Ромен Ролан
Жан-Кристоф (2) (Том II)

1

Безредие в реда. Раздърпани железничари, които фамилиарничат. Пътници, които протестират и в същото време се подчиняват на правилника… Кристоф беше във Франция.

След като задоволи любопитството на митничарите, той пак се качи във влака за Париж. Нощта покриваше полята, прогизнали от дъжда. Резките светлини на гарите още по-жестоко подчертаваха нерадостната безкрайна равнина, погребана в тъмнината. Все по-честите влакове, с които се разминаваха, разкъсваха въздуха със свирките си и стряскаха вцепенените задрямали пътници. Приближаваха Париж.

Цял час преди пристигането Кристоф беше готов за слизане; нахлупил беше шапката си, закопчал се беше догоре да не би да го оберат, защото му бяха казали, че Париж гъмжи от крадци. Двадесет пъти седна и стана; двадесет пъти премести куфара си от мрежата на пейката, от пейката на мрежата, блъскайки с необичайната си несръчност всеки път съседите си.

Малко преди да влезе в гарата, влакът внезапно спря сред пълен мрак. Кристоф притискаше силно лице до стъклото и напразно се мъчеше да види нещо. Обръщаше се към спътниците си с надежда, че някой ще го погледне и ще може да заговори, да пита къде са. Но те дремеха или се преструваха, че спят с начумерени и отегчени лица. Никой не помръдваше, за да се осведоми защо спират. Пасивността им изненада Кристоф. Тези навъсени неподвижни същества така малко приличаха на французите, които той виждаше във въображението си! Най-сетне седна обезкуражен върху куфара си, залитайки при всяко разклащане на влака, и задряма на свой ред, но точно тогава го събуди шумът от отварянето на вратичките… Париж!… Съседите му вече слизаха.

Блъскан и блъскащ на свой ред, той се отправи към изхода, отстранявайки носачите, които предлагаха да вземат багажа му. Подозрителен като селянин, той мислеше, че всеки иска да го обере. Тръгна, нарамил скъпоценния куфар, без да обръща внимание на забележките на хората, сред които си проправяше път. Най-сетне стъпи на хлъзгавия парижки паваж.

Мисълта му беше толкова заета с куфара, със стаята, която трябваше да наеме, със задръстената от коли улица, на която беше попаднал, че почти не поглеждаше около себе си. Първата му грижа беше да си намери стая. Хотели не липсваха: те обграждаха гарата от всички страни; имената им пламтяха, осветени с газ. Кристоф потърси най-скромния: нито един не му се струваше достатъчно беден за кесията му. Най-сетне в една странична улица зърна мръсна странноприемница с кръчма в приземния етаж. Наричаше се „Отел дьо ла Сивилизасион“. Дебел мъж по риза пушеше лулата си на една маса. Той се спусна към Кристоф. Не разбра нищо от жаргона му, но от пръв поглед оцени несръчния наивен немец, който отказваше да даде багажа си и се мъчеше да произнесе цяла реч на някакъв невероятен език. Заведе го по зловонна стълба в душна стая, която гледаше към задния двор. Не пропусна да изтъкне колко била тиха, нищо не се чувало от шума на улицата. Поиска му не малка сума за нея. Кристоф, разбиращ с мъка, непознаващ условията на живот в Париж, със смазано от куфара рамо, прие всичко: бързаше да остане сам. Но едва останал сам, мръсотията на стаята го ужаси и за да не изпадне в мрачно униние, той побърза да излезе, след като потопи лице в прашната вода, мазна при допир. Опитваше се да наложи забрана на зрението и обонянието си, за да не повърне.

Излезе на улицата. Октомврийската мъгла беше гъста и парлива; в нея се чувствуваше блудкавата миризма на Париж, смесица от изпаренията от заводите в предградията и тежкия дъх на града. Не се виждаше дори на десет крачки. Светлината на газовите фенери трепкаше като свещ, която се кани да угасне. В полумрака човешката навалица, се стичаше в два противоположни потока. Колите се разминаваха, блъскаха се, задръствайки улицата и изтласквайки хората като дига. Ругатните на кочияшите, тръбите и звънците на трамваите вдигаха оглушителна врява. Тази гмеж, шум и смрад нахлуха в главата и сърцето на Кристоф. Той се спря за миг, но тутакси идващите зад него го тласнаха напред и потокът го повлече. Тръгна по булевард Страсбург, без да вижда нищо, провирайки се несръчно между минувачите. Не беше ял от сутринта. Кафенетата, които срещаше на всяка крачка, го плашеха и отвращаваха поради струпаната в тях тълпа. Обърна се към един полицай. Но така бавно намираше думите си, че полицаят дори не си даде труда да го изслуша докрай и му обърна гръб по средата на изречението, като повдигна рамене. Продължи да крачи машинално. Пред някакво магазинче се бяха спрели хора. Несъзнателно се спря и той. Продаваха снимки и пощенски картички, които представяха момичета по риза или без риза; илюстровани вестници предлагаха срамни шеги. Деца и девойки ги разглеждаха спокойно. Слабо момиче с червени коси, като видя потъналия в съзерцание Кристоф, му направи предложение. Той го погледна, без да разбере. Момичето го улови за ръка с глупава усмивка. Той се отърси и се отдалечи, изчервявайки се от яд. Кабаретата се редуваха едно след друго. Пред вратите бяха изложени афиши със смешни актьори. Тълпата ставаше все по-плътна; Кристоф беше удивен от многото порочни лица, съмнителни скитници, мръсни дрипльовци, белосани леки момичета, от които се излъчваше отвратителна миризма. Той се чувствуваше вледенен. Виеше му се свят от умора, изтощение и непоносимо отвращение, което все по-силно го завладяваше. Стисна зъби и закрачи още по-бързо. Мъглата ставаше все по-тъмна, колкото повече се доближаваше до Сена. Колите напълно задръстиха улицата. Един кон се подхлъзна и падна на хълбока си. Кочияшът го обсипа с удари, за да го накара да стане. Клетото животно, задушено от ремъците, се мяташе и пак се отпущаше жално, неподвижно като мъртво. Тази най-обикновена гледка беше за Кристоф жалката горчивина, която кара душата да прелее. Конвулсиите на злочестата кранта сред безразличните погледи го накараха да почувствува с такава тревога собственото си нищожество сред тези хиляди човешки същества, че отвращението, което от няколко часа се мъчеше да потисне, към човешкото стадо, замърсената атмосфера, враждебния духовен свят, се надигна в него с такава сила, че той се задъха. Избухна в ридания. Минувачите гледаха учудени едрия младеж със сгърчено от болка лице. Той крачеше, сълзите се стичаха по страните му, дори не се опитваше да ги изтрие. Спираха се, проследяваха го с очи за миг. Ако можеше да чете в душата на тълпата, която му се струваше враждебна, може би щеше да открие у неколцина братско съчувствие, примесено навярно с малко парижка ирония, защото във всяка наивно изложена на показ болка има нещо комично. Но той не виждаше нищо: сълзите го заслепяваха.

Озова се на един площад край голям фонтан. Изми ръцете си и потопи лицето си във водата. Малък вестникопродавец го наблюдаваше любопитно, подхвърляйки му незлобиви шеговити забележки; вдигна от земята, шапката му и му я подаде: Кристоф я бе изпуснал. Леденостудената вода съживи Кристоф. Той се съвзе. Върна се назад, като избягваше да се оглежда. Не мислеше вече и да яде: би му било невъзможно да заговори с когото и да било; най-дребният повод би бил достатъчен, за да отприщи отново извора на сълзите. Беше изтощен. Сбърка пътя, започна да скита наслуки и се озова пред жилището си точно когато си мислеше, че окончателно се е загубил: беше забравил дори името на улицата, където се беше настанил.

Прибра се в мръсната си стая. Гладен, с пламтящи очи, със смазано тяло и сърце, той се строполи на един стол в ъгъла. Стоя два часа така, неспособен да помръдне. Най-сетне се изтръгна от апатията и си легна. Изпадна в някакъв трескав унес, от който се сепваше всяка минута с илюзията, че е спал часове. Стаята беше задушна; той гореше от краката до главата. Мъчеше го страшна жажда; беше в плен на глупави кошмари, които продължаваха да се вкопчват в него дори когато очите му бяха отворени, а остра тревога го пронизваше като кама. Посред нощ се събуди изпълнен с толкова жестоко отчаяние, че едва не зави от мъка. Натъпка чаршафа в устата си, за да не го чуят: струваше му се, че полудява. Седна на леглото си и запали лампата. Беше плувнал в пот. Стана, отвори куфара си, за да потърси някоя кърпа. Напипа старата библия, която майка му беше пъхнала сред бельото му. Кристоф никога не беше чел особено много тази книга. Неизразимо благотворно обаче му подействува нейното присъствие в този миг. Библията беше принадлежала на дядо му и на бащата на дядо му. И двамата бяха написали на един лист в края имената си и важните дати в живота им: раждания, женитби, смърт. Дядо му беше отбелязал с молив с едрия си почерк дните, когато беше чел и препрочитал всяка глава. Книгата беше пълна с късчета пожълтяла хартия, на които старецът беше вписвал наивните си разсъждения. Библията стоеше на една полица над леглото му. Той често я вземаше по време на безсъниците си и всъщност разговаряше с нея, докато я четеше. Тя му беше правила компания до последния му час, както бе правила компания и на баща му. Цял век семейни скърби и радости се излъчваха от нея. Кристоф се почувствува по-малко сам.

Разтвори я на най-мрачните страници:

„Животът на човека на земята е вечна борба и дните му приличат на дни на наемник…

Като лягам, думам си: «Кога ще стана?» — а нощта се провлича и аз се обръщам, докато ми омръзне, до зори.

Кога си помисля: «Моята постелка ще ме утеши, моето легло ще отнесе тъгата ми, ти ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш.»

Кога ще ме оставиш? Кога ще си идеш от мен, кога ще ми дадеш слюнката да си преглътна?

Ако съм съгрешил, какво да сторя за теб, о, бдителю над човеците? Защо си ме поставил противник на себе си, та дотегнах и на мене си?…

Ето той ме убива, но аз ще се надявам…“

Грубите сърца не могат да разберат колко благотворна е безграничната скръб. Всичко истински голямо е благотворно, а преголямата скръб води до освобождение. Ако нещо сломява, ако нещо разрушава неизлечимо душата, това са посредствената скръб и радост, жалкото егоистично страдание, недостатъчно силно, за да се откъсне от загубеното удоволствие, и готово тайно на всички унижения, за да си достави ново. Кристоф се почувствува съживен от суровото дихание, което се излъчваше от древната книга: диханието на Синая, на безбрежната пустош и могъщото море помиташе миазмите. Треската му стихна. Той си легна успокоен и спа непробудно до сутринта. Когато отвори очи, беше се съмнало. Видя още по-ясно колко мръсна е стаята му. Осъзна колко е беден и самотен, но погледна право в лицето положението си. Преодолял бе малодушието. Останала му бе само мъжествена печал. И повтори думите на Йов: „Дори ако бог ме изтерзае до смърт, няма да престана да се надявам!…“

Той се изправи, вътрешно готов за борба.

* * *

Реши още същата сутрин да направи първите стъпки. Познаваше само двама души в Париж, двама младежи от неговия край: някогашния си приятел Ото Динер, станал съдружник на вуйчо си, търговец на платове в квартала Майл, и един млад евреин от Майнц, Силвен Кон, за когото беше чул, че работи в голяма книжарница, но не знаеше адреса й.

* * *

Като юноша той бе много близък с Динер. Беше изпитвал към него едно от детските приятелства, предвестници на любовта. Динер също го беше обичал. Едрото плахо и уравновесено момче беше привлечено от буйната независимост на Кристоф и се бе помъчило да му подражава доста смешно. Кристоф се дразнеше и ласкаеше същевременно. По онова време те крояха планове как да разтърсят света. После Динер беше пътувал, за да оформи търговското си образование, и те не се бяха видели повече; но Кристоф понякога научаваше по нещичко за него от местните хора, с които Динер поддържаше редовна връзка.

Колкото до Силвен Кон, отношенията им бяха съвсем други. Те се знаеха от малки деца в училище; Силвен Кон беше голямо дяволче и обичаше да погажда лоши номера на Кристоф; той редовно се улавяше и в замяна го пребиваше от бой. Кон не се отбраняваше, оставяше се Кристоф да го блъска и да заравя лицето му в праха, като само хленчеше. Но после пак започваше шегите си, неуморен в закачливостта си, докато един ден здравата се стресна: Кристоф най-сериозно го бе заплашил, че ще го убие.

Кристоф излезе в добро настроение. Отби се пътем да закуси в едно кафене. Въпреки честолюбието си той си налагаше да не пропуска никакъв случай да говори на френски. Тъй като по всяка вероятност щеше да живее няколко години в Париж, трябваше възможно най-скоро да се нагоди към условията на живот и да победи отвращението си. Затова не обръщаше внимание на подигравателното изражение на келнера, докато пелтечеше. Без да се обезкуражава, макар и да се измъчваше, той построяваше тежки безформени фрази и упорито ги повтаряше, докато го разберат.

Постара се да издири Динер. По навик, наумеше ли си нещо, не виждаше нищо друго около себе си. При първата разходка Париж му се стори само стар и зле поддържан град. Кристоф беше свикнал с градовете на новата немска империя много стари и в същото време много модерни, в които се чувствуваше гордото издигане на нова сила. И беше неприятно изненадан от разровените улици, калните пътни платна, блъсканицата, хаотичното улично движение — всевъзможни коли: достолепни омнибуси, карани от коне, трамваи, движени с пара или електричество, по тротоарите — бараки, манежи за дървени кончета (или по-скоро чудовища, химери); площади, отрупани със статуи в рединготи, средновековен град, приобщен към благата на всеобщото гласоподаване, без да се е отърсил все още от предишната си просяшка същност. Мъглата над града се беше превърнала в ситен пронизващ дъжд. В много магазинчета газовите лампи още горяха, макар че минаваше десет часът.

Кристоф откри търсения магазин на улица Банк, след като доста се полута в лабиринта от улици около площад Виктоар. Още щом влезе, стори му се, че зърна в дъното на тясното и тъмно помещение Динер, който заедно с няколко служители нареждаше малки бали. Но Кристоф беше късоглед и не се доверяваше на зрението си, въпреки че интуицията му рядко го лъжеше. Хората в дъното се раздвижиха, когато той каза името си на служителя, който се доближи до него. След кратко съвещание един младеж се отдели от групата и каза на немски:

— Господин Динер излезе.

— Излезе ли? За дълго?

— Така мисля. Отиде си преди малко.

Кристоф размисли за миг и отвърна:

— Отлично, ще почакам.

Служащият, изненадан, побърза да добави:

— Едва ли ще се върне преди два-три часа.

— О! Няма значение — каза Кристоф невъзмутимо. — Нямам никаква работа в Париж, мога да чакам и цял ден, ако се наложи.

Младежът го изгледа смаяно, мислейки, че се шегува. Но Кристоф вече беше забравил за него. Той се беше настанил спокойно в един ъгъл с гръб към улицата и изглеждаше готов да прекара нощта в същата поза.

Служащият отиде повторно в дъното на магазина и заговори шепнешком с колегите си; те търсеха смешно притеснени някакво средство, за да се отърват от досадника.

След няколко минути колебание вратата на канцеларията се отвори и се появи господин Динер. Широкото му червендалесто лице беше прорязано от виолетов белег от бузата до брадата, руси мустаци, пригладени коси с път отстрани, златен лорнет, златни копчета на пластрона на ризата му, пръстени по дебелите му пръсти. Държеше в ръка шапката и чадъра си. Той се приближи непринудено до Кристоф. Кристоф, унесен в блянове на стола си, трепна от изненада. Той сграбчи ръцете на Динер и възкликна с присъщата си шумна сърдечност, която накара служащите да се подсмихнат, а Динер — да се изчерви. Величествената особа имаше своите съображения да не желае да поднови някогашните си връзки с Кристоф. Беше се зарекъл да го постави на място още при първата среща, като го респектира с важността си. Но щом срещна погледа на Кристоф, пак се почувствува малко момче; това го изпълни с гняв и срам. Запъна се и заговори припряно:

— Да отидем в моя кабинет… Там ще ни бъде по-удобно да разговаряме.

Кристоф откри в тези негови думи обичайното му благоразумие.

Но когато влязоха в кабинета и Ото затвори грижливо вратата зад себе си, той не побърза да му предложи стол. Остана прав и заобяснява тежко и несръчно:

— Много съм доволен… Тъкмо се канех да изляза… Сметнали са, че съм излязъл… Но аз наистина трябва да изляза… разполагам само с няколко мига… спешна среща…

Кристоф разбра, че служащият го беше излъгал малко преди това и че лъжата е била съгласувана с Динер, за да го отпратят. Кръвта се качи в главата му, но той се въздържа и каза сухо:

— Не е толкова бързо.

Динер подскочи. Беше възмутен от нехайството му.

— Как така не е бързо! — възрази той. — Една сделка…

Кристоф го погледна право в лицето.

— Не — каза той.

Дебелият младеж сведе очи. Той мразеше Кристоф, задето се чувствуваше толкова слаб пред него. Заекна ядосан, но Кристоф го прекъсна:

— Чуй сега. Знаеш ли…

(Обстоятелството, че му заговори на „ти“, оскърби Динер, който напразно се беше помъчил още при първите думи да издигне между себе си и Кристоф преградата на официалното „вие“.)

— Знаеш ли защо дойдох?

— Да, зная — отвърна Динер.

(Той беше осведомен от приятелите, с които си кореспондираше за скандала, забъркан от Кристоф, и започнатото преследване срещу него.)

— Тогава знаеш, че не съм тук за мое удоволствие. Трябваше да избягам. Нямам нищо. Трябва да живея някак.

Динер очакваше просбата му. Той я изслуша с известно задоволство — тя му позволяваше да си възвърне превъзходството над Кристоф, — но не и без смущение, защото не смееше да прояви по-явно това превъзходство, както му се искаше.

— А! — поде той важно. — Много неприятно, много неприятно. Животът тук е тежък. Всичко е скъпо. Имаме огромни разходи. И всички тия служащи…

Кристоф го прекъсна с презрителен тон:

— Не ти искам пари.

Динер се смути. Кристоф добави:

— Добре ли върви работата ти? Имаш ли хубава клиентела?

— Да, да, горе-долу, слава богу… — отвърна благоразумно Динер. (Той беше нащрек.)

Кристоф го погледна ядосано и поде:

— Нали познаваш много хора сред немската колония?

— Да.

— Е добре, поговори им за мене. Сигурно се интересуват от музика. Имат деца. Ще давам уроци.

Динер явно се озадачи.

— Но какво има пък сега? Да не би да се съмняваш, че не зная достатъчно, за да упражнявам тази професия?

Той искаше услуга с такъв тон, като че ли самият той я оказваше. Динер изобщо не беше склонен да направи нещо за Кристоф, освен в най-добрия случай, за да го накара да се чувствува задължен, но сега твърдо реши да не си мръдне и пръста дори.

— Знаеш хиляда пъти повече, отколкото е нужно… Само че…

— Само че какво?

— Виждаш ли, трудно е, много е трудно поради положението ти.

— Положението ми ли?

— Ами че да… Тази история, този процес… Ако случайно се узнае… Трудно е за мене. Може много да ми навреди.

Той млъкна, защото забеляза, че лицето на Кристоф се разкриви от гняв, и побърза да добави:

— Не ме е страх за мене самия… Не се боя… Ех, де да бях сам!… Но заради вуйчо ми… Фирмата е негова… Нали разбираш, магазинът е негов и аз не мога да предприема нищо без негово…

Все по-уплашен от лицето на Кристоф и от надвисналата буря, Ото изрече бързо — всъщност не беше зъл, скъперничеството и тщеславието се бореха в него: искаше му се да услужи на Кристоф, но да не му излезе много скъпо:

— Искаш ли петдесет франка?

Кристоф стана тъмночервен. Той пристъпи към Динер с такова изражение, че търговецът бързо отиде до вратата и я отвори, готов да вика за помощ. Но Кристоф само доближи до него пламналото си лице.

— Свиня! — извика гръмко той, блъсна го от пътя си и излезе, минавайки между служащите. На прага се изхрачи от отвращение.

* * *

Той крачеше с широки стъпки по улицата. Беше пиян от гняв. Дъждът го отрезви. Къде отиваше? Не знаеше. Не познаваше никого. Спря се, за да поразмисли пред една книжарница, и загледа, без да вижда, книгите на витрината. Името на издателя върху една корица привлече вниманието му. Попита се защо. След миг си спомни, че това беше издателството, където работеше Силвен Кон. Записа си адреса… Какво му важеше? Сигурно нямаше да отиде… А защо да не отиде?… Ако този жалък тип, който беше негов приятел, го прие така, какво можеше да очаква от онзи обесник, когото самият той бе тупал безпощадно и който навярно го мрази? Излишни унижения? Кръвта му се бунтуваше. Но вроденият му песимизъм, дължащ се може би на християнското му възпитание, го подтикваше да изпита докрай лошотията на хората. „Нямам право да се превземам. Трябва да опитам всичко, преди да пукна.“ И някакъв глас добавяше в него: „Няма да пукна!“

Провери отново адреса и отиде при Кон. Беше решил да му разбие мутрата при първата нагла дума.

Издателството се намираше в квартала Мадлен. Кристоф се качи в салона на първия етаж и попита къде може да намери Силвен Кон. Служащ в ливрея му отговори, че „не познава такова лице“. Кристоф се учуди; помисли, че произнася зле името и повтори въпроса си. Служащият го изслуша внимателно и потвърди, че в издателството няма човек с такова име. Съвсем объркан, Кристоф се извини и се накани да излезе, но в дъното на някакъв коридор се отвори врата и той зърна самия Кон, който изпращаше една дама. Под влияние на току-що нанесеното му оскърбление при Динер Кристоф бе склонен да си въобрази, че всички се гаврят с него. Ето защо първата му мисъл бе, че Кон го е видял и е наредил на служащия да каже, че го няма. Подобно безсрамие спря дъха му. Той си тръгна възмутен, но чу името си. Кон го позна отдалеч с острите си очи. Той се затича към него с разтворени обятия, с усмивка на устата, явно крайно зарадван.

Силвен Кон беше дребен, набит, с много червено лице, черни коси, широки скули, едри черти, малки, присвити, тършуващи очи, леко изкривена уста и хитра усмивка. Беше облечен изискано с явен стремеж да прикрие недостатъците на тялото си — високите рамене и широкия ханш. Това беше единственото нещо, което дразнеше самолюбието му; той би приел с удоволствие няколко ритника в задника, стига само да можеше да порасне с два-три пръста и да придобие по-стройна осанка. Иначе беше доста доволен от себе си; въобразяваше си, че има непреодолим чар. Най-смешното е, че действително беше така. Този дребен немски евреин, тромав и грозен, беше станал дописник и арбитър по парижката мода. Пишеше блудкави светски хроники, изтънчено сложни. Нямаше равен на себе си в хубавия френски стил, френската изящност, френската галантност и френското остроумие. Регентството, червени токове, кавалера Лозьон. Подиграваха му се, но това не му пречеше да преуспява. Хората, които твърдят, че станеш ли смешен, ще загинеш в Париж, съвсем не познават този град: не само че няма да загинеш, но много хора именно от това си изкарват прехраната. Ако си смешен, в Париж можеш да постигнеш всичко, дори слава, дори богатство. Силвен Кон получаваше всеки ден безброй любовни признания благодарение на франкфуртските си превзети любезности.

Той говореше с тежък акцент и гърлен глас.

— Ах, каква изненада! — провикна се весело той, като разтърси ръката на Кристоф с дебелите си ръце с къси пръсти, които не можеха сякаш да се поберат в малкото кожа.

Той не можеше да се реши да пусне Кристоф. Като че ли срещаше най-добрия си приятел. Кристоф, озадачен, се питаше дали Кон не се подиграва с него.

Но Кон не се подиграваше. Или ако се подиграваше, това не надхвърляше обичайната му норма. Той не беше злопаметен: беше много умен за подобен недостатък. Отдавна беше забравил лошото отношение на Кристоф и дори ако си го спомнеше, пет пари не би дал. Беше очарован, че му се е паднало да се поперчи пред стар другар с новите си важни функции и елегантните си парижки маниери. Той не лъжеше, показвайки се приятно изненадан: наистина това посещение на Кристоф беше последното нещо, което очакваше, и макар тутакси да бе разбрал — беше достатъчно прозорлив, — че е подтикнато от користна цел, беше готов да приеме най-любезно съученика си дори само защото с идването си Кристоф признаваше все едно властта му.

— Значи пристигате от нашия край? Как е майка ви? — попита той със свойски тон, който при други обстоятелства би раздразнил Кристоф, но сега, в чуждия град, му подействува благотворно.

— Но защо преди малко ми отговориха, че господин Кон го нямало тук? — попита Кристоф все още не напълно освободен от подозренията си.

— Господин Кон наистина го няма тук — смеешком отвърна Силвен. — Не се наричам вече Кон, а Хамилтон.

— Извинете — прекъсна той за миг разговора си с Кристоф и изкривил лице в усмивка, отиде да се ръкува с една дама, която минаваше край тях.

После се върна и му обясни, че била писателка, много нашумяла с романите си, пълни с пареща страст. Модерната Сафо носеше виолетова лентичка на блузата си. Пищни форми, ярко руси коси около жизнерадостно, бяло като вар лице и претенциозен мъжки глас, в който се долавяше акцентът на областта Франш-Конте.

Кон отново заразпитва Кристоф. Той се осведомяваше за всички познати от техния край, влагайки известно кокетство в старанието си да покаже, че ги помни добре. Кристоф забрави неприязнените си чувства. Той отговаряше с признателна сърдечност, давайки хиляди подробности, които бяха съвсем безразлични на Кон. Той пак го прекъсна:

— Извинете!

И отиде да поздрави друга посетителка.

— Ама че работа! — възкликна Кристоф. — Че само жени ли пишат във Франция?

Кон се разсмя и отвърна надуто:

— Франция е жена, драги. Ако искате да успеете, не пренебрегвайте това обстоятелство.

Кристоф не изслуша обяснението му и продължи да му разправя за общите им познати. За да приключи с този разговор, Кон го попита:

— Но за какъв дявол сте дошли тук?

„Ето — помисли си Кристоф. — Не е знаел нищо. Затова беше толкова любезен. Щом узнае, коренно ще се промени.“

От достойнство той разказа всичко, което можеше най-много да го изложи: сбиването с войниците, започнатото преследване срещу него, бягството му от родината.

Кон се превиваше от смях.

— Браво! Браво! Ах, каква забавна история!

Той му стисна горещо ръката. Очароваше го всеки номер, изигран на властта. А разказът на Кристоф го забавляваше още повече, защото познаваше героите: цялата комична страна му ставаше ясна.

— Послушайте — поде той. — Минава обед. Направете ми удоволствието… Обядвайте с мене!

Кристоф прие, изпълнен с благодарност. Той си мислеше: „Решително той е добър човек. Лъгал съм се в него.“

Излязоха заедно. По пътя Кристоф се осмели да изкаже молбата си.

— Вие виждате сега какво е положението ми. Дойдох тук да търся работа, уроци по музика, докато си създам име. Бихте ли могли да ме препоръчате?

— Че как не! — възкликна Кон. — На когото пожелаете. Познавам всичко живо тук. Цял съм на вашите услуги.

Той беше щастлив да покаже колко е влиятелен.

Кристоф се впусна в благодарности. Голямо бреме смъкна от плещите му.

На масата яде лакомо с охотата на човек, не ял два дни. Завързал салфетката около шията си, той поднасяше късчетата месо към устата си с ножа. Кон-Хамилтон беше ужасно шокиран от лакомията и от просташките му маниери. Беше не по-малко засегнат, че събеседникът му не обръща достатъчно внимание на самохвалните му приказки. Искаше да го заслепи с блестящите си връзки и с успехите си сред жените: напразен труд. Кристоф не го слушаше и го прекъсваше безцеремонно. Езикът му се беше развързал и той стана фамилиарен. Сърцето му беше изпълнено с признателност. Той смъртно досаждаше на Кон, доверявайки му простодушно бъдещите си планове. Главно страшно го дразнеше, защото час по час улавяше ръката му над масата и я стискаше в изблик на приятелско чувство. Но най-много го вбеси, когато накрая поиска да се чукнат по немски маниер и да пият сантиментални тостове за приятелите, останали в Германия, както и за Vater Rhein^[1]. Кон с ужас разбра, че наближава моментът, когато Кристоф ще запее. От съседните маси ги гледаха насмешливо. Кон заяви, че уж имал спешна работа и стана. Кристоф се бе вкопчил в него. Искаше да знае кога ще го препоръча някъде, за да се представи и да започне да дава уроци.

— Ще се заема с това още днес. Тази вечер — обещаваше Кон. — След малко ще говоря по този въпрос. Можете да бъдете спокоен.

Кристоф настояваше.

— Кога ще зная резултата?

— Утре… Утре… или вдругиден.

— Отлично. Ще дойда утре.

— Не, не! — побърза да възрази Кон. — Аз ще ви съобщя. Не се безпокойте.

— Но това ни най-малко не ме безпокои. Напротив! Нали разбирате? Аз нямам какво друго да правя в Париж засега.

„По дяволите!“ — помисли си Кон и добави гласно:

— Не, предпочитам да ви пиша. Няма да ме намерите тези дни. Дайте ми адреса си.

Кристоф му го продиктува.

— Отлично! Ще ви пиша утре.

— Утре ли?

— Утре. Можете да разчитате на мене.

Той освободи ръцете си от лапите на Кристоф и избяга.

„Уф! Ама че досадник!“ — помисли си и предупреди прислужника в канцеларията, че когато „немецът“ го потърси, него го няма. Само след десет минути Кон забрави за съществуването му.

Кристоф се прибра в бордея си. Беше съвсем разнежен. „Какво славно момче! Какво славно момче! — мислеше той. — Колко несправедлив съм бил към него! А той не ми се сърди!“ Измъчваха го угризения. Едва не писа на Кон колко съжалява, че на времето го е преценил толкова лошо и че му иска прошка за нанесените оскърбления. Просълзи се при спомена за някогашното си държание. Само че за него беше по-мъчно да напише едно писмо, отколкото цяла партитура. И след като десет пъти прокле мастилото и перото на хотела, които действително бяха отвратителни, след като зацапа, задраска и разкъса четири-пет листа, той загуби търпение и заряза всичко.

Останалата част от деня мина бавно, но Кристоф беше така уморен след предишната лоша нощ и тичането сутринта, че задряма на стола си. Едва привечер се размърда, и то за да си легне. Спа непробудно дванадесет часа.

На другия ден още от осем часа зачака обещания отговор. Не се съмняваше в акуратността на Кон. Не мръдна от стаята си, защото си казваше, че Кон ще се отбие при него може би преди да отиде на работа. За да не би да го пропусне, на обед поръча да му качат яденето от кръчмата горе в стаята. После пак зачака, сигурен, че Кон ще дойде на излизане от ресторанта. Разхождаше се из стаята, сядаше, пак почваше да се разхожда, отваряше вратата, щом чуеше стъпки по стълбището. Нямаше никакво желание да се разходи из Париж, за да убие времето. Седна на леглото. Мисълта му постоянно се връщаше към старата майка, която също мислеше за него в този миг. Единствена тя мислеше за него. Изпита безкрайна нежност към нея и угризение, че я беше изоставил. Но не й писа. Изчакваше да може да й съобщи каква работа е намерил. Въпреки дълбоката им привързаност не би им хрумнало, нито на единия, нито на другия, да си пишат само за да си кажат, че се обичат: писмото беше предназначено да съобщи нещо определено. Легнал на леглото, с ръце под главата, той мечтаеше. Макар и стаята му да беше отдалечена от улицата, тътенът на Париж изпълваше тишината; цялата къща се тресеше. Нощта настъпи повторно, без да е донесла желаната вест.

Започна нов ден, подобен на предишния.

На третия ден Кристоф, вбесен от доброволното си отшелничество, реши да излезе. Още от първата вечер обаче Париж му вдъхваше инстинктивно отвращение. Нямаше желание да види каквото и да било: не изпитваше никакво любопитство. Беше много загрижен за собствения си живот, за да го забавлява гледката на хорския. Пък и спомените от миналото, паметниците на някой град, не го вълнуваха. Затова, едва излязъл, му стана толкова скучно, че макар и да беше решил да не отива при Кон, преди да мине седмица, са запъти право натам.

Прислужникът отговори, както му беше поръчано, че господин Хамилтон е отпътувал от Париж по работа. Това беше истински удар за Кристоф. Той попита, запъвайки се от притеснение, кога ще се върне господин Хамилтон. Служащият отговори наслуки:

— След десетина дни.

Кристоф се върна отчаян и остана затворен в стаята си през следващите дни. Беше му невъзможно да се залови за работа. Даде си с ужас сметка, че скромните му спестявания — малкото пари, които му беше изпратила майка му, грижливо вързани в кърпа на дъното на куфара — се стопяваха бързо. Подложи се на строг режим. Слизаше само привечер, за да вечеря в гостилницата долу, където клиентите бързо го опознаха, наричайки го между себе си „Прусака“ или „Карфиола“. Написа с цената на мъчителни усилия две-три писма до френски композитори, чиито имена му бяха горе-долу известни. Единият беше умрял преди десет години. Молеше ги да бъдат така любезни да го изслушат. Правописът му беше съвсем своеобразен, а стилът претрупан с инверсни и церемониални формули, така присъщи на немския език. Посланията му бяха адресирани до „Двореца на Френската академия“. Единственият, който прочете едно от тях, хубавичко се посмя с приятелите си над него.

След една седмица Кристоф отново отиде в издателството. Този път случаят му помогна. Той се сблъска на прага с Кон, който тъкмо излизаше. Кон смръщи лице, като разбра, че не може да се измъкне. Кристоф обаче беше толкова щастлив, че не забеляза. Той пак улови ръцете му по своя дразнещ навик и го запита, грейнал от радост:

— Пътувахте ли? Как прекарахте?

Кон кимаше утвърдително, но лицето му си оставаше свъсено.

Кристоф продължи:

— Аз идвах, нали знаете… Казаха ви, нали?… Е, какво ново? Говорихте ли за мене? Какво ви отговориха?

Кон все повече се мръщеше. Кристоф се изненада от надутото му държане: той сякаш не беше същият човек.

— Говорих за вас — отвърна Кон, — само че не зная още резултата; нямах време. Бях страшно зает след последната ни среща. Работа до гуша. Не зная как ще се справя. Смазан съм от умора. Накрая ще се разболея.

— Не се ли чувствувате добре? — попита загрижено Кристоф.

Кон му хвърли подигравателен поглед и отвърна:

— Никак. Не зная какво ми е от няколко дена. Чувствувам се много болен.

— О! Боже мой! — възкликна Кристоф и го хвана за ръка. — Но лекувайте се непременно! Трябва да си починете. Колко съжалявам, че и аз отгоре на всичко ви създадох безпокойство! Трябваше да ми кажете. Какво чувствувате точно?

Той така сериозно се отнесе към лъжите на Кон, че готов да прихне весело и сдържайки смеха си, приятелят му се почувствува обезоръжен от комичното му чистосърдечие. Иронията е толкова любима забава за евреите — а и много християни в Париж са евреи в това отношение, — че те стават особено снизходителни към досадниците и даже към враговете си, стига само да имат възможност да я упражняват на техен гръб. Впрочем независимо от това Кон бе трогнат от участието, което Кристоф проявяваше към него. Той се почувствува разположен да му услужи.

— Дойде ми една идея — каза той. — Докато ви намерим уроци, искате ли да работите в някое музикално издателство?

Кристоф прие с голяма готовност.

— Имам нещо за вас. Познавам отблизо един от шефовете на солидно музикално издателство — Даниел Хехт. Ще ви представя на него; ще видите има ли някаква работа за вас. Аз, както знаете, не разбирам нищо от музика. Но той е истински музикант. Няма да ви бъде трудно да се разберете.

Определиха си среща за другия ден. На Кон не му беше неприятно да се отърве от Кристоф, като в същото време му услужи, та да се чувствува задължен.

* * *

На следващия ден Кристоф отиде да вземе Кон от кантората. По негов съвет носеше няколко композиции, за да ги покаже на Хехт. Намериха го в музикалната му книжарница близо до Операта. Хехт не стана, когато влязоха. Протегна студено само върха на пръстите си на Кон, изобщо не отвърна на церемониалния поклон на Кристоф и мина с тях, по молба на Кон, в съседната стая. Не им предложи да седнат. Самият той се облегна на незапалената камина и впери очи в стената.

Даниел Хехт беше около четиридесетгодишен, висок, студен, облечен елегантно, типичен древен финикиец с умно и неприятно изражение, смръщено лице, черни коси, с брада на асирийски цар, дълга и квадратна. Почти никога не гледаше събеседниците си в очите и говореше толкова рязко и грубо, че дори с поздрава „добър ден“ сякаш оскърбяваше другите. Безочието му беше по-скоро външно, отколкото истинско. Навярно се дължеше на някакво надменно начало в характера му, но преди всичко на напереност и превзетост. Евреи от този тип не са рядкост и общественото мнение не е благосклонно към тях, то приема за арогантност студеното им държане, което често се дължи на неизлечима скованост на тялото и душата.

Силвен Кон представи протежето си с изящни фрази и преувеличени хвалебствия. Смутен от хладния прием, Кристоф пристъпваше от крак на крак, стискащ шапката и свитъка ноти в ръка. Когато Кон свърши, Хехт, който досега като че ли не беше забелязал присъствието на Кристоф, обърна високомерно глава към него и без да го погледне в лицето, попита:

— Крафт ли?… Кристоф Крафт?… Никога не съм чувал това име.

Думите му подействуваха на Кристоф като юмручен удар право в гърдите. Лицето му пламна. Той гневно отвърна:

— Ще го чуете след време.

Хехт дори не мигна и продължи невъзмутимо, като че ли Кристоф не съществуваше.

— Крафт… Не. Не познавам.

Той спадаше към тези хора, за които самият факт, че не познават някого, е вече лошо указание. Продължи на немски:

— Вие сте от Рейнската област?… Удивително е колко много хора там се занимават с музика! Струва ми се, че няма нито един, който да не си въобразява, че е музикант.

Искаше да се пошегува, а не да го оскърби, но Кристоф го разбра погрешно и щеше да му отвърне, ако Кон не бе го изпреварил.

— Извинете! Извинете! — каза той на Хехт. — Ще признаете, че аз нямам претенцията, че разбирам от музика.

— Това ви прави чест — заяви Хехт.

— Ако, за да ви се хареса някой, не трябва да бъде музикант — обади се сухо Кристоф, — много съжалявам, но аз нямам работа тук.

Хехт, все още извърнал поглед встрани, поде със същия безразличен тон:

— Композирали ли сте вече нещо? Какво сте писали? Естествено Lieder?

— Lieder, две симфонии, симфонични поеми, квартети, сюити за пиано, оперна музика — отвърна Кристоф кипнал.

— Много пишете в Германия — забеляза Хехт подигравателно учтиво.

Той стана още по-недоверчив към новодошлия, след като беше писал толкова много творби, а той, Даниел Хехт, не беше чувал за тях!

— Е, добре, бих могъл може би да ви ангажирам, щом моят приятел Хамилтон ви препоръчва. В този момент подготвяме една „Библиотека за младежта“, в която публикуваме леки пиески за пиано. Бихте ли могли да ни опростите „Карнавалът“ на Шуман и да го аранжирате за шест и осем ръце?

Кристоф подскочи.

— И вие ми предлагате това? На мене?…

Това наивно „на мене“ се стори страшно забавно на Кон, но Хехт доби обидено изражение.

— Не разбирам защо се учудвате. Че това съвсем не е лесна работа! Ако ви се струва прекалено лесна, още по-добре! После ще видим. Казвате ми, че сте добър композитор. Трябва да ви вярвам, но в крайна сметка аз не ви познавам!

Той си мислеше в себе си: „Ако седна да вярвам на тия хубостници, те са готови да сложат в джоба си и самия Йоханес Брамс!“

Кристоф, без да отговори — беше се зарекъл да не избухва, — нахлупи шапката на главата си и се запъти към вратата. Кон го спря смеешком.

— Почакайте де! Почакайте! — извика го той и се обърна към Хехт: — Той тъкмо носи със себе си някои свои композиции, за да можете да си съставите известно мнение.

— А, така ли — забеляза Хехт с досада. — Хайде, дайте ги насам.

Без да каже нито дума, Кристоф подаде ръкописите, Хехт хвърли нехайно поглед върху заглавията.

— Какво е това? Сюита за пиано… „Един ден“… Все тази програмна музика!…

Въпреки привидното си безразличие той преглеждаше с голямо внимание. Беше превъзходен музикант, владееше добре занаята си, макар и да не виждаше нищо извън него; още от първите тактове отлично разбра с кого има работа. Млъкна, прелиствайки творбата с презрително изражение; беше поразен от таланта, който тя разкриваше, но вродената му лошотия и засегнатото честолюбие от държането на Кристоф не му позволяваха да покаже каквото и да било. Той разчете всичко докрая, без да пропусне нота.

— Да — заяви с покровителствен тон. — Доста добре е написано.

Острата му критика би засегнала повече Кристоф.

— Нямам нужда да ми го казват — отвърна той.

— Мисля обаче, че щом ми показвате тази творба, то е, за да знаете мнението ми.

— Ни най-малко.

— Тогава — отвърна Хехг засегнат — не виждам какво търсите при мене.

— Искам ви работа, нищо друго.

— И аз нямам какво друго да ви предложа за момента освен това, за което ви споменах. При това не съм сигурен. Казах, че би могло да стане.

— И вие нямате друга работа за музикант като мене?

— Музикант като вас? — запита Хехт с оскърбително ироничен тон. — Не по-малко добри музиканти, поне от вас, не са смятали това занимание под тяхното достойнство. Някои, които бих могъл да назова и които сега са много известни в Париж, са ми били признателни.

— Значи са лапнимухи! — избухна Кристоф. (Той познаваше вече известни тънкости на френски език.) — Лъжете се, ако си въобразявате, че имате работа с някой от тях. Мислите ли, че ще ме сплашите, като не ме гледате в лицето и като ми говорите с крайчеца на устата си? Та вие дори не благоволихте да отговорите на поздрава ми, когато влязох… Но какво представлявате самият вие, за да се държите така с мене? Музикант ли сте поне? Написали ли сте някога нещо?… И претендирате да ме учите как да композирам, когато това е смисълът на живота ми!… И след като видяхте творбата ми, не намирате нищо по-добро да ми предложите от това да окастрям велики композитори и да съчинявам жалки мелодии, по които да танцуват момиченцата!… Обърнете се към парижани, ако те са достатъчно подли да се оставят вие да ги учите! Колкото до мен, предпочитам да пукна от глад!

Невъзможно беше да бъде спрян потокът от думи.

Хехт ледено отвърна:

— Ваша воля.

Кристоф излезе, като затръшна вратата. Хехт вдигна рамене и каза на Силвен Кон, който се смееше:

— Ще се върне като другите.

Всъщност той уважаваше Кристоф. Беше достатъчно умен, за да разбира не само стойността на музикалните произведения, но и на хората. Под оскърбителното избухване на Кристоф беше доловил сила, която беше много рядко явление — той знаеше това, — а в артистичния свят още по-рядко, отколкото другаде. Самият той беше упорствувал от честолюбие: за нищо на света не искаше да признае, че е сбъркал. Честността го принуждаваше да оцени качествата на Кристоф, но бе неспособен да го стори преди младежът да се унижи пред него. Затова зачака Кристоф да се върне. Поради мрачния скептицизъм и житейския му опит добре му беше известно неизбежното нравствено падение на хората под ударите на мизерията.

* * *

Кристоф се прибра в хотела. Униние беше последвало гневния му изблик. Чувствуваше се загубен. Слабата опора, на която разчиташе, беше рухнала. Не се съмняваше, че си беше създал смъртен враг не само в лицето на Хехт, но и на Кон, който го беше представил. Пълна самота във враждебен град. Извън Динер и Кон той не познаваше никого. Приятелката му Корин, красивата актриса, с която се беше свързал в Германия, не беше в Париж. Тя беше пак на турне в чужбина, в Америка, и при това този път на своя сметка, защото беше станала прочута. Вестниците поместваха шумни отзиви за пътуването й. Колкото до младата френска учителка, която без да иска, беше прогонил от мястото й и чийто спомен дълго будеше угризения у него, колко пъти се беше заричал, че ще я намери, ако попадне в Париж. А сега, когато беше в Париж, си даваше сметка, че беше забравил най-важното: името й. Невъзможно му беше да си го спомни. Знаеше само малкото й име: Антоанет. Пък и дори да си спомнеше фамилното й име, как би намерил една незначителна млада учителка в този човешки мравуняк?

Трябваше възможно най-скоро да си осигури препитание. Оставаха му пет франка. Реши, макар и да му беше противно, да попита хазяина си, дебелия ханджия, дали не познава някои хора в квартала, на които да дава уроци по пиано. Ханджията, който вече не уважаваше кой знае колко квартиранта, хранещ се само веднъж на ден и говорещ немски, загуби всяка почит, щом узна, че е обикновен музикант. Той беше французин от старото поколение, за което музиката е занаят за безделници. Той се присмя:

— Уроци по пиано ли?… Не познавам такива. Вие свирите на пиано? Моите комплименти. Много ми е любопитно, когато някой упражнява този занаят по собствено желание. Всяка музика за мене е като дъжда, който вали… Може би ще ме научите малко, а? Какво ще кажете вие там?

Другите се изсмяха шумно.

— Не е лош занаят — подметна един. — Чистичък. Пък и се харесва на жените.

Кристоф не разбираше добре френски, а още по-малко шегите: той търсеше думите си; не знаеше дали да се разсърди. Жената на собственика се смили над него.

— Хайде, хайде, Филип, дръж се по-сериозно — обърна се тя към мъжа си. — Може би все пак — добави тя, като погледна Кристоф — ще се намери някой да търси учител по музика…

— Кой например? — попита ханджията.

— Малката Грасе. Нали знаеш, че й купиха пиано.

— А ония фукльовци! Вярно.

Казаха на Кристоф, че става дума за дъщерята на месаря: родителите й искали да я направят госпожица; може би ще се съгласят тя да взима уроци, макар и само за да хвърлят прах в очите на хората. Жената на хотелджията обеща да се заеме с този въпрос.

На другия ден тя каза на Кристоф, че месарката искала да го види. Той отиде при нея. Намери я на тезгяха сред заклани животни. Беше хубава жена, румена, сладникаво усмихната, която тутакси си придаде достолепно изражение, щом разбра защо е дошъл. Веднага заговори за цената на уроците, като побърза да добави, че не й се ще да дава много пари, защото пианото е приятно нещо, но не е необходимо: предложи му петдесет сантима на час. В никакъв случай не искаше да даде повече от четири франка на седмица. След това попита недоверчиво Кристоф дали е добре запознат с музиката. Тя като че ли се поуспокои и стана по-любезна, когато й каза, че не само владее музиката, но сам композира: този факт поласка честолюбието на месарката и тя се зарече да разпространи в квартала новината, че дъщеря й взема уроци от един композитор.

Когато Кристоф се озова на другия ден пред пианото, ужасен инструмент, купен на старо, който дрънчеше като китара, редом с малката месарка, чиито къси и дебели пръсти удряха накриво клавишите, а тя самата беше неспособна да различи един звук от друг, умираше от скука, прозяваше се в лицето му още от първите минути, когато се видя принуден да изтърпи надзора на майката и идеите й за музиката и за музикалното образование, той се почувствува така нещастен, така жалко унижен, че нямаше вече сили дори за възмущение. Прибираше се съвсем унил, някои вечери не можеше да се нахрани. Ако само за няколко седмици беше изпаднал до това положение, докъде ли ще стигне впоследствие? За какво му трябваше да се бунтува против Хехт? Това, което беше приел сега, беше много по-унизително.

Една вечер в стаята си той се разплака. Хвърли се отчаян на колене пред леглото и се замоли… Кого молеше? Кого можеше да моли? Не вярваше в бога, смяташе, че няма бог… Но му беше необходимо да се моли, трябваше да се моли. Само посредствените хора никога не се молят. Те не знаят колко необходимо е за силните духом да се оттеглят от време на време в своето светилище. След униженията през деня Кристоф почувствува в тръпнещата тишина на сърцето си присъствието на своето вечно същество, на своя бог. Вълните на жалкия живот се надигаха под него, без да го достигнат: имаше ли нещо общо между този живот и него? Всички земни страдания, стремящи се ожесточено към разрушение, се разбиваха в неговата скала. Кристоф чуваше кръвта, която се блъскаше във вените му подобно на някакво вътрешно море, и един глас повтаряше: „Вечен… аз съществувам… аз съществувам.“

Той познаваше добре този глас: колкото и далеч да се връщаше в спомените си, открай време го беше чувал. Случваше му се да го забрави; често в продължение на месеци преставаше да съзнава мощния му и еднообразен ритъм. Но знаеше, че той е там, че никога не спира, подобен на океана, който шуми в нощта. Той намери в тази музика умиротворението и силата, които черпеше всеки път, когато се потапяше в нея. Изправи се успокоен. Не, суровият живот, който водеше, поне не го караше да се срамува. Можеше да яде парчето хляб, без да се черви. Онези, които го принуждаваха да го купува на такава цена, трябваше да се червят. Търпение! Търпение! Очакваният час щеше да настъпи.

На следващия ден обаче издръжливостта му почваше да му изневерява; и въпреки усилията си изведнъж избухна гневно по време на урок и наруга глупавата, пък и безочлива овца, която се подиграваше на произношението му и с маймунска злост правеше обратното на това, което й казваше. Крясъците на Кристоф се преплетоха с писъците на госпожицата, уплашена и възмутена, че човек, на когото плащат, се осмелява да бъде непочтителен към нея. Излъга, че я ударил. (Всъщност Кристоф беше разтърсил доста грубо ръката й.) Майката се втурна като фурия, обсипа дъщеря си с целувки, а Кристоф — с ругатни. И месарят се появи на свой ред и заяви, че няма да позволи на някакъв немски дрипльо да бие дъщеря му. Блед от гняв, засрамен, готов да удуши и месаря, и жена му, и детето му, Кристоф избяга под пороя от хули. Когато го видяха така разстроен, хотелджиите лесно го накараха да им разкаже случилото се: и зложелателството им спрямо съседите беше удовлетворено. Но вечерта целият квартал повтаряше, че немецът е грубиян и бие децата.

* * *

Кристоф направи нови постъпки пред търговците на музикални произведения: те останаха безплодни. Французите му се струваха не особено отзивчиви, пък и тяхното безредно суетене го озадачаваше. Оставаше с впечатлението, че наблюдава едно анархистично общество, ръководено от надменна и деспотична бюрокрация.

Една вечер, както се скиташе по булевардите, отчаян от безполезните си усилия, той забеляза Силвен Кон, който идваше срещу него. Убеден, че са скарани, той извърна очи и се помъчи да мине незабелязан. Но Кон го извика.

— Какво стана с вас след онзи знаменит ден? — попита той смеешком. — Исках да дойда у вас, но бях загубил адреса ви… Бога ми, драги, не можех да ви позная. Бяхте неподражаем!

Кристоф го погледна изненадан и леко засрамен.

— Не ми ли се сърдите?

— Да ви се сърдя ли? Що за мисъл?

Той не само че не му се сърдеше, но му беше много забавно как Кристоф беше начесъл Хехт: той беше прекарал тогава приятни мигове. Съвсем безразлично му беше дали Хехт или Кристоф беше прав; той преценяваше хората само според забавлението, което можеха да му доставят, и беше открил у Кристоф истински извор на смях, от който се надяваше добре да се възползува.

— Трябваше да дойдете при мен — продължи той. — Аз ви чаках. Какво ще правите тази вечер? Елате да вечеряме заедно. Няма да ви пусна вече. Ще бъдем между свои; все хора на изкуството; събираме се веднъж на две седмици. Трябва да се запознаете с тях. Елате. Ще ви представя.

Кристоф напразно се извиняваше с облеклото си. Силвен Кон го отведе със себе си.

Влязоха в някакъв ресторант на булевардите и се качиха на първия етаж. Кристоф се озова сред тридесетина млади хора, от двадесет до тридесет и пет години, които спореха оживено. Кон го представи като току-що избягал от немските затвори. Те не му обърнаха никакво внимание и дори не прекъснаха бурния спор, в който Кон, едва дошъл се хвърли и заплува.

Кристоф, смутен от тази подбрана компания, мълчеше, цял превърнат в слух. Той не успяваше да разбере — тъй като с мъка следеше бързата френска реч — какви важни артистични интереси се обсъждаха. Напразно се вслушваше, долавяше само отделни думи, като „тръст“, „завземане“, „спадане на цените“, „постъпления“, примесени с изразите „достойнството на изкуството“ и „правата на писателя“. Най-накрая си даде сметка, че става въпрос за търговски сделки. Известен брой автори, които, както изглеждаше, спадаха към някакво финансово дружество, се възмущаваха срещу опитите да се основе съперническо дружество, оспорващо на тяхното монопола на експлоатация. Отстъпничеството на неколцина от съдружниците, намерили за по-изгодно да преминат с всичките си бойни доспехи в съперническата фирма, ги хвърляше в ярост. Говореха ни по-малко, ни повече за рязане на глави. „… Падение… Измяна… Позор… Продажници…“

Други не се сърдеха на живите: яд ги беше на мъртвите, чиито безплатни втори издания задръстваха пазара. Творчеството на Мюсе наскоро беше станало народна собственост и, както изглежда, много се купуваше. Затова те искаха от държавата енергично покровителство, да наложи тежки налози върху шедьоврите на миналото, за да се противопостави на разпространението им на намалени цени, което те таксуваха като нелоялна конкуренция по отношение на продукцията на сегашните писатели.

Те се прекъсваха взаимно, за да чуят сбора на постъпленията от една или друга пиеса, представена предната вечер. Всички се прехласваха пред късмета на един ветеран на драматичното изкуство, прочут в стария и новия свят, когото те презираха, но затова пък още повече му завиждаха. От възнагражденията на авторите минаха на хонорарите на критиците. Заговориха за парите, които получавал — чиста клевета навярно! — един техен известен събрат за всяко първо представление в някакъв театър на булевардите, за да се изкаже положително. Той бил честен човек: сключел ли сделка, спазвал лоялно условията, но голямото му изкуство се състояло в това — както те твърдяха, — да хвали така пиесата, че да я провали възможно най-скоро, та да има по-често премиери. Тази клюка или по-скоро изчислението на хонорарите му предизвика смях, но не учуди никого.

Посред всички тези приказки те произнасяха и големи думи; говореха за „поезия“, за „изкуство за изкуство“. Сред шума на тежките монети това звучеше като „изкуство за парата“; и тези нрави на търгаши, наскоро въведени във френската литература, скандализираха Кристоф. Понеже не разбираше нищо от паричните въпроси, той се беше отказал да следи спора, когато най-сетне заговориха за литература или поне за писатели, Кристоф наостри ухо, като чу името на Виктор Юго.

Ставаше дума дали е бил рогоносец. Надълго спориха за любовните връзки на Сент-Бьов и госпожа Юго. След това заговориха за любовниците на Жорж Санд, сравнявайки достойнствата им. Това беше главното занимание на тогавашната литературна критика: след като огледаше всичко в къщата на великите хора, след като претършуваше долапите, обърнеше чекмеджетата, изпразнеше гардеробите, тя почваше да се рови и в леглото им. В нейния култ към историята и истината, много й беше по сърце позата на господин дьо Лозьон, легнал под кревата на краля и мадам Монтеспан. (Както е известно, всички хора по това време превръщаха в култ истината.) Сътрапезниците на Кристоф наистина показаха, че са във властта на този култ: нито една подробност не ги отчайваше в търсенето на истината. Те изследваха днешното изкуство, както и миналото, и анализираха частния живот на някои прочути съвременници със същата страст за точност. Любопитно беше, че познават с най-малки подробности сцени, които обикновено не се нуждаят от свидетели. Като че ли заинтересованите първи са снабдили обществото с точни сведения, просто от любов към истината.

Кристоф, все по-притеснен, се опитваше да заговори за нещо друго със съседите си. Но никой не се занимаваше с него. Наистина отначало му зададоха няколко общи въпроса за Германия, въпроси, които му разкриха — за голямо негово удивление — едва ли не пълното невежество на тези изтънчени и привидно образовани хора по най-елементарни въпроси от тяхната професия — литература и изкуство — извън Париж. В най-добрия случай бяха само чували някои големи имена: Хауптман, Зудерман, Либерман, Щраус (Давид, Йохан и Рихард), сред които се оправяха благоразумно, страхувайки се да не допуснат неприятна грешка. Впрочем, макар и да зададоха няколко въпроса на Кристоф, това беше от любезност, а не от любознателност; не проявиха никакво любопитство: едва обърнаха внимание на отговорите му; побързаха тутакси да се върнат на парижките злободневни теми, разисквани с наслада от останалите на масата.

Кристоф се опита плахо да заговори за музика. Нито един от тези литератори не беше музикант. Всъщност те гледаха на музиката като на по-низше изкуство. Растящият й успех обаче от няколко години насам ги ядосваше тайно и понеже тя беше на мода, те се преструваха, че се интересуват от музика. Вдигаха голям шум главно около някаква нова опера и едва ли не твърдяха, че тя слагала началото на музиката или поне новата ера на музиката. Тази идея беше много удобна за невежеството и снобизма им, защото ги освобождаваше от задължението да познават всичко друго. Авторът на тази опера, парижанин, чието име Кристоф чуваше за първи път, приел според някои за табула раза всичко писано преди него и изцяло обновил, направо пресъздал музиката. Кристоф подскочи. Че той не искаше нищо друго, копнееше да повярва в този гений. При това гений с такава закалка, който с един замах унищожава миналото!… Чудна работа! Това се казва смелчага! Как е успял да го стори? Той поиска обяснения. Събеседниците му, които биха били доста затруднени да му обяснят каквото и да било, тормозени от Кристоф, го отпратиха към музиканта на компанията, именития музикален критик Теофил Гужар, който тутакси вмъкна в думите си музикални термини. Кристоф го последва на този технически терен. Гужар знаеше музика почти толкова, колкото Сганарел знаеше латински…

— Никак ли не разбирате латински?

— Никак.

— (Възторжено.) Cabricias, arci thuram, catalamus, singulariter… bonus, bona, bonurn…^[2]

Щом се натъкна на човек, който „разбираше латински“, критикът незабавно и благоразумно се оттегли в гъсталака на естетиката. Скрит в това непревзимаемо убежище, той се зае да обстрелва Бетховен, Вагнер и класическото изкуство, макар и да не ставаше дума за тях: но във Франция не можеш да хвалиш някой човек на изкуството, без да му поднесеш в жертва всички, които не са като него. Той провъзгласи възшествието на ново изкуство, потъпквайки в краката си условностите на миналото. Говореше за някакъв нов музикален език, открит наскоро от този Христофор Колумб на парижката музика, който изцяло премахвал езика на класиците, занапред мъртъв език.

Въздържайки се все още да се произнесе за гениалния новатор, защото трябваше най-напред да види творбите му, за да може да каже каквото и да било, Кристоф все пак беше леко предубеден и недоверчив спрямо този музикален Ваал, комуто принасяха в жертва цялата музика. Беше скандализиран, че се говори така за големите майстори, забравил, че неотдавна самият той в Германия се беше изказвал не по-ласкаво за тях. Той, който сам се смяташе за революционер в изкуството, той, който шокираше другите с дръзките си преценки и откровените си увлечения, още при първия разговор във Франция се почувствува консерватор дълбоко в душата си. Изпита желание да спори и прояви нетактичността да възрази, но не като възпитан човек, който излага доводите си, без да ги доказва, а като професионалист, който търси точни факти и ви ги набива в главата. Не се побоя да навлезе в технически обяснения; и по време на спора гласът му звучеше оскърбително за една изтънчена компания, която освен това намираше комични не само основанията му, но и пламенността, с която ги защищаваше. Критикът побърза с една духовита фраза да сложи край на досадния спор, по време на който Кристоф осъзна с удивление, че противникът му нямаше понятие от това, за което говореше. А присъствуващите предварително бяха оформили вече мнението си за педантичния и назадничав немец и без да познават композициите му, решиха, че са непоносими. Но вниманието на тридесетината младежи с подигравателни очи, готови бързо да схванат смешното, беше главно привлечено от тази странна личност, която размахваше буйно и несръчно мършавите си ръце с огромни длани и мяташе яростни погледи, докато крещеше пискливо. Силвен Кон реши да се позабавлява с него пред приятелите си.

Разговорът окончателно се беше отклонил от литературата и се бе насочил към жените. Всъщност това бяха двете страни на един и същ въпрос, защото цялата им литература се занимаваше само с жените, а жените им — само с литература: съвсем отблизо познаваха и творбите, и авторите им.

Предмет на разговора беше достопочтена дама, известна сред парижкото общество, която неотдавна оженила любовника си за дъщеря си, за да си го запази по-добре. Кристоф се въртеше на стола си и неволно сбърчваше лице от отвращение. Кон го забеляза, бутна с лакът съседа си и подхвърли, че както изглежда, този въпрос страстно вълнува немеца, който навярно гори от желание да се запознае с дамата. Кристоф се изчерви, заекна и най-сетне изрече гневно, че такива жени заслужават камшик. Омировски смях посрещна думите му. Силвен Кон възрази с подмолно ласкав тон, че жената не би трябвало да се докосне дори с цвете и т.н. в същия дух. (В Париж той минаваше за рицаря на любовта.) Кристоф заяви, че жена от подобна порода не е нищо друго освен най-обикновена кучка, а за порочните кучета има само едно средство — камшик. Всички се развикаха. Кристоф добави, че тяхната галантност е лицемерна и че винаги именно тези, които най-малко уважават жените, най-много държат на думи те да бъдат тачени. Изказа възмущението си от скандалните им разкази. Възразиха му, че не е имало нищо скандално, всичко било напълно естествено. И всички единодушно решиха, че героинята на разказаната история е не само пленителна, но истинска жена. Немецът възкликна удивено. Силвен Кон го попита коварно как си представя той жената. Кристоф почувствува, че му слагат капан, но сам се пъхна в него, увлечен от гнева и искреното си убеждение. Той се впусна да обяснява на тия парижани-подигравчии своето схващане за любовта. Не намираше думите си, търсеше ги тромаво, изравяйки от паметта си най-невероятни изрази и нелепости, които страшно забавляваха аудиторията. Без да се смущава, възхитително сериозен и трогателно нехаен, че става смешен, защото не можеше да не види, че компанията безочливо се гаври с него. Най-сетне той се оплете в едно изречение, не можа да се оправи, удари с юмрук по масата и млъкна.

Опитаха се отново да го въвлекат в спора, но той смръщи вежди и повече не мръдна, облакътен на масата, засрамен и ядосан. Не отвори повече уста до края на вечерята, освен за да яде и пие. Пиеше невероятно много, обратно на французите, които едва докосваха чашите си. Съседът му ехидно го насърчаваше и пълнеше чашата му, докато той я изпразваше несъзнателно. Но макар и да не беше свикнал на подобни гуляи, особено след седмиците лишения, които беше прекарал, той издържа и не им достави смешната гледка, която очакваха. Стоеше само вглъбен в мислите си. Не му обръщаха вече внимание, смятаха, че е задрямал от виното. Освен умората да следи разговора на френски, той беше изтормозен, като слушаше да се говори само за литература, актьори, автори, издатели, литературни задкулисни или любовни клюки: светът като че ли се свеждаше само до това. Сред всички тези нови лица и крясъци той не успяваше да запомни нито една физиономия, нито една мисъл. Късогледите му мътни и съсредоточени очи обхождаха бавно насядалите около масата хора, спираха се на тях и като че ли не ги виждаха. Всъщност той ги виждаше по-добре от всеки друг, само че не съзнаваше това. Погледът му не беше като погледа на парижаните и евреите, който улавя в един миг най-мъничките късчета от предметите и ги разкъсва мигновено. Той бавно и безмълвно се пропиваше от човешките същества, подобно на гъба, и ги отнасяше със себе си. Струваше му се, че не е видял нищо, че не си спомня за нищо. И дълго след това — след часове, а често и след дни, когато останеше сам и погледнеше в себе си, забелязваше, че е уловил всичко.

За момента той изглеждаше само като недодялан немец, който се тъпче с ядене и гледа да не пропусне нито глътка от питиетата. Сам той беше в недоумение, но като слушаше сътрапезниците, които се обръщаха един към друг, се питаше с пиянска настойчивост защо ли повечето от тия французи носят чужди имена: фламандски, немски, еврейски, левантийски, англо-испано-американски…

Не забеляза кога другите станаха от масата. Единствен той седеше още. Мечтаеше си за рейнските хълмове, за големите гори, за разораните нивя, за ливадите край реката, за старата си майка. Неколцина сътрапезници разговаряха още прави в другия край на залата. Повечето си бяха отишли. Най-сетне той се реши. Стана на свой ред и без да погледне когото и да било, взе шапката и палтото си, закачени в антрето. След като ги сложи, са накани да си върви, без да каже довиждане, но през една открехната врата забеляза в съседния кабинет един предмет, който го омагьоса — пиано. От няколко седмици не беше докосвал музикален инструмент. Влезе, погали влюбено клавишите, седна и с шапка на глава, както си беше с палтото, започна да свири. Напълно беше забравил къде се намира. Съвсем не забеляза, че двама души се плъзнаха в стаята, за да го слушат. Единият беше Силвен Кон, запалянко по музиката, бог знае защо, тъй като нищо не разбираше и обичаше еднакво и хубавите, и лошите творби. Другият беше музикалният критик Теофил Гужар. Неговият случай беше по-прост — той нито разбираше, нито обичаше музиката, но това съвсем не му пречеше да се произнася за нея. Напротив, няма по-свободни духове от тия, които са в неведение по въпроса, за който говорят: защото им е напълно безразлично какво ще кажат.

Теофил Гужар беше дебел, набит и с широк таз. Черна брада, тежки къдрици над челото, набраздено с дълбоки неизразителни бръчки, зле изсечено лице, сякаш издялано от грубо дърво, къси ръце и крака, увиснала гуша — истински търговец на дърва или носач от Овернската област. Просташко държане, безочлива реч. Беше влязъл в музиката чрез политика, която по онова време беше единственият начин да се преуспее във Франция. Беше свързал съдбата си с един министър от своя край, на когото се беше оказал далечен роднина или сподвижник, син на „незаконородения син на аптекаря“. Министрите не са вечни. Щом неговият министър се оказа застрашен от корабокрушение, Теофил Гужар изостави кораба, като отмъкна всичко, което можеше да вземе със себе си, а именно отличията: обичаше славата. Уморен от политиката, в която от известно време беше почнал да получава — за сметка на шефа си, а даже и за своя сметка — няколко доста груби удара, той беше потърсил по-спокойно поприще, на завет от бурите, където би могъл да тормози другите, без да бъде тормозен самият той. Критиката се оказа най-подходяща. Точно по това време се освободи мястото за музикален критик в голям парижки вестник. Човекът, който го заемаше, млад даровит композитор, беше уволнен, защото упорствуваше да казва искрено мнението си за музикалните произведения и за техните автори. Гужар никога не се беше занимавал с музика и не разбираше нищо: спряха избора си на него, без да се колебаят. До гуша им бе дошло от компетентни критици. С Гужар поне нямаше от какво да се боят. Той не отдаваше значение на мненията си. Винаги беше на заповедите на дирекцията, готов да пуща и злобни критики, и реклами. Обстоятелството, че не беше музикант, имаше второстепенно значение. Музиката ли, всеки във Франция е, кажи-речи, познавач. Гужар бързо придоби необходимите знания. Системата му беше проста: на концертите сядаше до някой добър музикант, по възможност композитор, и го караше да каже какво мисли за изпълняваните творби. Само след няколкомесечно чиракуване занаятът бе усвоен: птичето можеше да лети самостоятелно. Е, разбира се, не като орел и само един бог знае колко много глупости печаташе във вестника Гужар с най-авторитетен тон! Той слушаше и четеше каквото му попадне, объркваше всичко в тромавия си мозък и безочливо поучаваше другите. Пишеше превзето, стилът му беше изпъстрен с игрословици и подплатен с нападателни назидания. Имаше манталитет на школски възпитател. Понякога си навличаше оттук-оттам по някой жесток отговор: в подобни случаи мълчеше като умрял и се пазеше да влезе в спор. Беше едновременно хитър и загубен, безочлив и смирен, в зависимост от обстоятелствата. Кланяше се ниско на всеки маестро, извоювал известно положение или официално признание: единствено мерило за критик като него — то му позволяваше да преценява уверено музикалните достойнства. С неизвестните се държеше презрително, а изпадналите експлоатираше. С една дума, не беше вчерашен.

Въпреки придобития авторитет и репутацията си той съзнаваше дълбоко в себе си, че е пълен профан в музиката и си даваше сметка, че Кристоф е много вещ в тази област. Не би се излъгал да го каже на всеослушание, но този факт му вдъхваше уважение. Сега той слушаше Кристоф със съсредоточено изражение, задълбочен, мъчейки се да вникне в музиката, но без всъщност тя да извика у него някаква мисъл. Съвсем не можеше да се оправи в хаоса от звуци, поклащаше глава като познавач и кимаше одобрително, когато Силвен, който с мъка си налагаше да стои спокойно, му намигаше съучастнически.

Най-сетне Кристоф, чието съзнание постепенно изплуваше от винените и музикални пари, си даде сметка за пантомимата, която се разиграваше зад гърба му. Той се обърна и видя двамата любители. Те тутакси се хвърлиха върху му и затресоха енергично ръцете му. Силвен Кон писукаше, че свири като бог, Гужар твърдеше с многознаещо изражение, че имал лявата ръка на Рубинщайн и дясната на Падаревски — освен ако не е обратното! И двамата единодушно заявиха, че подобен талант не трябва да остане скрит под похлупак и се задължиха да го лансират. Като начало и двамата разчитаха да извлекат при възможност за себе си цялата чест и изгода.

* * *

Още на другия ден Силвен Кон покани Кристоф в дома си, като любезно остави на негово разположение великолепното си пиано, което никак не използуваше. Кристоф щеше да се пръсне от насъбралата се в него музика; прие, без да чака да го молят, и се възползува известно време от поканата му.

Първите вечери всичко мина много добре. Кристоф се отдаде цял на щастието да свири, а Силвен Кон проявяваше известна дискретност, оставяйки го да свири спокойно. Самият той най-искрено се наслаждаваше. По силата на едно от тези странни явления, които всеки може да наблюдава, този човек, който не беше музикант, не беше човек на изкуството, имаше възможно най-сухото, най-лишеното от поезия и от истинска доброта сърце, беше едва ли не чувствено запленен от тези мелодии, които не разбираше, но от които за него се излъчваше някаква сладострастна мощ. За съжаление той не можеше да мълчи. Трябваше да говори, и то високо, докато Кристоф свиреше; подчертаваше музиката с превзети възклицания като всеки сноб на концерт или пък правеше нелепи забележки. Тогава Кристоф удряше пианото и заявяваше, че не може да продължава така. Кон се стараеше да мълчи, но навикът беше по-силен от него: и отново почваше да се хили, да простенва, да подсвирква, да потропва, да тананика, да подражава гласовете на инструментите. А когато пиесата свършваше, той би се пукнал, ако не сподели с Кристоф глупавите си разсъждения.

Представляваше любопитна смесица от немска сантименталност, парижко шегобийство и лично тщеславие. Сипеше ту надути превзети преценки, ту екстравагантни сравнения, ту непристойни мръсотии и нездрави измишльотини. Когато искаше да похвали Бетховен, той виждаше в творбите му непристойни моменти, сласт и похот. Мрачните мисли му се струваха изящен брътвеж. Квартетът в до диез-минор му изглеждаше страшно дързък. Възвишеното адажио на „Деветата симфония“ му напомняше Керубино. След трите удара, с които започва „Петата симфония“, той крещеше: „Не влизайте! Не съм сам!“ Възхищаваше се от битката в „Ероика“, защото си въобразяваше, че разпознава в нея боботенето на автомобил. Всички музикални пиеси извикваха в съзнанието му картини, при това детински, нелепи картини. Човек се питаше как е възможно да обича музиката! А той я обичаше. При някои страници, които тълкуваше по най-странен начин, очите му се насълзяваха. Но непосредствено след сцена от Вагнер, развълнувала го дълбоко, засвирваше на пианото галоп от Офенбах или почваше да тананика изтъркан шлагер от кафе-шантаните след „Ода на радостта“. Тогава Кристоф скачаше и ревеше от ярост. Но най-лошото не беше, когато Силвен Кон се държеше глупаво. Най-лошото беше, когато се опитваше да казва дълбоки и тънки мисли, когато се опитваше да позира пред Кристоф, когато говореше не Силвен Кон, а Хамилтон. В такива мигове Кристоф вперваше в него наситен с ненавист поглед и го смазваше със студени оскърбителни думи, които нараняваха честолюбието на Хамилтон. Музикалните сеанси често завършваха със скарвания. Но на другия ден Кон забравяше, а Кристоф, разкайващ се за грубостта си, беше принуден да се върне при него.

Всичко това щеше да бъде поносимо, ако Кон можеше да се въздържи да не кани гости да слушат Кристоф. Но той чувствуваше нужда да покаже своя музикант. Първия път, когато Кристоф завари у Кон трима-четирима евреи и любовницата му, едра белосана мома, глупава като гъска, която повтаряше неприлични каламбури и разправяше надълго и широко какво е яла, но си въобразяваше, че е музикална, защото всяка вечер показваше бедрата си в „Ревю де Вариете“, Кристоф се начумери. Втория път заяви недвусмислено на Силвен Кон, че няма да свири вече у него. Силвен Кон се закле във всички богове да не кани никого. Но тайно продължи играта си, като настаняваше гостите си в съседна стая. Накрая Кристоф естествено забеляза. Отиде си вбесен и този път вече не се върна.

Независимо от това той трябваше да бъде любезен с Кон, който го представяше в различни семейства и му намираше уроци.

И Теофил Гужар дойде от своя страна няколко дни по-късно при Кристоф в неговия бордей. Не показа, че е шокиран от лошата квартира. Напротив, държеше се очарователно.

— Помислих, че ще ви бъде приятно да слушате от време на време малко музика — каза му той, — и тъй като имам свободен пропуск навсякъде, дойдох да ви взема.

Кристоф беше приятно изненадан. Намери тази проява на внимание много деликатна и му благодари горещо. Този път Гужар му направи съвсем различно впечатление, отколкото първата вечер. Насаме с Кристоф той бе естествен, добродушен, плах, готов да научи нещо от него. Имаше ли обаче и други хора, мигом вземаше важния си вид и резкия тон. Впрочем неговото желание да се образова винаги преследваше практична цел. Беше любознателен само по отношение на най-актуалното. За момента искаше да узнае какво мисли Кристоф за една партитура, която бе получил: самият той много мъчно би могъл да се произнесе за нея, защото едва разчиташе нотите.

Отидоха заедно на симфоничен концерт. В същата сграда имаше кафе-шантан. През криволичещ коридор влязоха в зала без прозорци: атмосферата беше душна, седалките — много тесни, наблъскани една до друга. Част от публиката стоеше права, задръствайки всички изходи: характерен за французите начин да си създават неудобство. Някакъв мъж, разяждан очевидно от неизлечима скука, дирижираше в галоп симфония от Бетховен, като че ли бързаше да я претупа. От съседното кафе-шантан долитаха монотонни припеви на кючек и се преплитаха с погребалния марш на „Ероика“. Публиката влизаше по всяко време, настаняваше се, вдигаше лорнетите си. Едва пристигнали закъснелите, другите пък започваха да си отиват. Кристоф се напрягаше с всички сили, за да може да следи нишката на творбата сред този панаир. С цената на големи усилия успяваше да изпита удоволствие — защото оркестърът беше обигран, а самият той отдавна не беше чувал симфонична музика, — но Гужар го хвана за ръка и му каза посред концерта:

— Сега си тръгваме. Отиваме на друг концерт.

Кристоф смръщи вежди, но не отвърна нищо и последва водача си. Прекосиха половината Париж. Пристигнаха в друга зала, която миришеше на конюшня и където в други часове се играеха феерии и народни пиеси: музиката в Париж прилича на бедните работници, които наемат по двама една квартира: когато единият стане от леглото, другият ляга в още топлата постеля. Никакъв въздух естествено: още от крал Луи XIV французите смятат чистия въздух за нездравословен и хигиената на театрите, както някога във Версай, изисква да не се диша. Благороден старец с жестове на звероукротител развихряше бурно акт от Вагнерова опера: злочестото животно — актът — приличаше на лъвовете от менажериите, които, ослепени от светлините на рампата, трябва да бъдат шибани с камшик, за да си спомнят, че все пак са лъвове. Дебели преструванки и дребни глупачки се любуваха на трудния номер. След като лъвът бе укротен, укротителят се поклони, а публиката награди и двамата с шумни ръкопляскания. Гужар пожела да заведе Кристоф на трети концерт. Само че този път Кристоф се улови за ръчките на креслото и заяви, че няма да отиде никъде повече. Омръзнало му да тича от един концерт на друг и да улавя мимоходом ту трохи от някоя симфония, ту откъси от някоя опера. Гужар напразно се опитваше да му обясни, че музикалната критика в Париж била занаят, при който било по-важно да видиш, отколкото да чуеш. Кристоф възрази, че музиката не е създадена, за да се слуша във файтон и че изисква повече съсредоточаване; повдигало му се от тази смесица от концерти. Един концерт на вечер му бил предостатъчен.

Той беше твърде изненадан от многочислените музикални изяви. Както повечето немци Кристоф си въобразяваше, че музиката заема второстепенно място в Париж и очакваше да му я поднасят на малки, грижливо подготвени дажби. Предложиха му като начало петнадесет концерта за една седмица. Всяка вечер имаше концерти, а често и по два-три на вечер, но в различни квартали. В неделя имаше четири, при това в един и същи час. Кристоф се възхищаваше от този глад за музика. Беше не по-малко изненадан и от претрупаните програми. Дотогава мислеше, че само неговите съотечественици са специалисти по пиршествата от звуци, които неведнъж го бяха отвращавали в Германия. Но установи, че и французите им съперничат успешно; угощаваха се богато: две симфонии, един концерт, една-две увертюри, един акт от лирична драма. И при това от всякакъв произход: немски, руски, скандинавски, френски — бира, шампанско, бадемово мляко и вино — те поглъщаха всичко, без да се намръщят. Кристоф се удивляваше, че тези страстни любители на музика имат толкова разширени стомаси. Поемаха огромни количества, без да им става лошо. Все едно, че наливаха от пусто в празно като Данаидите^[3]. Пълни ли се бъчва без дъно?

Той скоро забеляза, че голямото изобилие от музика се свеждаше всъщност до голямо еднообразие. На всички концерти срещаше едни и същи лица и чуваше едни и същи творби. Претрупаните програми не излизаха никога извън определен кръг. Почти нищо преди Бетховен, почти нищо след Вагнер. А и колко пропуски между тях двамата! Като че ли музиката се свеждаше до пет-шест прочути имена в Германия, три-четири във Франция, а след френско-руския съюз — и половин дузина „московски произведения“. Нищо от старите французи. Нищо от великите италианци. Нищо от немските колоси на XVII и XVIII век. Нищо от съвременната немска музика с изключение на Рихард Щраус, който, по-умен от другите, идваше всяка година да представи новите си творби пред парижката публика. Но най-учудващото — почти нищо от съвременната френска музика. А при това всички говореха за нея в тайнствени недомлъвки като за истинска световна революция в музиката. Кристоф дебнеше случай да я чуе; изпитваше напълно безпристрастно любопитство: гореше от желание да опознае новото, да се възхити на гениални произведения. Но въпреки всичките си усилия не успяваше да чуе съвременни творби, ако не се броят две-три малки пиески, доста изкусно написани, но студени и умозрително сложни, на които почти не беше обърнал сериозно внимание.

* * *

Очаквайки да си състави лично мнение за френската музика, Кристоф се опита да се осведоми от музикалната критика.

Не беше лесно. Не можеше да се разбере кой кум, кой сват. Не само че различните музикални вестници си противоречаха охотно един на друг, но и сами си противоречаха с всяка статия, с всяка колона. Да ти се замае главата, ако прочетеш всичко. За щастие всеки редактор четеше само собствените си статии, а читателите — нито една. Но Кристоф, който искаше да добие точна представа за френските композитори, се стараеше настървено да не пропусне нищо. Той се възхищаваше от приятното спокойствие на този народ, който плува в противоречията като риба във вода.

Едно нещо сред тези разногласия му направи силно впечатление: назидателният тон на повечето критици. Кой твърдеше, че французите били приятни фантазьори, които не вярвали в нищо? Французите, с които се запознаваше Кристоф, бяха въоръжени с повече теория, даже когато не знаеха нищо, отколкото цялата критика отвъд Рейн.

По онова време френските музикални критици бяха решили да учат музика. И между тях се срещаха неколцина, които я владееха: това бяха оригинали, които си бяха дали труд да поразмислят върху изкуството, и то самостоятелно. Те естествено не бяха особено известни: оставаха затворени в малотиражните си списания. С едно-две изключения вестниците не бяха за тях. Смели, интересни, умни хора, склонни понякога към парадокси поради усамотението си и към нетърпимост в преценките и словоохотливост поради навика да разговарят със себе си. Другите бяха усвоили набързо основните елементи на хармонията и се удивляваха от новоизпечената си начетеност. Също като току-що научилия граматичните правила господин Журден^[4], и те се чудеха на знанията си:

— Д-а, да, ф-а, фа, р-е, ре!… Колко е хубаво!… Ах, колко е приятно да знаеш!…

Говореха вече само за тема и контратема, за хармонични и производни звуци, за поредици от деветинки и за мажорни терци. След като назовяха музикалните фрази, които се разгръщаха на дадена страница, те гордо изтриваха потта от челото си: въобразяваха си, че са обяснили пиесата. Въобразяваха си едва ли не, че са я написали. Всъщност те само я повтаряха с школски термини, като ученици, които правят граматичен разбор на страница от Цицерон. Толкова беше трудно обаче и за най-добрите от тях да схванат музиката като естествен език на душата! Ако не я превръщаха в клон на живописта, те я поместваха в периферията на науката и я свеждаха до проблеми за хармоничен строеж. Естествено толкова вещи хора не можеха да не мъмрят композиторите от миналото. Те намираха грешки и у Бетховен, поучаваха Вагнер. Колкото до Берлиоз и Глук, охотно се подиграваха с тях. За тях съществуваха само модните по това време Йохан-Себастиан Бах и Клод Дебюси. При това първият, с когото много бяха злоупотребявали през последните години, бе започнал да им се струва педант, опак старец, с една дума, малко чудак. По-изтънчените хора тайнствено възхваляваха Рамо и Купрен, наричан Великия.

Между тези образовани мъже се водеха истински епични битки. Всички бяха музикални, но понеже не всички бяха музикални по един и същ начин, всеки твърдеше, че само неговият начин е добър и анатемосваше колегите си. Наричаха се взаимно лъжелитератори и лъжеучени. Замерваха се с думите „материализъм“ и „идеализъм“, „символизъм“ и „веризъм“, „субективизъм“ и „обективизъм“. Кристоф си казваше, че не си е струвало труда да идва от Германия, за да се натъкне и в Париж на споровете на немците. Вместо да бъдат благодарни на хубавата музика, загдето предлага на всички толкова различни начини да й се наслаждават, те не търпяха друга школа освен собствената си. Воюваха ожесточено помежду си, изнамерили нов Лютрен, който ги разделяше на два лагера: лагер на контрапункта и лагер на хармонията. Подобно на героите на Боало едните поддържаха ревностно, че нотите трябва да се четат хоризонтално, а другите, че трябва да се четат вертикално. Вторите не желаеха да чуят нищо освен за сладки акорди и сочни хармонии: говореха за музика, като че ли ставаше дума за сладкарска работилница. Първите пък изключваха грижата за ухото. Този жалък израстък: за тях музиката беше реч, парламентарни заседания, на което всички оратори говорят наведнъж, без да изчакват колегите си да свършат: толкова по-зле, ако не ги чуват! Биха могли да прочетат на другия ден речите им в „Журнал Офисиел“: та нали музиката е предназначена за четене, а не за слушане! Когато Кристоф за първи път чу за спора между „хоризонталистите“ и „вертикалистите“, той си помисли, че всички са полудели. Принуден да вземе страна между лагера на привържениците на последователността и лагера на привържениците на едновременността, той им отвърна с обичайния си девиз, който не беше напълно девизът на Сози^[5]:

— Господа, враг съм и на едните, и на другите!

А тъй като те настояваха:

— Какво е по-важно в музиката, хармонията или контрапунктът?

Той отговаряше:

— Музиката. Къде е вашата музика?

Колкото до музиката им, те всички бяха единодушни. Тези безстрашни поборници, които се ругаеха помежду си, когато не ругаеха някой стар бележит покойник, чиято слава бе траяла доста дълго, се одобряваха в общата си страст: пламенния си музикален патриотизъм. Франция беше за тях великият музикален народ. Те провъзгласяваха многогласно упадъка на Германия. Кристоф не се чувствуваше наранен от това. Толкова пъти самият той беше произнасял тази присъда, че не можеше искрено да я обори. Превъзходството на френската музика обаче го удивляваше малко: всъщност той почти не виждаше следи от него в миналото. Френските музиканти твърдяха, че още от древни времена изкуството им било прекрасно. За да възхвалят френската музика, те осмиваха всички изтъкнати френски музиканти от миналия век освен един-единствен, много добър, истински композитор, по произход белгиец. След тази екзекуция вече много свободно можеха да се възхищават от по-старите композитори, повечето забравени, а някои до този ден напълно непознати. Обратно на светските училища, за които летоброенето започва с Френската революция, музикантите гледаха на нея като на верига от планински масиви, които трябваше да изкачат, за да съзерцават отвъд тях златната ера на музиката — Елдорадо на изкуството. След продължително затъмнение златната ера щеше да се възроди: твърдата стена щеше да рухне; един магьосник на звуците извикваше на живот дивна пролет, старото дърво на музиката се покриваше с нежна зеленина. В лехата на хармониите хиляди цветя разтваряха засмени очи пред новата зора; чуваше се ромонът на сребристи извори, свежата песен на поточетата… Истинска идилия.

Кристоф беше очарован, но като гледаше афишите на парижките театри, той виждаше все имената на Майербер, Гуно, Масне, даже Маскани и Леонкавало, които познаваше много добре; и питаше приятелите си дали тази дръзка музика, от която девойките примираха, изкуствените цветя, цялата тази парфюмерия са градините на Армида, които му бяха обещали. Те възразяваха оскърбени: според думите им, това били последните останки от отмираща епоха. Никой вече не мислел за нея. А в действителност „Селска чест“ стоеше на първо място в репертоара на „Опера-комик“, а „Палячи“ — в Операта. Масне и Гуно имаха най-високите сборове. А музикалната троица „Миньон“, „Хугеноти“ и „Фауст“ бодро надхвърляха хилядния си спектакъл. Но това бяха дреболии. Не биваше да им се обръща внимание. Когато някой факт дръзко противоречи на теорията ви, най-простото е да го отхвърлите. Френските критици отричаха тези нахални произведения, отричаха и публиката, която им ръкопляскаше; с малко поощрение биха отрекли и музикалния театър въобще. За тях той беше литературен жанр, значи, нечисто изкуство. (Понеже всички се занимаваха с литература, никой не искаше да го признае.) Всяка изразителна, описателна или сугестивна музика, с една дума, всяка музикална творба, която искаше да каже нещо, не се приемаше като чиста музика. У всеки французин дреме един Робеспиер. Той винаги изпитва вътрешна потребност да обезглави някого или нещо, за да го пречисти. Големите френски критици приемаха само чистата музика, а другата предоставяха на профаните.

Кристоф се чувствуваше унизен при мисълта, че има толкова несъвършен вкус. Утешаваше се малко от обстоятелството, че всички тези музиканти, които презираха театъра, пишеха за театъра: всички до един композираха опери. Но навярно и това беше маловажен факт. Трябваше да ги преценява, както те искаха да бъдат преценявани — според тяхната истинска музика. И Кристоф започна да търси чистата музика.

* * *

Теофил Гужар го заведе на концертите на едно дружество, което подпомагаше народното изкуство. Там след продължително мътене се излюпваха нови таланти. Един вид орден или църква с няколко параклиса. Всеки параклис си имаше своя светец, а всеки светец — своите вярващи, които охотно злословеха по адрес на светеца от съседния параклис. Кристоф не откри отначало особена разлика между светците. И естествено, свикнал на съвсем друго изкуство, той не разбираше нищо от новата музика, а когато си въобразяваше, че я разбира, още повече се объркваше.

Струваше му се, че всичко плува във вечен здрач — някаква сивота, в която контурите се замъгляваха, изчезваха, изплуваха за миг, отново се заличаваха. Някои от тях бяха резки, груби и сухи, прокарани сякаш с линия; прегъваха се под остри ъгли, напомнящи лакът на мършава жена. Други бяха вълнисти и се виеха като дим от пура. Но всички тънеха в сивота. Нима във Франция нямаше вече слънце? Кристоф, който виждаше само дъжд и мъгла, откакто беше дошъл, беше склонен да мисли така. Но нали ролята на художника е да създаде слънце, когато го няма? Тези композитори запалваха наистина някакво фенерче, но то блещукаше като светулка: никак не топлеше и почти не осветяваше. Заглавията на произведенията се меняха: понякога говореха за пролет, пладне, любов, радост от живота, за тичане през полята; самата музика беше неизменна — еднакво нежна, бледа, задрямала, анемична, безцветна. Тогава между изтънчените композитори във Франция беше модно да шепнат в музиката си. И имаха право: заговореха ли високо, направо крещяха, златната среда им бе непозната. Можехте да избирате само между изящните приспивни творби и мелодекламациите.

Отърсвайки се от дрямката, която беше започнала да го наляга, Кристоф погледна програмата: с изненада установи, че мъглите, носещи се по сивото небе, имаха претенцията да изобразяват доста ясни сюжети. Въпреки теориите чистата музика беше почти винаги програмна или най-малкото имаше някаква тема. Можеха да злословят колкото искат против литературата: не можеха да направят крачка без литературни патерици! Странни патерици! Кристоф се удиви на наивните и ограничени сюжети. Овощни или зеленчукови градини, курници, музикални менажерии — истински зоологически градини. Някои транспонираха за оркестър или за пиано картините в Лувъра или фреските на Операта. Интерпретираха музикално Кейп, Бодри и Паулус^[6]. Обяснителни бележки помагаха да се разпознаят тук ябълката на Парис, там холандска кръчма или задницата на бял кон. Кристоф имаше чувството, че присъствува на игри на възрастни деца, които се интересуват само от картинки и понеже не могат да рисуват, драскат в тетрадките си, каквото им хрумне, като пишат наивно отгоре с едри букви кое е портрет, кое къща, кое дърво.

Между тези слепи рисувачи, които виждаха с ушите си, се срещаха и философи: те разглеждаха метафизични проблеми; симфониите им изразяваха борба на абстрактни принципи, тълкуване на символи или религиозни догми. В оперите същите автори проучваха юридически и социални проблеми на епохата — декларацията за правата на жената и гражданина. Неуморно повдигаха въпроса за развода, бащинството, отделянето на църквата от държавата. Деляха се на два лагера: светски и духовни символисти. На сцената пееха вехтошари-философи, гризетки-социоложки, хлебари-пророци и рибари-апостоли. Още Гьоте се шегуваше с актьорите от своята епоха, които „възпроизвеждат идеите на Кант в алегорични картини“. Съвременниците на Кристоф изразяваха социологията в шестнадесетини. Зола, Ницше, Метерлинк, Барес, Жорес, Мендес, Евангелието и „Мулен-Руж“ бяха изворът, от който черпеха идеи авторите на опери и симфонии. Мнозина измежду тях, опиянени от примера на Вагнер, възкликваха: „И аз съм поет!“ и уверено редяха под петолинията си стихове със или без рими като първокласници или долнопробни фейлетонисти.

Тези мислители и поети бяха привърженици на чистата музика. Само че предпочитаха да говорят за нея, вместо да я пишат. Случваше се понякога и да съчинят нещо. И композираха, без да целят да кажат нещо. За нещастие това често наистина им се удаваше — и произведенията им не казваха абсолютно нищо, поне на Кристоф. Трябва да добавим, че всъщност той не притежаваше ключа към подобни композиции.

За да разбере чуждестранната музика, човек трябва да се помъчи да научи езика й, а не да си въобразява, че го знае предварително. Като всеки добър немец, Кристоф си мислеше, че го знае. Можеше да бъде извинен. Мнозина от самите французи разбираха тази музика не по-добре от него. Подобно на немците от времето на крал Луи XIV, които се стремели да говорят френски и накрая забравили родния си език, френските музиканти от XIX век толкова дълго се опитваха да се отучат от своя език, че музиката им се беше превърнала в някакво чуждоземно наречие. Едва отскоро се беше зародило движението за възвръщане на френската реч във Франция. Не на всички се удаваше: навикът беше много силен. С изключение на малцина техният френски беше по-скоро белгийски с немско влияние. Така че беше напълно естествено за немец да се заблуди и да заяви с обичайната си самоувереност, че това е просто лош немски и не означава нищо, защото той не разбира нищо.

Кристоф не съжаляваше за това. Френските симфонии му се струваха абстрактна диалектика, в която музикалните теми се противопоставяха или се наслагаха едни върху други като аритметични действия: за да изрази комбинациите им, човек би могъл отлично да ги замени с цифри или с букви от азбуката. Един построяваше композицията си, като постепенно разгръщаше една музикална формула, която се появяваше в пълния си вид едва в края на последната част, като оставаше зародиш в девет десети от произведението. Друг редеше вариации по дадена тема, която се разкриваше едва накрая, по пътя от по-сложното към по-простото. Остроумно скалъпени играчки. Трябваше да бъдеш едновременно старец и дете, за да се забавляваш с тях. А авторите бяха положили неимоверни усилия. Те прахосваха цели години, за да напишат една фантазия. Косите им побеляваха в търсене на нови комбинации от акорди… за да изразят какво?… Няма значение! Нови форми. Казват, че както органът създава потребността, така и формата създава мисълта: важното е да бъде нова. Нещо ново, на всяка цена! Болезнено се страхуваха от „казаното вече“. Тази мисъл парализираше най-добрите. Чувствуваше се, че постоянно се наблюдават плахо, заличават написаното и се питат: „Господи! Къде ли чух вече това?…“ Има композитори, особено в Германия, които прекарват времето си да свързват една с друга чужди фрази. Френските композитори пък внимаваха да не би някоя тяхна фраза да се намира в списъците с мелодии, използувани вече от другите, и те стържеха ли, стържеха по листа, за да променят формата на носа си, докато престане да прилича на нечий познат нос и дори изобщо на нос.

Въпреки усилията си не успяваха да заблудят Кристоф: макар и да се труфеха със сложен език и да гримасничеха в оркестрални гърчове или да изработваха неорганични хармонии, натрапчиви монотонни пасажи, декламации в стила на Сара Бернар, които тръгваха винаги покрай тона и с часове се движеха като полузадрямали мулета по ръба на пропастта, Кристоф откриваше под маската дребнави, студени и безцветни души, премного парфюмирани като Гуно и Масне, но без тяхната спонтанност. И си повтаряше жестоката преценка на Глук за французите: „Оставете ги! Те все ще се връщат към популярните песнички, изпълнявани някога на Пон-Ньоф.“

Само че се стараеха да ги направят някак си по-учени. Използуваха педантично народни песни като тема на симфонии, напомнящи докторски дисертации и дипломни работи. Това беше много на мода тогава. Изредиха всички песни, от всички страни. И градяха от този материал девети симфонии и квартети в стила на Цезар Франк, само че много по-трудни. Някой от тях например си въобразяваше, че дадена фраза е много ясна; бързо-бързо вмъкваше друга по средата, която не значеше нищо, но жестоко накърняваше първата. А, от друга страна, явно беше, че всички тези нещастници са съвсем нормални, напълно уравновесени!…

За да дирижира тези произведения, един млад, безупречно облечен диригент с безумен поглед вилнееше, мяташе мълнии, ръкомахаше като Микеланджело, сякаш трябваше да поведе в бой цели войски от бетховеновци и вагнеровци. Слушателите — светски хора, умиращи от скука, които обаче за нищо на света не биха се отказали да заплатят скъпо отегчението си, защото ги издигаше в очите на другите, както и музиканти-чираци, щастливи да се убедят, че са научили нещичко в училище, щом успееха да доловят тук-там професионалните трикове — изпадаха във възторг, който съответствуваше на жестовете на диригента и на оглушителната музика…

— И таз добра!… — казваше Кристоф. Беше станал вече завършен парижанин.

* * *

По-лесно е да се усвои жаргонът на Париж, отколкото музиката му. Кристоф преценяваше всичко с обичайното си увлечение и с вродената неспособност на немците да разберат френското изкуство. Но беше добронамерен и готов да признае грешките си, стига само да му докажеха, че се е лъгал. Затова съвсем не се считаше обвързан от преценките си и оставяше вратата широко отворена за новите впечатления, които биха могли да ги изменят.

Още по това време той не отричаше таланта, интересния материал, находките в областта на ритъма и мелодията, комбинациите от тънки, меки и блестящи тъкани, трепналите багри, щедрото пилеене на изобретателност и остроумие на френските композитори. Кристоф се забавляваше и се учеше от тях. Макар и не особено значителни, те всички бяха много по-свободни духом от немските музиканти: смело напускаха широкия друм и тръгваха напреко през гората. Умишлено искаха да се изгубят. Само че бяха толкова благоразумни деца, че това не им се удаваше. След двадесет години някои отново излизаха на утъпкания път. Други тутакси се уморяваха и спираха където и да е. А трети почти стигаха до нови пътеки, но вместо да продължат, сядаха край гората и изпадаха в съзерцание под някое дърво. Най-вече им липсваха сила и воля; притежаваха всички качества, без едно — могъщия живот. И главно оставяха впечатление, че не са съумели да използуват ефикасно положените усилия, че са ги пропилели. Рядко тези музиканти успяваха да осъзнаят собствената си природа и да преследват упорито определена цел. Обичайният резултат от френската анархия: творецът изразходва огромни запаси дарование и добра воля, но колебанията и противоречията му провалят всичко. Нямаше нито един изтъкнат френски музикант, Берлиоз или Сен-Санс — за да не цитираме съвременните, — който да не е затъвал в собствените си увлечения, да не се е погубвал с ожесточение, да не се е отричал от себе си поради липса на енергия, вяра и главно вътрешен компас.

С безочливото презрение на днешните немци Кристоф си мислеше: „Французите знаят само едно — да се пилеят за изобретения, които не използуват. Винаги им е необходим вожд отвън — Глук или Наполеон, който да оползотвори революциите им.“

И той се усмихваше при мисълта за нов Осемнадесети Брюмер.

* * *

И все пак сред цялата тази анархия една група се мъчеше да възстанови реда и дисциплината в съзнанието на творците и публиката. Като начало тя беше взела името на латинска духовна институция от преди тринадесет или четиринадесет века, времето на великото нашествие на готите и вандалите. Кристоф беше изненадан, че се свързват с толкова далечна епоха. Естествено добре е да застанеш над своето време. Имаше опасност обаче високата четиринадесет века кула да се окаже неудобна наблюдателница: от нея би било по-лесно да се проследи движението на звездите, отколкото поведението на съвременниците. Кристоф бързо се успокои, защото разбра, че синовете на свети Григорий много рядко се задържаха в кулата си. Качваха се, колкото да бият камбаните. Цялото останало време прекарваха в църквата долу. Кристоф присъствува на няколко служби и скоро забеляза, че са посветени на католическото вероизповедание, докато в началото беше убеден, че спадат към някаква малка протестантска секта. Богоговейно коленичили посетители; благочестиви ученици, изпълнени с нетърпимост, готови за нападение. Начело стоеше един много чист, студен, волеви и малко наивен мъж, поддържащ ненакърнимостта на религиозната, нравствената и художествената доктрина, обясняващ с абстрактни термини музикалното евангелие на малцината богоизбрани и осъждащ гордостта и ереста. На тях той приписваше всички грешки в изкуството и пороци на човечеството: Възраждането, Реформацията, съвременната юдейщина, всичко слагаше в един кюп. Еврейските композитори биваха изгаряни символично, като ги труфеха в позорни одежди. Недостижимият Хендел беше подложен на оскърбления. Единствен Йохан-Себастиян Бах оставаше невредим по милостта на всевишния, който виждаше в него „протестант по заблуждение“.

Храмът на улица Сен-Жак изпълняваше апостолска мисия: там спасяваха душите и музиката. Преподаваха методично правилата на гениалността. Усърдни ученици прилагаха наставленията с много труд и пълна увереност. Човек би казал, че искаха да изкупят с благочестивите си изнурителни усилия престъпното лекомислие на дедите си: оберовци, адамовци и прокълнатия сатаничен Берлиоз, въплъщение на дявола, giabolus in musica^[7]. С похвален план и дълбока вяра разпространяваха култа на признатите майстори. Извършеното за десетина години дело беше значително; то преобрази френската музика. Не само критиците, но и композиторите се образоваха музикално. Сега се срещаха композитори, а дори и изпълнители-виртуози, които познаваха Бах. Това не беше често явление, даже в Германия! Бяха положени главно големи усилия в борбата срещу затвореността на французите. Те се закотвят в домовете си и с мъка излизат от тях. Затова произведенията им са лишени от въздух: камерни, непознаващи движението. Обратно на Бетховен, който композира из полята, като се спуска по нанадолнища, като върви с широки крачки под слънце и дъжд и плаши стадата с жестовете и виковете си! Нямаше опасност парижките композитори да обезпокоят съседите си с шумното си вдъхновение, както мечката от Бон^[8]. Те слагаха сурдинка на мисълта си, докато творяха, и с тежки завеси се изолираха от външните шумове.

Новата Schola се опита да прочисти атмосферата. Отвори прозорците към миналото. Само към миналото. Това означаваше, че отваря прозорците към двора, а не към улицата. Не беше кой знае от каква полза. Бързаха да притворят крилото на прозореца, като старици, които се страхуват да не хванат хрема. Отвън влизаше лек полъх от Средновековието, от Бах, Палестрина, народни песни. Но какво представляваше това? Стаята си оставаше задушна. Всъщност участниците се чувствуваха добре в нея; нямаха голяма вяра в силните модерни течения. И ако знаеха повече от другите, отричаха повече неща. Музиката приемаше в тази среда доктринерски характер, не беше отмора. Концертите се превръщаха в уроци по история или в примери за назидание. Напредничавите идеи получаваха академичен облик. Великият бурен Бах беше допуснат в лоното на църквата, само че поумнял. Музиката му претърпяваше в тия схоластични мозъци преобразования подобно на преобразованията на чувствената и яростна библия в английските мозъци. Проповядваната доктрина беше твърде аристократичен еклектизъм, който се опитваше да обедини отличителните черти на две-три забележителни музикални епохи от VI до XX век. Ако би могло да се въплъти в камък, би се получило нещо като хибридните постройки, издигнати с ценни материали от всички краища на света от някой индийски махараджа, завърнал се от дълги пътешествия. Но здравият френски разум ги спасяваше от крайностите на това учено варварство. Въздържаха се да прилагат теориите си; постъпваха с тях, както Молиер с лекарите — вземаха рецептите, но не ги изпълняваха. Най-силните следваха своя път. Останалото стадо се задоволяваше с много трудни теоретични упражнения по контрапункт: кръщаваха ги сонати, квартети, симфонии… „Сонато, какво искаш от мене?“ Тя искаше само едно да си остане соната. Замисълът беше абстрактен и безличен, прилежно изпълнен, но без да носи радост. Изкуство на добросъвестен нотариус. Кристоф, който отначало беше благодарен на французите, задето не обичат Брамс, сега си казваше, че във Франция има много посредствени подражатели на Брамс. Всички тези добросъвестни, трудолюбиви работници бяха пълни с достойнства. Кристоф напусна компанията им, отлично осведомен и смъртно отегчен. Много добре наистина, много добре…

Колко хубаво беше навън!

Междувременно в Париж имаше няколко независими музиканти, свободни от всякаква школа. Кристоф се интересуваше само от тях. Единствено те можеха да дадат представа за жизнеността на изкуството. Школите и дружествата са изява само на повърхностна мода или на изфабрикувани идеи. Творците, които се затварят в себе си, имат повече изгледи да открият истинската същност на своето време и на своя народ. Вярно, че именно с тези свои качества те са още по-недостъпни за чужденеца от другите.

Точно така и стана, когато Кристоф чу за първи път прословутото произведение, за което французите говореха какви ли не чудесии, а някои го провъзгласяваха за най-голямата музикална революция, извършена от десет века насам. (Лесно боравеха с векове: нали почти не излизаха от своя?)

Теофил Гужар и Силвен Кон заведоха Кристоф в „Опера-комик“ да чуе „Пелеас и Мелизанда“^[9]. Чувствуваха се особено горди да му покажат тази творба: като че ли те бяха нейни автори! Даваха на Кристоф да подразбере, че тя ще му открие едва ли не пътя към Дамаск. Спектакълът започна, а те още продължаваха коментариите си. Кристоф ги накара да млъкнат и заслуша напрегнато. След първия акт се наведе към Силвен Кон, който го питаше с блеснали очи:

— Е, стари приятелю, какво ще кажете?

Вместо отговор Кристоф попита:

— И нататък ли е същото?

— Да.

— Но в нея няма нищо.

Кон запротестира и го нарече филистер.

— Абсолютно нищо — продължи Кристоф. — Нито музика, нито развитие. Не може да се следи. Няма никаква връзка. Фини съзвучия, няколко дребни хубави ефекти на оркестъра, издаващи изискан вкус. Но това не е нищо, абсолютно нищо…

Той пак заслуша. Постепенно фенерът започна да свети по-силно. Той долавяше вече нещо в полумрака. Да, разбираше ясно, авторът нарочно е търсил повече сдържаност, в противовес с идеала на Вагнер, който удавя драмата под вълните на музиката; но Кристоф се питаше с известна ирония дали авторът не принася съзнателни жертви, поради това, че няма какво реално да пожертвува. Чувствуваше страх от усилие, търсене на най-лесни ефекти, отказ поради безгрижие от интензивния труд, който изискват мощните Вагнерови конструкции. Беше поразен от равната, ненатрапчива, нюансирана декламация, лишена от патос, макар като немец да я намери монотонна и не особено правдива. Струваше му се, че в усилието да изглежда правдоподобна, тя подчертава, че френският език не е създаден за музика: беше премного логичен, образен, с добре очертани контури, завършен, но херметичен свят. И все пак този опит беше интересен и Кристоф одобряваше духа на революционна реакция срещу патетичните изстъпления на Вагнеровото изкуство. Френският композитор като че ли се беше старал — с насмешлива недискретност — всички страстни чувства да бъдат казани шепнешком. Любов и смърт без крясъци. Само с неуловимо потреперване на мелодичната линия, с трепет на оркестъра, напомнящ присвиване на устни, слушателят добиваше представа за драмата, която се разиграваше в душите. Като че ли композиторът се страхуваше да не би да се издаде. Той притежаваше дарбата на верния вкус — освен в отделните моменти, когато Масне, който дреме във всички френски сърца, се събуждаше, за да избие в лиризъм. Тогава пак се появяваха русите коси и много алените устни, буржоазията от Третата република, която играе ролята на страстна влюбена. Тези мигове обаче бяха много редки: моментно отслабване на напрежението, което си налагаше авторът; в останалата част на творбата пареше изтънчена простота, простота, която не беше така лесно достижима, която беше продукт на волята, изящното цвете на една стара цивилизация. Младият варварин, какъвто беше Кристоф, я вкусваше наполовина. Главно самата драма, поемата, го дразнеше. Струваше му се, че вижда вдетинена презряла французойка, която кара да й разказват приказки за феи. Това не бяха вече Вагнеровите сантиментални и тромави превземки на дебела рейнска девойка. Само че и френско-белгийското лигавене не падаше по-долу с неговите преструвки и салонни дивотии („косите“, „татенцето“, „гълъбите“) и с целия мистериозен реквизит за угода на светските дами. Парижките души се оглеждаха в тази пиеса, която им препращаше като ласкателна картина отражението на техния сластен фатализъм, на тяхната будоарна нирвана, на тяхната мекушава меланхолия. Ни следа от воля. Никой не знаеше какво точно иска. Никой не знаеше и какво точно прави.

— Не е по моя вина! Не е по моя вина! — стенеха тия големи деца. И през петте действия, които се развиваха в постоянен здрач — гори, пещери, подземия, мъртвешки стаи, — малки екзотични птички едва-едва пърхаха. Клети птички! Хубави, топли и нежни… Колко се страхуваха от ярката светлина, от грубите жестове, думи, чувства, от живота! Животът не е изтънчен, трябва да го уловиш без ръкавици…

Кристоф чуваше тътена на оръдията, които щяха да смажат тази изтощена цивилизация, тази малка угасваща Гърция.

* * *

Дали именно това чувство на тъжна и горда жалост не му вдъхваше въпреки всичко известна симпатия към тази творба? Тъй или иначе, тя го интригуваше повече, отколкото му се искаше да признае. Макар и да повтаряше упорито на Силвен Кон на излизане от театъра, че „всичко това е много тънко, много тънко, но му липсва устрем и в него няма достатъчно музика“, той не смесваше „Пелеас“ с другите френски произведения. Тази лампа, блещукаща в мъглата, го привличаше. Забелязваше и други светлинки, живи, треперливи, които проблясваха около нея. Тези блуждаещи огънчета будеха любопитството му: той изпитваше желание да се приближи, за да разгледа светлината им, само че те не можеха да се уловят лесно. Тези свободни композитори, които Кристоф не разбираше и затова гореше от любопитство да ги опознае, не бяха особено достъпни. На тях като че ли им липсваше огромната нужда от съчувствие, която обгаряше Кристоф. Освен един-двама те малко четяха, малко знаеха, а и не желаеха да знаят много. Почти всички живееха уединено, усамотени по собствена воля, затворени в тесен кръг било от гордост, било от стеснителност, от отвращение или апатия. Колкото и да бяха малобройни, те бяха разделени на малки враждуващи групички, които не можеха да съжителствуват заедно. Бяха извънредно мнителни и не търпяха нито враговете си, нито съперниците си, нито даже приятелите си, ако те се осмеляха да похвалят друг композитор извън тях или ако си позволяха да изкажат по-студено, по-възторжено, по-банално или по-екстравагантно възхищението си от тях самите. Крайно мъчно беше да ги задоволиш. Всеки от тях накрая беше облякъл в доверието си някой критик, който, снабден с патент, бдеше ревниво в подножието на статуята му. Не биваше изобщо да се докосваш до нея. Тъй като те единствени разбираха творбите си, никой не ги разбираше правилно. Ласкани, повлияни от мнението на почитателите им и от собственото си мнение, те губеха реална представа за изкуството и дарованието си. Приятни мечтатели се смятаха за реформатори. Композитори, съчиняващи александрини, се перчеха като съперници на Вагнер. Почти всички бяха жертви на един вид наддаване. Всеки ден цената им трябваше да се покачва в сравнение с предишния и главно да бъде по-висока от цената на конкурентите. Упражненията в скокове на височина невинаги им се удаваха; пък и представляваха интерес само за неколцина професионалисти. Самите те нехаеха за публиката, а и тя пет пари не даваше за тях. Изкуството им беше изкуство без слушатели, музика, която се подхранваше в строгите рамки на професията. А Кристоф, с право или не, беше убеден, че френската музика повече от всяка друга се нуждае от опора извън нея. Гъвкавото пълзящо растение не можеше да просъществува без подпора: не можеше да мине без литература. Тя не намираше в себе си достатъчно основание за живот. Не й достигаше дъх, кръв, воля. Беше като линееща жена, очакваща прегръдка на мъж. Но тази византийска императрица с нежно и безкръвно тяло, отрупано от скъпоценности, беше обкръжена от евнуси: сноби, естети и критици. Нацията не беше музикална; и шумно провъзгласеното увлечение от двадесет години насам от Вагнер, Бетховен, Бах или Дебюси, почти не надхвърляше рамките на определена каста. Множеството концерти, този прилив на музика на всяка цена, не съответствуваше ни най-малко на реалното развитие на вкуса на публиката. Беше само модна превземка, която засягаше елита и го подлудяваше. Музиката беше истински обичана от шепа хора, и то невинаги хората, които най-много се занимаваха с нея — композиторите и критиците. Във Франция има толкова малко музиканти, които истински обичат музиката!

Така мислеше Кристоф и забравяше, че навсякъде е така, че дори и в Германия няма много повече истински музиканти и в изкуството нямат значение хилядите хора, които не разбират нищо от него, а шепата хора, които го обичат и му служат с гордо смирение. Беше ли видял той тези хора във Франция? Творци и критици — най-добрите — работеха безмълвно, далеч от шума, както бе правил Франк, както правеха най-надарените съвременни композитори и толкова други хора на изкуството, които биха прекарали целия си живот в сянка, за да оставят по-късно на някой журналист славата да ги открие и да се нарече техен приятел; и тази малка армия от трудолюбиви учени, лишени от амбиция, нехайни към себе си, камък по камък изравяха величието на минала Франция, или отдали се на музикалното образование на страната, подготвяха величието на бъдеща Франция. Колко много умове, чието богатство, свобода, широка любознателност биха привлекли Кристоф, ако би ги опознал! Но той само беше зърнал мимоходом двама или трима измежду тях; познаваше ги чрез окарикатурената им мисъл. Виждаше недостатъците им, копирани и преувеличени от обичайните подражатели в изкуството и от търгашите в печата.

Най-много го дразнеше сред това музикално простолюдие неговият формализъм. Никога между тези хора не се говореше за нищо друго освен за формата. За чувство, за характер, за живот — нито дума! Нито един от тях и не подозираше, че всеки истински музикант живее в една звучна вселена, както другите хора населяват видимата вселена, и че дните му протичат в нея като музикални вълни. Музиката е въздухът, който той диша, небето, което го обгръща. Самата му душа е музика. Музика е всичко, което тя обича, мрази, от което страда и се бои, за което се надява. Когато една музикална душа обича едно красиво тяло; тя го вижда под форма на музика. Скъпите очи, които я очароват, не са сини, нито сиви, нито кафяви; те са музика; когато ги гледа, тя сякаш усеща милувка от ноти, сладостен акорд. Тази вътрешна музика е хиляди пъти по-богата от външния си израз и клавишите са недостойни за музиканта. Геният се измерва по силата на живота, по силата, с която той я пресъздава посредством изкуството, този несъвършен инструмент. Но колко хора във Франция съзнават това? За този народ от химици музиката е само умение да се съчетават звуци. Те приемат азбуката за книга. Кристоф повдигате рамене, когато ги слушаше да разправят самоуверено, че за да разбереш изкуството, трябва да се абстрахираш от човека. Те влагаха странно задоволство в този парадокс, защото си въобразяваха, че по този начин доказват сами на себе си своята музикалност. Както и Гужар, този глупец, който никога не бе проумял какво е необходимо да се научи наизуст една нотна страница — беше се опитал да накара Кристоф да му обясни тази тайна — и който искаше да му докаже, че душевното величие на Бетховен и сладострастието на Вагнер имат точно толкова дял в композициите им, колкото моделът на някой художник за картините му.

— Това доказва — отговори му най-сетне Кристоф, загубил търпение, — че красивото тяло притежава за вас същата художествена стойност, колкото и една голяма страст. Жалки човече!… Та вие дори не подозирате колко много красотата на едно съвършено лице допринася за красотата на картината, която го възсъздава, както и колко много допринася красотата на една благородна душа за красотата на музиката, която я отразява?… Клети човече!… Вие сте като тези хора, които слушат не какво казва някой оратор, а само звука на гласа му, които гледат жестовете му, без да ги разбират, и намират, че говори дяволски хубаво!… Бедни човече! Бедни човече… Вие сте чисто и просто кретен!

Кристоф се дразнеше не от отделните теории, а изобщо от теориите. Омръзнали му бяха безкрайните спорове, тези византийски спорове, разговори на музиканти все за музика, единствено за музика. Та това би могло да отврати завинаги и най-добрия музикант! Като Мусоргски Кристоф смяташе, че събратята му не биха сторили зле, ако от време на време оставят контрапункта и съзвучията си и прочетат някоя хубава книга или натрупат малко житейски опит. Музиката не е достатъчна на днешния композитор: по този начин той няма да успее да властвува над своя век и да се издигне над небитието… Животът? Целият живот! Всичко да видиш, да опознаеш, да изпиташ! Да обичаш, да търсиш, да прегърнеш истината, красивата Пентесилея, царица на амазонките, която на целувката отговаря с ухапване!

Стига музикални брътвежи, стига работилници за фабрикуване на акорди! Не приказките от кухнята на хармонията ще му помогнат да намери един ден нова хармония, която да не бъде уродлива, а да съответствува на човешките стремежи.

Кристоф обърна гръб на учените вагнеровци, мътещи дестилаторите си с надежда да се излюпи някой хомункулус в епруветка; и като се отдалечи от френската музика, се опита да опознае литературните среди и парижкото общество.

* * *

Подобно на милиони хора във Франция Кристоф се запозна с френската литература на своето време от ежедневните вестници. Тъй като желаеше възможно най-скоро да достигне равнището на парижката мисъл и същевременно да се усъвършенствува в езика, той се постара да чете много добросъвестно вестниците, които според познатите му бяха най-парижки. Първия ден прочете сред ужасяващите произшествия, чието описание и снимки изпълваха няколко страници, една новела за баща, който спял със собствената си петнадесетгодишна дъщеря: историята беше представена като съвсем естествена, дори доста затрогваща. На втория ден прочете в същия вестник друга новела за един баща и неговия дванадесетгодишен син, който спели с едно и също момиче. На третия ден прочете новела за брат, който спи със сестра си. На четвъртия — за две сестри, които спели заедно. На петия… На петия захвърли вестника с отвращение и каза на Силвен Кош:

— Хубава работа! Какво ви става? Да не сте болни?

Силвен Кон се засмя и отвърна:

— Какво искаш, изкуство!

Кристоф повдигна рамене:

— Вие се подигравате с мене.

Кол се засмя още по-силно.

— Ни най-малко. Вижте сам!

И той показа на Кристоф неотдавнашна анкета върху изкуството и морала, от която излизаше, че: „Любовта оправдава всичко“, че: „Чувствеността е ферментът на изкуството“, че: „Изкуството не може да бъде безнравствено“, че: „Моралът е условност, втълпена от йезуитското възпитание“, и че единственото нещо, което има значение е „неутолимото желание“. Редица литературни свидетелства доказваха във вестниците художествената чистота на един роман, в който се обрисуваха нравите на сутеньорите. Някои защитници бяха измежду най-известните имена в съвременната литература или строги критици. Един поет на семейното щастие, буржоа и католик, прикриваше с благословията си на творец изящна картина на порочните гръцки нрави. Поетично се рекламираха романи, в които добросъвестно се описваше развратът през различните епохи: Рим, Александрия, Византия, италианския и френския Ренесанс, златния век… с една дума, всичко. Друг цикъл студии обхващаше различните страни по света: съвестни писатели изследваха търпеливо като бенедиктинци бордеите от петте континента. Нищо чудно, че между географите и историците на плътската наслада се срещаха изтъкнати поети и превъзходни писатели. Те се отличаваха от другите само по ерудицията си. Предаваха в безупречна форма покварата на древността.

Най-печалното беше, че почтени хора и истински художници, които справедливо се радваха на известност във френските литературни среди, се залавяха за този занаят без каквото и да било призвание. Някои изчерпваха таланта си да пишат гадости, поднасяни периодично от сутрешните вестници. Фабрикуваха ги систематично, в определени дни, един или два пъти седмично. И това продължаваше с години. Фабрикуваха ли, фабрикуваха и вече нямаха какво да кажат, напрягаха мозъците си, за да измислят нещо ново, по-пикантно, по-непристойно: защото преситените читатели се отегчаваха от всичко, което им се поднасяше, и скоро и най-циничните наслаждения започваха да им се струват блудкави. Пак наддаване, вечното наддаване по отношение на другите и спрямо самите себе си. И те предлагаха кръвта си, предлагаха вътрешностите си смешна и жалка гледка.

Кристоф не знаеше всички кирливи ризи на този тъжен занаят. Но и да знаеше, едва ли щеше да бъде по-снизходителен. Нищо не опрощаваше в неговите очи художника, който продава за тридесет сребърника изкуството си…

— Дори ако по този начин осигурява съществуването на хората, които обича?

— Дори тогава.

— Не си човечен.

— Не става дума да бъдеш човечен, а да бъдеш човек… Човечен!… Нека бог благослови вашето човеколюбие с бял черен дроб, в който няма нито капка кръв!… Не може да се обичат двадесет неща в едно и също време и не може да се служи на няколко богове…

През своя отруден живот Кристоф почти не беше напускал хоризонта на малкото немско градче, той не можеше да си представи, че същата артистична поквара, която се ширеше така явно в Париж, беше присъща на почти всички големи градове; и наследствените предразсъдъци на „целомъдрена Германия“ срещу „латинската безнравственост“ се пробуждаха в него. Силвен Кон би могъл успешно да му възрази, като противопостави това, което се вършеше по бреговете на Шпрее, както и страшния разврат на елита на императорска Германия, чиято бруталност го правеше още по-противен. Но Силвен Кон и не помисляше да извлече изгода от подобни сравнения. Това го шокираше толкова малко, колкото и парижките нрави. Той си мислеше подигравателно: „Всеки народ с обичаите си.“ И намираше толкова естествени привичките на обществото, сред което живееше, че Кристоф с право можеше да сметне, че те са в природата на самата френска нация. Затова и той подобно на съотечествениците си виждаше в язвата, която разяжда интелектуалната аристокрация на Европа, порок, присъщ на френското изкуство, упадък на латинските народи.

Този пръв контакт с френската литература му беше мъчителен и му беше нужно време впоследствие, за да го забрави. А не липсваха творби, които не се занимаваха само с това, което един от тези писатели наричаше благородно „вкус към основните развлечения“. Но нищо не стигаше до него от най-хубавите и най-интересните произведения. Те не спадаха към книгите, подбирани от Силвен Кон и неговите приятели. Авторите на такива творби не се интересуваха от тях, а и те бяха безразлични към подобен вид литература: не знаеха взаимно за съществуването си. Никога Силвен Кон не би заговорил на Кристоф за тези книги. Вярваше най-чистосърдечно, че той и приятелите му въплъщават френското изкуство и няма дарование, няма изкуство, няма Франция извън тези писатели, провъзгласени от тях и от булевардния печат. От белетристите, изплувайки от блатото на посредствените произведения, до него стигаха само няколко книги на Барес и Анатол Франс. Но той все още не познаваше достатъчно добре езика, за да може да вкуси пълно дилетантизма и ерудираната ирония на единия и неравното, но понякога много високо изкуство на другия. Погледа известно време с любопитство малките портокалови дръвчета, които растяха в топлата оранжерия на Анатол Франс и крехките съвършени цветя, които се полюшваха над душевното гробище на Барес. Спря се за няколко мига също пред, кажи-речи, възвишения, но и леко наивен гений на Метерлинг: той излъчваше еднообразен светски мистицизъм, който притъпяваше съзнанието подобно на неясна болка. Отърси се, попадна в мощния поток, в мътния романтизъм на Зола, когото познаваше вече, и излезе от него само за да затъне напълно в литературното море.

Залените с вода площи лъхаха на odor di femina^[10]. Тогавашната литература гъмжеше от женствени мъже и жени. Добре е, че жените пишат, ако имат искреността да обрисуват това, което нито един мъж не е съумял да прозре напълно: съкровените дълбини на женската душа. Но само малък брой от тях се осмеляваха да сторят това; повечето пишеха само за да привлекат мъжа. Бяха така лъжливи в книгите си, както и в салоните си. Разкрасяваха се безвкусно и флиртуваха с читателя. Откакто не бяха вече прекалено набожни и нямаха изповедници, на които да разказват дребните си прегрешения, те ги разказваха на публиката. Същински дъжд от романи, почти винаги нецензурни, почти винаги превзети, написани на разлигавен език, който миришеше на цветя и скъпи парфюми — прекалено скъпи или долнопробни, — вечната блудкава, топла, натрапчива, подсладена миризма. Тя беше неотлъчно свързана с тази литература. Кристоф мислеше като Гьоте: „Нека жените пишат колкото си щат стихове и проза, но поне мъжете да не пишат като жените! Това вече никак не ми харесва!“ Той не можеше да чете без отвращение тези превземки, това двусмислено кокетиране, тази мнима чувствителност, която се раздаваше предимно на същества, най-недостойни за внимание, този стил, изтъкан от идеологични тези, преструвки и сласт, тази смесица от изтънченост и бруталност, тази файтонджийска психология.

Кристоф обаче си даваше сметка, че не е в състояние да направи правилна преценка. Той беше зашеметен от врявата на панаира на словото. Невъзможно беше да се чуят дивните мелодии на флейтата, които се губеха сред нея. Даже между произведенията, посветени на плътската наслада, можеше да се срещне усмивката на бистрото небе и хармоничните хълмове на Атика; толкова талант и изящество, наслада от живота, чаровен стил, мисъл, подобна на красивите сладострастни жени и женствените младежи на Перуджино и на младия Рафаело, които се усмихват с притворени очи на любовния си блян. Кристоф не виждаше нищо такова. Нищо не можеше да му открие различните течения на общественото съзнание. Дори и французин би се оправил с голяма мъка. И единственото, което можеше да установи, беше свръхизобилието от произведения, което приличаше на обществено бедствие. Като че ли всичко живо пишеше: мъже, жени, деца, офицери, актьори, светски хора, каторжници. Истинска епидемия.

Кристоф се отказа за известно време от литературните си занимания. Съзнаваше, че с водач като Силвен Кон може само напълно да обърка пътя. Опитът му с едно литературно дружество в Германия всъщност го настройваше недоверчиво спрямо средата, в която се намираше; беше скептичен към книгите и списанията: човек никога не можеше да знае дали не изразяват чисто и просто мнението на стотина безделници, или даже в някои случаи дали авторът не беше сам цялата си въображаема публика. Театърът даваше по-точна представа за обществото. Той заемаше извънредно важно място в ежедневието на Париж и представляваше огромна кухня, ресторант за пантагрюеловци, който не беше достатъчен, за да утоли глада на двата милиона жители. Тридесетина големи театри, без кварталните, кафе-шантаните и разните други спектакли — стотина зали, в които всяка вечер имаше представление, и които всяка вечер бяха пълни. Множество актьори и служащи. Колосални суми, поглъщани от тази бездна само в четирите издържани от държавата театри се събираха три хиляди души и харчеха десет милиона. В цял Париж се носеше славата на актьорите. На всяка крачка фотографии, рисунки, карикатури, повтаряха гримасите и модните им облекла, грамофоните възпроизвеждаха носовите им гласове, вестниците поместваха преценките им за изкуството и политиката. Те разполагаха със собствен печат. Публикуваха героичните си или интимни мемоари. Тези големи празноскитащи деца, които прекарваха времето да си подражават един другиму, тези съвършени маймуни държаха скиптъра сред останалите парижани; а драматичните автори бяха техни първи министри. Кристоф помоли Силвен Кон да го въведе в царството на отраженията и сенките.

* * *

Само че в този свят Силвен Кон не беше по-сигурен водач, отколкото в света на книгите; и първото впечатление на Кристоф — благодарение на него — от парижките театри беше също така отблъскващо, както и впечатлението от първите прочетени книги. Като че ли навсякъде цареше все същият дух на интелектуално проституиране.

Имаше две школи сред търговците на удоволствие. Едната беше добрият стар маниер, националният стил, не особено чистото просташко забавление, без заобикалки, радостта от грозотата, от обилното преяждане, от физическата уродливост, хора по гащи, войнишки шеги, истории за риби и раци, за червен пипер, за печени меса, за сепарета — тази „мъжествена откровеност“, както твърдят тези хора, която уж помирявала шегобийството и морала, защото след четири действия мръсотии възстановявала порядъка и тържеството на семейния кодекс, като хвърляла по някакво недоразумение законната жена в леглото на собствения й съпруг, когото е искала да измами (стига само законът да се спази, добродетелта е спасена). Съмнителна порядъчност, която защищава брака, придавайки му развратен облик, с една дума, галският жанр.

Другата школа беше modern stile^[11]. Много по-изтънчена и още по-отвратителна. Парижаните-евреи (и поеврейчените християни), които гъмжат в театъра, бяха въвели обичайните заплетени чувства, отличителна черта на израждащия се космополитизъм. Тези синове, които се червяха от бащите си, старателно отричаха националното съзнание и успяваха в това прекалено добре. След като се отърсваха от вековната си наследственост, оставаше им точно толкова индивидуалност, колкото да смесят интелектуалните и моралните ценности на другите народи. Приготвяха миш-маш, alla podrida^[12]: и това им доставяше удоволствие. Повелителите на парижкия театър нямаха равни на себе си в приготвянето на коктейли от мръсотия и чувство, в придаването на порочен аромат на добродетелта, в извращаването на нормалните съотношения по пол и възраст в семейството и любовта. Затова изкуството им излъчваше аромат sui generis^[13], едновременно приятен и неприятен, тоест, много неприятен: те наричаха тази атмосфера „аморалност“.

Един от предпочитаните им герои тогава беше влюбеният старец. Театърът им предлагаше богата галерия от портрети на влюбени старци. В обрисовката на този тип намираха възможност да разгърнат най-различни тънки взаимоотношения. Ту шестдесетгодишният герой избираше дъщеря си за довереница, говореше й за любовницата си, а тя пък на него за любовниците си; двамата се съветваха по роднински; добрият баща подпомагаше дъщеря си в прелюбодеянията й, добрата дъщеря посредничеше пред невярната любовница, умоляваше я да се върне и я довеждаше в бащиния дом. Ту достопочтеният старец сам ставаше довереник на любовницата си; разговаряше с нея за любовниците й, задоволяваше се, по липса на нещо по-добро, с разказите й за нейните любовни похождения и даже накрая намираше удоволствие в това. Срещаха се също любовници, съвършени джентълмени, които постъпваха като домоуправители при бившите си любовници и бдяха над сделките и над любовните им връзки. Светски жени крадли. Мъже — посредници, момичета — лесбийки. И всичко това в най-доброто общество: обществото на богатите, единственото, което имаше значение. Защото даваше възможност да се предложи на клиентите развалена стока под прикритието на съблазнителния лукс. Така подправена, тя бързо се разпродаваше, младите жени и старите господа примираха от блаженство. Миришеше на труп и на харем.

И стилът им беше също такава бърканица като чувствата. Бяха си изработили нееднороден жаргон, съставен от изрази от всички класи и всички страни, педантичен, парфюмиран, класичен, лиричен, претенциозен, мазен и просташки, някаква смесица от несвързани приказки, престореност, простащини и духовитости, които сякаш имаха чуждестранен акцент. Иронични, надарени с едва ли не циркаджийски хумор, авторите не бяха по природа остроумни, но понеже бяха много сръчни, фабрикуваха много ловко игрословиците си, както това става обикновено в Париж. Макар камъкът да не беше съвсем чист и почти винаги инкрустацията да беше претрупана и безвкусна, всичко това все пак блестеше под светлините: а повече не беше нужно. Интелигентни впрочем, добри наблюдатели, но късогледи, с деформирано зрение, поради живота в кантората, те разглеждаха чувствата под лупа, преувеличаваха дребните неща и не виждайки големите, имаха подчертан вкус към фалшивия блясък и бяха неспособни да опишат нещо друго извън това, което според техния парвенюшки снобизъм изглеждаше идеала на изящното общество: шепа уморени бонвивани и авантюристи, които си оспорваха правото да използуват крадени пари и паднали жени.

Понякога истинската природа на тези еврейски писатели внезапно се разкриваше, надигаше се от далечните дълбини на съществото им по повод кой знае какъв тайнствен отзвук, предизвикан от сблъсъка с някоя дума. Тогава се получаваше странно смешение от векове и раси, повей от пустинята, който през моретата донасяше в парижките салони мириса на турски базар, обаянието на пясъците, ориенталски видения, пиянска сласт, оскърбителна мощ, бясна невроза, съвсем близка до гърчовете, разрушително изстъпление. Самсон, седящ от векове в мрака, внезапно се надига като лъв и разтърсва яростно колоните на храма, а те се сгромолясват върху него и върху неприятелското племе.

Кристоф си запуши носа и заяви на Силвен Кон:

— В тази пиеса се чувствува сила, но тя вони! Стига толкова! Да отидем да видим нещо друго.

— Какво? — попита Силвен Кон.

— Франция.

— Ето я!

— Това не е възможно — възрази Кристоф. — Франция не изглежда така.

— И Франция е като Германия.

— Не мога да повярвам. Такъв народ няма да оцелее и двадесет години: вече мирише на гнило. Не може да няма нещо друго.

— Няма нищо по-добро.

— Сигурно има — заинати се Кристоф.

— О! Имаме красиви души естествено — отвърна Силвен Кон — и театри за красиви души. Това ли ви е нужно? Мога да ви го предложа.

И той заведе Кристоф в „Театр Франсе“.

* * *

Тази вечер играеха съвременна комедия в проза, която разглеждаше юридически проблем.

Още от първите думи Кристоф престана да разбира в кой свят става действието. Гласовете на актьорите бяха безмерно надути, неясни, бавни, афектирани; учленяваха всички срички, като че ли даваха уроци по дикция; като че ли през цялото време скандираха александрини, хълцайки трагично. Жестовете бяха тържествени и едва ли не жречески. Героинята, загърната в пеньоара си като в гръцка драпирана туника, с вдигната ръка и наведена глава представяше винаги Антигона и се усмихваше като вечна жертва, постигайки най-дълбоки тонове с красивия си контраалт. Благородният баща пристъпваше като учител по фехтовка, с автоматични движения и гробовно достойнство — романтизъм в черен фрак. Младият герой студено присвиваше гърло и гърди, за да изтръгне от тях ридания. Пиесата беше полутрагедия, полуфейлетон: абстрактни думи, бюрократични епитети, академични перифрази. Нито едно непредвидено движение или възклик. От началото до края часовников механизъм, поставен за обсъждане проблем, изработена драматична схема, скелет, лишен от плът, само книжни фрази. Плахи идеи в основата на разисквания, които би трябвало уж да изглеждат дръзки: превзета дребнобуржоазна душа.

Героинята се беше развела с недостойния си мъж, от когото имаше дете и се беше оженила повторно за порядъчен човек, когото обичаше. Въпросът беше да се докаже, че дори в този случай разводът е осъден от природата, както и от обществения предразсъдък. Нищо по-лесно, за да се постигне това: авторът нагаждаше фабулата така, че първият мъж неочаквано да спи отново с бившата си жена. И после, вместо естественото развитие, което би изисквало в този случай угризения, срам и още по-силно желание у жената да обича и да уважава втория, порядъчния съпруг, авторът изобразяваше някаква героична съвест в разрез с природата. Толкова лесно е да си добродетелен в разрез с природата! Френските писатели като че ли не общуват интимно с добродетелта: гласът им винаги звучи принудено, когато заговорят за нея; няма начин да им вярваш. Като че ли през цялото време става дума за герой на Корней, за крале на трагедии. Пък и не са ли крале тази герои-милионери, тези героини, които не биха били интересни, ако не притежаваха поне частен дом в Париж и два-три замъка в провинцията. За този вид писатели богатството е красота, почти добродетел.

Публиката изненада Кристоф повече от пиесата. Неправдоподобността никак не я смущаваше. Зрителите се смееха на предвидените места, когато актьорът подчертаваше фразата, която трябваше да ги разсмее, обявявайки я предварително, за да имат време да се приготвят за смях. Секнеха се, кашляха, развълнувани до сълзи, когато трагичните манекени ридаеха, ревяха или припадаха съгласно установените ритуали.

— А казват, че французите били лекомислени! — възкликна Кристоф на излизане от спектакъла.

— Има време за всичко — отвърна Силвен Кон развеселен. — Искахте добродетел, нали? Видяхте, че тя все още съществува във Франция?

— Но това не е никаква добродетел! — извика Кристоф. — Това е красноречие!

— У нас — възрази Кон — добродетелта е винаги красноречива в театъра.

— Съдебна добродетел — заяви Кристоф. — Палмата на първенството се дава на най-бъбривия. Ненавиждам адвокатите. Нима нямате поети във Франция?

Силвен Кон го заведе в театрите на поетите.

* * *

Във Франция имаше поети. И дори големи поети. Но театърът не беше за тях. Той беше за стихоплетците. Театърът е за поезията това, което е операта за музиката.

Както казваше Берлиоз: „Sicut amori lupanar^[14]“.

Кристоф видя принцеси — добродетелни куртизанки, за които беше чест да проституират, — сравняваха ги с Христос, изкачващ Голгота; мъже, които мамят приятеля си от преданост към него; възхвала на семейния триъгълник; героични рогоносци (този тип беше станал подобно на целомъдрената проститутка европейски артикул; примерът на крал Марк^[15] им беше замаял главата и също като елена на свети Юбер^[16] те вече не можеха да се видят без ореол на главата). Кристоф видя също галантни девойки, раздвоени между страстта и дълга; страстта ги подтикваше да тръгнат след новия любовник, а дългът — да останат при досегашния, старец, който им дава пари и когото те мамят. Накрая избираха героично дълга.

Кристоф намираше, че този дълг не се отличава особено от най-грозния интерес, но публиката оставаше доволна. Думата „дълг“ й стигаше: тя не държеше на съдържанието — етикетът прикриваше стоката.

Връх на изкуството и най-достойно за аплодисменти се смяташе умението да се съчетаят по най-парадоксален начин безнравствената сексуалност с героизма на Корней. Тогава и умът, и сетивата, и вкусът към красноречие на парижката публика бяха задоволени. Впрочем трябва да бъдем справедливи към нея: тя беше не толкова безпътна, колкото бъбрива. Красноречието я караше да примира. За една красива реч би се оставила да я нашибат с камшик. Добродетел или порок, поразителен героизъм или мръсна низост, тя беше готова да погълне всякакво хапче, стига да беше позлатено със звънки рими и надути думи. Всичко се използуваше като материал за куплети, антитези, доводи: любовта, страданието, смъртта. И бяха уверени, че са почувствували и изразили любовта, страданието, смъртта. Всичко беше фрази. Всичко беше игра. Когато Юго затрещеше с гръмотевицата си, бързо (както казваше неговият апостол Мендес) й слагаше сурдинка, за да не изплаши дори малкото дете. (Апостолът беше убеден, че му прави комплимент.) Никога в изкуството им не се чувствуваше мощта на природата. Те придаваха на всичко светски характер. Както в музиката — много повече, отколкото в музиката, която беше по-младо изкуство във Франция и относително по-простодушно — те се ужасяваха от „казаното вече“. Най-надарените хладнокръвно се стараеха да кажат точно обратното. Способът беше детски прост: избираха някоя хубава легенда или детска приказка и им придаваха точно обратния смисъл. Така бяха създадени Синята брада, когото жените му биеха, Полифем, който си избожда окото от добросърдечие, за да се пожертвува за щастието на Ацис и Галатея. Нищо сериозно освен формата. На всичко отгоре на Кристоф му се струваше — макар и да беше лош съдник, — че тези майстори на формата бяха по-скоро дребни майстори и майстори-подражатели, отколкото големи писатели, създатели на собствен стил, рисувачи със замах.

Играеха си на хора на изкуството. Играеха си на поети. Никъде поетичната лъжа не се разстилаше по-нагло, отколкото в героичната драма. Те си създаваха смешна представа за героя:

Имай горда душа и орлово око.

Широко и високо като свод чело,

мощен израз, вълнуващ, лъчист;

сърце, пълно с трепет, а взора — с мечти.

Подобни стихове се приемаха сериозно. Под труфилата на тези гръмки думи, пъстри пера по шапката, театрални паради с тенекиени шпаги и картонени шлемове, се съзираше неизлечимата безсъдържателност на поет като Сарду, неустрашим водевилист, който разиграваше куклен театър с историята. На какво можеше да съответствува в действителността героизмът на един Сирано? Тези хора разтърсваха небето и земята, изваждаха от гробовете им императора и неговите легиони, бандите на Лигата, кондотиерите на Ренесанса, призоваваха всички човешки циклони, опустошили вселената, и за какво? За да покажат някакъв жалък индивид, невъзмутим по време на кланетата, заобиколен от армии сурови войници и цял харем пленнички, който изгаря от любов като сантиментален глупак по жена, зърната преди десет или петнадесет години, или пък Анри IV, готов да се остави да го убият, защото любовницата му не го обичала!

Така добрите хорица представяха кралете и героите в домашна обстановка. Достойни издънки на бележитите наивници от времето на „Великия кир“, тези гасконци на идеала — Скюдери, Ла Калпрьонед, — вечна паплач, певци на лъжегероизма, на невъзможния героизъм, враг на истината. Кристоф забелязваше с удивление, че французите, уж толкова остроумни, нямат чувство за смешното.

Беше все пак цяло щастие, когато религията не беше на мода. В такива случаи по време на постите актьорите четяха в „Гете“ проповедите на Босюе под акомпанимента на орган. Автори израилтяни съчиняваха с израилтянки-актриси трагедии за света Тереза. Представяха „Кръстният път“ в „Бодиниер“, „Детето Исус“ в „Амбигю“, „Страданията на Христос“ в „Порт-Сен-Мартен“, „Исус“ в „Одеон“, сюита за оркестър по темата на „Христос“ в „Жарден д’Аклиматасион“. Един блестящ оратор, поет на сладострастната любов, изнасяше в „Шатле“ сказка за изкуплението. Естествено от цялото евангелие тези светски хора бяха запомнили най-добре Пилат и Магдалена — „Какво е истината?“ и светата блудница. И булевардните им христосовци бяха ужасни дърдорковци, владеещи отлично последните трикове на светската казуистика.

Кристоф каза:

— Това е най-лошото! Та то е въплъщение на лъжата. Задушавам се. Да излезем оттук.

* * *

И все пак съществуваше велико класическо изкуство, оцеляло сред съвременната индустрия подобно на развалините на величествените антични храмове сред претенциозните сгради на днешен Рим. С изключение на Молиер обаче Кристоф още не беше в състояние да го оцени. Липсваше му дълбокият усет за езика или, с други думи, не беше се приобщил към духа на нацията. Нищо не му беше толкова чуждо, колкото трагедиите от XVII век, една от най-недостъпните за чужденците провинции на френското изкуство, именно защото се намира в самото сърце на Франция. Той я възприемаше като убийствено скучна, студена, суха, непоносима с преструвките и педантизма си. Бедна или неестествена фабула, абстрактни герои, подобни на реторични доводи или глупави като светски жени. Карикатура на античните сюжети и характери. Демонстрация на много разум, основания, безсмислени евфемизми, психология, археология. Речи, речи, речи: вечното френско дърдорене. Хубави ли бяха, или не, Кристоф иронично отказваше да се произнесе: нищо не го интересуваше в тези трагедии. Каквито и да бяха последователно отстояваните тези на ораторите в „Сина“, съвършено безразлично му беше дали едната или другата машина за фабрикуване на речи ще вземе връх.

Той имаше възможност да се убеди обаче, че френската публика не беше на същото мнение и аплодираше пиесите, които го отегчаваха. Той недоумяваше. И откриваше у съвременните французи някои деформирани черти на класиците. Подобно на прекалено прозорлив човек, който би открил в повехналото лице на стара кокетка нежния и чист овал на дъщеря й (такава гледка не поражда обикновено любовни илюзии). Като хора от едно и също семейство, свикнали да се виждат всеки ден, французите не забелязваха приликата. Но Кристоф беше поразен от нея и я преувеличаваше: не виждаше вече нищо друго извън нея. Струваше му се, че заобикалящото го изкуство му предлага старички карикатури на велики предци. А и самите велики предци му изглеждаха като карикатури. Той не отделяше Корней от неговото потомство поетични реторици, които ожесточено вмъкват навсякъде възвишени и абсурдни борби на съвестта. А Расин се сливаше с наследниците си, дребни парижки психолози, превзето проучващи собственото си сърце.

Всички тези хора не виждаха нищо извън класиците си. Критиците продължаваха безкрайно да спорят за „Тартюф“ и „Федра“. Не им омръзваше. Прехласваха се пред едни и същи думи и вече старци, се смееха на същите духовитости, които ги очароваха, когато са били деца. Така щеше да бъде, докато съществува нацията. Никоя страна в света не тачи така дълбоко вкоренения култ на далечните си прадеди. Останалата вселена не я интересуваше. Колко французи, измежду най-умните, не бяха чели и не желаеха да прочетат нищо извън писаното във Франция при великия крал! Техните театри не представяха Гьоте, нито Шилер, нито Клайст, нито Грилпарцер, нито Хебел, нито който и да било друг от бележитите писатели на други нации, освен древна Гърция, тъй като се наричаха нейни наследници (подобно на всички европейски народи). От време на време чувствуваха нужда да приобщят и Шекспир. Той беше пробният камък. Имаше две школи интерпретатори: едните играеха „Крал Лир“ с буржоазен реализъм като комедия от Емил Ожие. Другите превръщаха „Хамлет“ в опера, с бравурни арии и фиоритури а ла Виктор Юго. Не им идваше изобщо наум, че действителността може да бъде поетична, нито че поезията е непринуденият език на сърцата, преливащи от живот. Шекспир звучеше фалшиво. И бързо се връщаха към Ростан.

Независимо от всичко това от двадесет години насам полагаха усилия да обновят театъра. Тесният кръг на парижката литература се беше разширил. Тя засягаше всички теми с привидна дързост. Два-три пъти даже външните вълнения, общественият живот беше разкъсал със силен устрем завесата на условностите. Но театралните дейци побързаха да я зашият отново. Те бяха чувствителни бащи, които се страхуваха да видят нещата такива, каквито са. Някакъв обществен дух, класична традиция, рутина на ума и формата, липса на дълбоко сериозно отношение им пречеше да отидат докрай в дързостта си. Най-животрептящите проблеми се превръщаха в остроумни игри и всичко се свеждаше винаги до женски истории с незначителни жени. О, колко плачевно изглеждаха тогава на техните сцени призраците на великите писатели: анархията на Ибсен, евангелието на Толстой или свръхчовекът на Ницше!…

Парижките писатели много се мъчеха да си дадат вид, че мислят за нови проблеми. Всъщност те всички бяха консерватори. Нямаше европейска литература, над която по-цялостно и по-несъзнателно да властвува миналото, „вечното вчера“: в големите списания, в големите вестници, в държавните театри, в академиите. Париж беше за литературата това, което беше Лондон за политиката: спирачка-регулатор на европейския дух. Френската академия беше един вид Камара на лордовете. Известен брой институции от стария режим продължаваха упорито да налагат своя дух на новото общество. Революционните елементи бяха изхвърлени или бързо асимилирани. Правителството напразно се преструваше, че провежда социалистическа политика. В изкуството то се оставяше да бъде водено от академичните университети. Французите се бореха срещу академиите само чрез артистичните дружества; и се бореха лошо, защото, щом се наложеше, дружеството се наместваше в някоя академия и ставаше по-академично от другите. Впрочем независимо дали писателят се намираше в авангарда на армията или в нейния обоз, той си оставаше пленник на своята група и на нейните идеи. Едните оставаха затворени в рамките на своето академично credo, другите следваха сляпо своето революционно credo. И в крайна сметка бяха еднакво тесногръди.

За да събуди Кристоф, когото академичното изкуство приспиваше, Силвен Кон му предложи да го заведе и в по-специални театри — последна дума на изтънчеността. Там се виждаха убийства, изнасилвания, лудости, изтезания, извадени очи, изтърбушени кореми, всичко, което можеше да разтърси нервите и да задоволи скритата варварщина на един прекалено цивилизован елит. Тези гледки оказваха странно въздействие над публиката от красиви жени и светски мъже — същите, които се затваряха следобед в душните зали на Съдебната палата, за да следят скандалните процеси, като бъбреха, смееха се и хрускаха бонбони. Кристоф обаче отказа с възмущение. Колкото повече навлизаше в това изкуство, толкова по-ясно долавяше мириса, който отначало го беше облъхнал подмолно, а постепенно беше станал все по-упорит, задушаващ: мириса на смъртта.

Смъртта: тя беше навсякъде под този лукс и врява. Кристоф сега си обясняваше отвращението, което беше изпитал още в първия миг при досега с някои от тези произведения. Не тяхната безнравственост го шокираше. Моралност, неморалност, аморалност — тези думи не значат нищо. Кристоф никога не си беше изработвал нравствени теории; той обичаше много големи поети и композитори в миналото, които не бяха светци; и когато му се случеше да срещне някой голям музикант, не го питаше дали се е изповядал, а по-скоро мислено го питаше: „Здрав ли си?“

Да бъдеш здрав, това е всичко. „Ако поетът е болен, нека най-напред се излекува — казва Гьоте. — Когато оздравее, ще пише.“

Парижките писатели бяха болни. Или ако някой от тях беше здрав, той се срамуваше от това, мъчеше се да си припише някоя сериозна болест. Тяхната болест не се разкриваше в една или друга черта на изкуството им — любовта към наслаждението, безкрайната свобода на мисълта, всеобщата критика, която подлагаше на оспорване всички интелектуални завоевания. Тези духове можеха да бъдат и бяха според случая здрави или нездрави; в тях нямаше зародиш на смърт. Ако смъртта беше налице, тя не идваше от склонностите им, а от начина, по който ги прилагаха, тя беше в самите хора. И Кристоф също обичаше наслаждението, И той обичаше свободата. Беше настроил против себе си общественото мнение в рейнското градче, именно защищавайки открито своя мироглед; тези парижани проповядваха същото, но проповядвано от тях, то сега го отвращаваше. А беше същото. Само че звучеше различно при тях и при него. Когато Кристоф, загубил търпение, разтърсваше ярема на творците от миналото, когато тръгваше на поход срещу фарисейската естетика и морал, това не беше игра за него, както за тези остроумни хора. Той беше сериозен, ужасно сериозен. И бе вдигнал бунта си в името на живота, плодовития живот, носещ в утробата си бъдните векове. А у тези хора всичко имаше за цел безплодната наслада. Безплодна. Безплодна. Това беше отговорът на загадката. Безплодно развращаване на мисълта и плътта. Блестящо изкуство, пълно с духовитост и ловкост — красива форма безспорно, традиция на красотата, оцеляла неразрушима въпреки чуждите наноси, истински театър, истински стил, владеещи занаята си автори, умеещи да пишат писатели, доста красив скелет на изкуство и на мисъл, някога мощни. Но само скелет. Звънки думи, звучни фрази, металически сблъсък на идеи в празно пространство, духовити хрумвания, мозъци, преследвани натрапчиво от похот, но мъдруващи в плътската любов. Всичко това не служеше за нищо, за нищо освен за егоистична наслада. И водеше към смъртта. Явление, аналогично на опасното обезлюдяване на Франция, което Европа наблюдаваше и отчиташе безмълвно. Толкова духовитост и ум, такава изтънченост се пилееха в един вид срамно духовно онаниране. Дори и не подозираха, не желаеха да се усъмнят в това. Смееха се. Единственото нещо може би, което успокояваше Кристоф: французите все още умееха да се смеят хубаво. Не всичко беше загубено. Той ги харесваше много по-малко, когато искаха да се представят за сериозни, и нищо не го дразнеше повече от опитите на писатели, за които изкуството беше само оръдие за наслаждение, да играят на апостоли на безкористна религия.

— Ние сме хора на изкуството — повтаряше изискано Силвен Кон. — Творим изкуство за изкуството. Изкуството е винаги чисто. В него всичко е целомъдрено. Изследваме живота като туристи, които го виждат от забавната страна. Жадни сме за редки усещания, влюбени сме в красотата.

— Вие сте лицемери — отвърна най-сетне Кристоф. — Извинете, че ви го казвам. Досега си въобразявах, че само моята страна е такава. В Германия лицемерите винаги говорят за идеализъм и дори вярват, че са идеалисти, макар и да мислят само за личната си изгода. Но вие сте още по-лоши: вие прикривате под думите Изкуство и Красота националното си сластолюбие или се подслонявате под знамето на истината, науката, интелектуалния дълг, като си измивате като Пилат ръцете за възможните последици от надменните ви изследвания. Изкуство за изкуството! Няма що! Великолепно верую! Но верую на силните. Изкуството! Да сграбчиш живота, както орелът грабва плячката си, и да го отнесеш в простора, да се издигнеш с него в безметежната шир!… Но затова са необходими нокти и могъщо сърце. А вие сте врабчета, които намерят ли парче мърша, се нахвърлят отгоре му, оспорват си го и цвърчат… Изкуство за изкуството!… Нещастници! Изкуството не е жалка храна, подхвърляна на всеки срещнат. Наслада безспорно, и то най-опияняваща от всички наслади. Но тя се получава само с цената на ожесточена борба, лаврово клонче, което увенчава победата на силата. Изкуството е овладяният живот. Изкуството е император на живота. Ако искаш да бъдеш Цезар, трябва да притежаваш душата му. Вие сте само театрални крале: играете роля и дори не вярвате в нея. Подобно на актьорите, които се прочуват с уродливостта си, вие творите литература с вашата уродливост. Култивирате с любов болестите на народа си, страха му от усилието, любовта към удоволствието, към чувствените идеологии, към химеричния хуманизъм, към всичко, което приспива сластно волята, към всичко, което може да й отнеме способността да действува. Водите го право към пушалните на опиум. И отлично съзнавате, но не признавате: в края на пътя ви дебне смъртта. А аз ви казвам: там, където е смъртта, няма изкуство. Изкуството е подтик към живот. Но и най-честните от вашите писатели са толкова малодушни, че дори когато превръзката от очите им падне, се преструват, че не виждат; имат безочието да заявят:

— Опасно е, признавам. Съдържа отрова, но е толкова талантливо!

Също както, ако в изправителния съд някой съдия каже за крадеца:

— Мошеник е, вярно, но е толкова талантлив!

Кристоф се питаше за какво ли служи френската критика. Защото критици не липсваха; напротив дори, те гъмжаха. От тях не можеха да се видят творбите.

Кристоф изобщо не изпитваше хубави чувства към критиката. Дори беше започнал да не вижда ползата от множеството хора на изкуството, които образуваха четвърто или пето съсловие в модерното общество: виждаше в това признак на уморена епоха, която възлага на други грижата да наблюдават живота, която упълномощава други да чувствуват вместо нея. С още повече основание му се струваше малко срамно, че тя даже вече не е способна да вижда със собствените си очи отраженията на живота, че пак й са нужни посредници, с една дума, критици. Би трябвало поне тези отражения да са правдиви. Но те отразяваха само неувереността на тълпата наоколо. Подобно на огледалата в музеите, в които заедно с нарисувания таван се отразяват лицата на любопитните, които се опитват да го видят в тях.

На времето критиците се ползуваха с огромен авторитет във Франция. Публиката се прекланяше пред техните присъди; и беше склонна да ги поставя едва ли не по-високо от творците, един вид по-умни творци (тези две думи като че ли според нея мъчно можеха да се съчетаят). После критиците се размножиха с бясна бързина; станаха предимно пророци, а това вреди на занаята. Когато има толкова много хора, от които всеки твърди, че единствен носи единствената истина, не може вече да им се вярва. Пък и накрая сами престават да си вярват. Настъпило беше обезсърчението: за двадесет и четири часа, по стар френски навик, бяха минали от една крайност на друга. След като проповядваха, че знаят всичко, сега проповядваха, че не знаят нищо. Това беше за тях въпрос на чест и даже на тщеславие. Рьонан беше учил тези размекнати поколения, че не е изящно да потвърдиш нещо, без в следващия миг да го отречеш или поне да го поставиш под съмнение. Той беше от хората, за които свети Павел казва: „В тях има «да, да», а после «не, не»“. Целият френски елит се беше пристрастил към това credo. То беше много удобно за духовната леност и за слабохарактерността. Не казваха вече за никоя творба, че е хубава или лоша, правдива или неискрена, умна или глупава. Казваха: „Може и така да е. Не е изключено… Нищо не знам… Измивам си ръцете…“

Ако се представяше някоя мръсотия, не казваха: „Това е мръсотия“, а заявяваха: „Господин Сганарел, променете, моля ви се, начина си на говорене. Нашата философия повелява да се говори за всичко с неувереност; поради това не бива да казвате: «Това е мръсотия»“, а: „Струва ми се, изглежда, че това е мръсотия… Но не е сигурно, че е така. Възможно е да е шедьовър. И кой знае дали не е шедьовър?“

Нямаше вече опасност да ги обвинят, че тиранизират изкуството. Някога Шилер ги беше скастрил и беше напомнил на тиранчетата от печата по негово време това, което той наричаше грубо:

„ДЪЛГЪТ НА СЛУГИТЕ

 

Преди всичко нека къщата, в която ще се появи кралицата, бъде чиста! Хайде, чевръсто! Пометете стаите! Ето защо сте тук, господа.

Но появи ли се тя, марш от стаята, лакеи!

На слугинята мястото не е в креслото на господарката!“

Кристоф трябваше да бъде справедлив към тогавашните критици. Те не сядаха в креслото на кралицата. От тях се искаше да бъдат слуги и те бяха слуги. Само че лоши: нищо не помитаха, стаята приличаше на бордей. Вместо да внесат ред и чистота, те скръстваха ръце и оставяха тази работа на господаря, на божеството на деня — всеобщото одобрение.

В действителност от известно време се очертаваше движение на реакцията в буржоазното анархистично съзнание. Някои честни хора бяха започнали кампания — още доста слаба — за обществено оздравяване. Но в средата, в която се намираше, Кристоф не забелязваше нищо. Никой не ги слушаше, само се подиграваха с тях. Когато от време на време се случеше някой почтен човек да вдигне глас против нездравото изкуство, авторите отвръщаха гордо, че са прави, защото публиката е доволна. Това беше достатъчно, за да се затвори устата за възражения. Публиката се беше произнесла: върховен закон на изкуството! Никому и през ум не минаваше, че е възможно да се отхвърли благосклонното мнение на покварената публика за хора, които я покваряват, нито че човекът на изкуството е предопределен да повелява на публиката, а не публиката на него. Религията на Числото — броят на зрителите и цифрата на постъпленията властвуваше над артистичната мисъл на тази търгашеска демокрация. По примера на авторите и критиците послушно предписваха, че главната задача на художествената творба е да се харесва. Успехът е закон; и ако успехът е продължителен, остава само да се преклоним пред него. И те се мъчеха да предугадят колебанията на Борсата на наслажденията, да прочетат в очите на публиката какво мисли за творбите. Забавното беше, че публиката от своя страна се мъчеше да прочете в очите на критиката какво трябва да мисли за същите тези творби. И така, и едните и другите се гледаха и прочитаха в очите си само собствената си нерешителност.

Никога обаче не би била по-необходима дръзка критика. В една анархистична република модата, всесилна в изкуството рядко прави скокове назад, както това се случва в консервативна държава. Тя върви все напред. И се наблюдава непрекъснато наддаване на лъжесвобода на духа, наддаване, на което почти никой не смее да устои. Тълпата е неспособна да се произнесе; тя всъщност е шокирана, но никой не смее да каже това, което всеки чувствува тайно. Ако критиците бяха силни, ако се осмеляха да бъдат силни, каква голяма власт можеха да имат! Един доблестен критик би могъл за няколко години да стане Наполеон на обществения вкус и да изпрати в лудницата всички болни в изкуството. Но няма вече Наполеон. Първо, защото всички критици живеят в тази отровена атмосфера и вече не си дават сметка за това. Второ, защото не смеят да говорят. Познават се всички помежду си, образуват малка компания, в която всички са повече или по-малко свързани и трябва взаимно да се щадят: няма нито един независим. За да останеш независим, би трябвало да се откажеш от светския живот, дори от приятелските си връзки. Кой би имал смелост да стори това през нашата безволна епоха, когато най-доблестните се съмняват дали една справедлива критика заслужава неприятностите, които може да навлече и на този, който я прави, и на този, за когото е предназначена? Кой само от чувство за дълг би превърнал живота си в ад? Да се осмели да се противопостави на общественото мнение, да се бори против общата глупост, да извади наяве посредствеността на победителите на деня и сам, хвърлен на дивите зверове, да наложи царствените умове над умовете, създадени да се покоряват? На Кристоф му се случваше да чуе критици да споделят помежду си след някоя премиера:

— Хм! И това ако не беше лошо! Ама че провал!

А на другия ден говореха в подлистниците си за шедьовър, за Шекспир и за крилото на гения, което беше прошумяло над главите на зрителите.

— На вашето изкуство липсва не толкова талант, колкото характер — обясняваше един ден Кристоф на Силвен Кон. — Вие се нуждаете повече от един голям критик, един Лесинг, един…

— Един Боало ли? — отвърна Кон подигравателно.

— Може би по-добре Боало, отколкото десет гениални творци.

— Ако имахме Боало, никой нямаше да го слуша.

— Ако не го слушаха, той нямаше да бъде Боало — възрази Кристоф. — Уверявам ви, че ако някога пожелая да ви кажа открито цялата истина в лицето, колкото и да съм неопитен, вие ще я изслушате и, щете не щете, ще я приемете.

— Бедни приятелю! — задоволи се да каже Кон с насмешка.

Той изглеждаше така сигурен и доволен от всеобщата вялост, че като го гледаше, Кристоф внезапно прозря, че този човек беше сто пъти повече чужденец във Франция, отколкото самият той; и сърцето му се сви.

— Не е възможно — каза той отново, както през оная вечер, когато беше излязъл отвратен от един театър на булевардите. — Не може да няма нещо друго.

— Какво повече желаете? — попита Кон.

— Франция — повтаряше Кристоф упорито.

— Франция, това сме ние — отвърна Силвен Кон и прихна весело.

Кристоф го погледна втренчено за миг, после тръсна глава и повтори обичайния си рефрен:

— Не може да няма и нещо друго.

— Е, добре, драги, потърсете го сам — заключи Силвен Кон, като се разсмя още по-силно.

Кристоф можеше да търси. Това друго нещо беше добре скрито.