Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (10)

Начин на живот

Така спокойно беше всичко в тази уличка, а сега тръгна една скрита възбуда и треска. Сякаш нещо се бе преместило, някакви сили се бяха раздвижили и макар че никой не признаваше, чувствуваше се, че всички си пречат един на друг, струпали се върху една педя място и чакат кой пръв няма да издържи и ще освободи място. Но никой не си отиваше. Тясно стана в крайпътното кафене.

— Добре, няма друг изход — каза знаменитият учен. — Ще трябва да ви разкажем това-онова. Слушайте.

Пришълецът и знаменитият учен седяха тъжни и все не можеха да се разберат. И двамата не казваха главното и значи същността на разговора стоеше някъде встрани и работата стигна до задънена улица и оставаше само един изход, най-прост и детски — пълната откровеност. Но точно от това ученият се боеше най-много.

— Да, боя се — каза ученият. — Опитът ни се базира на това, че някой непознат човек сам, без подсказване ще донесе решението, което търсим. Ако ви разкажа същността на експеримента, може да се счита, че не се е състоял… Добре… няма друг изход, ще трябва да ви разкажем това-онова… Слушайте…

Пришълецът отвърна:

— Защо ми трябва да слушам онова, което и сам знам?…

Ученият подскочи, пъхна ръце в джобовете си, после погледна спокойното лице на пришълеца и пак седна.

— Защо все ме дразните? — попита той.

— Заради апломба ви — каза пришълецът. — Затова че сте очаквали да се появи някой по-солиден от мен.

— Не се сърдете — раздразнено каза ученият. — Времената се измениха. Сега преобразуват света не странствуващите ентусиасти, а крупни научни колективи.

— Считате изкуството за остаряла професия?

— Не професия… Остарял начин на мислене.

— Изкуството не е мислене — каза пришълецът. — По това се различава от науката… Науката може да ни научи само на това, което сама познава, а изкуството — дори и на онова, което не познава.

— Как може? Помислете…

— Науката има начало, а изкуството няма — каза пришълецът. — Щом човекът е оживял, преди да измислят лекарите, значи природата е измислила начини за неговото съхраняване, преди да се появи медицината. И така е във всичко. Музиката е съществувала, преди да измислят нотите. Литературата е съществувала преди писмеността, живописта — преди откриването на анатомията и перспективата. Изкуството съществува толкова време, колкото и човекът. То се отличава от дишането само по това, че нуждата от дишане е еднаква у всички, а от изкуство — е различна. Затова в науката вдъхновението е рядък случай, а за изкуството то е задължителен минимум. Макар че също е доста рядък случай…

— Вие противопоставяте науката и изкуството — каза ученият. — Глупаво е.

— Не. Някога те ще се слеят. Само съм против високомерието.

— Е, стига толкова — каза ученият и стана. — Съмнявам се дали има някакъв смисъл това, което наговорихте.

— О, разбира се, че ви стига толкова — каза пришълецът. — Всеки интелигент скрито си мисли, че еволюцията е завършила именно при него… Отначало призовава към съмнение, тъй като съмнението е основата на науката, а после озверява, когато се съмняват не така, както той е призовавал.

— Получихте ли си го? — попита Валентина Николаевна. — Нали ви предупреждавах… Само дърдори… Доволна съм, че си получихте заслуженото… Безполезно е да се разговаря с него… Само си губите времето.

— А ти защо си лоша актриса? — попита пришълецът. — Нима така би играла, ако знаеше за какво е изкуството?

— Аз знам — каза тя.

— Сто хиляди трактата за изкуството не могат да отговарят на един-единствен въпрос — що е изкуство. Очевидно — това означава само едно: написани са не на езика, на който е зададен въпросът… Какво играеш сега?

— Офелия. Защо?

— Господи! — каза пришълецът. — Та ти не можеш да играеш Офелия! Ти си интригантка, а Офелия е скромна като лястовичка.

Актрисата го гледаше изпод вежди.

— Но мен ме хвалят не само глупаците… — каза тя. — Излиза, че само ти си прав?

— В изкуството това се случва доста често, Офелия, о нимфо!

— Значи смятате, че изкуството е по-прогресивен начин на мислене? — попита ученият.

— Ама не на мислене! — каза пришълецът. — А на живот! При това най-висш начин!

— Какво означава това на практика: изкуството — начин на живот? — попита ученият.

— Ами това, че когато човек възприема изкуството, той е друг човек, не като всеки ден. Не вярвате ли? Сега ще ви покажа…

Сервитьорката Сьомина полека все се промъкваше и промъкваше и сега стоеше до масичката. Пришълецът се обърна към нея.

— Попитайте ме вярващ ли съм — каза й той.

— Вярващ ли сте? — покорно попита тя.

— Да — отвърна пришълецът.

— Колко странно — каза тя. — Съвсем не ви личи. А в какво вярвате?

— Във вас — каза пришълецът.

— Нима не виждаш?! — развика се приятелката й. — Той те занася!

— Не ме занася — каза сервитьорката Сьомина.

— Тоест как не те занасям? — каза пришълецът. — Именно занасям те! Вие попитахте вярващ ли съм… Вярвам в това, че докато дълбоко в душата си знаете, че сте красавица, нищо не е изгубено… Вие сте красавица, нали знаете това?…

„Ама че го изтърси — помислиха си всички, когато погледнаха с уплаха сервитьорката Сьомина. — Н-да, изтърси го. Лъжи, но с мярка.“

— Нали знаете това?

— Не…

— Не лъжете! — изкомандува той. — Съмнявате се в това само в метрото!

— Защо в метрото?… — жално каза тя. — Не…

Всички гледаха към тях. Разиграваше се някаква атракция. Само че каква, никой още не можеше да разбере.

— В метрото, защото когато сядате на седалката, най-красивите младежи сядат до вас… И тогава се съмнявате, че сте красавица… Защото те сядат да гледат девойките, които са отсреща. Всички бяха с внимателни, напрегнати лица.

— Не се бойте от тях — каза пришълецът. — При всички е същото… Отговаряйте — истината ли казвам?

— Истината… — пресипнало каза тя. — Откъде знаете за метрото?

— Никой не обръща внимание на съседа си — каза пришълецът. — Всеки гледа само седящите отсреща — той обгърна с поглед всички. — Но сега… от този момент и вовеки веков… всички ще знаят, че вие сте красавица… Всички… Дори съседите ви в метрото ще знаят…

Що за същества са това жените, дявол да го вземе! На всички им стана даже страшно. Пред тях стоеше красавица. Пристигналият специалист по модата, като се промъкна до масата и огледа Сьомина, бързо си записа в бележника: „Мръсна престилка! Перспективно!!“ — и сложи удивителни.

— Как се казвате? — попита пришълецът почтително.

— Муска се казва! — язвително извика приятелката. — Галено Муска!

— А иначе? — попита той и се хвана за челото, сякаш се бе объркал.

— Иначе се казвам Муза — каза сервитьорката Сьомина.

Пришълецът потърка челото си, взе си торбата, огледа всички и тихо си тръгна. После се върна:

— Така си и мислех… Така си и мислех, че се казвате Муза — каза той. — Кой друг може да им бъде сервитьор?…

После си отиде.

— Граждани, кой е този? — попита приятелката на Муза. — Валентина Николаевна, кой е този човек?

— Не зная… — каза актрисата. — Никога не можах да разбера… Беше клоун…

— Не плачи — каза на Муза приятелката й. — Не плачи…

— Обичах го… — каза Муза. — Цял живот.

И в този момент започна някаква блъсканица. Никой не разбра веднага. А после изведнъж до масичката се появи пришълецът.

— Слушайте, дайте да седна — каза той. — Това е моето място.

Вече никой нищо не можеше да разбере.

— Върнах се, за да видя какъв е ефектът — обясни той. — По-рано това добре го правех… Страхувах се да не съм се отучил… Изглежда, не…

Всички станаха скучни.

— Ти сигурно и от ковчега си ще станеш да видиш как те погребват — каза Валентина Николаевна.

— Не. Няма да стана — каза пришълецът. — Смъртта е волев акт. Ако умра — значи, всичко ми е опротивяло.

— Защо е тази клоунада? — каза ученият. — Защо допускате да ви се надсмиват?…

— Недейте! — каза Валентина Николаевна. — Той винаги е смятал, че истинска клоунада е не когато зрителят се смее над клоуна, а когато клоунът над зрителите…

Хората мълчаливо се отдалечаваха от масичката.

— Ето — каза ученият. — Време е да започнем сериозен разговор… Ако сте готов, разбира се…

— Затова се и върнах — каза пришълецът. — Аз съм готов… А вие — не знам…

— Готов съм.

— Тогава ето какво… — каза пришълецът. — Работата е там, че в един прекрасен момент… приборите във вашата лаборатория откриха, че отнякъде от ефира започнаха да постъпват остро сюжетни видения…

Ученият рязко се отдръпна назад и напрегнато загледа пришълеца.

— Не само това — дружелюбно каза пришълецът. — С хората, които наблюдаваха тези видения, започнаха да стават странни неща… Всеки, който ги видеше, откриваше, че животът му върви не както трябва, че не е познавал себе си и че всъщност трябва да започне отначало…

— Минутка… — рязко каза ученият.

Извади една радиостанция, щракна копчето и каза невисоко:

— Първи се обажда… Да… Аз съм… Блокирайте крайпътното кафене… Глуха защита. Максимална… Ще я снемете, когато си отида…

Щракна копчето и пъхна радиостанцията в джоба си.

После повика оберкелнера и се разпореди всички да излязат от кафенето. Почака, докато всички сервитьорки и майстор готвачът, и оберкелнерът излязоха на поляната и седнаха на тревата при посетителите, преброи ги, после се върна при масичката.

— Сега… — каза той и се ослуша. — Сега…

— … га… — отвърна ехото.

— Продължавайте — каза знаменитият. — Нужни са предпазни мерки…

Гласът му звучно отскачаше от невидимия купол, покриващ кафенето.

— Техника на границата на фанатизма — каза пришълецът. — А каква полза? Все едно, ще трябва да пуснете тук всички.

— В никакъв случай!

— Защото сега ще се убедите, че това не е ваш експеримент, а мой… А моят експеримент може да се проведе само сред тълпата и на нивото на тълпата.