Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (14)

Храс! — каза кутийката

— Защо ни предавахте историите именно на тези хора?

— Защото тях обичам — каза пришълецът. — Друг ще помисли за другите… Епохата на Възраждането в Европа е започнала от „Сказанието за Игоревия полк“. И аз от него и започнах.

— Е добре — каза ученият. — Да допуснем, че сме повярвали, че изкуството е начин на живот, че еволюцията на мозъка е еволюция на обществените връзки и в несъзнателното влияние на един върху друг сме повярвали… Но остава главният въпрос: как да се извика вдъхновението, как да се направи така, че да не бъде рядък гост, как да се разтовари съзнанието, за да може да фокусира идеите, които се носят из въздуха?

— Добре… има един шперц — каза пришълецът. — Повярвахте на останалото, ще повярвате и на това…

Горки някога казваше: „Другарю, знай и вярвай, че ти си най-необходимият човек на земята“ и още: „Каква по-голяма радост може да има от тази да се любуваш на таланта на човека?“… А защо талантите са по-малко, отколкото ни се иска? Всеки човек има какво да каже, но повечето като че ли заекват. Неталантливостта е душевно заекване, то трябва да се лекува… А най-доброто средство е — лекуване с радост. Който се радва — не се страхува… Всеки може да си припомни какъв е бил, когато не е заеквал…

Този човек умееше удивително да говори не на място. Ето и сега.

— Да… — мрачно и не веднага каза ученият. — Спомням си… Всичко стана ясно… Можете ли да си представите нещо такова… Вървеше по улицата тих младеж, служащ… Тогава бях съвсем тих. В училище бях отличник и исках да си остана такъв и в науката… Не се канех да преустройвам света и напълно ме задоволяваше ролята на зъбчато колелце отлично качество, което не е чак толкова просто да замениш… С една дума, от мен честна работа, а от вас — да ме оставите на спокойствие и добре да ме смазвате… Така… А имаше тогава в града международен младежки фестивал и това не бях го предвидил.

— Не трябва да пиете повече — каза Валентина Николаевна.

— Глупости — каза ученият. — Та аз не разказвам за себе си, а за оня младеж. Сега съм вече друг.

Той изпи една чаша, задави се, закашля се, дори сълзи му изскочиха. И се развесели.

— Вървя по улицата и изведнъж музика, изведнъж яркост, изведнъж китари дрънкат луд нечуван ритъм… Изведнъж една жена, мургава и прекрасна, ме избра от тълпата и не мога да откажа, всички се смеят, пляскат — започва да танцува и ми се усмихва в очите… ту съвсем близо, ту се отдалечаваше на една ръка разстояние… Китарите ехтят… И изведнъж стоп, танцът свърши. Тя стои съвсем близо. Диша.

Ех, танц, танц, какво правиш ти с хората. Ех, танц, безмълвен разговор.

— Спрете — каза Валентина Николаевна.

— Не ме прекъсвайте — каза ученият. — Защото няма да се реша да доразкажа. И си помисли младежът — възможно ли е това, изведнъж, без да се оглеждаш, за цял живот? И животът да бъде като срещата на улицата?

— Може — каза пришълецът.

— Не — каза ученият. — Утре тази жена ще бъде друга. Няма откъде да се вземе такава, да те разбира от пръв поглед и да живее като в танц. Ще се разотидат сутринта хората и ще остане на асфалта боклук от хартии, а по жиците фестивални плакати. Ето как мислеше този младеж. Защото, изглежда, танцът е винаги предизвикателство. А аз не приех това предизвикателство и се уплаших.

— Аз също — каза Валентина Николаевна.

— Веднага ви познах — каза ученият. — Само че косите ви сега са светли. Боядисани ли са?

— Не. Тогава бяха боядисани. Това беше първата ми роля. Не исках перука, боядисах се черна. Играех гъркинята във филма на този клоун. Беше съчинил фантастичната повест за гъркинята. Наричаше се „Синята жилка на Афродита“… Тогава бях археолог… Тогава бях влюбена в този глупак…

— После от тази история направиха филм — каза пришълецът.

— И за ролята на гъркинята взеха Валя. На физиономията й беше написано, че може да изиграе тази роля. Впрочем, това беше грешка.

— Да — каза Валя. — Впрочем, това беше грешка. Аз изиграх тази роля. Имах голям успех… Защо водя с вас тези разговори?… Да сменим плочата.

— Сега — каза ученият и докосна някаква ръчка откъм края на масата. — Ултразвукова музика — извинявайки се, каза той. — За настроение. Извън пределите на слуха.

— Бих ви изпотрепала и двамата — каза актрисата. — Отнасяте се с нас като с опитни зайци, честна дума. Нещо ми става весело, пак ли от плочата?

Ученият кимна. Актрисата закри лицето си с ръце. Пришълецът се наведе и рязко отчупи ръчката в края на масата. Блесна искра. Масичката забръмча и стихна.

— Ето така — каза пришълецът. — Да поговорим в натурален вид.

— После играех всичко, което ми паднеше — каза актрисата. — Защото умеех само да подражавам на някого и цялото ми изкуство зависеше от прототипите… а, като напук, никоя от жените повече не порази моето въображение… После за ролята на Офелия ми дадоха звание. Но званието дадоха на Шекспир, не на мен — това го разбирах… От мен не излезе актриса… У мен не се намери нищо мое… Любовта ми беше книжна, ролите — или копия от натура, или авторът беше класик… нищо мое…

— Лъжеш! — каза пришълецът и удари с юмрук. — Лъжеш!

— Истината казвам — каза актрисата с мъка. — Да се крия, е безполезно… Ти сам искаше това… Все ми е едно…

— А танцът! — каза пришълецът. — Танцът на площада, от който дъхът ти спираше!

— Да танцувам… — каза актрисата. — Кому е нужно това?…

— Най-висшето изкуство е танцът — каза пришълецът. — Признаваме го със смирение. Защото това е човек, освободен от оковите. Танцът е единствената реалност в изкуството, която показва как изглежда щастливият живот. Човек, който гледа танца на една прекрасна жена, изпада в екстаз, само че после, кой знае защо, му се иска да плаче.

— Боже мой… — каза актрисата. — Да можех да повярвам в това… Сигурно пак някоя проклета маса работи и дебне и пее едва чуто… Струва ми се, че се досетих какъв тласък извиква вдъхновението… Ако можех да повярвам в това, бих казала „здравей, живот неразпилян, спящ в мене живот…“

— Е какво — каза пришълецът бавно. — Сега като че ли мога и да разкажа… кое смятам за такъв тласък…

Той си разкопча яката. Сега личеше колко е уморен.

— Битието определя съзнанието, така ли е? — каза той. — Така е. Социалните изменения доведоха до разкрепостяване на съзнанието, така ли е? Така е. Тогава бяха разкрити резерви, за които никой не подозираше… множество таланти. А защо не всички?… Нали творчеството е най-естественото поведение на човека? Предлагам своята версия. Ако не е универсална, ако е годна само за осъществилия се комунизъм, значи трябва да му помогнем да се осъществи… Смятам, че тласък за вдъхновението е нежността… какво?… — уплашено попита той. — Обидих ли някого?

Никой не му отговори.

— Това ми дойде на ума, когато изстреляха в космоса кучето Лайка и то загина. Слушайте — каза пришълецът — бяха минали войни, след които загребваха труповете с булдозери, а сега хората изведнъж бяха започнали да страдат заради едно кученце, което в живота си не бяха виждали… Какво беше това? Те бяха разбрали, че Лайка е неповторима, други ще има, но нея няма да я има. И завиха от мъка… Какво е това? Сантименталност? Не. Това беше нежност. Ново чувство, което възникваше в своя масов вариант… И тогава реших — ако ми се удаде чрез разказите за тези великани да извикам нежност към един спасен от колекциите гущер — значи, нищо не е загубено и човекът може. А щом може един, значи, може и друг, а щом могат други, значи, много нещо могат, практически сигурно всичко… Защо? Отдавна вече знаех, че талантливи могат да бъдат всички, освен болните, медицинските кретени… Какво е неталантливият човек? Това е човек, чийто талант е не в областта, в която се труди. В лошия физик спи гениален готвач и така нататък… Защо той не работи в своята област? По-рано са го насочвали не където трябва социалните условия, смъртната необходимост. Измъквали са се само физически силните и досетливите. Защо не всички са талантливи, когато външните пречки са толкова малко?… Защото човек най-често не знае къде е заровен талантът му. Защо не знае? Защото не е вътрешно свободен, а творчеството е най-висша степен несъзнателна свобода. Защо е угнетен, дори без да подозира това? Защото не среща нежност… А защо? Защото всички ние си влияем един на друг не само съзнателно, но и несъзнателно. И ако говорим някому безчувствено, партньорът ни усеща това, без да говори… И го обхваща страх от ненужност и не може свободно да се досети кой е той. Защото да намериш себе си — това значи да намериш, че си нужен някому… Само физически силният е достатъчно уверен, че ще потрябва някому, и му стигат силите да дочака това. Дори и след смъртта. Но нали всеки може да стане физически по-силен отколкото е. Същото е и с таланта… Думи тук не ще помогнат. За нежността, тоест за това, че си нужен на другия, че си радост за него, се познава по очите.

Всички мълчаха.

— Невъзможно е да е толкова просто — каза ученият.

— Може! Аз чувствувам — може! — каза актрисата.

— Ще повярвам само на експеримент… — каза ученият.

— Моля — каза пришълецът. — Дайте да повикаме Сьомина!

— Сьомина?…

— Ех, вие… — каза пришълецът. — Хора на бъдещето… Припомнете си колко е направила за вас тя през целия си живот… Стараеше се да бъде красива, доколкото това й се удаваше, търпеше невниманието ви, докато се измори… Нима не видяхте каква красавица би могла да бъде?… Ето, питайте специалиста по облеклото.

— Да-да-да… — каза специалистът по облеклото. — Тя ми отвори очите… В следващия пролетно-летен сезон всички момичета ще носят престилки с изкуствени петна, да-да…

— Е!… — каза пришълецът и възбудено огледа всички. — Чувствувате ли към нея нещо друго, освен любопитство?…

— Повикайте я… — прегракнало каза ученият. — По-бързо… Какво седите?

— Не. Мен не ме бива за това — каза пришълецът. — В мен е сигурна, а на вас няма да повярва. Нужен е непознат за нея човек.

Специалистът по облеклото изскочи навън.

Всички чакаха. Далече равномерно тракаше часовник.

Върна се специалистът по облеклото.

Водеше я за ръката и я гледаше с очи като на Лайка.

Тя неразбиращо оглеждаше всички и всички виждаха как в нея нарастваше някакъв трепет.

— Муза, какво ви се иска сега най-много? — попита пришълецът. — От нищо не се бойте… Нали ми вярвате.

Всички чакаха.

— Бих искала да танцувам…

— Музика… — каза пришълецът.

И някой включи старата радиола.

— Момиче — каза пришълецът — дайте да покажем, че сме хора.

И Муза затвори очи.

Стоеше неподвижно сред кафенето. Радиолата засвири танц, лек и старомоден.

— Никаква подсъзнателна музика — каза пришълецът. — Никакви ултразвукове… Нормален танц… Никакви микроскопи и бормашини…

— Не… — каза сервитьорката Сьомина.

— Муза! Танцувай! — извика пришълецът. — Не ме предавай! Танцувай, Мусенка!

— Сега ли? — попита девойката.

— Да, сега.

— Ей сега… — каза девойката. — Ей сега…

Спусна ръцете си надолу, наведе се, после с едно движение отметна нагоре роклята си. Остана по каноничен костюм за художествена гимнастика. Разпери ръцете си встрани и вдигна глава към луната.

Започна да танцува.

Наливаха в чашата ми вино… — пееше плочата.

Все с лъжи ми очите кълвяха,

и ме учеха как да търпя.

А за щастието замълчаха.

Че е то като кораб без мачти,

че е то като шума на огън,

че е то като зов на тръбачи

в тропот дигнали буйни коне.

пееше плочата.

— Когато хората гледат танцьорка, разбират как изглежда щастието… — каза ученият. — Да… Вие сте прав.

Ти идваш в чуждото кафене… — пееше плочата.

С мириса на чужда трапеза живееш,

лееш сълзи над строфа фалшива,

пред очите на всички се смееш.

А до смърт искам аз красота,

до звезди, и до сълзи, до гордост!

Слиза слънце над тиха гора,

като бог с прерязано гърло…

пееше плочата.

… Ех танц, танц, какво правиш с хората?… Ех танц, танц, безмълвен разговор…

Танцът свърши… Девойката стоеше мълчаливо…

Знаменитият учен беше неподвижен. После изтри лицето си. Стана. И направи няколко странни крачки. И веднага не можеше да се разбере, че той танцува. Неловко. Под акомпанимента на музика, която чуваше само той. И тогава към него се приближи актрисата и започнаха да танцуват — почти така добре, както Сьомина Муза — и ученият се стараеше с всички сили. И затанцуваха всички. Цялото крайпътно кафене. И танцът се пренесе в уличките…

И в общия танц и блъсканица никой не чу невисокия звук. Храс! — раздаде се звук, но никой не го чу. Освен пришълеца.

Той побеля. После се наведе и вдигна смазаната кибритена кутия, в която лежеше малкият убит гущер.

Пришълецът се хвана с ръка за сърцето и тихо си тръгна от танцуващото кафене.

Но и това никой не забеляза.