Михаил Анчаров
Синята жилка на Афродита (2)

Обичайният пръстен
Разказва Костя Якушев по прякор Да Винчи. Крах първи.

Винаги ми се случва едно и също нещо — заставам на кръстопътя и си мисля: как да стигна до вкъщи? По единия път е далече, но той е по-привлекателен, по другия — по-близо, но всичко ми е познато. И така е винаги: как да си отида? По дългия път е глупаво, по краткия — скучно.

Ето и в тази история се затруднявам да разкажа свързано всичко, което се случи. Ако разкажа накратко, трябва да пропусна толкова обстоятелства, че цялата история става почти безсмислена, все едно от кокошка да направиш дори не бульон, а бульонно кубче. И солено, и сухо и не може да се яде.

Затова нека да водим разказа по стария начин, за да прилича на весел заплес, който се зазяпва по витрините, по минаващите момичета, спира да обсъди чуждия скандал и така полека-лека стига до целта. А когато стигне — вижда, че е дошъл обогатен и не е загубил и забравил нищо, и гледа на предишната цел със спокойни очи, и тя за него не е фетиш, не е кумир, а просто етап и значи той си е останал човек. А това общо взето е най-важното. Макар че има и други мнения.

 

 

Когато вече всички се бяха уморили от ядене и анекдоти и се бяха разположили кой където намери, за да измислят с какво да се забавляват по-нататък, аз я видях.

Ама разбира се, боже мой, съвсем очевидно е, че историята по-нататък ще продължи за това, как той я видял и какво произлязло от това. Кой знае защо все още е интересно, макар периодично да се смята, че с тази тема е свършено… Тази грешка обнадеждава.

По-нататък, разбира се, ще трябва да разкажа как тя седеше в креслото, и какви бяха краката й, и какво почувствувах, когато гледах… виноват, исках да кажа — когато гледах очите й. Да си кажем направо. Краката й бяха красиви като на фестивална звезда, а очите й не виждах, тъй като разглеждаше едно списание, на чиято корица беше изобразено сладникаво момченце с мустаци. А тъй като списанието беше огромно, краката й сякаш израстваха направо от него и принадлежаха на този любимец на природата. Стана ми противно и се обърнах на другата страна.

След това почувствувах върху себе си нечий поглед и се озърнах. Беше положила списанието на колене и ме гледаше.

Има ли, макар и една история, която да започва сега, в тази минута и кой може да се похвали, че знае началото на броенето? Тя беше свалила списанието и ме гледаше. За какво говори това? На вас — за нищо, на мен — за много.

И това много се беше случило отдавна-отдавна, когато още се занимавах с третата сигнална система. Тогава бях начинаещ художник и се бях досетил за нея самостоятелно. Едно време за нея много се говореше. Ще ви припомня в какво се състои работата.

Как ни учеха нас? В изкуството, казват, има съдържание, има и форма и съдържанието на изкуството — това са фактите на живота и техните връзки, а формата е сбор от прийоми, в които тези факти се въплъщават. И тогава изниква въпросът: откъде да се вземат тези прийоми? От великите художници ли? А те откъде са ги взели? И не са ли затова велики, че сами са ги изобретили? И после, може би не във фактите е работата, а в това кой стои зад тях… Верешчагин например цял живот е рисувал потресаващи факти — битки, екзекуции, а Рембранд — съседите си по квартира. Кой е по-добър художник — може и да не се пита.

Значи, един художник се отличава от друг по някакво особено богатство на вътрешния си живот, което не може да се сведе ни до интелекта, ни до емоционалността; нито умът, нито темпераментът правят художника, макар че са му нужни като на всеки човек. И ето, като се заех тогава с търсенето на тази особеност, се убедих, че тя може да се определи с една дума — вдъхновение. Разбрах, че това е някакво душевно състояние, свойствено само на онези, които могат да изобретяват прийомите, а не ги копират, и само в онзи момент, в който ги изобретяват.

Какво ръководи в мозъка вдъхновението? Ако то съществува, трябва да има и механизъм. Първата сигнална система ръководи сношенията с външния свят, рецепторите й — очи, уши и прочие. Втората ръководи речта. Пак не става. Да опише усещанията си може всеки, а да изобретят нещо ново — само някои. И тогава се досетих, че трябва да има трета сигнална система, ръководеща вдъхновението, тоест особения начин на мислене, който е даден на мнозина, но възниква рядко. И в тези моменти човек получава резултати, които по никакъв друг път не може да получи.

Тогава бях не глупаво момче, макар и наивно до почуда.

Изложих всички тези свои съображения в едно писмо, прибавих голямо количество цитати — изказвания на велики майстори, описващи това състояние, и го изпратих в Академията на науките. И получих оттам отговор — още го пазя у себе си. Същността му е следната. Трета сигнална система не може да, има, защото Павлов за нея не споменава нищо, а освен това тази мисъл не е нова, изказвали са я академици — привеждаха се имена — но след съответна критика са се отказали от нея.

Веднага се успокоих. Защото времената бяха такива, че след съответна критика хората се отказваха от собствените си родители, та камо ли от една мисъл. И аз, разбира се, веднага се успокоих. Щом учени, експериментатори по свой път са стигнали до тази мисъл, значи третата сигнална система съществува, а останалото не е моя работа. Моята работа е да търся начини за практическото й развитие, ако тя може да се развива.

А докато се занимавах с тези никому непонятни работи, с мен започнаха лични неприятности, неудачи и провали и въпросът стоеше така: или трябваше да престана да се занимавам с глупости и да заживея като всички хора, или да изгубя онова подобие на семейство, което имах по онова време.

И реших всичко да запратя по дяволите и накрая само да намина при един човек, който живееше във вила край Москва.

Той беше странен човек. Режисьор, украинец. Едни виждаха във филмите му гениалност, други — фалш. И всички се позоваваха на това, че филмите му са странни. А истината беше такава, че онази монументална форма, която той търсеше, за да предаде душевния си полет, не можеше да бъде заснета от натура. Затова гениални кадри при него се редуваха с недостоверни. Ако се беше досетил да осъществи замислите си, да речем, в мултипликацията — биха се получили шедьоври. Но по него време мултипликацията се числеше към ведомството на мики-маусовците и принцесите жаби и дори Шекспир го играеха обикновени живи артисти с пришки и хрема.

Тръгнах при него. Той трябваше да знае какво е вдъхновение.

Беше вечер. Шосето след електрическия влак ми се стори тихо, макар че по него прелитаха съботни коли с въдици, китари и храна за излет.

Свих по една неравна асфалтова пътечка между огради на вили и черни ели и в далечината видях две момичета със сатенени спортни шорти и потници. Едната, тази отдясно, беше обикновена, а другата, тази отляво, беше необикновена.

Веднага забелязах това, въпреки че виждах в далечината само силуети.

У необикновената всичко беше необикновено. И тъничката й талия, и почти детските й рамене, и тежките й едва-едва привдигнати коси, как да е събрани в опашка, и това как вървеше в тромавите си басмени гащи като балони. Боже, как вървеше! Как вървеше! Фойхтвангер описва как император Тит се влюбил в принцеса Береника само заради походката й. „Я какви се въдят тук“ — помислих си аз. Когато ги догоних, бях вече напълно готов.

— Как да стигна до вилата?… — попитах аз и назовах името на режисьора.

Тя се обърна, не, изви глава на дългата си шия, погледна ме с леко намръщени очи и веднага заприлича на сърничка.

Оказа се, че живее при него на вилата вече трети ден и е пристигнала някъде от юг. А, така, така-а!… Мелех разни глупости, приятелката й се смееше, а сърничката вървеше, без да обръща глава, и си мислех: дръвник, можел съм да я видя три дни по-рано.

Само веднъж обърна лицето си към мен. Когато ни задмина някакъв чичко, когото беше яхнала за врата една тригодишна буболечка и чичкото я държеше за сандалите.

Аз казах:

— Сигурно е приятно, когато едно такова ти седи на врата и те държи за бузите.

Тя изведнъж обърна лицето си и се усмихна. Дявол да го вземе, беше й харесало това, че обичам децата и ме уважи.

Пристигнахме във вилата.

По двора се разхождаше огромно непородисто куче.

Режисьорът беше болен и лежеше на походно легло.

— Сърцето ме боли — каза той.

Разказах му защо съм дошъл.

— Кой сте вие? — попита ме той с украински акцент.

Разказах му кой съм и с какво съм се занимавал през живота си.

— Бързо — не обещавам, но след пет години вие ще бъдете режисьор — каза той. — Само режисурата може да погълне енергията ви.

Имаше огромно чело, прекрасно изваяно, и побелели коси. Говорихме до тъмно.

— Сега кой е велик художник? Който рисува велики хора. А който рисува по-малки хора — той е и по-малък художник. А който рисува обикновени хора — почти не го смятат за художник.

— Да — каза той — вдъхновение има. Какво е то не знам, но не това е страшното. Страшното е, че не знам как да го повикам по желание.

През цялото време я виждах през прозореца. Сега беше с широка пола на квадрати и седеше на тревата, опирайки се на изнесената си встрани ръка. Полата й беше разперена като ветрило.

— Ето кого трябва да снимат в киното. Тези изящни ръце, тази грация. Може би не е гениална, но е благородна норма. А ние какво снимаме?

Прекарах във вилата му три дни. Сприятелихме се с нея.

Настаниха ме да спя на верандата и ми се присъни слънчева паяжинка.

Когато се събудих, сънят не изчезна. Пред очите ми на въжето съхнеха найлонови чорапи паяжинки.

— Какво от това? — каза тя независимо. — Голяма работа! Сутрин тук е първото слънце.

Свали чорапите от въжето и изчезна.

Момиченце е още. С хумор. Забавна е. Съвсем момиченце. Ритна с крак една хартийка. Когато мете, се върти като пумпал. Косите й увисват надолу, когато мете. Когато се обръща, литват нагоре. Напрегнат, открит поглед, леко намръщен израз, малко нервно лице. Независимост, любопитство, гордост, комичност. Никога не бях виждал такава.

Веднъж разговаряхме дълго с режисьора, а след това той тръгна към градината с походното си легло.

Чух шум в гардероба и отворих вратата.

Тя излезе от гардероба и продефилира край мен.

После веднъж режисьорът разказваше как влязъл в киното. Бил на около тридесет години, тоест горе-долу на толкова, на колкото бях и аз в момента на разговора, само че зад него бе гражданската война, а зад мен Отечествената. Той също се канел да става художник, но приятелят му моряк, когото назначили за комисар на Киевската студия, му казал:

— Спаси ме. Снеми един филм. Лента има.

Взел лента и апарат и за четири дни снел една комедия.

— Буколически времена бяха — каза режисьорът.

Ние пак се разделихме, защото старецът често отиваше да почива. И точно в този момент тя пак се измъкна от гардероба. Не можах да сдържа раздразнението си, защото се почувствувах глупаво.

— Защо правите това? — попитах аз.

— А вие съжалявате ли? А? — отвърна тя.

Постоянно стърчеше в тези гардероб.

Имаше и такъв един случай.

Във вилата се появи някакъв млад човек, някакъв ученик на режисьора. Русокос, с розово лице. Но аз веднага разбрах, че режисьорът го интересува по-малко от всичко.

Веднъж той ме отведе в стаята и ми обясни, че се е запознал с нея преди мен и не е ли време да си заминавам.

Този противен разговор се затегна, тъй като русолявият говореше с паузи и недомлъвки, а аз не се стараех да го разбера. А когато забеляза това, той ми просъска, че знае семейното ми положение и ще вземе мерки. На това аз му отвърнах, че ще предам на стареца целия този разговор и е интересно какво ще произлезе. Веднага млъкна.

Погледнах го внимателно. Такъв един, знаете ли, белокос плужак без брада, аксолотъл от подземна река, а се ежи.

— Няма свидетели. Кой ще докаже? — попита той.

Беше прав. Свидетели нямаше.

Вратата на гардероба скръцна. Оня рязко се обърна. Физиономията му се изкриви. А аз щастливо се засмях, защото се досетих веднага.

Вратата се отвори и от гардероба излезе тя. Оня отстъпи към стената и замига с прасешките си очички. Белите му коси бяха щръкнали нагоре около розовото му заплешивяло чело.

— По-силно го удряйте… — каза тя, минавайки. — Той не обича това. Опитвала съм.

И излезе.

Казах му:

— Къш!

И той изчезна.

А аз наистина трябваше вече да си заминавам.

 

 

В последния ден имахме със стареца много важен разговор. За паметта, за фантазията, за вдъхновението и за това по какво се отличават помежду си. И аз му казах всичко, което мислех за това, и всичко, което мислят моите приятели Гошка и Альошка; и как преди войната се бяхме впуснали да търсим красотата и до какви изводи стигнахме, и за писмото до Академията на науките, и за отговора на писмото, и за това какво мисля за филмите му.

Той не ме прекъсваше и само каза:

— От мен очакваха повече филми.

После го попитах какво мисли за старомодното понятие „душа“ и какъв е според него реалният смисъл на тази дума.

Той ми разказа как задал същия въпрос на един старец.

— Какво, дядо, казват, че никаква душа няма, а само рефлекси?

— Зависи — отвърнал старецът. — Ако човекът е добър, значи има душа, а ако е лош — точно така е, има само рефлекси.

После той както винаги отиде да си почива, а аз се приготвих да се изкъпя преди заминаването си.

В продължение на целия този важен разговор мисълта, че тя седи там в гардероба и слуша, ми помагаше. Държах се добре. Не, дявол да го вземе, аз действително се държах добре. И разбрах защо.

Изпълнен с благодарност, отворих вратата и надникнах в гардероба.

— Излизайте, хайде… — казах аз. — Да си поговорим като мъже.

Никой не ми отговори. Отместих палтата и панталоните и видях небоядисаната стена на гардероба. Гардеробът беше празен, ако не се смятат проклетите палта. Но нима те могат да запълнят празнотата, да речем — празнотата на гардероба? Нея я няма. Факт. С нищо не можеш да го отмениш и трябва да си заминавам. Изведнъж ме прониза такава мъка, която народът нарича смъртна. Никога не съм умирал, но в този момент разбрах каква мъка може да те прониже преди смъртта.

А след това отидох да се къпя на летовищното езеро, където в делник се мъчеха да ловят карас, а в неделните дни край всеки храст стоеше камион с бира за любителите на колективни излети в лоното на природата, по поляните тупаха волейболни топки, по бреговете лежаха купчини дрехи, покрити с шапки, а в езерото шаваха разноцветни гумени глави.

Денят беше делничен. На брега срещнах нея.

Беше толкова горещо, че можехме да разговаряме откровено. Всички задръжки паднаха.

Да, забравих да кажа, че тя беше гъркиня.

Произнасяхме думата „Атина“? Тя я произнасяше, а аз само опитвах.

— Атина — казвах аз.

— Не, не!

— Асина? — казвах аз. — Не? Не?…

— О, боже! — казваше тя. — Осина^[1]. Да беше те чула!

Всичко се топеше от слънцето. Небето беше бяло, а водата — ослепителна до чернота.

Мъчехме се да произнасяме думата „Атина“ така, както я произнасят гърците. Не „ф“^[2], а нещо средно между „т“ и „с“. Името на богинята беше първата гръцка дума, която исках да се науча да произнасям по гръцки.

Защо, по дяволите, се смее. Тази чудачка трябва да се гордее, че изучават нейния език. Господи, че коя е тя? Имало някога древни гърци — те представляват интерес, древните гърци, а не просто гърците. Просто гърците — са просто гърци. Те представляват интерес ни повече, ни по-малко от другите нации. Гърци, голяма работа! Нима тя може да разбере?

Когато се напивах — а това се случваше рядко, твърде много трябваше да изпия, за да се напия, много повече, отколкото се намираше в компаниите, в които ме завличаше случаят, а така изобщо аз водех трезв живот, не пиех — когато се напивах, достатъчно беше да чуя една гръцка дума, за да отида и да плача някъде в тъмното, в коридора или в кухнята, сред капките от чешмата и тенджерите, блещукащи в тъмнината от уличните фенери.

Някаква буца изведнъж се насъбираше, повдигаше се от гърдите към гърлото ми и тогава плачех дори от една такава глупава дума като „канелюри“. „Канелюри“ — шепнех аз и ридаех, задавяйки се отчаяно и хлапашки. „Канелюри“ — казвах аз и отново беззвучно и грозно си кривях устата и все се мъчех с две ръце да си изтрия сълзите, а те все течаха и течаха по бузите ми.

„Канелюри“ — това са онези браздички, които вървят нагоре по колоните. Всяка колона тогава се състои от обтегнати мраморни гънки или снопче каменни струи.

— Канелюри… Такава дума не познавам — каза тя. — Сигурно не е гръцка дума.

По-добре да беше мълчала.

Всъщност тя хем мълчи, хем се смее и това при нея излиза много добре.

— Е де, е де, не се надувайте — казвам аз. — Голяма работа, намерила се гъркиня.

— Защо да съм се намерила? — пита тя. — Не съм се намерила.

А аз си мисля за моите работи. За личните. Твърде неудачни.

 

 

— Какво се смеете, петно мастилено? — попитах аз.

— А знаете ли кой е моят любим идеал? — попита тя в отговор и почеса крак о крак.

Ето че стигнахме и до идеалите.

— Кой е? — попитах аз.

— Хаидѐ.

— Кой?

— Не помните? Не помните ли?! Хаидѐ не помните?

— Какво вдигате шум, каква Хаидѐ? От „Монте Кристо“ ли?

— Че коя?

— Е, помня.

Тя постепенно се успокояваше.

— Тръгвам си — каза тя.

— Вървете си.

— Тръгвам си — каза тя, като повиши глас.

— Знаете ли какво? — казах аз. — Вашият идеал е Хаидѐ? И прекрасно. Имате преживявания по тази част? Прелестно. А аз нямам преживявания. И край.

— Знам.

— Какво знаете?

— Че нямате преживявания…

— Много знаете — казах аз. — Ама че Хаидѐ. Всяка порядъчна Хаидѐ трябва да си има един Моите Кристо, красавец с побелели слепоочия. А вие имате ли си?

— Имам си.

— Ами? Кой?

— Вие… — каза тя и избяга.

Така, разбрахме се, значи.

Обикновено за такива неща се досещах по-отрано.

Но това и беше по-отрано. Тогава имах слабо, одухотворено лице и си давах вид, че не знам какво впечатление правя, а винаги знаех и затова когато питах: „Много ли ви харесвам?“ — тя тичешком отговаряше: „Да.“ Само че въпреки одухотвореното си лице тогава бях слаб художник.

Сега сладко ме заболя сърцето. С всичките си лични работи вече бях отвикнал от това усещане. Да, чудесно е все пак да узнаеш изведнъж, че си направил впечатление на едно такова мастилено петно.

Стараех ли се да му направя впечатление? Безусловно. Прилагах ли хитрости? Прилагах. И подчертана грубост, и нотки на горест, на които кълват невинните мастилени петна, тоест целия антураж, цялата стара бутафория.

Нечестно ли е? Как да кажа. И да, и не. А честно е ето какво. Някъде в душата ми, в самата й дълбочина живееше болката, че нищо не може да стане. На какво мога да разчитам? На почит? И това е всичко? После те обикновено се омъжват и това си остава за тях само като едно светло преживяване. После казват: „Мен ме е ухажвал художник.“ Почти не съм срещал жена, която да не може да каже, че е била ухажвана от художник. Не исках да бъда ничие преживяване и най-малко нейно. Ще ми преседне да се смятам за светло преживяване на нейната младост. Ще ми преседне. Такива като нея съм имал стотина парчета. Лъжа. Такива като нея не съм имал.

Работата не е в младостта й. У нея имаше нещо от Гърция. От онази стара, светла Гърция, която ме караше да плача, когато съм пиян, и здраво да стоя на земята, когато съм трезв.

Заминах си.

Цяла седмица се борих със себе си, мъчих се да задуша спомена, не можах.

Правех велосипедни разходки, радиусът, на които все се удължаваше, докато веднъж не открих, че карам по тихата асфалтова пътечка право към вилата на режисьора.

Слязох до вратичката и надникнах вътре. Вилата беше празна. Само огромното куче излезе от колибата си и ме погледна внимателно.

Тръгнах си обратно с подгъващи се колене и подпирайки се на велосипеда — такова вълнение ме биеше.

На шосето видях една летяща насреща ми кола. Чак когато се приближи, разбрах, че пътуват тя и старецът.

Очите й се разшириха срещу мен като два цвята и докато колата приближаваше, тя непрекъснато ме гледаше.

Старецът седеше до шофьора. Кимнах им и се престорих, че се разхождам по тези места. Колата отлетя.

След две денонощия във вечерните новини чух по радиото, че е умрял великият режисьор.

После беше погребението, аз самият изнесох ковчега от синия автобус с черна ивица, а после стоях в почетния караул.

Тихо свиреха цигулките, хората плачеха й той едва се виждаше сред цветята и лентите.

Когато всичко свърши, останах сам. Съвсем сам. Съвсем. Повече никога не видях това момиче и дори не знаех коя е, тъй като за нищо не бях я разпитвал, а сега нямаше кого да питам.

След месец, когато се съвзех от загубата, при мен дойдоха приятелите ми Гошка и Альошка, които също си имаха неприятности, и Гошка каза:

— Съдбата прилича на луд човек — пищи, плаче, смее се, пухти, сумти, мляска — и нито един приличен звук.

— Кое смяташ ти за приличен звук? — попита Альоша.

— Между впрочем не това, което мислиш ти, не музиката.

— Не мисля — каза Альоша. — А какво?

— Когато в лятна утрин дърветата са в роса, а надалече някой удря с чук по наковалня.

— Ех, ти!… — каза Альоша.

— Какво?

— Хубаво…

— Представяш ли си? — попита ме Гошка.

— Да — казах аз.

— Знаеш ли кой звук? Когато ти се иска да подхванеш: „Ние сме ковачи и духът ни е млад — каза Гошка — ковем на щастието ключовете.“

— Да — казах аз. — Трябва да се работи.

 

 

А сега аз случайно я срещнах на гости.

— Казвам се Костя — рекох аз, когато избягахме от вечеринката.

— Господи — каза тя. — А вие, разбира се, не ме помните…

Разбира се, помнех я.

Стиснах й ръката — много вежлива, мека ръка. После побъбрихме за това-онова, а после се сбогувах с нея и я качих в една кола и тя си отиде вкъщи. А аз се върнах на вечеринката. Седнах в ъгъла и започнах тихо-тихо да гледам телевизора и все се мъчех да забравя усещането, което ме пронизваше, когато стисках тази тиха вежлива ръка и на един от нежните й пръсти почувствувах гладък пръстен.

Как мислите, защо разказах тази печална и обикновена история за това как един човек не разбрал другия, не се досетил, минал покрай красотата, а после се учудва, че не му е сладко, когато открива, че веселата птица-щастие е хваната в чужд пръстен?

Не. Не познахте. Разказах тази история, защото когато се запознах с нея, бях на тридесет и две години, а тя на шестнадесет. А е вече близо краят на двадесетото столетие.

Хайде да поговорим за нещо такова. За звездите например или за дорогобужкия кашкавал — как се яде, маха ли се сребърният варак, преди да се реже, или обратно — трябва да се остави? Или да поговорим за това как двойките се целуват по входовете. Само да не стоим на едно място. Да мръднем, граждани, да мръднем.

Цялата работа е там, че не се знае кое твое движение може да реши проблема, поставен от живота. Нали дори и отсъствието на движение е движение. Нищо не спира, докато ти седиш и чакаш. Всичко наоколо се движи и минавайки покрай теб, само ще вземе да те докара до целта. Само че цялата беда е там, че то ще те докара съвсем не там, където ти е нужно. А впрочем, какво значи нужно? Ти самият знаеш ли какво ти е нужно?

А нали все пак се стремиш.

Накратко казано, всичко се свежда до един обикновен въпрос и затова отговорът му е непонятен: как да се програмира съдбата?

Седях и гледах телевизора, където показваха хубава до повръщане програма, и си мислех: защо ми е тази програма, щом тя е чужда програма и в нея е запрограмирана чужда представа за удоволствията, несъвпадаща с моята?

Седях и си мислех: на какво съм се надявал, когато видях как тя положи списанието на коленете си и ме погледна, каква е моята собствена програма на удоволствията, щом не ми харесва препоръчваната, и защо, собствено, толкова ме порази този хилядопудов пръстен на ръката й?

Какви чувства изпитах, когато открих пръстена? Такива, каквито и вие. Обикновени. Аз, разбира се, не трепнах, когато открих този пръстен, не застенах, не заскърцах със зъби и не паднах в несвяст. Просто, стискайки ръката й, й казах:

— Да, ето.

Тя ме погледна от долу на горе, после въздъхна, а после каза:

— Да…

И после каза:

— Да, да…

И после сви рамене.

И после я качих в колата и натоварих там и хилядопудовия златен пръстен и преди да се затвори вратата, успях да захвърля на задната седалка глупашките си надежди. Надежди за какво?

А после се връщам обратно на гости и тъй като вече съм сит до гуша, мъча се да гледам по телевизора до повръщане прекрасната, съвсем неподходяща за мен програма, и се занимавам с това, че мъча да убия времето си, а то си тече и тече и толкова го е грижа за нас, колкото нас за марсианците.

Изглеждам на около 40 години и така се чувствувам, а ми предстои да живея още най-малко толкова. Хиляда години хората са търсили еликсира на младостта, а той се оказа под носа им. Дявол да го вземе, кой можеше да помисли, че главната причина за преждевременното остаряване е лъжата, обикновената човешка лъжливост.

Лъжата като следствие на хитростта, която е спасявала човека от враговете му, се оказа най-главният враг, най-важната причина за старостта. Първи се досетихме ние с Гошка и Альоша, само че тогава никой не ни повярва. А после всичко се потвърди.

Онова раздвоение на личността, в което е живял човекът, когато през целия си живот е казвал не това, което мисли, тоест цял живот е удрял с тежък чук по най-тънките си и чувствителни нервни връзки, удрял е по творчеството, по вдъхновението си — това раздвоение на личността се оказа причина за необратимото разрушаване на същата тази личност, сиреч — за старостта.

Всичко опитахме. И физиката, и биологията, и химията, и биофизиката, и биохимията — забравихме само етиката, която не се и смяташе за наука.

А се оказа, че изходът е прост като ряпа: не лъжи и ще живееш по-дълго. Но ето че точно това се оказа по-трудно от всичко.

 

 

Открихме странно нещо. По улиците ходеха бивши старци, които вече не се различаваха от младите, защото се бяха научили да казват истината и с това си бяха осигурили двойно дълъг живот.

И в този момент открихме още едно странно нещо. Оказа се, че да казваш истината на околните, е много по-лесно, отколкото на самия себе си. Ето какво открихме, граждани. Ето кое беше ужасното. Оказа се, че благодарение на досегашното възпитание се е натрупало толкова количество общи моменти и шаблони в мисленето, че бедната човешка единица, мъчейки се да каже сама на себе си истината за собствените си желания, не можеше да разбере какво иска тя в действителност, а че само й се струва, че иска или че трябва да иска. Защото без истината за собствените си желания не можеш да установиш истината за формата на собствената си личност, тоест за характера си. Тоест за онази своя особеност, която би могла да разцъфти като неповторим цвят и да направи щастлива самата личност и околните.

А изходът пак беше под носа ни и ние с приятелите ми навярно го знаехме, но си замълчавахме по много немаловажни причини, не на последно място, между които беше тази, че нормалните хора можеха да ни сметнат за луди.

„Любопитно е това, че тя и сега изглежда така, сякаш е на двадесет години“ — седейки пред телевизора, мислех аз за жената, която си беше отишла. Изглежда се бе научила да не лъже много по-рано от мен. А каква полза? Обикновена жена. Каква ти там Древна Гърция!

Сега внимание. Сега сюжетът на тази обикновена история започва да взема главозамайващ обрат.

Тъкмо си помислих колко млада изглежда тя и това е навярно, защото се е научила да не лъже по-рано от мен и затова огромната разлика във възрастта, която така ме бе уплашила някога, в незапомнени времена, сега се е увеличила още и ние все повече се отдалечаваме един от друг със скоростта на непреодоляната лъжа — тъкмо си помислих за това и (внимание!) дикторката на последните новини, усмихвайки се, започва да чете от листа, който някой сложи на масата й, че в района на Караганда е кацнал междупланетен кораб от неземен произход.

А след това дикторката от телевизията престава да се усмихва и заеквайки, чете втори път същото съобщение, а после изключват екрана и се появява надписът — техническа повреда, а после екранът отново светва и един мъж диктор с грозно танцуваща челюст за трети път чете същото съобщение и тогава полека започваме да разбираме, че това не е дотегнала на всички телевизионна шега, която наричат режисьорски трик, нещо като горчица върху скучния кренвирш на обикновената информация, а че всичко това е истина и че някой е долеел най-после и се появява въпросът — какво ще правим сега, а?

Нататък ще разкаже физикът.