Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (9)

Какво са дъждът и вятърът? Нищо!

Мъгла, мъгла, мъгла.

Пиесата свърши. Тълпата се изсипва от театър „Глобус“.

Пияният граф Ретланд каза:

— Винаги е прав този Уили… Умник е… Кажи, Уили, а защо изобщо пишеш пиеси е, разбирам. За тях ти плащат пари… Но нима тези пари ще ти върнат живота, който си изразходвал, за да ги получиш? Значи, работиш безплатно… Струва ли си изобщо да се работи? Може би е по-добре да пиеш? А? Вземай пример от мен. Ето, аз не работя, а пия.

— И това ви радва, сър? — попита Уилям.

— Ти си безсрамник… Нима може да се пита така? И то кого? Граф Ретланд?… Да. Може… Ще отговоря… Това ме радва… Когато съм пиян, не забелязвам как жена ми се старае да ме направи умник. Каква логика! А? Не намирате ли?

— Нервничиш — каза червенобрадият граф Есекс и погледна към жената с маската.

Тя през цялото време стоеше мълчаливо. Но всички разбираха: много от нещата се говореха заради нея. Разперваха паунови пера в нейно присъствие. Тя никога не се бе стремила към това. Но нищо не можеше да се направи.

— Ти също си прав, Есекс — каза пияният. — Всички сте прави… Ще изразходвам втората половина от живота си, за да изуча грешките на първата.

— Ако пиеш така, може и да не преживееш втората половина — каза Уилям.

Косите му бяха редки и безцветни и той много губеше до тези момчета.

— … Умниците са слабост на жена ми — каза Ретланд.

— Време е да си ходим, господа — каза Есекс и поведе Ретланд към изхода.

Всички го последваха, освен жената с маската, която чакаше да стихнат крачките по дървената галерия.

— Уилям… Уилям — каза тя, хвърли се към Шекспир и го хвана за раменете. — Не смея да те хваля, не смея да се застъпя за тебе, когато те обиждат… и така цял живот… и нищо не може да се промени. Уили, какво да правя?! Ретланд пие… Цяла Англия е пияна… Сякаш се е разделила с любимия си… Няма свобода на този свят…

Уилям я прегърна и каза:

— Ти си моята песен.

И тогава жената каза:

— Сбогом, Уилям… Трябва да вървя…

И си отиде, потраквайки с токчетата си по дъските на галерията, която обкръжаваше партера, и Шекспир гледаше след нея.

И в този момент на вратата се показа човек с тъмни дрехи и каза скърцащо:

— Ей, покъртителю на сцената! Къде си се заврял! От мен ли бягаш?

Шекспир погледна надолу към подпухналото лице.

— Как са вашите учени пиеси, сър? — попита той.

— Не… Сега няма да ми избягаш — каза подпухналият, ликувайки. — В пиесите ти намерих такива нещица, че дори и магаретата ще ти се смеят.

— Не ми е за пръв път — учтиво каза Шекспир.

Той изобщо беше много учтив и тих човек, но кой знае защо всяка негова дума правеше неочаквано впечатление. Понякога обясняваше какво е имал предвид, защото винаги имаше предвид нещо най-обикновено, но това не му помагаше. Тъй като всеки влагаше в думите му свой смисъл. Ето кое беше особеното в него. И затова винаги го обичаха или ненавиждаха по недоразумение. Но нищо не можеше да се направи.

— Мълчи, неук! — закрещя подпухналият, когато разбра, че Шекспир го нарече магаре. Не, не, Шекспир не искаше да направи това, но стана така, че оня сам се навря в шамарите му. — В трагедията ти „Юлий Цезар“ гърмят барабани, които ги е нямало по онези времена, и оръдия, които също ги е нямало.

— Остаряла си, сянко моя — каза Шекспир.

— А, не! Ще ти докажа! Ще ти докажа аз!

— Още ли не си умрял? — меланхолично попита Шекспир.

— Ти ще умреш скоро, а аз съм безсмъртен.

— Сигурно е така.

— Исках да кажа — моите творби са безсмъртни.

— Не уточнявай. Ти го каза много по-добре.

— И още нещо. Доказах, че не знаеш латински. Значи, не можеш да пишеш хубаво… Аз всичко виждам!

— Гледай насам… Виждаш ли? — казва Шекспир.

… Черноврани конници гърмят по моста… Конете с пръхтене се вдигат на задните си крака… Зелените плащове метат праха по пустия път…

— Готспур е довел хора… Виждаш ли?

— Какъв Готспур? — смаяно казва скърцащият. — Какво е това черноврани конници? Такова нещо не съществува. Не ме прави на глупак… Занимаваш се с изпаднали в немилост графове и си насъбрал сума глупости…

— Махай се — казва Шекспир повелително. — Върви и докажи, че аз изобщо не съм съществувал.

— Какво значи — изобщо не съм съществувал?

— Изобщо ме е нямало. Че Шекспир не съм аз, а да речем ти. Защото ти знаеш латински. Върви.

— Правиш ме на глупак… — казва подпухналият и си отива.

А Шекспир остава сам в празния театър, където няма осветление, където няма покрив над главата. Където широко отворената врата води направо в мъглата.

Всички се бяха разотишли, бяха стихнали сълзите и шегите и Шекспир седна на пода, провесил крака от галерията. Остана сам, сериозен и измъчен, вперил в пространството всеразбиращите си учтиви очи.

Прегърна с ръка стълба на галерията и притисна страната си о него.

Тихичко запя. Беше измислил тази песен за шута, но сам той я пееше, защото не можеше да разбере какво ще прави по-нататък в този театър с небе вместо покрив, където за ум смятаха недоброжелателството, а за страст — самолюбието. Лоша беше работата му. Но нищо не можеше да се направи.

… Когато аз нещастно се ожених,

какво са дъжд и вятър? Глупост!

С жена си никак аз не се разбрах,

а дъжд и вятър има всеки ден.

Когато се промъквах към постелята,

Какво са дъжд и вятър? Глупост!

Едва ли има по-пиян от мен.

А дъжд и вятър има всеки ден.

Отдавна диша този тленен свят.

Какво са дъжд и вятър? Глупост!

И що ми е! Пиесата завърши.

А дъжд и вятър има всеки ден.

И после заспа сам в празния театър, сгушил се в галерията, защото вкъщи — ама съвсем нямаше защо да си ходи.

Какво са дъждът и вятърът? Нищо!

Дъжд и вятър виждаме всеки ден.

— пееха вратите на „Глобус“, люшкани от вятъра.

И когато в едно мъгливо февруарско утро Шекспир приближи към Лондонския пазар, чу далечно биене на барабан, което се разнасяше в тишината.

Далече на пазарния площад стоеше неголяма група добре облечени благородници.

Един от тях биеше барабан, друг размахваше ръце и нещо крещеше, разтърсвайки шпагата си. Но бяха далече и думите им не се чуваха. Останалите се бяха хванали за шпагите си и тъпчеха от крак на крак.

После бързо тръгнаха през пустеещия пазар покрай дюкяните на занаятчиите и търговците, които бързо затваряха кепенците.

Когато групата приближи толкова, че можеха да се видят лицата, Шекспир чу как вървящият отпред червенобрад Есекс викаше, разтърсвайки шпагата си:

— Да вървим към двореца и да свалим властта на тиранията…

Но никой не се присъедини към тях.

И така вървяха те по безмълвната улица и граф Ретланд, който вървеше отпред гологлав, с гола шпага в ръка, започна да се задъхва… Разкопча яката си и се видя белоснежната му риза.

А улицата пустееше пред тях и вървящите имаха отчаяни очи. Ретланд срещна погледа на Шекспир — и мина покрай него… Но нищо не можеше да се направи.

И ето, прелетя конница по улиците на Лондон след жалката шепа благородници, тръгнали срещу кралицата.

… Бързо, за седмица и половина, проведоха следствието срещу Есекс.

— Признавате ли, че имахте за цел да убиете кралицата? — гърми глас в огромната зала.

— Не! — високо отеква друг глас.

— Признавате ли се изцяло за виновен?

— Не! — и ехото отскача от таваните.

— Смятате ли да ходатайствувате за помилване?

— Не!

— Да се отведе.

И хората отвеждат граф Есекс.

… Тълпи от хора стоят около Тауер и площадът е като чаша. Чаша за кръв. Камбанен звън.

Сред тълпата стои Шекспир и също гледа каменните, в ледени шушулки стени. Но под погледа му мрачните стени губят плътност и той вижда как през двора на крепостта палачите водят човек към ешафода.

Есекс се изправи върху подиума и се огледа и ризата му белее върху черно-лилавите камъни на вътрешния двор. Есекс погледна към Шекспир.

— Глупаво се получи, вие бяхте прав, Уили — каза Есекс. — Но нищо не може да се направи.

— Сбогом, Есекс — каза Шекспир.

Есекс застана на колене и палачът вдигна меча си, стар образец.

Настъпи оглушителна тишина.

Шекспир се извърна.

Камбаната спря да бие. Чу се удар…

Тропот на коне.

По улиците на Лондон със свитата си пътува към двореца кралицата на Англия. Камбаните отново забиха.

Но народът мълчи и не приветствува своята кралица.

Свитата се струпа около каретата и процесията ускорява крачка. И народът мълчи и не приветствува своята кралица.

И така по всички улици. Но нищо не може да се направи.

… На вратата на спалнята на кралицата застава канцлерът на нейно величество. Влиза и спира пред кралицата, която седи съвсем бледа.

— Ваше величество… — казва той.

Тя вдига очи и го гледа.

— Какво искаш?… — казва тя накрая.

— Ето материалите от следствието.

Кралицата не се докосва до книжата, само ги гледа. Ах, никак не е млада вече кралицата. Разбира, че е изгубила последния си шанс и сега седи пребледняла.

— Видяхте ли сред какво мълчание преминах през Лондон?

— Да, ваше величество.

Отново тишина.

— Как се държа Есекс по време на следствието?

— Оправдаваше съучастниците си.

— Знаех, че така ще постъпи… — казва кралицата. — Не е ли предал нещо за мен преди смъртта си?

— Не, ваше величество.

— Слава богу… — казва кралицата.

И ридае.

Канцлерът излиза през вратата, кланяйки се.

— Оправдавал съучастниците си — ридае тя и камериерката й налива вода и зъбите на кралицата тракат о метала на чашата. — Кому е нужно проклетото му рицарство? Кому е нужно всичко това?! Аз го обичах, но самолюбието му страдаше все повече… Той си играеше с огъня… Аз те възпирах, но ти не ме слушаше… сега умря… Аз ти подарих пръстен, с който можеше да си спасиш живота… но ти не се възползва… не ми го предаде… Слава богу… — тя престава да плаче, затваря очи и мълчи.