Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (12)

Нашият учен стил

— Уви — каза пришълецът. — Сега се шегувам само насън. Наяве съм сериозен като сапун.

Какви ти шеги. Този омръзнал на всички пришълец, този палячо, този клоун в оставка им съобщи, че знае как да приближи Златния век. Съобщи им с прозявка, със скучен глас, че вече се е заел с тази работа. Представяте ли си? „Едва ли това може да бъде работа на един човек“ — вежливо каза ученият, но пришълецът му обясни, че винаги от нещо се започва, че когато фашистите са настъпвали към Москва, а после тях ги погнаха назад, имало е някаква последна перушинка, която е преобърнала чашата на везните, и тогава е започнало тяхното отстъпление, че ако разтворът е пренаситен, нужно е само едно кристалче, за да започне всеобща кристализация. Разкри си картите, няма що.

— И вие ли сте това кристалче? — попита ученият.

— Аха… — каза пришълецът. — Аз съм кристалчето. Сьомина е перушинката.

— Пак тази клоунада — каза ученият.

Никой не гледаше сервитьорката Сьомина. Съвсем се бе отпуснала жената. Седеше като рохкава купчина до тезгяха и гледаше в пода. Но не я закачаха, защото се чувствуваха виновни.

— Разбира се, ще те сменя — каза на Сьомина приятелката й. — Но да беше се преоблякла или… Престилката ти е мръсна, неетична.

— Гледай си работата — каза оберкелнерът.

— Не разбирам — каза Валентина Николаевна — какво става? Защо всички се тълпят около него? Защо човек ви се надсмива цял ден и всички си давате вид, че така трябва?! Мъже, накарайте го да дойде на себе си!

Сервитьорката Сьомина вдига глава.

— Не е хубаво, Валентина Николаевна — каза тя. — Знаменита артистка сте, не ви прилича.

И пак никой не се намеси. Само Валентина Николаевна допря кърпичка до очите си.

— Ах, оставете ме! — каза тя. — Просто съм уморена…

— Тя е уморена… — каза пришълецът. — Ти си се уморила, а на мен просто силите ми свършват… Ако знаехте как всички вие ми пречите… Когато провеждате експеримент, вие се заключвате в лабораторията, а какво да правя аз, щом моят експеримент е винаги сред тълпата… А отгоре на това искате да ви разкажа същността му… Добре, ако всичко се развали — сърдете се на себе си. Исках да бъде по-добре… Притиснахте ме в ъгъла, силите ми свършват.

Тихо стана в крайпътното кафене, в кафенето резерват, в музея на открито, където хората се събират, за да почерпят от старото време идеи за бъдещето.

— … Преди много години тръгнах на поход за красотата… Бяхме трима, сега двамата вече не са с мен… Търсихме я всякак, и механично я търсехме — комбинирахме признаци, за да съставим еталон и прочие… Понякога я намирахме, понякога не и всеки път се натъквахме на феномен. Всеки път се оказваше, че красотата не е извод, а несъзнателно откритие, не е резултат от механично сумиране на признаци, а скок. И когато решихме да разберем този феномен, възникна нова трудност… Да разбереш — значи да опростиш… Този, който разбира, е по-сложен от това, което разбира. Затова, за да разбере себе си, човек трябва да стане по-сложен от себе си. Как може да стане това?… Оказа се, че човек може да разбере себе си, когато в мозъка му възникне образ… Какво е образът, никой не знае, но той възниква и ако възникне у великани на духа, този образ живее хилядолетия и всяка епоха намира в него сходство със себе си… Помните ли историята с Нефертити? Египетският скулптор е създал образ, чийто прототип е била някоя забравена царица. Няколко хиляди години разбирането, че този образ е прекрасен, е тлеело като въгленче, докато в двадесети век не избухна като огън и се появиха стотици хиляди високи и тънки момичета с бадемови очи и тънки шии на царици… А Ярославна, а Джоконда, а Офелия, а колко хора носят цял живот в себе си Бетховеновата песничка, в която не можеш да разбереш какво е мармот — зверче или дете… Образът омайва, примамва и човек се досеща какъв може да бъде… Откъде се взема образът, щом е породен от човек, който за миг е бил по-сложен от себе си?… Вдъхновение отгоре?… А откъде отгоре?… Какво може да бъде по-горе от човека?… Не знаете?… И аз не знаех… А после се досетих — Човечеството… За да разбере човек себе си, е нужно човечество… Достатъчно е да застанеш на това гледище и много неща започват да ти стават ясни… И тогава си помислих: ами ако старият израз — идеите се носят из въздуха — трябва да се разбира не в преносния смисъл, а буквално? Ами ако те действително се носят, и човекът, който поражда образа, просто несъзнателно фокусира тези идеи в оня щастлив момент, когато е предразположен към това, когато е назряла в него мъката по разбирането и когато се е освободил от пречките? Ами ако индивидуалният мозък не еволюира, защото еволюира общият мозък?… Ами ако сме свързани един с друг много повече, отколкото ни се струва и несъзнателното влияние е по-силно от съзнателното?… И тогава си помислих — ако това е така, трябва да се отдалеча в някое затънтено място, за да се избавя от вредните пречки и ако образите са несъзнателното влияние на човечеството върху един човек, те ще ме застигнат и там… И отидох много години напред и дочаках да се родят образите и разбрах, че ги чакате, без сами да разбирате това и разбрах, че е време да се връщам. Започнах да мисля за тях вече съзнателно и вашите усилватели, драги господине, ги приеха… Това е всичко.

Всички мълчаха, сякаш се бяха събудили на разсъмване и не искаха да прогонят виденията си и да пристъпят към делата на деня.

— Как да се повярва в това?… — попита актрисата знаменития учен.

Но ученият мълчеше.

— А какво е мнението ви за Бетовен? — попита пришълецът. — Добър човек ли е или свадлив?

Ученият само махна с ръка. После извади една голяма носна кърпа и си избърса лицето. После дълго я сгъва, сякаш чакаше нещо.

Приближи се сервитьорката Сьомина. Очите й горяха.

— Дайте да ви подстрижа — каза тя, протегна ръка и я прекара от долу на горе по тила му. — Аз умея…

— Безполезно е да кокетничиш с мен — каза той. — Аз съм омагьосан.

— Вие сте неподстриган — каза Муза. — Защо говорите така, сякаш ние не вярваме? Сега ние вярваме. И така всичко ни е ясно.

— Какво пък ви е ясно? — язвително попита актрисата. — Какво именно?

— Ами ясно ни е — каза Муза Сьомина — че изкуството трябва, разбира се, да се занимава с познанието на човека… но главната му задача е — да въздействува върху човека…

— Не спя ли? — попита пришълецът и се огледа.

— Мълчете — каза сервитьорката Сьомина. — Що се отнася до познанието, то колкото по-индивидуално е описанието, толкова е по-общо…

— Сериозно ви питам — не спя ли?

— Не спите, не спите — небрежно каза сервитьорката Сьомина. — Казвам: описвайки индивидуалните дълбочини, ние се приближаваме към единството на вида с названието „човек“… Не е ли най-важното да търсим онова единство на противоположностите, което е съществено именно за човека и върху което могат да се изграждат примерите на дискретната красота.

Всички опулиха очи, а пришълецът подскочи силно възбуден.

— Не, аз, разбира се, не с всичко съм съгласен! — каза той. — От много неща отдавна вече съм се отказал! И ми беше забавно да се сблъскам с мисли, които вече са далеч от мен. Но чуйте! Чуйте, защо започнахте да говорите така?

— Как? — попита сервитьорката Сьомина.

— Занимавали ли сте се някога с естетика?

— С какво? — объркано попита Сьомина.

Пришълецът седна и започна да я гледа. После се удари по челото, обърна се към учения и каза:

— Как не се сетих веднага… Та това е вашият учен стил!

Ученият бавно вдигна глава. Сега всички загледаха него. Лицето му беше каменно, а през челото му се бе издула една вена.

— Почти повярвах — каза той. — Искам да повярвам… Но с какво можете да докажете, че това не е мистификация?… Защото ако всичко това е така, значи започва Златният век… Едно доказателство… Аз съм учен… Едно…

— Знам как ще започне това, което ще видите, когато се върнете при своята апаратура — каза пришълецът. — Сега вярвам, че експериментът успя…

— Как ще започне… това, което ще видя… как? — ученият почти не дишаше.

— Ще видите третия етаж на жилищен дом. Там ще се разнася много хубава музика… — каза пришълецът.