тях. Обикновено чужд на сантименталността, сега се поддаваше понякога на пристъпи на мистична разнеженост, резултат от физическата слабост и болестта. Вечер, облакътен на прозореца, високо над двора, заслушан в тайнствените шумове на нощта — нечий вълнуващ поради разстоянието глас, който пееше в съседната къща, детски ръце свиреха наивно пиеска от Моцарт, удряйки нежно клавишите, — той си мислеше: „О, всички вие, които обичам, макар и да не ви познавам! Вие, непохабени от живота, които мечтаете за велики неща, макар и да знаете, че са неосъществими, и се борите срещу враждебния свят, искам да бъдете щастливи. Толкова е хубаво да си щастлив!… О, приятели, зная, че съществувате и ви протягам ръце… Стена ни дели. Камък по камък аз я руша, но руша същевременно и себе си… Ще се срещнем ли някога? Ще стигна ли до вас, преди да се е издигнала другата стена — смъртта?… Няма значение! Нека си остана сам цял живот стига само да работя за вас, за вашето благо, и вие да ме обикнете малко след смъртта ми!…“

Така Кристоф пиеше, възстановявайки се, млякото на двете славни кърмачки: Liebe und Not (Любов и бедност).

* * *

Докато волята му беше така разхлабена, той чувствуваше потребността да се приближи до другите хора. И макар да беше още много слаб и да не беше благоразумно, излизаше рано сутрин в часа, когато човешкият поток се стичаше от гъсто населените улици към далечното работно място, или вечер, когато той се връщаше обратно. Искаше да се потопи в освежителната баня на човешката симпатия. Не че заговорваше някого. Дори и не се опитваше. Достатъчно му беше да наблюдава минаващите край него хора, да отгатва вътрешния им мир, да ги обича. Наблюдаваше с топло съчувствие тези труженици, които бързаха, всички уморени предварително от очакващия ги ден, тези лица на младежи, на девойки с посърнал тен, остри черти и странни усмивки, прозрачни и подвижни лица, под които протичаха мимоходом променливи желания, грижи, насмешки, тези толкова умни, прекалено умни, едва ли не болезнени обитатели на големите градове. Те всички вървяха бързо, мъжете четяха вестник, жените ядяха кифли. Кристоф с удоволствие би дал един месец от живота си, за да може да поспи още час или два с рошавата блондинка с подпухнали от сън очи, която минава край него със ситни, нервни и скокливи крачки като коза. О! Тя едва ли би отказала, ако той й предложеше! С удоволствие би измъкнал от херметично затворените им в този час покои всички безделни богаташки, които се радват отегчено на благоденствието си, и би поставил на тяхно място, в леглата им, в безгрижния им живот тези пламенни уморени тела, тези непреситени, не особено богати, но живи и жадни за живот души. Той бе изпълнен със снизхождение към тези девойки сега; и се усмихваше на будните им уморени личица, по които се четеше поквара и чистосърдечие, дръзко и наивно желание за наслада и под всичко това смела, честна и работна натура. И не се сърдеше, когато някои от тях му се присмиваха явно и се побутваха с лакът, показвайки си една на друга високия младеж с пламенни очи.

Той се застояваше и по бреговете на Сена, унесен в мечти. Това беше любимата му разходка. Тя успокояваше малко носталгията му по голямата река, под чийто ромон бе минало детството му. Ах, това естествено не беше Vater Rhein! Ни помен от всесилната му мощ. Нито от обширните хоризонти, необятните равнини, в които погледът се рее и губи. Река със сиви очи, с бледозелена роба, с тънки точни черти, грациозна река с гъвкави движения, която се протяга нехайно и насмешливо в пищните хармонични украшения на своя град: гривните на мостовете, колиетата на паметниците и се усмихва като красива бродница на хубостта му… Пленителната парижка светлина! Първото нещо, което Кристоф бе обикнал в този град; тя проникваше в него, преобразяваше сърцето му, без той да забележи. За него това беше най-хубавата музика, единствената парижка музика! Прекарваше по цели часове вечер по кейовете или в градините на стара Франция, вкусвайки хармониите на светлината по големите дървета, окъпани във виолетова мъгла, по статуите и сивите вази, по потъмнелия камък на кралските архитектурни паметници, попили светлината на вековете — тънката атмосфера, изтъкана от бледо слънце и млечна мъгла, сред която витае в сребрист прах засменият дух на френската нация.

Една вечер Кристоф се беше спрял край моста Сен-Мишел и загледан във водата прелистваше разсеяно книгите на един букинист, изложени на парапета. Отвори случайно единичен том от съчиненията на Мишле. Беше чел вече няколко страници от този историк, който не му беше допаднал особено поради характерното му френско самохвалство, способността му да се опиянява от думите и нервната му словоохотливост. Но тази вечер още от първите страници книгата го грабна: беше попаднал на процеса на Жана д’Арк. Познаваше от Шилер Орлеанската дева, но досега тя беше за него героиня от роман, на която големият поет бе вдъхнал въображаем живот. Внезапно той прозря действителността и тя го порази. Той четеше, четеше със смазано от трагичния ужас на разказа сърце. Когато стигна до мястото, когато Жана узнава, че трябва да умре вечерта и припада от ужас, ръцете му се разтрепераха, сълзи бликнаха в очите му и той трябваше да прекъсне четенето. Болестта го бе изтощила: той бе станал смешно чувствителен и се ядосваше сам на себе си. Когато пожела да довърши откъса, вече беше късно и букинистът затваряше кутиите си. Реши да купи книгата и затършува в джобовете си: останали му бяха само шест су. Често му се случваше да остава без пари, това не го трогваше особено; беше си купил преди това нещо за вечеря, а на следния ден смяташе да получи малко пари от Хехт за една своя композиция. Но да чака до следващия ден, беше така мъчително! Защо беше изхарчил за вечеря малкото пари, които му оставаха? Ах, ако можеше да предложи на букиниста хляба и салама, пъхнати в джоба му!

На другата сутрин много рано той отиде у Хехт да му иска пари; но като мина край моста, носещ името на архангела на сраженията, „брат от рая“ на Жана, не можа да устои на изкушението и се спря. Намери отново скъпоценната книга в сандъка на букиниста; прочете я цялата; чете почти два часа. Пропусна срещата си с Хехт и за да успее да го види, трябваше да загуби едва ли не целия ден. Най-сетне се сдоби с нова поръчка и получи хонорара си. Тутакси изтича да купи книгата, макар че я беше вече прочел докрай. Страхуваше се да не би да я купи някой друг. Разбира се, това нямаше да бъде голямо нещастие, не беше мъчно да си набави друг екземпляр; но Кристоф не знаеше дали книгата е рядка, или не; пък и той държеше именно на това томче, а не на друго. Хората, които обичат книгите, често са фетишисти. Макар и замърсени и омазнени, листовете, от които са избликнали мечтите, стават за тях нещо свято.

Кристоф препрочете у дома си в нощното безмълвие евангелието на страданията на Жана, и тъй като нямаше с кого да се съобразява, нямаше защо да сдържа сълзите си. Умиление, жалост, безкрайна мъка към клетата млада овчарка в грубите червени селски дрехи, величава, плаха, с нежен глас, изпадаща в захлас от песента на камбаните (и тя като него ги обичаше), с хубавата усмивка, изпълнена с изтънченост и доброта, с винаги готовите й да рукнат сълзи — сълзи на отзивчивост, състрадание, слабост: защото тя е била едновременно така мъжествена и толкова женствена, тази чиста и смела девойка, която овладявала дивите желания на цяла армия от бандити и спокойно с неустрашимото си благоразумие, женска проницателност и кротко упорство, сама, предадена от всички, в продължение на цели месеци устоявала на заплахите и лицемерните ходове на хайката духовници и съдии — вълни и лисици с кървави очи и зъби, — които стеснявали обръча около нея.

Кристоф най-вече откликваше на нейното добросърдечие и мекота — тя плаче след победите, плаче над мъртвите врагове, над мъжете, които са я оскърбявали, утешава ги, когато са ранени, помага им да умрат без капка огорчение към тези, които й изменят, и дори на кладата, когато пламъците вече се издигат, не мислейки за себе си, тя мисли само за монаха, който стои до нея, за да я поддържа духом, и го заставя да се отдалечи. Тя е била „нежна в разгара на най-лютия бой, добра сред злите, миротворна в разгара на войната. И в тази война, тържество на дявола, тя внесе божия дух.“

И сравнявайки я със самия себе си, Кристоф мислеше: „Аз не внесох достатъчно божия дух в борбата си.“

Препрочиташе хубавите думи на евангелиста на Жана д’Арк:

* * *

„Да си добър, да останеш добър сред несправедливите дела на хората и суровостта на съдбата… Да запазиш нежността и добронамереността си сред толкова остри диспути, да прекосиш горчивия опит, без да му позволиш да накърни съкровището, което носиш дълбоко в себе си…“

* * *

И си повтаряше: „Сгреших. Не бях добър. Липсваше ми благосклонност към хората. Бях прекалено строг. Простете ми. Не мислете, че съм ваш враг, всички вие, срещу които се боря! Бих искал да ви сторя добро, дори и на вас. Но трябва все пак да ви попреча да вършите зло…“

И понеже не беше светец, достатъчно беше да се сети за тях и омразата му се събуждаше. Най-малко им прощаваше, че като ги гледаше, като виждаше Франция чрез тях, не можеше да си представи, че подобно цвете, ухаещо на чистота и героична поезия, е могло някога да поникне на такава почва. А това се бе случило. Може ли някой да твърди, че такова цвете няма да се роди и втори път от нея? Днешна Франция не можеше да бъде по-лоша от Франция на Шарл VII, покварената Франция, от чиито недра е излязла Орлеанската дева. Днес храмът беше празен, осквернен, полуразрушен. Няма значение! Бог бе говорил в него!

Кристоф копнееше да обикне някой французин, за да обикне Франция.

* * *

Беше към края на март. От месеци Кристоф не бе разговарял с никого, нито бе получавал писмо, освен от време на време по няколко реда от старата си майка, която дори и не знаеше, че той е болен и не му доверяваше, че самата тя е болна. Всичките му връзки със света се свеждаха до отиването му до музикалното издателство, за да занесе или взема работа. Ходеше в часове, когато беше сигурен, че Хехт го няма — за да не стане нужда да разговаря с него. Излишна предпазливост: единствения път, когато бе срещнал там Хехт, издателят едва го попита безразлично как е.

Така че той беше зазидан в безмълвния си затвор, докато една сутрин получи покана от госпожа Русен за една музикална вечер. Щеше да свири прословут квартет. Писмото беше много любезно и самият Русен беше добавил няколко сърдечни реда. Не се чувствуваше особено горд след скарването си с Кристоф. Главно защото малко след това се беше скарал с певицата си и сега я преценяваше без снизхождение. Той не беше лош човек и никога не запазваше лошо чувство към хората, на които бе навредил. Затова би му се сторило смешно, ако жертвите му проявяваха повече злопаметност от него самия. И когато му беше приятно да ги види пак, без колебание им протягаше пръв ръка.

Първият порив на Кристоф беше да вдигне рамене и да се зарече, че няма да отиде. Но с приближаването на деня на концерта решителността му се разколебаваше. Задушаваше се, че не чува вече човешка реч и особено музика. Повтаряше си обаче, че никога вече няма да прекрачи прага на тия хора. Но щом вечерта настъпи, той отиде, срамувайки се от малодушието си.

То не беше наградено особено много. Едва озовал се в тази среда на политици и сноби, отново бе обзет от още по-силно отвращение към тях: защото през месеците на самота беше отвикнал от тази менажерия. Невъзможно беше да се слуша музика тук: това беше истинско кощунство. Кристоф реши да си отиде още след първото произведение.

Обхождаше с поглед насъбралите се в кръг антипатични лица и фигури. На другия край на салона срещна нечии очи, вперени в него, които не се извърнаха веднага. В тях имаше странно чистосърдечие, изненадващо сред всичките преситени погледи. Плахи, но ясни, умни очи, френски очи, които, щом се спрат на вас, ви гледат с абсолютна правдивост, не крият нищо от себе си, но и вие не можете да скриете нищо от тях. Тези очи му бяха познати. А при все това той не познаваше лицето, озарено от тях. Беше лице на двадесет-двадесет и пет годишен младеж, дребен на ръст, леко приведен, слабоват, с безбрадо скръбно лице, кестеняви коси, неправилни тънки черти, с известна асиметричност, придаваща на изражението нещо не смущаващо, но леко смутено, което не беше лишено от очарование и сякаш противоречеше на ведрината на очите. Младежът стоеше изправен в нишата на една врата и никой не му обръщаше внимание. Кристоф още веднъж го погледна: и пак срещна очите му, които се извърнаха стеснително, с мила неловкост, и пак ги „позна“; струваше му се, че ги е виждал някога на друго лице.

Неспособен да скрие чувствата си, подчинявайки се на навика си, Кристоф се запъти към младежа; приближавайки се до него, той се питаше какво ли би могъл да му каже; затова се бавеше нерешително, оглеждай се наляво-надясно, сякаш се движеше наслуки. Другият не се заблуждаваше и разбираше, че Кристоф идва към него. Той беше страшно смутен при мисълта, че ще заговори с него и му се щеше да мине в съседната стая, но стеснителността му го заковаваше на място. Озоваха се един срещу друг. Минаха няколко секунди, без да успеят да намерят тема за разговор. Неловкото положение продължаваше и всеки се виждаше смешен в очите на другия. Най-сетне Кристоф погледна младежа право в лицето и без излишни предисловия му каза усмихнат, със сърдит тон:

— Не сте ли парижанин?

При този неочакван въпрос младежът се усмихна и отговори отрицателно. Слабият му прибулен глас напомняше крехък инструмент.

— И аз така си мислех — забеляза Кристоф.

И понеже видя, че младежът се смути от забележката му, добави:

— Това не е упрек.

Но младият човек само още повече се смути.

Отново настъпи мълчание. Младежът се мъчеше да заговори. Устните му трепереха. Чувствуваше се, че зад тях се таи готова фраза, но той не се решаваше да я произнесе. Кристоф изучаваше с любопитство това подвижно лице, под чиято прозрачна кожа минаваха леки трепети; то не изглеждаше направено от същата материя като околните лица в този салон — масивни, тежки лица, продължение на шията, неделима част от тялото. Тук душата бе едва ли не на повърхността, във всяка частица плът се долавяше духовен живот.

Той все още не успяваше да изкаже мисълта си. Кристоф продължи добродушно:

— Какво търсите тук сред тези същества?

Той говореше високо със странната свобода, заради която го намразваха. Младежът, притеснен неволно, се огледа да не би да ги слушат и тази негова реакция не се хареса на Кристоф. После, вместо да отговори, той го запита на свой ред с мила и смутена усмивка:

— Ами вие?

Кристоф се разсмя с неговия малко тежък смях.

— Вярно. Ами аз? — каза той развеселен.

Младежът внезапно се реши:

— Колко обичам вашата музика! — промълви той задавено.

После млъкна, мъчейки се безуспешно да победи стеснителността си. Изчервяваше се, усещаше това и лицето му пламваше още повече; червенина заливаше слепоочията му и дори ушите му. Кристоф го гледаше усмихнат и му идеше да го прегърне; младежът вдигна обезсърчено очи към него.

— Не, наистина, не мога… не мога да говоря за това… не тук…

Кристоф го улови за ръка, смеейки се безмълвно с голямата си затворена уста. Усети, че слабите пръсти на непознатия леко потръпват в дланта му и неволно я милват; а младежът почувствува яката ръка на Кристоф, която топло притискаше неговата. Врявата в салона стихна за тях. Те бяха сами и разбраха, че са приятели.

Това беше само едно мигновение, защото точно тогава госпожа Русен докосна леко с ветрилото си рамото на Кристоф и му каза:

— Виждам, че сте се запознали и е излишно да ви представям един на друг. Това момче дойде заради вас тази вечер.

Леко смутени, те се отдалечиха малко един от друг.

Кристоф попита госпожа Русен:

— Кой е той?

— Как? Нима не го познавате? — възкликна тя. — Той е млад поет, който пише много приятно. Ваш почитател. Добър музикант, свири хубаво на пиано. Не е за препоръчване да се оспорва таланта ви пред него: влюбен е във вас. Онзи ден едва не се спречка заради вас с Люсиен Леви-Кьор.

— А! Доблестното момче!

— Да, зная, вие сте несправедлив към горкия Люсиен, макар че и той ви обича.

— О, само това не ми казвайте! Ще се намразя!

— Уверявам ви!

— Никога! Никога! Забранявам му!

— Точно това направи вашият обожател. И двамата сте еднакво безумни. Люсиен тъкмо ни обясняваше една ваша творба. Този срамежливец стана разтреперан от гняв и му забрани да говори за вас. Можете ли да си представите!… За щастие и аз се случих там. Нарочно се разсмях; Люсиен последва примера ми и нашият млад приятел млъкна съвсем смутен; накрая се извини.

— Горкото момче! — каза Кристоф.

Беше развълнуван.

— Но къде се дяна той? — попита Кристоф, без да слуша госпожа Русен, която бе заговорила за друго.

Почна да го търси, но непознатият приятел беше изчезнал. Кристоф се върна при госпожа Русен.

— Кажете ми как се казва.

— Кой? — попита тя.

— Младежът, за когото ми говорихте.

— Вашият поет ли? Той се казва Оливие Жанен.

Ехото на това име отекна в ушите на Кристоф като позната музика. За миг в очите му се мярна силуетът на млада девойка. Но новият образ, образът на приятеля, тутакси я заличи.

Кристоф се прибра в къщи. Вървеше по улиците на Париж, сред тълпата. Не виждаше и не чуваше нищо, сетивата му бяха заключени за всичко около него. Беше като в езеро, отделен от останалия свят с ограждащи го околовръст планини; ни дъх, ни шум, ни смут. Умиротворение. Той си повтаряше:

„Имам приятел.“