Михаил Анчаров
Синята жилка на Афродита (1)

Общо встъпление
Разказва физикът

Бяхме трима приятели, влюбени в една жена. Да, забравих да кажа, че жената беше каменна. Някога, в далечното си неправдоподобно детство бяхме тръгнали на път за красотата. Но двадесетият век е странен век на лутания между рационализъм и инстинкти и затова опитът ни да намерим живия еталон на красотата беше една причудлива смесица на едното с другото.

Бяхме събрали от всички списания няколкостотин фотографии на красиви женски лица от онези далечни времена, преснехме ги в еднакъв мащаб и чрез многократна експозиция създадохме един сборен негатив.

Тръпнехме, когато правехме първия отпечатък и изглежда ненапразно. Когато изнесохме на светло мократа снимка, видяхме лицето на мъртъв човек.

Трябва ли да описвам уплахата ни? Обаче всичко свърши много странно. Якушев взе отпечатъка и изчезна за около три дни, а след това го донесе обратно.

— Пипнах тука това-онова — каза той. — После я фотографирах отново.

Гледаше ни едно живо прекрасно лице. И тогава се досетихме, че красотата не се състои от признаци.

Направихме три отпечатъка и се разделихме в три посоки. Сега единият от нас — Костя Якушев — е художник, другият — Гошка Памфилов — е поет, третият е физик. Физикът съм аз, Алексей Аносов.

Няколко години след войната се срещнахме отново.

Помните ли онази история, когато някъде в Африка намериха една древна скулптура? Фотографията на женското лице обиколи всички вестници. Скулптурата беше на 12 хиляди години, цивилизация от времето на Атлантида, но не това беше най-интересното, за нас поне. Най-интересното беше, че тя като две капки вода приличаше на лицето от пожълтялата фотография, която всеки от нас пазеше още от детинството си. Ето така.

Същата странна сила и разтапяща нежност имаше в това лице. Опитайте се да намерите обяснение на тази прилика! Ние опитахме.

Костя Якушев смяташе, че тази скулптура е обобщен образ на красотата, разпръсната по света, и че тя може само да се събира и да се събира капка по капка, за да се създаде несъществуващото, и че еднаквият път е довел до еднакъв резултат и нас, и оня майстор от древността — оттам е приликата.

Аз смятах, че това е портрет на жена, долетяла от космоса преди 12 хиляди години, и тъгувах, че няма да видя второто и долитане, а приликата се обяснява с това, че в нас е заложена програма за хармония, тоест влечение към човешко усъвършенствуване, и когато инстинктивно сме я осъществили във фотопортрета, резултатите невероятно са съвпаднали с живия прототип.

Гошка пък отиваше още по-далече. Защото беше максималист. Та какъв поет ще е, ако не е максималист? Той смяташе, че доколкото образът възниква в мозъка по някакви закони, същите тези закони могат да породят и неговия реален прототип.

Ето причината за приликата.

Обичахме тази жена, но съдбата за всеки от нас готвеше поражение.

Та хайде да разкажем за трите поражения, защото те доведоха до една победа.

Пръв ще разказва художникът.