Михаил Анчаров
Разводач на крокодили (1)

Вдигай войската

… В този момент изключиха апаратурата и настъпи пълна тишина.

Оставиха го малко да си почине, а после отвориха дебелата врата и изтикаха креслото в светлата стая.

Изтриха потта от челото му и откопчаха ремъците на креслото. Стана и се протегна с пращене.

Момичето лаборантка го гледаше съчувствено и доброжелателно. Защото беше знаменит учен и добър човек.

— Готов ли сте? — попита тя.

— Да… Днес беше съвсем ясно — каза той. — Можем да започваме.

Лаборантката натисна копчето. Ученият взе микрофона. В лабораторията се бяха струпали всички сътрудници. Чакаха със затаен дъх.

— … Ордата спря и скърцането на каруците стихва — започна да диктува ученият — препуснаха конници край каруците с насядали в тях жени. Подплашена от шума, във въздуха се издигна тънка чапла и се отрони на земята синьо перо… Полетя, момък на гривест кон…

На горния етаж затракаха телетипите…

… Ето, наведе се както препускаше и вдигна от земята синьото перо на чаплата… Приближи се към каруцата, в която стара жена кърмеше дете и като извади перото, лекичко погъделичка по ухото старата жена. Тя махна с ръка, мислейки, че е муха. Той пак я погъделичка.

— Мамо, това е нашият Одон — каза момчето, което седеше в каруцата.

Майката се обърна.

— У-у, безсрамник — каза тя, като го заплаши с юмрук. — Ще те науча аз тебе.

Момъкът прихна и препусна нататък, пущайки поводите на коня и забождайки в острите си коси синьото перо.

— Ах, колко е красив нашият най-голям син! — каза майката, гледайки след него.

… Надойдоха воините. Струпаха конете си, очаквайки заповед. Веят се на копията боядисани конски опашки и шаманите^[1] се валят в праха на пътя. Откъм групата на военачалниците се пръснаха конници в разни посоки и войската започна да се разделя на хиляди. Ето, строи се и бързо тръгна напред с грохот на копита. И където минеше тази войска, там оставаше само черна пръст.

… Конете зацвилиха.

— Вода — каза първият, вдишвайки с ноздри утринния въздух.

Бавно излезе войската на брега на широката река, конете се втурнаха към водата, но ездачите ги възпряха.

Излезе войската на брега и спря, притаила дъх.

В първите лъчи на слънцето, в утринната мараня, високо върху хълмовете се бе разпрострял Киев. Татарите като замръзнали гледаха нататък, където бяха белите хълмове сред зеленината, където блестят безброй куполи, където във влажната сянка спят белите къщи и каменните стени на Кремъл.

… В тишината се разнесе конски тропот. Към момъка с перото на чаплата в косите препусна воин. Без да каже ни дума, той хвана коня за юздите и се понесе с момъка към групата на военачалниците. Когато долетяха, двамата паднаха от конете на земята. А когато станаха, срещнаха кривия поглед на рицаря, чието единствено око блестеше изпод черния китайски шлем.

— Субадай-Багатур — каза пристигналият воин и кимна към момъка — този ще отиде.

Едноокият се обърна въпросително към стоящия до него млад монголец с лице на рис. Младият, облечен ярко, небрежно кимна в знак на съгласие и се обърна.

— Хан Батий реши: нека да замине — каза едноокият и момъкът с перото на чаплата в косите скочи на коня си и препусна към реката.

Навлезе във водата и заплува към Киев редом с коня, държейки се за високата дъга на седлото. А Батий, останалите ханове и цялата войска гледаха след него.

… Киев е на хълма. Мълчание. Скърцане на кладенец. Тишина. Плясъкът на Днепър.

Татаринът е преплувал Днепър и гледа от храстите…

Девойката загреба вода от кладенеца и звънки капки падат върху дървените капаци… И татаринът се успокои, разбра, че на брега няма войска. Но е такова утро, че девойката се озърна към Днепър. Приближи до реката, която тихичко гали камъчетата, и без да сваля кобилицата, се наведе към водата и откъсна една лилия до самото лице на татарина. И когато се наведе съвсем ниско, обръщайки към него нежното си ухо, момъкът предпазливо извади синьото перо от косите си и погъделичка девойката по ушлето. Тя недоволно махна с ръка й тръгна нататък. Момъкът се усмихна, изпращайки с очи тънката фигура, която се отдалечи от него, полюшвайки се боса по росната трева. Ето, изгуби се в зеленината…

Момъкът извади парче овчи кашкавал, отхапа си, подъвка малко. Безшумно отпи вода от Днепър, още веднъж се усмихна, поглеждайки нагоре към стръмния склон и държейки се за опашката на коня, заплува обратно, за да съобщи, че войска няма.

 

 

… На юг Киев се простира до дола Перевесище, на изток се спуща стръмно към река Почайна. Кръст след кръст се възправят в зеленината и слизат надолу — там тече и се прелива златен блясък. Там Днепър-Словутич тече по камъчетата, по речния пясък. Градини. Слънце.

Девойката влиза през вратичката и върви към къщата, която е в градината до самия склон.

— Ставайте, дядо Митуса… е? — казва тя. — Че изворна вода съм ви донесла… Такава студена водица, изпод самия склон — казва тя, оставяйки дървените ведра на утринната земя.

Един висок човек стои до градинката и гледа право пред себе си по посока на Днепър и лек ветрец полъхва редките му бели коси. Челото му е високо и изпъкнало, очите му са светли, ноздрите тънки и цитра във везан калъф е преметнал през рамо. Изправен гледа нататък, откъдето вятърът донася скърцане някакво или шум.

— Та вие вече сте станали! — учуди се девойката. — А защо не спите? Какво слушате така?

— Кажи ми, Марюшка, кажи, скъпо мое дете, не чуваш ли скърцане отвъд реката?

— Не, дядо Митуса, не чувам. А защо сте взели цитрата си? Или си отивате от нас? Та къде ще идете? Вече сте стар. Сигурно костите ви скърцат.

— Не костите ми скърцат, а мъката наша пристига на скърцащи каруци, чужда войска се катери по брега.

— Дядо! Дядо! Сторило ви се е! — вика девойката.

— Не ми се е сторило, детето ми… Вдигай хората и бягайте в крепостта… А аз ще тръгна по земята помощ да събирам… — каза славният певец Митуса и заплака.

И в отговор на сълзите му полетя и се заби в небето припрян и отчаян камбанен звън.

… Дъжд се лее неспирно. От мокрите къщи и градини се вдига пара. Митуса влезе в града.

Митуса влезе в двора и го въведоха при княза.

— Митуса, дойде, княже — каза воинът.

Тънкият княз стоеше до прозореца. Една три мънистена обеца трептеше на ухото му. Митуса се приближи.

— Вест донесох, княже Рюрик — тихо каза Митуса. — Хан Батий е обсадил Киев — майката на руските градове.

Князът се обърна рязко, погледна в лицето Митуса и се отдалечи от него.

— Побързай, княже — каза Митуса високо. — Забрави враждата.

— Не — звънко каза князът и се обърна към прозореца.

А зад прозореца сено возят, дъжд ръми. И с огнени очи гледат Митуса приближените на княза хора. Като него тънки и силни. И тогава Митуса взе цитрата си.

— О-ой — протяжно изрече Митуса и удари по струните.

И всички видяха как се залюля и се изкриви хоризонтът.

А по изкривения хоризонт препусна витяз на гривест кон.

Вдигна тежка десница над очите си и погледна право напред.

И страшно, и близко се раздвижи изведнъж огромното му лице.

Удари още веднъж Митуса по струните и надвисна черен облак.

Разкъса се на парцали и врани накацаха по черепите.

— Ти, Митуса, проклет карпатецо… Галичанино отречен… Езичнико… — каза князът.

А Митуса пееше.

… и видяха всички…

Падат гръцките статуи на Женския пазар.

Падат бронзовите коне пред Десетинната църква.

Корнизите от бял мрамор и стените.

Цокълът от полиран червен гранит се пропука.

— Вдигай войската — извика Митуса — и отивай да спасяваш Киев!…