Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (8)

Бившата уличка

— Сьомина — каза оберкелнерът. — Да беше поне помела около масичките си, а?

— Няма — каза сервитьорката. — Много ми е притрябвало.

— Не я упреквам — каза приятелката й. — Създайте условия — после искайте работа.

— А ти мълчи — каза оберкелнерът.

— Сьомина е добър работник — каза приятелката й. — Но не е длъжна да търпи подигравки.

— А ти мълчи — каза оберкелнерът.

— Разбира се, ние сме длъжни да сме учтиви, но и посетителят трябва да е на висота — каза приятелката. — Такъв за пръв път виждам… Ту спи, ту спори, ту дреме, ту се заяжда.

Пришълецът тъкмо доглеждаше последния си сън в това кафене резерват, където нищо не беше се изменило след толкова години. Така и заспа, прислонил буза на масичката. Пияница ли? Не. И не беше пил нищо. Сьомина знаеше това точно. Болен може би? Едва ли. Валентина Николаевна се отнасяше към него като към здрав. А това стига! Валентина Николаевна е умница, нищо не върши току-тъй. Ето и сега, седи си тихичко и чака кога този мърльо ще се събуди.

Сервитьорката Сьомина застина. Стори й се изведнъж, че вижда съня, който сънува пришълецът.

— … Метач… — недоволно каза пришълецът. — Що за работа е това за вас, ей богу… Образован човек да работи като метач.

— Не съм образован — каза метачът (вжик… вжик… — метлата) — интелигентен съм.

И запя:

В Москва на далечна застава,

где в злато стои планина,

проклел сам съдбата си скитник

се носи с издути платна.

— Ще оглупея от теб — каза пришълецът.

— Ще оглупееш тук… — отвърна метачът.

— Как се казва тази уличка?

— Бивша… Казва се „Бившата уличка“.

— Странно название.

— Нищо странно няма — каза метачът. — Единствената уличка, където се е запазил калдъръмът. Музей-резерват под открито небе. Сега това е модно. Тук живеят разни знаменитости.

— Идвам, Валентина Николаевна, идвам! — каза сервитьорката Сьомина и изтича да вземе поръчката на знаменитата артистка.

Взе поръчката, стараейки се да не гледа спящия. Знаменитата артистка я докосна за лакътя.

— Някак си странно е — каза артистката. — Нали? Хем задушно, хем студено? Не намираш ли?

— Не… — каза сервитьорката Сьомина и потрепери. — Как? Никак не е студено.

 

 

— Как мислиш, може ли в тази къща да се наеме стая? — попита пришълецът, оглеждайки едноетажната къща зад кафенето.

— Съмнявам се — каза метачът. — В първия апартамент живее Венера.

— Каква Венера?

— Каква! Обикновена. Милоска — каза метачът. — Ще ти даде ли стая? Няма да ти даде. Има си любовници. Стеснява се… Във втория апартамент живее Теодор Амадей Хофман, фантаст. Не си подходящ за него. Той обича солидните хора. Които не се учудват. А ти все се учудваш.

— Не се учудвам — каза пришълецът. — А в третия апартамент кой е?

— В третия апартамент живее Александър Македонски. При него сам няма да идеш. По цял ден крещи. Командва.

— А не са ли психопати? — попита пришълецът.

— Ти самият си психопат ненормален. Те се трудят, не се шляят сутрин.

— Като какви се трудят? — попита пришълецът.

— Според специалността си — каза метачът. — Венера е акушерка, Хофман — фризьор, Саша Македонски — майстор на ковчези.

— Слушай — каза пришълецът нерешително. — Слушай, а може би ти също си…

— Какво „също си“?…

— Е, някаква знаменитост…

— Каква ти знаменитост? — скромно каза метачът. — Крокодил съм.

— Не ви разбрах… — объркано каза пришълецът. — Аха… Разбрах… Да… Кажете ми, не ви ли изглеждам на болен?

— Мислех, че сте по-умен — каза метачът.

 

 

— Днес си като чумава — каза на сервитьорката Сьомина приятелката и. — Трети път даваш една и съща поръчка.

— Мислех, че сте по-умна — каза сервитьорката Сьомина.

— Като чумава си — каза приятелката. — Единственото хубаво нещо у теб е, че си натурална блондинка.

 

 

— … Извинете… — каза пришълецът, когато дойде на себе си от учудването. — И как така вие?

— Какво как? — попита метачът.

— Ами изобщо…

— Ами така, мета… (Вжик… вжик… — метлата).

— Аха. Метете… Крокодил… А зъбите ви, извинете, а опашката?…

— А защо собствено съм длъжен да бъда с опашка? — попита метачът. — Странно е да го чуеш от поет…

— Аха… Значи, да си ги въобразя? — попита пришълецът.

— Именно!

Пришълецът съвсем се разчувствува.

— Дайте да ви стисна лапата, извинете, ръката… — каза той. — Всичко поставихте на мястото му… Защо собствено съм длъжен да виждам опашка и прочие? Нима това, което си въобразяваме, не е така реално за нас, както това, което виждаме? Нима то не влияе по същия начин на нашия живот?… Благодаря ви… а-а, не знам как ви е презимето…

— Метач — каза метачът. — Просто метач. Наричайте ме просто — метач… Ето и обитателите се заизнизваха на работа.

И запя:

Тогава със ръката си могъща

притисна той персийката за стана…

— Добро утро, Венера Михайловна — каза той на минаващата покрай него жена, която гризеше ябълка.

— Добро утро — отвърна жената.

— Кажете, как стана така, че сте акушерка? — попита пришълецът.

— Смешен въпрос — каза жената. — Дайте да запуша. Най-важното нещо е хората безболезнено да раждат. — Тя запали цигара. — Благодаря… Да се влюбиш, е дребна работа, половин работа. А да износиш и да родиш — на това всеки не се решава… Всичко хубаво. Искате ли ябълка? Тодик, закъснявате.

В този момент излезе великият писател Хофман. Косите му бяха щръкнали.

— Слушайте, вие сте фантаст — каза пришълецът. — Защо станахте фризьор?

— Отказах се от фантастиката, мили. Сега мога само да подобрявам прическите. Разбрах, че хората се влюбват не в човека, а в прическата му… Моите разрошени коси са просто сигнал за бедствие. Венера Михайловна, почукайте на прозореца на Саша.

— Той идва — каза метачът. — Този никога няма да закъснее.

И в този момент влезе Александър Македонски, изтривайки с ръкав пожарникарската си каска.

— Нима нищо не разбираш? — попита сервитьорката Сьомина приятелката си. — Нали живеем на Бившата уличка.

— Разбирам, че трябва да си вземеш отпуск. Ето какво разбирам — каза приятелката.

 

 

— … А на мен ми казаха, че по професия сте майстор на ковчези — каза пришълецът на Македонски.

— Александър Македонски — представи се оня. — Много ми е приятно. Вие за пожарникарската каска ли?… Просто гася пожара на живота. Уви, за мен се е съставило погрешно мнение — смятат ме за завоевател. Винаги съм страдал от това.

— Защо?

— Защото това съблазни мнозина и аз се озовах в лоша компания. — Чингис хан. Наполеон, Хитлер… Сбирщина от измети! — разгорещено прибави той.

— Да беше замълчал — каза метачът. — И на твоята съвест тежи това-онова!

— Да, тежи — каза Македонски. — Но аз исках да пътешествувам! В моите завоевания беше заложена идеята за туризма!

— Е, добре, а защо си майстор на ковчези?

— Е, това е толкова ясно — каза Македонски. — Толкова е грациозно! Това е единствената неостаряваща професия!

— Марш оттук — каза метачът.

— Отивам, отивам… — каза Македонски.

 

 

— Нима нищо не забелязвате? — попита сервитьорката Сьомина.

— Съвсем се отпусна момичето — каза оберкелнерът. — Соня, сменете я.

— Не-не! Недейте! — каза сервитьорката Сьомина и хвана подноса.

Успя да дойде точно в момента, когато пришълецът се събуди.

 

 

— Привет! — весело каза той, оглеждайки двете жени — знаменитата артистка и сервитьорката Сьомина.

— Привет! — каза актрисата. — Ама здравата спиш, миличък.

Сервитьорката Сьомина мълчаливо слагаше яденето на масата.

— А на мен ми се присъни Бившата уличка — каза той. — Дали не защото има къде да се върна. Вие не умеете ли да разгадавате сънища? — попита той сервитьорката.

— Не умея — каза тя, тракайки със съдовете.

— Това може да значи само едно — някой тук много ме чака.

Каза го високо. И цялото кафене се впери в него. Горещината беше спаднала и около масичките бе насядал сума народ. Разнесе се слухът за разговорчивия посетител и масичките се напълниха.

И в този момент той видя да минава един метач. Същият онзи, с когото бърбореше насън.

— Метачо! — простена той.

— Да — каза метачът.

— Мета-а-ачо!

— Да-да… Е, какво има?

— А-а… здравей!

— Здравей — равнодушно каза метачът.

— Не ме ли познаваш?

— За пръв път те виждам — каза метачът.

— Какво значи за пръв път?! — Ти нали си крокодил?

— Пък ти си фулюган — каза метачът. — Ти си крокодил.

— Нищо не разбирам — каза пришълецът. — Сънувам ли те или не?

— Май аз теб сънувам — каза метачът и завъртя пръст на слепоочието си. — Ей сега ще кажа на участъковия да те събуди.

Той си тръгна, а пришълецът смаяно гледаше след него.

Минавайки покрай крайните масички, метачът кимна към пришълеца и още веднъж завъртя пръст на слепоочието си, очаквайки одобрение и морална подкрепа. Но одобрение не получи. Масичките мълчаха.

— Не-не — каза мъжът от крайната масичка. — Мисля, че тук работата не е в това.

Той и още двама с чанти станаха едновременно и се приближиха към масата на пришълеца. Това бяха сътрудниците на учения. От неговата лаборатория.

— Създава се впечатление, че имате отношение към тази работа — каза единият.

— Към коя работа? — попита пришълецът.

Те се спогледаха, не отговориха нищо и приседнаха на масичката му.

— Днес, например, ми се присъни — каза пришълецът — че Адам и Ева са първите биокиборди, дяволът е безотговорен експериментатор, пуснал в ход неуправляем процес, адът — купище от неудачни варианти, чистилището…

— Чистилището — ремонтни работилници! — подхвана първият.

— А раят — сборище от самоусъвършенствуващи се вечно живи индивиди — продължи вторият.

— А защо казвате, че това е ваш сън? — попита третият.

— А чий?

И тримата погледнаха към бюфета и всички посетители започнаха да гледат към бюфета, после някой се засмя, после още някой се засмя, а после всички започнаха високо да се смеят, радостно и язвително. Само тримата с чантите не се смееха.

— Какво цвилят тия? — попита пришълецът.

— Така — неохотно каза единият, стараейки се да не гледа пришълеца. — Глупаво излезе. Извинете. Тук има едно момиче. Грубо същество.

— Сервитьорката Сьомина ли? — попита пришълецът.

— Можете да не ни обяснявате откъде я познавате. Да, точно тя. Малограмотен, зъл човек. Та ето, именно тя предложи този вариант за произхода на човека.

— И точно с тези думи — каза вторият. — Всички бяха поразени.

А третият каза:

— Всички си помислиха, че вече се започна…

И се запъна.

— Какво — се е започнало? — попита пришълецът.

Но не му отговориха. Наоколо гръмко се смееха и се веселяха с пълна сила. Тримата мрачно затваряха чантичките си.

На пришълеца му омръзна всичко това. Той пъхна два пръста в устата си и изсвири силно, колкото сила има. Отдръпнаха се от него, запушвайки ушите си, а после се впериха в него. Гръмкият смях секна.

— Е, какво се смеете? — каза пришълецът. — Смехът е освобождение от авторитета на нечия глупост. Значи, трябва да си сигурен, че ти самият си умен. Зарадвахте се… смеете се на Сьомина… Вижте какво направихте с момичето.

Всички погледнаха към бюфета. А там, до тезгяха, забила се в ъгъла, стоеше сервитьорката Сьомина. Стоеше изправена, прехапала устна. Очите й бяха затворени, а спуснатите й ръце стиснати в юмруци.

— Паметник някакъв, а не сервитьорка — каза пришълецът. — Зарадвахте се… Решихте, че е чула от мен тази идея и я представя за своя… Глупаво… Не искам да имам работа с вас… — той измъкна торбата си и затегна връвта.

— Напразно говорите така — каза единият от тримата. — Истината е по-скъпа от всичко. Ако знаехте какво чакат всички, колко е важна тук точността, вие не бихте…

— А нима съм казал, че тази версия е моя?

— Не, не сте казали… — нерешително измънка третият.

— Тогава що за съдилище устройвате? Това аз от нея го чух! Ясно ли е? От нея го чух! Тя ми го разказа, затова ми се и присъни.

Той си тръгна сред пълна тишина.

Всички слушаха как тропа надолу по стълбите.

— Струва ми се, изпуснахме необходимия ни човек — каза първият с чантата. — Другарко Сьомина, извинете.

— Извинете, другарко Сьомина — вторият с чантата стана и огледа кафенето. — Трябва да изпратим някого за него и да се опитаме да го задържим…

В този момент сякаш някакъв вихър се понесе по площадката. Така бързо побягна Сьомина.

… А после той вървеше по пътя и тя се мъкнеше след него.

— Е, какво искаш? — попита пришълецът.

— Нищо.

Пак вървят.

— А какво се мъкнеш? — попита пришълецът.

— Нищо.

Шествието продължава.

— Не искам да си отивате — каза сервитьорката Сьомина.

— Малко ли работи не искаш — каза пришълецът.

Стигнаха до един кръстопът.

— Ти си неискрено, лъжливо същество — каза той. — Такива не обичам.

— А какви обичате? — попита тя.

— Съвсем не такива.

— А какви?

— Други.

— А какви други?

— Това вече не те засяга.

— Обичате такива като Валентина Николаевна ли?

Той не отвърна нищо.

— Вие сте неискрено, лъжливо същество — каза тя. — Защо излъгахте, че сте чули тази история от мен?

— А нима не беше така?

— Вие излъгахте. Аз нищо не съм ви разказвала!

— Но ти в действителност измисли цялата тази история сама, нали?

— Не! — завика тя.

— Да!

— Е, и какво? — каза тя. — Начетох се на фантастика и я измислих.

— Ето така… — каза той. — Сега можем да се връщаме. Значи, наистина скоро ще започне.

Когато се върна, сътрудниците на лабораторията и ученият го чакаха.

— Струва ни се, че вие сте човекът, който ни е нужен — казаха сътрудниците.

— А ето че аз още не съм разбрал… дали вие сте онези хора, които търся? — отвърна пришълецът.