Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (13)

Бюстът на императора

Това беше третият етаж на жилищен дом. Много хубава музика се разнасяше там. Защото на рояла, на прекрасния роял, казано между другото, седеше Лудвиг Бетховен, набит човек. Косите му бяха прошарени, започваха да побеляват, а лицето му червеникаво, и очите му огненосини. Ето какъв печален човек беше този не последен в своята работа музикант.

После той престана да свири, а когато последният акорд увисна — той го задържа с педала и го спря във въздуха, а след това прибави към него още един. Пред него на поставката за ноти стоеше писмо и той вземаше писмото на акорди и не му даваше да угасне и излизаше, че това е началото на Лунната, само че акордът не преливаше в акорд, а сякаш Лудвиг нареждаше тухли, градеше стена.

И тогава той помисли и каза така:

— Някой кръсти тази соната Лунна… а аз, старият глупак, се съгласих.

И още си помисли:

— А защо пък не? Хората искат названието да буди спомен за миналото и тогава онзи, когото го няма при нас, идва и застава до нас.

Той взе писмото и прочете на глас: „Аз пристигнах… и сега ние с теб сме в един град, Лудвиг.“

— Но хората са заедно не само когато са един до друг — каза той. — Късно е, Жулиета, късно е.

И тогава взе и накъса писмото на малки късчета, а после се опита да ги съедини и се посуети малко с тях, после попъшка и ги смачка в дланта си и не знаеше къде да ги дене — не се решаваше да ги изхвърли.

— Господин Бетховен! — развика се един човек, влизайки в стаята. — Вече втори час свирите! Защо не ми давате отговор на писмото, до нощес ли искате да чакам?

Бетховен се обърна и погледна човека.

— Отговор няма да има. Ето ти за труда. И не викай толкова. Чувам прекрасно.

Пратеникът взе парите и тръгна към вратата.

— Чакай — каза Бетховен. — Ела тук. Финалът не се получава. Ето чуй — и той започна да нарежда акорди, сякаш градеше стена. — Казват, че това е Лунната соната. Не е вярно. Ето първата част — гледай. Това е мрак, предчувствие за мъка. А ето втората част — това е описанието на мъката… разбираш ли? — Бетховен хвана пратеника за ръката и надникна в лицето му. Бетховен е като едно голямо побеляло новородено — сини пламенни очи и коси в сива пепел.

— По-добре да тръгвам — каза малкият и като отскубна ръката си, излезе от стаята.

А Бетховен пак започна да реди акорди. И заговори високо, защото отдавна вече лъжеше, че чува добре… Беше му много страшно.

— Миналото като гира е увиснало на душата ми. Но миналото ражда сълзлива музика… Настоящето ражда трезва проза и само бъдещето ражда мечта — така писах аз. Но откъде да се вземе това бъдеще?

Той се огледа.

Всичко е разбъркано в тази стая. Партитури, ризи чорапи, книги. Изтърси от дланта си хартиените късчета, подпря се тежко на коляното си и наведе глава. После въздъхна, намери цилиндъра си и излезе от къщи.

… Вървеше покрай масичките на пивницата, които стояха отвън.

— Момче, стол за господин Бетховен! — викна стопанинът и му донася чаша бира и всички започнаха да се озъртат, но това му беше безразлично, защото той беше Бетховен.

— Днес нямам пари, Филип — каза той.

— Аз от вас печеля — като се наведе, тихо каза стопанинът. — Тук идват заради вас.

— Не чувам — каза Бетховен.

Стопанинът махна с ръка и сложи бирата на масата.

— Безделничите днес, Лудвиг — каза един висок слаб човек от съседната маса.

— Здравей, здравей — разсеяно отвърна Бетховен, гледайки встрани.

— Какво? Не върви ли? — попита човекът, като се наведе. — Ето това? — и размърда пръсти във въздуха, сякаш свиреше гамата. — Вдъхновение ли няма? Боговете ли ни напуснаха?

— Боговете ни напускат, когато ние се отвръщаме от тях — каза Бетховен.

— Боговете ни напускат, когато нямаме пари — отвърна слабият. — Жена ми добре знаеше това… Сега дъщеря ми го знае.

— Мълчи, пияница — каза Бетховен. — Вдъхновението ни напуска, когато нямаме ясна мисъл. Вдъхновение не се ражда, когато виждаш, че мисълта ти е лъжлива.

— Глупости, Лудвиг. Вдъхновение и мисъл — какво общо има между тях? Вдъхновение е — когато сам не знаеш защо ти се пише. Твоята музика или моите стихове — няма значение. И ти знаеш това по-добре от мен.

— Прав си. Но се вдъхновяват все пак от истината, а не от лъжата… Ето казваш — сядай и импровизирай.

— Не съм казвал това.

— Не, каза го! Аз чух! Да, аз мога да седна на рояла и да засвиря. И така съм постъпвал не само аз. Отдавна е известно, че най-великите пианисти са били и най-велики импровизатори. Но как са свирили те? Не като днешните, които бягат по клавиатурата със заучени пасажи — ето така: пин-пин-пин — какво означава това? Нищо! Истинските виртуози са давали в свиренето си нещо цялостно. Свързано. Такава импровизация е изкуство! Ето какво е импровизация. Всичко останало нищо не струва!

Той дърпаше ухото си, сякаш беше натъпкано с памук.

Стана от стола. Слабият се озърна към масичките, на които седяха внимателни слушатели.

— Пий, Лудвиг — каза той.

— Замълчи! Правдивото съчинение е търсене на мярналата се и изплъзнала се мисъл. Аз я проследявам. Улавям я и виждам как бяга и изчезва в кипящата маса. С възобновена страст я улавям отново, не мога повече да се отделя от нея, нужно ми е да я размножа във всички модулации — той пак седна. — Така се пише музика и така се печелят сражения, еднакво е. Това е вдъхновение.

— Това е от Наполеон. Модно е. Особено когато в града е пълно с французи. Които впрочем ти смяташ за освободители… — каза слабият. — Нали си посветил музиката си на Наполеон, не е ли така?

— Да, аз му посветих работата си — тихо каза Бетховен. — Но го мислех за бог… А той се оказа жалък човек и се обяви за император! — закрещя Бетховен и удари с юмрук по масата. — На него сияеше венецът на свободата, а той се полакоми за кралски обноски с цяла Европа! Продаде Великата революция! Аз скъсах посвещението си!

— Внимавайте. Французи — каза слабият. — Не говорете толкова високо. Достатъчно сте известен.

Минава едно конте, френски офицер, целият в пера, млад и силен. Бетховен се обърна, заплаши го с юмрук и каза високо, защото така беше свикнал:

— Ако бях генерал и разбирах от стратегия колкото от контрапункт, бих ви дал да разберете!

Всички замряха от страх, но французинът сви рамене и си отиде.

— Ти си безумец, Лудвиг — каза слабият.

— Сбогом — каза Бетховен. — Отивам у княз Лихновски. Ако взема пари, ще се отбия при тебе.

— Шегуваш се — объркано каза слабият. — Няма защо да идваш. При мен е бъркотия. Десетгодишно момиче не може да бъде стопанка.

— Прекрасно. Тъкмо ще видя каква дъщеря имаш — каза Бетховен и излезе от кръчмата.

Бетховен отиде у княз Лихновски и отказа да свири, защото на гости бяха дошли красиви и учтиви френски офицери.

— Между живеещите днес композитори, както е ясно на всеки непредубеден музикант, единственият, който заема такова видно място като покойния Хайдн, е Бетховен — скърцащо каза граф Оперсдорф, човек във фрак. — Той съчетава един оригинален гений с една във висша степен изобретателна фантазия… Неговите съчинения, подобно на съчиненията на неговия знаменит предшественик, се слушат отново и отново и всеки път обещават ново удоволствие.

Но Бетховен не чу това и всички се обидиха, освен френските офицери, които нищо не разбраха, но наскачаха, когато Бетховен, отивайки си, засегна поставката с бюста на императора.

Императорът беше порцеланов, много красив, с позлатен венец на челото и се чувствуваше, че е правен, макар и набързо, но от умела ръка. И въпреки че се счупи много шумно, парчетата му по нищо не се отличаваха от тези на един счупен сервиз. Впрочем, Бетховен не чу и това, защото в последно време, когато се вълнуваше, чуваше само музиката.

После се говореше много как, след като видял французите у княза, запратил на пода статуята на императора и си отишъл, без да се обръща, от застиналите в ужас гости, но сега знаем, че това не е така. По пътя към къщи той си спомни, че отиваше при княза за пари и искаше да се върне, но му беше неудобно, тъй като, за разлика от княза получаваше пари само срещу работа, а беше отказал да свири на пианото, нали?