Михаил Анчаров
Синята жилка на Афродита (5)

Пунктът на срещата
Продължава да разказва Костя Якушев. Победа.

… Някъде лети самолет.

В синьо-бялото небе бръмчи самолет.

Какво ще видим, ако се облакътим на нагорещения от слънцето перваз на прозореца и погледнем навън през широкия, ярко очертан като на картина на Лактионов прозорец?

Ще видим долу теметата на пешеходците, отдалечени на девет етажа, и как при ходенето си изхвърлят напред направо изпод главите си ходилата на краката си.

Ще видим едно белезникаво синьо небе и облачета, разположени на сближаващи се към хоризонта редове. Разположени са така, за да създадат усещането за перспектива и пространство, реещо се някъде зад далечните върволици къщи, приближаващи се към нас като силуети, прощриховани от слънчевите ивички на покривите.

Виждаме светлия полет на гълъбите.

Черния полет на лястовиците в небето.

Виждаме и Москва.

А звуците… Боже мой, какви звуци чуваме! Чуваме припряното тиктакане на часовника върху масата, далечния сливащ се шум на колите по магистралата и шепота на листата на дърветата, натикани между залетите от слънце покриви на къщите. Чуваме още бръмченето на една муха на прозореца, чуруликането на птиците и далечната басова прозявка на летяща тройка изтребители, които правят завой и затова ти се струва, че летят в надпревара.

А ако се отстраним от горещия камък на перваза и се огледаме вътре в стаята, ще видим един квадратен будилник от Втори държавен часовникарски завод марка „Сигнал“ и две зелени стрелки, които показват дванадесет.

Ще видим и една млада жена, която спи на походно легло посред този бял ден и ще видим един бял чаршаф, който тихо лежи до нея, хвърлен на земята от сънената й ръка.

Тя спи посред бял ден, защото вчера имаше гости, малко си пийнаха, крещяха песни, а после тя и аз, художникът Костя Якушев с детския прякор Да Винчи, останахме двамата.

След това имаше една къса лятна нощ и едно дълго разсъмване, които не се описват в романите, за да не научат момченцата и момиченцата, които четат дебели списания, преждевременно, че това е хубаво.

В детството си се увличах от фантастични романи, в които се разказваше, разбира се, за бъдещето. И мен като всеки ученик, на когото тепърва му предстои да вземе участие в нечуваните удоволствия на възрастните, ме интересуваше, естествено, как ще изглежда там, в бъдещето, хубавият живот. А тъй като възрастните бяха отделени от мен с възрастов интервал, който все не се съкращаваше и границата му се отдалечаваше със същата скорост, с която се стремях да порасна, все не можех да се отърва от впечатлението, че възрастните са някакво особено племе, в което лично на мен все не ми се удава да попадна и което злоумишлено ме оставя зад борда.

И колкото и да възмъжавах, както и да пресмятах годините, които ме приближаваха към заветната граница, колкото и да преяждах от информация, сиреч знания, които ми се струваха синоним на възмъжаването, в резултат имах печалното съзнание за своята инфантилност и интелектуална незрелост.

Разбира се, аз с нищо не бях по-лош от болшинството порядъчни хора, които не се отклоняват от задълженията си към близките. Но в тези минути на прозрение ме гнетеше това, че с нищо не съм по-добър. Защото само усещайки себе си за нещо повече от другите, можеш да изпитваш радостното чувство на равноправието.

Четях тогавашните фантастични романи и като прескачах междупланетните битки, заледяванията на планетите и кибернетичните ужаси, всички тези поразяващи изводи от недостоверни данни, търсех сред монбланите от измислици онези места, където авторът разказва как според него изглежда хубавият живот. И точно тук започваше най-омразното, да не казвам ужасното.

Основната маса от прогнози по въпроса за хубавия живот, ако се махне камуфлажът и увъртанията, се свеждаше или до безделие, или до изпитания.

Безделието в тези случаи се осигуряваше от автоматиката, а изпитанията от услужливите стихийни бедствия, а също и от авариите на същата тази автоматика, тоест все от тази тренировка, а по-точно казано, дресировка на личността по предмета, среща с неочаквани неприятности, без които авторите не си представяха хубавия живот. Струваше ми се, че всичко това би могло да се нарече хубав живот само по недоразумение.

И на никой от тях, кой знае защо, не му идваше на ум, че хубавият живот се намира не толкова вън от човека, колкото вътре в него. Защото ако зависехме изцяло от външния живот и не притежавахме дискретност и самостоятелна неповторимост, бихме се изменяли изцяло с изменението на външните условия и тогава не би било възможно да се говори за човешки вид. Какво ти за човешки! Тогава и картофът, посят в тропиците, би станал да речем ананас, нещо, което, както е известно, не става.

Имаше, разбира се, фантазьори, които показваха как би трябвало да изглежда хубавият живот, ако човек вътрешно е подготвен за него. Но такива автори ги обвиняваха в ненаучност и затова те не принадлежаха към ведомството на фантастиката. Александър Грин, например.

 

 

Може би съм против науката? Боже опази. Против нейната самонадеяност съм.

Щом науката престава да разбира, че е само работник на строежа на етическия максимум, тя се превръща в спирачка и измама.

И в резултат — една огромна природа и едно треперещо човече на края на неизвестното.

И тогава си спомнят за поетите. Ето кой е максималист. Колкото и обич да му дадеш — все не му стига. Любовта на мъжа и жената, любовта на човека към човечеството, любовта на човека към природата — все му е малко. И ето любовта към по-малкия брат и търсенето на общуване, и нежността към звяра, и това, че човек не може да се нагледа на молещите очи на кучето и носи в пазвата си котенце или зайче и казва, че човешкото дете прилича на мече, и казва: ето зверчето бурундук^[1] — то е мъничко и опашката му е пухкава, седи на рамото ти и яде хляб от ръката ти, има три черни ивици, на ушите си пискюлчета и личицето му е умно — така една девойка ми описваше зверчето бурундук и аз повече никого не искам, дай ми един бурундук и край — обичам го. Ето програмата максимум. Нищо друго не искам, дай ми това и всичко е наред и ще описвам: него, и ще го описвам, търсейки наоколо трохичка от този рай дори под прага, дори в най-затънтените места, дори на война, където хората се бият до смърт, изливайки един върху друг безпомощността и злобата си заради мъката по ненамерения рай. И тогава яростта на объркания човек се обръща към учените — докъде ни доведохте вие, учени хора? Измислихте самовара и газената лампа и мислите, че съм щастлив и с това сте ограничили желанията ми и ето, бия се със себеподобния до смърт и дори развъждам добитък за клане. И тогава си изливат злобата за ненамерения рай върху поетите: защо пробуждате неизпълними желания, защо ни съблазнявате с неосъществими картинки, защо ни карате да тъгуваме по невъзможното? И ето че в пияна мъка бия любимата си за това, че не е безсмъртна и дрехите й, които й трябват само за да ги свалят в любовната игра, или са уродливи, или крият вехнещото й тяло.

Да изпеем песен за Гошка, по прякор Памфилий, защото той доказа.

 

 

Да възпеем мъжа, неговата сила и доблест, неговата нежност и ярост, чувството му за лакът и вяра. Защото няма безнадеждна битка и следата в сърцето е следа навеки. Защото вечно е в тревога човешкото сърце и няма такъв, който да е постигнал покой. Защото поетът е казал: забвението е празен и лъжлив звук, понятен само в гроба. Ни миналите радости, ни щастието, ни мъките си сме в сила да предадем на забвение. Каквото заседне в душата ти — там си остава. Няма по-дълбоко море, ни по-тъмна бездна. Да изпеем песен за Памфилий, защото той доказа.

 

 

Помните, че беше долетял един марсианец, нали?

А после се случи тази история в лабораторията на Альоша. Когато стана ясно, че марсианецът прилича не просто на човек, а на най-лошата му разновидност и че опитът на Аносов, при всичките му благородни намерения, е пълен с най-неприятни последствия.

И така, оказа се, че ние и тримата, както вече е бивало неведнъж, бяхме болезнено прекатурени и този път, изглежда, непоправимо. Защото годините вече са други и все по-малко са надеждите ни. Сроковете, дадени ни за мечти, бяха свършили и бе настъпил трезвен здрач.

Бяхме безнадеждно остарели. Моята елинска красота за последен път блесна и изтече като струйка през шепа. Льошка си блъсна челото в проклетия избор между научното откритие и неговия етичен смисъл. А Памфилий вместо среща с живия идеал и неземната разтапяща нежност видя един голям марсиански кукиш.

… И седяхме ние тримата и димяхме с цигарите си. И не забелязахме как здрачът се превърна в нощ и изведнъж се разнесе тропане на много крака по стълбите и навън зад отворения прозорец. И изведнъж зачукаха по стената ни и зазвъня телефонът.

— Включете радиото! — викаха ни. — Включете телевизора!

Започна се.

Пристигат.

Кацнаха. Първа излезе тя. После той.

Да запеем песен за Гошка Памфилий, защото той позна.

Особено разбиране, безпогрешна разтапяща нежност и сила, струяща като ручей. Кожата на ръката й е нежна като вятър.

Засмя се.

— Сега — каза тя.

И допря ръка до челото си.

После започна бавно да говори.

Тълпата замря, притихна. Отстрани микрофона, но нищо не се измени. Звукът достигаше до нас по някакъв друг начин…

Той, Памфилий, всичко позна, всичко позна този проклет клоун. Само не позна, че ще бъде по-хубаво.

Опасенията не се потвърдиха. Нямаше ни паника, ни объркана атомна защита, никого не свалиха от пришълците и не се наложи да се оправя кървавата каша на недоразумението.

Просто в черното небе, затъмнявайки светлината на звездите, се появи светещ надпис:

„Пристигаме.“

Мярна се мисълта — мистификация и веднага отпадна. Не се наложи да се разшифрова. Надписът се появи над всички столици на света на езика на столиците.

— Долитал ли е някой преди нас? — попита надписът.

— Да — отвърнаха столиците.

— Чуваме ви… Какво става с него?

— Всичко е наред.

— Летим като приятели. Не се бойте — каза надписът.

После надписът изчезна.

Цяла нощ светът бе чакал. На разсъмване те долетяха.

В някои страни се издигнаха във въздуха за баражировка атомни ракетоносачи.

Не, нашите не се изложиха. Нашите излязоха юнаци. Кой пръв се досети, не се знае точно. Казват, че едно момче — радиотехник от московската радиостанция. Пусна с пълна мощност:

— Ние сме работници от всемирната… велика армия на труда…

И замлъкна.

Правителството потвърди:

— Да продължи.

Великият химн полетя в космоса.

— Разбрахме ви — дойде отговор.

Звездолетът кацна предпазливо във Внуково.

 

 

Гошка лежеше по очи на тахтата, покрил глава с куртката си. Огледах се. Телевизорът не беше включен. Зад стената гърмеше радио.

— Гошка — повиках го аз — колата е долу. Тръгваме за Внуково.

Раменете му потрепваха.

— Какво, старче? Нали всичко е както ти искаше!… — казах аз.

Наведох се над него и повдигнах куртката. Той обърна към мен прибелялото си лице.

— Никой няма да повярва — каза той. — Никой…

Всичко това го видях по-рано. Никой…

Телефонът зазвъня диво.

— Гошка — викаше далечният Аносов — Гошка, незабавно идвай… Костя, ти ли си? Хващай го и го докарай тук… Тя е, същата… която съчинихме в детството си от фотографиите, която ти издяла от дървото… която намериха в Африка… Гошка, идвай — гърмеше слушалката. — Тя изглежда на много по-малко от дванадесет хиляди години…

 

 

Когато долетяхме във Внуково, тълпата беше заляла аеродрума, във въздуха кръжаха вертолети, а от камиони направо върху бетонните плочи с лопати хвърляха около звездолета цветя.

— Пуснете го да мине — каза тя, гледайки над главите.

Не всички разбраха веднага. А после разбраха.

И ние разбрахме едва когато около нас се образува изплашена пустота, която започна да се разширява пред нас и се превърна в път към звездолета.

— Вървете, вървете — раздадоха се гласове. — Тя ви вика.

Гошка стоеше със затворени очи, стар — стар.

Хванахме го под ръка и тръгнахме тримата. Като на погребение.

Тя слезе по стъпалата.

— Дванадесет хиляди години ти ме обича — каза тя. — Аз дойдох.

Гошка отвори очи и си помислихме: къде сме виждали този човек? И веднага си спомнихме. Виждали сме го в нашия двор, на Благуша, преди много години.

Гошка беше млад, седемнадесетгодишен.

 

 

„Колко е прекрасно да почувствуваш единството на цял комплекс от явления, които при непосредствено възприятие изглеждат разединени“ — е казал Айнщайн.

Разбира се, това би трябвало да прави зашеметяващо впечатление, когато човек изведнъж изкаже някое предположение, нямащо никакви основания и всички казват — глупости, а точно то се потвърждава. И тогава околните казват, че, общо взето, всичко това е отдавна известно и си припомнят хиляди потвърждения. Само че, кой знае защо, на тези факти никой не е обръщал внимание, докато някой ги свърже в своето съзнание и изкаже на пръв поглед нелепата мисъл.

Нататък пропускам почти всичко. Няма ни цветове, ни линии, засега още всичко трепти и се прелива в седефена мъгла.

Искам само да разкажа за един разговор. Трябва да разкажа.

Този разговор се водеше в градинката до музея на изобразителните изкуства на Волхонка.

Вървяха посетителите, изкачваха се по каменните стъпала, за да видят копията на старите богове, а ние седяхме на пейката и разговаряхме с марсианеца.

Не, не с оня първия, а с този, истинския. Той беше като всички нас и затова беше незабележим. Но само да заговориш с него и веднага разбираш: не, всичко е друго. Зад лицето му, зад външността му се усещаше друг свят, друг опит, нормите на други отношения. Друга норма се усещаше в погледа му — ето каква е работата.

И после това тяхно мислене „по същество“, а не с „думи“, и мигновено разбиране. Изведнъж ще ти благодари за нищо, изведнъж ще се обърне въпросително. И все не можеш да съобразиш веднага кои части от речта да пропуснеш, за да не тъпчеш на очевидното. Имаш впечатлението, че те заставят да говориш не в проза, а по логиката на стиха.

— Отлитаме — каза той.

— Разбирам — рекох аз.

— Този път ще се върнем скоро.

Но в действителност още много неща не разбирах. И той виждаше това.

— А как все пак долетяхте? — попитах аз. — Нали казвате, че у вас не е развита техниката.

— Не сте разбрали: у нас тя е развита, но развитието й е вървяло по друг път, противоположен на вашия. Още много отдавна ние умеем да пътешествуваме извън пределите на планетата, но почти не умеем да произвеждаме енергия. Винаги сме я имали даром. Сега положението се измени. И хайде взаимно да се учим…

— Предайте на Аносов — на прав път е. Но е важна не само енцефалограмата, важен е целият спектър на биотоковете на човека. И още нещо. За вас. Запомнете. Външността е изградена по закони, външността, не маската, маската е лъжа. Затова едни имат нужда от продължаване на външността навътре, а други — от извеждане на вътрешния свят навън. Още лошо се изразявам с думи. Разбирате ли ме?

— Разбирам — казах аз. — Но отговорите ми. Науката се стреми да премине позволената граница и влиза в противоречие с етиката. Как да се премахне противоречието? Често между хората има стена от въздух.

— Преодоляването на отчуждението е равно на преодоляването на етичната граница, това не е пробив в психологията, както мислеше Аносов. Етичната граница — ето с какво ще се заеме вашата наука сега. Човекът не е средство, а цел. Човекът е пунктът на срещата на цялата вселена. Който мисли иначе, той е…

— Еснаф — подсказах аз.

— Да. Главният ви враг — каза той. — Това е последният ви и решителен бой…

— А вашият?

— И нашият — каза той. — Но ние долетяхме да заимствуваме вашия опит… При нас развитието е вървяло по друг път.

При тях развитието тръгнало не по линията на техниката, а по линията на саморазвитието. С техниката едва сега се заемат сериозно, вече готови за нея нравствено.

— Как се е получило така? — попитах аз.

На земята използуването на атомното разпадане е венецът на развитието на материалната култура, на цивилизацията, а при тях това е началото. При тях условията са се сложили така, че урановите източници са били за тях в древността, както за нашите неандерталци главните от горския пожар. Нямали нужда да осигуряват външния си живот, затова историята им в основни линии е развитие на вътрешния им живот. Едва сега започнали да се изчерпват природните им източници на енергия и се нуждаят от нашия външен опит, а на нас донесли плодовете на вътрешния си опит.

Ето защо досега не са долетели. Ние също не сме успели.

Сега спокойно. Сега трябва да разкажа нещо, което обръща наопаки всички обикновени представи и което ми се стори тогава убедително като аксиома, а сега, след тяхното отлитане прилича на фантастика.

Слушайте. Те вече долитали веднъж.

Долетели и заварили една раса на прекрасни хора и разбрали, че хората са узрели за красотата. Помните ли, за това бе разказал Омир — първи опит с красотата приличащ на Льошкиния експеримент с техниката. Атина е мъдростта, Хера — обикновеният живот, Афродита — красотата. Парис избрал красотата и Афродита му отворила очите за красотата на Елена. Помните ли какво се получило тогава? Парис си присвоил красотата. И започнала война между хората, видели цената на красотата. Видоизменяйки се през епохите, тази война продължавала до двадесетия век, докато хората съобразили, че войната е по-лоша от отказа от красотата и настъпило обикновението.

— Парис е бил първият еснаф — каза той.

Странно, не се засмях и това много ме учуди. Помня.

— Тогава изхождахме от нашите представи — каза той. — И затова избрахме Парис, прекрасния младеж, нормата. Тогава още не знаехме за вашия път на развитие, противоположен на нашия, и мислехме, че просто изоставате по фаза. Затова избрахме нормата и пропуснахме изключението, обещаващо по-висока норма — Омир. Него го смятаха за слепец. Те грешаха. Просто погледът му ставаше стъклен, когато превеждаше нашия начин на разбиране с вашите думи… Сега долетяхме, защото ни извика вашият приятел. Разбрахме, че настъпва епохата на нова норма. Това е всичко.

— Не… — не е всичко… — казах аз.

Тресеше ме. Стояхме до една колона и докосвах с ръце студените канелюри и в очите ми струеше синевата на Егейско море.

— Щом всичко е така, както вие казвате… щом вашият свят е такъв… то кой беше този, първият, когото изпратихте?…

— Не сме го изпращали. Отлетя сам.

— Кой е той? Коя е тази воняща смес на електроника и Чингисхан, този озверял еснаф?

— Избяга от болницата и едва не обърка всичко. Той е просто един наш умопобъркан — каза той. — По вашему психопат. Мисля, че и при вас еснафството е безумие.

 

 

… Утрото беше розово, тихо.

Тя спеше още, моята Афродита. Моята Елена, моята благородна норма, момичето на Златния век, и на шията й пулсираше една синя жилка.

Припомних си всичко. Целия свой живот през последните хиляди години човешка история и в душата ми звучеше прощалната песен на Гошка Памфилов, на Памфилий, който не се подчини и отгатна, отмечта своята любов и тя се претвори. Това беше песента за Аелита.

Вий, мъже, търсете Аелита!

Гледай, момко, кактуси цъфтят!

Златната си песен постели ти

и дочакай вкъщи красота.

 

Седем пътя — все едни и същи,

осмият — пияна е вода.

От друг свят ще долети невеста,

годеника да открий по песента.

 

От ракетата ще зърне китариста

и пияния ще позове на век,

ще отрони своя смях сребрист

и ще затрогне простия човек.

 

Има тя изваяни колени,

нежен смут в очите й трепти,

Постъкни главните разпилени,

Аелита с песен приюти.

 

Все едно, не си момче сезонно.

Пееш, а не изчисляваш ти,

всичко туй за тебе е резонно —

с песни марсианките приспи.

 

Ей, разляно кактусово пиво,

ей, към Марс и къща полетя.

Вий, мъже, търсете Аелита,

Аелита — вечната жена.

 

Не беда е воят електронен,

стари песни в мене все звучат!

Отстъпете, Хаос, Космос, Хронос!

На сърцето ще лети гласът!

Винаги ми се е искало да прочета или да напиша роман, а може би повест, която да завършва така:

„… Той седя на масата до сутринта, заспа, сложил глава на ръцете си, после се събуди и видя, че е настъпило утро. Стана, изтри лицето си с длани. Панорамата на зданията се отдалечаваше в леката августовска мъгла. Стараейки се да не гледа непознатата стая, където бе живял много години, прекрачвайки през боклук от хартии, през съдове и груби платна, той излезе от квартирата и я заключи. Когато мина през главния вход, в ушите му нахлу приглушеният призрачен шум на улицата. Панорамата на зданията се отдалечаваше в леката августовска мъгла. Чуваше се шумът на строежите, звъняха трамваи. Извади от джоба си ключа от квартирата и приближавайки края на тротоара, го пусна в най-близкия водосток. Панорамата на зданията се отдалечаваше в леката августовска мъгла. Трябваше да се живее. Звъняха трамваи…“

Събудих се и видях, че е настъпило утро. Бяха ми изтръпнали хълбоците върху одеялото, постлано в ъгъла на ателието. А някога можех да спя на каменните плочи като на пух и за възглавница ми служеше пистолет ТТ, покрит с фуражка. Стареем, майчице, моя. Пък и пистолетът ТТ отдавна е излязъл от въоръжение. Узнах това в незапомнени времена на един следвоенен офицерски сбор, на който набързо ни показаха разни нови оръжия, и тогава на всичко повярвах, на всички новости и не им се учудих. Учудих се само и не повярвах, когато ни казаха, че ТТ е изваден от въоръжение. Кой знае защо ми се струваше, че лично оръжие е ТТ и че това са синоними. А как могат да се отменят синоними?

Трябваше да мине много време, докато разбера накрая, че синоним на ТТ е не само „лично оръжие“, а и „фронт“, и „лице без бръчки“, и „непознаване на живота“, и „прибързани обобщения“, и „умение да спиш на плочите, подлагайки под главата си личното си оръжие, покрито с фуражка“, и „младост“.

И трябваше да мине съвсем малко време, да отминат тези кратки, бързи месеци и да разбера, че младостта на духа не се отменя, нежността към трудовите хора и към малчуганите, ритащи с крак тротоара и с вой налитащи върху вас със своите ролери, и към врабчетата, и към площадката в зоологическата градина с малките на животните не се отменя, ненавистта към паразитите със сладки гласове не се отменя, и към натрапниците, и към плужеците, към тлъстите плужеци след очистителен дъжд не се отменя, главното не се отменя: от всеки според способностите не се отменя. Защото за художника винаги е била най-важна първата половина на формулата: от всеки според способностите. Защото трагедията му започва тогава, когато от него престават да изискват според способностите му и той не може да е щастлив дори ако му дават според труда му или според потребностите му дори. Защото главната му потребност е да чакат, да мечтаят, да се надяват на проявите на неговите способности, да изискват от него според способностите му.

Художникът има големи потребности. Нужна му е безплатна храна, безплатен покрив, безплатни пътувания до всички краища, безплатни бои, безплатни стени, безплатни градове, безплатен свят, който би могъл да украсява безплатно с цветовете на своята душа и който би чакал проявите на неговите способности. Нужно му е съвсем мъничко. Нужен му е светът, описан преди 150 години от двама художници в „Комунистическия манифест“.

Панорамата на зданията се отдалечаваше в леката августовска мъгла.

Пих мляко и започнах полека да разтребвам разхвърляното ателие. В душата ми звъняха травмите на моето детство.

Тя все още спеше.

— Благородна норма — бе казал някога старецът.

Тя спеше.

Наведох се и загледах тази трепкаща на шията й синя жилка, в която бе заключена светлата и яростна надежда на цялата мислено обозрима вселена.