Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (7)

Вземи със себе си портрета

… Шум на тълпа около картина в огромна зала.

Изобразена е „лошата война“, както казват италианците. Пак се носи конница сред нивите… Пак прашната пехота смесва артилерийския дим с праха… Въздухът е пълен със стрели… А под краката на конницата в праха — скърцане, човешки писък и звън на ножове, които разпарят доспехите като стриди…

„Битката при Анхиари“ — платно колкото стената е изложил Леонардо да Винчи в залата на Съвета във Флоренция. Тълпят се възмутени и възхитени.

Гонфалониерът на Флоренция Содерини стои, сложил ръка на бедрото си, и с гняв гледа тази чудовищна картина. Но не нея гледа Леонардо и не забелязвайки нищо, наднича в лицето на Содерини и страстно му говори за своя проект за канала и разгръща чертежите.

— Тук е отбелязано разстоянието между главните градове, които каналът ще пресече — казва Леонардо. — А тук — стойността на изкопните работи. А сто тук — изкусна иригационна система. Тя ще накара водата да оросява полята. Прато, Пистоя, Пиза и Флоренция ще печелят годишно по двеста хиляди златни дуката! Който пожелае, ще може да получи съкровище за акър земя…

— Не — казва Содерини, почти без да отваря устата си, и тръгва към вратата.

Настъпва тишина и в тази тишина се чува само шумът от стъпките на отдалечаващия се Содерини.

И в тази тишина се чува навън детски глас:

— Мамо!

Содерини върви, без да спира, и сред тълпата на мръсниците търговци се разнася хихикане. Хихика Джокондо.

Но Леонардо, бледен, крачи след Содерини и чува как детски глас иска да яде, и вижда как бедната майка заравя в земята чуждата храна…

— Стой! — казва Леонардо и Содерини спира.

Тогава Леонардо, обезсилен, безмълвно му показва големия чертеж на канала. После започва да хвърля на пода пред него безценните си рисунки, но Содерини дори не гледа.

— Не — казва Содерини. — Няма да позволя. Уморих се от теб, Леонардо… От измислиците ти. Твоите безумни фантазии само сеят вълнения сред тълпата…

— Синьоре мой, хората трябва да ядат… — казва Леонардо, задъхвайки се. — Трябва да има толкова храна, че да не се мисли за нея… За да стига за всички, са нужни канали, машини и знания. И тогава бедата няма да витае над града.

— Просто на ушите си не вярвам… Та ти не си вече млад — каза Содерини учудено. — Стар човек си, а с детски мечти се забавляваш… Господи, още един маниак, който иска да направи света по-добър… Колко старо е всичко това! Просто те е страх от кръвта, Леонардо!… В нашия живот трябва да си герой — каза Содерини.

И тогава Леонардо дойде на себе си. Устата му стана такава, каквато ще я нарисува в Уиндзорския портрет — свита и презрителна.

— Скоро в Италия няма да останат хора — каза той. — Само герои ще останат… Вярно, от това Италия ще загине, но струва ли си да се говори за такива глупости… На героите навсякъде им е тясно, непрекъснато се сражават, дявол да ги вземе. Един разсича друг наполовина и така ги прави двама. Размножават се чрез деление, като отровни гъби… Това изобразих в картината си.

— Мълчи! — тропна с крак Содерини — Вместо да повдигнеш духа на хората ти ги смути с това кърваво видение…

— Какво е вашата битка с пизанците? — каза Леонардо. — Двама съседи, които живеят на двата бряга на реката, се бият на моста до смърт…

— Ти стана безполезен, Леонардо — каза Содерини. — Кой си ти и какво си? Помисли, учениците ти са бездарни… Картините ти са нищожно малко, че и те пред очите ни овехтяват… Машините ти не е видял никой — така, само слухове… Напразно си живял живота си, Леонардо… Та ти си старец, засрами се, безполезен си — каза Содерини с презрение.

И Леонардо отвърна:

— Чифт коне теглят колата на живота… И всеки дърпа към себе си… Колата прави зигзаг из полето… Аз все се мъчех да насоча бяга на конете право по пътя.

И Леонардо излезе.

… Леко препускат конете по меката трева сред аромата на мента и копър, който се носи от пожънатите поля.

Слънцето залязва.

Цвърчат лястовички.

И камбани възвестяват със своя звън раздялата с Леонардо.

… Ето, Леонардо седи в градината с Джоконда и пред него е портретът, по-хубав, от който не съществува.

Джоконда гледа Леонардо, без да откъсва очи, и без да откъсват от него очи, го гледат дойката Анита и учениците му Зороастро и Мелци.

— Проклета война — казва Леонардо. — Погуби всичките ми усилия. Всичките ми най-добри дела… Управниците и князете се бият като паяци в буркан. Наемните войски безчинствуват из страната… Испанските орди се надигат и няма кой да се бие с тях. Тръгвам да търся управник, който би обединил страната. Днес заминаваме…

И тогава Джоконда стана и каза бързо и звучно:

— Не заминавайте. — И замълча, и всички погледнаха към нея, и тогава тя започна да говори и петна избиха по страните и.

— Не, това не може да бъде… Как така изведнъж? А портрета ми? Та вие не сте го довършили, Леонардо… Това е престъпление пред изкуството.

— Изкуството! — каза Леонардо. — Изкуство е да принасяш полза! И така съм постъпвал през целия си живот, доколкото можех: По-бързо… По-бързо… — каза той, приготвяйки се.

— Не заминавай, любими… — тихо и отчаяно каза Джоконда.

И стана съвсем тихо, и всички престанаха да се движат, и Леонардо обърна към нея бледото си лице:

— Какво… казахте сега… Мона Лиза?

— Любими мой… — каза Джоконда с ясен глас. — Колко сладко е да казваш „любими“…

— Какво говориш, безумна! — викна й дойката Анита. — Пред хората!

— Ето, сега ти знаеш — тържествуващо каза Джоконда. — Нека! Все едно… Толкова време съм мълчала… Да, обичам те… ти си мой! Ти никъде няма да заминеш сега!…

— Какво говори тя?! Какво говори… Опомни се… ти си омъжена — със страх каза Анита.

— Моят мъж — с презрение каза Джоконда. — Той ме получи за дългове, когато баща ми се разори… Но душата за дългове не се дава… Аз я отдадох на теб, Леонардо… Ти няма да посмееш да се откажеш…

— Аз! — възкликна Леонардо, гледайки Джоконда с мъка и щастие. — Да се откажа от такъв дар?! Още преди да те срещна, те обичах, когато те срещнах — само си припомних! Какво ми е пречело да ти кажа това? О, мадона! Нима този катър, който те е купил като чувал овес?! Аз познах, че ще те срещна, не познах само как ще стане това…

— Няма да заминеш, нали? — каза Джоконда.

— Сърцев мое, разкъсвай се… — каза Леонардо.

— Няма да заминеш!

— Какво да правим?! Кажи? Нима като кучета, докопали се до кокала, да се скрием в колибата си? Нали това, което живее в душата ми, няма да ми позволи спокойно да ям и пия, когато за дългове се продават девойки, когато бедните деца просят хляб! Техните хилави немити ръце са ме хванали за сърцето…

— Да, ще заминеш — тихо каза Джоконда. — Не познах.

— Мълчи! Мълчи! Не ме гледай така! И аз ще престана да те гледам. Хайде да погледаме портрета.

И Леонардо сложи ръце върху облегалото на креслото, което стоеше пред статива.

— Сбогом — каза Леонардо. — Сбогом! Тук е всичко, което умеех… На това платно сме се слели ти й аз… Погледни очите — познаваш ли ги? Това са моите очи. Погледни устата — това е твоята усмивка… Знам, че съм създал нещо удивително. Сега виждам… Тук всичко звъни като песен. Тук ръцете умеят да разговарят… Виждаш ли, едната ръка зове: „Не заминавай!“ — „Сбогом, сбогом!“ — отвръща другата… А гласовете им отекват в гънките на ръкавите като печално ехо…

И Леонардо отпусна глава на ръцете си, сложени върху облегалото на креслото.

И тогава, тежко преглъщайки буцата от сълзи, Джоконда каза с равен глас:

— Вземи със себе си портрета, Леонардо… Нека винаги да бъде с теб… Където и да си… Така искам… И… този шал — каза тя и метна върху платното дантеления си шал. И каза: „Сбогом!“

И тогава Франческо Мелци по знак на Зороастро сваля покрития с чер шал портрет и го изнася.

И тогава дойката Анита, която ненавижда Леонардо, повдига главата му, прекръства я и го повежда към вратата. И Зороастро го отвежда.

А Джоконда прикрива с длан устата си и мълчаливо плаче.

И в този момент влиза съпругът.

— Какво става? — пита той. — Какво се е случило, Мона Лиза?

— Синьората се разстрои, защото, ще прекратят да рисуват портрета й — казва дойката объркана. И отвежда Джоконда.

— Н-да… — казва съпругът — странни особи са това жените… И плачат, и се смеят — все не на място…

Той плясва с ръце, влиза момче.

— Измитай и затваряй прозорците на къщата… — казва синьор Джокондо. — Навън е свежо…

… Ученият поседя мълчаливо, затворил очи, после свали шлема и помоли да го пуснат.

Изтикаха креслото. Откопчаха ремъците. Човекът взе микрофона.

На горния етаж, като отскубнали се от верига хрътки, надпреварвайки се, затракаха телетипите и отпечатваха встъплението.

— Вечер. Градина — каза човекът. — Пълноводие от цвят и листа. На каменната пейка седят две жени, стара и млада. Младата пее: „В моите сънища​ се притиснахме един към друг… Ний двамата с теб… ний двамата с теб…“