Ромен Ролан
Жан-Кристоф (16) (Том II)

3

Отсъствието засилва властта на любимите същества. Сърцето съхранява само ония техни черти, които ни са скъпи. Отгласът на всяка дума, долитащ през времето от далечния приятел, отеква благоговейно в тишината.

Писмата на Кристоф и Грация бяха взели сериозния и сдържан тон на двойка, която не е изложена на опасните изпитания на любовта, а преодоляла ги, върви уверено по своя път, ръка в ръка. Всеки от двамата беше достатъчно силен, за да поддържа и ръководи другия, а и достатъчно слаб, за да приеме съвет и подкрепа.

Кристоф се върна в Париж. Беше се зарекъл никога вече да не идва тук. Но имат ли някаква стойност подобни заричания! Знаеше, че там ще намери сянката на Грация. А и обстоятелствата, съучастници на тайното му желание в борбата против волята му, го зовяха в Париж, за да изпълни един нов дълг. Напълно в течение на светската хроника, Колет бе уведомила Кристоф, че младият му приятел Жанен вършел какви ли не глупости. Жаклин винаги бе имала голяма слабост към своя син и изобщо не се и опитваше да го удържи. Самата тя изживяваше някаква особена криза: беше много заета със себе си, за да се занимава с него.

След печалното си приключение, което бе разрушило брака й и живота на Оливие, Жаклин водеше много порядъчно и уединено съществуване. Странеше от парижкото общество: след като й бе наложило лицемерно един вид карантина, то отново бе направило опити да я привлече, но тя ги бе отблъснала. Никак не се срамуваше пред тези хора от постъпката си; смяташе, че не е длъжна да им дава сметка, защото те струваха по-малко от нея; половината познати ней жени вършеха тайно, под прикритието на семейното огнище, това, което тя бе направила открито. Страдаше само заради огорчението, което бе причинила на най-добрия си приятел, на единствения мъж, когото бе обичала. Не можеше да си прости, че е загубила такова красиво чувство в толкова бедния свят.

Съжаленията и мъката й стихнаха постепенно. Остана само приглушена болка, горко презрение към себе си и другите и любов към детето. Това чувство, в което намираше отдушник цялата й потребност да обича, я обезоръжаваше пред него; тя бе неспособна да устои на прищевките на Жорж. За да извини слабостта си, внушаваше си, че така изкупва вината си пред Оливие. Периоди на възторжена нежност се редуваха с периоди на умора и безразличие; ту досаждаше на Жорж с взискателната си тревожна любов, ту като че ли й омръзваше да се занимава с него и му даваше пълна свобода. Съзнаваше, че е лоша възпитателка и се измъчваше, но не можеше да се промени. Когато се опитваше — съвсем рядко — да съобрази принципите си на поведение със схващанията на Оливие, резултатът се оказваше плачевен: неговият нравствен песимизъм не подхождаше нито на нея, нито на детето. Всъщност тя не се стремеше към друг авторитет над сина си извън своята обич. И не грешеше: защото между тези две същества, макар и много подобни едно на друго, имаше само сърдечни връзки. Жорж Жанен беше чувствителен към физическото очарование на майка си; обичаше гласа й, жестовете, движенията, изяществото, обичта й. Но по дух се чувствуваше много чужд на нея. Тя осъзна това едва при първия полъх на юношеството, когато той отлетя далеч от нея. Учуди се, възмути се, отдаде отчуждението му на влиянието на други жени; и в желанието си да се пребори неумело с тях още повече го отдалечи. Всъщност те винаги бяха живели един до друг, но всеки зает със собствените си грижи, заблуждавайки се относно всичко, което ги разделяше, поради сходството на повърхностни симпатии и антипатии, от които не остана нито помен, когато детето (това неопределено създание, цялото пропито още от мириса на жената) се превърна в мъж. И Жаклин казваше с огорчение на сина си:

— Не зная на кого си се метнал. Не приличаш нито на баща си, нито на мен.

По този начин тя го караше да почувствува още по-силно всичко, което ги разделяше; и младежът беше горд дълбоко в себе си и същевременно трескаво неспокоен.

 

 

По-младите поколения винаги имат по-ясно съзнание за онова, което ги разединява от предидущите, а не за онова, което ги сближава; те изпитват потребност от самоутвърждение, макар и с цената на несправедливост и самоизмама. Но това чувство е повече или по-малко остро в зависимост от епохата. В класическите епохи, когато за известно време е постигнато равновесие на силите на дадена цивилизация — високи плата със стръмни склонове, — разликата в духовния уровен на поколенията не е така чувствителен. Но в периоди на възраждане или упадък младите хора, които се изкачват или се спускат по шеметно стръмните склонове, оставят далеч зад себе си предшествениците си. А Жорж и неговите връстници се катереха нагоре.

Той не ги превъзхождаше по нищо — нито по ум, нито по характер. Умерени способности, нито една от тях не надхвърляше нивото на изящна посредственост. И все пак, без каквото и да било усилие още при първите си стъпки той бе няколко стъпала над баща си, който бе изразходвал за краткия си живот неимоверни количества ум и енергия.

Очите на разума му едва бяха видели светлината и той забеляза около себе си купищата тъма, пронизвани от ослепителни проблясъци, планините знания и незнания, враждебни истини, противоречиви заблуждения, сред които трескаво се бе лутал баща му. Но той бе осъзнал същевременно, че владее оръжие, което Оливие никога не бе познавал — своята сила.

Откъде му бе дошла? Тайнствени възраждания на някой род, който заспива изтощен и се събужда преливащ от сили, подобен на пролетен планински поток!… Какво щеше да прави с тази сила? Щеше ли да я използува на свой ред, за да изследва непроходимите гъсталаци на съвременната мисъл? Те съвсем не го привличаха. Той чувствуваше надвисналата заплаха на спотаените в тях опасности. Та нали именно те бяха смазали баща му! Вместо да се опита на свой ред да проникне във вълшебния лес, би го подпалил по-скоро. Надникнал бе само бегло в книгите на мъдростта и свещеното безумие, от които Оливие се бе опиянявал: нихилистичното милосърдие на Толстой, мрачната разрушителна гордост на Ибсен, лудостта на Ницше, героичния чувствен песимизъм на Вагнер. Жорж се бе отвърнал с гняв и ужас от тях. Той ненавиждаше поколението писатели-реалисги, които за половин век бяха убили радостта от чистото изкуство. И все пак не можеше да заличи напълно печалните призраци, приласкали детските му години. Не искаше да поглежда назад. Знаеше, че зад него стои призрак. Много здрав, за да търси изход от безпокойството си в ленивия песимизъм на предишната епоха, той се отвращаваше от дилетантството на писатели от рода на Ренан и Анатол Франс като от извращение на свободния разум, смях без веселие, ирония без величие: позорно средство, годно за роби, които само дрънкат с веригите си, безсилни да ги счупят!

Премного силен, за да се задоволи със съмнението, премного слаб, за да си създаде собствено убеждение, той се стремеше, той копнееше да вярва в нещо. Молеше, призоваваше, изискваше. И вечните ловци на популярност, лъжеголемите писатели, дебнещите от засада лъжемислители използуваха това властно и тревожно желание и, думкайки барабана, рекламираха високо шарлатанското си лекарство. Всеки от тези хипократовци крещеше от своята трибуна, че само неговият еликсир е чудотворен и отричаше всички други. Всъщност техните тайни средства бяха от един дол дренки. Нито един от тези търгаши не се бе потрудил да изнамери нови рецепти. Изровили бяха от долапите си изветрели шишенца. Един се кълнеше в католическата църква; друг — в законната монархия; трети — в класическата традиция. Срещаха се и големи шегобийци, които доказваха, че връщането към латински език е целебно средство срещу всички злини. Други пък сериозно проповядваха, служейки си с гръмки фрази, които въздействуваха силно на зяпльовците, господството на средиземноморския дух. (При други обстоятелства те биха славословили също така убедително и атлантическия дух!) В противовес на варварите на север и на изток те се провъзгласяваха за приемници на новата римска империя… Думи, думи, при това все заимствувани. Библиотечен фонд, продаван на дребно на открити сергии. Подобно на всички свои другари младият Жанен отиваше от един продавач на друг, слушаше го как хвали стоката си, поддаваше се понякога на съблазънта, влизаше в барачката му, излизаше разочарован, засрамен, че е загубил пари и време да гледа стари клоуни във вехти трика. И все пак илюзиите на младостта са така силни, нейната увереност, че ще намери истината, е толкова голяма, че при всяко ново обещание на нов продавач на надежда той пак се улавяше на въдицата. Жорж беше истински французин — с бунтарско настроение и вродена любов към реда. Нужен му беше вожд, а не търпеше ничие началство: безпощадната му ирония разкриваше слабостите на всички.

Чакаше да срещне някой, който да му каже отговора на загадката… но нямаше време да чака! Не спадаше към хората, които, подобно на неговия баща, можеха да се задоволят да търсят цял живот истината! Младата му нетърпелива сила копнееше да се изразходва. С или без основание, той искаше да вземе решение. Да действува, да приложи, да използува енергията си. Пътешествията, наслажденията от изкуствата и главно музиката, с която до насита се бе тъпкал, бяха отначало за него временно страстно увлечение. Хубаво момче, преждевременно развито, изложено на изкушения, той много скоро откри така пленителния външно свят на любовта и се хвърли в него с буйна поетична радост и жажда. После и жените омръзнаха на този наивен и безочлив херувим: нужна му беше истинска деятелност. Тогава се залови яростно със спорт. Опита всички спортове, увлече се по всеки от тях. Посещаваше редовно турнирите по фехтовка, боксовите мачове; и стана шампион на Франция по бягане и скок на височина, капитан на футболен отбор. Заедно с няколко други млади безумци като него, богати и готови за всякакъв риск, се състезаваше по безразсъдство в безсмислени и бесни автомобилни пробези, истински пробези на смъртта. Най-сетне захвърли всичко заради новото си хоби. Сподели лудия възторг на тълпите към летящите машини. На празника на авиацията, устроен в Рейм, той крещя и плака от радост ведно с триста хиляди други зрители. Чувствуваше се слят с цял един народ в ликуващата си вяра в бъдещето. Сътворените от човека птици, които прелитаха над множеството, го увличаха със себе си. За първи път след зората на великата революция тези струпани тълпи вдигаха очи към небето и то се отваряше за тях… За ужас на майка си младият Жанен заяви, че иска и той да се присъедини към завоевателите на въздуха. Жаклин го умоляваше да се откаже от опасната си амбиция. Опита се да му заповяда. Той постъпи на своя глава. Кристоф, в чието лице Жаклин си бе въобразила, че ще намери съюзник, се задоволи да даде на младежа няколко благоразумни съвета, макар и да бе сигурен, че Жорж няма да ги последва, защото самият той на негово място би сторил същото. Той не смяташе, че му е позволено, дори ако би могъл, да спъне здравото и нормално развитие на младежките му сили, които, принудени да бездействуват, се насочваха към собствената му гибел.

Жаклин все още не можеше да се примири с мисълта, че синът й се изплъзва от влиянието й. Напразно си бе въобразила, че може да се откаже от любовта: тя не можеше да живее без илюзията на любовта, оцветяваща всичките й чувства и постъпки. Колко майки, неуспели да изразходват в брака или извън него скрития си плам, го пренасят върху сина си. А когато видят с каква лекота синът може да мине и без тях, когато внезапно разберат, че вече не са му необходими, те изживяват същата криза, както ако са били изоставени от любовник — любовно разочарование. Това беше нов удар за Жаклин. Жорж изобщо не си даде сметка. Младите хора не подозират сърдечните трагедии, които се разиграват около тях. Нямат време да спрат, за да ги видят. Егоизмът им ги предупреждава да вървят направо, без да се оглеждат.

Жаклин изживя съвсем сама тази нова горест. Освободи се от нея едва когато болката се притъпи. А тя се притъпи ведно с любовта й. Пак обичаше сина си, но обичта й бе някак далечна, лишена от илюзии, съзнаваща безполезността си; а самата тя бе станала безучастна и към себе си, и към сина си. Живя така цяла година унило и жалко, без Жорж да обърне внимание. После нещастното й сърце, което не можеше нито да умре, нито да живее без любов, бе принудено да си измисли обект. Изпадна под властта на странно увлечение, което често спохожда женските души и като че ли предимно най-благородните, най-недостъпните, когато наближат зрелостта, а не са откъснали навреме прекрасния плод на живота. Тя се запозна с една жена, която още при първата им среща я покори с тайнственото си и силно обаяние.

Беше монахиня, почти на нейната възраст. Занимаваше се с благотворителност. Едра, яка, възпълна брюнетка с красиви остри черти, живи очи, голяма уста с тънки постоянно усмихващи се устни, властна брадичка. Много интелигентна, без да бъде сантиментална, тя се отличаваше със селска хитрост, търговски нюх, съчетан с южняшко въображение, което обичаше да вижда нещата в голям мащаб, но същевременно умееше да си даде точна сметка, когато се наложеше — чаровна смесица от възвишен мистицизъм и обиграност на стар нотариус. Свикнала бе да заповядва и го правеше най-естествено. Жаклин тутакси изпадна под властта й. Тя се пристрасти към делото. Така поне си въобразяваше. Сестра Анжел знаеше истинския обект на страстта й. Бе свикнала да предизвиква подобни чувства. Без да дава вид, че ги забелязва, тя умееше да ги използува с хладна пресметливост за благотворителното дело и за божията слава. Жаклин й отдаде парите си, волята си, сърцето си. Стана милосърдна, повярва в бога само защото чувствуваше нужда от любов!

Околните й скоро забелязаха, че е като омагьосана. Единствено тя не съзнаваше. Опекунът на Жорж се обезпокои. Жорж, много щедър и завеян, за да се грижи за парични въпроси, също забеляза, че майка му е попаднала в плен на чужда воля. Той бе неприятно изненадан. Опита се — много късно — да възобнови някогашната им близост; но между тях се бе спуснала сякаш завеса; обясни си го с окултното въздействие на монахинята и не скри раздразнението си не само към нея, като я нарече интригантка, но и към Жаклин; не можеше да допусне, че някаква чужденка е заела мястото му в сърцето, което бе смятал за свое естествено владение. Не си казваше, че той пръв го е изоставил. Вместо да се опита да си го извоюва наново, той се държа нетактично и оскърбително. Майката и синът, и двамата нетърпеливи и буйни, си размениха остри думи; разривът се задълбочи. Сестра Анжел окончателно установи властта си над Жаклин; а Жорж се отдалечи, напълно свободен. Той се впусна в деен, но безреден живот. Започна да играе на карти, загуби значителни суми; перчеше се с екстравагантността си, отчасти, защото му доставяше удоволствие, отчасти, за да отмъсти за щуротиите на майка си. Познаваше семейство Стивънс — Делестрад. Колет не беше пропуснала да забележи хубавото момче и да изпробва върху него очарованието си, от което още не се отказваше. Беше в течение на подвизите на Жорж и се забавляваше. Но вроденият й здрав смисъл и добросърдечие, затаени под лекомислието й, я накараха да прозре опасността, на която се излагаше младият лудньо. И тъй като знаеше отлично, че не тя би била в състояние да го предпази, Колет предупреди Кристоф, който се върна веднага.

* * *

Кристоф единствен имаше известно влияние върху младия Жанен. Ограничено и непостоянно влияние, но все пак доста изненадващо, защото мъчно можеше да се открие причината му. Кристоф принадлежеше към миналото поколение, срещу което Жорж и приятелите му буйно въставаха. Той бе един от най-изтъкнатите представители на метежната епоха, към чието изкуство и идеи те изпитваха подозрителна враждебност. Той оставаше недостъпен за новите евангелия и амулети на лъжепророците и знахарите, които предлагаха на младежите безпогрешна рецепта за спасението на света, Рим и Франция. Оставаше верен на собствените си убеждения, свободен от всякаква религиозна, партийна или национална принадлежност — а това не беше на мода или не беше станало още отново модно. Най-сетне, макар и да бе необвързан по отношение на националните проблеми, той бе чужденец в Париж, и то в момент, когато всички чужденци във всички страни се струваха варвари на местните жители.

И все пак младият Жанен, весел, лекомислен, враг на всеки смутител на радостта, влюбен безумно в наслажденията и вълнуващите хазартни игри, увличащ се лесно от реториката на своето време, склонен поради силните си мускули и духовната си леност към бруталните доктрини на „Аксион франсез“, националист, роялист, империалист — сам той не знаеше ясно — тачеше всъщност само един човек — Кристоф. Преждевременният му опит и тънкият усет, наследен от майка му, бяха помогнали на младежа да прецени — без това да помрачи хубавото му настроение — нищожеството на обществото, без което не можеше да живее, и превъзходството на Кристоф. Колкото и да се опияняваше от движение и деятелност, той не можеше да се отрече от бащиното наследство. От Оливие бе наследил внезапните, краткотрайни пристъпи на смътно безпокойство, потребността от ясно определена цел на дейността си. Оливие също може би му бе предал тайнственото чувство, което го тласкаше към човека, когото баща му бе обичал…

Той ходеше при Кристоф. Експанзивен и приказлив обичаше да му се доверява. Безразлично му беше дали Кристоф има време да го слуша. Кристоф обаче слушаше и не показваше никакво нетърпение. Случваше му се само да е разсеян, когато Жорж дойдеше, докато той работеше върху нещо. Но невниманието му траеше само няколко минути, през които умът му се изплъзваше, за да добави още някоя щриха на обмислената творба. После се връщаше при Жорж, който не бе забелязал отсъствието му. Кристоф се забавляваше с краткотрайното си бягство. Струваше му се, че се е върнал на пръсти, без да го усетят. Но Жорж си даде един-два пъти сметка и му каза засегнат:

— Но ти не ме слушаш!

Тогава Кристоф засрамен започваше да слуша покорно нетърпеливия разказвач и с двойно по-съсредоточено внимание се мъчеше да изкупи разсеяността си. Разказите на Жорж бяха пълни със забавни истории и Кристоф неволно се смееше над някои лудории. Жорж му разказваше всичко и го обезоръжаваше с искреността си.

Само че Кристоф невинаги се смееше. Често поведението на Жорж го огорчаваше. Самият Кристоф не се считаше за светец. Не смяташе, че има право да чете морал комуто и да било. Не се възмущаваше най-много от любовните приключения на Жорж, нито от скандалното пилеене на състоянието му за глупости. Най-малко му прощаваше лекомисленото отношение към провиненията му: младежът явно не виждаше в тях нищо осъдително; намираше ги естествени. Имаше съвсем друга представа за нравственост. Спадаше към младежите, които виждат във взаимоотношенията между половете само свободна игра, лишена от всякакво нравствено съдържание. Малко откровеност и безгрижна доброта бяха според тях целия багаж на един порядъчен мъж. Не се заплиташе в скрупулите на Кристоф. Кристоф от своя страна се възмущаваше. Макар и да се въздържаше да налага на другите своите възгледи, той бе непримирим. Някогашният му буен характер беше само наполовина укротен. Той избухваше понякога. Не можеше да не смята за грозни някои любовни интриги на Жорж и му го казваше доста грубо. И Жорж не беше особено търпелив. Между тях избухваха доста остри сцени. След такива спречквания не се виждаха по цели седмици. Кристоф си даваше сметка, че тези скандали най-малко можеха да променят поведението на Жорж и че желанието му да подчини морала на новата епоха на моралните норми на своето поколение е до известна степен несправедливо. Но това бе по-силно от него: при пръв случай избухваше пак. Нима човек може да се усъмни в съкровените си убеждения, в името на които е живял? Все едно да се откаже от живота си! Има ли смисъл да се насилва да мисли иначе само за да прилича на ближния си или за да го щади? Така погубва себе си без никаква полза за другите. Първото задължение на човека е да бъде това, което е. Да посмее да каже: „Това е добро, онова е лошо.“ Ако си силен, принасяш повече полза на слабите, отколкото ако станеш слаб като тях. Бъди снизходителен, ако искаш, към допуснатите слабости. Но никога не се помирявай със слабост, която ще бъде проявена тепърва!…

Да, само че Жорж съвсем не се съветваше с Кристоф за намеренията си (дали бяха ясни на самия него?). Той споделяше с него само онова, което бе вече свършен факт. В такъв случай?… В такъв случай му оставаше само да погледне немирника с безмълвен упрек и да вдигне рамене, усмихвайки се като стар чичо, който знае, че няма да го послушат.

Този ден мълчанието продължи малко повече. Очите на Кристоф се взираха в Жорж като че много отдалеч. И младежът се чувствуваше съвсем малко момче пред тях. Виждаше се точно такъв, какъвто е в огледалото на проницателния поглед, в който трепкаше лукаво пламъче, и не беше особено горд. Кристоф рядко използуваше срещу Жорж собствените му признания; като че ли не ги бе чул. След безмълвния диалог на очите им той поклащаше насмешливо глава и започваше да разказва някаква история, привидно без никаква връзка с предишния им разговор: случка от неговия или нечий друг живот, действителна или измислена. И пред Жорж постепенно изникваше под нова светлина, представено в неприятно и комично положение, неговото второ аз — лесно го разпознаваше, — което вършеше аналогични грешки на неговите. Невъзможно беше да не се надсмее на себе си и на жалкия си вид. Кристоф не прибавяше коментар. Но властното добродушие на разказвача въздействуваше много повече, отколкото самата случка. Той говореше за себе си, както и за другите, със същата отчужденост, със същия жизнерадостен ведър хумор. Безпристрастието му правеше силно впечатление на Жорж. Той всъщност идваше за него. Когато се разтовареше от многослойната си изповед, той имаше чувството, че лежи блажено под сянката на голямо дърво в летен следобед. Трескавото заслепение от палещия ден се разпръскваше. Разперените покровителствено над него крила излъчваха умиротворение. До този мъж, носещ спокойно бремето на трудния си живот, Жорж се чувствуваше защитен от собствените си вълнения. Слушайки гласа му, в душата му наставаше мир. И той невинаги чуваше всичко: и неговият ум блуждаеше. Но накъдето и да се отплеснеше, смехът на Кристоф звучеше край него.

И все пак идеите на неговия стар приятел му оставаха чужди. Той се питаше как Кристоф може да се примири с душевната си самота, да се лиши от всяка връзка с някоя художествена, политическа или религиозна партия, с коя да е човешка групировка. Той му задаваше въпроса дали никога не е изпитал потребността да се присъедини към някой лагер.

— Да се присъединя към някой лагер ли? — отвръщаше смеешком Кристоф. — Че нима не съм добре отвън? Ти ли ми говориш за затваряне в някаква група, след като самият ти си човек на широките простори?

— О, не е същото за тялото и за духа. Духът се нуждае от сигурност; необходимо му е да мисли заедно с другите, да споделя принципи, възприети от всички хора на дадена епоха. Облажавам хората, живели по време на класическите векове. Прави са приятелите ми, които искат да възстановят прекрасния порядък на миналото.

— Ех ти, мокра кокошка! — възкликна Кристоф. — Откъде ми дойдоха на главата такива малодушни палета!

— Не съм малодушен — възрази възмутено Жорж. — Никой от нас не е малодушен.

— Сигурно сте такива — отвърна Кристоф, — щом се страхувате от самите вас. Как е възможно? Необходим ви е порядък, а не сте в състояние да го установите сами? Трябва да се вкопчите за полите на прапрабабите си! И таз добра! Защо не вървите сами?

— Трябва да пуснем корени — заяви Жорж, горд, че повтаря една от модните фрази на деня.

— Кажи ми, нима дърветата трябва да бъдат посадени в сандъчета, за да пуснат корени? Земята е тук, на разположение на всички. Забий корените си в нея. Намери собствените си закони. Потърси ги в себе си.

— Нямам време — отвърна Жорж.

— Страх те е — повтори Кристоф.

Жорж протестира, но накрая се съгласи, че никак не му се ще да надникне в дълбините на душата си; не разбираше какво удоволствие може да има в това, ако се наведеш над тази черна бездна, има опасност да паднеш вътре.

— Дай ми ръката си — каза Кристоф.

Забавно му беше да открие дверите на душата си и да покаже своето реалистично и трагично виждане на живота. Жорж се отдръпна. Кристоф смеешком затвори вратите.

— Как можете да живеете така? — запита Жорж.

— Живея и съм щастлив — отвърна Кристоф.

— Бих умрял, ако съм принуден вечно да виждам това…

Кристоф го потупа по рамото:

— Ето ги нашите прословути смелчаци!… Че какво, не гледай, щом главата ти не е достатъчно здрава. Нищо не те принуждава в крайна сметка. Върви напред, моето момче! Но нима за тази цел ти е нужен господар, който да маркира рамото ти като добиче? Каква парола очакваш? Сигналът е даден отдавна. Конете са оседлани, кавалерията тръгва. Мисли само за коня си. Иди в редицата си! И препускай!

— Но накъде? — попи Жорж.

— Накъдето отива твоят ескадрон, към завоеванието на света. Завладейте въздуха, покорете стихиите, преодолейте последните укрепления на природата, победете простора, победете смъртта…

„Expertus vacuum Daedalus aera…“^[1]

— Нали си много силен по латински, познато ли ти е това, кажи? Способен ли си поне да ми обясниш какво означава?…

„Per rupit Acheronta…“^[2]

… Ето вашия жребий, щастливи conquistadores!…

Той така ясно сочеше на младото поколение задължението му да извърши героични дела, че Жорж каза учуден:

— Но ако мислите така, защо не дойдете с нас?

— Защото моята задача е друга. Върви, моето момче, върши своето дело. Иди по-далеч от мен, ако можеш. Аз ще остана тук и ще бдя… Нали си чел приказката от „Хиляда и една нощ“ за духа, висок колкото планини, затворен в кутия, запечатана от Соломон?… Този дух е тук, заключен в душата ни, в която ти се страхуваш да надзърнеш. Аз и хората от моето време прекарахме живота си в борба с него; не го победихме, но и той не ни победи. Сега си отдъхваме и ние, и той; и се гледаме без злоба и без страх, доволни от битките, които сме водили, и очаквайки да изтече уговореното примирие. Вие се възползувате от затишието, за да възстановите силите си и да завладеете красотата на света! Бъдете щастливи, наслаждавайте се на спокойствието! Но не забравяйте, че някой ден вие и бъдещите ви синове ще трябва да се върнете на това място след завоеванията си и да подновите боя с нови сили срещу духа, край когото бдя. И битката ще продължи, прекъсвана от примирия, до вашата или неговата победа. Дано вие излезете по-силни и по-щастливи от нас!… Междувременно занимавай се със спорт, ако искаш; укрепвай мускулите и сърцето си; и не бъди така безумен да пилееш в глупости нетърпеливата си сила, бъди спокоен. Ти принадлежиш на епоха, която ще й намери приложение.

* * *

Жорж не запомняше твърде думите на Кристоф. Умът му беше достатъчно възприемчив и той поглъщаше мислите на стария си приятел, само че те тутакси се изпаряваха. Още неслязъл на улицата, и всичко бе забравено. Само усещането на приятно умиротворение оставаше, макар споменът за разговора, който го беше породил, отдавна да се бе заличил. Жорж тачеше дълбоко Кристоф. Не вярваше в нищо от това, в което вярваше Кристоф. (Всъщност Жорж се надсмиваше над всичко и не вярваше в нищо.) Но би разбил главата на всеки, който би посмял да каже нещо лошо за стария му приятел.

За щастие никой не злословеше за Кристоф пред него. В противен случай щяха да му отворят много работа.

* * *

Кристоф беше предвидил, че скоро ще задуха друг вятър. Новият идеал на младата френска музика коренно се отличаваше от неговия; но докато това обстоятелство беше за зрелия композитор Кристоф още едно основание, за да изпитва симпатия към нея, представителите й съвсем не споделяха чувствата му. Популярността му сред публиката никак не допринасяше за добрите му отношения с най-изгладнелите от тях; стомасите им бяха празни, затова зъбите им бяха станали дълги и остри. Кристоф не се трогваше от злобните им нападки.

— Какъв жар влагат! — казваше той. — На палетата им покараха зъби!…

Той бе готов да ги предпочете пред другите палета, които го ласкаеха само защото се радваше на успех — палетата, за които говори д’Обине: „Когато някой голям пес пъхне муцуна в гърнето в масло, те го лижат и му поднасят поздравленията си.“

Операта бе приела една творба на Кристоф. Веднага след одобрението й пристъпиха към репетиции. Кристоф узна един ден от нападките във вестниците, че за да пробутат неговата творба, отложили поставянето на операта на някакъв млад композитор. Журналистът се възмущаваше от произвола на управата и обвиняваше главно Кристоф.

Кристоф се срещна с директора и му заяви:

— Не ме предупредихте. Такива неща не се правят. Ще поставите първо операта, която сте приели преди моята.

Директорът протестира шумно, разсмя се, отказа, обсипа Кристоф с похвали, изказа възхищението си от характера му, от творбите и гения му, отзова се за произведението на другия с презрение и го увери, че не струва нищо и няма да му донесе никаква печалба.

— Защо тогава сте я приели?

— Невинаги правим всичко, което желаем. Трябва от време на време да направим известни отстъпки на общественото мнение. Някога младежите можеха да крещят колкото си искат; никой не ги чуваше. Сега те съумяват да насъскат срещу нас националистическия печат, който ни обвинява гръмко в измяна и ни нарича лоши французи, ако сме проявили неблагоразумието да не се възторгваме от младата им школа! Младата школа! Как ли не!… Да ви кажа ли правичката? До гуша ми е дошла! А и на публиката. Смъртно ни са опротивели със своите „Oremus“^[3]. Във вените им не тече кръв; жалки клисари, които пеят обедната литургия; а когато изпълняват любовни дуети, все едно слушате „De profundis“^[4]… Ако бях толкова глупав да поставям пиесите, които ми налагат, бих разорил театъра си. Приемам ги: не могат да искат повече от мен. Нека говорим за нещо сериозно. Виж, вие пълните залата…

И пак го затрупа с комплименти.

Кристоф го прекъсна рязко и каза гневно:

— Не можете да ме заблудите. Сега, когато съм вече стар и „преуспял“, вие ме използувате, за да смазвате младите. Когато бях млад, щяхте да ме смажете подобно на тях. Или ще приемете операта на този младеж, или и аз ще изтегля моята.

Директорът вдигна ръце към небето и възкликна:

— Нима не разбирате, че ако направим това, което искате, ще изглежда, че отстъпваме пред тяхната вестникарска кампания?

— Има ли значение?

— Както обичате! Вие ще бъдете първата жертва!

Започнаха да разучават творбата на младия музикант, без да прекъсват репетициите на операта на Кристоф. Едната беше в три действия, другата — в две; решено бе да ги представят по време на един и същ спектакъл. Кристоф се срещна с протежето си; държеше пръв да му съобщи приятната вест. Младият автор му се врече във вечна признателност.

Естествено Кристоф не успя да попречи на директора да съсредоточи изцяло вниманието си върху неговата опера. Изпълнението и постановката на другата бяха пожертвувани. Кристоф не знаеше това. Пожела да прослуша няколко репетиции от операта на младия композитор; стори му се посредствена; опита се да даде няколко съвета: те бяха посрещнати неохотно. Той не се намеси повече. Освен това директорът убеди начинаещия автор, че са необходими известни съкращения, ако иска операта му да бъде изпълнена в скоро време. Младежът отначало лесно се съгласи на тази жертва, но после му се стори безсмислена.

В деня на представлението произведението на младия автор се провали, докато операта на Кристоф беше триумф. Няколко вестника жестоко нападнаха Кристоф: твърдяха, че всичко било предварително нагласено, че това било заговор срещу младия и талантлив френски композитор; че творбата му била осакатена, за да угодят на немския маестро — жалък завистник на всяка зараждаща се слава. Кристоф повдигна рамене и си помисли: „Младежът ще го опровергае!“

Но „младежът“ нищо не опроверга. Кристоф му изпрати статията с думите: „Прочетохте ли я?“

Онзи му отговори: „Толкова много съжалявам. Но този журналист винаги е бил много любезен с мен. Наистина съм огорчен. Най-добре не му обръщайте внимание.“

Кристоф се разсмя и си помисли: „Прав е страхливецът!“

Съвсем случайно Жорж, който рядко четеше вестници и само бегло преглеждаше спортните новини, попадна точно на най-резките нападки срещу Кристоф. Познаваше журналиста. Отиде в кафенето, където беше сигурен, че ще го намери, удари му плесница и доста дълбоко одра рамото му с шпагата си.

Както закусваше на следващия ден, Кристоф узна за случилото се от писмото на един свой приятел. Дъхът му спря. Остави закуската си недоядена и изтича у Жорж. Жорж му отвори сам. Кристоф влезе като ураган, улови го за мишницата и като го разтърси гневно, го обсипа с град от яростни упреци.

— Животно! — крещеше той. — Да се биеш заради мен! Кой ти е позволил? Хлапе, заплес, защо се бъркаш в моите работи! Да не би да не съм способен да се оправя сам, а? Какво постигна? Направил си на този негодник честта да се биеш с него. Та той това и е чакал! Превърнал си го в герой! Глупчо! Ами ако случайно (сигурен съм, че си се втурнал съвсем безразсъдно, както винаги)… те бяха убили!… Нещастник! До края на живота ти нямаше да ти го простя!…

Жорж се смееше като луд, но като чу последната му заплаха, се разсмя със сълзи.

— Ах, стари приятелю, колко си смешен! А! Нямаш равен! Ето че ме ругаеш, загдето съм те защитил! Друг път ще те атакувам! Може би тогава ще ме разцелуваш!

Кристоф притихна. Той прегърна Жорж, целуна го по двете бузи, после още веднъж и промълви:

— Мило момче!… Прости ми. Аз съм старо животно… Но тази вест наистина ме разстрои. Как ти хрумна да се биеш! Нима човек се дуелира с подобни типове? Ще ми обещаеш ей сега, че никога вече това няма да се повтори.

— Нищо не мога да обещая! — отвърна Жорж. — Правя това, което ми се харесва.

— Забранявам ти, чуваш ли? Ако това се повтори, не искам вече да се мяркаш пред очите ми, ще се откажа във вестниците от тебе, ще те…

— Ще ме обезнаследиш, ясно.

— Послушай, Жорж, умолявам те… Какъв смисъл има?

— Стари ми приятелю, ти струваш хиляди пъти повече от мен и знаеш безкрайно повече неща; но колкото до тези мошеници, аз ги познавам по-добре от теб. Бъди спокоен, този урок ще им бъде от полза: сега ще обърнат седем пъти отровния си език в устата си, преди да те хулят.

— А нима, ме е грижа, че грачат? Пет пари не давам за мнението им.

— Само че на мен не ми е все едно. Гледай си работата, това не те засяга.

От този ден Кристоф живееше в постоянен страх да не би някоя нова статия да събуди мнителността на Жорж. Той представляваше смешна гледка през следващите дни: той, който никога не четеше вестници, седнал в кафенето, ги поглъщаше жадно, готов, ако срещне някоя оскърбителна статия против себе си, да направи всичко — дори и подлост, ако се наложи — само и само тия редове да не попаднат под очите на Жорж. След една седмица се успокои. Младежът бе прав. Неговият жест беше накарал хайката лаещи псета да се позамисли за момента. А Кристоф, макар и да се караше на младия безумец, който му бе пропилял цяла работна седмица, си казваше, че в крайна сметка той съвсем няма право да се опитва да го вразумява. Спомняше си, че веднъж — и то не много отдавна — самият той се бе бил заради Оливие. Струваше му се, че чува гласа на Оливие: „Не се противи, Кристоф, връщам ти това, което ти дължа!“

* * *

Ако Кристоф лесно се примиряваше с нападките, друг един човек беше далеч от неговото иронично безразличие. Еманюел.

Еволюцията на европейската мисъл крачеше с бързи стъпки. Нейното развитие сякаш се ускоряваше от изобретението на новите машини и двигатели. Запасът от предразсъдъци и надежди, който би стигнал неотдавна на човечеството за цели двадесет години, беше изразходван само за пет. Идеите на поколенията препускаха едни след други, а често и едни над други: времето даваше сигнал за атака. Еманюел бе надминат.

Певецът на обединените енергии на французите никога не се бе отрекъл от идеализма на своя учител Оливие. Колкото и пламенно да бе националното му чувство, то бе съчетано с неговия култ към нравствено величие. Ако възвестяваше в стиховете си с тръбен глас тържеството на Франция, в своето верую той боготвореше в нея най-възвишената мисъл в Европа, Атина-Никея, победоносното Право, което превъзмогва Силата. А ето че Силата се бе разбудила в самите недра на Правото и отново се надигаше в дивата си голота. Новото, здраво и войнствено поколение се стремеше към сражение и още преди победата имаше самочувствие на победител. То се гордееше с мускулите си, с широките си гърди, със силните си и жадни за наслаждение сетива, с крилата си на хищна птица, виеща се над равнината. Нямаше търпение да се спусне надолу и да опита здравите си нокти. Подвизите на нацията, безумните прелитания над Алпите и над моретата, епичните пробези на кавалерията през африканските пясъци, новите кръстоносни походи, почти толкова мистични и интересни, колкото и походите на Филип-Август и Вилардуен, окончателно главозамаяха нацията. Тези деца, които никога не бяха виждали война освен в книгите си, лесно я разкрасяваха. Ставаха нападателни. Уморени от мир и идеи, възхваляваха „наковалнята на битките“, върху която с кървави юмруци щели да изковат един ден френската мощ. В противовес на противното злоупотребяване с идеологиите те въздигаха в свое верую презрението на идеала нарочно превъзнасяха високо ограничения здрав разум, грубия реализъм, безсрамния национален егоизъм, който потъпква чуждите права и другите нации, ако това допринася за величието на собственото отечество. Бяха ксенофоби, антидемократи и дори и най-големите неверници проповядваха възвръщане към католицизма, подчинявайки се на практическата необходимост да се „канализира абсолютното“, да се постави безконечното под охраната на непоклатим ред и авторитет. Не се задоволяваха да презират, но считаха едва ли не за обществени вредители безобидните довчерашни дърдорковци, безпочвените идеалисти, писателите-хуманисти. В очите на тези младежи Еманюел спадаше към тях. Той страдаше жестоко и се възмущаваше.

Мисълта, че Кристоф е жертва като него и повече от него на тази неправда, будеше симпатията му към него. Той го бе отблъснал с неприветливото си държане, а беше много горд, за да се издаде, че съжалява, като сам го потърси. Успя обаче да се срещне с него уж случайно и Кристоф направи първите стъпки за помирение. Тогава вече, успокоен в мнителността си, той не скри, че посещенията на Кристоф са му доставяли удоволствие. И те започнаха да се срещат често ту у единия, ту у другия.

Еманюел сподели с Кристоф озлоблението си. Беше вбесен от критиците и намираше, че Кристоф не се трогва достатъчно; затова го караше да чете във вестниците отзивите за изкуството му. Обвиняваха Кристоф, че не владее граматиката на своето изкуство, че не познава хармонията, че е заимствувал от събратята си и че позори музиката. Наричаха го „стария лудньо“… Заявяваха: „Омръзнаха ни тия гърчове! Ние сме за реда, разума, класическото равновесие…“

Кристоф се забавляваше.

— Това е в реда на нещата — заявяваше той. — Младите изхвърлят старите на бунището… По мое време, вярно чакахме поне някой да стане на шестдесет години, за да го считаме за старец. Днес вървят по-бързо… Безжичният телеграф, самолетите… Поколенията се износват по-бързо… Нещастниците! И те няма да се задържат дълго! Затова нека побързат, нека ни презират и да се поперчат малко на слънце!

Но Еманюел не се радваше на неговото крепко здраве. Смел мислено, той бе в плен на болните си нерви; пламенна душа в рахитично тяло. Жадуваше за сражение, но не бе създаден за него. Враждебността на някои критики го нараняваше до кръв.

— Ах! — възкликваше той. — Ако критиците знаеха какво зло нанасят на хората на изкуството с несправедливите си думи, изречени наслуки, биха се срамували от занаята си.

— Но те много добре знаят това, приятелю. Това е смисълът на живота им; а нали всеки трябва да живее.

Истински палачи. Животът ни изтезава до кръв, борбата, която водим с изкуството, ни изтощава. Вместо да ни подадат ръка, да ни предупредят съчувствено за слабостите ни, да ни помогнат братски да ги поправим, те стоят с ръце в джобовете, гледат ни как мъкнем товара си по стръмнината и злорадствуват: „Няма да успее!…“ А ако стигнем върха, едните казват: „Само че не по този начин трябваше да се качат!“ А другите упорито повтарят своето: „Не можаха!…“ Цяло щастие е, ако поне не ни хвърлят камъни в краката, за да ни спънат!

А, не е точно така! Понякога сред тях се срещат и двама-трима честни хора! Какво благотворно въздействие могат да ни окажат! Навсякъде се срещат зверове, независимо от професията. Кажи ми, познаваш ли нещо по-грозно от злобен човек на изкуството, тщеславен и настървен, който смята света за плячка и се вбесява, че е много голяма за устата му? Трябва да се въоръжим с търпение. Всяко зло за добро. И най-злостният критик ни е от полза. Той е един вид треньор: не ни позволява да се шляем без работа по пътя. Всеки път, когато ни се струва, че сме стигнали целта, хайката ни хапе. Напред! По-далече! По-високо! По-скоро тя ще се умори да ме гони, отколкото аз да вървя пред нея. Повтори ми арабската поговорка „Никой не напада безплодните дървета. Брулят с камъни само увенчаните със златни плодове…“ Горко на хората на изкуството, пощадени от критиците! Те ще останат лениво седнали посред път. Опитат ли се да станат, изтръпналите им крака ще откажат да им служат. Да живеят приятелите ми — врагове! Те са ми сторили повече добро в живота, отколкото враговете ми — приятели!

Еманюел неволно се усмихваше. После подемаше:

— И все пак не ти ли се струва жестоко ветеран като тебе да бъде поучаван от новобранци, които още не са помирисали боя?

— Те са ми забавни — отвърна Кристоф. — Безочието им е признак за млада кипяща кръв, жадна да бъде пролята. И аз бях някога такъв. Пролетни бурни дъждове върху възродената земя… Нека ни поучават! В края на краищата те имат право. Старите трябва да се учат от младите! Те ни използуваха и са неблагодарни: това е в реда на нещата!… Но обогатени от нашите усилия, те отиват по-напред от нас, осъществяват онова, за което ние сме се домогвали. Ако ни е останала още малко младост, нека научим нещо на наш ред и да се постараем да се обновим. А ако не можем, ако сме прекалено стари, нека им се радваме. Красива гледка представлява вечният цъфтеж на човешката душа, която изглежда уж изчерпана, здравият оптимизъм на тези млади хора, радостта им от рискованото дело, красива гледка представляват тези възраждащи се поколения, тръгнали да завоюват вселената.

— Какво щяха да бъдат без нас? Тяхната радост е родена от сълзите ни. Горделивата им сила е цветът на страданията на цяло поколение Sic vos non vobis^[5].

— Старата сентенция е погрешна. Ние сме работили за нас, като сме създали поколение, което ни надминава. Ние натрупахме капитала, с който то разполага, защищавахме го в барака, която не се затваряше добре и където духаше от всички страни; подпирахме вратите, за да попречим на смъртта да влезе вътре. Прокарахме със собствените си ръце триумфалния път, по който ще минат нашите синове. Усилията ни спасиха бъдещето. Докарахме ковчега до прага на обетованата земя. Той ще проникне в нея с тях с тях, но благодарение на нас.

— Дали ще си спомнят някога за ония, които прекосиха пустините, носейки свещения огън, боговете на нацията и тях, тия деца, които днес са мъже? Нашият дял бе изпитанието и непризнателността.

— Съжаляваш ли?

— Не. Има известно опиянение при мисълта за трагичното величие на една мощна епоха, пожертвувана като нашата на епохата, родена от нея. Днешните хора не биха били способни да вкусят гордата радост от себеотрицанието.

— Ние бяхме по-щастливи. Изкачихме планината Небо, в чието подножие се разстилат областите, в които няма да стъпи кракът ни. Но ние им се любуваме по-добре от тия, които ще влязат в тях. Когато слезеш в равнината, необятната шир се губи пред погледа ти, а хоризонтът се стеснява.

* * *

Кристоф черпеше в любовта на Грация умиротворяващото влияние, което на свой ред упражняваше върху Еманюел и Жорж. На нейната любов дължеше, че се чувствува свързан с всичко младежко, че изпитва вечно свежа симпатия към всички нови форми на живота. Каквито и сили да обновяваха земята, той беше с тях, дори когато те бяха насочени против него: никак не се страхуваше от идването на власт на демокрациите, пред които егоизмът на шепа привилегировани надаваше остри писъци. Той не се вкопчваше отчаяно в скрижалите на остарялото изкуство; чакаше уверено от приказните видения от осъществените мечти на науката и практическата деятелност да се роди изкуство, по-мощно от предишното. Приветствуваше новата зора на света, дори ако красотата на стария свят трябваше да умре ведно с него при разпукването й.

Грация знаеше колко благотворно въздействува любовта й на Кристоф; съзнанието за властта й я възвисяваше. С писмата си тя ръководеше приятеля си. И през ум не й минаваше да му дава насоки в изкуството. Беше достатъчно тактична и имаше ясна представа за възможностите си. Но нейният верен и чист глас беше камертонът, с който той настройваше душата си. Достатъчно бе да си представи, че нейният глас повтаря мисълта му, и тя не можеше да не бъде вярна, чиста и достойна за повторение. Звукът на красивия инструмент е за музиканта красиво тяло, в което тутакси въплътява мечтата си. Какво тайнство е сливането на две влюбени души: всеки взема от другия най-ценното, за да му го върне, обогатено от любовта си. Грация не се боеше да признае на Кристоф, че го обича. Отдалечението, както и увереността, че никога няма да му принадлежи, развързваха езика й. Тази любов, чийто благоговеен плам се беше предал и на Кристоф, бе източник на умиротворение.

Тя го даряваше, без сама да се радва на него. Здравето й бе разклатено, душевното й равновесие бе сериозно нарушено. Състоянието на сина й не се подобряваше. От две години тя живееше в непрекъсната тревога, засилена от убийствената дарба на Лионелло да си играе с нея. Той бе станал истински виртуоз в изкуството да държи нащрек хората, които го обичаха. За да привлече вниманието и да измъчва околните, незаетият му мозък беше невероятно изобретателен: същински маниак. Трагичното бе, че докато гримасничеше и се преструваше на болен, болестта наистина напредваше, и смъртта застана на прага. Драматична ирония! Грация, терзана в продължение на години от сина си заради измислени страдания, престана да му вярва точно когато болестта бе вече налице… Сърцето има своите граници. Тя бе изчерпала за лъжите му цялото си състрадание. Сметна го за комедиант точно когато той казваше истината. А когато тази истина се потвърди, целият й останал живот бе отровен от угрижения.

Злостта на Лионелло дори сега не сложи оръжие. Без да обича когото и да е, той не можеше да понася някой от близките му да обича другиго извън него: ревността беше едничката му страст. Не му стигаше, че беше отдалечил майка си от Кристоф, би желал да я принуди да прекъсне всяка връзка с него. Беше използувал вече обичайното оръжие — болестта, — за да накара Грация да му се закълне, че няма да се омъжи повторно. Не се задоволи с обещанието й. Започна да изисква от майка си да престане да пише на Кристоф. Този път тя се разбунтува. Подобно злоупотребяване с властта му над нея окончателно я освободи и възмутена от постоянните му лъжи, тя му каза жестоки думи, за които по-късно се упрекваше като за истинско престъпление, защото Лионелло изпадна в истерична криза, която наистина влоши състоянието му. Този път майка му не му повярва и той съвсем се вбеси. В ожесточението си пожела да умре, за да си отмъсти. Не подозираше, че желанието му ще се сбъдне.

Когато лекарят даде на Грация да подразбере, че синът й е загубен, тя остана като ударена от гръм. А трябваше да прикрива отчаянието си, за да заблуди детето, което толкова пъти я бе заблуждавало. То се досещаше, че този път е сериозно болно. Но не му се искаше да вярва и дебнеше в майчините си очи упрека, че лъже, който така го бе вбесявал, когато действително лъжеше. Настъпи часът, когато не остана място за съмнение. Ужасен час за него и за близките му! Горкото момче не искаше да умре!…

Най-сетне Грация го видя заспало навеки. От устата й не се отрони ни вопъл, ни жалба; мълчанието й бе изненадващо — нямаше вече сили да страда; изпитваше само едно желание: да заспи и тя. Продължаваше да изпълнява ежедневните си задължения привидно със същата невъзмутимост. След няколко седмици дори на станалите й още по-безмълвни устни трепна усмивка. Никой не подозираше колко е покрусена. Кристоф по-малко от всеки друг. Тя му беше само съобщила тъжната вест, без да пише нищо за себе си. Не отговори на писмата му, пълни с неспокойна обич. Той изказа желание да отиде при нея. Тя го помоли да не предприема нищо. След два-три месеца поднови сериозния и ведър тон на предишните си писма. Струваше й се престъпно да го натовари с бремето на собствената си слабост. Знаеше, че всички нейни чувства отекват по-силно у него, а самият той имаше нужда да се облегне на нея. Принудата, която си налагаше, не беше мъчителна. Напротив, тази дисциплина й действуваше благотворно. Уморена от живота, тя намираше смисъл само в две неща: любовта на Кристоф и фатализма си, който в скръб и радост си оставаше нейна дълбока същност, както е свойствено на повечето италианки. В този фатализъм нямаше нищо интелектуално: той се свеждаше до животинския инстинкт, който принуждава смазаното от умора животно да крачи, без да чувствува изнемогата си, сънувайки с втренчени очи, забравяйки камъните по пътя и тялото си, докато падне. Фатализмът крепеше тялото й, докато любовта поддържаше сърцето й. Личният й живот беше изчерпан, тя живееше в Кристоф. Въпреки това избягваше по-грижливо от когато и да било да даде израз в писмата си на любовта си към него. Навярно защото любовта й бе станала още по-силна или защото над нея тегнеше „ветото“ на малкия покойник, за когото тя беше едва ли не престъпна. В такива мигове тя млъкваше и си налагаше да не му пише известно време.

Кристоф не разбираше причините на тези мълчания. Понякога долавяше в равния и спокоен тон на някое нейно писмо неочаквани нотки на трепетна потисната страст. Сдържаше дъха си и не смееше да диша, за да не би илюзията да се разсее. Знаеше, че почти неизбежно тези нотки щяха да бъдат изкупени в следващото писмо с умишлена студенина… После отново идваше умиротворението… Meeresstille^[6]…

* * *

Жорж и Еманюел бяха един следобед у Кристоф. И единият, и другият бяха погълнати от лични грижи: Еманюел — заради литературните си разочарования, а Жорж — заради неуспеха си в спортно състезание. Кристоф ги слушаше добродушно и им се надсмиваше незлобиво. Позвъниха. Жорж отиде да отвори. Един слуга на Колет донесе писмо. Кристоф застана до прозореца, за да го прочете. Двамата му приятели подновиха разговора. Не виждаха Кристоф, който бе обърнат гърбом към тях. Той излезе от стаята, без те да обърнат внимание. А и когато забелязаха, не се изненадаха. Но тъй като той се забави доста, Жорж почука на вратата на съседната стая. Не получи отговор. Младежът не настоя, понеже познаваше странните привички на стария си приятел. След няколко минути Кристоф се върна при тях. Имаше много спокойно, много уморено и много благо изражение. Извини се, че ги е оставил сами и се включи в разговора, който бе прекъснал. Говореше им сърдечно за неприятностите им и им казваше утешителни думи. Тонът на гласа му ги вълнуваше, без да си дадат сметка защо.

Те си отидоха. Щом излезе от дома му, Жорж отиде при Колет. Завари я обляна в сълзи. Като го видя, тя изтича към него и го попита:

— Как понесе удара бедничкият ни приятел? Ужасно?

Жорж недоумяваше. Колет му каза, че малко преди това е съобщила на Кристоф за смъртта на Грация.

Тя си бе отишла, без да има време да се сбогува с някого. От няколко месеца корените на живота й бяха почти изтръгнати. Достатъчен бе един полъх, за да я повали. Вечерта, преди да я повтори грипът, който я отнесе в гроба, тя бе получила едно мило писмо от Кристоф. То я изпълни с умиление. Прииска й се да го извика при себе си; съзнаваше, че всичко останало, всичко, което ги разделяше, беше нереално и престъпно. Много уморена, отложи за следващия ден писмото си. Но на следващия ден трябваше да пази леглото. Започна едно писмо, без да го довърши. Виеше й се свят, чувствуваше се замаяна. Освен това не се решаваше да му пише за болестта си, за да не го смути. В този момент той беше зает с репетициите на една хорова и симфонична композиция, написана по поема на Еманюел: сюжетът беше увлякъл и двамата, защото се явяваше до известна стенен символ на собствената им участ: „Обетованата земя“. Кристоф често бе говорил за това на Грация. Премиерата трябваше да се състои идната седмица… Не биваше да го тревожи. Грация намекна в писмото си, че просто се е простудила. После и това й се стори много. Скъса писмото, но нямаше сили да започне друго. Каза си, че ще го напише вечерта. Вечерта беше вече много късно. Много късно, за да го извика. Много късно даже, за да му пише… Колко бърза смъртта. Няколко часа са достатъчни, за да разрушат едно същество, за чието формиране са били необходими векове… Грация едва смогна да даде на дъщеря си халката, която носеше на пръста си, с молба да я предаде на Кристоф. Дотогава Грация не беше много близка с дъщеря си. Сега, когато си отиваше, тя гледаше развълнувана лицето на роденото от нея същество, което оставаше; стискаше ръцете, които щяха да предадат предсмъртната й прегръдка, и си мислеше с радост: „Не си отивам напълно!“