Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (16)

Най-реалното нещо на света

— Операцията „Златен век“ не успя… Всичко се отменя — мърмореше пришълецът, влачейки се по пътя. — Може би не ме разбраха за нежността? — мърмореше той. — Може би помислиха, че нежността е лигавене? Може би трябваше да се позова на авторитети, например на великия режисьор Довженко, който казваше, че нежността е висшето образование на сърцето?… Не, суяци… — мърмореше той. — Нежността — това не е всеопрощаваща любов, не е лигавене… Нежността преди всичко е мъжество, ако искате да знаете.

И той заплаши някого с юмрук, а кого — неизвестно.

Вървеше по пътя и мърмореше всякакви глупости, заседнали в мозъка му от незапомнени времена, всякакъв боклук, налепил се по него от биваците през време на чергарството му.

Беше започнало вече да се съмва и той беше отишъл доста далече от града, от Бившата уличка, и все мечтаеше да срещне поне умния кон, така приятелски протегнал му предното си копито, искаше да срещне поне познатата мравка, която сигурно като съмне, пак ще запълзи по възвишенията и ямите на мраморния паметник на крайпътната Венера.

Напред забръмча кола.

Пришълецът вдигна ръка и излезе на пътя.

Колата спря. В нея нямаше шофьор.

— Щом дотук си пътувала без шофьор, изглежда и нататък ще можеш така? — попита пришълецът.

Колата мълчеше. Той пристъпи към нея. Вратата се отвори.

— Всичко е наред — каза пришълецът и се настани на предната седалка.

Вратата се затвори. Колата стоеше на място. Навярно чакаше команда.

— Не знам накъде да вървя — каза пришълецът. — Ясно ли ти е?… Важното е да ме откараш оттук… Тръгвай.

Колата се дръпна от мястото си и се обърна, после още веднъж се обърна и започна да прави виражи и осморки. Шосето препусна като откачена стрелка на часовник.

— Насадихме се… — зловещо каза пришълецът.

— Да беше мълчал — ясно каза колата и се понесе по шосето.

Пришълецът затвори очи…

… Тихо и незабелязано си отиде от кафенето, без да се сбогува с никого. И тихо и незабелязано ще пристигне някъде с тази талига-модерн.

Колата спря и каза с тънък глас:

— Слизай…

Пришълецът отвори очи. Стояха около едно тихо предутринно кафене в покрайнините на града. До онова същото кафене.

Вратата се отвори. Седалката решително изтласка пришълеца и той се намери в края на канавката. Едва успя да грабне от седалката торбата и плаща си. Вратата се затвори, колата отлетя към града.

— А защо, собствено, всичко да се отменя? — попита пришълецът и се огледа наоколо. Но никой не му отговори.

В далечината, в дъното на площада, на който излизаше Бившата уличка, пришълецът забеляза някакво движение.

Приближи се. Тихо бръмчаха машини. Огромните лапи на един манипулатор монтираха върху постамент загърната в пластик скулптура. Техниката работеше мълчаливо и безупречно.

„Златният век“ — помисли си пришълецът и приближи към човека с комбинезона, който стоеше до подвижния пулт.

— Какво е това? — попита пришълецът.

— Паметник — отвърна комбинезонът.

— На кого?

— На изобретателя.

Комбинезонът беше разговорчив. Пришълецът го хвана за ръкава и го обърна към себе си.

— Говорете членоразделно… — каза пришълецът. — На какъв изобретател, какво е изобретил?…

Оня го погледна разсеяно и каза:

— Паметник на този, от когото днес в три-нула-нула започна Златният век… Този човек изобрети вечния двигател…

И пак се заби в пулта. Лапите на манипулатора се забавиха малко, после внимателно свалиха праха от паметника и оправиха гънките на покривалото.

Пришълецът тръгна по уличката към кафенето.

— Да живеят инженерите! — тихо и печално каза той, като спря сред зелената трева. — Хронос е прав. Часовникът трака. Има с какво да се измерва времето.

Паметникът на изобретателя окончателно го довърши. Пак трябваше да се започва всичко отначало. Ето, и експериментът бе успял, и у тях беше започнала верижната реакция на творчеството и някакъв си Златен век. Само че не точно онази верижна реакция и не точно онзи Златен век, на който се надяваше пришълецът, когато съчиняваше приказчиците за великаните и децата, за това как великаните се облягат на децата, а децата на великаните. Те изобщо не се обезпокоиха, когато кибритената кутия каза: храс! — и умря гущерът, малката рептилия, крокодилът, фокусът на любовта. Как се вкопчиха в зародилата се нежност и никой не забеляза гибелта. Лъжа, лъжа! Забеляза я поетът и неговата Муза. Наистина поетът беше вече свикнал с всичко, а сервитьорката нищо не бе видяла през последните пет хиляди години патриархът. Нищо не разбраха от неговите разкази. Нямаше накъде да върви.

— А защо, собствено, трябва нанякъде да вървя? — високо каза пришълецът. — За какъв дявол!

Събеседници нямаше, но това не го смути. Събеседниците в целия град спяха и сънуваха сънища, каквито им се полагаха.

— А защо, собствено, трябва нанякъде да вървя? — каза пришълецът. — Това е моята уличка. Стига. Има велики поети и славата им учтиво гърми по вселената. Нека. Не заплашвам. Но това е моята уличка. Сам си я избрах и, значи, съм съшит по нейна мярка. Нека Аз съм поетът на този участък от вселената.

Той разстла плаща си върху мократа трева и сложи торбата си за възглавница. После вдигна от тревата белеещия се в здрача лист с вчерашно меню и написа върху него с едри букви „УЧАСТЪКОВ ПОЕТ. ПРИЕМА от 7 до 17“.

Окачи обявата на едно клонче и легна да поспи под дървото.

Стига…

В този момент към него приближиха акушерката, фризьорът и, майсторът на ковчези. Нямаше го само метача, защото крокодилът бе умрял по погрешка, а вече бяха започнали да го обичат и сервитьорката я нямаше, защото музите не обичат ония, които се предават. Нямаше го и Хронос. Но какво го засягат времето, неприятностите на поезията.

— Ако се откажа от поезията, няма за какво да живея — каза им пришълецът. — Ако се откажа от живота — поезия не ми трябва… Стара безизходна залъгалка; от потъващ параход са паднали във водата жена, мъж и майка му. Кой трябва да бъде спасен, ако може да се спаси само един?

— Истинската майка винаги се жертвува… — каза Венера Михайловна.

— А как ще живее след това синът? — попита Амадей Хофман.

— Значи, няма изход… — каза Саша Македонски.

— Има изход — разнесе се висок и пренебрежителен глас. — Да не се допуща гибелта на парахода.

Настъпи тишина.

— Кой каза това? — попита пришълецът. — Ти ли?

— Не.

— Ти? Ти? Ти?…

— Според мен каза го репродукторът… — нерешително промълви майсторът на ковчези Саша.

— Ти ли каза това? — попита пришълецът мълчащия репродуктор.

— Да, аз — отвърна репродукторът върху масичката на кафенето.

— Нали вчера те изключихме?

— Мен можете да изключите. Но времето — не.

— Пак някаква приказка… — каза Амадей Хофман.

— Защо приказка? — каза репродукторът. — Днес Хронос изглежда така. Нима съвестта е приказка? Глупчо. Няма приказка, която да не се сбъдва.

— Сладки дрънканици — каза пришълецът. — И аз мислех така някога.

— Разбира се — каза Хронос. — Приказките се сбъдват, не когато ги измислят. Нима си такъв негодник, че няма да поработиш за приказката, дори и да не доживееш до щастливия й край?

— Не съм негодник — каза пришълецът. — Просто съм уморен.

— Умората минава — каза Хронос. — А приказката е най-реалното нещо на света.

— Замълча… Не мога да стана дете — каза поетът.

— Ти никога не си преставал да бъдеш дете… Голям човек си. Ти… ти прекрасно разбираш, че само детските ценности струват нещо на тази земя. Слушай командата!

— Млъкни! — викна поетът.

— Слушай командата… Едно.

— Какво?

— Две.

— Остави — каза поетът.

— Три.

— Махни се оттук!

— Четири…

— Слушай… Не мога повече — каза поетът.

— Пет.

— Уморен съм.

— Няма да издъхнеш. Шест.

— Всичко ми е омръзнало.

— Седем.

— Няма да се справя! Дявол! Няма да се справя! — извика поетът.

— Осем.

— Добре — каза поетът спокойно. — Ставам.

— Девет — каза Хронос.

И пришълецът зае стойка, скри в рамо брадичката си и започна тежко да се придвижва по тревата, търсейки противник.

— Момче — каза Хронос — за този бой юмруци не трябват. Важното е, че стана.

 

 

Над покривите блесна като прожектор първият лъч на утрото.

Към затворената врата на кафенето притичаха сервитьорката Сьомина и метачът.

— Стига де… Не откачай — каза метачът, като дишаше тежко.

— Той си отиде… — каза сервитьорката Сьомина. — Отиде си… Голяма беда.

— Стар съм да тичам около града — каза метачът. — Чумави сте станали всички. Златен век измислили, мира нямам… Търсим не знам кого… Поне как изглеждаше този психопат ненормален?

— … А ти наистина си крокодил — каза сервитьорката Сьомина. — Нали разговаря с теб вчера…

— Не го запомних — каза метачът. — Отиде си и слава богу, каква ти беда? И без това всички ни сащиса.

— Отиде си… — каза сервитьорката Сьомина.

И в този момент чуха хъркане.

Още не вярвайки, още страхувайки се да повярва, бавно и сякаш припомняйки си нещо, сервитьорката Сьомина обърна глава.

— Не е позволено — уверено каза метачът, целият се разпери и тръгна да вдига от тревата скитника.

Но в този момент, прелитайки като змеица по тревата, с половин корпус го изпревари Муза и го отблъсна от спящия.

Наведе се над пришълеца и издърпа изпод него плаща. Оня дори не се помръдна.

— Отдръпни се — каза тя на метача. — Не го пипай.

Метачът ахна. Пред него стоеше съвършена жена, която не се нуждаеше от поправки на красотата. Очите й гледаха твърдо, а ресниците й потрепваха.

Няколко секунди метачът гледа тази немислима, душераздираща красота. После отвърна поглед.

Хъркането спря и метачът се затътри нататък.

Пришълецът отвори очи.

— Е какво — каза той. — След дълги молби аз най-после се съгласих да приема този пост.

Той кимна към фирмата „УЧАСТЪКОВ ПОЕТ. ПРИЕМА от 7 до 17“.

— Говорих ли ти за това? Или ми се е присънило?

— Не — каза тя. — Не сте ми говорили. Та ставайте, господи!… Беда може да се случи… Целите покрайнини се вдигнаха!

— А защо?

— Заради гущера е всичко…

Пришълецът скочи и чу странен звук, подобен на стон, и не веднага можеха да се различат отделните гласове, крещящи една и съща фраза:

— Гущерът умря…

— Гущерът умря! — викаха гласовете.

И паника се чуваше в този стон.

— Муза… — едва чуто каза пришълецът. — По-бързо.

Сервитьорката Сьомина се втурна нататък. Пришълецът след нея.

— Не е умрял! — викна пришълецът. — Не е умрял гущерът!

А Сьомина пълзеше по тревата и шареше с ръце.

— По-бързо… — каза пришълецът. — Не може толкова да не ни върви…

Виждаше се как далече по уличката към кафенето тичаха хора.

— Ето… — каза Сьомина и покри нещо с длан в тревата.

Пришълецът извади една кибритена кутийка и изсипа на тревата белите клечки.

— Е, какво има? Какво има? — сънено попита пришълецът.

— Наистина ли е умрял?… — попитаха хората.

— Побъркали сте се… — каза пришълецът и поотвори кибрита.

— Ето го, ето… Господи, колко шум заради някакъв си гущер.

Хората объркано мълчаха.

— Какво, малко гущери ли има или какво? Достатъчно ги има… — каза пришълецът.

— … Този вече ни е като познат — каза шофьорът. — Свикнахме с него.

Хората недоверчиво и развълнувано се разотиваха и чак когато се отдалечаваха на няколко крачки, започваха да шумят.

— А къде е тези бог на времето? — изведнъж се развълнува пришълецът.

— Кой бог?

— Богът на времето Хронос.

— А-а… Хронов? — каза тя небрежно. — Това е часовникарят. Живее зад ъгъла.

Пришълецът неочаквано се успокои.

— Е, какво — каза той. — Убедително е. Тази концепция ме задоволява.

Той стана от тревата.

— Сега да идем да видим паметника на този юначага — каза той.

— На кой юначага?

— Изобретателят на вечния двигател… Трябва да им знаем вкуса — каза той, отивайки към площада. — Тъй или иначе с тях ще живеем.

Тя дойде точно в момента, когато беше започнал да тегли платнището.

— Не бива — каза тя.

— Нищо… Ще го отвием и пак ще го завием.

Той дръпна платнището и се отдалечи към нея, за да погледне отдалеч.

И видяха един доста нескопосан, лошо направен паметник, приготвен набързо и решително с цялата сила на предварителния ескиз.

На един виенски стол, излят от бронз, седеше мъж, прекрасен, с лице на Аполон и дълги коси. Едната му ръка стискаше венец, а в другата, кой знае защо, имаше лира.

— Странен паметник на инженер — каза пришълецът.

И в този момент той видя, че на коляното на бронзовия мъж седи гущер. Впрочем, ако се вгледате, бихте могли да забележите, че не е гущер, а крокодил в много малък размер. „ПАМЕТНИК НА НЕЗНАЙНИЯ ПОЕТ“ — беше издълбано върху постамента. Там лежеше и мегафонът, оставен за митинга.

— … Виж, Муза… има нещо и от мен… — каза, пришълецът и кимна към малкия крокодил.

После изведнъж закри лицето си с ръце, седна на стъпалото на постамента и заплака. Муза мълчеше. Мегафонът се търкулна на земята и Муза го вдигна.

Той я погледна.

— Слушай, кажи нещо! — извика той в непонятно отчаяние. — Кажи! Как да позная времето?

— Не знам… не знам… — объркано каза тя и отстъпи още по-далеч, притиснала мегафона към гърдите си.

И изведнъж сред пустия, площад започнаха да се чуват странни прекъсващи се звуци. Приличаха на хриптящи почуквания и шумове и удари на някакъв много стар механизъм, на часовник може би.

Ударите бяха глухи и силни, усилени от мегафона, и веднага не можеше да се познае, че това е биене на сърце.

… Настъпваше първото утро на Златния век и репродукторът върху масичката на крайпътното кафене вееше втория куплет от песничката на пришълеца.

Там сред сини цветя

бродят коне и деца.

Ще потеглиме ний

към свещения кът.

Там небето е чисто,

и девойките — вятър,

там седлата се люшкат,

стари песни звучат…