Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (6)

Няма с кого да се разговаря

А в това време пришълецът сънуваше. Но тъй като беше настъпило лятно весело утро и градът се беше събудил и на никого не му беше до чудака, който беше заспал в сянката до крайпътното кафене в покрайнините, мозъкът му чуваше звуците, шумовете, пеенето, музиката на града. И изключената воля не пречеше на мозъка му да преработва информацията посвоему и да я довежда до съответствие с жизнения опит на пришълеца, с тайните му желания, с таланта му. А какво е талант — никой не знае. Може би това е способността да бъдеш понякога в четвъртото измерение и оттам да видиш нашите три.

И тогава пришълецът вижда как на пейката под часовника сядат старец и девойка.

— Сън, ей сън — каза пришълецът. — На теб говоря!… Сънувам ли те?

— Остави ме на мира, господи — каза сънят. — Ами че аз съм на работа!

— Омръзна ми това тиктакане — каза пришълецът. — Сили не ми останаха.

Тогава старецът щракна с пръсти и тиктакането изчезна. Остана само писъкът на транзисторите.

— Хората не обичат да забелязват как тече времето — каза старецът.

— Какъв сте странен, гражданино — каза девойката. — Някъде съм ви виждала.

— Едва ли бихме могли да се срещнем — каза старецът. — Аз съм дяволски стар. Фактически съм ви прадядо.

— Какъв сте странен, гражданино — каза девойката.

— Вие седите под часовника — каза старецът. — Значи, сте дошли на среща. Логично ли е?

— Дойдох просто така. Общежитието ни е още затворено. Аз съм обикновено момиче.

— Още една луда! — каза пришълецът. — Можеш да помислиш, че наистина има обикновени девойки… Слушайте — каза той на стареца. — Вие наистина ли сте онзи същият?…

— Да, разбира се, онзи същият съм.

— Забавно — каза пришълецът. — И тъй, на булеварда се срещнали трима — поет от оня старомоден тип, който вярва във вдъхновението, една девойка, считаща се за обикновена, и богът на времето Хронос.

— Да. Аз съм Хронос — каза старецът. — Поетът не би трябвало да се учудва. Бил съм и ще бъда винаги.

— Между другото, времето е относително. Това го е доказал Айнщайн.

— Е-е… — каза старецът. — Отделният човек не забелязва това… Лошо е, когато поетът обърка времето.

— Не разбирам.

— Разбираш, но се боиш да признаеш… Младостта на човечеството мина. Младият измерва времето с биенето на сърцето си и не гледа часовника. Тик-так — трака времето му и той върви подир сърцето си. След това първата уплаха — вижда деня, вижда нощта и те не съвпадат с биенето на сърцето му. Тогава се признава за победен и измисля часовника… Какво?

— Не го слушайте — каза девойката…

— Не се бой — каза пришълецът. — Той е прав.

— Човекът стана малък — продължи старецът — и сърцето му престана да влияе върху живота. Биенето на сърцето не променя нищо… Времето реве в микрофоните и песента на човека е само писък на мишка.

— Е-е… не бива така — каза пришълецът. — Вече си стар. Ще получиш удар и ще излезе един банален сюжет…

— Сюжет — презрително каза Хронос. — Картинки от живота, в които можеш да намериш каквото щеш, само не истината… Колкото по-далеч отива сюжетът, толкова е по-далеч от живота. Обърквам сюжетите ти — каза Хронос и замахна с ръка.

Хвърли във въздуха пачка изписани листчета. Бяла вихрушка. Вик на девойка. Тя хваща пришълеца за ръцете, мъчи се да улови листчетата. Но Хронос изчезва и часовникът започва все по-силно да трака: Тик-так… Тик-так… Тик-так…

— Не смей! Не смей! — крещи девойката.

— Късно е — казва пришълецът. — Хронос започна работа…

— Какво да се прави? Какво да се прави? — с отчаяние пита девойката.

— Ще гледаме…

— А ти не се ли боиш — продължава девойката — че той е прав?…

Тик-так… — трака часовникът. Тик-так… — металическо тракане на механизъм. Нещо скърца, хрипти, грухти и мазно мляска — и все това тик-так… Тик-так… Девойката със страх чака отговор.

— Ако поезията е истина — казва пришълецът — ще я видиш и сред развалините.

— А ако не е?

— Значи истината е в очите ти — казва пришълецът.

— Обичаш ли ме? — пита тя.

Как се казваш?

— Не кой знае как. Имам грозно име… Най-напред ми кажи — обичаш ли ме?

— Не знам… — казва пришълецът. — Не знам…

И си слага черни очила.

— Обичаш ли ме? — казва девойката. — По-бързо!

— Как се казваш?

— Казвам се Муска… Съкратено — Муска… По-бързо!

— А изцяло?

— Изцяло се казвам Муза — казва девойката.

— Какво?!

Тогава той изхълца и се събуди.

… Слънцето печеше с всичка сила.

Такава горещина беше, че на всички минувачи им се бяха подули коремите.

Масичките от кафенето бяха изнесени на самия пек и там имаше само един-единствен посетител. Озверените от горещината сервитьорки седяха със сините си манти под навеса като сини кокошки и се занимаваха със саботаж.

„Ако му кажа — помисли си пришълецът за посетителя — че климатът окончателно се развали, интересно какво ли ще ми отговори?“

Приближи се до него и седна на масичката.

— Не, не… аз не за климата… — каза пришълецът. — Вие не ме разбрахте.

— А нима съм казал нещо? — отвърна оня.

Това беше същият онзи учен, който първо изслушваше, а после диктуваше по микрофона древни истории и това се предаваше на телетипите — ето какво значение придаваха на всяка негова дума. Беше знаменит в своята област.

— А нима съм казал нещо? — отвърна той.

— Няма значение — каза пришълецът. — А бирата им студена ли е?

— Това никой не знае.

— Защо?

— А вие опитайте да повикате сервитьорка — каза знаменитият. — Половин час чакам.

— Сега ще опитам — каза пришълецът и извика: — Момиче, плащам…

Той се обърна към знаменития:

— Сега ще се разкудкудякат и ще започнат да спорят чия е тази масичка. После, тръскайки корема си, ще дойде едно тридесетгодишно момиче с тефтер като на пресконференция… — Точно в този момент към тях приближи една сервитьорка. — Четири бутилки бира, два таратора, две шишчета. — Той отброи парите. — Вземете.

Сервитьорката прелиства тефтера, сънено гледа пришълеца, после се нажежава.

— Вие какво, гражданино?! — казва тя.

— Чакам точно три минути — каза пришълецът и си погледна часовника. — След три минути ще имате пре-е-големи неприятности. Тараторът ще го донесете студен, а шишчетата топли… И сменете покривката… Да, и още нещо — повикайте управителя… И не забравяйте да вземете книгата за оплаквания.

— Вие какво, гражданино?! — високо каза сервитьорката.

— Внимавайте — каза пришълецът. — Ако кажете, че съм нахалник, ще повикам милиция, ще запечатам касата й ще позвъня във Върховния съвет… Бирата ми донесете веднага… — и добави високо. — И ще назнача основна ревизия… Хляб — бял и черен.

— Какво става? Защо не обслужвате клиента? — попита оберкелнерът, поглеждайки към пришълеца.

— Обслужвам го, обслужвам го — каза сервитьорката и си отиде.

— Погледна ни с широко отворени очи — каза пришълецът. — А дали няма да ни отрови?… Тогава ще й се присънвам… Не, чувайте… кога ще свърши всичко това? Никой не иска да си гледа работата.

— Наистина ли трябва да отговоря? — каза ученият. — Това ще свърши заедно със скучните професии. Когато не необходимостта ще вкарва хората в професията.

— Дайте на човека вечен двигател и всичко ще бъде наред — каза пришълецът.

— Дайте. Хайде, вземете и дайте — каза ученият. — Аз нямам.

— А аз имам — каза пришълецът.

В този момент се приближи сервитьорката.

— Да не сте намислили да ни отровите — каза пришълецът — всичко сме предвидили. Ще ви се явявам насън.

Тя със страшна скорост отвори бутилките и си отиде…

Пришълецът наля бира.

— Не съм побъркан, не съм — каза той.

— Мислите ли четете?

— Не.

— Няма да се карам с вас — каза ученият. — Бирата е студена и после вие все пак ми поръчахте обеда.

— Какво е вашето мнение? — попита пришълецът. — Може ли един човек да спаси човечеството?

— Сам?

— Сам.

— Не може — каза ученият.

— А защо?

— Защото е горещо — каза ученият. — Ако беше по-хладно — тогава може би… А от какво да го спасява?

— От глупостта.

— А може ли един човек да спаси друг човек от глупостта? Само един. А не цялото човечество.

— Не. Един не може — каза пришълецът. — За да се спаси един от глупостта, нужно е цяло човечество.

— Излишна загуба на енергия.

— Господи — каза пришълецът. — Какво все се обиждате?

— Слушайте — каза ученият. — Имам впечатление, че сте живели в пустиня, където е нямало с кого дума да си размените. Нима не ви идва на ума, че просто не ми се иска да разговарям? Уморен съм след работа.

— Да, няма с кого да се разговаря — каза пришълецът. — За това, за което ти се иска — няма с кого. Затова и дърдоря, с когото ми падне.

Ученият го погледна внимателно и стана.

— Трябва да вървя… Бързам — каза той. — Бих искал пак да ви заваря. Ще поседите ли тук?

— Да… Може би — каза пришълецът.