Михаил Анчаров
Синята жилка на Афродита (3)

Прекалено дългото чакане
Разказва Альоша Аносов, по прякор Рижик. Крах втори.

Седяхме у Памфилий и се мъчехме да го накараме да дойде на себе си, да го разприказваме, но той все не се поддаваше, отпращаше ни от време на време с лоши думи, а когато ставахме да си идем, се обръщаше към стената върху изтърбушената си тахта и тогава чувахме дишането на опушените му дробове и се връщахме обратно от вратата, гледахме тила му, който беше по-изразителен от лицето му, тъй като лицето му изобщо нищо не изразяваше, а тилът му изразяваше поне презрение към нас, които и така нищо не разбирахме.

И така, ние танцувахме от вратата към тахтата неопределено дълго време и все повече затъвахме в лепкавата паяжина на безсмислеността. И затова когато се чу едно предпазливо почукване на вратата, честно казано, зарадвахме се.

— Да! — извика Костя. — Да, влезте!

— Поне е някаква, жива душа — казах аз. — Слава богу.

— Да! — извика Костя. — Да! Влезте!…

Вратата се полуотвори, на прага стоеше невисок човек с таке.

Ние го гледахме и той ни гледаше.

— Здравейте! — тихо каза той.

— Затворете вратата! — изрева Гошка, без да се обръща. — Духа ми…

Човекът излезе и затвори вратата отвънка.

Спогледахме се.

— Кой е този? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Костя, отивайки към вратата.

Човекът стоеше на площадката на стълбището и чакаше.

— Какво има? — попита Костя. — Защо си излязохте?

— Вие казахте „затворете вратата“.

— Недоразумение — каза Костя. — Влезте.

Онзи влезе и си свали такето.

— Изпратиха ме при вас — каза ми той. — Аз съм вашият нов…

— При мен? — учудих се аз.

— Извинете, ще продължа… — каза той. — Аз съм вашият нов асистент.

— Така. Слушам ви — казах аз.

— Извинете, това е всичко.

— Малко е — рекох аз.

— Извинете.

Костя го погледна внимателно.

— Странни асистенти имаш.

— Началството знае по-добре — отвърнах на Костя и се обърнах към него: — Почакайте ни.

— Навън ли? — попита той.

Изкашлях се.

— Пратете го по дяволите — викна Гошка и видяхме святкащите му очи, насочени към асистента.

— Не обръщайте внимание — казах аз на този човек. — Седнете някъде.

— Извинете, а къде? — попита той.

— По дяволите! — ревна Гошка.

Искаше ми се и аз да кажа същото, но се сдържах.

— Лошо започвате — казах му аз. — На мен ми трябват инициативни сътрудници.

— Смущава се — застъпи се Костя. — Не го закачай. Смущавате ли се?

— Не знам — каза асистентът.

Костя почервеня.

Хванах асистента за ръката и го заведох до креслото в отдалечения ъгъл.

— Седнете. Прочетете това… — пъхнах в ръцете му едно списание. — Тук има статия за инициативата. Ще ви бъде интересно.

— Ще почета — каза той.

Приближихме се до Гошка.

— Защо го оставихте тук? — попита той. — Не ми харесва.

— Гошка — казах аз; — Свършвай всичко това. Омръзна ми. Стар си вече за такива неща.

— Там е работата — продължи Гошка. — Дръвници сте вие. Не разбрахте какво се е случило.

Той грешеше. Ние прекрасно разбирахме всичко. Не по-зле от него. Само че се бяхме предали, а той не. Ето каква, е работата. И това, че той не се предаде, беше най-лошото. Всичко това приличаше извънредно много на безумие. И сега Гошка загиваше.

Не вярвам, че човек се състои от храната, която яде. И не вярвам, че може да се замени думата „душа“ с думата „психология“ и после да се смята тя за решаваща система.

Душата, а по-просто казано, личността на човека е изглежда не просто една система, па дори и най-сложната. Поне, затова че всяка система може и да не работи, ако захранването й прекъсне и пак да си остане система. А личността на човека, душата му е процес, работа. И устойчивостта й — това не е устойчивостта на камъка, който лежи в дола, а динамичната устойчивост на пумпала, на жироскопа, съпротивляващ се на отклонението.

Не вярвам в статиката на душата. И затова смятам, че изкуството винаги се е крепило на изключенията. С нормата то няма работа. Нормата е инструкция. Може би смятам, че изкуството се занимава с патология? Не. Просто изкуството се интересува от онези изключения, в които предчувствува норма, по-висока от обикновената.

Вземете, който и да е образ, най-реалистичния и достоверния. Дори Наташа Ростова например. Във финала тя е една добродетелна самка. А отначало е обещавала по-висока норма и затова е била изключение. Обещанието не е изпълнено и да се чете за това не е интересно. Защо обичаме децата? Защото обещават. Махнете детското от крал Лир и ще остане заядливият старик, ненормалният психопат.

Гошка беше изключение от правилото и затова загиваше. И загиваше заради този проклет марсианец, който като че ли по нищо не се отличаваше от хората.

Тоест, разбира се, той долетя не от Марс, но названието на неговата планета почти не може да се изговори, затова започнаха да го наричат марсианец. Та нали в Русия са наричали всички чужденци немци. Не е ли вярно?

Помните ли какво стана, когато долетя марсианецът? Та вие прекрасно помните. Малцина тогава разбираха целия обикновен трагизъм на случилото се.

Празнувахме, тържествувахме, печатахме статии и интервюта. Такъв шум и трясък беше, че всички вече бяха започнали да се изморяват като на проточил се кинофестивал. Тогава още никой нищо не бе разбрал, не бяха разбрали смисъла на онова, което се бе случило, но вече усещаха — нещо се беше случило.

А после изведнъж спряха всички съобщения, престанаха да печатат портретите на този — щях да кажа човек — марсианец.

Вълнението бавно угасваше. Известно време то бе поддържано на Запад от тревожните слухове за някакви особени данни, които той сега съобщава на една научна и правителствена комисия. Всички очакваха сензационното комюнике и дори се появиха страхове. Но когато това комюнике беше публикувано, страховете утихнаха и всичко се успокои.

В комюникето се казваше, че марсианецът съобщил извънредно важни научни данни за обществото на неговата планета, за природата и енергийния й потенциал, че, както предварително могло да бъде изяснено с помощта на електронен превод, на планетата съществува единна обществена система, че неговата планета не познава войните и затова е настроена дружески към обитателите на Земята, че марсианецът понастоящем кара курс по езика, след което Академията на науките ще отпечата многотомно изследване въз основа на данните, съобщени от марсианеца, и затова неговият принос в науката е неоценим. И край. Та вие помните.

И толкова.

И изведнъж накрая всички разбраха какво се бе случило.

 

 

А се случи ето какво.

Както и да го усукваме, в душата на всеки човек живее представа за необикновеното.

Смътна, защото точни критерии за необикновеното няма.

И затова се бе случило нещо ужасно.

Ако марсианецът е долетял тук, за да съобщи научни данни, пет пари не струват тези данни, след като е рухнал един неопределен идеал за необикновеното, който тайно всеки е отнасял, кой знае защо, към другите планети. Там е работата, че долетя.

Долетя и започна да дава автографи. И цялата вековна мечта за друг, непостижимо необикновен свят бе рухнала. Цялата тя бе сведена, общо взето, до едно нормално интервю:

— Е. как сте?

— Добре.

— Разкажете на слушателите как постигнахте такива резултати.

— Отначало нищо не излизаше, но после…

Струваше ли си да се мечтае за долитането на марсианеца, за да чуем разговор като този:

— А как сте с продуктите?

— Добре. А вие?

Ами „Аелита“?

О. господи! Трябваше ли да се чака толкова години срещата с пришълеца, за да видим по всички екрани този младеж, като когото ние си имахме колкото щеш.

Интересът към него се крепеше, докато още се чувствуваше това: ето, марсианец, а пък виж, същият като нас и още известно време, докато се очакваха сензационни съобщения. А когато започна нормална научна работа и стана известно, че техният живот се различава от нашия по съвсем несъществени детайли, като си спомним, че става дума за друга планета, всички разбраха — нищо не беше се случило. И това беше най-страшното.

Вие прекрасно помните как всички преживяха една тежка, с нищо несравнима психическа криза.

Разбира се, всички отдавна вече бяха разбрали, че няма защо да се чакат милости от природата и прочие и че човек трябва сам да усъвършенствува себе си и живота си, без да разчита на варягите. Всичко това е така. И изглеждаше, че сме се примирили вече. Всичко това е така, но ни се струваше, струваше ни се, все пак… Изведнъж бяхме открили, че в душата на всеки е живяло, а сега умира едно дете. Което е вярвало в Дядо Мраз и Снежанка, вярвало е в необикновеното. А сега долетя един обикновен младеж и илюзията рухна. Пристигна младежът и донесе някои и други новости в техниката, съобщението, че с продуктите не са зле и членският внос на профсъюзите е внесен за отчетния период, има, разбира се, някои и други неуредици, но, общо взето, работите вървят добре и с дружни усилия в близките хиляда години ще се избавят от недостатъците.

Светът остаря някак изведнъж за няколко дни.

Добре. Детството мина. Но настъпи зряло мъжество. Трябваше да го приемем, да се примирим и да мислим какво да правим по-нататък.

Сега трябва да се върнем към този проклет клоун Памфилий.

Вие, разбира се, помните какво казваше той за онази древна скулптура?

Това, което той казваше, е доста добре известно, тъй като на времето над него много се смяха.

Той казваше, че всеки образ, родил се в мозъка на човека при известни условия, може да се материализира в реалния живот самостоятелно, тъй като ще бъде създаден по същите закони, които са го образували в мозъка на човека.

Е, посмяха се и забравиха.

И само Гошка свято вярваше в това.

Отначало и ние не придадохме значение на казаното от Памфилий. „Нищо — помислихме си. — От всичко това ще се получи стих или песен. И Гошка ще се освободи.“

Практиката показа обратното.

Оказа се, че още малко го познаваме. А кого познаваме добре, бих искал да попитам? Може би себе си познаваме добре? Пошегувах се, разбира се.

Не излезе нито песен, нито стих, а дойде писмо от Катя, жена ми.

Тогава бях в една много сложна командировка и както винаги завършвах монтажа на една както винаги удивително прекрасна схема. Колко такива съм ги скалъпил през живота си една от друга по-хубави, но нищо съществено в мирозданието не бе произлязло от това. Действително този път изглежда наистина имаше нещо ценно и затова ми беше трудно да се измъкна. А трябваше. Защото в писмото пишеше:

„Пристигай, Гошка загива.“

Да, не се получи песен.

Този път песента се беше обърнала с острието си навътре и Гошка загиваше.

 

 

Загиваше, защото всичко излезе лъжа.

Нима така си бе представял той това долитане?

Всичко друго би могъл да си представи, само не долитането на този обикновен марсианец, на когото всички така се зарадвахме, а после се постарахме да забравим и него, и разочарованието си. Нищо. Всичко мина. Но на него не му мина.

Сега трябва да разкажа за онзи фокус, който той беше направил с нас преди много години.

Когато Гошка стигна до мисълта, че образът възниква в мозъка по същите закони, по които възниква и неговият жизнен прототип и значи всичко, което възниква в мозъка, може при известни условия да се повтаря в живота, той се зарадва и се успокои.

Ами че как? Щом изобретателят си представя във всичките му детайли двигателя, който никъде не е можел да види, този двигател може да се построи и ще работи. Тук наистина се намесва волята и в момента на въобразяването, и в момента на въплъщаването. И за това този пример е елементарен. А образът възниква, независимо от волята и материалното подобие на този образ трябва да възникне независимо, значи, трябва да се чака, докато законите, които са извикали в мозъка този образ, сами създадат неговия реален прототип. А колко трябва да се чака? Може би животът ни няма да стигне? Може би. Понякога самото чакане е героизъм.

И Гошка чакаше тази жена, която беше долетяла и отлетяла обратно, оставяйки след себе си замайване и мъка. Но годините минаваха, хората се занимаваха с делничните си работи и очакването ставаше нелепо. Меняха се възгледите, правеха се открития, вятърът се въртеше по своя път, а Гошка чакаше. Вече се превръщаше в анахронизъм.

Човечеството отрезвяваше, а „рицарят Гринвалс седеше върху камъка все в същата поза“ и Козма Прутков му се присмиваше.

И тогава, преди много години, ние, както сега, дойдохме при Гошка и също веднага разбрахме, че работата е лоша.

Очите му трескаво блестяха, лулата му гаснеше и за една щипка тютюн изхабяваше половин кутия кибритени клечки.

Стаята му беше чисто подредена, на масата имаше цветя и след всяка фраза той се озърташе към вратата. А когато мълчеше, лицето му имаше такъв израз, сякаш говореше бързо и жално.

Тогава му казахме почти същото, което и сега:

— Гошка, свършвай с тази работа. Фантазията си е фантазия, но трябва да се занимаваме със земните работи. Погледни се — приличаш на ненормален.

— А какво е норма? — попита той и погледна към вратата и се надигна.

Ние също се озърнахме. Врата като врата, бяла и убедителна.

— Кого чакаш? — попитахме ние.

— Нея — отвърна той.

Помня, започнахме да го разпитваме за нещо, но чухме от начало едно мърморене, а после той изтри лицето си и започна да разказва спокойно и някак учудено.

 

 

От нас тримата най-много на Гошка беше присъщо интуитивното мислене. Във всеки случай у него тази трета сигнална система работеше по-често и догадките му бяха по-неочаквани, отколкото при нас. Оправдаваха се и се потвърждаваха и най-странните му идеи.

Не става дума за нашумялото негово предсказание във връзка със златните рудници в района на Джиланчик. Това беше, когато още се занимаваше с търсенето на дявола, а намери огледалото. Всички тогава се отнесоха към тази догадка като към поредна мистификация. А когато след известно време тук намериха най-мощните златни залежи на земята и в „Комсомолска“ се появи статията — „Съкровищата на червените пясъци“ — за неговата догадка се постараха да забравят.

Но съвсем да го забравят не им се удаваше и отношението към Гошка беше странно, някак си раздразнено боязливо. Че не може човек просто така, за нищо и никакво, без всякакви изходни данни да предскаже едно геоложко откритие. И не че направи геоложко откритие, а предсказа самата възможност за откритието.

Но цялата работа е в това, че интуицията съвсем не е отсъствие на изходни данни и факти. Просто тя се обляга на толкова тънки факти и връзки, че те направо влизат в подсъзнанието, отминавайки размишлението, и затова изглежда, че са взети от тавана.

Той погледна в тавана.

— Не ви ли се струва, че това ще стане след няколко минути… може би вече е станало… — каза той със зловеща убедителност.

— Не се побърквай…

— Не забелязахте ли днес странна многолюдност по улиците? — попита той. — Отговаряйте, без да усуквате, е?

Ние мълчахме.

— Забелязали сте, разбира се — каза той. — Само че ви е страх да си признаете.

Наистина бяхме забелязали и затова сега започнахме да се плашим.

— Неопределени слухове — каза Гошка. — Неопределени слухове. Пътувах с такси и младата шофьорка ми разказа за пункта, към който трябва да полети в случай на война. Разбирате ли? — попита Гошка.

Мълчахме.

— После един милиционер спря таксито — каза Гошка. — Това беше началото на паниката. Градът сега е като огромен хотел. Всички знаят какво да правят в случай на въздушно нападение. А в действителност това е долитане на пришълци. Аз веднага се досетих. А после предадоха по радиото, че населението трябва да бъде готово за атомни взривове или анихилация… Гледайте сега как се развиват събитията… Мъчителен ужас пред краха на човечеството и в същото време зловещо любопитство, което забелязах у околните и което се предаде и на мен… После това предупреждение по радиото — промъкнаха се… тоест някъде на Запад взели техните ракети за враждебни земни и по всички изчисления на плоския разум те трябва да бъдат посрещнати лошо, тъй като е изчислено и потвърдено, че ще донесат гибел… Затова се водят авангардни боеве и някои от пришълците са унищожени и сега приближават отмъстителите.

Фосфоресциращо облачно нощно небе и чувство, че някъде вече се водят боеве…

Нощ. Изведнъж всички се вледениха. На небето светна кръг с размазани краища… Застана на фокус — светещ часовник…

Една стрелка тръгна по кръга: показват ни колко остава, досети се някой… И изведнъж всички разбраха и се вледениха.

„ТЕ вече показват колко ни остава.“

Колко ни остава: до срещата или изобщо да съществуваме?…

Човек се бори не толкова с природата, колкото с плодовете на собствената си фантазия. Които впрочем също са природа.

Когато ракетата кацна, люкът се отвори и излезе ТЯ.

Същата като преди 12 хиляди години. Глупости. Не стана нито атомен взрив, нито анихилация. Нищо не се случи, ако не се смята ударът от красота, който почувствуваха всички, дори тези, които през целия си живот не бяха произнасяли тази дума, дори ледените красавици на сезона почувствуваха това, дори старците, интересуващи се само от омлет, дори кретените, които си човъркат носа, почувствуваха този удар на разбиране, тази безспорна и безпогрешна красота.

Особено безсловесно разбиране, безпогрешност, разтапяща нежност се излъчваха от нея като сияние. Дори тези, които стояха далече в тълпата, дори тези, които гледаха по екраните на телевизорите разбираха, че кожата на ръката й е като вятър.

Засмя се.

„Сега“ — каза тя и всеки чу това на своя език.

Допря ръка до челото си. Започна бавно да говори.

Тълпата притихна.

Вибриращ глас.

Отмести услужливо подадения й микрофон. Гласът й без усилие достигаше до всеки. Изглежда усилването ставаше по някакъв друг начин. Всички разбраха: никаква вражда няма да има, тя презира стрелбата, ТЕ вървели към това, предполагали страха и грешката.

Приближи се към една клетка с ревящи зверове. Откъде е тази клетка ли? Ракетата меко, без да раздвижи водата и без да изплаши лебедите, бе кацнала сред езерото в Московския зоопарк и патенцата на жълти ята полетяха към нея.

Тя отвори клетката. Ужас обхвана хората.

Лъвовете с рев се хвърлиха навън, тежко събаряйки се един друг, и с вой започнаха да припълзяват към нея — сякаш я познаваха.

Крокодилите със сумтене пълзяха към нея, скърцайки по пясъка, който триеше люспестите им кореми. Предният си отвори устата като при прозявка. Тя сложи между челюстите му тънката си ръка. Той не си затвори устата. Тя се засмя и огледа всички.

В тълпата се чу стон. Хората започнаха да коленичат…

— Престани! — викна Костя.

Памфилий млъкна. По страните му се стичаха сълзи.

— Психопат ненормален — каза Костя. — Ти си съвсем побъркан. Да поговори човек с теб и сам ще се побърка.

— Откъде насъбра всички тези подробности? — попитах аз.

— Видях ги — каза Памфилий.

— Къде?

— Вътре в себе си.

— Бълнуване.

— … И навън — каза Памфилий. — Нали видяхте тълпите по улиците?

— Днес е празникът на авиацията — каза Костя. — Гошка, опомни се…

— Да, празник на авиацията — каза Памфилий. — Чакай, дай да довърша. Историята не е довършена… След като ви разказах всичко това и вие ме сметнахте за побъркан и аз ви отговорих, че всичко това е просто фантазия, а малко ли фантастика се печата днес, и вие се съгласихте — след това ние включваме радиото и дикторът ще каже: „Предаваме извънредно съобщение — и гласът му е задъхан. — Президиумът на Академията на науките — ще каже дикторът — съобщава, че радиотелескопите са открили междупланетни кораби и те се приближават…“

Той млъкна. И не знаехме какво да кажем на това. Как се вкопчваше той във фантазията си! И нас вече включи в нея, и ние станахме вече елемент от разказа. Но това все пак беше разказ. Както казваше Альоша, разказът — това е всичко, което е разказано. Навън беше бял ден. Реалният живот шумеше навън, а тук един нещастен момък се мъчеше да материализира фантазията. Защо?

— Защо?

— Обичам я, братлета — каза той. — Ето каква е работата.

— Кого, чудако?

— Онази, която ще долети…

— Добре — каза Костя. — Тогава няма изход. Освен към безумието. Ставаш маниак, Гошка. Да се върнем към реалната, действителност.

Той включи радиото. Обикновено московско радио.

— Ето, послушай реални новини — каза той. — Кой къде какво е посял и какво е поникнало от това. След всички болезнени глупости това звучи като райска музика.

И изведнъж дикторът, истински диктор, а не измислен, истинският московски диктор съобщава за непонятни сигнали от космоса, притежаващи периодичност от сто и няколко дни. И че между всички хаотични сигнали от космоса това са първите сигнали с устойчива характеристика. И че много съветски учени не изключват възможността за техния изкуствен произход… Всички вие, разбира се, помните това съобщение. Обидно е само дето никой сега няма да повярва, че Гошка ни разказа фантазията си за съобщението, преди то да прозвучи по радиото.

Ние нищо не разбирахме. Това твърде много напомняше продължение на разказа на Гошка, й ни се искаше да се събудим.

Погледнахме Гошка. Той се смееше. Муцуната му беше спокойна и доволна.

— Ето — каза той дружелюбно. — Нали ви казвах, а вие не вярвахте. Аз знаех, че днес трябваше да се случи нещо такова.

Поглеждайки лицата ни, той каза:

— Пийнете си водичка. Ще видим кой от нас е психопат. Да отидем някъде да си поръчаме и да изядем едно голямо ядене. Умирам от глад.

Той се протегна с пращене.

— Не съм горд — каза той. — Сега мога да почакам колкото трябва. А вие сте тъпаци, братчета — зайчета. Сами измислихте третата сигнална система, а ви е страх да я използвате. Едва не ме объркахте.

Ето как беше преди много години. Така хубаво започваше. А какво излезе?

Случи се най-фантастичното — долетя този научно-промишлен марсианец.

— И кое е хубавото? — питаше Гошка.

Добре, време е да се разделяме с детството. Имам предвид детството на човечеството.

Между другото този тип, моят бъдещ асистент, изпратен кой знае откъде и кой знае от кое началство, така си седеше в ъгъла, където го настаних със списанието. И ни беше съвсем ненужен сега и само моята вродена учтивост не ми позволяваше да го попитам веднага какво всъщност търси тук и защо не е дошъл да ми се представи в лабораторията.

— Слушайте, вие защо дойдохте тук? — попитах го аз.

— Казаха ми да ви намеря и аз ви намерих…

— Имали са предвид лабораторията.

— Никой не ми е казал това — отвърна той.

— А вие сам не можахте ли да се досетите? — попита Костя. Той сви рамене. Започна да ме вбесява този жест.

— Боя се, че няма да се сработим с вас — казах аз.

— Защо? — попита той.

— После ще ви обясня — рекох. — Прочетохте ли това, което ви дадох?

— Да.

Бях му дал статия, в която убедително се доказваше, че въпреки развитието на кибернетиката, човек трябва да мисли.

— Съгласен ли сте с това, което е написано там? — язвително попитах аз.

Той сви рамене.

— Свива рамене — каза Костя. — Защо свивате рамене?

— Вие ме попитахте съгласен ли съм… — плахо каза той.

— Е, и?

— С това движение исках да покажа, че не съм разбрал…

— Какво не сте разбрали? Съгласен ли сте или не?

— Аз не разбрах това, което прочетох… — тихо отвърна той.

— Не разбрахте това, което прочетохте?… А какво, собствено, има там за неразбиране? — попитах аз. — А защо, собствено, държите списанието наопаки?

— Вие така ми го дадохте… — плахо каза той.

Както взел списанието обърнато наопаки, така се и мъчил да го чете. И нищо не разбрал. Гледахме го зашеметени.

— А… защо, собствено, не сте го обърнали?… — тихо попита Костя.

Той погледна Костя от долу на горе, плахо се усмихна и сви рамене.

Тогава Гошка скочи от тахтата, хвана го за яката, измъкна го от стаята, повлече го по стълбата и го изхвърли на улицата.

После се върна, попипа стените, масата, побутна тежкото кресло, сякаш искаше да се убеди, че всичко стои здраво на мястото си.

— Не обичам фантастиката — каза той и изтри ръце о панталоните си.

Костя се обърна от прозореца.

— Чака долу — съобщи той — Прави някакви знаци.

— Разбери какво иска — казах аз.

Костя отвори прозореца.

— Какво искате? — попита той.

— Забравих си у вас такето — отвърна асистентът.

Гошка сграбчи такето и го запрати навън.

— Не човек, а марсианец някакъв — изрече той.

Звънна телефонът и Гошка взе слушалката.

— Тебе търсят — каза ми той. — Началството.

— Какво са се побъркали всички? Имам почивен ден… Слушам.

— Е, как е? — попита гласът от слушалката.

Беше академик Супрунов от отделението по биофизика.

— Какво — е, как е?

— Как ви се видя новият ви асистент?

После ми обясни всичко, какво и как и защо било нужно всичко това и излизаше, че аз съм си изпросил такъв асистент, защото работата ми по разшифроването на сигналите на мозъка изисквала точно такъв асистент. Не съм можел и да мечтая за такъв като него.

— Братлета — казах аз на момчетата. — Братлета… Гошка, знаеш ли ти кого си изхвърлил зад вратата?

— Кого? — попита Костя.

— Марсианеца…

— Затова лицето му ми се стори познато до отвращение — каза Гошка.