Ромен Ролан
Жан-Кристоф (1) (Том II)

Диалог на автора със сянката му

Аз. Е какво, на бас ли си се хванал, Кристоф? Решил си да ме скараш с целия свят?

Кристоф. Не се прави на учуден. Още от първия миг знаеше къде те водя.

Аз. Ти критикуваш премного неща. Дразниш враговете си и объркваш приятелите си. Нима не знаеш, че не е изискано да одумваш неуредиците в един порядъчен дом?

Кристоф. Какво да се прави? Не съм изискан.

Аз. Зная: ти си грубиян и нетактичен! Ще те изкарат враг на всичко живо. В своята страна си спечели вече славата на германофоб. В моята ще си спечелиш славата на франкофоб или още по-лошо, на антисемит. Внимавай, изобщо не говори за евреите… От тях си видял премного добрини, за да приказваш зле за тях…

Кристоф. А защо да не казвам и доброто, и лошото, което мисля за тях?

Аз. Ти наблягаш на лошото.

Кристоф. Доброто ще дойде после. Трябва ли да ги щадя повече от християните? Ако им отдавам дължимото, то е, защото заслужават. Дължа им почетно място, защото те вече са го заели в нашия Запад, където светлината угасва, и защото някои от тях представляват смъртна заплаха за цивилизацията ни. Но зная също, че други измежду тях са наше богатство с ума и дейността си. Ясно ми е, че нацията им все още притежава известно величие. Познавам цялата неизмерима преданост, цялото гордо безкористие, цялата любов и стремеж към по-добро, неуморната енергия, упорития и непризнат труд на хиляди от тях. Зная, че в тях живее един бог и затова се гневя на тези, които са се отрекли от него, на тези, които заради позорен успех и жалко щастие изменят на съдбините на народа си. Като се боря срещу тях, аз заставам на страната на еврейския народ, както, нападайки покварените французи, браня Франция.

Аз. Ти, момчето ми, се бъркаш в неща, които не те засягат. Припомни си жената на Сганарел, която иска да я бият. „Между тояга и плесници“.^[1] Проблемите на евреите не са наши проблеми. А колкото до проблемите на Франция, Франция прилича на Мартин: съгласна е да я бият, но не приема да й се каже, че е бита.

Кристоф. Трябва обаче да й разкрия истината, особено щом я обичам. Кой ще го стори, ако не аз? Във всеки случай не ти. Всички вие сте свързани помежду си с обществени отношения, взаимно внимание, задръжки. Аз нямам връзки, не принадлежа към вашия свят. Никога не съм участвувал в нито една от котериите ви, в нито един от споровете ви. Не съм принуден да ви пригласям, нито да ставам съучастник в мълчанието ви.

Аз. Ти си чужденец.

Кристоф. Да, ще кажете, че един немски музикант няма право да ви съди и не може да ви разбере. Добре, може би се лъжа. Ще предам поне какво мислят за вас някои велики чужденци, които ти познаваш не по-зле от мене — най-великите измежду мъртвите ни приятели и между живите. Ако те се мамят, все пак си струва да се знаят мислите им; пък и могат да ви послужат. Това би било по-полезно за вас, отколкото да си внушавате, както сега, че всички ви се възхищават, и да се възхищавате от себе си или да се хулите едно след друго. Нужно ли е, както е модно у вас, ту да провъзгласявате, че сте най-великият народ в света, ту че упадъкът на латинските нации е неизбежен; или че всички идеи идват от Франция, или че ви бива само да развличате Европа. Който е почувствувал крепката душа на тази толкова жизнеустойчива нация, не само може, но и трябва да разголи смело пороците и смешните й страни, за да се бори срещу тях, и главно да разобличи хората, които се ползуват и живеят от тях.

Аз. Не се докосвай до Франция дори за да я защитиш. Ти объркваш добрите хорица.

Кристоф. Добрите хорица, сигурно порядъчните хорица, които се огорчават, че някой не намира всичко прекрасно и им показва толкова грозни и тъжни неща! Самите те са експлоатирани; само че не желаят да го признаят. Толкова им е трудно да видят злото у другите, че предпочитат да бъдат жертви. Искат да им се повтаря, поне веднъж на ден, че всичко е възможно най-добре в най-добрата страна и че: „О, Франция, ти първа ще си останеш!…“ После, успокоени, добрите хорица си лягат да спят, а другите се залавят със сделките си… Добри и прекрасни хорица! Огорчих ги. Ще ги огорча още повече. Искам им прошка… Но ако не желаят подкрепа срещу потисниците си, нека поне си помислят, че други също са потискани, но не притежават нито примирението им, нито способността да се самозаблуждават, други, попаднали в ръцете на потисниците именно поради чуждото покорство и заблуда. Колко страдат те! Спомни си! Колко сме страдали! Заедно с толкова други като нас, когато с всеки ден все повече ни задушаваше средата, покварата в изкуството, безнравствената и циничната политика, а безволната мисъл се носеше с доволен кикот, люшкана от полъха на небитието… Бяхме там, притиснати един до друг, тревожни, задъхани. А! Ние прекарахме заедно тежки години! Господарите ни и не подозират в какъв ужас пърхаше с криле младостта ни в тяхната сянка!… Издържахме. Спасихме се… Няма ли да спасим останалите? Да ги оставим ли да изпитат на свой ред същите терзания, без да им подадем ръка? Не, съдбите ни са свързани. Хиляди във Франция мислят като мен. Имам съзнанието, че говоря вместо тях. Скоро ще заговоря за тях. Франция, низините на Франция: евреи, християни, души, свободни от каквато и да било вяра, от каквато и да било кръв. Но за да стигна до нея, трябва най-напред да направя пробив през хората, които охраняват вратите на сградата. Дано хубавата пленница се отърси от апатията си и срине най-сетне стените на затвора си! Тя не познава силата си, нито слабостта на противника си.

Аз. Имаш право, мили мой. Само че каквото и да правиш, пази се от омразата.

Кристоф. Не изпитвам никаква омраза. Дори когато мисля за най-злите хора, зная, че са хора, че страдат като нас и един ден ще умрат. Но трябва да се боря срещу тях.

Аз. Да се бориш, означава да вършиш зло в името на доброто. Дали болката, която рискуваш да причиниш, макар и само на едно живо същество, струва колкото доброто, което се надяваш да принесеш на двата хубави идола: изкуството и човечеството?

Кристоф. Ако мислиш така, откажи се от изкуството, откажи се и от себе си.

Аз. Не, не ме изоставяй! Какво бих станал без тебе? Но кога ще настъпи мир?

Кристоф. Когато го извоюваш. Скоро… Скоро… Погледни, над главите ни вече прелита лястовицата на пролетта.

Аз. „Прелестната пратеничка на веселия сезон е дошла, видях я…“

Кристоф. Недей да мечтаеш! Дай ми ръка, ела.

Аз. Няма как, трябва да те следвам, моя сянко!

Кристоф. Кой от двама ни е сянката на другия?

Аз. Колко си порасъл! Не мога да те позная.

Кристоф. Защото слънцето преваля.

Аз. Предпочитах те, когато беше дете.

Кристоф. Хайде, остават ни още няколко часа само, преди да се стъмни.