Михаил Анчаров
Сода-слънце (16)

„Привет на вехтошарите!“

А после тръгнахме на експедиция без него, бяхме там цялото лято, намерихме много интересни неща, бързо приключихме всичко и стана така, че отпратих всички обратно и на мястото на големия лагер останахме в пустинята само аз и Паша Биденко.

След приключването на работите и заминаването на експедицията, припряно и тъжно, пред мен, този път неизбежно, застана въпросът защо все пак аз останах?

Всичко бе опустяло, само следи от палатки, студени звезди и вятър, пронизващ всичко, пронизващ душата вятър. И самотната фигура на Паша Биденко, която се мярка около нашия многострадален всъдеход, и тънкото писукане на радиото — джазовата мелодия звучи зловещо над гробището на динозаврите.

И си помислих: тъничка, само съвсем тъничка ципица ни дели от света на чудовищата.

Батериите свършиха, приемникът млъкна и отново — само пустиня и кафяв прах. И отгоре на това сами си копаем гроба. Трепем се, мъчим се да разберем човека, а той, същият този човек, е измислил бомбата и тя съществува, каквото и да се говори, и няма къде да избягаш от това, да бъде проклета дано. И ако човечеството само себе си не разбере, пътят му е един — при изкопаемите. И след хиляди години ще дойдат други същества и ще разкрият костните пластове и по нашите кафяви скелети ще се мъчат да разберат защо са загинали тези същества, външно така не приличащи на динозаври.

Е, какво пък. Щом задачата на археологията е да помогне на човека да разбере самия себе си, то поне с един човек това се е случило. По-точно с двама. Вторият е Паша Биденко. А първият, разбира се, съм аз. Боя се да не преувелича, иначе бих казал, че едва ли някой от нас си остана същият след тази експедиция. Обаче, след като знам колко много аз самият имах причини да преразгледам някои свои възгледи, не мога да сведа към една-единствена причина онези изменения, които станаха с участниците на тази нелепо правдива и затова фантастична история. Защото какво е фантастиката, ако не истина, доведена до абсурд.

Експедицията можеше да се счита за успешна. Много нещо бе намерено и ценни неща бяха намерени. И според никои закони, според никои нормативи тя не можеше да се счита за неуспешна. Откъде се взе тогава онова изсушаващо разочарование, което изпитваха всички участници — от помощния персонал, за пръв път видял чудовищни кости, до сдържаните квалифицирани изследователи, у които презрението към безвкусицата и излишното вдигане на шум бе не само признак на добър тон, но и дълбоко осъзнат принцип. Може би причината беше в това, че беше подбран все талантлив народ, а талантът в науката трудно се отличава от хазарта. Може би виновен за всичко беше вятърът.

Вятърът беше изнурителен. Почти веднага щом пристигнахме, започнаха пясъчните бури. Следвайки предначертания план на предишната група, намерихме нови костни пластове, три така наречени „лещи“ с кости на динозаври, добре запазени, ръждиви от просмукалите се в тях железни окиси. И макар че уловът беше богат, наистина не точно такъв, за какъвто тайно мечтаеше всеки участник в експедицията, аз дори помислях за прекратяване на работите. Все заради вятъра. Но после се натъкнахме на тези древни изоставени рудници и експедицията фактически мина под земята. Само че отвън нощем беше лошо. Студът пронизваше палатките. До най-близкия извор имаше дълги изморителни часове. Гъстият кафяв прах, пронизваше и в най-дребните пори, задръстваше носа, изсушаваше гърлото. Постоянните ветрове, духащи с изключителна сила, носеха не само пясък, но и доста едри камъни, които чупеха стъклата на предпазните очила. Вятърът не спираше ни денем, ни нощем. Дрехите, завивките и храната бяха обилно набити с доста едър пясък. И ако не бяха подземията с тяхната спасителна тишина, би било невъзможно да се работи. Но трябва да се разкаже не за това по какво експедицията приличаше на обикновените, а по какво се различаваше от тях. Различаваше се с тъмната си неопределена мъка и дух на клоунада, който незримо витаеше над експедицията.

Такава печална тишина и тъмнина царяха в тези стари галерии, че щем не щем настроението ни ставаше строго и съсредоточено. На това настроение се поддаваха всички и млади, и стари. Ето редове от дневника на Паша Биденко:

„Става ти безразлично ден ли е или нощ на повърхността. Ту вървиш по високи пречиствателни забои, където стъпките ти отекват шумно и светлината на фенера се губи, ту пълзиш, провирайки се с мъка между тесните подпори, ту се катериш по кладенци, извеждащи на друг хоризонт. Тук минаваш в друго летоброене, защото някои от тези рудници се отнасят чак към доисторическо време, макар че има и по-нови. Те са прокопани в продължение на една ивица пермски утайки, съдържащи меднисти пясъчници. В една от галериите, която се спускаше под земята под ъгъл 35–40 градуса, аз се подхлъзнах и като се търкулнах надолу, пропаднах в отвесен кладенец, проникващ дълбоко в бездънната черна тъмнина. За щастие, кладенецът беше доста тесен и аз се заклещих в него до раменете като тапа в бутилка. Необходим беше доста труд, докато се освободя. И първото нещо, което видях, когато се измъкнах на върха на кладенеца и светнах с фенера, бе надпис върху стената с кървави букви: «Привет на вехтошарите»!“