Ромен Ролан
Жан-Кристоф (14) (Том II)

1

Кристоф не брои вече отлитащите години. Той няма вече биография. Неговата биография са произведенията, които създава. Непрестанният ромон на извора Музика изпълва душата му и я прави недостъпна за външните шумове.

Кристоф победи. Името му се наложи. Косите му побеляха. Вече е доста възрастен. Но това му е безразличие. Сърцето му е все още младо. Не се е отказал ни най-малко от силата и вярата си. Отново е спокоен; само че не така, както преди да мине през Пламтящия храст. Запазил е дълбоко в себе си тътена на бурята и спомена за зърнатата за миг бездна под бушуващите вълни. Знае, че само с божие разрешение можеш да се похвалиш, че си господар на себе си, защото никой човек не е достатъчно силен в тази битка. Кристоф носи в себе си две души: едната е високо, брулено от ветровете и дъждовете плато. Другата е снежен връх над него, окъпан в светлина. Там не можеш да се застоиш дълго; но почувствуваш ли се вледенен от мъглите долу, знаеш пътеката, която води към слънцето. Кристоф никога не е сам в обвитата си с мъгли душа. Той чувствува до себе си присъствието на крепката приятелка, света Цецилия, с широко отворените й, заслушани в небето очи. И подобно на апостол Павел от картината на Рафаело подпрял се безмълвно и замислено на меча си, той вече не се трови с гневни и борчески мисли; изгражда мечтата си. В този период от живота си той пишеше главно композиции за пиано и камерна музика. В тази област има повече свобода за смели изяви. Има по-малко посредници между мисълта и конкретното й осъществяване: не е имала време да загуби силата си по пътя. Фрескобалди, Купрен, Шуберт и Шопен бяха изпреварили с половин век революционерите на оркестровата музика със своите изразни и стилни дръзновения. От звуковото тесто, замесват със силните ръце на Кристоф, излизаха непознати хармонични съчетания, нанизи от шеметни акорди, получени от най-далечните сродства със звуците, достъпни за чувствителността на съвременниците му. Те дяволски очароваха духа. Но на публиката е нужно време, за да свикне със завоеванията на големия творец, който безстрашно се гмурка към дъното на океана. Малцина само следваха Кристоф в смелите му последни композици. Славата му се дължеше главно на първите му творби. Чувството, че никой не те разбира, много по-мъчително, когато се радваш на признание, отколкото в дните на неуспех, защото изглежда непоправимо, се бе засилило у Кристоф след смъртта на единствения му приятел и се изразяваше с едва ли не болезнен стремеж към уединение.

Междувременно Германия отново бе отворила вратите си за него. Във Франция забвение бе покрило трагичната схватка. Беше свободен да се установи, където пожелае. Но се плашеше от спомените, които го дебнеха в Париж. И макар че прекара няколко месеца в Германия, макар че от време на време се връщаше там, за да дирижира творбите си, не остана окончателно в родината си. Много порядки в нея го нараняваха. Те бяха присъщи не само на Германия, но човек е по-взискателен към своята страна, отколкото към всяка друга, и страда повече от нейните недостатъци. Пък и не можеше да се отрече, че Германия носеше най-тежкия дял от греховете на Европа. Победителят поема отговорност, нагърбва се със задължения спрямо победените. Негласно се задължава да върви пред тях, да им сочи пътя. Луи XIV в качеството на победител донесе на Европа блясъка на френската мисъл. Каква светлина дари на света Германия след Седан? Святкането на щиковете? Безкрила мисъл, лишена от великодушни пориви деятелност, груб реализъм, който не би могъл дори да бъде наречен здрав; насилие и корист — дух на търговски пътник. Четиридесет години Европа тънеше в тъмнина под гнета на страха. Каската на победителя бе скрила слънцето. Ако победените, много слаби, за да я махнат, имат право само на съжаление, примесено с малко презрение, какво чувство заслужава човекът с каската?

Но от известно време денят сякаш се канеше да настъпи отново: през пролуките на шлема се промъкваше светлината. За да зърне слънцето между първите, Кристоф беше напуснал родината и с удоволствие се беше върнал в страната, приютила го по принуда неотдавна, Швейцария. Подобно на много умове тогава, жадни за свобода и задушаващи се в тесния обръч на враждуващите народи, той търсеше убежище над тях, където може да се диша. Някога, по времето на Гьоте, Рим на свободните папи беше островът, на който кацаше като птица мисълта на всички народи, за да бъде на завет от бурите. Къде да се приюти сега? Островът е залят от морето. Онзи Рим вече го няма. Птиците отлетяха от Седемте хълма. Останаха им само Алпите. Там сред алчната Европа е оцеляло — за колко ли време още? — островчето на двадесет и четирите кантона. Вярно, то не излъчва поетическото обаяние на вечния град; историята не е примесила в неговия въздух аромата на боговете и героите, но от голата земя се надига мощна музика; в очертанията на планините се долавят героични ритми; и повече, отколкото където и да било другаде, тук човек е в допир с първичните сили. Кристоф не търсеше романтична наслада. Обикновено поле, няколко дървета, поточе и синият небесен свод биха му били достатъчни, за да живее. Спокойният пейзаж на родната земя му беше по-близък от исполинските Алпи. Но той не можеше да забрави, че тук бе възвърнал отново силата си; тук бог му се бе явил в Пламтящия храст. И всеки път, когато се връщаше, той потръпваше от признателност и вяра. И не само той. Колко много борци, наранени от живота, са намирали отново на тази земя необходимата енергия, за да подновят борбата и за да вярват в нея!

Живеейки в тази страна, той се бе научил да я познава. Повечето хора, които минават през нея, виждат само брадавиците й: проказата на хотелите, скверняща най-хубавите черти на тази здрава страна, градове, натъпкани с чужденци, чудовищен пазар, на който затлъстели богаташи от цял свят идват да си купят здраве, лакомия около масите за гости, непростимо разхищение на месо, хвърляно в трапа на зверовете, шлагерна музика, която служи за акомпанимент на хазартните игри, италиански палячовци, пред чиито отвратителни песни богати скучаещи глупци примират от наслада, просташки витрини на магазините: дървени мечки, хижи, наивни сувенири, имитирани раболепно без никаква изобретателност, достопочтени книжари, предлагащи порнографски брошури — цялата нравствена пошлост на тези места, които поглъщат всяка година, без да доставят никакво удоволствие, милионите на безделниците, неспособни да си намерят нито по-изтънчени, нито дори по-бурни развлечения от простолюдието.

И те не знаят нищо за народа, който ги посреща. Не подозират неговите запаси от нравствена сила и гражданска свобода, натрупвани от векове, въглени от пожара, запален от Калвин и Цвингли, които още тлеят под пепелта, мощен демократичен дух, който винаги ще остане непознат на Наполеоновата република, простота на институциите и широта на обществените мероприятия, примера, който тези малки Съединени щати, съставени от трите главни западноевропейски нации, дават на света, миниатюрна бъдеща Европа. Те познават още по-малко скритата под твърдата кора Дафне, дивата искряща мечта на Бьоклин, суровия героизъм на Ходлер, спокойното добродушие и здравата откровеност на Готфрид Келер, живите традиции на народните празници и пролетните сокове, които протичат в древните дървеса: това още младо изкуство, което понякога щипе езика, както стипчивите диви круши или сладни блудкаво като червените и сини боровинки, но затова пък мирише на пръст, е дело на самоуки, които заедно със своя народ четат книгата на живота, тъй като не са отделени от него със стената на архаична култура Кристоф изпитваше симпатия към тия хора, за който е по-важно не да изглеждат, а да бъдат хора, които запалват и под прясната лакировка на германо-американската индустриализация някои най-положителни черти на старата селска и буржоазна Европа. Беше намерил между тях двама-трима добри приятели, сериозни и верни, които живееха усамотено и затворено със съжаленията си за миналото; те присъствуваха на бавното изчезване на стара Швейцария с един вид богоговеен фатализъм и калвинистки песимизъм: големи сиви души. Кристоф ги виждаше рядко. Старите му рани се бяха затворили привидно, но те бяха много дълбоки, за да оздравеят напълно. Страхуваше се да се свърже интимно с хората. Страхуваше се да се окове с чувства и страдания. До известна степен именно затова се чувствуваше добре в страна, където беше лесно да живее настрана от другите, чужденец сред тълпата чужденци. Впрочем той рядко се задържаше на едно и също място; често сменяше убежището си: стара прелетна птица, която има нужда от простор, чиято родина е въздухът… „Mein Reich ist in der Luft…“^[1]

* * *

Лятна вечер.

Кристоф се разхождаше в планината над селцето. Вървеше с шапка в ръка по криволичеща нагоре пътека. Когато стигна до един завой, пътеката залъкатуши в сянка между два рида; лешникови храсти и елхи я ограждаха. Малка затворена вселена. При всяко извиване по стръмнината пътечката сякаш свършваше и увисваше над пропастта. В далечината се редуваха синкави възвишения и светлееше небето; вечерният покой се вливаше капка по капка в душата като ручейче, което едва ромоли под мъха…

Видя я внезапно при следващия завой на пътеката. Облечена в черно, тя се открои ясно на светлото небе. Зад нея две деца, момче и момиче по на шест и осем години, играеха и беряха цветя. Познаха се, щом пристъпиха по-близо. Погледите им издадоха вълнението им, но те не възкликнаха, дори не трепнаха изненадано. Той бе много смутен; тя… с леко разтреперани устни. Спряха се. Промълвиха почти безгласно:

— Грация!

— Вие тук?

Ръкуваха се и замълчаха. Грация първа се помъчи да наруши мълчанието. Каза къде е настанена, попита къде живее той. Машинални въпроси и отговори, чуваха ги едва и ги осъзнаха по-късно, след като се бяха разделили, гледаха се. Децата настигнаха майка си. Тя му ги представи. Вдъхнаха му неволна неприязън. Изгледа ги студено и не каза нищо. Беше изпълнен с нея, проучваше внимателно хубавото й, измъчено и състарено лице. Тя се смути под погледа му и промълви:

— Ще дойдете ли тази вечер?

И назова хотела.

Кристоф попита за мъжа й. Тя сведе поглед към траурните си дрехи. Той беше много развълнуван, за да продължи разговора. Раздели се несръчно с нея. Но ненаправил и две крачки, се върна при децата, които беряха ягоди, прегърна ги бурно и бързо се отдалечи.

Вечерта дойде в хотела. Грация беше на стъклената веранда. Седнаха настрана от другите. Имаше малко хора: две-три старици. Кристоф тайно се раздразни от присъствието им. Грация го гледаше. Той гледаше Грация, повтаряйки тихичко името й.

— Много съм се променила, нали? — попита го тя.

Сърцето му преливаше от вълнение.

— Измъчвали сте се.

— И вие — каза тя състрадателно, гледайки опустошеното му от скръбта и страстите лице.

Не намираха вече думи.

— Моля ви — каза той след малко, — да отидем другаде! Нима не можем да поговорим някъде, където ще бъдем сами?

— Не, приятелю, нека останем тук, добре ни е. Нима някой ни обръща внимание?

— Не мога да говоря спокойно.

— Така е по-добре.

Той не разбра защо. По-късно, когато мислено възпроизведе разговора, му хрумна, че тя няма доверие в него. Всъщност тя инстинктивно се боеше от сантименталните сцени; опитваше се да се защити от изненадите на сърцата им; приятно й бе дори, че тази хотелска зала пречеше на интимността и й помагаше да скрие тайното си смущение.

Разказваха си с чести паузи по-важните събития от живота си. Граф Берени бил убит на дуел няколко месеца преди това; Кристоф разбра, че тя не е била щастлива с него. Бе загубила и едно дете, първото. Избягваше да се оплаква. Отклони разговора от себе си и разпита Кристоф. Прояви топло съчувствие, когато той й довери изпитанията си.

Разнесе се камбанен звън. Беше неделя вечер. Животът сякаш бе спрял…

Грация го помоли да дойде пак след два дни. Кристоф се натъжи, че тя не бърза да го види повторно. Щастие и мъка напираха в сърцето му.

На другия ден тя намери повод да му пише да отиде при нея. Тази най-обикновена покана го изпълни с възторг. Този път тя го прие в своя салон. Беше с децата си. Кристоф ги погледна все още с известно смущение, но и с много нежност. Намери, че момиченцето, по-голямото от двете, прилича на майка си; не попита на кого прилича момченцето. Разговаряха за страната, за времето, за разтворените върху масата книги; ала очите им водеха друг разговор. Той разчиташе, че ще може да й поговори по-интимно. Но в стаята влезе една нейна приятелка от хотела. Стори му се, че тя прие тази чужденка много любезно и учтиво. Като че ли не правеше разлика между двамата си гости. Това го огорчи, но не й се разсърди. Тя предложи да се поразходят заедно. Той се съгласи; присъствието на другата жена, макар млада и приятна, го вледени и денят му бе отровен.

Видя отново Грация едва след два дни. През цялото време живя само с мисълта за часовете, които щеше да прекара с нея. Но и този път не му се удаде да поговорят по-задушевно. Макар и да беше много мила, тя си оставаше сдържана. Сам той допринесе за това с присъщата на немците сантиментална излиятелност, която я притесни, и тя неволно се затвори повече.

Писа й писмо, което я трогна. Пишеше й, че животът е толкова кратък! А техният живот бе вече доста напредвал! Оставаше им малко време за взаимни срещи: беше жалко и едва ли не престъпно да не ги използуват, за да си поговорят по-сърдечно.

Тя му отговори с топло писъмце: извиняваше му се, че неволно изпитва недоверие, откакто животът я е наранил; не може да се освободи от сдържаността си; всяка по-ярка проява дори на истинско чувство я отблъсква и плаши. Но тя чувствува цената на неговото отново намерено приятелство; и е не по-малко щастлива от него. Молеше го да дойде да вечеря при нея същата вечер.

Сърцето му преля от признателност. Легнал на леглото си в хотелската стая, заровил глава във възглавниците, той се разрида. Душата му се отприщваше след десет години самота. Защото след смъртта на Оливие той бе останал сам. Това писмо беше повик за възкресение на изжаднялото му за нежност сърце. Нежност!… Кристоф си въобразяваше, че завинаги се е отказал от нея: принуден бе да живее така! Сега чувствуваше колко много му е липсвала и какви запаси от обич се бяха натрупали в сърцето му.

Каква приятна и чиста вечер… Макар да бяха решили да не скриват нищо един от друг, той й говори само за най-безразлични неща. Но колко благотворни за душата му неща й каза той на пианото, където тя с поглед го подкани да й поговори! Бе поразена от смирението на този мъж, когото познаваше някога като толкова горд и буен. Когато си тръгна, по безмълвното стискане на ръцете си разбраха, че са се намерили отново и няма вече да се загубят. Сърцето на Кристоф пееше.

Грация щеше да остане още само няколко дни в планината. Тя не забави нито с час тръгването си, а и той не посмя да й го поиска, нито да се оплаче. Последния ден се разходиха само с децата. В даден миг такава вълна на любов и щастие преля в гърдите му, че той понечи да й каже; но тя нежно го спря с ръка, като се усмихна:

— Шт! Зная всичко, което можете да ми кажете.

Седнаха край пътеката на мястото, където се бяха срещнали. Тя гледаше все така усмихната долината под краката си. Но всъщност не я виждаше. Той съзерцаваше сладкото лице, по което страданията бяха оставили следите си; навсякъде в гъстата черна коса пробляскваха бели влакна. Почувствува се изпълнен с обожание, състрадание и страст към тази плът, пропита от душевните терзания… Във всички рани, нанесени от времето, личеше душата. И с тих, треперещ глас той я помоли като висше благоволение да му подари… един свой бял косъм.

* * *

Грация си замина. Кристоф не можа да разбере защо не му позволи да я изпрати. Не се съмняваше в приятелските й чувства, но сдържаността й го озадачаваше. Не можа да остане и два дни в този край. Замина в друга посока. Постара се да заеме мисълта си с пътешествия и работа. Писа на Грация. Тя му отговори след две-три седмици. Писмата й бяха кратки; в тях се чувствуваше спокойна привързаност, без нетърпение и тревога. Той ги чакаше с радост, макар и да го натъжаваха. Не намираше, че има право да я упрекне: чувството помежду им беше съвсем неукрепнало, едва възродено! Страхуваше се да не го загуби. Пък и всяко нейно писмо излъчваше такава лоялност и душевна ведрина, че той би трябвало да бъде спокоен. Но Грация беше така различна от него!…

Бяха се уговорили да се срещнат в Рим към края на есента. Това пътешествие щеше да има малко очарование за Кристоф, ако не се надяваше да я види отново. Дългото усамотение го бе направило домосед. Не изпитваше вече удоволствие от излишните придвижвания, така приятни на припрените безделници от неговото време. Боеше се да наруши привичките си; това бе опасно за редовната умствена работа. Пък и Италия не го привличаше особено. Той я познаваше само чрез отвратителната музика на „веристите“ и ариите за тенори, с които земята на Вергилий редовно вдъхновява пътешествуващите литератори. Изпитваше към нея недоверчивата враждебност на авангарден композитор, който премного често е чувал да се призовава името на Рим от най-посредствените привърженици на академическата рутина. И най-сетне тази стара закваска от инстинктивна антипатия, която се таи в сърцата на северняците към южняците, или най-малкото към легендарния тип на самохвалко, към който северняците причисляват южняците. Само като си помислеше за тях, Кристоф презрително свиваше устни… Не, нямаше никакво желание да се запознае по-отблизо с народа, лишен от истинска музика. В обичайната си крайност той го окачествяваше така: „Какво значение имат в съвременната европейска музика стърженето на мандолина и кресливите самохвални мелодрами?“ Все пак Грация принадлежеше на този народ. А за да я види отново, през какви ли пътища не би минал и докъде ли не би отишъл Кристоф. Не му оставаше, освен да затвори очи и да не вижда нищо, докато не стигне при нея.

* * *

Отдавна бе свикнал да затваря очи. Толкова години вече душата му бе живяла със затворени капаци! В тази късна есен това му беше по-необходимо от когато и да било. Три седмици подред валя безспир. А след това калпак от непроницаеми мъгли захлупи швейцарските зъзнещи и прогизнали долини. Очите му бяха забравили спомена за сладката топлина на слънцето. За да намери в себе си насъбраната енергия, трябваше най-напред да остане в пълен мрак и под затворените клепачи да се спусне дълбоко в мината, в подземните галерии на бляна. Там във въглищните пластове спеше слънцето на мъртвите дни. Но ако прекарваш живота си там и копаеш приведен земните недра, ще излезеш обгорен, със схванат гръб и колене, с деформирани крайници, помътнял поглед и очи на нощна птица. Много пъти Кристоф бе донасял от тази мина мъчително извлечения огън, който стопля вкочанясалото сърце. Но северните мечти миришат на печка. Човек не подозира това, когато живее там; приятни му са тежката топлина, полумракът и бляновете в натежалата глава. Човек обича това, което има. Няма как, трябва да се задоволи с него!…

Когато влакът прекоси Алпите и Кристоф, задрямал в ъгъла на купето си, зърна лазурното небе и струящата по склоновете на планината светлина, стори му се, че сънува. От другата страна на планинската верига едва беше оставил угаснал свод и сумрак. Промяната беше така рязка, че в първия миг Кристоф беше по-скоро смаян, отколкото очарован. Трябваше да мине известно време, преди вцепенената му душа да се отпусне постепенно, да разпука държащата я в плен кора и сърцето да се отърси от сенките на миналото. Ведно с напредването на деня меката светлина ги милваше в прегръдките си и загубил спомен за всичко предишно, той жадно вкусваше насладата, доставяна от очите му.

Миланската равнина. Окото на деня се отразява в синкавите канали, чиято мрежа набраздява като кръвоносна система пухкавите оризища. Есенни дървета с тънки и гъвкави силуети се очертават ясно с кичури червеникав мъх по тях. Планини на Леонардо да Винчи, заснежени Алпи със смекчен блясък, чиято назъбена линия огражда хоризонта, поръбена с оранжево, златнозелено и бледосиньо. Вечер, спускаща се над Апенините. Бавно лъкатушно слизане по стръмните склонове с много завои, чийто ритъм се повтаря и сплита подобно на фарандола. И внезапно от подножието долу долита като целувка диханието на морето, примесено с аромата на портокаловите дръвчета. Морето, латинското море с опалов блясък, по което дремят цели ята лодки с прибрани крила, застинали сякаш над водната шир.

Влакът направи по-продължителен престой на брега на морето, в едно рибарско село. Обясниха на пътниците, че вследствие на обилните валежи е станало срутване в тунел на железопътната линия между Генуа и Пиза. Всички влакове щяха да закъснеят с по няколко часа. Кристоф бе взел директен билет за Рим; произшествието, посрещнато с недоволни възражения от спътниците му, бе добре дошло за него. Той скочи на перона и се възползува от престоя, за да изтича до морето, чийто син поглед го зовеше. То така го омая, че след един-два часа, когато потеглящият влак изсвири, Кристоф се намираше в една лодка.

— На добър час! — извика той на минаващите край него вагони.

Искрящото море го люшкаше в светлата вечер, докато лодката се плъзгаше край неравния бряг, засаден с мънички кипариси. Кристоф се настани в селото и прекара пет дни в лъчезарна радост. Чувствуваше се като след дълъг пост и изжаднелите му сетива поглъщаха лакомо сияйната светлина… Светлина, кръв на вселената, река на живота, която се сцежда в плътта ни през очите, ноздрите, устните, през всичките ни пори; светлина, по-необходима на живота от хляба. Който те види смъкнала северното си було, чиста, пламтяща, гола, се пита как изобщо е могъл да живее, без да те притежава, и знае, че никога вече не ще може да съществува, без да копнее по тебе.

Пет дни Кристоф се отдаде на опиянението на слънцето. Пет дни за пръв път в живота си забрави, че е музикант. Музиката на душата му се бе превърнала в светлина. Въздух, море и земя: симфония на слънцето! С какво вродено чувство за изкуството Италия умее да използува този оркестър! Другите народи рисуват от натура; италианецът твори заедно с природата, рисува със слънцето. Музика на багрите! Всичко е музика, всичко пее. Червен зид край пътя със златни пукнатини, над него — два къдрави кичести кипариса; наоколо — модросиньо небе. Бяла, стръмна, мраморна стълба се изкачва между розови зидове към синя фасада. Разноцветни къщи, кайсиени, лимонени, кедрови просветват между маслиновите дръвчета, подобни на чудни плодове в листака… Италианският пейзаж въздействува на чувствеността; очите се наслаждават на багрите, както езикът вкусва с наслада сочния ароматен плод. Кристоф се нахвърляше лакомо на това ново за него угощение. Отплащаше си за аскетичните сиви гледки, на които бе обречен дотогава. Пищната му натура, задушена от съдбата, внезапно осъзнаваше мощните възможности за наслаждение, които никак не бе използувал; тя сграбчваше плячката, която й се предлагаше сега: ухания, багри, музика на камбаните и на морето, сладостни ласки на въздуха и светлината… Кристоф не мислеше за нищо. Изпаднал бе в блаженство. Излизаше само за да сподели радостта си с първия срещнат: с лодкаря, стар рибар с живи очи, оградени от множество бръчки, с червена шапчица на глава като венециански сенатор; с единствения си сътрапезник, миланец, който ядеше макарони, въртейки очите си като Отело: жестоки очи, почернели от дива ненавист, макар и собственикът им да беше апатичен; с келнера от ресторанта, който навеждаше шия и извиваше ръцете и тялото си като ангел на Бернини, когато носеше подноса; с малкия свети Йоан, стрелкащ закачливо с очи, който просеше край пътя, предлагайки портокал на зелено клонче. Той заговаряше коларите, излегнати с главата надолу в каруците си, които пееха на пресекулки нескончаемите куплети на някоя неприлична песен. Улавяше се, че тананика „Селска чест“. Забравил бе целта на пътуването си. Забравил бе, че бърза за някъде, че иска да отиде при Грация…

До деня, когато любимият образ се събуди в него. Дали от нечий поглед, случайно уловен на пътя, или нечия сериозна и напевна интонация? Той не можеше да си даде сметка. Но настъпи миг, когато всичко, което го ограждаше, обръчът хълмове, обрасли с маслинови горички, високите гладки хребети на Апенините, изваяни от тъмните сенки и палещото слънце, портокаловите горички, дълбокото дихание на морето излъчваше усмихнатия лик на приятелката. Очите на Грация го наблюдаваха с неизброими очи от простора. Тя бе разцъфнала. Разцъфнала беше също както розите по високите розови храсти на тази земя.

Тогава той взе отново влака за Рим, без да спира никъде. Не се интересуваше нито от историческите спомени, нито от художествените творби на миналото. И от Рим не видя нищо: не се постара да види. А и това, което забеляза мимоходом отначало от новите квартали без определен стил, изпълнени с четвъртити сгради, не събуди в него желание да го опознае повече.

Едва пристигнал, отиде у Грация. Тя го попита:

— През къде минахте? Спряхте ли се в Милано, във Флоренция?

— Не — отговори той. — Защо?

Тя се засмя.

— Чудесен отговор! А какво мислите за Рим?

— Нищо. Не съм видял нищо.

— И все пак?…

— Нищо. Нито един паметник. Щом излязох от хотела, дойдох право тук.

— Достатъчно е да направите десет крачки, за да видите Рим… Погледнете тази стена, насреща… Достатъчно е да видите осветлението й.

— Виждам само вас.

— Вие сте истински варварин, виждате само собствената си идея. А кога тръгнахте от Швейцария?

— Преди една седмица.

— Но какво правихте оттогава досега?

— Не зная. Спрях се наслуки в едно село край морето. Почти не обърнах внимание на името му. Спах цяла седмица. Спах с отворени очи. Не знам какво видях, не знам какво сънувах. Струва ми се, че сънувах вас. Зная само, че беше много хубаво. Но най-хубавото е, че забравих всичко…

— Благодаря — промълви тя.

(Той не я чу.)

— … да, всичко, което бе тогава, което бе по-рано. Аз съм като нов човек, който започва отново да живее.

— Вярно е — каза тя, гледайки го засмяна. — Променили сте се след последната ни среща.

Той също я загледа и я намери не по-малко различна от жената, която си спомняше. Но не защото тя се бе променила през тия два месеца. Той я виждаше със съвсем нови очи. Там, в Швейцария, образът от миналите дни, леката сянка на малката Грация се вмъкваше между неговия поглед и приятелката. Сега, под италианското слънце, мечтите на Севера се бяха стопили; в ярката светлина той виждаше действителната душа и тяло на любимата. Колко далеч беше тя от дивата козичка, пленена в Париж, колко далеч беше от младата жена с усмивка на свети Йоан, която бе срещнал една вечер, малко след женитбата й, за да я загуби съвсем скоро! От малката умбрийска мадона бе разцъфнала красива римлянка:

Color verus, corpus solidum et succi plenum.^[2]

Тялото й бе придобило хармонична закръгленост; то излъчваше горда нега. Около нея цареше спокойствие. Тя въплъщаваше копнежа по слънчева тишина, по безмълвно съзерцание, сладострастната наслада от безбурното съществуване, които северняците никога няма да познаят напълно. Тя бе запазила от предишната Грация само безграничната й доброта, примесена към всичките й други чувства. Но в лъчезарната й усмивка се четяха нови черти: печална снизходителност, лека умора, малко насмешливост, спокойна разсъдливост. Възрастта я бе забулила сякаш с известна студенина, която я защищаваше от сърдечните илюзии. Тя рядко разкриваше душата си и нежността й бе нащрек, готова да се усмихне прозорливо на страстните пориви, които Кристоф с мъка успяваше да потисне. Същевременно у нея се чувствуваха известни слабости, мигове, когато се изоставяше на течението на събитията, кокетство, с което сама се подиграваше, без да се опитва да го надмогне. Никакво бунтуване нито против жизнените обстоятелства, нито против самата нея: някакъв примирен фатализъм на много добра и леко уморена жена.

* * *

Приемаше много хора, без особен подбор, поне привидно, но тъй като нейните близки спадаха, общо взето, към същата среда, дишаха същата атмосфера, бяха оформени от същите привички, компанията й представляваше доста хармонично цяло, различно от това, което Кристоф бе срещал в Германия и Франция. Повечето нейни гости принадлежаха към старата италианска аристокрация, съживена тук-там от няколко чуждестранни бракове. Сред тях цареше повърхностен космополитизъм и с лекота влизаха в обръщение четирите главни европейски езика и интелектуалният багаж на четирите главни западни държави. Всеки народ внасяше своя личен принос — евреите своето безпокойство, а англосаксонците — своята флегматичност. Но всичко това тутакси се претопяваше в италианската пещ. Когато в продължение на векове барони-грабители са гравирали в рода си подобен надменен и алчен профил на граблива птица, металът може да се смени, отпечатъкът си остава същият. Някои лица, които изглеждаха най-италиански — усмивка на Луини, сластен поглед на Тициано, типични цветя на Адриатика или на Ломбардската равнина, бяха цъфнали всъщност върху северни храсти, присадени в древната латинска почва. Каквито и бои да се стрият върху палитрата на Рим, основният тон, който ще се получи, ще бъде винаги римски.

Без да може да анализира впечатлението си, Кристоф се възхищаваше от вековната култура, от древната цивилизация, която се излъчваше от тези души, често доста посредствени, а някои даже съвсем бедни в интелектуално отношение. Неосезаемо излъчване, което се дължеше на незначителни подробности — особено мило изящество, мекота в държането, което успява да остане сърдечно, макар и да не е лишено от насмешливост и съзнание за достойнство; изтънченост на погледа, усмивката, на живия, но не амбициозен ум, скептичен, непринуден, многостранен. Нищо сковано или рязко. Нищо книжно. Тук нямаше опасност да срещне някой психолог от парижките салони, дебнещ ви зад лорнета си, или фелдфебелщината на някой немски доктор. Хора, чисто и просто, и при това много човечни, каквито са били още на времето приятелите на Теренций и на Сципион Емилиян!…

Homo sum…^[3]

Красива фасада! Животът беше по-скоро привиден, отколкото действителен. Зад тази фасада се чувствуваше непоправимото лекомислие, присъщо на светското общество от всички страни. Но характерният национален белег на италианското общество беше леността. Френското лекомислие е придружено от нервна трескавост, вечно движение на мозъка дори когато е включен на празен ход. Италианският мозък умее да си почива. Умее, и още как! Приятно е да дремеш под топлата сянка, на меката възглавница на приятно епикурейство и ироничен, доста гъвкав, доста любознателен и удивително безразличен всъщност ум.

На всички тези хора липсваха ясно определени убеждения. Те се занимаваха с еднакво дилетантство и с политика, и с изкуство. Сред тях се срещаха пленителни натури, прекрасни лица на италиански патриции с тънки черти, с умни, благи очи, със спокойно държане, които най-топло обичаха природата, старите художници, цветята, жените, книгите, добрата трапеза, отечеството, музиката… Обичаха всичко. Нямаха предпочитание към нищо. Човек понякога имаше чувството, че не обичат нищо. А при това любовта заемаше голямо място в живота им; само че при условие да не наруши спокойствието им. И любовта им беше апатична и ленива като самите тях, дори страстта им лесно заприличваше на съпружеска привързаност. Добре устременият им хармоничен ум се нагаждаше към инертността, затова противоположните мнения се срещаха без груб сблъсък и спокойно съжителствуваха усмихнати, притъпени и безобидни. Италианците се страхуваха от непоколебимите убеждения, от крайните партии и се чувствуваха удобно в половинчатите разрешения и половинчатите мисли. Бяха по дух либерални консерватори. Необходима им беше политика и изкуство, стоящи някъде по средата: климатични станции, където не се излагаш на опасността да ти секне дъхът или да се разтупти сърцето ти. Узнаваха себе си в ленивите герои на Голдони или в равната, разсеяна светлина на Мандзони. Тези писатели не смущаваха приятното им безгрижие. Не бяха склонни да кажат като великите си предци: „Primum vivere“^[4], а по-скоро: „Dapprima quieto vivere“^[5].

Да живеят спокойно. Това беше заветната мечта, съкровеното желание на всички, дори и на най-енергичните, дори и на политическите водачи. Който и да е от тези дребни макиавеловци, господар на себе си и на другите, с еднакво студено сърце и глава, с прозорлив отегчен ум, умеещ и дръзващ да си служи с всички средства за своите цели, готов да жертвува всичките си приятелства на амбициите си, беше готов да жертвува амбицията си на едно нещо: свещеното quieto vivere. Необходими им бяха дълги периоди на униние. Когато излезеха от тях, както от крепък сън, те се чувствуваха свежи и добре разположени. Тези сериозни мъже, тези спокойни мадони внезапно биваха обзети от страшна словоохотливост, жизнерадост, общителност: чувствуваха потребност да изразходват енергията си в жестове, думи, парадоксални хрумвания, забавни шеги, разиграваха опера-буфа. Сред тази галерия италиански портрети рядко бихте срещнали изтощена мисъл, металически блясък на зениците, повехнало от постоянна умствена работа лице, каквито виждате на север. Разбира се, и тук, както навсякъде, не липсваха терзаещи се души, които криеха раните, копнежите и грижите си под маската на безразличието и сладострастно изпадаха във вцепенение, като не говорим за странните, смешни, озадачаващи изблици у някои от тях, признаци за тайна неуравновесеност, свойствена на много старите раси, подобно на пукнатините и почвата на римското поле.

Много очарование криеше неволната загадка на тези души, на тези спокойни насмешливи очи, в които се таеше несподелена трагедия. Но Кристоф не беше в настроение да се занимава с нея. Той се вбесяваше, че Грация е обкръжена от светски хора. Яд го беше на тях и на нея. Разсърди й се, разсърди се и на Рим. Разреди посещенията си и се зарече да си отиде.

Не го направи. Против волята си бе започнал да се поддава на обаянието на италианското общество, което го дразнеше.

За момент той се усамоти. Блуждаеше из Рим и околностите. Светлината на Рим, висящите градини, Кампания, опасана като със златен ешарп от слънчевото море, му разкриха постепенно тайната на омагьосаната земя. Беше се зарекъл да не направи нито крачка, за да види мъртвите паметници, които се преструваше, че презира. Казваше сърдито, че ще изчака те сами да дойдат при него. И те дойдоха. Срещна ги случайно, както се разхождаше из Града на хълмовете. Видя, без да го е търсил нарочно, червения Форум при залез-слънце и полусрутените арки на Палатинския хълм, изрязани върху модрата синева, бездна от светлина. Скиташе из необятната равнина край червеникавите води на Тибър, тлъсти от тиня, подобни на движеща се земя, и край порутените акведукти, исполински прешлени на допотопни чудовища. Валма черни облаци бяха пръснати из лазурното небе. Селяни на коне гонеха през пустошта с тоягите си стада едри бисерносиви волове с дълги рога; а по древния прав, прашен и безлюден път подобни на сатири пастири, покрили бедрата си с мъхнати кожи, мълчаливо подкарваха върволици магарета и магаренца. Далече на хоризонта разгъваше веригата си Сабинската планина, напомняща с контурите си Олимп. А от другата страна на небосвода очертаваха черните си силуети старите стени на града и фасадата на църквата „Сан-Джовани“ с танцуващите статуи върху горния й корниз… Тишина… Огнено слънце… Вятър, пробягващ над равнината… Върху статуя без глава, с преметнат през рамо плащ, се излежаваше гущер и преживяше светлината, дишайки равномерно. И Кристоф с шумяща от слънцето глава — а понякога и от виното „Кастелли“, седнал на черната земя до счупената статуя, се усмихваше сънен и потънал в забвение, пиеше спокойната крепка сила на Рим. Чак докато падне нощ. Тогава, със свито тревожно сърце, той напускаше тичешком гробовната тишина, сред която угасваше трагичната светлина… О земя, пламтяща земя, страстна и безмълвна земя! Под трескавото ти умиротворение чувам още тръбите на легионите. Какъв неистов живот бушува в гърдите ти! Какъв копнеж за пробуждане!

Кристоф срещна хора, у които още тлееха въглени от вековния огън. Те бяха оцелели под праха на мъртвите. Човек би помислил, че този огън е угаснал ведно с очите на Мацини. Той пламваше отново. Същият. Малцина искаха да го видят. Смущаваше спокойствието на спящите. Светлината му беше рязка и ярка. Хората, които я носеха — младежи (най-възрастният нямаше още тридесет и пет години), свободни интелектуалци, които се различаваха помежду си по темперамент, образование, убеждения и вяра, бяха обединени от култа си към този пламък на нов живот. Партийната принадлежност и философските системи нямаха никакво значение за тях: главното беше „да мислят дръзновено“. Да бъдат искрени и смели! Те грубо разтърсваха спящите си сънародници. След политическото възраждане на Италия, възкръснала от смъртта при призива на героите, след съвсем скорошното си икономическо възраждане, те се бяха заели да измъкнат от гроба и италианската мисъл. Страдаха и се чувствуваха оскърбени от ленивото и плахо безразличие на интелектуалния елит, от неговото духовно малодушие, от неговото пустословие. Гласовете им отекваха гръмко в мъглата на реторика и духовно робство, насъбрана от векове в душата на родината. Те вдъхваха в нея своя безмилостен реализъм и безкомпромисната си честност. Страстно се стремяха към ясно разбиране, последвано от енергично действие. Способни при нужда да пожертвуват личните си предпочитания в името на дълга и дисциплината, които националният живот налага на индивида, те запазваха все пак високите си идеали и пламенните си стремления към истината. Обичаха я пламенно и богоговейно. Обиждан от противниците си, оклеветен, заплашван, един водач на тези младежи отговорил с величаво спокойствие:

„Уважавайте истината! Говоря ви откровено, без сянка от злопаметност. Забравям злото, което ми нанесохте и което съм ви нанесъл може би и аз. Бъдете правдиви! Няма съвест, няма жизнено величие, няма способност за саможертва, няма благородство там, където не съществува свещено, строго и сурово зачитане на истината. Упражнявайте се в това трудно задължение! Лъжата развращава този, който си служи с нея, преди да погуби оногова, срещу когото е използувана. Дори ако се доберете бързо до успех, нима има значение? Корените на душата ви ще увиснат в празното пространство, над разядената от лъжата почва. Не ви говоря вече като противник. Намираме се на плоскост, по-висока от разногласията ни, дори ако във вашата уста увлечението ви се разкрасява с името родина. Има нещо по-велико от родината — човешката съвест. Има закони, които не трябва да нарушавате, ако държите да бъдете добри италианци. Пред вас стои вече само човек, който търси истината; вие сте длъжни да чуете неговия зов. Пред вас стои вече само човек, който горещо желае да ви види велики и чисти и да работи заедно с вас. Защото, независимо дали желаете, или не, ние всички работим заедно с всички хора по света, които се трудят в името на истината. Създаденото от нас — още не можем да го предвидим — ще носи общия ни отпечатък, ако сме действували в съгласие с истината. Същността на човека е именно това — неговата удивителна способност да търси истината, да я види, да я обикне и да се жертвува за нея. Истина, пръскаща върху всички, които я притежават, вълшебния дъх на своето крепко здраве!…“

Когато Кристоф за първи път чу тези думи, те му се сториха отклик от собствения му глас; и почувствува, че тези хора са негови братя. Случайностите на борбата между народите и идеите можеха някой ден да ги изправят едни срещу други в схватката; но приятели или врагове, те винаги щяха да бъдат от едно и също човешко семейство. Те съзнаваха това, както и той. Съзнаваха го преди него. Те го познаваха, преди той да ги познава. Бяха вече приятели на Оливие. Кристоф откри, че творбите на приятеля му — няколко томчета стихове и критични есета, — четени в Париж само от много малък брой хора, бяха преведени от тези италианци и те отблизо ги познаваха.

По-късно щеше да открие непреодолимото разстояние, което делеше тези души от душата на Оливие. В начина им да преценяват другите те си оставаха италианци, закрепостени в мисълта на своя народ. Търсеха най-чистосърдечно в чуждестранните творби само онова, което се стремеше да намери националният им инстинкт. Често вземаха от тях само онова, което, без да искат, бяха вложили сами. Посредствени критици и жалки психолози, те бяха много непримирими, изпълнени със себе си и със своите увлечения дори когато бяха влюбени в истината. Италианският идеализъм не е способен за самозабрава.

Той никак не се интересува от безличните мечти на Севера. Свежда всичко до себе си, до своите желания, до расовата си гордост, която преобразява. Съзнателно или не, той работи винаги за terza Roma^[6]. Трябва да признаем, че в продължение на много векове не се е кой знае колко трудил, за да го постигне! Тези красиви италианци, добре сложени за борбата, действуват само под напора на увлечението и бързо се уморяват. Но забушува ли в тях страст, тя ги увлича много по-високо от другите народи: доказаха го с примера на своето Risargimento^[7]. Подобен мощен вихър подемаше италианската младеж от всички партии: националисти, социалисти, неокатолици, свободни идеалисти, всички неукротими италианци, всички въодушевени от надеждата и желанието да бъдат граждани на императорския Рим, повелител на вселената.

Отначало Кристоф забеляза само благородния им плам и общите антипатии, които го свързваха с тях. Не можеха да не се разберат с него в презрението си към светското общество; Кристоф не можеше да му прости, че Грация го предпочита пред самия него. Те ненавиждаха повече от него благоразумния дух, апатията, компромисите и шутовщините, половинчатите изказвания, двойствените мисли, ловкото балансиране между различните възможности, без да се вземе ясно решение. Корави, самоуки младежи, изградили се съвсем сами, без средства, нито свободно време да се доусъвършенствуват, те охотно пресилваха вродената си недодяланост и суровия си тон на грубовати contadini^[8]. Искаха да бъдат изслушани. Искаха противниците им да се бият с тях. Каквото и да е, само не и безразличие! За да пробудят енергията на своята нация, с радост биха приели да бъдат първите жертви!

Междувременно не бяха обичани — а и не правеха нищо в това направление. Кристоф претърпя неуспех, когато си науми да разкаже на Грация за новите си приятели. Те бяха противни на природата й, жадна за мярка и спокойствие. Той бе принуден да се съгласи с нея, че техният начин да поддържат и най-достойните каузи предизвикваше понякога желанието да им се обявиш за противник. Бяха насмешливи и агресивни, суровата им критика беше оскърбителна дори спрямо хора, които съвсем не искаха да обидят. Бяха прекалено сигурни в себе си, прекалено много бързаха да обобщават, да утвърждават категорично. Стигнали до обществената деятелност, преди да са достигнали зрелост в развитието си, те минаваха от едно увлечение на друго, проявявайки винаги една и съща нетърпимост. Страстно искрени, всеотдайни, готови да жертвуват всичко, те изгаряха от прекалено умствено напрежение, от преждевременна изнурителна работа. Не е здравословно за младата, едва излязла от шушулката мисъл да се изложи на яркото слънце. То обгаря душата. Нищо плодотворно не може да се създаде без бреме и тишина. А на тях им бе липсвало и време, и тишина. Това е нещастието на много италиански таланти. Бурната и прибързана деятелност напомня алкохола. Вкусил го веднъж, умът мъчно отвиква от него и нормалният му растеж е изложен на риска да бъде нарушен завинаги.

Кристоф ценеше тръпчивата свежест на тази рязка искреност в противовес с посредствеността на хората от златната среда, vie di mezzo, които вечно се страхуват да не се изложат и умеят ловко да не казват нито да, нито не. Но скоро трябваше да се съгласи, че и светските хора със спокойния си ум и с вежливостта си имаха също своите качества. Състоянието на постоянно воюване, в което живееха приятелите му, беше уморително. Кристоф смяташе, че е длъжен да отиде при Грация, за да ги защити. А понякога отиваше при нея, за да ги забрави. Те безспорно му приличаха. Приличаха му дори прекалено много. Бяха сега такива, какъвто бе той на двадесет години. А не можеш да тръгнеш обратно на течението на живота. Всъщност Кристоф отлично съзнаваше, че лично той се е сбогувал с тези бурни увлечения и че се стреми към умиротворение: очите на Грация пазеха разковничето. Защо тогава се бунтуваше срещу нея?… Ах, защото в егоизма си на влюбен би желал само той да й се радва. Непоносимо му бе, че Грация раздаваше благотворното си въздействие на всеки срещнат, че всекиму предлагаше щедро гостоприемството си.

* * *

Грация четеше в душата му и с милата си откровеност му каза един ден:

— Сърдите ми се, че съм такава, каквато съм? Не трябва да ме идеализирате, приятелю. Аз съм жена и не струвам повече от другите жени. Не търся обществото, но признавам, че то ми е приятно и че изпитвам удоволствие да отивам понякога на не особено хубави пиеси, да чета посредствени книги, които вие презирате, но които ме отморяват и развличат. Не мога да се откажа от нищо.

— Но как можете да понасяте тия тъпаци?

— Животът ме е научил да не бъда капризна. Не трябва да му искаме прекалено много. И без това е много, уверявам ви, че общуваме с добри хора, не зли, доста добронамерени… естествено при условие, че не очакваме нищо от тях! Зная отлично, че ако имах нужда, малцина ще се отзоват… И все пак те са привързани към мене. А срещна ли искрено чувство, не придирям много за останалото. Вие ми се сърдите, нали? Простете ми, че съм посредствена. Мога поне да направя разлика между доброто и лошото в мене. И вам принадлежи най-доброто.

— Бих искал да имам всичко — измърмори той нацупено.

Но той разбираше прекрасно, че тя е права. Беше така сигурен в нейната привързаност, че след няколкоседмично колебание я попита един ден:

— Не бихте ли желали никога…

— Какво точно?

— Да бъдете моя.

Той се поправи.

— … да бъда ваш.

— Но нали и без това ми принадлежите, драги приятелю.

— Разбирате прекрасно какво искам да кажа.

Тя се смути малко, но хвана ръцете му и го погледна откровено.

— Не, мили — отвърна му нежно.

Той загуби способността си да говори. Грация видя, че му е много мъчно.

— Извинете, наскърбявам ви. Знаех, че ще ми кажете това. Трябва да си говорим съвсем открито, като истински добри приятели.

— Като приятели — повтори той тъжно. — И нищо повече?

— Неблагодарник! Какво повече искате? Да се ожените за мен!… Спомняте ли си, че някога имахте очи само за моята братовчедка? Толкова страдах тогава, че не разбирате какво изпитвах към вас. Целият ни живот щеше да протече съвсем различно. Сега смятам, че е по-добре така; по-добре е да не излагаме дружбата си на изпитанието на съвместния живот, на ежедневното съжителство, при което и най-чистото в края на краищата се опошлява…

— Казвате така, защото не ме обичате достатъчно.

— О, не! Обичам ви все така! Много.

— За пръв път ми го казвате.

— Няма защо вече да има нищо недоизказано помежду ни. Виждате ли, не вярвам твърде в брака. Зная, че моят брак не е достатъчно доказателство. Но съм разсъждавала и съм наблюдавала около себе си. Редки са щастливите бракове. Бракът е едва ли не противоестествено явление. Не можеш да оковеш заедно волите на две човешки същества, освен като осакатиш едната, ако не и двете; струва ми се, освен това, че душата не печели кой знае колко, подлагайки се на подобни страдания.

— О, напротив, аз виждам в него нещо толкова красиво, съюз, в който и двамата жертвуват собствената си воля, две души, слети в една!

— Прекрасно, но само в мечтите ви. В действителност вие бихте страдали повече от всеки друг.

— Как? Нима мислите, че никога няма да мога да имам жена, семейство, деца?… Не ми казвайте това! Толкова много бих ги обичал! Нима смятате, че това щастие е невъзможно за мене?

— Не зная. Не ми се вярва… Може би с някоя скромна женица, не особено умна, не особено хубава, която би ви била предана и не би ви разбирала.

— Колко сте лоша!… Но грешите, като се подигравате. Една добра жена, дори ако не е умна, не е чак толкова лошо.

— Така и мисля! Искате ли да ви потърся някоя?

— Млъкнете, моля ви се! Огорчавате ме. Как можете да говорите така?

— Но какво съм казала?

— Значи никак, никак не ме обичате, щом възнамерявате да ме ожените за някоя друга.

— Напротив, тъкмо защото ви обичам, бих била щастлива да направя нещо, което би ви ощастливило.

— Но щом е така…

— Не, не, не се връщайте на този въпрос! Казвам ви, че ще си навлечете нещастие…

— Не се тревожете за мене! Заклевам се, че ще бъда щастлив! Но кажете ми истината: смятате ли, че вие ще бъдете нещастна с мен?

— Нещастна ли? Не, драги приятелю. Премного ви ценя и ви се възхищавам, за да бъда някога нещастна с вас… Пък и защо да не ви кажа: струва ми се, че нищо вече не може да ме направи много нещастна. Видяла съм прекалено много неща, станах философ… Но ако трябва да говорим откровено — сам настоявате, — нали няма да ми се сърдите? Е, добре, аз познавам характера си; сигурно след няколко месеца няма вече да се чувствувам щастлива, просто така, от глупост. А не искам това да се случи именно защото изпитвам към вас свято чувство и не бих искала нищо на света да го помрачи.

Той й отвърна тъжно:

— Казвате всичко това, за да подсладите горчивия хап. Не ме харесвате. Има неща в мен, които ви са противни.

— Нищо подобно! Уверявам ви! Хайде, усмихнете се! Вие сте прекрасен човек и сте ми много скъп.

— В такъв случай нищо не разбирам. Защо да не си подхождаме?

— Защото сме много различни и с ясно изявени характери, защото и двамата сме напълно изградени личности.

— Но именно за това ви обичам.

— И аз също. Но точно затова стълкновението е неизбежно.

— Ни най-малко!

— Да, да. Или пък понеже съзнавам, че струвате повече от мен, ще се упреквам, че моята дребна личност ви пречи. И ще я задушавам, ще мълча и ще страдам.

Очите на Кристоф се напълниха със сълзи.

— О, не! Аз съвсем не искам това! Предпочитам всички нещастия, но само не и да се измъчвате заради мен, по моя вина.

— Драги приятелю, не се вълнувайте… Аз само си говоря така, може би се лаская… Може би няма да бъда толкова великодушна, че да се жертвувам заради вас.

— Толкова по-добре!

— Но в такъв случай ще пожертвувам вас и пак ще се измъчвам… Виждате ли, както и да го обърнем, все е неразрешимо. Нека си останем, както сме си. Има ли нещо по-хубаво от приятелството ни?

Той поклати глава и се усмихна не без огорчение.

— Да, казвате всичко това, защото всъщност не ме обичате достатъчно.

Тя също му се усмихна мило и малко печално. Отвърна му с въздишка:

— Може би. Имате право. Не съм вече съвсем млада, приятелю. Уморена съм. Животът изхабява хората, когато не са така силни като вас… Виж, вие, като ви гледам понякога, ми изглеждате като осемнадесетгодишен юноша!

— Уви! С побелялата глава, с бръчките и повехналото лице!

— Зная добре, че и вие сте страдали не по-малко от мен, може би даже повече. Това се вижда. Но вие ме гледате понякога със съвсем младежки очи. И чувствувам, че от вас блика съвсем свеж живот. А аз съм угаснала. Когато си мисля — уви! — за някогашния си плам! Това беше чудно време, както се казва, бях много нещастна! Сега нямам вече сили да бъда нещастна. Останала ми е само тънка струйка живот. Не бих била вече така безразсъдна, за да се осмеля да се подхвърля на изпитанието на брака. Ех, някога, някога!… Ако един мъж, когото познавам, ми беше само кимнал с глава…

— И какво, кажете, кажете…

— Не, не си заслужава…

— И така, значи, ако тогава бях… О! Господи!

— Какво, ако бяхте? Нищо такова не съм казала!

— Разбрах. Много сте жестока.

— Е, добре. Някога бях безумна, това е всичко.

— Тази констатация е още по-оскърбителна!

— Бедни ми Кристоф! Та аз не мога да кажа нито дума, без да ви огорча! Тогава ще си мълча!

— Напротив! Кажете ми… Кажете ми още нещо!…

— Какво?

— Нещо хубаво.

Тя се засмя.

— Не се смейте!

— А вие не бъдете така тъжен.

— Как искате да не бъда такъв?

— Нямате никакво основание, уверявам ви.

— Защо?

— Защото имате приятелка, която много ви обича.

— Вярно ли е?

— Нима не вярвате, щом ви го казвам?

— Кажете ми го още веднъж!

— Тогава няма ли да бъдете вече тъжен? Няма ли да бъдете нещастен? Ще се задоволите ли с нашето така ценно приятелство?

— По неволя!

— Ах, неблагодарнико, неблагодарнико! А казвате, че ме обичате! Всъщност струва ми се, че аз ви обичам повече, отколкото вие мене!

— Ах, ако това бе възможно!

Той произнесе тези думи с такъв порив на егоистично влюбен, че тя се разсмя. Той също. Но настоя:

— Повторете!

Тя замълча за миг, изгледа го, после внезапно приближи лицето си до неговото и го целуна. Това бе така неочаквано! Той онемя от вълнение. Понечи да я притисне в прегръдките си. Но тя се отскубна в същия миг. Погледна го от вратата на стаята с пръст на устните.

— Шт! — И изчезна.

* * *

От този ден Кристоф не й заговори повече за своята любов и отношенията му с нея станаха по-естествени. Вместо принуденото мълчание, последвано от зле потиснати буйни изблици, настъпи проста и задушевна дружба. Това е благотворният резултат от откровеността в приятелството. Край на недомлъвките, на илюзиите и на опасенията. Всеки знаеше съкровената мисъл на другия. Когато Кристоф попаднеше ведно с Грация сред безразлични хора, които го дразнеха, когато загубеше търпение, слушайки приятелката си да води с тях безсъдържателните разговори, свойствени за всеки салон, тя забелязваше и го поглеждаше усмихната. Това му стигаше: той знаеше, че са заедно; и отново в душата му наставаше умиротворение.

Присъствието на любимото същество изтръгва от въображението отровното жило. Треската на плътското желание стихва. Душата потъва в целомъдрено притежание на любимата. Впрочем Грация излъчваше върху окръжаващите я безмълвното очарование на хармоничната си натура. Всяко пресилване, макар и неволно, в жестовете или интонацията я дразнеше като изкуствено и грозно. С тази своя черта тя постепенно въздействуваше на Кристоф. Отначало той гризеше ядно юздата на поривите си, но малко по малко свикна на самообладание и стана още по-силен, защото не се изразходваше в напразни буйства.

Душите им се сляха. Полусънното състояние на Грация, която с ленива усмивка вкусваше сладостта на живота, бе нарушено от съприкосновението с духовната енергия на Кристоф. У нея се пробуди по-непосредствен и по-активен интерес към духовните ценности. Тя, която почти не четеше или по-скоро безкрайно препрочиташе все същите стари книги, привързана от леност към тях, започна да проявява любознателност, да се вслушва в новите мисли и да се поддава на очарованието им. Богатият мир на нови идеи, чието съществуване й бе известно, но никак не я изкушаваше да се залута сама из него, не я плашеше вече сега, когато имаше другар, който да й служи за водач. Неусетно, макар и да се противеше, тя започна да разбира представителите на млада Италия, чийто иконоборчески плам толкова дълго я бе отблъсквал.

Но взаимното проникване на душите им се оказа особено благотворно за Кристоф. Често се наблюдава, че в любовта по-слабият дава повече. Така Кристоф се беше обогатил вече веднъж от ума на Оливие. Но новият му духовен съюз беше още по-плодотворен: Грация му носеше в зестра най-рядкото съкровище, което Оливие никога не бе притежавал — радостта. Радостта на душата и на очите. Светлината. Усмивката на латинското небе, която преобразява грозотата и на най-скромните предмети, която разцъфва по камъните на старите стени и предава дори на тъгата своето спокойно сияние.

Тя имаше за съюзник зараждащата се пролет. Мечтата за новия живот бавно зрееше в топлия неподвижен въздух. Младата зеленина се сливаше със сребристосивите маслинови дръвчета. Под тъмночервените сводове на разрушените акведукти цъфтяха бели бадеми. В разбуденото поле се люшкаха високи треви и пламтяха горди макове. По моравите на вилите течаха потоци от анемонии и се стелеха губери от теменуги. Глицинии пълзяха по кичестите пинии; а вятърът донасяше уханието на розите от Палатинския хълм.

Кристоф и Грация се разхождаха заедно. Когато се съгласяваше да излезе от ориенталската си ленива отпуснатост, в която се унасяше с часове, тя ставаше съвсем друга; обичаше да ходи; висока, с дълги крака, със здрава и гъвкава снага, силуетът й напомняше Диана на Приматичо. Най-често отиваха до една вила, отломка от корабокрушението, погълнало разкошния Рим от settecento^[9] във вълните на пиемонтското варварство. Имаха особено предпочитание към вила Матеи, вълнолом на древния Рим, в чието подножие притихват последните вълни на безлюдното поле. Те вървяха по алеята от дъбове, чийто висок свод служи за рамка на синкавите заоблени Албански планини, които напомнят туптящо сърце. Наредените покрай пътя римски съпружески гробници показваха през дъбовите вейки скръбни лица и вярно вплетени ръце. Кристоф и Грация сядаха в края на алеята под беседка от рози, облегнати на бял саркофаг. Пред тях — пустош. Дълбок покой. Ромон на фонтан, който бавно сцежда капки, сякаш издъхва от нега… Разговаряха полугласно. Погледът на Грация доверчиво се потапяше в очите на приятеля. Кристоф й разказваше своя живот, борбите си и миналите скърби; те вече бяха загубили своята острота. Край нея под погледа й всичко изглеждаше просто и естествено, както трябваше да бъде… И тя на свой ред му разказваше. Той почти не я слушаше, но не пропускаше нито една нейна мисъл. Сливаше се с душата й. Виждаше с очите й. Навред виждаше очите й, спокойните й очи, в които гореше дълбок огън. Виждаше ги в хубавите осакатени лица на античните статуи и в загадката на безмълвните им погледи; виждаше ги в небето на Рим, което влюбено се усмихваше на къдравите кипариси и между вейките на lecci^[10], черни и лъскави, пронизани от стрелите на слънцето.

През очите на Грация смисълът на латинското изкуство проникваше в сърцето му. Дотогава Кристоф бе останал безразличен към творчеството на италианците. Този варварин-идеалист, мечок, слязъл от немските гори, не беше още свикнал да вкусва чувствената наслада на мраморните статуи, златисти като мед. Древните експонати във Ватикана му бяха направо противни. Изпитваше отвращение към глупавите глави, към изнежените или много масивните фигури, към баналната закръгленост, към всички тези Гитони и гладиатори. Само няколко портретни скулптури спечелваха благоволението му, но моделите им не представляваха никакъв интерес за него. Не беше по-снизходителен и към бледите гримасничещи флорентинци, към болнавите мадони, предрафаеловите Венери, малокръвни, охтичави, превзети и изтощени. А животинско тъпите наперени воини и червените потни атлети, разпространени по цял свят по примера на сикстинските фрески, му изглеждаха като пушечно месо. Само към Микеланджело хранеше таен пиетет заради трагичния му живот, заради божественото му презрение и заради суровите му целомъдрени увлечения. Обичаше с чиста и варварска любов, подобно на великия майстор, строгата голота на неговите юноши, дивите му плахи девици, прилични на подгонени животни, страдащата му Аврора, мадоната със страстни очи със захапалото гръдта й дете и красивата Лиа, която би желал да има за своя жена. Но в душата на изтерзания герой той намираше само величествен отглас на собствената си душа.

Грация му разтвори дверите към мира на едно ново изкуство. Той опозна властното спокойствие на Рафаело и на Тициано. Видя царствения блясък на класическия гений, който като лъв разстила владичеството си над завладяната и победена вселена от форми. Поразяващата среща с великия венецианец, който прониква до самото сърце и разсича със светкавицата си неясните мъгли, забулващи живота, всесилната власт на латинския ум, който умее не само да победи другите, но да победи и себе си, който си налага, макар и тържествуващ, най-строга дисциплина и умее на бойното поле сред останките на разбития враг да избере точно най-ценната плячка, олимпийските портрети и stanze^[11] на Рафаело изпълниха сърцето на Кристоф с по-богата музика от композициите на Вагнер. Музика на спокойните линии, на благородната архитектура, на хармоничните групи. Музика, която се излъчва от съвършената красота на лицето, ръцете, пленителните нозе, от драпериите и жестовете. Одухотвореност. Любов. Любовен поток, който блика от душите и телата на тия младежи. Могъщество на духа и на насладата. Младежка нежност, насмешлива мъдрост, топъл и натрапчив дъх на влюбена плът, лъчезарна усмивка, която заличава сенките, приспива страстта. Тръпнещи сили на живота, изправени на задните си крака като коне, впрегнати в колесницата на слънцето, но обуздани от спокойната ръка на господаря си…

И Кристоф се питаше:

„Възможно ли е да се съчетаят силата и спокойствието на Рим, както са сторили те? Днес най-добрите италианци се стремят към едното от двете за сметка на другото. Измежду всички народи италианците като че ли най-много са загубили чувството за тази хармония, позната на Пусен, Лорен и Гьоте. Трябва ли още веднъж един чужденец да разкрие на римляните истинската й стойност?… А кой ще я покаже на нашите музиканти? Музиката не е имала още своя Рафаело. Моцарт е само дете, немски дребен буржоа, с трескави ръце и сантиментална душа, който казва много думи и прави много жестове, говори, плаче и се смее за дреболии. И нито готическият Бах, нито Прометей от Бон, който се бори с лешояда, нито потомците му Титани, които струпват Пелион върху Осса и оскърбяват небето, никога не са зървали дори усмивката на бога…“

Откакто бе видял тази усмивка, Кристоф се срамуваше от собствената си музика; напразните му вълнения, преувеличените му чувства, нескромните му жалби, самоизтъкването, липсата на мярка му изглеждаха не само жалки, но и позорни. Стадо без пастир, царство без цар. Трябва да умееш да властвуваш над бурната си душа…

През тия месеци Кристоф бе сякаш забравил музиката. Не чувствуваше никаква потребност от нея. Духът му, оплоден от Рим, чакаше раждането. По цели дни се намираше в състояние на унес и полуопиянение. Природата като него минаваше през периода на ранна пролет, когато към негата на пробуждането се прибавя сладостен шемет. Природата и той бленуваха слети в едно, като влюбени, заспали крепко прегърнати. Вълнуващата загадка на римското поле не му беше вече враждебна; той бе овладял трагичната й красота; държеше в обятията си заспалата Деметра.

* * *

През април получи от Париж предложение да дирижира там поредица концерти. Без много да се замисли, той се канеше да откаже, но сметна, че трябва да сподели най-напред с Грация. Приятно му беше да се съветва с нея за работите си; по този начин имаше илюзията, че тя участвува в живота му.

Този път тя му причини голямо разочарование. Накара го да й обясни обстойно предложението; после го посъветва да приеме. Той се натъжи; видя в думите й доказателство за безразличието й.

Грация му даде този съвет може би не без съжаление. Но защо Кристоф й го бе поискал? Тъй като той предоставяше на нея да реши вместо него, тя се смяташе отговорна за постъпките на приятеля си. В резултат на разменените мисли помежду им част от волята на Кристоф бе минала у нея; той й бе разкрил понятието дълг и красотата да изпълниш дълга си. Така поне тя схващаше дълга по отношение на приятеля си. И не искаше той да му измени. Тя по-добре от него познаваше властта на негата, която се таи в италианската земя: подобно на коварната отрова на топлото сироко тя прониква във вените и приспива волята. Колко пъти самата тя бе чувствувала пагубното й очарование, без да има енергията да устои! Цялата нейна среда бе в различна степен засегната от тази малария на душата. По-силни от нея някога са й ставали жертва. Тя бе разяла бронза на римската вълчица. Рим излъчва смърт: там има премного гробници. По-здравословно е само да минеш през него, а не да живееш там. Много лесно изоставаш от своя век, а това е опасна склонност за все още младите сили, пред които стои дълъг жизнен път. Грация си даваше сметка, че окръжаващата среда не беше животворна за един творец. И макар и да изпитваше към Кристоф по-силно приятелство, отколкото към всеки друг… (дали смееше да го признае пред себе си?), не й беше всъщност неприятно, че той се отдалечава от нея. Уви! Той я изморяваше с всичко, което тя обичаше у него — пищно разцъфналия ум, преливащата жизненост, натрупана от години — спокойствието й бе смутено. Той я уморяваше още може би, защото тя усещаше винаги заплахата на любовта му, красива и трогателна, но прекалено настойчива, срещу която постоянно трябваше да бъде нащрек; по-благоразумно беше да го държи на известно разстояние. Тя се пазеше да признае това дълбоко в себе си; въобразяваше си, че има пред вид само интереса на Кристоф.

Добрите доводи не й липсваха. В тогавашна Италия мъчно можеше да живее един музикант. Би му липсвало въздух. Музикалният живот бе потиснат. Фабриката на театъра разстилаше тлъстата си пепел и парещите си пушеци върху тази почва, чиито музикални цветя доскоро изпълваха с уханието си цяла Европа. Ако някой откажеше да се включи в бандата кресльовци, които не можеха или не искаха да постъпят във фабриката, беше обречен на заточение или жалко живуркане. Творческият гений съвсем не бе пресъхнал. Само че го оставяха да бездействува и да се погубва. Кристоф се бе срещал с не един млад музикант, у когото живееше душата на майсторите на мелодията на неговата раса и вроденото чувство за красота, с което бе пропито вещото и просто изкуство на миналото. Но кой им обръщаше внимание? Те не можеха да наложат творбите им да бъдат изсвирени, нито дори публикувани. Никакъв интерес към чистата симфония. Нямаше уши за музика, чието лице не е гримирано!… И те пееха за самите себе си, с обезсърчен глас, който постепенно замираше. Имаше ли смисъл? По-добре да спят!… Кристоф на драго сърце би им помогнал. Дори ако приемем, че това можеше да му се удаде, мнителни и честолюбиви, те не биха приели. Каквото и да стореше, той оставаше чужденец за тях. А за италианците, потомци на древна раса, въпреки радушния прием, всеки чужденец е всъщност варварин. Те смятаха, че злополучното положение с тяхното изкуство е въпрос, който трябва да се уреди между свои. Обсипвайки го щедро с приятелски прояви, не го приемаха в своето семейство. Какво тогава му оставаше? Не можеше все пак да съперничи с тях и да им оспорва малкото им местенце под слънцето!…

Същевременно геният не може да мине без храна. Музикантът има нужда от музика, да слуша и сам да изпълнява музика. Временното оттегляне е благотворно за ума, защото го принуждава да се съсредоточи. Самотата е благородна, но убийствена за твореца, който не намери в себе си сили да се изтръгне от нея. Той трябва да живее с живота на своето време, дори този живот да е шумен и посредствен. Постоянно трябва да дава и да получава и пак да дава и да получава… Италия по времето на Кристоф не беше вече големият пазар на изкуството, какъвто бе някога и какъвто може би пак ще стане. Панаирите на мисълта, където народите разменят душите си, са изместени сега на север. Който иска да живее, трябва да живее там.

Предоставен сам на себе си, Кристоф едва ли би потърсил отново шумната навалица. Но Грация имаше по-ясно съзнание за дълга на Кристоф. Тя изискваше от него повече, отколкото от себе си. Навярно защото го ценеше повече. Но също, защото така й бе по-удобно. Прехвърляше на него енергията, а запазваше за себе си покоя. Той нямаше смелост да й се сърди. Тя беше като Мария^[12], имаше по-добрия дял. Всеки със своята роля в живота. Предназначението на Кристоф бе да живее активно. На нея й бе достатъчно да съществува. Той не й искаше нищо повече…

Нищо, освен да го обича малко по-малко заради него и малко повече заради самата себе си. Той не й бе особено признателен, че в лишеното си от егоизъм приятелство тя стигаше дотам, да мисли само за неговия интерес, докато той от своя страна искаше само едно — да не мисли за него.

* * *

Кристоф замина. Отдалечи се. Но не се раздели с Грация. Както гласи песента на един стар трубадур: „Приятелят се разделя с приятелката си само когато душата му разреши това.“