Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сода-слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поводырь крокодила, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
analda(2018)

Издание:

Автор: Михаил Анчаров

Заглавие: Синята жилка на Афродита

Преводач: Маргарита Лечева; Освалд Лечев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1973

Тип: сбоник романи

Националност: руска

Печатница: „Димитър Благоев“ Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Йордан Вълчев

Коректор: Бети Леви; Трифон Алексиев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4480

История

  1. —Добавяне

Най-интересното

Първото здание на града беше едно крайпътно кафене — стъклен сандък, закрит отвътре с бели завеси. На вратата се клатеше табелка „ЗАТВОРЕНО“. Пришълецът спря. Появи се и изчезна тиктакане на часовник. Пришълецът разтвори юмрука си и погледна кибритената кутия.

— Гущер… — каза той. — Аз съм, здравей гущер… Ще те нахраня, крокодилче… А сега гледай да не се показваш от кутийката. Иначе ще дойдат пионерите и ще умреш. Ще те сложат в буркан с формалин и ще направят от теб нагледно пособие… Защото науката иска жертви, изкуството иска жертви, любовта иска жертви и дявол знае само какво не иска жертви… Всички искат жертви и никой не се сеща, че живите помагат на прогреса повече от покойниците… А сега ще си поспя, гущер.

Той си избра едно местенце върху зелената трева недалеч от вратата на кафенето, постла плаща си и се настани удобно и привично.

— Много дълго вървях, а сега ще си поспя — каза той. — Спя.

Но после се надигна на лакът.

— Всички батальони спят — каза той спокойно.

Тихо хрупат конете.

И тръбата ръждяса

на веригата стара.

Тази немощна нощ

под случайния чул

е забравила тропота

в татарската степ.

— Спя… — каза той. — Спя… — и отново се надигна. — Сън, ей сън.

— Да… — отвърна сънят.

— Присъни ми се — помоли пришълецът.

— Бива — каза сънят.

— Нещо немного глупаво.

— Добре, спи.

— Преди много години бях в едно градче, е знаеш ги тези градове — в магазините продават перални машини, сборници с фантастика и шифер според справките на градския изпълком. В градината — паметници на партизаните от последната война и от войната с Наполеон, а до църквата — пияни велосипедисти. Сутрин и вечер ми се искаше да се заселя там завинаги, а денем и нощем — да избягам, накъдето очите ми видят…

— Стига си дрънкал — каза сънят.

— Ето, казват, че любовта и гладът управляват света — рече пришълецът. — Интересно е да се знае къде управляват! Та нали градчето чака… Там гъски отскачат от мотоциклетите, там неделята не започва без водка, там в магазина си купих книжката „100 идеи за сръчни ръце“ и в реката хванах кротушка. Не забелязах в градчето нито любов, нито глад, но забелязах тъга по необикновеното. Как мислиш — може ли тя да управлява света?

— Не ми пречи да работя! — каза сънят. — Не мога да работя при такива условия! Сега е друго.

— Какво? — попита пришълецът. — Сънувам ли те вече?

— Да. Сънуваш ме! — каза сънят.

— Цялата ми беда е в това — каза пришълецът — че всъщност никога не съм бил сигурен къде се намирам. Ту тук ми се присънва, че съм там, ту там ми се присънва, че съм тук. Ето например метачът… надявам се няма да почне да вдига прах под носа ми.

„Вжик, чжик…“ — каза метлата на метача, но прах нямаше. Само много мъничко, съвсем мъничко.

— В този град има ли кръчми? — попита пришълецът метача, когато оня се приближи.

— В този град няма кръчми — каза метачът. — Не сте ли тукашен?

— Дойдох отдалече — каза пришълецът.

— Амнистиран ли си? Или турист? — попита метачът.

— Оригинално мислите — отвърна пришълецът.

— Ех, нима ценят това сега — каза метачът. — Метач съм, а бих могъл да бъда фтизиатър.

— Какво е това фтизиатър?

— Откъде да знам?

— Вие, виждам, също не сте тукашен.

— Всички не сме тукашни — каза метачът.

— Слушай, метачо — каза пришълецът. — Според мен днес трябва нещо да се случи. А според теб?

— Дяволът ви знае вас — каза метачът. — Само се шляете тук, само се шляете.

— Не е твоя работа — каза пришълецът. — Обичам да сънувам каквито си искам сънища.

— Това приятно ли е? — попита метачът.

— Невинаги — отвърна пришълецът. — Но винаги е претъпкано.

— С какво?

— Със събития — каза пришълецът. — Не ти ли се струва, че днес нещо трябва да се случи?… Вече се случи…

Той каза така, защото иззад ъгъла на кафенето излязоха две жени. Едната на средна възраст. Другата по-млада.

— Ти сънуваш, чудако — каза метачът.

— Не. Това вече не е сън — каза пришълецът.

— Донесете ми нещо топло — помоли по-възрастната.

— Валентина Николаевна — каза по-младата. — Тук някой спи.

— Нищо. Ще поспи и ще се събуди — по-възрастната се наведе над спящия. — Ох!… — каза тя, като се изправи.

— Валентина Николаевна, какво ви е?

Жената тихо се засмя, после изтри сълзите си и отново се наведе.

— Спиш — каза тя. — Все пак ти дойде, скитниче… Чакай поне да те погледам… Приличаш.

— На кого прилича? — попита младата.

— Изменил си се… На себе си прилича…

— Валентина Николаевна, а кой е той?

— Той? Страшен човек.

— Господи…

— Най-големият лентяй на света. Шампион по лентяйство. Стара школа.

— Познавате ли го?

— Малко. Това е мъжът ми — каза тя. — Бившият, бившият… Половин живот не съм го виждала…

Тя разтърси спящия за рамото.

— Събуди се.

Пришълецът отвори очи.

— Знаеш ли, докато спях, в главата ми дойде една идея — каза той. — Разбрах защо не обичам да ходя на театър… Купуваш си билет и ти показват живи хора, като в трамвай. Но в трамвая това струва четири копейки. Разбира се, ако си без багаж. С багаж е по-скъпо… Е добре, аз ще поспя още. Имах там редица интересни срещи. Не догледах как ще свърши всичко.

Той пак затвори очи.

Но жената го хвана за раменете и започна да го друса.

— Е-е, не, няма да го бъде — нареждаше тя. — Сега ще ми се събудиш миличък-миличък. Е… ставай.

Тогава пришълецът стана.

— Може би ще поздравиш най-после? — попита жената.

— Здравей, Валя — каза пришълецът. — Чух, че си станала известна актриса. Или ми се е присънило? И все още играеш сервитьорка?

— Валентина Николаевна я знае цял свят — предизвикателно каза младата.

— Според мен вие сте сервитьорка — каза й той. — В това кафене.

— Откъде знаете?

— Знам — каза пришълецът. — Имате ли в кафенето мухи?

— Започва се — каза актрисата.

— Вие какво, гражданино — каза сервитьорката. — Да не сте се побъркали? Нашето кафене е най-доброто в района… Какви мухи?

— В кафенетата, където ходя аз, миличка, всички сервитьорки са търпеливи — каза пришълецът. — И учтиви. Всички. До една.

— Аз не ви наскърбих…

— И умни — добави пришълецът. — Там отгатват поръчката на клиента по очите…

— Не ги обичам такива — каза сервитьорката. — Всичко преиначавате.

Пришълецът удари с юмрук по дланта си.

— Мога ли да намеря в това кафене чифт хубави мухи?! — попита той високо. — Или не? Питам ви! Гущерът ми не е хранен!

— Чувай, не плаши човека… Какъв гущер? — попита актрисата.

— Взех го от едни млади естественици — каза пришълецът и като полуотвори кутийката, показа малкия скучен гущер.

— Ой какъв е зеленичък… — каза сервитьорката.

— Вие сте добро момиче — каза той.

— Такива гущери имаме колкото искаш — каза тя.

— Вие сте лошо момиче — каза той.

— Моля ви, вървете… Трябва да поговорим — каза Валентина Николаевна.

Сервитьорката каза „добре“, после кимна към него, завъртя пръст на слепоочието си, разбиращо намигна на Валентина Николаевна, качи се по стъпалата на кафенето, отвори с ключа си вратата и влезе вътре.

— Е, разказвай — уморено произнесе актрисата.

— Преди да заспя, гледах гущера и ми се присъни един крокодил във вид на метач.

— Искам да знам къде живееш, как живееш, какво работиш?

— Живея добре — отвърна смирено той. — Живея навсякъде. Работя като разводач на крокодил.

— Жалко — каза тя. — Мислех, че ще си поговорим като хората.

— Валя, та ние говорим като хората — меко възрази той. — Само че в думата „хора“ влагаме различен смисъл. Като всеки неталантлив човек ти обичаш сложностите.

— Не те разбирам.

— Ти никога не си ме разбирала.

— Не си прави илюзии — каза тя. — Аз винаги съм те разбирала. Затова не сме заедно. И за неталантливостта лъжеш. Нещастен дърдорко. Значи, така и пропиля целия си живот в разни играчки… Все така спиш, все така безделничиш, все така разказваш измислици и завързваш спорове, с когото ти падне… Ти обичаш сложностите. Аз живея ясно и просто. А ти си засукан като тирбушон.

— Не, Валя, аз не обичам сложностите. Те мен обичат. Какво по-просто има от желанието да поспиш? А все ми пречат, будят ме. Ето и ти винаги си ме будила, когато не трябва.

— Трябва да се работи, гълъбче, да се работи! — каза тя — Всички хора работят и създават ценности!

— Това не е едно и също, Валя — каза той. — Да работиш и да създаваш ценности. Добре. Не искам да споря.

— Лекции ми четеш… — Гласът й стана зъл. — Интересно ми е да знам ТИ какви ценности създаваш, нещастен сънливецо!

— Сега ще ти покажа — каза той и се озърна към идващата сервитьорка.

— Донесох мухи — каза сервитьорката.

— Разбра ли? — попита той актрисата.

— Добре. Аз тръгвам — каза тя. — Не мислех, че ще се срещнем така. Струваше ми се, че все още мъничко те обичам… Илюзии, илюзии… Глупачки сме ние жените.

— Прости ми, Валя, ако можеш.

— Бог ще ти прости. Чужд си ми — каза тя.

— Нищо не си разбрала — каза пришълецът. — Ето виж…

И той се обърна към сервитьорката.

— Слушайте, при вас е пълно с такива гущери, а вие на този му донесохте мухи.

Тя се усмихна.

— Този вече ми е като познат — каза тя.

— Разбра ли? — попита той жената на средна възраст и изглежда със средни способности, той винаги е знаел това, но се надяваше, че е поправимо.

Актрисата го гледаше яростно.

— А сега си върви — каза той. — Не съм си догледал съня. Събуди ме, когато започваше най-интересното.

И двете си отидоха.