Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (13)

XIII

Фердинанд тръгна да търси файтон.

Това не беше лесна работа. От година на година файтоните на света стават все по-малко. Те се крият по разни стари, затънтени сайванти и най-сетне идва такъв ден, когато вече не им се иска да излизат в града. Впрочем, те се чувстват все по-зле между автобусите, автомобилите и мотоциклетите. „Защо бързат толкова!“ — мърморят те под носа си в такт с конското кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

За щастие на пиацата, близо до парка стоеше самотен файтон. Файтонджията дремеше на капрата, а конят спокойно дояждаше дневната си дажба от едно чувалче, окачено на шията му.

— Моля ви — каза Фердинанд.

Файтонджията дори не трепна.

— Моля, ако обичате — повтори по-високо Фердинанд.

Файтонджията продължаваше да спи.

— Моля ви! — почти извика Фердинанд.

А файтонджията мълчеше.

Едва когато Фердинанд се качи на капрата и му изкрещя това „Моля ви!“ направо в ухото, файтонджията бавно отвори едното си око, после другото, носле бутна бомбето си назад, погледна Фердинанд и попита с дрезгав глас:

— Какво има?

— Може ли да пътувам с вас? — попита Фердинанд.

— Защо да не може? — отвърна файтонджията. — Само да смъкна килера от коня и тръгваме. Сядайте.

Той слезе от капрата, разтърка очи, свали от коня чувалчето с дневната му дажба и му постави юздата.

— Докъде ще летим? — попита файтонджията, когато се върна на предишното си място и взе камшика в ръка.

— До парка — отвърна Фердинанд. — Трябва да вземем нещо оттам.

— Сигурно майчето — подхвърли през рамо файтонджията. — Дий, старче!

Файтонът тръгна.

— Не познахте — усмихна се Фердинанд. — Не става дума за майчето.

— Може би бабчето?

— Нито за бабчето.

— Тогава може би някоя леля…

— Нито леля.

— Е, може би някакъв неодушевен предмет?…

— Например какво? — попита Фердинанд.

— Например някакъв куфар…

— Не е куфар.

— Може би бъчва бира.

— Нито бъчва бира.

— Интересна работа — каза файтонджията. — Какво все пак искате да вземете от парка? Рози ли?

— Не, не рози.

— Може би някоя пейка?

— Не е пейка.

— Е, тогава, не зная — отвърна файтонджията с дрезгавия си глас.

— Ще ви помогна — рече Фердинанд. — Започва с „а“…

— Аспарагус?

— Не.

— Автобус?

— Не. Впрочем автобусът не би се побрал във файтона. Втората буква е „с“, третата — пак „а“, а четвъртата е „н“ — подсказа му Фердинанд.

— Анасонлийка! — извика файтонджията и очите му светнаха, защото от време на време обичаше да си пийва.

— Не познахте. Става дума за асансьор.

— За какво, за какво? — попита учудено файтонджията.

— Един асансьор трябва да вземем. Не знаете ли какво е асансьор? Такова нещо, което се движи нагоре-надолу между етажите.

— Какво е асансьор, уважаеми, аз добре зная, но как може такова нещо да се качи на файтон?

— Асансьорът не е голям — отвърна Фердинанд. — Само за двама души… Най-много за трима… Ще го сложим отзад, а пък аз мога да седна при вас…

— А къде е той?

— В парка, вързан за едно дърво.

— Вързан ли? — учуди се файтонджията.

— За да не избяга нагоре.

— Че той сам ли си лети?

— И още как.

— Не може да бъде. Чак не ми се вярва. Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Стигнаха до дървото, за което беше привързан асансьорът.

Фердинанд скочи от файтона, потупа асансьора отзад и го отвърза.

— Помогнете ми да го натоваря! — извика той.

Задъхани, защото асансьорът беше доста тежък, те го наместиха най-сетне, пъшкайки, на задната седалка.

— Само без глупави шеги — каза Фердинанд на асансьора. — Да не ти се прииска да избягаш нагоре. Връщаме се в къщи.

Асансьорът дори и не мислеше да бяга. Беше много доволен, че се връща в хотела и че като граф ще мине на файтон през целия град.

Фердинанд седна до файтонджията.

— Ще ми дадете ли да подържа малко поводите или камшика? — попита с умолителен глас той.

— Взимай ги и тръгвай — каза файтонджията.

Фердинанд хвана поводите, замахна с камшика и извика:

— Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

В центъра на града Фердинанд даде поводите на файтонджията и започна да се оглежда на всички страни.

— Какво толкова се оглеждате? — попита го файтонджията.

— Гледам дали няма някъде хъшлаци.

— Страхувате ли се?

— Нищо подобно, но си мислех, че ще викат подир мене.

— Но те не викат, значи всичко е наред.

— Не особено — отвърна Фердинанд разтревожено. — Аз именно мечтая те да викат.

— Тогава трябва по някакъв начин да ги предизвикате. Виждате ли ей там? На ъгъла стоят няколко.

— Много ви моля — каза Фердинанд, — минете оттам.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кдьоп…

Файтонът мина, но хлапетата дори не му объркаха внимание.

— Моля ви, спрете — рече отчаяно Фердинанд и скочи от файтона.

Изтича до момчетата, които се бяха подпрели до стената, и ги попита:

— Защо не викате след мене?

— Защото не искаме — отвърна едно от момчетата.

— Бих ви съветвал да викате след мене, когато пътувам с файтон — заплаши ги Фердинанд и се озъби.

Момчетата се стреснаха.

— А какво искате да викаме? — попита учтиво друго от момчетата.

— Искам непрекъснато да викате:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Хубави стихчета — съгласиха се момчетата. — Можем да викаме, защо не! А кога да викаме?

— Веднага! Хайде, тичайте подир файтона и викайте колкото ви глас държи. Ако не викате, така ще ви ухапя, че ще видите звезди посред бял ден.

И Фердинанд скочи обратно във файтона, който незабавно тръгна.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Хората отваряха широко прозорците, тичаха на балконите, спираха се по тротоарите и изумени наблюдаваха файтона, в който на задната седалка се бе разположил един асансьор, отпред на капрата Фердинанд се усмихваше щастливо, а файтонджията плющеше с камшика.

Отзад, подир файтона, тичаха група хлапета и се деряха с все сила:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.