Ромен Ролан
Жан-Кристоф (17) (Том II)

„Quid? hic, inquam quis est qui compiet

aures meas tantus et tam dulcis sonus…“^[1]

Щом се раздели с Колет, първият порив на Жорж бе да се върне при Кристоф. Отдавна знаеше, благодарение на недискретните приказки на Колет, какво място заема Грация в сърцето на стария му приятел. Нещо повече — младостта не е особено почтителна, — понякога това му се бе виждало смешно. Но в този миг той си представяше с великодушна отзивчивост каква мъка е за Кристоф подобна загуба; и почувствува нужда да изтича при него, да сподели скръбта му, да го прегърне. Познавайки бурната натура на Кристоф, спокойствието, което той бе проявил малко преди това, го тревожеше. Жорж позвъни на вратата. Никакъв шум. Позвъни втори път и потропа, както бе уговорено между него и Кристоф. Едно кресло се отмести и до вратата се приближиха тежки и бавни стъпки. Кристоф отвори. Лицето му бе така спокойно, че Жорж, готов да се хвърли в обятията му, се стъписа. Не знаеше какво да каже. Кристоф го попита кротко:

— Ти ли си, моето момче? Забрави ли нещо?

Жорж, смутен, измърмори:

— Да.

— Влез.

Кристоф се отпусна отново в креслото до прозореца, където седеше, преди да дойде Жорж; опрял глава на облегалото, той гледаше покривите отсреща и пурпурното вечерно небе. Не обръщаше внимание на Жорж. Младежът се преструваше, че търси нещо по масата, поглеждайки крадешком към Кристоф. Лицето на възрастния мъж беше неподвижно. Отблясъците на залязващото слънце озаряваха скулите и челото му. Жорж мина в съседната стая — спалнята, — продължавайки привидно да търси. Там Кристоф се бе затворил малко преди това с писмото. То бе останало върху смачканата покривка на леглото, в която Кристоф бе заровил навярно отчаяно глава. Една книга бе паднала на пода върху килима. Тя бе отворена на една прегъната страница. Жорж я вдигна. Беше евангелието: срещата на Магдалена с градинаря.

После се върна в предната стая, размести няколко предмети върху масата, колкото да си предаде по-непринуден вид, и пак погледна Кристоф, който не беше мръднал. Жорж искаше да му каже колко му е мъчно за него. Но от Кристоф се излъчваше такава светлина, че той не посмя: каквото и да кажеше, би било неуместно. Самият той по-скоро се нуждаеше от утешение. Затова промълви плахо:

— Аз си отивам.

Без да обърне глава, Кристоф отвърна:

— Довиждане, моето момче.

Жорж излезе и затвори безшумно вратата.

Кристоф дълго седя така. Нощта се спусна. Не страдаше, не размишляваше, никакъв точен образ не възникваше в съзнанието му. Приличаше на уморен човек, който слуша смътна музика и не се опитва да я разбере. Беше вече дълбока нощ, когато стана разнебитен. Хвърли се върху леглото и потъна в дълбок и тежък сън. Симфонията продължаваше да тътне в далечината…

И ето че я видя, нея, любимата!… Тя простираше ръце към него, усмихваше се и му казваше:

„Сега ти премина огнения кръг.“

Тогава сърцето му се отприщи. Мир изпълваше звездните простори, а музиката на небесните сфери се разстилаше като пълноводна дълбока река…

Когато се събуди — отново бе ден, — усещането на непонятно блаженство все още не бе го напуснало ведно с далечния отблясък на нейните думи. Той стана. Безмълвен богоговеен възторг изпълваше душата му.

… Or vedi figlio

tra Bealrice e fe é questo muro…^[2]

 

Стената между него и Беатриче бе рухнала.

Отдавна вече половината му душа беше отвъд нея. Колкото повече напредваш по жизнения си път, колкото повече твориш, обичаш и загубваш любимите същества, ти се изплъзваш от смъртта. След всеки нов удар, който те поразява, след всяка нова творба, която изковаваш, ти се отдалечаваш от себе си, намираш убежище в създаденото от тебе творчество, в душата, която си любил и която те е напуснала. Накрая Рим се оказва извън Рим, най-добрата част от тебе е извън тебе. Единствена Грация го задържаше отсам стената. А ето че и тя на свой ред… Сега вратата към света на скърбите беше затворена.

Кристоф изживя период на тайна екзалтация. Не му тежаха вече никакви вериги. Не чакаше нищо. Не зависеше от нищо. Беше освободен. Борбата бе свършена. Излязъл от зоната на сраженията и от кръга, където царуваше богът на героичните схватки, Dominis deus Sabaoth^[3], той гледаше под себе си как гаснат в нощта главните на Пламтящия храст. Колко далеч бе вече той! Когато озаряваше пътя му, си въобразяваше, че е стигнал вече до върха. А колко много път измина след това! И все пак върхът не изглеждаше по-близък. Той нямаше да го стигне никога — сега вече знаеше това, — па макар и да трябва да върви цяла вечност. Но когато си влязъл в кръга на светлината и не оставяш зад себе си любими същества, вечността ще ти се стори кратка, ако крачиш редом с тях.

Затвори вратата си за всички. Никой не го потърси. Жорж изразходва наведнъж цялата си способност за състрадание. Когато се прибра, беше спокоен и на другия ден вече не мислеше за Кристоф. Колет беше заминала за Рим. Еманюел не знаеше нищо; мнителен както винаги, той не се обаждаше, засегнат, загдето Кристоф не му бе дошъл на гости на свой ред. Никой не смути Кристоф в безмълвния разговор с любимата; той я носеше сега в душата си, както бременната жена носи скъпия си товар. Вълнуващ диалог… никакви думи не биха могли да го предадат. Дори и музиката едва ли би могла да го изрази. Когато сърцето му се препълнеше и прелееше, Кристоф затваряше очи и без да помръдне, слушаше песента му. Или пък, седнал на пианото, с часове оставяше пръстите си да говорят. През този период импровизира повече, отколкото през целия си живот. Не записа хрумванията си. Нима имаше смисъл?

Когато след няколко седмици отново почна да излиза и да се среща с други хора, без никой от близките му, освен Жорж, да подозре какво му се е случило, демонът на импровизацията се задържа още известно време. Той посещаваше Кристоф в часове, когато бе най-малко очакван. Една вечер у Колет Кристоф седна на пианото и свири почти цял час, отдал се цял на музиката, забравил, че салонът е пълен с безразлични хора. Слушателите му занемяха. Страхотните импровизации ги покориха и разтърсиха. Дори и ония, които не разбираха смисъла им, ги слушаха със свито сърце. Сълзи бликнаха от очите на Колет… Когато Кристоф свърши, той се обърна рязко, видя вълнението на хората, повдигна рамене и се изсмя.

* * *

Беше стигнал до границата, когато и страданието се превръща в сила, обуздана сила. Страданието нямаше вече власт над него, то само бе в негова власт. Можеше да се мята и да разтърсва решетката: Кристоф го бе затворил в клетка.

* * *

От тази епоха датират най-покъртителните и най-сполучливите произведения на Кристоф — една сцена от евангелието, която Жорж тутакси отгатна:

„Mulier, quid ploras? — Quia tulerunt Dominum meum

et nescio posuerunt eum.“

Et cum haec dixisset conversa est retrorsum, et vidit

Jesum stantem: et non sciebat quia Jesur est.^[4]

една поредица трагични Lieder по стихове на испански народни cantares^[5], между които една мрачна погребална песен, напомняща черен пламък:

Quisiera ser el sepulcro

Donde a ti te haṅ de enterrar,

Pora tenerte en mis brazos

Por toda la eternidad.

(Бих желал да бъда гробът, в който ще те погребат, за да те държа в прегръдките си цялата вечност.)

И две симфонии, озаглавени „Островът на умиротворените“ и „Сънят на Сципион“, в които се съчетава по-интимно, отколкото в другите творби на Жан-Кристоф Крафт най-ценното в музикалното творчество на неговата епоха: нежната мъдра мисъл на Германия с всичките и отсенки, страстната мелодия на Италия и живият ум на Франция, богат на изтънчени ритми и на хармонични нюанси.

Това „приповдигнато състояние, предизвикано от отчаянието след тежка загуба“, продължи един-два месеца. След това Кристоф пак пое своя жизнен път с укрепнало сърце и сигурна стъпка. Вятърът на смъртта отвея последните мъгли на песимизма, сивотата на стоицизма и фантасмагориите на мистичната светлосянка. Дъгата блесна над разпръскващите се облаци. Окото на небето, по-чисто, сякаш измито от сълзите, се усмихна през тях. Тиха вечер високо в планината.