Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (5)

По-рано беше спокоен

Вечер. Градина. Пълноводие от цвят и листа.

На каменната пейка две жени.

Старата ниже гердан. Младата пее:

В моите сънища

се притиснахме силно

Ний двамата с теб.

Ний двамата с теб.

Обиците щом трепнат

на моите уши,

сам ти си потрепнал

в мойто сърце.

Младата е положила лютня на коленете си.

Тя е с бяла рокля от прозрачна коприна, извезана с малки букетчета мирта и жълти цветя. На главата й гирлянда от шипков цвят и клонки чемерика.

Тя откъсна китка мента и като я стри между пръстите си, размириса в горещия въздух наоколо.

— Ох, не обичам тази песен — каза старата. — Все пееш, все пееш. А вече коя година си омъжена. Време е да улегнеш.

— Чакай, Анита… — каза младата и бързо стана. С бързи движения поправи косите си, пак седна. — Като че ли пристигнаха.

— Сляпа да бях, дано… Ти цялата гориш…

— Върви, Анита… Върви… Аз съм щастлива… — каза тя, гледайки към идващите по пътеката.

Отпред е един висок. Дълга брада, дълги коси.

— Здравейте, синьора Джоконда — каза той.

— Здравейте, синьор Леонардо — отвърна тя тихо.

— Днес можеш да не се преобличаш — каза невисок пълен човек (мъжът й). — Синьор Леонардо няма да рисува. Заминава.

— Заминавате ли?

Тя го погледна с недоверчив поглед на селско момиче, учудващ за такава зряла и добре облечена дама.

— Заминавам, Мона Лиза… На войната с пизанците краят й не се вижда. Синьорията ми поръча военна картина…

Спътниците на Леонардо стояха мълчаливо.

— А моят портрет? — попита тя.

— Ще се върна, Мона Лиза… както винаги… Сбогом.

И Леонардо си отиде заедно със спътниците си.

— Както винаги — каза мъжът й, гледайки след него. — Не ви ли се струва, синьора, че портретът ви малко се протака?…

Мона Лиза не отговаря нищо и мъжът й си отива, свивайки рамене.

А Мона Лиза свежда глава и изтрива сълзата от страната си.

Тя отново взема лютнята:

Станах, лампата угасна в здрача,

светла е високата луна.

Зная, че не бива да заплача…

Но отрони се една сълза.

— Да — казва тя, след като е престанала да плаче. — Изпаднахме в беда, синьора.

… Пътуват конници по равнината на залеза.

Спокойно крачат конете.

Отпред е Леонардо с таке с перо чак до раменете.

Ниското слънце залязва зад полето, пасат свини. Далечни сини хълмове. Дълги сенки са легнали на пътя.

Това е часът на мъката за пътешествениците, часът на нежността в сърцето на оня, който неотдавна е казал прости на милите си приятели.

Близката нощ ги догонва и те пришпорват конете.

Изгря луната, огромна, жълта, и освети пътя с бедите призрачни фигури. Това бяха волове. Бели волове от тосканска порода.

Те бродят по окосеното поле, докосвайки се с рога, един друг и теглят бронзови оръдия с уродливи колела.

В далечината се показа градски хълм.

Зъбчати стени и кули сред отъпканите житни поля на брега на река Арно, а зад стените на град Пиза се издига алено зарево. Театърът на военните действия, е, какво пък, да слезем в партера.

… Край селото.

Жена, бедно облечена, рие земята с лопата. До наполовина изкопаната яма стои каче. Две дечица уморено и отдавна плачат.

— Дечица мои… мили мои… — майката не поглежда към тях.

— Ма-а-мо… искам да ям…

— Рожбички, няма ядене, не плачете… Няма ядене…

— А в качето?

— Врабченца мои… то не е наше… Ако опазим каченцето от войниците, стопанинът на хана ще ни плати.

Тихо се приближава Леонардо със спътниците си, гледа мълчаливо и момчето го забелязва.

— Мамо… там има един чичко…

— Къде? Къде? — обръща се жената. — Не давам, проклетници, не давам! Ние умираме от глад! А-а-а-а! Не давам!

— Недей, гълъбче — казва Мелци. — Няма да го вземем. Недей.

— Не знам, нищо не знам! Ние не сме виновни!

— Мълчи… Хайде… мълчи! — казва Зороастро. — Как да стигнем флорентинския лагер?

— Ето пътя… Той ще ви заведе.

— Сбогом — казва Зороастро, но майката се обръща към Леонардо.

— Подарете милостиня, за бога.

И Леонардо мълчаливо й дава пари.

— Да ви даде бог здраве, синьор… Да ви даде бог щастие… Синьор, може би ще се намери у вас парче хляб?… Детенцето все плаче и другото и то все иска да яде… С пари тук нищо не може да се купи… Войниците всичко отмъкнаха…

Леонардо заповяда да й дадат хляб и Зороастро изважда хляба от кожената чанта. Жената жадно хваща хляба, дава на децата. Извинявайки се, гледа към Леонардо и изведнъж обгражда качето.

— А-а-а-а! Не давам! — крещи тя.

— Опомни се, жено — сурово казва Зороастро. — Нашият сеньор не е грабител.

— А защо той… така страшно гледа?

— Страшно? — Зороастро се обръща към Леонардо. — Гледа към тези, които са ви довели до мизерията.

— Какво лъжеш… Тук няма никого…

— Не ни пречи да мислим, жено сурово казва Зороастро.

И Леонардо печален препуска коня в галоп и учениците му — след него.

… Огромна стая на крайпътен хан. Зад прозореца в далечината гори прекрасният град Пиза. Трима окъсани войници пият вино.

— Скоро всички ще измрем от глад — казва единият. — Шест месеца не ни дават заплати. Храни се както знаеш… И проклетите селяни не ни хранят.

— Те самите няма какво да плюскат — каза вторият.

— Стойте, момчета! — вика първият. — Идват хора от отряда на Колеони.

Дотичва воин, след него друг.

— … А, вие сте вече тук! — закрещя войникът. — Марш!

Счепкаха се… Бият се…

— Стой! Чакай!… — казва първият войник. — Да си починем.

Двата отряда се спират. Навъсено се държат за мечовете си, тежко и пресипнало дишат.

— Бихме ви напердашили, бергамци крастави — каза първият войник — вече второ денонощие сме без храна…

— Кучета! — закрещя дошлият войник. — Ами ние?! Те били гладни! А ние? Ние първи стигнахме до селото! Селото е наше!

— Ваше?… Вземете си го, щом е ваше — отвърна войникът.

— Ще си починем и ще си го вземем.

— Вземете го!

— Ще си починем и ще си го вземем.

— Е, май си почина — каза войникът и вдигайки меча си, се хвърли върху война.

Боят пак започна и всички се отдалечиха, сражавайки се.

В хана стана съвсем тихо. Заревото на горящата Пиза осветяваше небето.

И тогава стопанинът излезе и вдигна съборените пейки.

— Лоши времена настанаха… Джузепе! — викна той. — Ей, Джузепе! Уплаши ли се? Не бой се, глупчо… Всички си отидоха.

— Отидоха ли си? — отвърна гласът на невидимия Джузепе и се измъкна един момък.

— Трябва да разтребим всичко — каза стопанинът, като гледаше през прозореца. — Затова сме и стопани на хана, за да гледаме боеве от цялата околност… Излезе ли, Джузепе? Добре… А сега се скрий отново… Пак идат войници…

— Ох — каза Джузепе и се скри.

— Е, чакай… войниците са дребна работа — каза стопанинът. — По-важни господа идат… О господи, самият гонфалониер на Флоренция синьор Содерини ни прави чест и с него кой е този не мога да разбера?… Джузепе! Дяволе проклет, ще излезеш ли най-после от ямата?!

— Ида, ида — каза Джузепе.

Влязоха Леонардо и Содерини, невисок човек с голям нос и голяма челюст.

— По-спокойно, маестро, по-спокойно — каза той — моите войници ще ви изпратят. Ако се наложи, ще посплашат мародерите.

— О! Ще ги посплашат! — обади се Леонардо. — Всеки се плаши от някого… Мирните волове и те оръдия влачат… Сладостен военен живот… Храна няма, но затова пък кръв има много…

— Е, е, не се разстройвай… Ти по-добре помисли как да спечелим тази война… Такъв велик инженер като теб е грешно да се отказва…

— Вече помислих.

— Шегуваш се… Вън оттук всички… Оставете ни двамата.

Всички излязоха.

— Е, говори — жадно се приближи Содерини.

— Трябва да се направи така — каза Леонардо, гледайки през прозореца. — Трябва да се сключи мир с пизанците.

— Какво? — изуми се Содерини. — Е, добре… Продължавай.

— Трябва да се сключи мир… Това, първо… Трябва да се построи канал на река Арно, който ще съедини град Пиза с Флоренция… Това, второ — каза Леонардо твърдо.

Содерини внимателно погледна Леонардо и се отдалечи, свивайки тънките си устни.

— Изследвах реката… Това е нещо възможно… Каналът трябва да се построи съвместно с пизанците…

След това войните ви ще се прекратят, защото каналът ще обогати и двата града… Направих изчисления.

— Ти си луд — каза Содерини, гледайки втренчено Леонардо. — Значи, затова скиташ тук между двата лагера… Всичко не мога да разбера… Е, сбогом — и си отиде…

— Здравейте, майстор Леонардо — каза стопанинът. — Отдавна не сте наминавали към нас.

— А ти си все същият, какъвто си беше — каза Леонардо. — Неграмотен като францисканец, но весел.

— Затова съм и весел, защото съм неграмотен, синьор Леонардо.

— Не се прави, приятелю, на по-глупав, отколкото си.

— Много сте остарели, синьор Леонардо… Но пък много сте успели, чувах.

— На пари съм беден, но пък съм богат на раздели. Е, сбогом, тръгвам и аз…

И Леонардо излезе от хана.

— Остарял е… Остарял — каза стопанинът, гледайки подире му. — По-рано беше спокоен.