Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (11)

Кукуригане на петел

После кралицата казва:

— Доведете арестувания.

И канцлерът и стражата въвеждат Шекспир.

— Ти ли си авторът на престъпната пиеса, играна вечерта срещу бунта?

— Не, ваше величество.

— Какво значи това?

— Пиесата бе преписана преди много години. Това е стара пиеса.

— Не знаех — казва кралицата. — Аз добре се отнасях към вас, актьорите — а ето ти си под стража. Защо ме излъга?

— Не съм ви излъгал. Под стража съм, защото казвах истината.

— Истината?… Тогава кажи защо народът мълчеше, когато преминавах?

— Не трябваше да екзекутирате Есекс.

— Така… Защо не трябваше?

— Народът обичаше Есекс.

— Ако го обичаше, щеше да тръгне след Есекс.

— Народът обичаше кралицата.

— Ти все лъжеш! Какво го засягат народа графските разпри с короната?

— Цялата работа е в Ирландия… Народът се надяваше, че Есекс ще прекрати тази война.

Настъпи мълчание.

— Да — каза кралицата. — Не трябваше да го екзекутираме. Но нищо не може да се направи. Късно е… Дълго управлявах и доскучах на моя народ… Народът сега не ми вярва.

— Тълпата не решава нищо — каза канцлерът.

— Тълпата решава всичко — каза Шекспир.

— Той е прав. Не ми пречете, милорд — каза кралицата. — Кажи ми, защо живееш, защо пишеш пиеси? Не мога да те разбера, а не обичам така.

— За това вече ме пита граф Ретланд.

— Грачиш като стар гарван и всичките ти пиеси са пълни с кръв.

— Живеем върху буре с барут и предупреждавам за опасността!

— Така… Пак си прав… Това също е нужно на Англия. — Тя плесва с ръце и влиза слуга. — Повикайте стражата… Освободете моя актьор — казва тя на канцлера. — И пригответе указ за произвеждането му в камер-юнкер.

— Господарке — казва Шекспир — птиците в клетки не пеят, само така изглежда… В действителност плачат.

— Не ме сърди — възразява кралицата. — Прави каквото трябва. Върви.

И Шекспир излезе.

— Господарке, време е да вземете лекарството — каза камериерката.

— Оставете ме да умра спокойно… защото англичаните са ми станали толкова скучни, колкото и аз на тях! — каза кралицата.

И тук ние свършваме разказа за кралицата, защото Шекспир излезе на брега на Темза.

… Върху една мочурлива площадка край река Темза стои шестоъгълна кула. Тя е от греди, към върха се стеснява.

Около кулата има тинест зловонен ров. През този ров са прехвърлени мостчета. Те са хлъзгави от калта.

На върха на кулата се намира полуприведената фигура на Атлас, носещ земното кълбо. Това е театър „Глобус“. Вратите му са разтворени и е празен.

По дървеното мостче бързо върви жена. Загърната е в плащ и е прекрасна.

— Уили! — извиква тя и се спуща към Шекспир по хлъзгавото мостче.

— Защо си в града? — пита той, подхващайки я.

— Дойдох да те видя… Казаха ми, че и ти си заловен.

— Защо си сама? Къде са хората ти? Нали знаеш какво става в града?

— Дойдох да те видя… Исках да разбера нещо за теб в театъра… Мислех…

— Театърът е още празен. Днес спектакълът е по-късно… заради събитията. — Неочаквано той се усмихва криво. — Нали ще представяме моята нова пиеса.

Тя го погледна недоумяващо:

— Написал си нова пиеса?… В тези дни?

— Да, завърших я. Но се боя, че никой няма да дойде… Може би ти ще дойдеш?

— Не, Уили, няма да дойда. — Погледът й стана почти зъл.

— Имаш свиждане?

— Отивам в Тауер.

… Мрак в затворническа килия. Мокри стени, слама. Елизавета е навестила мъжа си в Тауер.

— Колко е хубаво, че дойде… Мислех, че няма да дойдеш — казва Ретланд. Той целият трепери. Тя също трепери и гледа настрани.

— Само мен ли обичаш, Елиз?

— Да, Чарлз, само теб… Тук е ужасно, Ретланд, но бъди мъжествен.

— В този ден се оказахме сами… Ето кое е най-ужасното, Елиз. А се надявахме, че това тъпо стадо ще могат да го вдигнат нашите викове или онази жалка пиеса, която поръчахме в навечерието… Елиз…

— Какво?

— Силно ли ме обичаш?

— Да.

— А защо все ми се струва, че си развратна.

— Е, няма какво да се прави!

… Рев на тълпа, намираща се на площада срещу двореца на кралицата. Скърцащ, подпухнал проповедник в черно държи реч пред хората, обхванати от страх.

— Истина ви казвам! Причината за въстанието е грехът, причина за греха — пиесите. Когато камбанният звън призовава на проповед — тръбите зоват на представление! Сатаната хвана в мрежите си самия граф Есекс и го тласна към безбожното въстание! И ето сега той е екзекутиран, а ние търпим поражение от еретиците ирландци! Причината за войната е грехът, причината за греха — пиесите! Опасни са театрите и актьорите са излишен сорт хора! Да вървим да разрушим свърталището на нечестивците! — крещи проповедникът, слиза от подиума и тълпата с рев тръгва след него по улицата.

… Рев на тълпа в театър „Глобус“, на чиято сцена представят пиеса в стихове и хората посрещат с рев думите на актьорите.

— Как, се казва пиесата? — пита един закъснял.

Не му отговарят.

— Кой е авторът?

— Запуши си устата и слушай!… Не ни пречи да гледаме…

— Е-де, е-де — заплашително казва закъснелият.

Но за яката го отмества една мръсна ръка и той, озъртайки се назад, разбира, че е по-добре да стои мълчаливо.

… Зад завесата стоят актьори, чакат да излязат и гледат през пролуката.

— Добре върви — казва един, чувайки ту мигновен рев, ту също така мигновена тишина. — Театърът е препълнен. Уили винаги привлича хората.

— Бедният — казва друг. — Жалко, че заминава в своя калпав Страдфорд при калпавата си жена, при калпавите си братя…

— Къде отиде той, Бербедж?

— Една жена дойде при него.

И всички чуха виковете на приближаващата се тълпа.

— Долу нечестивците! — крещи подпухналият проповедник и тълпата повтаря след него. Но нестройно. Тъй като тълпата в театъра настръхва с тояги и ножове.

— Долу нечестивците! — самотно вика подпухналият.

После някой от приближилите се пита:

— А какво дават при вас?

— Трагедия — викат от театъра. — За нещастния датски принц и безпътната му майка, която го затрила!… Съчинение на Уилям Шекспир.

И тълпата отвън започва да оредява, без да обръща внимание на проповедника. Представлението продължава.

— Не мога повече… да си вървим… — казва Елизавета.

— Да си вървим — отвръща Шекспир.

И те излизат от театъра.

Мъгла.

— Странно е всичко това — казва Шекспир.

— Кое, Уили?

— Пристигнах в Лондон и попаднах на самото дъно на клоаката. Разбира се, там не ми хареса. После тръгнаха пиесите ми и образованите хора ги презираха. Но аз все пак се издигнах нагоре. Горе срещнах теб. Останалото също не ми хареса. И веднъж внезапно разбрах, че такъв като мен не трябва да бъде нито долу, нито горе. Трябва да бъде знаеш ли къде?

— Къде?

— Отпред… Ние вървим по страшен път и аз трябва да съм отпред. Това е най-трудното, но какво да се прави?… Между впрочем някога предполагах, че мразя хората… разбрах, че ги обичам — каза Шекспир и се засмя.

— Не бива, Уили… Защо се смееш?

— Защото ми се иска да плача… Нали се разделяме с теб, Елиз?

— Откъде знаеш?

— Веднага разбрах, момиченце… Затова си дошла.

— Не мога иначе — каза тя. — Знаеш какво време е сега… Хаос… Не искам да участвувам в него.

— Времето на Хаоса… Всички възли, свързващи хората, се разкъсаха… Жени убиват мъжете си, мъже жените си… Баща гони дъщеря си, дъщерите баща си. Брат брата предава и приятели приятелите си. Мъртвите излизат от гробовете си, за да плашат живите… Свирепи бури се носят над света… И ние с теб се разделяме, Елиз.

— Така обещах на Ретланд.

— Права си…

И в този момент изтичва от театъра един актьор.

— Къде се дяна? — вика той. — Сега е твоето излизане, сянката на бащата! Забрави ли?

Шекспир объркано търка чело.

— Ах, дявол да го вземе — казва той. — Сянката на бащата се появява втори път… Елиз, почакай ме, Елиз… Ей сега ще се върна… Не съм ти казал нещо важно…

Те побягват към театъра, а Елизавета Ретланд, графинята, поглеждайки след него, си отива с наведена глава и без да се оглежда. Та тя е обещала на мъжа си да не се среща с него, с този непонятен човек. Случва се, знаете ли, случва се, та нали… в действителност тя не е развратна!…

И когато Шекспир се върна, само вятърът вдигаше сламата по калния бряг и крещяха свраки.

Голите очи на Шекспир са като на китайско куче… като на болна маймуна. Така побледня, че върху лицето му се виждаха само голите зеници на очите му.

И в този момент към него се приближи проповедникът, черният графоман.

— Уилям Шекспир! — каза той пронизително. — Направих откритие. В предишната ти пиеса злодеят Ричард споменава Макиавели! Но Ричард не е познавал Макиавели! Съчиненията на Макиавели са излезли на бял свят след смъртта на Ричард!

— Глупак си ти — каза Шекспир. — Уморих се от теб.

— Аха, невежа! — закрещя черният графоман. — Хвана се в капана. Надува се, надува се и се пръсна!

— Гледай — каза Шекспир. — На покрива на нашия театър стои Атлас. Виждаш ли как се е превил о три? Защо се е превил? Носи земното кълбо… Тридесет години аз влачих земното кълбо… и се пръснах…

— Какво земно кълбо? — пита графоманът.

Шекспир мълчи.

— Смяташ ме за глупак… — казва тъжно оня и си отива.

Дотичва актьор.

— Сбогом, Бербедж — казва Шекспир.

— Къде отиваш? Пиесата още не е свършила!

— Пиесата още не е свършила, Бербедж, но в тази пиеса ролята ми е малка… Роля на беден призрак. В първо действие идва, във второ си отива. Аплодисментите получават другите… И това е справедливо… Кой ще аплодира един покойник?

Неистов взрив от аплодисменти и викове на тълпата от зрители в „Глобус“.

— Кукуригане на петел, чуваш ли? — казва Шекспир, сочейки към ревящия от възторг „Глобус“. — Щом кукуригат петли, значи скоро ще съмне… Порядъчният дух трябва да си върви… Няма какво да се прави.

Сред рева на тълпата, която го приветствува, смъквайки перуката и избърсвайки с нея студената пот, грима и сълзите си, Уилям Шекспир се скрива в мъглата.

… Мъгла… Мъгла…

Какво са дъждът и вятърът? Нищо… дъжд и вятър виждаме всеки ден…