Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (2)

Никой не се смееше

По възвишения и ями, спъвайки се в каменните издутини и пропадайки в цепнатините, пълзеше мравка. Това съвсем не беше най-лошият път, но унинието и безкрайността на пътя я дразнеха. Лесно е да си представим с какви думи ругаеше пътя, на който беше попаднала случайно и чието безплодие сега съзнаваше. И хич не се сещаше тази глупава мравка, че отдавна вече пълзи по лика на Венера, когото хората считаха за прекрасен.

Пришълецът се отстрани от мравката, протегна се с пращене, свали от цокъла торбата си и скочи. Мраморната Венера се открояваше добре на фона на тъмната зеленина на крайпътните насаждения. Красива жена, спокойна. Потупа я одобрително по рамото и продължи нататък.

Беше заспал до крайпътния паметник на Венера и му се присъни нелеп сън. Изобщо той обичаше да си поспива и сънуваше много интересни неща. Този път му се присъни историята за Адам и Ева. Беше забавно.

Всичко съвпадаше. Адам и Ева се оказаха биологични киборди. Дяволът — умопобъркан сътрудник на лаборатория. Не устоял пред изкушението да сводничи, развалил великия експеримент и върнал хората към низшите форми на размножаване. Всичко съвпадаше. Адът — купище от бракувани биокиборди, не желаещи да се самоусъвършенствуват, Чистилището — ремонтна работилница, Раят — свят на самообновяващи се цивилизации. Адам и Ева нямаха пъпове — създадени са дискретно, а реброто на Адам е просто израстък, като филиз на дърво.

Той престана да мърмори и да размахва ръце, защото чу звук, който го зарадва като приятелско повикване. Отначало не повярва на ушите си и замръзна на мястото си. Но звукът нарастваше, приближаваше се, пееше, ликуваше и ето, иззад завоя се показа автомобил. Истински автомобил с хубава обтекаема форма, с чисто предно стъкло, върху което танцуваха утринни розови зайчета, с бензинова опашка, след която е още по-пронизващ ароматът на утринната зеленина. Автомобил — въпреки че са минали толкова години, автомобил — въпреки че някой вече е измислил вечния двигател и значи, никакъв бензин не може да има и транспортът трябва да е друг… Автомобилът приближаваше.

Пришълецът излезе на средата и замаха с ръце. Шофьорът натисна спирачките.

„Интересно — помисли си пришълецът — а пари дали имат?“

— До града колко ще ми вземеш?

— Ще се разберем. Ще ми дадеш една-две рубли и край.

Вратата се затвори. Пришълецът се повъртя на седалката. Струваше му се, че се е върнал вкъщи и стига само да свърнеш зад завоя и ще влезеш в града, по-хубав, от който никъде няма. Защото това е твоят град.

Шосето полетя насреща им. Пришълецът затвори очи… Вече няколко часа вървеше по този път, по който нищо не се случваше и дори започна малко да се безпокои, макар че отдавна вече беше станал спокоен и непредприемчив човек. Защото нищо не излезе от необикновените планове и замисли, с които се бе заемал някога. Разрив между мечта и действителност — ето как се наричаше това. Все не можеш да ги свържеш, дявол да го вземе. Само пълзеше по възвишенията и ямите и пропадаше в пукнатините. И макар сам отдавна да подозираше, че пълзи по лика на Венера, все не можеше да разбере точката, откъдето това би било видно. И ето, вървеше той сам по пътя, размахвайки кибритена кутия, стисната в юмрук и поглеждаше встрани с леко уплашено дружелюбие.

Правеше му силно впечатление отсъствието на многоетажни здания. И отсъствието на любопитство. И още много нещо от това, което очакваше да види, липсваше. Новости в транспорта, необикновени дрехи, струпвания на хора.

Никъде ни следа от строежи или полска работа. Поне един заводски комин на хоризонта, поне пътя да поправяха. Нищо. Само веднъж пресече шосето един неоседлан кон, спря се и го погледна иронично.

— Виждам, умник си — каза той.

Конят кимна с глава и подаде за поздрав предното си копито.

— Ти пак улучи.

Конят гръмко се засмя и побягна нататък, размахвайки опашка. Цвиленето му затихваше в далечината.

Вървеше като плах провинциалист по съвършено непозната страна. Сами разбирате, ако отдавна не сте били в познатите ви места, имате право да се надявате на големи промени.

… Остър завой. Пришелецът отвори очи. Отпред в розовото сияние на изгрева се изправи градът, по-хубав, от който няма никъде. Неговият град. Това, разбира се, е невъзможно, но все пак приятно е да мислиш така. До първите къщи в покрайнините имаше около три километра, не повече.

Пришълецът се радваше, че вижда хора, стари поанти. Да си признаем, той се боеше. Ами ако за тези години са започнали да развъждат хора в колби. Науката отиде толкова напред!

— А децата у вас как се раждат? — попита той. — В колби ли?

— Децата? Защо в колби?

— Та науката отиде толкова напред.

— Отиде — с неохота каза шофьорът. — Само това и прави, върви. Ето тук един мъж накара мишките да се размножават чрез пъпкуване. Като амеби. Взема от една мишка кост и съединителна тъкан и създава нова. Смята, че така могат и хората.

— От ребро?

— От ребро. Както при Адам и Ева. Мнозина вярват… Пусни — каза той на пришълеца. Защото се беше вкопчил в дръжката на вратата, дори пръстите му бяха побелели. — Ще отвориш, без да искаш и ще се изтърсиш.

Пришълецът разбра — това е сънят му. Ставаше зловещо. Той потърка очи.

— Тфу, дявол — каза той. — Не можах да се наспя. Всякакви глупости ми се навират в главата.

Наближаваха първите постройки.

— Спри, моля ти се — помоли пришълецът. — В града трябва да се влиза пеша.

Слезе и се разплати, стараейки се да направи това небрежно и шофьорът не се учуди и взе парите, пуснати преди много години. Ама как, у тях нищо ли не се е изменило, дявол да го вземе? Може би просто му се е присънило, че дълго е отсъствувал? Ами да, присънило му се е. А умопомрачителните нощи на размишления, а годините на изследвания, а тоновете книги, прочетени от кора до кора? А странствуванията, а умората, а това, че не може да се познае в огледалото? Смеете ли се, граждани? Той се огледа — никой не се смееше.