Когато стана дума да поканят за първи път господин дьо Норпоа на вечеря и майка ми съжали, че професор Котар не е в Париж и че самата тя е престанала да ходи у Суан, а и единият, и другият биха били интересни събеседници за бившия посланик, баща ми възрази, че бележит гост и виден учен като Котар е винаги добре дошъл на всяка вечеря, но Суан с неговата показност, с маниера му да се перчи пред кого ли не с най-невзрачните си познанства, е обикновен самохвалко и маркиз дьо Норпоа сигурно ще го намери за „фукльо“ съгласно любимия си израз. Този отговор на баща ми изисква известно пояснение, защото някои си спомнят може би Котар като доста посредствен, а Суан — като безкрайно изтънчен в скромността и сдържаността си относно светските връзки. Работата е там, че към „сина Суан“ и към Суан от Жокейклуб някогашният приятел на родителите ми беше прибавил едно ново свое превращение, при това не последното: съпруга на Одет. За да нагоди присъщите му открай време тънък усет, чувствителност и находчивост към скромните амбиции на тази жена, той бе съумял да си изгради ново обществено положение, доста по-ниско от предишното, съобразено със спътницата му в живота. Така бе станал съвсем друг човек. Тъй като (макар да продължаваше да посещава сам личните си приятели, на които не желаеше да натрапва Одет, щом те сами не проявяваха желание да се запознаят с нея) бе започнал друг живот съвместно с жена си, сред нови хора, напълно обяснимо би било, като преценява обществения им ранг, както и доколкото общуването му с тях би поласкало честолюбието му, да вземе за мерило не най-блестящите представители на средата, в която се бе движил преди женитбата си, а старите познати на Одет. И все пак, като се знаеше, че се стреми да се сближи с простовати чиновници, с порочни жени, украшение на министерските балове, удивително беше, че същият Суан, който някога, а и сега така мило премълчаваше, че е поканен в Туикнъм или Бъкингамския дворец, разгласява наляво и надясно, че жената на еди-кой си подначалник на канцелария е дошла на гости на госпожа Суан. Някои ще допуснат може би, че скромността на изискания Суан е била само по-изтънчена форма на тщеславието му и че подобно на някои израилтяни някогашният приятел на родителите ми илюстрира последователните етапи, през които са минали неговите съплеменници — от най-наивен снобизъм и най-груба простащина до най-изящна любезност. Но основната причина, общовалидна за целия човешки род, се коренеше във факта, че нашите качества не са свободни, подвижни, винаги на наше разположение. С течение на времето те така тясно се сплитат в съзнанието ни с дейностите, по повод които се чувствуваме длъжни да ги проявим, че ако пред нас възникне друг вид дейност, тя ни заварва неподготвени и през ум не ни хрумва, че същите качества биха подхождали и за нея. Суан, така предупредителен спрямо новите си познати, така горд с тях, напомняше някои големи художници, известни със скромността или щедростта си: едните, увлекли се в края на живота си по кулинария или градинарство, проявяват наивно задоволство, когато хвалят гозбите или лехите им, и не търпят никаква критика относно тях, макар да я приемат с лекота, когато се отнася за шедьоврите им; другите, готови да дадат едва ли не даром някое свое платно, изпадат в мрачно настроение, ако изгубят четиридесет су в игра на домино.

Колкото до професор Котар, ще му се любуваме на воля по-късно у Покровителката в замъка Распелиер. Засега нека се задоволим да отбележим само следното: промяната при Суан може да се стори изненадваща, защото тя бе завършена, когато, неподозиращ нищо, аз срещах бащата на Жилберт на Шанз-Елизе: тогава между другото той не ме заговаряше и не можеше да извади на показ пред мен връзките си с политическите кръгове (вярно е, че дори да го стореше, може би нямаше веднага да сметна това за тщеславие, тъй като създадената отдавна у нас представата някой човек затваря очите и запушва ушите ни). Майка ми цели три години не разбра, че една нейна племенница слага червило на устните си, сякаш бе разтворено незабележимо в някаква течност, до деня, когато малко по-голямото количество или някоя друга причина не предизвика явлението пренасищане; цялото незабелязвано дотогава червило кристализира и потресена пред това внезапно разхищение на бои, майка ми заяви — както биха сторили в Комбре, — че това е позор, и преустанови, кажи-речи, всякакви връзки с нея. Но за Котар, напротив: доста вода бе изтекла от времето, когато бе свидетел на появяването на Суан у Вердюренови, а почестите и титлите идват с годините. Освен това може да си необразован, да пускаш глупави, шеги и същевременно да притежаваш някаква по-специална дарба, която никаква обща култура не може да замести — например дарбата на забележителен стратег или голям клиницист. Колегите на Котар гледаха на него не само като на невзрачен практикуващ лекар, станал с времето европейска знаменитост. Най-умните измежду младите заявяваха, поне в продължение на няколко години, защото, родена от потребността от промяна, модата се мени, че ако някога се разболеят, ще поверят живота си само на Котар. Те може би предпочитаха да общуват с по-начетени, по-артистични професори, с които можеха да разговарят за Ницше и Вагнер. Когато госпожа Котар устройваше музикални вечери, на които канеше колегите и учениците на мъжа си с надежда той да стане някой ден декан на Медицинския факултет, вместо да слуша музика, Котар предпочиташе да играе на карти в съседния салон. Но всички хвалеха сигурното му проницателно око, бързата му диагноза. И най-сетне, колкото до държането на професор Котар спрямо хора като баща ми, нека обърнем внимание, че макар и често, невинаги проявяваме през втората част от живота си първичната си природа — разцъфнала или повехнала, разгърнала се ярко или приглушена, — а понякога тъкмо противоположната, също като обърната дреха. Като се изключат Вердюренови, които имаха слабост към Котар, неговото прекалено колебливо изражение, стеснителност, любезност му бяха навличали непрекъснати подигравки в младежките му години. Кой милосърден приятел му бе препоръчал ледено държане? Нарасналият му престиж като лекар го улесни. Навсякъде освен у Вердюренови, където инстинктивно оставаше верен на себе си, той почна да се държи студено, съзнателно пестелив на думи, категоричен, когато се наложеше да говори, непропускащ да каже нещо неприятно. Можа да изпробва новата си поза пред пациенти, които го виждаха за първи път: тъй като не бяха в състояние да правят сравнения, те биха се изненадали много, ако узнаеха, че не е по природа суров. Котар се мъчеше главно да изглежда безстрастен и дори в болнична обстановка, пуснеше ли някоя от игрословиците си, които разсмиваха всичко живо, от завеждащия клиниката до новопостъпилия младок, той гледаше да не трепне нито един мускул на лицето му, станало впрочем неузнаваемо, откакто бе обръснал брада и мустаци.

Нека обясним в заключение кой бе маркиз дьо Норпоа. Пълномощен министър преди войната, посланик след 16 май, за голямо удивление на мнозина той въпреки това бе натоварван по-късно неведнъж от правителството на радикалите да представлява страната в необичайни мисии — дори като контрольор по изплащане на държавния заем в Египет, където бе оказал големи услуги като опитен финансист, — макар че всеки реакционно настроен буржоа би отказал да служи на радикалите, а и самите те би трябвало да гледат с недоверие на него заради миналото, връзките и убежденията му. Но тези напредничави управници явно си даваха сметка, че с назначението му доказват колко са чужди на всяко политическо тесногръдие, когато става дума за върховните интереси на Франция, както и че се различават от обикновените политици, така че дори „Журнал де Деба“ ги наричаше истински държавници. В крайна сметка те използваха престижа на аристократическото му име и интереса, равносилен на театрален ефект, който събуждаше подобен избор. Същевременно отлично знаеха, че обръщайки се към господин дьо Норпоа, могат да разчитат на всички тези изгоди, без да се опасяват от липса на политическа лоялност от негова страна — произходът на маркиза нямаше защо да ги плаши, напротив, той бе един вид гаранция. И републиканското правителство никак не се лъжеше. Най-напред, защото някои аристократи, възпитани още от ранно детство да считат благородното си име зя духовно предимство, което никой не може да им отнеме (равните нему и хората с по-високо потекло много добре съзнават стойността на това предимство), си дават сметка, че могат да си спестят — защото няма да спечелят нищо повече — принудата, която си налагат без осезаем резултат толкова много буржоа, като изповядват само правоверни убеждения и дружат само с благонадеждни хора. В замяна на това, загрижени да се издигнат в очите на княжеските или херцогските семейства, стоящи непосредствено над тях, тези аристократи знаят, че могат да постигнат това само като прибавят към името си престиж, който му липсва, и по този начин да вземат превес над равните тям по произход: политическо влияние, литературна или артистична репутация, голямо богатство, затова не се престарават да любезничат ненужно с местния дребен владетел — никой принц няма да ги поздрави заради подобно безплодно приятелство, — а ухажват политиците, били те дори франкмасони, защото могат да им открият пътя към посолствата или да ги подкрепят в изборите, и хората на изкуствата или науката, защото могат да им помогнат да „пробият“ в тези поприща, накратко казано, ухажват всички, които са в състояние да им придадат нов блясък или да им осигурят богата женитба.

Но в случая с господин дьо Норпоа от най-голямо значение бе обстоятелството, че по време на продължителната си дипломатическа кариера той се бе проникнал от традиционния, консервативен дух на отрицание, наречен „правителствен дух“, присъщ наистина на всички правителства, и по-специално присъщия на всички правителства „канцеларски дух“. Дипломатическата кариера му бе вдъхнала неприязън, страх и презрение към революционните или макар само некоректните способи, характерни за опозиционните партии. Освен при някои необразовани хора от простолюдието и висшето общество, за които разликата в склонностите не значи нищо, не еднаквите убеждения, а душевното сродство сближава хората. Академик от типа на Льогуве, привърженик на класиците, по-охотно би ръкопляскал на хвалебното слово на Максим Дюкан или Мезиер за Виктор Юго, отколкото на изказването на Клодел за Боало. Еднаквото национално чувство е достатъчно, за да приближи Барес до неговите избиратели, които едва ли виждат кои негови колеги от Академията, които, макар и да споделят политическите му убеждения, имат различен душевен строй и ще предпочетат пред него дори противници като господата Рибо и Дешанел, до които пък някои правоверни монархисти се чувствуват много по-близо, отколкото до Морас или Леон Доде, въпреки че последните двама също мечтаят за завръщането на краля. Скъпящ думите си не само поради професионална сдържаност и предпазливост, но и защото така те имат по-голяма стойност и са по-богати на отсенки за хора, чиито дългогодишни усилия за сближаването на две страни се изразяват — в някоя реч или протокол — само с едно прилагателно, привидно банално, но което крие цял свят за тях, господин дьо Норпоа минаваше за много студен човек в комисията, чийто член бе и баща ми, който бе облажаван от всички останали за приятелското разположение, засвидетелствувано му явно от бившия посланик. То учудваше на първо място самия ми баща, не особено приветлив, общо взето, който бе свикнал да не е кой знае колко желан извън кръга на най-близките си приятели и сам простодушно признаваше това. Той си даваше сметка, че дружеското отношение на дипломата бе резултат на чисто индивидуалния критерий при избора на приятелства на всеки един от нас. Изхождайки от него, всички умствени способности или тънката чувствителност на някой човек няма да ни привлекат толкова, ако той ни отегчава или дразни, колкото веселостта и откровеността на някой друг, празен, повърхностен и нищожен за мнозина.

— Господин дьо Норпоа пак ме покани на вечеря. Необикновено внимание. Всички в комисията са смаяни, защото там той не е установил лични отношения с никого. Сигурен съм, че пак ще ми разкаже вълнуващи подробности за войната през седемдесета година.

Баща ми знаеше, че господин дьо Норпоа може би единствен беше предупредил императора за растящата мощ и за войнствените намерения на Прусия и че Бисмарк особено бе ценял прозорливостта му. Дори неотдавна, по време на даденото в Операта галапредставление в чест на крал Теодосий, вестниците бяха отбелязали продължителния разговор, с който монархът бе удостоил господин дьо Норпоа.

— Трябва да разбера дали посещението на крал Теодосий е наистина важно — каза по този повод баща ми, който живо се интересуваше от външна политика. — Вярно е, че татко Норпоа не е от приказливите, но с мен се отпуска толкова мило.

Колкото до майка ми, посланикът не притежаваше може би онзи вид ум, който най-много я привличаше. Трябва да кажа, че разговорът на господин дьо Норпоа така цялостно отразяваше остарелите езикови формули, присъщи на дадена професия, обществена класа и време — време, което за тази професия и класа не е минало напълно, — че понякога съжалявам, задето не съм запомнил буквално думите му. Така щях да постигна без големи усилия аромата на излязлата от мода реч, подобно на оня актьор от Пале-Роаял, който, като го попитали откъде изнамира удивителните си шапки, отговорил: „Не ги изнамирам. Просто ги запазвам.“ Накратко казано, майка ми намираше господин дьо Норпоа малко „допотопен“ — това й бе неприятно не по отношение на маниерите му, нито на мислите му — господин дьо Норпоа бе съвсем съвременен в схващанията си — а на изразите му. Само че тя чувствуваше, че ласкае деликатно мъжа си, като му говори с възхищение за дипломата, оказващ му толкова рядкото си предпочитание. Утвърждавайки в съзнанието на баща ми неговото добро мнение за господин дьо Норпоа и внушавайки му по този начин да има добро мнение и за себе си, тя имаше чувството, че изпълнява задължението си да направи приятен живота на мъжа си, също както внимаваше кухнята да бъде изрядна и прислугата — безмълвна край масата. И тъй като не беше способна да излъже баща ми, тя се опитваше да убеди самата себе си, че се възхищава от посланика, за да може да го хвали искрено. Естествено на нея й допадаше добродушното му изражение, леко отживялата му вежливост (тя бе така церемониална, че ако майка ми минеше в карета край него, крачещ високо изправен, преди да свали шапка за поздрав, той хвърляше надалеч едва започнатата си пура), овладяността му в разговор — говореше възможно най-малко за себе си и винаги се съобразяваше какво би могло да бъде приятно за събеседника му — така удивителната му акуратност, когато отговаряше на някое писмо (едва-що писал му, баща ми разпознаваше неговия почерк върху някой плик и в първия миг мислеше, че поради нещастна случайност писмата им са се разминали), сякаш в пощата прибираха допълнително писмата му, лукс, предназначен само за него. Майка ми не можеше да се начуди, че е толкова точен въпреки голямата си заетост и толкова любезен въпреки многото си познанства, без да се замисли, че тези „въпреки“ бяха всъщност недоловени от нея „защото“. Тя не се досещаше, че (също както старците са невероятно запазени за възрастта си, кралете — удивително естествени, и провинциалистите — осведомени за всичко) едни и същи привички позволяваха на господин дьо Норпоа да изпълнява толкова много задължения, да бъде така акуратен в отговаряне на писмата, да се харесва във висшето общество и да бъде мил с нас. Заблуждението на майка ми, както и на всички прекалено скромни хора, се дължеше на обстоятелството, че тя принизяваше всичко, което се отнасяше до нея, и по този начин се поставяше извън другите. Тя отделяше писмото, което приятелят на баща ми му бе писал набързо, защото пишеше по много писма на ден, и му придаваше особена стойност, а то бе просто едно от многото му писма. По същия начин тя не си даваше сметка, че вечерята на господин дьо Норпоа у нас беше една от неговите многочислени светски изяви. Тя не се замисляше, че като дипломат посланикът бе свикнал да счита поканите за вечеря за част от функциите си и да проявява дълбоко вкоренената си любезност, от която мъчно би могъл да се отърси по изключение, когато идваше у нас.

Първият път, когато той вечеря у нас през годината, когато още играех на Шанз-Елизе, се запечата в паметта ми не само защото същия ден следобед най-сетне щях да чуя Берма на „матине“ във „Федра“, а и защото в разговора си с господин дьо Норпоа внезапно и по нов начин осъзнах колко различни бяха чувствата, породени в мен от всичко, свързано с Жилберт Суан и родителите й, и чувствата, които будеше същото това семейство у всекиго другиго.

Забелязала може би унинието ми поради наближаващата новогодишна ваканция, когато нямаше да виждам Жилберт (тя сама ме бе предупредила), един ден майка ми се опита да ме развлече:

— Ако все още гориш от желание да чуеш Берма, мисля, че баща ти ще ти разреши. Можеш да отидеш с баба си.

И наистина, тъй като господин дьо Норпоа му бе казал, че трябва да чуя Берма, че всеки млад човек трябва да запази спомен за играта й, баща ми, който дотогава упорито не разрешаваше да си губя времето и да рискувам да се разболея заради „излишни неща“, както той се изразяваше за голямо възмущение на баба, беше вече склонен да причисли препоръчаното му от посланика представление към ценните придобивки, осигуряващи блестяща кариера. Баба пък, която бе пожертвувала заради здравето ми ползата, която според нея можех да извлека от този спектакъл, се учудваше, че баща ми проявява такова нехайство само въз основа на мнението на господин дьо Норпоа. Като всяка истинска рационалистка, тя се уповаваше непоколебимо на чистия въздух и ранното лягане и оплаквайки като бедствие нарушението на предписания ми режим, упрекваше покрусена баща ми:

— Колко сте лекомислен!

А той отвръщаше вбесен:

— И таз добра! Нима сега пък вие не искате той да отиде на театър? Това наистина е прекалено! Та нали ми проглушихте ушите, че щяло да бъде полезно за него?

Господин дьо Норпоа бе променил намеренията на баща ми и по един много по-важен за мене въпрос. Баща ми отдавна мечтаеше да стана дипломат, а на мен ми бе непоносима мисълта, че дори и да остана известно време в министерството, има опасност да ме пратят някой ден посланик в чуждестранна столица, където Жилберт нямаше да я има. Бих предпочел да се върна към литературните си кроежи, които ту обмислях, ту изоставях по време на разходките си към Германт. Но баща ми упорито се противопоставяше на намерението ми да се посветя на литературата — според него тя стоеше по-ниско от дипломацията — и дори не я наричаше кариера до деня, когато господин дьо Норпоа, който не обичаше твърде новоизлюпените дипломати, го бе уверил, че и като писател човек може да си извоюва същия престиж и да упражни същото влияние, като при това ще бъде по-независим, отколкото легационните чиновници.

Това, виж, никак не очаквах! Татко Норпоа не вижда нищо лошо да се занимаваш с литература — ми каза баща ми. И тъй като, сам доста влиятелен, той си въобразяваше, че всичко може да се уреди и да намери благоприятно разрешение в разговор между хора с тежест, той добави: — Ще го доведа на вечеря тези дни, като излезем от комисията. Ще поговориш малко с него, за да може да прецени възможностите ти. Напиши нещо хубаво и му го покажи. Той е много близък с директора на „Ревю де дьо Монд“, може да те настани там, този стар хитрец ще уреди работата, пък и, бога ми, според него като че ли дипломацията днес…

Щастието, че няма да бъда разделен от Жилберт, ми вдъхваше желание, но не и способност да напиша нещо толкова хубаво, че да заслужава да го покажа на господин дьо Норпоа. Едва написал няколко встъпителни страници, изпусках перото от скука и плачех от яд, че изобщо съм лишен от талант, че съм бездарник и няма да мога дори да се възползвам от възможността да остана завинаги в Париж, която ми предлага предстоящото идване на господин дьо Норпоа у нас. Единствено мисълта, че ще ми позволят да чуя Берма, облекчаваше огорчението ми. Но също както исках да видя буря само по крайбрежие, където бушува най-силно, така копнеех да видя забележителната актриса в някоя от класическите й роли, в които според Суан тя достига съвършенство. Защото, когато се стремим към впечатления от природата или изкуството с надеждата за изумителни откровения, не ни се ще да предложим вместо тях на душата си по-слаби впечатления, които биха ни заблудили относно истинската стойност на Прекрасното. Берма в „Андромаха“, в „Прищевките на Мариана“, във „Федра“ спадаше към неповторимите неща, за които въображението ми бе така копняло. Ако чуех някога Берма да декламира стиховете: „Говори се, че тук ще се лишим от вас, че тръгвате на път…“, щях да бъда така запленен, както в деня, когато някоя гондола ме отведе до шедьовъра на Тициан във Фрари или при фреските на Карпачо в Сан Джорджо деи Скиавони. Познавах ги само от отпечатаните репродукции в черно и бяло. Но сърцето ми се разтуптяваше както при осъществено пътешествие, когато си помислех, че най-сетне ще ги видя потопени в атмосферата и сиянието на златния глас. Платно от Карпачо във Венеция, Берма във „Федра“, шедьоври на живописта или на драматичното изкуство, чийто престиж в моите очи ги правеше така живи, тоест така неделими, че ако видех Карпачо в зала на Лувъра или Берма в пиеса, за която никога нищо не съм чувал, не бих изпитал вече същото сладостно удивление, че най-сетне пред очите ми е единственият, невъобразим обект на хилядите ми мечти. Освен това, тъй като очаквах от Берма да ми разкрие известни аспекти на благородството и страданието, струваше ми се, че възвишената и правдивата й игра щеше да ми въздействува повече, ако актрисата ги вложеше в наистина ценна творба, а не ако пришиеше правдивото и прекрасното върху каква да е посредствена канава.

И най-сетне, ако видех Берма в нова пиеса, нямаше да ми бъде лесно да съдя за изкуството й, за дикцията й, понеже не бих могъл да разгранича непознатия предварително текст от привнесените от актрисата интонация и жестове, би ми се струвало, че те са неразделна част от него, докато класическите произведения, които знаех наизуст, бяха сякаш специално приготвени и запазени за мен обширни площи, върху които можех на воля да оценя инвентивността на Берма, тя щеше да ги покрие като с фреска с непрекъснатите находки на въображението си. За съжаление от доста години тя бе напуснала сцената на големите театри и бе станала звезда на един булеварден театър, където не играеше вече класически роли и колкото и да следях афишите, те винаги обявяваха съвсем нови пиеси, написани специално за нея от нашумели драматурзи. Но ето че една сутрин, докато търсех върху колоната за театрални афиши дневните представления през новогодишната седмица, за пръв път видях като завършек на спектакъла, след някаква вероятно посредствена пиеса, чието заглавие ми се стори непроницаемо, защото бе свързано с непозната за мен фабула, две действия от „Федра“ с Берма, а в следващите дневни представления „Леконравно общество“ и „Прищевките на Мариана“ — прозрачни и залени от светлина имена за мен, тъй като отлично познавах творбите, озарени чак до дъното от усмивката на изкуството. Те като че ли придадоха ново благородство на Берма, особено когато прочетох по-късно във вестниците, че тя самата бе решила да се покаже отново на публиката в някои свои стари роли. Значи, актрисата съзнаваше, че някои роли надживяват интереса към новото или възобновеното им изпълнение, но ги счита, тълкувани от нея, за музейни ценности, поучителни както за поколението, което им се е възхищавало някога, така и за онова, което никога още не ги е виждало.

Обявявайки така сред пиеси, предназначени само за убиване на времето вечер, „Федра“, чието заглавие не беше по-дълго от тяхното, нито пък напечатано с различен шрифт, Берма напомняше дискретна домакиня, която, докато ви представя на сътрапезниците ви, преди да седнете на масата, произнася сред имената на невзрачните гости, без да променя тона на гласа си:

— Господин Анатол Франс.

Моят лекар, същият, който ми бе забранил всякакво пътуване, посъветва родителите ми да не ме пускат на това представление. Щял съм да се върна болен, може би за дълго, и в крайна сметка удоволствието нямало да оправдае страданията ми. Страхът от разболяване би могъл да ме спре, ако разчитах да получа само удоволствие от спектакъла: последвалото го страдание щеше да го сведе до нула. Както от пътешествието до Балбек и Венеция, за които така копнеех, аз обаче очаквах от това представление съвсем не удоволствие, а истини, принадлежащи на свят, по-реален от този, в който живеех, истини, които веднъж придобити, не могат да ми бъдат отнети от незначителните, макар болезнени за тялото ми произшествия в безделното ми съществуване. Или най-малкото насладата от спектакъла ми се струваше необходимата форма за възприемането им. А това беше достатъчно, за да се моля предсказаното неразположение да настъпи след представлението, за да не я накърни или изопачи. Умолявах родителите си, които след прегледа на лекаря не искаха да ме пуснат на „Федра“. Декламирах безброй пъти тирадата: „Говори се, че тук ще се лишим от вас, че тръгвате на път…“^[1] и търсех възможните интонации, за да оценя по-пълно изненадващото решение на Берма, затаена като светая светих зад завесата, като всеки миг й давах нов облик, съответствуващ на думите на Бергот от театралната програма, намерена от Жилберт, които изплуваха в паметта ми: „пластично благородство“, „християнско смирение“, „янсенистка бледност“, „принцеса дьо Трезен, принцеса дьо Клев“, „микенска драма“, „делфийски символ“, „мит за слънцето“. Божествената красота, която трябваше да ми разкрие Берма, ден и нощ властвуваше над мен, изправена над вечно горящия си жертвеник, и моите строги и в същото време лекомислени родители щяха да отсъдят дали душата ми ще заключи, или не, и то завинаги, съвършенствата на богинята, разбулена на същото място, където се издигаше невидимото й изображение. И вперил очи в недосегаемия образ, аз се борех от сутрин до вечер срещу препятствията, издигани от родителите ми. А когато те паднаха, когато майка ми — макар че същия ден след заседанието на комисията баща ми трябваше да доведе на вечеря господин дьо Норпоа — дойде да ми каже: „Така да бъде, не искаме да те огорчаваме, ако мислиш, че това представление ще ти достави толкова голямо удоволствие, трябва да отидеш“, когато запретеното дотогава развлечение зависеше само от мен и не бяха вече необходими усилия, за да го извоювам, за пръв път се попитах дали наистина бе желателно да отида, дали не би трябвало да се откажа поради други основания, извън забраната на родителите ми. Най-напред самите те, станали ми омразни с жестокостта си, сега така ми бяха домилели със съгласието си, че мисълта да ги наскърбя ми навяваше тъга и на нейния фон животът ми като че ли нямаше вече за цел истината, а обичта, и изглеждаше привлекателен или не само доколкото родителите ми са щастливи или нещастни.

— Бих предпочел да не отида, ако това ви огорчава — казах на майка си, но тя, напротив, се помъчи да разсее угризенията ми, защото те биха помрачили удоволствието ми от „Федра“, а тя и баща ми бяха отменили забраната си именно за да ми го доставят. Тогава точно задължението да изпитам удоволствие от спектакъла ми се стори едва ли не бреме. Пък и ако се разболеех, щях ли да оздравея навреме, за да мога да отида на Шанз-Елизе веднага след ваканцията, щом се върне Жилберт? За да реша кое ще вземе превес, аз съпоставях всички тези доводи с представата за невидимото зад завесата съвършенство на Берма. Поставях в едното блюдо на везните „да чувствувам, че на мама й е мъчно, да не мога да отида на Шанз-Елизе“, а в другото „янсенистка бледност“, „мит на слънцето“. Но самите тези думи губеха накрая блясъка си, не ми казваха вече нищо, нямаха никаква тежест. Постепенно колебанията ми ставаха толкова мъчителни, че ако бях гласувал за театъра, щях да го сторя главно за да им сложа край и веднъж за винаги да се отърва от тях. И само за да скъся мъченията си, а не с надеждата за интелектуална придобивка и заради обаянието на съвършенството, бих се оставил да ме отведат не вече при мъдрата богиня, а при неумолимото безименно и безлично божество, заело подмолно мястото й под нейния воал. Но всичко внезапно се промени, желанието ми да чуя Берма бе наново пришпорено и аз зачаках с радостно нетърпение представлението: когато отидох при колоната с театралните афиши, където всеки ден прекарвах като стълпник няколко минути, напоследък толкова мъчителни, видях току-що залепен съвсем влажен нов афиш с имената на всички артисти, участвуващи във „Федра“. Всъщност те не представляваха допълнително изкушение за мен, но афишът даваше по-конкретна форма на една от целите, между които се люшках, като при това на него стоеше не датата на деня, в който го четях, а на самото представление, както и часът на вдигане на завесата — вече като че почти настъпил, — и аз се разскачах от радост пред колоната при мисълта, че точно в този ден и час ще седя на мястото си в очакване да чуя Берма. И уплашен, че родителите ми може би няма да успеят да вземат две хубави места за баба ми и мен, изтичах мигом в къщи, подгонен от вълшебните думи, които изместиха в съзнанието ми „янсенистка бледност“ и „мит за слънцето“: „В партера не се допускат дами с шапки, вратите се затварят в два часа.“

Уви! Това първо дневно представление се оказа голямо разочарование! Баща ми предложи да ни отведе в театъра на път за комисията си. Преди да излезе, той напомни на мама:

— Постарай се вечерята да е хубава. Нали не си забравила, че ще доведа дьо Норпоа?

Майка ми не беше забравила. И още от предния ден Франсоаз, щастлива, че ще се посвети на кулинарното изкуство, за което бе безспорно надарена, подтикната от вестта за новия сътрапезник и от мисълта, че ще трябва да приготви желирано говеждо по рецепта, известна само на нея, живееше в трескава творческа възбуда. Тъй като отдаваше извънредно голямо значение на материалите, използувани за творението й, тя сама отиваше в халите да вземе най-хубави карета рамстек, говежди и телешки джолан, също както Микеланджело прекарал осем месеца в Карарските планини, за да избере най-съвършени мраморни блокове за гробницата на папа Юлий II. Франсоаз така енергично сновеше насам-натам, че като забеляза пламналото й лице, майка ми се уплаши да не би старата ни прислужница да се разболее от преумора, както се бе случило със скулптора на паметника на Медичи в мраморните кариери на Пиетрасанта. Още от вечерта Франсоаз повери на фурнаджията „невьорския жамбон“ — тя го наричаше така, — защитен подобно на розовия мрамор с обвивка от размекнат хляб. Тъй като си въобразяваше, че езикът ни е по-беден, отколкото се смята, пък и не се доверяваше твърде на собствените си уши, когато за пръв път бе чула за йоркска шунка, тя бе сметнала навярно — що за разхищение на думи, нима може да съществуват отделно Йорк и Ню Йорк! — че така й се е счуло, а всъщност са произнесли познатата й вече дума. Затова оттогава и в ушите, и в очите й, ако четеше реклама, пред думата „Йорк“ стоеше сричката „ню“, която тя произнасяше „нев“. И без ни най-малко да подозира грешката си, тя казваше на кухненската прислужница: „Идете да ми вземете шунка от Олида, само че госпожата заръча да е от Невйорк.“

Ако този ден Франсоаз изпитваше възторжената увереност на великите творци, аз пък бях в плен на жестокото безпокойство на изследователите. Разбира се, докато не бях видял Берма, изпитвах удоволствие. Изпитвах го и в градинката с оголени кестени пред театъра, чиито най-малки клонки щяха да засветят с метален блясък два часа по-късно над запалените газови фенери, изпитвах го и пред служителите, проверяващи билетите ни — тъй като назначението, повишението и съдбата им зависеха от голямата актриса и именно тя управляваше театъра, а не временните, постоянно сменящи се директори-марионетки, те дори не ни погледнаха, погълнати от съвсем други грижи: дали нарежданията на госпожа Берма са предадени на новия персонал, дали всички са разбрали, че клакьорите не трябва да й ръкопляскат, че докато не е излязла на сцената, всички прозорци трябва да бъдат отворени, а после трябва да затворят и най-малката вратичка и да потулят край нея съд с гореща вода, която да поглъща праха на сцената. Наистина само след миг колата й, теглена от два гривести коня, щеше да спре пред театъра, тя щеше да слезе, загърната в кожи, отговаряйки начумерено на приветствията, щеше да прати една своя придружителка да провери запазени ли са на авансцената места за приятелите й, каква е температурата в залата, от какви хора са заети ложите и дали разпоредителките се справят добре, защото театърът и публиката бяха за нея втора горна дреха, която щеше да навлече, добър или лош проводник, през който трябваше да мине талантът й. Чувствувах се щастлив и в самата зала. Откакто знаех — обратно на онова, което толкова дълго си представях като дете, — че има само една сцена за всички, се опасявах да не би другите зрители да ми пречат да виждам добре както сред тълпата, а си дадох сметка, че, напротив, благодарение на разположението на местата — едва ли не символ на всяко възприемане — отделният зрител има чувството, че е център на театъра. Тогава разбрах защо Франсоаз, на която взехме веднъж билет за мелодрама на третия балкон, ни увери при връщането си, че мястото й било възможно най-доброто и не само не била далеч, но я смущавала тайнствената и одушевена близост на завесата. Удоволствието ми нарасна, когато долових зад спуснатата завеса неясни шумове, също като под черупката на яйце, преди да се излюпи пиленцето. Те скоро се усилиха и внезапно този свят, недостъпен и непроницаем за погледите ни, но наблюдаващ ни зорко, се обърна несъмнено към нас под властната форма на три удара, не по-малко вълнуващи от сигналите, пратени от Марс. А щом завесата се вдигна и писалищната маса и камината върху сцената, доста обикновени между другото, дадоха да се разбере, че ще се появят не рецитатори, каквито бях виждал на едно вечерно представление, а хора, прекарващи в дома си един ден от своя живот, в който аз щях да се вмъкна с взлом, без те да ме видят, все още изпитвах живо удоволствие. То бе прекъснато от бегла тревога: тъкмо когато наострях слух в очакване пиесата да започне, на сцената излязоха двама много разгневени мъже — те говореха толкова високо, че всяка тяхна дума се чуваше отчетливо в тази зала с над хиляда зрители, докато в някое малко кафене си принуден да питаш келнера какви обиди си разменят двамата скарали се посетители. Но в същия миг, учуден, че публиката ги слуша, без да протестира, потънала във всеобщо мълчание, сред което скоро заклокочи ту тук, ту там смях, разбрах, че двамата нахалници са актьори и че едноактната встъпителна пиеса бе започнала. Тя бе последвана от толкова дълъг антракт, че зрителите, върнали се по местата си, загубиха търпение и почнаха да тропат с крака. Аз се уплаших, както когато четях в съдебна дописка, че някой благороден човек, пренебрегвайки собствените си интереси, се е явил да свидетелствува в полза на невинно обвинен, все се страхувах да не би да не са достатъчно любезни с него, да не би да не му благодарят достатъчно или да не го възнаградят богато и той, оскърбен, да застане на страната на неправдата, така и сега, смесвайки гения с добродетелта, аз се страхувах да не би Берма, разгневена от грозното държане на толкова невъзпитаната публика — сред която бих желал да разпознае, напротив, с радост няколко знаменитости, на чието мнение държи, — да изрази недоволството си, като играе лошо. Затова гледах умолително нетърпеливо тропащите грубияни. Те можеха в изстъплението си да прекършат крехкото, толкова скъпоценно впечатление, заради което бях дошъл тук. Така или иначе, последните приятни за мен мигове бяха по време на първите сцени на „Федра“. Самата Федра не се появява в началото на второ действие, но въпреки това, щом завесата се вдигна и втората завеса от кадифе се плъзна встрани, удвоявайки дълбочината на сцената във всички пиеси с участието на звездата, от дъното се появи актриса, която по глас и фигура отговаряше на описанията на Берма. Сигурно бяха променили разпределението на ролите и аз напразно бях изучил така грижливо ролята на жената на Тезей. Но ето че втора актриса подаде реплика на първата. Заблудил се бях, изглежда, защото втората още повече приличаше на Берма и безспорно притежаваше нейната дикция. И двете впрочем придружаваха думите си с благородни жестове, аз ги виждах ясно и долавях връзката им с текста на пиесата, докато те повдигаха красивите си пеплуми и с изкусни интонации, ту страстни, ту иронични, разкриваха смисъла на някои стихове, които бях чел недостатъчно задълбочено в къщи. Но изведнъж в пролуката между двете половини на червената завеса на светилището, като в рамка, се появи една жена и по уплахата си, много по-силна от евентуалните опасения на Берма да не би да я смутят, отваряйки прозорец, или да накърнят звученето на думите й, ако смачкат програма, или да я раздразнят, ако ръкопляскат на партньорите й, а не на нея, по това, че по-абсолютно, отколкото за самата Берма от този миг, зала, публика, актьори, пиеса и собственото ми тяло се превърнаха за мен в акустична среда, ценна само доколкото бе благоприятна за извивките на този глас, разбрах, че двете актриси, на които се възхищавах от няколко минути, съвсем не приличаха на изпълнителката, която бях дошъл да чуя. Но същевременно цялото ми удоволствие бе изчезнало. Напразно напрягах към Берма очи, уши, ум, за да не пропусна ни най-малкото основание да й се възхищавам: не откривах нито едно. Не можех дори както при партньорките й да доловя в дикцията и играта й съзнателни интонации, красиви жестове. Не беше по-различно, отколкото ако четях „Федра“ или ако самата Федра в момента ми казваше нещата, които чувах, струваше ми се, че талантът на Берма не прибавяше нищо към текста. Искаше ми се, за да мога да се вдълбоча в изпълнението й, за да се помъча да открия красотата му, да спра, да прикова неподвижно пред себе си всяка интонация на актрисата, всяко изражение на лицето й. Използвах най-гъвкаво мисълта си, като насочвах предварително вниманието си към някой стих, та да не загубя нито една частица от времето, отредено за всяка дума, за всеки жест и чрез напрегнатото си внимание да вникна толкова дълбоко в тях, както ако разполагах с дълги часове. Но колко кратки бяха тези мигове! Ухото ми едва долавяше някой звук и мигом го изместваше друг. В сцената, където Берма застава за миг неподвижно с простряна напред ръка, заляна от изкуствената зелена светлина пред декор, изобразяващ морето, залата гръмна от аплодисменти, но актрисата скоро се отмести и картината, която исках да анализирам, не съществуваше вече. Казах на баба, че не виждам добре и тя ми подаде бинокъла си. Само че, когато използваш изкуствено средство, за да видиш нещо, в чиято реалност вярваш, не изпитваш същото, както ако чувствуваш, че си близо. Струваше ми се, че виждах не Берма, а изображението й в увеличителното стъкло. Свалих бинокъла. Но може би и намаленият от разстоянието образ, получен в окото ми, не беше по-точен. Коя от двете Берми беше истинската? Разчитах много на обяснението й с Иполит, защото, съдейки по тънкия смисъл, който партньорките й час по час ми разкриваха в не толкова красивите си реплики, Берма сигурно щеше да намери още по-изненадващи интонации от онези, които се бях опитвал да измисля, четейки трагедията в къщи. Но тя не достигна дори изпълнението на Енона или Арикия, произнесе цялата тирада с равен глас като мелопея и сля по този начин в едно съвсем противоположни по смисъл и ясно разграничени пасажи, чийто ефект не би пренебрегнала коя да е що-годе интелигентна актриса или дори ученичка, при това тя изговори монолога толкова бързо, че едва когато стигна до последния стих, разбрах, че съзнателно бе избрала тази монотонност.

Най-сетне у мен за пръв път се отприщи възторгът. Той бе предизвикан от френетичните аплодисменти на зрителите. Заръкоплясках и аз, и то особено продължително, та от признателност Берма да надмине себе си и да ме убеди, че съм я чул в един от най-добрите й дни. Любопитно е, че както узнах по-късно, в момента, когато се развихри въодушевлението на публиката, Берма действително бе имала едно от най-щастливите си сценични хрумвания. Изглежда, че някои трансцендентни явления изпускат лъчи, които тълпата долавя. Когато става например някое важно събитие, когато войската ни на границата е застрашена, разгромена или печели победа, неясните слухове от фронта, от които образованият човек не може да заключи нищо определено, предизвикват сред простолюдието непонятно за него вълнение и когато специалисти го уведомят за истинското положение, той си дава сметка, че народът е доловил „аурата“, обкръжаваща важните събития и видима на стотици километри. Научаваме за победата било със закъснение, когато е свършен факт, било в същия миг от радостта в очите на портиера. Откриваме някоя гениална находка в играта на Берма било цяла седмица след спектакъла й, от критиката, или тутакси от аплодисментите на партера. Но тъй като тази непосредствена правилна реакция на тълпата е примесена със стотици други погрешни, нейните аплодисменти в повечето случаи са неуместни, а често възникват дори машинално поради предишните, както при буря морето, веднъж развълнувано, продължава да се надига, макар че вятърът е стихнал. Така или иначе, колкото по-силно ръкоплясках, бях все по-доволен от играта на Берма. До мен една жена от народа казваше:

— Тая поне не се жали, блъска си до болка гърдите, мята се насам-натам, вижте я само, това се казва игра!

И щастлив, че съм разбрал в какво се изразява съвършенството на Берма, макар да подозирах, че тази забележка не беше по-меродавна от възхищението на оня селянин пред съвършенството на Джокондата или на „Персей“ от Бенвенуто: „Добре изпипано, не ще и дума! Цялото в злато, и то истинско! Чудо работа!“, аз се опивах от недоброкачественото вино на народния възторг. И все пак, когато завесата се спусна, изпитах разочарование, че така жадуваната наслада не беше по-голяма, но същевременно и копнеж да я удължа и никога да не напусна, излизайки от залата, театралния живот, станал в продължение на няколко часа мой, и прибирайки се направо в къщи, щях да имам чувството, че ме пращат насила в изгнание, ако не се надявах да науча много неща за Берма от нейния поклонник, издействувал ми разрешението да отида на „Федра“, господин дьо Норпоа.

Преди вечерята баща ми ме повика в кабинета си и ме представи на маркиза. Когато влязох, посланикът стана, подаде ми ръка, като се наклони към мен въпреки високия си ръст, и ме загледа внимателно със сините си очи. Тъй като чужденците, с които се бе запознавал като представител на Франция, бяха почти винаги — дори и прочутите певци — забележителни личности и той знаеше, че би могъл да каже по-късно, когато някой произнесе името им в Париж или Петербург, че си спомня отлично вечерта, прекарана с тях в Милано или София, той бе свикнал да им показва с любезното си държане колко му е приятно да се запознае с тях. Независимо от това, убеден, че животът в различните столици ни предлага чрез срещите с интересни личности и чрез местните обичаи по-задълбочени познания, отколкото можем да почерпим от книгите върху историята, географията и нравите на отделните народи, за интелектуалното движение в Европа, той насочваше острата си наблюдателност към всеки новодошъл, за да знае после с какъв човек ще има работа. Правителството отдавна не му бе поверявало дипломатически пост в чужбина, но представеха ли му някого, очите му, сякаш непредубедени, че в момента е посланик на разположение, предприемаха плодотворното си наблюдение, докато самият той с цялото си държане се мъчеше да покаже, че името на чужденеца не му е непознато. Затова, докато ми говореше сърдечно с многозначителното изражение на човек, съзнаващ големия си жизнен опит, той продължаваше да ме гледа с проницателно любопитство, за да добие ясна представа за мен, сякаш бях екзотичен обичай, поучителен паметник или звезда в турне. И по този начин проявяваше към мен царствената благосклонност на мъдрия Ментор и усърдната любознателност на младия Анахарсис.

Не спомена нищо за „Ревю де дьо Монд“, но ме поразпита как живея, с какво се занимавам, какво ме влече и за пръв път някой заговори за влеченията ми така, сякаш е разумно да ги следвам, защото дотогава си мислех, че съм длъжен да ги потискам. Тъй като имах склонност към литература, той не се опита да ме отклони, напротив, заговори с уважение за нея като за чаровна и заслужаваща почит особа, за чийто избран кръг в Рим или Дрезден е запазил прекрасен спомен, само че за съжаление поради житейските си задължения я вижда много рядко. Усмихвайки се едва ли не закачливо, той сякаш ме облажаваше за приятните мигове, които, по-щастлив от него и главно по-свободен, щях да прекарам с нея. Но поради самите думи, с които си служеше, литературата ми се видя съвсем различна от представата, която си бях изградил в Комбре. И разбрах, че съм бил двойно прав, като се бях отказал от нея. Досега бях убеден само, че нямам писателска дарба. Сега господин дьо Норпоа ми отне всяко желание да пиша. Опитах се да му обясня за какво мечтая. Разтреперан от вълнение, изпълнен с угризения да не би да не успея да изразя най-правилно онова, което бях почувствувал, без нито веднъж досега да се опитам да го формулирам, аз се изказах доста заплетено. Било поради професионална привичка, било защото всеки влиятелен човек, от когото искате съвет, е напълно спокоен, тъй като съзнава, че държи нишките на разговора и оставя събеседника си да се вълнува, да се напряга и да се бъхти колкото си ще, било за да подчертае характерната си глава (според него гръцка въпреки големите бакенбарди), лицето на господин дьо Норпоа оставаше така абсолютно неподвижно, докато му излагат нещо, както ако говорите в глиптотеката на някой глух античен бюст. Внезапно чувахте смаян отчетливия глас на посланика, напомнящ чукчето при публичен търг или предсказание на делфийския оракул, защото с нищо в изражението си не бе издал какво впечатление сте му направили и как ще се изкаже за вас.

— Точно така — заяви той неочаквано, сякаш въпросът бе решен, след като ме остави да пелтеча пред неподвижните очи, които не се отместваха от мен, — и синът на един мой приятел, mutatis mutandis, е като вас (и той заговори за нашите общи предразположения със същия успокоителен тон, както ако ставаше дума не за склонност към литература, а за ревматизъм и искаше да ме увери, че от него не се умира). — Той дори предпочете да напусне Ке д’Орсе, макар че неговият баща му бе проправил пътя, и без да хае за общественото мнение, започна да пише. Няма основание, явно, да се оплаква. Преди две години публикува — естествено той е много по-възрастен от вас — едно произведение върху чувството за безкрайното у жителите по западното крайбрежие на езерото Виктория-Нианца, а тази година — една по-малка брошура, но написана много живо и на места хапливо, за автоматичната пушка в българската армия, в което е направо несравним. Създаде си вече име, не е човек, който ще спре посред път, и зная, че макар още да не става дума за кандидатурата му, произнесоха два-три пъти, и то много благосклонно, името му в Академията за морални науки. Без да твърдя, че е достигнал върха, той си извоюва с големи усилия доста хубаво положение и успехът, който невинаги спохожда само истериците, обърканите глави и алармаджиите, любители на интриги, увенча и неговата борба.

Виждащ ме вече академик след някоя и друга година, баща ми сияеше от задоволство; господин дьо Норпоа го доведе до връхната му точка, когато след кратко колебание — колкото да прецени последиците от благоволението си — ми каза, като ми подаде визитната си картичка:

— Защо не отидете при него от мое име? Той ще може да ви даде някои ценни съвети — и с тези думи така мъчително ме развълнува, сякаш ми бе казал, че на следния ден трябва да отплавам като юнга на борда на някой кораб.

Леля Леони ми бе завещала не само какви ли не вещи и мебели, които се чудехме къде да денем, но и почти всичките си налични пари, като посмъртно доказа голямата си обич към мен, която не подозирах, докато тя бе жива. Принуден да се разпорежда с тази сума до пълнолетието ми, баща ми се допита до господин дьо Норпоа как по-добре да я вложи. Маркизът го посъветва да купи някои ценни книжа с малка лихва, но затова пък по-сигурни според него, например консолидирани английски и четирипроцентови руски акции.

— По-надеждни от тях, здраве! — заяви маркизът. — Доходът не е голям, но затова пък капиталът няма да бъде накърнен.

Баща ми го осведоми с няколко думи какви други акции е купил. Господин дьо Норпоа се усмихна недоловимо в знак на поздравление. Като всеки капиталист той смяташе богатството за нещо завидно, но му се струваше по-изтънчено да изкаже с бегло съучастническо кимване поздравленията си. От друга страна, тъй като самият той притежаваше колосално богатство, смяташе, че добрият вкус изисква да намери, макар привидно, доста значителни чуждите дребни доходи, като с радост и задоволство си мисли за собствените си, далеч по-големи. Но затова пък той не се поколеба да поздрави баща ми за „избора“ на ценните му книжа, за проявения „верен усет“, много „тънък и изискан“, сякаш за него съотношенията между борсовите акции, а и самите акции притежаваха художествени достойнства. Когато баща ми му спомена за една от тях, доста нова и още неизвестна, господин дьо Норпоа, подобно на хората, чели вече книгата, която вие си въобразявате, че единствен познавате, му каза:

— Но, да, забавно ми беше известно време да следя котирането й, беше интересно — и се усмихна като абонат на някое списание, спомнящ си, че е чел последния роман, печатан в подлистник в него. — На ваше място бих участвувал, когато обявят поредната подписка. Изгодна е, защото ви предлагат облигации на примамлива цена.

Баща ми не си спомняше точното наименование на някои стари ценни книжа, които лесно могат да се сбъркат с други. Затова измъкна чекмеджето на писалището си и ги показа на посланика. Външният им вид ме очарова. Украсени с остри върхове на катедрали и алегорични фигури, те извикваха у мен спомена за „старите издания на романтиците“, които бях прелиствал преди години. Всички неща, датиращи от едно и също време, си приличат: едни и същи художници илюстрират стихосбирки и изпълняват поръчки на акционерните дружества. И едва ли нещо напомня така живо някои издания на „Парижката Света Богородица“ и на творбите на Жерар дьо Нервал, закачени на витрината на бакалницата в Комбре, както поименните акции на Водоснабдителната компания в правоъгълната рамка с цветчета, поддържана от речните божества.

Баща ми изпитваше презрение към моята умствена нагласа, доста смекчено от обичта му към мен, затова в крайна сметка се отнасяше със сляпо снизхождение към всички мои занимания и без капка колебание ме накара да донеса кратката поема в проза, която бях съчинил още в Комбре след една разходка. Бях я написал с въодушевление и ми се струваше, че то ще се предаде на всеки читател, ала господин дьо Норпоа като че ли не му се поддаде, защото ми върна поемата, без да каже нито дума.

Майка ми, изпълнена със страхопочитание към всичко, което правеше баща ми, влезе плахо, за да попита дали може да сложат масата. Боеше се да не би да прекъсне разговора, в който не би могла да участвува. И наистина баща ми час по час заговаряше маркиза за някоя важна мярка, която са решили да отстоят на следващото заседание на комисията и гласът му звучеше по-особено, както разговарят помежду си в чужда среда двама колеги — подобни на двама колежани, — свързани поради служебните си обязаности с общи спомени, недостъпни за околните, на които те сякаш се извиняват, че водят пред тях този професионален разговор.

Съвършената свобода на лицевите мускули, постигната от господин дьо Норпоа, му даваше възможност да слуша, сякаш не чува. Накрая баща ми почваше да се чувствува неловко:

— Смятах да поискам мнението на комисията… — казваше той на господин дьо Норпоа след дълги предисловия.

Едва тогава лицето на аристократа-виртуоз, досега безжизнено като на музикант, очакващ да изсвири своята партия, трепваше и той изричаше в същото темпо, но с по-рязък тон, като че ли просто завършваше започнатата от баща ми фраза, само че с друг тембър:

— … която вие сигурно ще свикате в най-близко време, особено защото ги познавате лично и лесно можете да ги съберете.

Завършекът на фразата не съдържаше нищо необикновено. Но застиналото дотогава лице на маркиза й придаваше кристалната яснота и едва ли не коварната неочакваност на пианото в някой концерт на Моцарт, което, отначало безмълвно, се обажда в подходящия момент в отговор на виолончелото.

— Е, какво, доволен ли си от представлението? — попита ме баща ми, когато седнахме на масата, за да ми даде възможност да се проявя, мислейки, че моята възторженост ще се хареса на господин дьо Норпоа. — Той току-що чу Берма, спомняте ли си, че говорихме за това — и се обърна към дипломата със същия делови и тайнствен тон, съдържащ намек за нещо минало, сякаш говореше за заседание на комисията им.

— Сигурно сте очарован, особено ако я чувате за първи път. Баща ви се тревожеше да не би това нарушение на режима да се отрази на здравето ви — изглежда, че сте доста нежен, доста крехък. Но аз го успокоих. Театрите днес не са онова, което бяха макар само преди двадесет години. Седите в удобни кресла, залата е проветрена, макар да сме още много далеч от Германия и Англия — там много са ни изпреварили в това, както и в много други неща. Не съм виждал Берма във „Федра“, но чух, че играела чудесно. Поразен сте от нея, естествено.

Хиляди пъти по-умен от мен, господин дьо Норпоа сигурно знаеше в какво се състои съвършенството на Берма, което аз не съумях да доловя в играта й и щеше да ми го обясни. В отговор на въпроса му щях да го помоля да ми разкрие истината и да разбера защо така силно желаех да видя актрисата. Разполагах само с един миг — трябваше да го използувам и да насоча въпросите си към най-същественото, — но кое бе то? Съсредоточих изцяло вниманието си върху толкова неясните си впечатления и без ни най-малко да се стремя да блесна пред господин дьо Норпоа, а само да узная от него така въжделената истина, без да се опитвам да заместя убягващите ми думи със заучени клишета, аз запелтечих и накрая, за да го предизвикам да ми каже какво именно е възхитително у Берма, признах, че съм останал разочарован.

— И таз добра! — възкликна баща ми недоволно, опасявайки се да не би признанието ми, че не съм разбрал играта на Берма, да направи лошо впечатление на господин дьо Норпоа. — Как можеш да твърдиш, че не ти е било приятно, когато баба ти ни разказа, че не си изпуснал нито една дума на Берма, че очите ти направо щели да изскочат и никой друг в залата не я гледал така?

— Е, разбира се, аз слушах много внимателно, за да разбера кое точно у нея е необикновено. Естествено, тя е много добра.

— Щом е много добра, какво още ти трябва?

— Нещо, което безспорно допринася за успеха на Берма — обърна се вежливо към мама господин дьо Норпоа, за да включи и нея в разговора и да изпълни добросъвестно задължението си да бъде любезен с домакинята, — е съвършеният й усет при избора на ролите и именно той й осигурява винаги истински и безспорен успех. Тя рядко играе в посредствени пиеси. Вижте например — заловила се е с ролята на Федра. Впрочем тя проявява същия усет и в тоалетите, и в играта си. Макар често да е правила блестящи турнета в Англия и Америка, никак не се е повлияла от вулгарността, да не кажа, на Джон Бул — това би било несправедливо най-малкото за Англия от Викторианската епоха, — но на чичо Сам. Никога крещящи цветове или пресилени крясъци. А и прекрасният й глас й служи толкова добре и тя така изкусно го владее — като певица, бих бил изкушен да кажа.

Откакто представлението бе свършило, моят интерес към играта на Берма, несковаван и неограничаван вече от действителността, постоянно нарастваше, но чувствувах нужда да си го обясня. При това, докато Берма бе на сцената, той се насочваше с еднаква сила (без да отдели или да обособи нещо) към всичко, което тя предлагаше на зрението и слуха ми, неразделимо като самия живот. Затова, щастлива, че открива един разумен повод за възхищение в похвалите за безизкусността на актрисата, за тънкия й вкус, моята любознателност попиваше в себе си тези похвали, подчиняваше ги на себе си, както някой пиян човек разпростира властта на оптимизма си над действията на съседа си и те го довеждат до умиление. „Вярно — казвах си аз, — какъв великолепен глас, каква сдържаност, какви прости тоалети, колко умно постъпих, като избрах точно «Федра»! Не, не съм разочарован, разбира се!“

Появи се студеното говеждо с моркови, положено от кухненския ни Микеланджело върху огромни кристали от желе, наподобяващи блокове от прозрачен кварц.

— Имате първокласен готвач, госпожо — каза господин дьо Норпоа. — А това е много важно. В чужбина ми се е налагало да поддържам изискано домакинство и зная колко трудно се намира съвършен майстор за кухнята. Поканили сте ни на приказна вечеря наистина.

Действително Франсоаз, свръхвъзбудена от амбицията да приготви най-сетне в чест на видния гост сложно и трудно меню, достойно за дарованията й, се беше потрудила много повече, отколкото само за нас и си бе възвърнала неподражаемото умение от дните в Комбре.

— Ето нещо, което не могат да ви поднесат в ресторант, имам предвид най-добрите — задушено говеждо с желе, което да не дъха на лепило, и месо, пропито от миризмата на морковите, прекрасно! Може ли да си взема още малко — добави той, като посочи блюдото. — Любопитно би ми било да изпробвам майсторството на вашия Вател в съвсем друг вид постижение, как би се справил например с „Бьоф Строганов“.

За да има своя дял в приятната вечеря, господин дьо Норпоа ни поднесе различни анекдоти, с които често угощаваше колегите си, и ни цитира ту смешната фраза на един политик, чиято слабост били дългите изречения, изпъстрени с несвързани метафори, ту лаконичното изказване на някой дипломат, известен с атицизма си. Но всъщност критерият, според който маркизът противопоставяше двете фрази, се отличаваше рязко от собствения ми мерник за художествените произведения. Много отсенки ми се изплъзваха. Не виждах особена разлика между думите, които той цитираше, заливайки се в смях, и онези, от които се възхищаваше. Той спадаше към хората, които биха казали за любимите ми книги: „Разбирате ли ги? Аз лично признавам, че не ги разбирам, не съм посветен.“ Аз бих могъл да му върна същото — че не разграничавам остроумието от глупостта, красноречието от надутостта, които той откриваше в някоя реплика или реч, а и липсата на какъвто и да е убедителен довод, поради който едното е добро, а другото лошо, правеше за мен подобен вид литература по-тайнствена и по-непонятна от всяка друга. Разбрах само едно: че в политиката да повтаряш банални мисли, не е белег за посредственост, а за превъзходство. Когато господин дьо Норпоа си служеше с изтъркани вестникарски изрази, произнасяйки ги натъртено, те явно придобиваха значение само защото ги произнасяше той, и то толкова голямо, че изискваха тълкуване.

Майка ми много разчиташе на салатата от ананас и трюфели. Само че, след като спря на нея проницателния си поглед на наблюдател, той я изяде, скрит зад дипломатическата си сдържаност, и не сподели с нас мнението си за нея. Майка ми настоя да си вземе повторно и той си взе, но вместо очаквания комплимент каза само:

— Подчинявам се, госпожо, защото виждам, че това е истински указ от ваша страна.

— Четохме във вестниците, че сте беседвали продължително с крал Теодосий — му каза баща ми.

— Вярно е, кралят е рядък физиономист, като ме видя в партера, той благоволи да си припомни, че бях имал честта да разговарям с него няколко дни наред в Баварския двор, когато той не мислеше още за източния си трон (нали знаете, че му го предложиха на един европейски конгрес и той доста се колеба дори преди да даде съгласието си, защото според него този трон не бе достоен за потеклото му, най-благородно в цяла Европа от хералдическа гледна точка). Той прати при мен адютанта си и аз естествено побързах да се отзова на желанието на краля.

— Доволен ли сте от резултатите от посещението му?

— Извънредно много! Имаше известни опасения как един толкова млад монарх ще се справи с трудното положение особено при толкова щекотливи обстоятелства. Лично аз вярвах твърдо в политическия усет на суверена. Но признавам, че той надмина очакванията ми. По сведение на най-достоверни източници неговият тост в Елисейския дворец, съчинен от него от първия до последния ред, напълно заслужено предизвикал всеобщ интерес. Направо майсторски ход — малко дързък, но политическата обстановка напълно оправдаваше подобна дързост. Дипломатическите традиции имат нещо хубаво, безспорно, но в този случай именно заради тях неговата и нашата страна живееха толкова затворено, че просто се задушаваха. И ето един начин да се прочисти атмосферата, не особено препоръчителен начин очевидно, но крал Теодосий можеше да си го позволи: да се счупят стъклата на прозорците. И той ги счупи с такова хубаво настроение, че очарова всички, и с такива точни думи, че веднага пролича расата на просветените владетели, към които спада по майчина линия. Много удачно беше, че заговори за „духовно сродство“ между неговата страна и Франция, израз, чужд на речника на министерските канцеларии. Както виждате, литературата е полезна и в дипломацията, дори когато стоиш на трона — добави маркизът, обръщайки се към мен. — Това, разбира се, беше общоизвестен факт и отношенията между двете държави бяха в момента чудесни, но трябваше да се заяви на всеослушание. Очакваше се само словесната форма и тя бе избрана изключително сполучливо, сам видяхте ефекта. Що се отнася до мен, аз я приветствувах от все сърце.

— Приятелят ви господин дьо Вогубер трябва да е доволен, той от години подготвяше това сближение.

— Особено защото негово величество, верен на навиците си, държеше да го изненада. Това бе изненада впрочем за всички ни и най-напред за министъра на външните работи, комуто не била съвсем по вкуса, както ми казаха. Когато някой го заговорил по този въпрос, той отвърнал доста рязко и доста високо, та околните да го чуят: „Нито съм питан, нито съм предупреден“, като с тези думи недвусмислено отхвърлил всяка отговорност за случилото се. Трябва да признаем, че това събитие вдигна много шум и не бих гарантирал — добави маркизът с лукава усмивка, — че някои мои колеги, за които е върховен закон избягването на всяко усилие, са били смутени в бездействието си. Колкото до Вогубер, известно ви е, че той бе много нападан за политиката му на сближаване с Франция и сигурно много е страдал, защото е прекалено чувствителен и извънредно сърдечен. Напълно основателно мога да твърдя това, защото, макар да е по-млад, и то не малко, от мен, продължително съм общувал с него, отдавна сме приятели и го познавам добре. Пък и кой не го познава? Кристална душа — това е единственият му недостатък — сърцето на дипломата не бива да бъде толкова прозрачно. Но въпреки това говори се, че ще го изпратят в Рим: голямо повишение за него, но и голямо бреме. Между нас казано, мисля, че Вогубер, колкото и да е лишен от амбиция, ще бъде много доволен и съвсем не иска да го отмине тази горчива чаша. Той може би ще направи чудесно впечатление там. Кандидат е за Консултата и лично аз го виждам много добре на фона на двореца Фарнезе и галерията Карачи, той е толкова артистичен. Според мен поне той не би могъл да събуди ненавист. Само че около крал Теодосий има цяла камарила, в различна степен подчинена на Вилхелмщрасе и изпълняваща покорно внушенията й, и тя именно се опита да му пресече пътя. Вогубер трябваше да се пребори не само с кулоарните интриги, но и с оскърбленията на продажните драскачи, които после първи, подобно на всички платени журналисти, поискаха „аман“, но междувременно най-недобросъвестно поддържаха нелепите обвинения на разни тъмни личности срещу нашия представител. В продължение на цял месец враговете на Вогубер играха около него танца на скалпа — господин дьо Норпоа натърти последната дума. — Но умният човек знае какво прави. Той отмина с презрение оскърбленията — добави още по-енергично маркизът и очите му блеснаха така страшно, че залъкът ни заседна на гърлото. — Както казва една чудесна арабска поговорка: „Кучетата лаят, керванът си върви“.

Като я изстреля, господин дьо Норпоа замълча за миг и ни изгледа, за да види впечатлението от нея. То бе главозамайващо: поговорката ни бе позната. Беше заместила в устата на важните особи една друга: „Който сее вятър, ще пожъне буря“, която се нуждаеше от отдих, тъй като не беше така неуморима и жизнеустойчива като „да работиш даром“. Речникът на тези хора беше като редуващите се сеитби и обикновено се сменяше всеки три години. Естествено подобни цитати, с които господин дьо Норпоа майсторски изпъстряше статиите си в „Ревю“, съвсем не му бяха необходими, за да изглежда солиден и добре осведомен политик. И без тяхната украса достатъчно беше господин дьо Норпоа да пише в подходящия момент — а той не го пропускаше — „Кабинетът на Сент Джеймс един измежду първите усети опасността“ или „На Певческия мост цареше голямо вълнение и с тревожен поглед следяха себичната, но ловка политика на двуглавата монархия“, или „Монтечиторио даде сигнал за тревога“, или най-сетне „Вечната двойна игра, присъща открай време на Балплац“. Само по тези изрази всеки непосветен читател тутакси би разпознал и би поздравил опитния дипломат. Но маркизът минаваше за нещо повече и оставяше впечатление на висококултурен човек с умелото използване на цитати, чийто съвършен образец по онова време беше например: „Оправете политиката, а аз ще оправя финансите, както обичаше да казва барон Луи.“ (Тогава не бяха внесли още от Изтока: „Победата е на онзи от двамата противници, който изтрае четвърт час повече от другия, както казват японците.“) Тази репутация на много образован човек, съчетана с безспорната му дарба на интригант, скрита под маската на безразличие, бе осигурила влизането на господин дьо Норпоа в Академията за морални науки. Някои сметнаха даже, че мястото му е във Френската академия в деня, когато в желанието си да покаже, че можем да стигнем до разбирателство с Англия, като укрепим съюза с Русия, той не се поколеба да заяви в печата: „Нека Ке д’Орсе знае добре, нека занапред се впише във всички учебници по география, допуснали подобен пропуск, нека бъде скъсан безжалостно всеки кандидат за бакалавърска степен, който не каже: «Всички пътища водят за Рим, но пътят от Париж за Лондон минава през Петербург.»“

— Накратко — продължи господин дьо Норпоа, като се обърна към баща ми, — Вогубер постигна огромен успех, който дори надхвърля надеждите му. Той очакваше наистина любезен тост (и това вече щеше да бъде не малко след сгъстилите се през последните години облаци), но нищо повече. Някои от присъствуващите ме увериха, че при четене на текста човек не може да си представи какво впечатление е направил тостът, произнесен със съответна интонация и паузи от краля, майстор в словесното изкуство, който подчертавал мимоходом вложените намерения и тънки намеци. По този повод ми разказаха една много забавна подробност, която още веднъж разкрива юношеското очарование на крал Теодосий, с което той печели много сърца. Точно при думите „духовно сродство“, най-сполучливият нов термин в речта, който дълго ще бъде предмет на коментарии в министерствата, негово величество, предчувствувайки колко ще се зарадва нашият посланик, за когото тези думи ще бъдат справедливо увенчаване на усилията му, ако не и на мечтите му, един вид маршалски жезъл, той се извърнал към Вогубер и като спрял на него пленителния си поглед, характерен за Етингенската династия, наблегнал на така подходящо намереното определение — „сродство“, истинска находка, и го произнесъл с такъв тон, та на всички да стане ясно, че го е употребил напълно съзнателно и целенасочено. Изглежда, че Вогубер едва овладял вълнението си и аз го разбирам. Едно лице, заслужаващо пълно доверие, сподели с мен, че след вечерята, в тесен кръг, негово величество се приближил до Вогубер и му казал полугласно: „Доволен ли сте от ученика си, драги маркизе?“ Едно е сигурно — заключи господин дьо Норпоа, — подобен тост допринесе повече за засилването на сродството между двете страни, отколкото двадесет години преговори. Обикновени думи наистина, но вижте колко уместни се оказаха, как целият европейски печат ги повтаря, какъв жив интерес предизвикаха и колко поновому прозвучаха. Между другото те напълно съответствуват на стила на този владетел. Не бих казал, естествено, че той намира всеки ден такива чисти диаманти. Но рядко се случва в предварително подготвена реч или особено в непринуден разговор той да не сложи своя отпечатък (щях да кажа своя подпис!) с някоя находчива забележка. Не мога да бъда упрекнат в пристрастие, защото съм враг на оригиналните нововъведения. В деветнадесет от двадесет случая те са опасни.

— Така е, затова смятам, че последната телеграма на германския император едва ли е била по вкуса ви — забеляза баща ми.

Господин дьо Норпоа вдигна очи към небето, сякаш искаше да каже: „Ах този император!“

— Преди всичко това е проява на неблагодарност. Това е повече от престъпление, груба грешка и глупост, която бих окачествил като колосална. Впрочем, ако не се намери кой да го спре, човекът, изгонил Бисмарк, е способен да отрече постепенно цялата политика на Бисмарк, а това би било скок в неизвестността.

— Моят мъж ми каза, господине, че някое от следващите лета ще го заведете в Испания. Много ще се радвам за него.

— Да, да, страшно съм изкушен от този проект, много бих искал да направя това пътешествие с вас, скъпи мой. А вие, госпожо, решили ли сте вече къде да прекарате ваканцията?

— Може би ще отида със сина си в Балбек.

— Ах, Балбек е прекрасно място, минах оттам преди няколко години. Почват да строят доста кокетни вили: мисля, че ще ви хареса. Но мога ли да ви попитам, защо сте избрали точно Балбек?

— Синът ми много иска да види някои църкви в този край и главно църквата в Балбек. Страхувах се да не би уморителното пътуване и главно условията там да се отразят зле на здравето му, но, узнах, че наскоро са построили превъзходен хотел и ще имаме удобствата, необходими за състоянието му.

— Дано не забравя да кажа за този хотел на една дама, която непременно ще се възползва.

— Църквата в Балбек е прекрасна, нали, господине? — попитах аз, като потиснах огорчението си, че една от примамките на Балбек били кокетните вили.

— Да, не е лоша, но не може да издържи сравнението с истински изваяните скъпоценности, каквито са Реймската и Шартърската катедрали или бисерът сред всички, по мой вкус, парижката „Сент Шапел“.

— Но нали църквата на Балбек е отчасти романска?

— Да, тя е в романски стил, а сам по себе си той е извънредно студен и с нищо не предсказва изяществото и въображението на готическите архитекти, които превръщат камъка в дантела. Църквата в Балбек заслужава да се види, ако отидете в този край, интересна е. Когато в някой дъждовен ден се чудите какво да правите, влезте вътре, ще видите гробницата на Турвил.

— Бяхте ли вчера на банкета във Външното министерство? — попита баща ми маркиза. — Аз не можах да отида.

— Не, не бях — отвърна усмихнат господин дьо Норпоа. — Признавам, че го пожертвувах заради съвсем различно развлечение. Вечерях у една жена, за която може би сте чували прелестната госпожа Сван.

Майка ми едва-що не трепна, но се овладя. По-бързо реагираща от баща ми, тя предварително се безпокоеше за неща, на които той още не бе откликнал. Предусещаше неприятностите, които му се случваха както някои лоши новини за Франция се узнават по-рано в чужбина, отколкото у нас. Но тъй като й бе любопитно що за хора ходят у Суанови, тя попита господин дьо Норпоа кого е срещнал там.

— Ей богу… според мен в този дом ходят предимно… мъже. Няколко от тях бяха женени, но точно тази вечер жените им били неразположени и не бяха дошли — отвърна маркизът с прибулено от лукавство добродушие, като изгледа всички ни с благо и дискретно изражение, което привидно смекчаваше, а всъщност ловко подчертаваше иронията му. — Ако искам да бъда справедлив, трябва да кажа, че там ходят и жени, само че… спадащи по-скоро — как да се изразя — към републиканските среди, отколкото към обществото, на което принадлежи Сван (маркизът изговаряше това фамилно име с „в“). Знае ли човек? Може би някой ден у тях ще се оформи политически или литературен салон. Впрочем те изглеждат доволни и от сегашното си положение. Струва ми се дори, че Сван едва ли не се перчи с новите си познанства. Изреждаше у кого били канени той и жена му идущата седмица, макар че няма никакво основание да се гордее с близостта си с подобни хора, при това с такава явна липса на сдържаност, добър вкус и даже такт, че направо е смайващо за един толкова изтънчен човек. Все повтаряше: „Нямаме нито една свободна вечер!“, сякаш това е кой знае каква чест, като истински парвеню, а той все пак съвсем не е парвеню. Защото Сван имаше много приятели и даже приятелки и без да преувеличавам или да проявявам нескромност, мога да кажа, че ако не всички или повечето, то поне една, но затова пък много високопоставена, не би се показала може би съвсем неотстъпчива и би установила връзка с госпожа Сван и не една овца на Панюрж би я последвала. Но като че ли Сван не е направил ни една крачка в това направление. Как! И пудинг „Неселроде“! След такова лукулово угощение ще трябва да проведа лечение в Карлсбад, за да дойда на себе си. Сван може би е почувствувал, че трябва да преодолее доста големи пречки. Неговият брак бе посрещнат с неодобрение, не ще и дума. Говореше се, че жена му била богата, но това е явна лъжа. Както и да е, цялата тази история направи неприятно впечатление. Освен това Сван има извънредно богата леля с отлично обществено положение, жена на финансов магнат. Тя не само отказа да приеме госпожа Сван, но поведе истинска кампания сред приятелките и познатите си, за да последват примера й. Това не значи, че някой представител на висшето общество в Париж се е държал непочтително с госпожа Сван… Не, разбира се, не (пък и съпругът й не би преглътнал оскърблението). Едно нещо е любопитно във всеки случай: защо Сван, който има толкова много познати, и то от най-избраните среди, ухажва известен кръг хора, който, най-меко казано, е доста нееднороден? Аз познавам Сван отдавна и признавам, че ми е необяснимо и много забавно, когато този добре възпитан мъж, толкова търсен в най-изтънчените салони, благодари излиятелно на началник-канцеларията на министъра на пощите, загдето им е дошъл на гости, и го пита дали госпожа Сван би могла да посети жена му. Все пак сигурно не се чувствува на мястото си, това очевидно не е неговата среда. Ала въпреки това нямам впечатлението, че Сван е нещастен. Вярно е, че преди да се оженят, жена му прибягваше до най-грозен шантаж: всеки път, когато Сван й откажеше нещо, тя пък му отказваше да види дъщеря си. Бедният Сван, колкото прозорлив, толкова и наивен, винаги си въобразяваше, че отдалечаването на дъщеря му е просто съвпадение и затваряше очи за действителността. При това тя му устройваше постоянно скандали и всички смятаха, че в деня, когато постигне целта си и го накара да се ожени за нея, няма да има вече никакви задръжки и животът им ще бъде ад. А ето че стана точно обратното. Мнозина се надсмиват на начина, по който Сван говори за жена си, пускат даже шеги по този повод. Разбира се, не очакваха, че Сван, даващ си повече или по-малко сметка, че е… (нали помните думата, употребена от Молиер?) ще тръгне да тръби за това urbi et orbi^[2], ала все пак, когато казва, че жена му е прекрасна съпруга, всички намират, че прекалява. А всъщност това не е толкова далеч от истината: прекрасна по свой маниер, който не всички мъже биха предпочели. Между нас казано, не ми се вярва Сван, който я познава толкова отдавна и съвсем не е глупав, да не е наясно по въпроса, но, тъй или иначе, тя изглежда привързана към него. Не казвам, че не е лекомислена, но и Сван не пада по-долу, ако се вярва на злите езици — можете да си представите как работят за тяхна сметка! Тя му е признателна за това, което той направи за нея, и противно на всеобщите опасения е станала кротка като ангел.

Тази промяна не беше толкова необикновена, колкото се струваше на господин дьо Норпоа. Одет не вярваше, че накрая Суан ще се ожени за нея. Всеки път, когато умишлено споменаваше пред него, че някой добре поставен мъж се е оженил за любовницата си, той запазваше ледено мълчание или в най-добрия случай, ако го запиташе направо: „Нима не намираш, че е постъпил правилно, че е постъпил прекрасно с жената, пожертвувала му своята младост?“, той отговаряше сухо: „Не казвам, че е лошо, всеки постъпва посвоему.“ Тя не беше дори далеч от мисълта, че той изобщо ще я изостави — както сам казваше в изблик на гняв, — защото неотдавна една скулпторка й бе казала: „От мъжете може да се очаква всичко, те са такива мерзавци!“ и поразена от проницателността на тази песимистична максима, Одет си я бе присвоила и я повтаряше при повод и без повод с обезсърчено изражение, сякаш си мислеше: „Че какво? Няма нищо невъзможно, такъв ми е късметът.“ Като последица от това настроение загуби всякаква сила оптимистичната сентенция, която бе ръководила дотогава Одет в живота й: „Можеш да направиш какво ли не на мъжете, които са влюбени в теб, те са такива идиоти!“, която тя придружаваше със закачливо намигане, съответствуващо обикновено на следната забележка: „Не се страхувайте, няма да счупи нищо.“

Междувременно Одет си мислеше с огорчение как ли тълкува поведението на Суан някоя нейна приятелка, омъжена за любовника си, с когото бе живяла не толкова дълго, колкото Одет със Суан, и без да има дете, а сега се ползваше с уважение и бе канена на баловете в Елисейския дворец. Някой по-проницателен психолог от господин дьо Норпоа би открил, че именно чувството на унижение и срам бе озлобило Одет, че заядливият характер не й е присъщ по рождение, не е неизлечима болест и лесно би предрекъл това, което се бе случило впоследствие — че новият й начин на живот като омъжена ще прекрати магически бързо мъчителните ежедневни и все пак чужди на темперамента й избухвания. Тази женитба учуди всички, а всъщност именно това е учудващото. Навярно доста малко хора разбират чисто субективния характер на явлението любов и своеобразното създаване на допълнителна личност, различна от онази, която носи същото име в обществото, и съставена почти изцяло от елементи, извлечени от самите нас. Затова доста малко хора намират естествени огромните размери, които взема в крайна сметка в нашите очи някое същество, което не същото като онова, което те виждат. И все пак изглежда, че в случая с Одет можеше да се предположи, че ако не е оценила напълно ума на Суан, то поне й са известни не само заглавията на трудовете му, но познава най-подробно и съдържанието им, така че името Вермеер й е толкова познато, колкото името на шивача й. Тя познаваше също основно онези черти от характера на Суан, които страничните хора не знаят или осмиват, а само любовницата или сестрата имат вярна представа за тях и ги обичат. И ние толкова много държим на тях, дори и на ония, които най-много бихме желали да променим, именно защото някоя жена накрая свиква благосклонно и се шегува приятелски с тях, като нас и родителите ни: затова старите връзки придобиват нежността и силата на семейните чувства. Отношенията ни с някой друг човек стават един вид свещени, когато той почне да съди за недъзите ни от собствената ни гледна точка. Своеобразните черти бяха присъщи и на ума на Суан, както на характера му, но тъй като все пак се кореняха в характера му, те бяха по-леснодостъпни за Одет. Тя съжаляваше, че тези негови черти не личаха у Суан-писателя, в напечатаните му студии толкова, колкото в писмата му или при разговор с него, където той ги пилееше щедро. Съветваше го да им отдели повече място в произведенията си. Така й се щеше, защото обичаше в него именно тези черти и тъй като ги предпочиташе, защото бяха чисто негови, тя може би с право желаеше да бъдат по-ясно изявени в творбите му. А може би тя си въобразяваше, че ако пише по-увлекателно, той най-сетне ще има успех, а самата тя — онова, което у Вердюренови се бе научила да поставя по-високо от всичко: салон.

Сред хората, на които подобен брак се струваше смешен и които си задаваха въпроса: „Какво ще помисли господин дьо Германт, какво ще каже Бреоте, ако се оженя за госпожица дьо Монморанси?“, сред хората с такъв обществен идеал би спадал двадесет години преди това и самият Суан, който толкова се бе домогвал да бъде приет в Жокейклуб и по онова време възнамеряваше да сключи блестящ брак, който, укрепвайки общественото му положение, би го превърнал в един от най-видните парижани. Само че представите, които буди у заинтересования един такъв брак, трябва, подобно на всички представи, да се подхранват отвън, за да не избледнеят и да не се заличат напълно. Най-пламенната ви мечта е да унизите човека, който ви е оскърбил. Но ако напуснете страната и никога вече не чуете за него, вашият враг ще изгуби всяко значение за вас. Ако в течение на двадесет години не сте видели нито веднъж хората, заради които сте искали да влезете в Жокейклуб или в Академията, перспективата да станете член на едното или другото от тези две общества никак няма да ви блазни. А също както заминаване, болест или полагане на религиозен обет продължителната връзка замества предишните представи с нови. Когато Суан се ожени за Одет, той не се отказа от светските си амбиции, защото Одет отдавна го бе откъснала в духовен смисъл от тях. А и ако не беше така, заслугата му щеше да бъде само по-голяма. Именно, защото предполагат жертвуването на едно по-изгодно положение заради чисто интимните радости, опозоряващите бракове будят най-голямо уважение (разбира се, не можем да сметнем за опозоряващ брака по сметка, защото не е имало още случай съпружеска двойка, от която жената или мъжът са се продали, да не е била приета накрая, макар само по традиция, позовавайки се на много други такива примери и за да не прилагат различни мерки и теглилки). От друга страна, възможно е Суан от артистичност, ако не от извратеност, да е изпитвал известно наслаждение да се свърже, както при кръстосване на растителните видове, практикувано от менделистите, или както в античните митове, със същество от друга порода — ерцхерцогиня или кокотка, като се ожени за потомка на кралска династия или сключи неравен брак. При мисълта за женитба с Одет Суан се тревожеше за отношението само на една личност, и съвсем не от снобизъм — херцогиня дьо Германт. Затова пък тя не създаваше никакви грижи на Одет, която се интересуваше само от хората, стоящи непосредствено над нея в обществената стълба, и не стигаше чак до тази толкова неясна емпирея. Но когато, унесен в блянове, Суан виждаше Одет като своя жена, той неизменно си представяше мига, когато ще заведе нея и главно дъщеря си при принцеса де Лом, отскоро херцогиня дьо Германт след смъртта на свекъра си. Нямаше желание да ги представи комуто и да било другиму, но се умиляваше при мисълта колко нежно тя ще се държи с Жилберт, как ще я глези, за голяма негова гордост, и той измисляше дори думите, които херцогинята щеше да каже на Одет за него, както и думите на самата Одет Разиграваше сам за себе си сцената на запознаването им, точен във въображаемите подробности като хората, които обмислят как да вложат евентуална печалба, чийто размер определят съвсем произволно. Ако представата, съпътствуваща някое наше решение, го обуславя до известна степен, можем да кажем, че Суан се бе оженил за Одет главно за да запознае нея и Жилберт с госпожа дьо Германт, па макар без свидетели и никой никога да не узнае. По-късно ще видим, че осъществяването на тази единствена светска амбиция по отношение на Одет и дъщеря му му бе отказано, и то с такова неотменно вето, че Суан умря, без да предполага, че херцогинята някога ще пожелае да се запознае с тях. Ще видим също, че, напротив, херцогиня дьо Германт се свърза с Одет и Жилберт след неговата смърт. И може би щеше да бъде благоразумно от негова страна, след като толкова държеше на подобно незначително обстоятелство, да не си представя бъдещето така мрачно в това отношение и да допусне, че така жадуваното от него сближение би могло да стане, когато него няма да го има вече, за да му се радва. Причинната връзка между явленията, която в крайна сметка поражда почти всички възможни последици — дори и тези, които ни са се стрували неосъществими, понякога действува бавно, още по-бавно поради нашето желание, защото в стремежа си да я ускори то я спъва, както и поради самото ни съществуване, и чак когато престанем да желаем, а понякога и да живеем, завършва работата си. Нима Суан не знаеше от собствен опит и нима животът не му бе разкрил предварително онова, което щеше да се случи след смъртта му? Не беше ли посмъртно щастие и бракът му с Одет, която бе обичал страстно, макар да не му се бе харесала в първия миг, и за която се бе оженил, когато вече не я обичаше, когато онова същество у Суан, което бе копняло безнадеждно да прекара целия си живот с Одет, беше вече мъртво?

Заговорих за граф дьо Пари и попитах дали не е приятел на Суан, защото се боях да не би да престанат да говорят за бащата на Жилберт.

— Да, доколкото зная — отговори господин дьо Норпоа, като се обърна към мен и спря върху скромната ми особа сините си очи, в които като в естествената си жизнена среда искряха изключителната му работоспособност и любознателност. — Бога ми, не вярвам — обърна се той отново към баща ми, — че ще изменя на уважението, което изпитвам към принца (без да поддържам лични отношения с него — това би било трудно при моето, макар неофициално положение), ако спомена за една доста пикантна случка от преди четири години най-много, станала на една затънтена гара в Централна Европа, където принцът се срещнал с госпожа Суан. Разбира се, нито един от приближените му не се осмелил да го попита дали тя му се е харесала: нямало да бъде прилично. Но когато по-късно случайно споменали името й пред него, по някои неуловими, но все пак красноречиви признаци принцът съзнателно дал да се разбере, че тя му е направила по-скоро благоприятно впечатление.

— Но не е ли имало възможност да му бъде представена? — попита баща ми.

— Как да ви кажа! Не се знае. С коронованите лица човек не е наясно. Най-гордите, които най-много умеят да си извоюват дължимата почит, понякога най-малко спазват декретите на общественото мнение — дори и най-справедливите, — когато трябва да възнаградят нечия привързаност. А граф дьо Пари безспорно винаги е ценял най-благосклонно предаността на Сван, който между другото няма равен на себе си по находчивост.

— А какво е вашето собствено впечатление от госпожа Суан, господин посланик? — попита майка ми от вежливост, примесена с любопитство.

Господин дьо Норпоа наруши обичайната си умереност в изказванията и отговори отривисто като познавач:

— Превъзходно!

И тъй като знаеше, че шеговитото признание за обаянието на някоя жена се смята за особено достойнство на всеки добър събеседник, той се засмя леко, сините му очи на стар дипломат се овлажниха, а ноздрите му, изпъстрени с червени жилчици, трепнаха:

— Тя е направо очарователна!

— Дали на вечерята у тях беше писателят Бергот? — попитах плахо аз, за да продължа още разговора за Суан.

— Да, Бергот беше там — отговори господин дьо Норпоа, като учтиво наведе глава към мен, сякаш в желанието си да бъде мил с баща ми отдаваше действително значение на всичко, свързано с него, та дори и на въпросите на един хлапак на моята възраст, непривикнал на толкова любезност от страна на хора на възрастта на маркиза. — Познавате ли го? — добави той и пак спря върху мен светлия си поглед, от чиято проницателност се възхищавал Бисмарк.

— Синът ми не го познава, но е негов голям почитател — отговори майка ми.

— Така ли? — забеляза господин дьо Норпоа и ми вдъхна по-сериозни съмнения в умствените ми способности, отколкото изпитвах обикновено, тъй като се убедих, че онова, което поставях хиляди и хиляди пъти над мен, едва ли не на непостижима висота, стоеше за него на най-долното стъпало сред достойните за възхищение неща. — Не споделям неговото отношение. Склонен съм да нарека Бергот флейтист. Трябва да се признае, че не свири лошо, макар и малко маниерно и предвзето. Но нищо повече, а това не е кой знае какво. В произведенията му, лишени от мускули, никъде не се чувствува скелетът, така да се каже. Няма действие или съвсем малко, но главно няма размах. Книгите му нямат солидна основа или по-скоро изобщо им липсва всякаква основа. В епоха като нашата, когато все по-сложното съществуване едва ни оставя време за четене, когато европейската карта е претърпяла дълбоки прекроявания и сме в навечерието на още по-дълбоки може би, когато навред възникват толкова много нови и застрашаващи проблеми, ще се съгласите, че човек с право иска от писателя нещо повече, а не само находчивост, която ни кара да забравяме, увлечени в празни византийски спорове около чисто формални достойнства, че всеки миг ни грози нападение на двойна вълна варвари — вътрешни и външни. Зная, че богохулствувам срещу свещената школа, която тези господа наричат Изкуство за изкуството, но нашето време поставя по-неотложни задачи от хармоничното подреждане на думите. Бергот прави това особено съблазнително понякога, не отричам, но, общо взето, всичко у него е сладникаво, безсъдържателно и доста немъжествено. Сега, когато вземам предвид очевидно прекаленото ви възхищение от Бергот, ми стават по-ясни няколкото реда, които преди малко ми показахте, не би било справедливо от моя страна да не ги отмина с мълчание, тъй като сам ми казахте най-искрено, че това са само детски драсканици. (Аз наистина се бях изразил така, но далеч не го вярвах.) За всеки грях има прошка, особено за прегрешенията на младостта. Пък и мнозина други имат подобни грехове на съвестта си и не само вие на вашата възраст се мислите поет. Но в това, което ми показахте, се чувствува много лошото влияние на Бергот. Няма да ви учудя явно, ако ви кажа, че в него няма ни едно от качествата му, защото той владее до съвършенство изкуството, съвсем повърхностно между другото, да си служи със стил, за който на вашата възраст не можете да имате дори понятие. Но у вас е вече налице същият недостатък — абсурдният стремеж да редите звучни думи, а по-късно да се погрижите за смисъла им! Все едно да поставите плуга пред воловете. И в книгите на Бергот чисто формалните главоблъсканици, декадентските мъчнодостъпни тънкости ми се струват съвсем безсмислени. Достатъчно е някой писател да изстреля няколко красиви за очите фойерверки и тутакси произвеждат творбата му в шедьовър. Шедьоврите не се срещат на всяка крачка! В актива на Бергот, в неговия багаж, ако мога да се изразя така, няма нито един роман, вдъхновен от по-висока мисъл, нито една от книгите, които човек поставя на видно място в библиотеката си. Не откривам нито една такава в цялото му творчество. И въпреки това то стои неизмеримо по-високо от самия автор. Ах, той доказва правотата на оня остроумен човек, който твърди, че не трябва да познаваме писателите извън книгите им. Невъзможно е да се срещне индивид, който да съответствува по-малко на произведенията си, непретенциозен, по-надут, по-неприятен в обществото. Ту се държи просташки, ту говори като книга, само че не негова, а скучна, неговите поне не са досадни: ето какво представлява Бергот. Възможно най-объркан ум, влюбен в сложните увъртания, както биха казали нашите деди — истински празнодумец, чиито изказвания правят при това още по-неприятно впечатление с начина, по който ги поднася. Не си спомням дали Ломени или Сент-Бьов разказва, че и Вини се отличавал със същия отблъскващ недостатък. Само че Бергот не е написал нито „Сен-Мар“, нито „Червеният печат“, някои страници от които са достойни за антологиите.

Смазан от мнението на господин дьо Норпоа за откъса, който му бях показал, припомняйки си същевременно колко ми беше трудно да напиша есе или просто да се вдълбоча в сериозен размисъл, аз за лишен път се убедих в умственото си нищожество и пълната липса на литературна дарба. Естествено някои най-делнични впечатления преди години в Комбре или някоя книга на Бергот будеха у мен мечти, на които придавах голяма стойност. Поемата ми в проза отразяваше това състояние. Щом посланикът не се бе хванал на въдицата, той несъмнено мигом бе доловил и прозрял, че красотата, която виждах в нея, бе само измамен мираж. Затова пък той ми разкри какво нищожно място заемам (преценен отвън, обективно, от най-добронамерен и най-умен познавач). Чувствувах се съкрушен, смален и умът ми, подобно на флуид, приемащ измеренията на съда, в който е излят, също както се бе разширил по-рано, за да изпълни необятните способности на гения, сега, свит, се побираше цял-целеничък в тесните рамки на посредствеността, до които го бе свел маркиз дьо Норпоа.

— Запознанството ми с Бергот — добави той, обръщайки се към баща ми — не беше само доста щекотливо, ех, в крайна сметка може да се сметне и за пикантно. Бергот — има няколко години оттогава — дойде във Виена, докато аз бях посланик там. Представи ми го принцеса дьо Метерних, той дойде да се разпише в посолството и изяви желание да бъде поканен като представител в чужбина на Франция. Той я представя наистина с произведенията си до известна степен, доста ниска, ако искам да бъда точен, и аз бях готов да пренебрегна личното си мнение за частния му живот. Но той не пътуваше сам, и нещо повече — държеше да бъде поканен със спътницата си. Мисля, че не съм по-строг моралист от всеки друг, и тъй като самият аз съм неженен, можех навярно да отворя по-широко вратите на посолството, отколкото ако имах жена и деца. Ала все пак няма да отрека, че има известен вид безсрамие, което не мога да приема, още по-отвратително поради моралния, защо да не кажа направо морализаторския тон на Бергот в книгите му, които гъмжат от вечни, между нас казано, скучни анализи, мъчителни скрупули, болезнени угризения, и то за най-нищожни дреболии, истински нравоучения (знаем колко евтино струват), докато в личния си живот проявява такава безсъвестност и цинизъм. Накъсо, отклоних отговора си, принцесата се застъпи повторно за него, пак безуспешно. Така че не предполагам да съм особено драг на въпросния Бергот и не знам доколко той е оценил вниманието на Сван, който го е поканил едновременно с мен. Освен ако сам той не е пожелал. Способен е и на това, защото всъщност не е в ред. И това е единственото му извинение.

— А дъщерята на господин Суан беше ли на вечерята? — попитах господин дьо Норпоа, като избрах момента, когато минавахме в салона и по-лесно можех да скрия вълнението си, отколкото седнал неподвижно на масата под обилната светлина на лампата.

Маркиз дьо Норпоа смръщи вежди в усилието да си припомни.

— Да. Едно четиринадесет-петнадесетгодишно момиче, нали? Спомням си, че ми го представиха преди вечеря като дъщеря на нашия домакин. Легна си рано или отиде при приятелки, не си спомням вече. Виждам обаче, че сте добре осведомен за семейство Сван.

— Играя с госпожица Суан на Шанз-Елизе. Тя е пленителна.

— А, така, значи, така. И на мен всъщност ми се стори очарователна, само че, ще ви призная, не ми се вярва да стане някога като майка си, стига само да не наранявам с тези думи пламенното ви чувство.

— Предпочитам лицето на госпожица Суан, но страшно се възхищавам и от госпожа Суан и се разхождам в Булонската гора само за да я зърна.

— О! Но аз ще им кажа това, те ще бъдат много поласкани.

Докато произнасяше тези думи господин дьо Норпоа беше в продължение на още няколко секунди в положението на всички хора, които, чувайки ме да казвам, че господин Суан е умен, има хубава къща, а родителите му са почтени борсови агенти, смятат, че със същата готовност бих се отзовал и за друг също така умен мъж, за други порядъчни борсови агенти и друга хубава къща. Това бе мигът, в който всеки здравомислещ човек, разговарящ с луд, не е забелязал още, че разговаря с луд. Маркиз дьо Норпоа намираше за напълно естествено да се любуваш на красивите жени и за учтиво, щом някой ти заговори възторжено за някоя от тях, да се престориш, че го смяташ за влюбен, да се пошегуваш с чувствата му и да му обещаеш да подпомогнеш домогванията му. Но когато той каза, че ще спомене пред Жилберт и майка й за мен (и ми даде възможност подобно на божество от Олимп, придобило флуидността на полъха или превърнало се в стареца, чийто образ приема Минерва, да проникна невидим в салона на госпожа Суан, да привлека вниманието й, да занимая мислите й, да събудя признателността й с възхищението си, да ме сметне за приятел на важна личност, достоен в бъдеще да бъда поканен от нея и да се сближа със семейството й), важната личност, която щеше да се застъпи за мен с огромния престиж, който навярно притежава в очите на госпожа Суан, извика внезапно у мен такова умиление, че едва се въздържах да не целуна нежните му бели сбръчкани ръце, киснали сякаш дълго във вода. Понечих даже да го сторя, надявайки се, че е останало незабелязано за другите. За всеки от нас е трудно да определи кои негови думи или жестове забелязват околните. В страха си да не надценим собственото си значение и разширявайки безмерно полето, над което по необходимост се разстилат спомените на другите в течение на целия им живот, ние си въобразяваме, че второстепенните ни реакции, придружаващи думите и движенията ни, едва проникват в съзнанието на разговарящите с нас и с още по-голямо основание се заличават в паметта им. На подобно предположение разчитат престъпниците, когато смекчават след време показанията си, надявайки се, че никой няма да може да съпостави новия вариант с предишното обяснение. Но напълно е възможно философията на фейлетониста, според която всичко е обречено на забрава, да се окаже дори по отношение на хилядолетния живот на човечеството не така вярна, както противоположната философия, според която всичко се запазва. В същия брой на вестника, в който моралистът на „Прьомие Пари“ ни казва за някое събитие, шедьовър, особено певица, радваща се „в момента“ на слава: „Кой ще си спомня всичко това след десет години?“, на третата страница в доклада на Академията за надписите не се ли споменава често за някое по-маловажно събитие, за посредствено стихотворение от епохата на фараоните, оцеляло до нас в пълния си текст? Може би не е съвсем същото с краткия човешки живот. И все пак няколко години по-късно видях сред гостите в един дом господин дьо Норпоа, който ми се стори най-сигурната ми опора — приятел на баща ми, снизходителен и доброжелателен към всички ни, отличаващ се поради професията и произхода си с дискретност, а ето че щом посланикът си отиде, ми разказаха, че намекнал как преди известно време на една вечеря едва-що не съм целунал ръцете му. Аз не само се изчервих до корена на косите си, но се смаях както от съвсем различното отношение на господин дьо Норпоа към мен, така и от съдържанието на паметта му. Тази „клюка“ ми разкри неочакваните съотношения между разсеяност и присъствие на духа, между запомняне и забравяне, присъщи на човешкия ум. Изпитах същото удивление както в деня, когато за пръв път прочетох в една книга на Масперо, че се знае точно кои ловци канел на ловните си походи Ашурбанипал десет века преди раждането на Исус.

— О, господине! — възкликнах аз, когато господин дьо Норпоа ми каза, че ще предаде на Жилберт и майка й възхищението ми от тях. — Ако направите това, ако поговорите за мен с госпожа Суан, животът ми ще бъде много кратък, за да ви засвидетелствувам признателността си, и той ще ви принадлежи! Но държа да ви уведомя, че не познавам госпожа Суан и никога не съм й бил представен.

Прибавих последното изречение от добросъвестност, за да не оставя впечатлението, че се хваля с несъществуващо познанство. Но още преди да го изрека, почувствувах, че е излишно, защото при благодарствените ми думи, толкова пламенни, че му подействуваха охладяващо, лицето на посланика изрази колебание и неудоволствие и наведените му право надолу и леко присвити очи погледнаха косо като убягващата линия на една от страните на геометрично тяло, рисувано в перспектива: така поглеждаме невидимия си вътрешен събеседник, когато му казваме нещо, което другият, господинът, с когото разговаряме в момента, — в случая това бях аз, — не трябва да чуе. Тутакси си дадох сметка, че произнесените от мен думи, много слаби в сравнение с прилива на благодарност в душата ми, с които се надявах да трогна господин дьо Норпоа и да го подтикна да се застъпи за мен и да ме ощастливи, без да му коствува почти нищо, бяха може би единствените (измежду всички злостни приказки, измислени евентуално от най-върлите ми врагове), които можеха да го накарат да не го стори. И наистина, щом ги чу, също както ако някой непознат, с когото споделяме охотно привидно еднаквите си впечатления от доста невъзпитаните според двама ни минувачи, внезапно ни покаже каква патологична бездна го разделя от нас, като добави, опипвайки джоба си: „Жалко, че не съм си взел револвера, нямаше да оставя нито един!“, господин дьо Норпоа, който знаеше прекрасно, че едва ли имаше нещо по-просто и по-лесно от това да бъдеш препоръчан на госпожа Суан и приет от нея, а видя, че за мен, напротив, това беше необикновено ценно, следователно много трудно, си помисли, че привидно нормалното ми желание може би крие някаква задна мисъл, подозрителна цел или предишно провинение, поради които никой досега не се бе наел да спомене за мен пред госпожа Суан, сигурен, че ще я раздразни. И аз разбрах, че маркизът никога няма да изпълни обещанието си, че може с години да вижда всеки ден госпожа Суан, без нито веднъж да я заговори за мен. Впрочем няколко дни по-късно той я попита за нещо, което исках да зная, и ми го предаде чрез баща ми. Не се бе сметнал длъжен да каже за кого иска това сведение, така че тя нямаше да научи, че познавам господин дьо Норпоа и че толкова искам да отида в дома й. И това може би не беше кой знае колко голямо нещастие, защото второто от тези две обстоятелства вероятно нямаше особено да допринесе за въздействието на първото, доста съмнително въздействие между другото: мисълта за собствения й живот и за собственото й жилище не предизвикваше никакво тайнствено смущение у Одет и познатите, които й ходеха на гости, съвсем не й се струваха приказни същества, както на мен, докато аз бях готов да хвърля камък през прозореца на Суан, ако можех да напиша на него, че познавам маркиз дьо Норпоа. Бях уверен, че подобно послание, макар предадено така грубо, би ме издигнало в очите на стопанката на дома, вместо да я настрои против мен. Дори и да знаех, че неизпълнената мисия на господин дьо Норпоа няма да има резултат, а напротив, ще ми навреди пред Суанови, ако той се бе съгласил, нямаше да имам смелостта да го разубедя и да се откажа от сладостта — независимо от гибелните й последици — името ми и самият аз да се озовем за миг до Жилберт, в дома й, в непознатия й живот.

Когато господин дьо Норпоа си отиде, баща ми зачете вечерните вестници, а аз отново се замислих за Берма. Удоволствието, което бях изпитал от играта й, се нуждаеше от подсилване, защото далеч не бе равно на очакваното. Затова то тутакси поглъщаше всичко, което би могло да го подхрани, например достойнствата на Берма, изтъкнати от господин дьо Норпоа, които съзнанието ми бе попило наведнъж като оросена с вода изсъхнала ливада. Междувременно моят баща ми подаде вестника и ми посочи следния критичен отзив: „Представлението на «Федра», изнесено пред възторжената публика, сред която личаха най-изтъкнати артисти и критици, бе за госпожа Берма, в ролята на Федра, истински триумф, какъвто рядко е изживявала през бляскавата си кариера. Ще се занимаем по-обстойно с това представление, което е истинско театрално събитие. Нека припомним само, че най-авторитетните ценители единодушно заявяват, че подобно тълкуване напълно подновява ролята на Федра, един от най-красивите и най-проникновените образи, създадени от Расин, и представлява най-чистата и най-висшата художествена изява, на която нашата епоха има щастието да се радва.“

Щом това ново определение — „най-чиста и най-висша художествена изява“, стигна до съзнанието ми, то мигом я прилепи към несъвършеното удоволствие, което бях изпитал в театъра, допълни някак си онова, което не му достигаше, и това сливане ме изпълни с такъв възторг, че възкликнах: „Каква велика артистка!“

Може да ви се стори, разбира се, че не съм бил съвсем искрен. Но защо не си представите онези писатели, които, недоволни от току-що написаното, случайно прочетат хвалебствени думи за гения на Шатобриан или се сетят за някой велик творец в изкуството, когото са мечтали да достигнат, като си тананикат мислено известна музикална фраза от Бетховен и сравняват бликащата от нея печал с тъжното настроение, което са искали да вложат в собствената си творба: те до такава степен се проникват от представата за гениалност, че я откриват и в нея, когато повторно я прочетат, вече не я виждат такава, каквато им се е сторила първоначално, и повярвали в достойнствата й, се успокояват: „Не е лоша все пак!“, без да съзнават, че в крайното впечатление, породило задоволството им, влиза споменът от дивните страници на Шатобриан: те вече не ги разграничават от своите, ала все пак не те са ги написали. Защо да не си спомним и мъжете — толкова много на брой! — които вярват в любовта на метресата си, макар и да знаят, че на всяка крачка им е изменяла, или хората, които се уповават на едно или друго — неутешимите съпрузи на непонятното възкръсване на все още любимата жена, която са изгубили, художниците — на бъдещата слава, а очакващите изкупление на греховете си след смъртта — на спасителното небитие. Защо да не си помислим и за любителите на пътешествия, които се прехласват от общия красив спомен от някое пътуване, забравяйки, че не е имало ден да не са скучали, и тогава да се произнесем дали в съвместния живот на представите в нашето съзнание поне една от онези, които ни правят най-щастливи, не е взела първоначално като истински паразит от друга, съседна представа най-въздействуващата съставка на силата си, която не й е достигала.

Майка ми очевидно не беше много доволна, че баща ми не държеше вече да постъпя в „кариерата“. Тя разчиташе, струва ми се, че редовният начин на живот ще дисциплинира неустойчивите ми нерви, и съжаляваше не толкова, че няма да стана дипломат, колкото че ще последвам литературните си влечения.

— Но престани, моля ти се! — извика баща ми. — Главното е да върши с удоволствие работата си. Та той не е вече дете. Сега знае ясно какво обича, малко е вероятно да се промени, в състояние е сам да разбере кое ще го направи щастлив в живота.

Преди да бъда щастлив или не, след като сам избера попрището си, думите на баща ми в онази вечер ми навяха тъга. Открай време всеки път, когато той биваше неочаквано мил с мен, изпитвах желание да го целуна по румените бузи над брадата му, но не се осмелявах само за да не би да не му хареса. В този ден, също като писател, изпълнен със скрупули, че издателят ще трябва да избира хартия и шрифт, може би прекалено хубави за неговите бленувания, които сам той не цени особено, защото не ги отделя от себе си, аз се питах дали влечението към литературата е толкова сериозно, че да оправдава добротата на баща ми. А и при думите му, че няма вече да се променя и зная кое ще ме направи щастлив, в мен се загнездиха две ужасно мъчителни съмнения. Нима наистина животът ми е вече започнал, нещо повече, нима бъдещото ми съществуване няма да се различава кой знае колко от досегашното? А дотогава аз всеки ден се чувствувах сякаш на прага на непокътнатия си още живот, който щеше да започне едва на следващата сутрин. Второто съмнение се свеждаше до първото, но под друга форма. Значи, не се намирам извън Времето, а съм подчинен на законите му като всички герои от романите, които именно поради това жалех, когато четях за живота им в беседката от тръстикови пръти в Комбре. На теория всички знаем, че земята се върти, но на практика не го забелязваме. Почвата, по която стъпваме, ни изглежда неподвижна и си живеем спокойно. Същото е и с Времето в нашия живот. За да направят осезаем неговия бяг, романистите принуждават читателите, предвижвайки с бясна бързина часовниковата стрелка, да изминат десет, двадесет, тридесет години за две минути. В началото на страницата сме се разделили с изпълнен с надежди влюбен, а накрая на следващата, вече осемдесетгодишен, забравил миналото, той прави ежедневната си разходка в двора на старческия дом и с мъка отговаря на въпросите ни. Като каза за мен „той вече не е дете, малко е вероятно да се промени“ и прочие, баща ми изведнъж ме накара да се видя във Времето и ми стана жално, сякаш бях, е, не още вдетиненият обитател на старческия дом, но героят, за когото писателят ни казва равнодушно и невероятно жестоко в края на книгата си: „Той все по-рядко отиваше в града и накрая завинаги се установи на село.“

Между това баща ми, за да изпревари евентуалните ни критични забележки по адрес на госта, каза на мама:

— Не мога да отрека, че татко Норпоа беше малко банален, както казвате вие. Когато заяви, че би било непристойно да зададе въпрос на граф дьо Пари, се уплаших да не избухнете в смях.

— Защо, напротив — отвърна мама, — много ми хареса, че човек с неговото положение и на неговата възраст е запазил подобна наивност, която говори само за почтеност и добро възпитание.

— Разбира се! Това не му пречи да проявява тънък ум. Добре го познавам: в комисията той е съвсем друг! — възкликна баща ми, доволен, че мама е оценила господин дьо Норпоа, и желаещ да я убеди, че той надвишава представата й за него, защото сърдечните хора са склонни да надценяват другите също така охотно, както злостните ги подценяват. — Как само се изрази той… „от владетелите можеш да очакваш всичко…“

— Точно както ти казваш. Направи ми впечатление, много тънка забележка. Вижда се, че има богат жизнен опит.

— Чудно ми е, че е бил на вечеря у Суанови и че изобщо там имало съвсем порядъчни хора, държавни чиновници… Къде ли ги е пипнала госпожа Суан?

— Забеляза ли колко коварно подхвърли: „В този дом ходят предимно мъже“?

И двамата се помъчиха да възпроизведат начина, по който маркиз дьо Норпоа бе произнесъл тази фраза, както биха имитирали интонацията на Бресан или Тирон в „Авантюристката“ или в „Зетят на господин Поарие“. Но едно нещо от всичко, което бе казал, бе особено оценено, и то от Франсоаз, която няколко години след това не можеше да „сдържи смеха си“, когато й припомнехме, че посланикът я бе произвел в „първокласен готвач“. Майка ми побърза да й го каже, както министърът на войната предава след „парада“ поздравленията на гостуващ в страната чуждестранен владетел. Впрочем аз я изпреварих. Бях накарал Франсоаз да ми обещае (ах, тази жестока пацифистка!), че няма да мъчи заека, докато го коли, и не знаех как е умрял. Франсоаз ме увери, че всичко минало възможно най-добре и много бързо.

— За пръв път виждам такова животно. Умря, без да гъкне, сякаш беше нямо.

Тъй като не бях наясно за езика на животните, аз изказах предположение, че навярно зайците не пищят като пилетата.

Франсоаз се възмути от невежеството ми.

— На другиго разправяйте, че зайците не пищели като пилета! Пищят, та се съдират!

Тя прие комплимента на господин дьо Норпоа с гордо простодушие, с доволния и макар само за миг изпълнен с разбиране поглед на художник, с когото разговаряте за изкуството му. Когато постъпи у нас, майка ми я прати в няколко големи ресторанта, за да види как се готви там. Тази вечер тя нарече най-прочутите заведения долни гостилници и ми достави същото удоволствие, което изпитах преди години, когато ми казаха, че репутацията на актьорите далеч не съответствува на дарбата им.

— Посланикът твърди — й каза майка ми, — че никъде не е ял студено говеждо и суфле като вашите.

Франсоаз я изслуша скромно, със съзнанието, че е заслужила похвалата, но титлата посланик не й направи особено впечатление. Тя се изказа доброжелателно за него, както бе редно, нали я бе произвел за „майстор готвач“.

— Добро старче, като мен.

Тя се бе опитала да го зърне при пристигането му, но тъй като знаеше, че мама страшно мрази да се надзърта от врати и прозорци, а предполагаше, че другите слуги или портиери ще я обадят, ако го стори (защото виждаше навсякъде само завист и доноси, които играеха в нейното въображение същата постоянна и съдбоносна роля, както за други хора интригите на йезуитите или евреите), тя се бе задоволила да погледне през кухненското прозорче, „за да си няма разправии с госпожата“, и по външния вид на господин дьо Норпоа го бе взела за господин Льогранден — заради „чевръстата им походка“, макар че между тях нямаше нищо общо.

— Но как ще ми обясните все пак, че никой не умее да приготви по-хубаво желе от вас, когато пожелаете, разбира се?

— Не знам как настава — отвърна Франсоаз, която не разграничаваше ясно глагола „ставам“, поне в някои негови значения, от глагола „наставам“.

Впрочем тя казваше отчасти истината: не би могла, или не би желала, да разбули тайната на съвършените си желета или кремове също както някоя много елегантна жена — тайната на тоалетите си, или някоя певица — на пеенето си. Обясненията им са съвсем незадоволителни. Така беше и с рецептите на нашата готвачка.

— Чунким готвят! Ден да мине, друг да дойде! — казваше тя за прочутите готвачи. — Освен това трябва всичко поотделно. Говеждото трябва да стане като гъба, да изпие целия сос, до капка. Но има едно място, където според мен не готвят лошо. Не казвам, че желето им е точно като моето, но е приготвено мераклийски.

— Да не би да е Анри — попита баща ми, който влезе при нас.

— О, не! — възрази Франсоаз с благ глас, в който се таеше презрение — аз говоря за един малък ресторант. При този Анри е много хубаво, разбира се, но това не е ресторант, а по-скоро… стол!

— Сигурно Вебер…

— О, не, господине, имам предвид добър ресторант. Вебер е на улица Роайал, това не е ресторант, а бирария. Не знам дали ви сервират както подобава. Мисля, че нямат дори покривки, ами слагат приборите направо върху масата, както им падне.

— Може би Сиро?

— О, Сиро ли? — усмихна се Франсоаз. — Струва ми се, че там вместо кухня има главно дами от обществото (под „общество“ Франсоаз разбираше леконравно общество). Ех, няма как, и това е нужно за младите.

Ние забелязахме, че под привидното си простодушие Франсоаз беше по-опасна „колежка“ за прочутите готвачи от най-завистливата и най-влюбената в себе си актриса спрямо другите актриси. И все пак се убедихме, че тя има тънък усет в своето изкуство и уважава традицията, защото добави:

— Не, аз имам предвид един ресторант, където като че ли готвят, както трябва да се готви, по домашному. Там все още спазват едно-друго. Не си жалят труда. Затова пък какви су трупат само? — Пестеливата Франсоаз пресмяташе със су, а не с луидори като прахосниците. — Госпожата знае къде е — отдясно, на Големите булеварди, малко по-навътре…

Ресторантът, чиито заслуги Франсоаз признаваше с добродушна гордост, се оказа… Английското кафене.

На първи януари направих най-напред семейните визити с мама, която, за да не се уморя, предварително ги беше подредила по квартали (според съставения от баща ми маршрут), а не по степен на роднинство. Но още с влизането ни в гостната на една доста далечна братовчедка, затова пък живееща близо и класирана на първо място в списъка ни, майка ми ужасена видя най-добрия приятел на най-докачливия ми вуйчо, държащ в ръка кутия захаросани или с шоколадова глазура кестени, който веднага щеше да му докладва, че не сме започнали визитите си с него. Той непременно щеше да се засегне. Според него би било съвсем естествено да отидем от Мадлената до Ботаническата градина, където живееше той, оттам да отскочим до Сент Огюстен, а после да поемем към улицата на Медицинския факултет.

Щом свършихме посещенията — баба ни освободи от това задължение, защото на Нова година вечеряхме у нея, изтичах на Шанз-Елизе, за да помоля нашата търговка, от която няколко пъти седмично Суанови купуваха медени хлебчета, да предаде на прислужницата им писмото, което се бях зарекъл да пиша на Жилберт на Нова година още в деня, когато тя толкова ме бе огорчила, писмо, в което й казвах, че старото ни приятелство си отива ведно с изминалата година, че съм забравил всички неудоволствия и разочарования и от първи януари ще поставим основите на ново приятелство, толкова здраво, че нищо не би могло да го разруши, толкова прекрасно, че се надявах Жилберт да запази, макар само от кокетство, красотата му, и да ме предупреди навреме, както обещавах да го сторя и аз, ако над него надвисне най-малка опасност. Когато се прибрахме, Франсоаз ме накара да спрем на ъгъла на улица Роайал пред една сергия на открито, за да си избере като новогодишен подарък снимки на Пий IX и на Распай, а аз си купих една снимка на Берма. Единственото й лице, с което актрисата отговаряше на възторга на многобройните си почитатели, изглеждаше обедняло, застинало неподвижно и износено като дрехата на хора, които нямат възможност да я сменят, и тя предлагаше неизменно все същата трапчинка над горната устна, леко повдигнатите си вежди и няколко други физически особености, все същите, застрашени в крайна сметка от изгаряне или удар. Впрочем лицето й само по себе си не би ми се сторило красиво, но то будеше представа, а следователно и желание да го целуна, защото бе навярно многократно целувано и пак примамваше от страниците на албума с нежния си кокетен поглед и притворно наивната усмивка. Берма сигурно изпитваше към много млади хора желанието, което признаваше под прикритието на ролята на Федра, и всичко — дори престижа на репутацията й, която я разкрасяваше и подмладяваше — й даваше възможност толкова лесно да го утоли. Свечеряваше се. Аз се спрях до колоната със залепени афиши за спектакъла на първи януари с участието на Берма. Духаше вятър, влажен и мек. Това време ми беше много добре познато. То породи в мен усещането и предчувствието, че новогодишният ден не се различава от другите, не беше първият ден на нов свят, в който бих могъл е още непокътнати изгледи за успех да се запозная отново с Жилберт, както по времето на Сътворението, сякаш миналото още не е било, сякаш ведно с поуките, които бих могъл да извлека за в бъдеще, се заличаваха и миговете, когато тя ме бе разочаровала, нов свят, в който да не остане нищо от стария… освен само едно — желанието ми Жилберт да се влюби в мен. Осъзнах, че щом сърцето ми жадува за обновление на незадоволявщата го вселена около мен, значи то, сърцето ми, не се е променило, и си казах, че няма основания и сърцето на Жилберт да се промени. Почувствувах, че новото ни приятелство си е все същото, както и новите години не са отделени една от друга с ров, макар волята ни, безсилна да ги догони и промени, да им дава, без тяхно знание, различни имена. Напразно бях посветил тази година на Жилберт и както нагаждаме религията към слепите природни закони, се бях опитал да бележа новогодишния ден с особената си представа за него. Напразно. Та той не знаеше, че го наричаме новогодишен и щеше да завърши със здрачаване, което нямаше нищо ново за мен: в мекия вятър, който духаше край колоната за афиши, разпознах, почувствувах осезаемо все същия вечен и обичаен материален мир, добре познатата влага, отминаващите в пълно неведение дни.

Върнах се в къщи. Бях прекарал първи януари като старите хора, които в този ден се различават от младите не защото не получават подаръци, а защото не вярват вече в новата година. Аз бях получил подаръци, но не единствения, който би ме зарадвал — няколко реда от Жилберт. Млад бях още все пак, щом можах да й напиша писмото, в което й разкривах самотните си любовни блянове с надеждата да пробудя подобни мисли и у нея. Мъката на истински старите хора е, че през ум не им минава да пишат такива писма, защото знаят колко са безполезни.

Когато си легнах, уличният шум, който стихна по-късно в тази празнична вечер, дълго ме държа буден. Мислех си за хората, които ще завършат тази нощ в наслаждения, за влюбения или за групата гуляйджии, които ще вземат Берма след обявеното вечерно представление. За да притъпя вълнението си в безсънната нощ при тази мисъл, не можех дори да предположа, че Берма не мисли за любов, защото стиховете, които рецитираше след дълго разучаване, всеки миг й напомняха, че любовта е дивна, пък и самата тя знаеше това, щом успяваше да възпроизведе добре познатите терзания с такава небивала сила и неподозирана нежност, че зрителите, макар преживели ги самите те, изпадаха във възторг. Запалих отново свещта, за да разгледам още веднъж лицето й. При мисълта, че в този миг го милват онези мъже и аз не мога да им попреча да доставят на Берма и да получат от нея свръхестествени, неясни за мен наслади, изпитах не чувствено, а по-скоро мъчително вълнение, налегна ме печал и звуците на рога, тръбящ по време на карнавала или в други празнични нощи, ми се сториха по-тъжни, защото се раздаваха не „вечер в дълбоките гори“, а долитаха от съседната кръчма, лишени от поезия.

Истината е, че в този миг не ми бе нужно точно писмото на Жилберт. Желанията ни се разминават. Всичко в живота ни е така объркано, че много рядко щастието идва при нас в мига, когато го зовем.

Пак отивах на Шанз-Елизе при хубаво време по улиците с изящни розови сгради, които плуваха в променливото леко небе и ми напомняха акварелистите, чиито изложби бяха тогава много на мода. Бих излъгал, ако кажа, че по онова време дворците на Габриел ми се струваха по-красиви или по-старинни от съседните сгради. По-стилни и по-старинни ми изглеждаха ако не Индустриалната палата, то поне Трокадеро. Потънала в тревожен сън, моята младост забулваше в една и съща мечта целия квартал, из който се рееше тя, и нито веднъж не ми мина през ум мисълта, че на улица Роайал може да има сграда от XVIII век, както щях да се изненадам, ако ми кажеха, че Порт Сен-Мартен и Порт Сен-Дьони, шедьоври от времето на Луи XIV, не са съвременници на най-новите здания в тези неугледни квартали. Само веднъж един дворец на Габриел прикова по-продължително вниманието ми: беше вече нощ и колоните му, безплътни под лунната светлина, изглеждаха изрязани от картон — също като декор от оперетата „Орфей в ада“ — и за пръв път почувствувах красотата им.

Ала Жилберт все още не се появяваше на Шанз-Елизе. А аз изпитвах потребност да я видя, защото не си спомнях вече лицето й. Изпитателният, тревожен и взискателен начин, по който гледаме любимото същество, очакването на думата, която ще ни даде или отнеме надеждата за среща на другия ден, радостта или отчаянието, които въображението ни рисува последователно или едновременно до мига, когато бъде произнесена тази дума, всичко това разпокъсва вниманието ни, докато стоим пред любимата, и то не може да достави на паметта ни съвсем ясен неин образ. А може би, тъй като всички наши сетива са активизирани едновременно в стремежа си да долавят само със зрението свръхсетивното, те са прекалено снизходителни към многообразието на формите, към всички прелести и движения на живото същество, което застива неподвижно в съзнанието ни, когато не обичаме. Докато, напротив, любимият модел все мърда и винаги получаваме несполучливи снимки. Аз наистина вече не си представях чертите на Жилберт освен в отделни божествени мигове, когато тя ми ги разкриваше. Спомнях си само усмивката й. И тъй като не можех да видя мислено любимото лице, колкото и да се напрягах, с раздразнение си представях, изрисувани съвсем ясно в паметта ми, ненужните, ярки лица на собственика на дървените кончета и на продавачката на захарни пръчици: така и хората, загубили любим човек, когато никога не сънуват, се ядосват, че все им се присънват толкова други непоносими типове, сякаш не им стига да ги срещат в будно състояние. Безсилни да си представят обекта на скръбта си, те са готови да се обвинят, че не тъгуват за него. И аз не бях далеч от предположението, че щом не мога да си припомня чертите на Жилберт, сигурно съм я забравил и разлюбил.

Най-сетне тя пак започна да идва да играе почти всеки ден, като будеше у мен нови желания, караше ме да очаквам от нея нещо на другия ден и така всеки ден обичта ми към нея ми изглеждаше нова. Но едно неочаквано обстоятелство промени още веднъж рязко начина, по който разрешавах всеки следобед към два часа любовния си проблем. Дали господин Суан бе заловил писмото ми до дъщеря му, или Жилберт ми признаваше с голямо закъснение отдавна създадено положение, за да ми внуши благоразумие? Когато заговорих с нея за възхищението ми от баща й и майка й, лицето й придоби същото неопределено изражение, сякаш премълчава или крие нещо, както когато я питаха какво ще прави, ще излиза ли някъде, или ще ходи на гости.

— Знаете ли, те не ви обичат много — и изплъзваща се като ундина, каквато всъщност беше — се разсмя.

Често смехът на Жилберт, напълно несъответствуващ на думите й, сякаш очертаваше на друг план, както в музиката, невидима повърхност. Господин и госпожа Суан не забранили на Жилберт да играе с мен, но тя останала с впечатлението, че те биха предпочели тези наши игри изобщо да не са започвали. Не гледали благосклонно на отношенията ми с нея, смятали, че не съм особено добродетелен и си въобразявали, че бих могъл да й влияя зле. Според моите представи безскрупулните млади хора, към които ме причисляваше Суан, ненавиждат родителите на любимото момиче, ласкаят ги в тяхно присъствие и им се присмиват насаме с девойката, насърчават непокорството й, а веднъж спечелили я, не й позволяват дори да ги вижда. Колко енергично сърцето ми противопоставяше на подобно държане (дори най-големият мизерник не вижда собственото си поведение в такава светлина) чувствата, които изпитвах към Суан и които, напротив, бяха толкова пламенни, че ако той можеше да ги отгатне, бях сигурен, че ще се разкае за преценката си като за допусната съдебна грешка! Осмелих се да напиша дълго писмо, в което изразих всичко онова, което изпитвах към него, и помолих Жилберт да му го предаде. Тя се съгласи. Уви! Той очевидно виждаше в мен още по-голям лицемер, отколкото предполагах, и се бе усъмнил в чувствата, които така откровено му бях разкрил в цели шестнадесет страници! Писмото ми, така възторжено и искрено, както думите, които бях казал на господин дьо Норпоа, имаше същия успех. Жилберт ми разказа на другия ден, като ме дръпна настрана в малката алея зад лавровия масив, където се настанихме на два стола, че като четял писмото (тя ми го връщаше), баща й повдигнал рамене и казал: „Празни приказки, това само доказва колко бях прав.“ А аз, убеден в чистотата на намеренията и в добросърдечието си, бях възмутен, че думите ми никак не бяха разколебали нелепото заблуждение на Суан. Той се лъжеше, тогава бях сигурен в това. Смятах, че бях описал толкова точно някои неоспорими белези на благородните си чувства, че щом Суан не е могъл да добие ясна представа за тях и не е дошъл да ми се извини и да признае грешката си, сигурно самият той никога не е изпитвал такива възвишени чувства и затова не може да си ги представи у някого другиго.

А може би Суан чисто и просто знаеше, че често сме склонили да виждаме душевно благородство в егоистичните си чувства, преди самите ние да сме ги разпознали и анализирали.

Може би той виждаше в симпатията, която му изразявах, обикновено следствие и възторжено потвърждение на любовта ми към Жилберт, а именно тази любов щеше неизбежно да ръководи в бъдеще постъпките ми, а не породеното по-късно от нея уважение към баща й. Не бях в състояние да споделя предчувствията му, защото не бях успял да абстрахирам любовта си от самия мен, да я поставя под общ знаменател и да проверя с личния си опит нейните последици. Бях отчаян. Наложи се да оставя за малко Жилберт, за да придружа Франсоаз до обвитото със зелени растения павилионче, все още напомнящо неизползваните вече пунктове за плащане на бариерното право в стария Париж, преустроени неотдавна в „лавабо“, както казват в Англия или „ватерклозети“ според невежите англомани във Франция. От старите влажни стени на входното антре ме лъхна хладен застоял въздух, който не само прогони тревогата ми поради думите на Суан, предадени ми от Жилберт, но ме пропи с наслаждение, съвсем различно от нетрайните приятни настроения, които не сме способни да задържим и да овладеем, а напротив, устойчиво, на което можех да се опра, дивно, умиротворяващо, изпълнено с дълговечна, непонятна, но надеждна истина. Както някога, по време на разходките си към Германт, ми се прииска да вникна в очарованието на това възприятие и застинал неподвижно да вдъхна отново еманацията на старите стени, която ми предлагаше не да се задоволя с наслаждението, дадено ми в добавка, но да се спусна по-дълбоко до действителност, която не ми откриваше. Но точно тогава ме заговори съдържателката на хигиенното заведение, бабичка с напудрено лице и червенокоса перука. Франсоаз смяташе, че тя е „от много знатна рода“. Дъщеря й се омъжила според нея за „момче от добро семейство“, тоест за човек, който за нея е по-далеч от прост работник, отколкото за Сен-Симон някой херцог от човек от простолюдието. Разбира се, преди да се залови с тази работа, тя била доста изпаднала. Но Франсоаз твърдеше, че била маркиза, родственица на фамилията Сен-Фереол. Същата „маркиза“ ме посъветва да не чакам на студено и отвори една кабинка.

— Защо не влезете? Съвсем чиста е и ще я ползвате безплатно.

Може би тя ми предложи това също както продавачките на Гуаш ми предлагат, когато отидем да поръчаме нещо, да си взема от бонбоните, изложени на тезгяха под стъклен похлупак, но мама — уви! — не ми позволяваше. А може би и не толкова невинно, а като старата цветарка, която, докато мама й поръчваше да напълни с цветя жардиниерите ни, ми даваше една роза, като ми намигаше. Във всеки случай, ако „маркизата“ проявява слабостта си към юношите, като им отваря подземната врата на каменните кубове, където мъжете клечат като сфинксове, тя навярно преследва с щедростта си не надеждата да ги съблазни, а удоволствието да се покаже безкористно великодушна към хора, които й са симпатични, защото не съм заварвал при нея друг посетител освен стария пазач на градината.

Миг след това се сбогувах с „маркизата“ и придружен от Франсоаз напуснах заведението й, за да се върна при Жилберт. Веднага я открих — седеше на стола зад лавровия масив. Криеше се, за да не я видят приятелките й, защото играеха на жмичка. Седнах до нея. Тя носеше плоска шапчица, нахлупена над очите, и може би затова гледаше „изотдолу“ пак така замечтано-коварно, както когато я видях за първи път в Комрбе. Попитах я няма ли начин да се обясня устно с баща й. Жилберт отговори, че му предложила, но той сметнал обяснението излишно.

— На, вземете си писмото! Трябва да отида при другите, щом не ме намериха.

Ако Суан бе дошъл, преди да съм си взел писмото, в чиято искреност според мен бе истинско безумие да се съмнява, той навярно щеше да види, че наистина е бил прав. Защото, щом се доближих до Жилберт, която, извърната назад върху стола, ми казваше да взема писмото, а не ми го подаваше, тялото й така неудържимо ме привлече, че й казах:

— Хайде, не ми го давайте, да видим кой ще надвие!

Тя го скри зад гърба си, а аз обвих шията й с ръце, вдигнах косите й, сплетени на две плитки, падащи върху раменете й, било защото на нейната възраст все още се носят плитки, било защото майка й искаше дъщеря й да изглежда дълго още дете, за да подмладява самата нея, и се вкопчихме. Аз се опитвах да я привлека към себе си, тя се дърпаше. Пламналите й от усилието бузи бяха зачервени и сочни като череши. Смееше се, сякаш я гъделичках. Държах я притисната между бедрата ми като дръвче, по което се каня да се покатеря. И посред тези гимнастики, почти без да се задъхам повече, отколкото от мускулното напрежение и разгорещената борба, като капки пот, изтръгнати от усилието, от мен се изля наслаждението ми, преди да успея да го удължа, за да почувствувам сладостта му. В същия миг взех писмото. Тогава Жилберт ми каза добросърдечно:

— Знаете ли, ако искате, можем да се поборим още малко.

Може би тя смътно бе почувствувала, че започнах играта и с друга, непризната цел, но не бе забелязала, че я бях достигнал. Самият аз, опасявайки се да не би да си е дала сметка — миг след това тя едва доловимо се сгуши свенливо и аз реших, че опасенията ми не са напразни, — се съгласих да продължим борбата, защото не исках тя да сметне, че съм гонел само тази цел и след като съм я постигнал, нямам друго желание, освен да постоя още малко близо до нея.

Като се върнах в къщи, в съзнанието ми неочаквано изплува останалият до този момент в дълбините му спомен, до който ме бе доближил, без да ми го покаже, влажният въздух с лек дъх на сажди в обвитото с пълзящи растения павилионче. Видях мислено стаичката на вуйчо Адолф в Комбре, също пропита с дъх на влага. Не можах само да разбера и отложих за по-късно — защо тази толкова незначителна асоциация ме бе изпълнила с такова блаженство. По този повод реших, че действително заслужавам презрението на господин дьо Норпоа: предпочитаният ми писател досега беше онзи, когото той нарече обикновен „флейтист“, и изпадах във възторг не от велика идея, а от мирис на мухъл!

От известно време споменеше ли се у някои наши познати за Шанз-Елизе, майките поглеждаха недоброжелателно. Така се гледа прочут лекар, поставил неведнъж невярна диагноза и изгубил вече доверието на пациента. Други майки твърдяха, че тази градина не била здравословна за децата — не едно е хванало ангина, морбили или пък се е простудило. Без да обвиняват открито майка ми, че не е достатъчно грижовна, щом продължава да ме праща там, някои нейни приятелки я съжаляваха заради заслепението й.

Въпреки общоприетото мнение, неврастениците като че ли по-малко се вслушват в себе си: те „чуват“ толкова неща, за които после се убеждават, че напразно са се тревожили, че накрая престават да обръщат внимание на каквото и да било. Тяхната нервна система толкова често е зовяла „на помощ!“, като че ли е тежко болна, а всъщност се е очаквало да завали сняг или е предстояло смяна на жилището, че те свикват да не държат сметка за предупрежденията й, също както войник, който в огъня на боя до такава степен ги пренебрегва, че почти умиращ е способен да проживее няколко дни като съвсем здрав човек. Една сутрин, усещайки в себе си обичайното неразположение, над чието постоянно и подмолно развитие не се замислях, както не мислим и за кръвообращението ни, се затичах весело към трапезарията — родителите ми бяха вече на масата — и седнах, мъчейки се да си внуша, че ако ми е студено, то е, защото ми са се скарали, а не че трябва да се затопля, и че ако не ми се яде, значи, че ще вали, а не че не трябва да ям, ала щом се опитах да преглътна първата хапка от апетитния котлет, почувствувах виене на свят и гадене — трескаво начало на заболяване, което, макар леденото ми безразличие да бе прикрило и забавило симптомите му, отказваше упорито храната, която не бях в състояние да погълна. И в същата секунда мисълта, че няма да ме пуснат да изляза, ако забележат, че съм болен, ми даде — подобно на инстинкта за съхранение у ранения — сила да се довлека до стаята си, където видях, че съм вдигнал четиридесет градуса, и да се приготвя за разходката на Шанз-Елизе. Мисълта ми, измъкнала се от отпадналото ми, неспособно да я удържи тяло, беше вече там, копнееща за сладкото удоволствие от надбягването с Жилберт и един час по-късно, държащ се едва на краката си, но щастлив край нея, все още можех да го вкусвам.

Когато се върнахме, Франсоаз заяви, че „ми е призляло“, че като че ли „ме хвърля ту в жар, ту в тръпки“, извикаха веднага лекар, който заяви, че предпочитал острия, силен пристъп на треска, съпътствуващ белодробното ми възпаление, което щяло да мине като „огън от слама“, вместо някоя по-подмолна и скрита форма на това заболяване. Отдавна страдах от задух и домашният ни лекар въпреки неодобрението на баба, която ме виждаше вече едва ли не умиращ като алкохолик, бе посъветвал да пия освен предписания сироп с кофеин за облекчаване на дишането ми шампанско, бира или коняк, щом почувствувам, че наближава криза. Еуфорията, предизвикана от алкохола, щяла да я обезвреди. Често бях принуден, за да издействувам разрешението на баба, не да сдържам, а да подчертавам затрудненото си дишане. Между другото, тъй като никога не знаех какви размери ще вземе пристъпът на задух, усетех ли, че наближава, се тревожех повече за притеснението на баба, отколкото за собственото си неразположение. Но същевременно тялото ми, било защото бе много немощно, за да го запази в тайна, било защото се страхуваше да не поискат от него непосилно и опасно напрежение, ако не знаят какво го грози, ме принуждаваше да предупредя баба, че ми е лошо, при това с физиологична добросъвестност и точност. Забележех ли у себе си неприятен, макар не ясно определен симптом, то примираше, докато не споделях с баба. Ако тя се престореше, че не обръща внимание, то ме караше да настоявам. Понякога се задушавах пресилено и любимото лице, неспособно вече да овладява както по-рано вълнението си, издаваше жалостта си и се сгърчваше от мъка. Сърцето ми се свиваше от страдалческия й вид: хвърлях се в обятията й, сякаш целувките ми можеха да заличат скръбта й, сякаш обичта ми можеше да й достави същата радост както доброто ми здраве. А тъй като опасенията на тялото ми бяха вече уталожени от увереността, че тя е уведомена за страданието му, то не се противопоставяше на желанието ми да я утеша. Убеждавах я, че пристъпът на задух не е кой знае колко мъчителен, че няма защо да ме жали, защото съм щастлив, може да е сигурна в това. Тялото ми държеше да получи дължимата доза съчувствие и стига баба да знаеше, че чувствувам болки в дясната страна на гърдите, то не виждаше никакво неудобство, ако аз твърдя, че тази болка не е страшна и не ми пречи да бъда щастлив. То не философствуваше, не беше негова работа. Когато почнах да се възстановявам, пристъпите на задух се повтаряха почти всеки ден. Една вечер баба ме бе оставила в доста добро състояние, но когато по-късно влезе в стаята ми, видя, че не мога да си поема дъх.

— Божичко, как се мъчиш! — извика тя с разстроено лице и мигом излезе.

Чух, че външната врата се захлопна, а след малко тя се върна с коняк — беше отишла да купи, защото в къщи нямахме. Скоро почувствувах облекчение. Баба ми, леко изчервена, ме гледаше смутено и в очите й прочетох умора и отчаяние.

— За теб сега е по-добре да те оставя сам и да поспиш — каза тя и решително се накани да се оттегли, но аз успях да я целуна и усетих, че хладните й страни са влажни — не можах да разбера дали от студения нощен въздух навън. На другия ден тя дойде чак вечерта в стаята ми — трябвало да излезе, както ми казаха. Сметнах, че е много равнодушна към мен, но се въздържах да я упрекна.

Тъй като белодробното възпаление отдавна бе минало и продължаващите пристъпи на задух не можеха да се обяснят с него, родителите ми се консултираха с професор Котар. В такива случаи не е достатъчно лекарят да знае много. Пред симптоми, присъщи едновременно на три-четири болести, само верният му усет и опитно око можеха да решат, независимо от сходните външни белези, кое заболяване най-вероятно трябва да лекува. Тази дарба не предполага по-високи интелектуални способности и някой много прост човек, предпочитащ най-посредствена музика и най-бездарна живопис, лишен напълно от любознателност, може отлично да я притежава. В моя случай болестните явления можеха да се дължат на нервни спазми, начало на туберкулоза, астма, затруднено дишане следствие отравяне от храна, усложнено с бъбречна недостатъчност, хроничен бронхит или най-сетне на взаимодействието на няколко от тези фактори. Ако нервните спазми се лекуваха, като не им се обръща внимание, туберкулозата изискваше големи грижи и силна храна, която би била вредна при артритно заболяване като астмата и би била опасна в случай на отравяне, налагащо специален режим, гибелен за туберкулозен. Но Котар не се колеба и предписанията му бяха изрични.

— Силни и драстични разслабителни средства няколко дни и само мляко. Никакво месо, никакъв алкохол.

Майка ми прошепна, че трябва да се съвзема, че съм много нервен и силното очистително и млечният режим съвсем ще ме изтощят. Прочетох в неспокойния поглед на Котар — сякаш се боеше да не изпусне влака, — че се пита дали не се е поддал на вродената си мекота. Като че ли се мъчеше да си припомни дали е сложил ледената маска — както се оглеждаме в огледалото, за да видим дали не сме забравили да вържем връзката си. Понеже не беше сигурен и искаше да поправи евентуалния пропуск, той отвърна грубо.

— Не съм свикнал да повтарям два пъти предписанията си. Дайте ми перо. И главно млечен режим. По-късно, за да обуздаем пристъпите на задух, нямам нищо против зеленчукови супи, пюрета, но винаги с мляко, с мляко! Няма да му бъде неприятно, нали Испания е на мода — оле, оле^[3] — (Този каламбур бе добре познат на студентите му, той го повтаряше в болницата всеки път, когато поставяше някой сърдечно болен или хепатик на млечна диета.) — После постепенно ще се върнете към обща храна, но появи ли се пак задух, отново разслабително, промиване на червата, на легло и мляко.

Той изслуша с ледено лице възраженията на майка ми, без да й отговори, и тъй като си отиде, без да обясни основанията си за такъв строг режим, родителите ми сметнаха, че той само излишно ще ме изтощи и не ме подложиха на него. Естествено те се опитаха да скрият от професора неподчинението си и за повече сигурност престанаха да посещават познатите, където можеха да го срещнат. След това състоянието ми се влоши и те решиха да следват стриктно предписанията на Котар. Само след три дни хриповете изчезнаха, после кашлицата и започнах да дишам леко. Тогава разбрахме, че Котар — както той сам ще обясни впоследствие — видял, че съм явен… астматик и най-вече „смахнат“, и съобразил, че главната опасност в момента е отравянето. Отстранявайки токсините от черния дроб и промивайки бъбреците ми, той целеше да очисти бронхите и да ми възвърне не само нормалното дишане, а и съня и силите ми. Така се убедихме, че този глупак е голям диагностик. Най-сетне се вдигнах от леглото. Но родителите ми казаха, че вече няма да ме пускат по Шанз-Елизе, заради лошия въздух, твърдяха те, но аз си въобразявах, че използват този претекст, за да не мога вече да се виждам с госпожица Суан, и през цялото време повтарях името „Жилберт“, както поробените народи говорят постоянно на родния си език, за да не забравят родината, която никога вече няма да видят. От време на време майка ми слагаше ръка на челото ми и ме питаше:

— Нима малките момчета не споделят вече с майка си своите огорчения?

Франсоаз всеки ден идваше при мен и възкликваше:

— Колко лошо изглежда господинът! Добре, че не сте се видели в огледалото! Същински смъртник!

Вярно е, че ако имах дори обикновена хрема, Франсоаз щеше да направи същата трагична физиономия. Тя ме оплакваше, по-скоро защото това беше в кръвта й, а не заради здравословното ми състояние. Тогава още не разграничавах дали нейният песимизъм й доставяше мъка или радост. Временно бях решил, че произходът му е социален и професионален.

Веднъж в часа, когато идваше пощата, мама сложи на леглото ми едно писмо. Разпечатах го машинално. Та нали на него не стоеше единственият подпис, който би ме направил щастлив — подписът на Жилберт, защото нямах връзка с нея извън Шанз-Елизе. Но в долната част на листа, украсен със сребърен печат, върху който бе изобразен рицар с шлем с девиза: per viam rectam^[4] около него, под няколко написани с едър почерк редове — всички изречения изглеждаха подчертани, защото напречната чертичка на буквата t не я пресичаше, а бе прекарана над нея, сякаш подчертаваше съответната дума от горния ред, видях точно подписа на Жилберт. Понеже знаех, че е невъзможно да стои в писмо до мен, видът му само, неподкрепен от вярата ми, не ме зарадва. За миг всичко окръжаващо ме стана нереално заради него. С шеметна бързина този невероятен подпис заигра на гоненица с леглото, камината и стените. Всичко се завъртя пред очите ми, както ако паднеш от кон, и почнах да се питам дали извън познатото ми съществуване няма друго, съвсем различно, противоречащо му, но по-истинско: внезапно разкрило ми се, то ме изпълваше с нерешителността на пробудилите се мъртъвци пред прага на другия свят от скулптурните изображения на Страшния съд.

„Мили приятелю — гласеше писмото, — узнах, че сте били тежко болен и няма вече да идвате на Шанз-Елизе. И аз престанах да ходя там, защото има много болни. Но всеки понеделник и петък приятелките ми идват у дома на чай. Мама ме моли да ви предам, че ще ни направите много голямо удоволствие, ако дойдете също, когато се възстановите и тогава пак ще разговаряме приятелски, както на Шанз-Елизе. Довиждане, мили приятелю, надявам се, че родителите ви ще ви позволят да идвате доста често у нас. С най-сърдечни поздрави, Жилберт.“

Докато четях писмото, нервната ми система невероятно бързо възприе новината, че ме е осенило рядко щастие. Но душата ми, самият аз, с една дума, най-заинтересованият, още не я знаеше. Щастието, щастието, доставено ми от Жилберт, беше нещо, за което постоянно бленувах, нещо чисто мислено cosa mentale^[5], както е казвал Леонардо да Винчи за живописта. Съзнанието не може мигновено да асимилира лист хартия, изписан с букви. Но след като го прочетох, аз почнах да мисля за него, той се превърна в обект на бленуването ми, стана също cosa mentale и така го обикнах, че всеки пет минути чувствувах нужда да го препрочитам и целувам. Чак тогава осъзнах щастието си.

Животът е осеян с чудеса и влюбените винаги могат да се надяват, че някое от тях ще се случи. Точно това чудо може би бе предизвикано изкуствено от майка ми — виждайки, че от известно време съвсем бях изгубил охота за живот, тя навярно бе помолила Жилберт да ми пише, както при първите ми морски бани, за да ми бъде приятно да се потапям под водата — аз никак не обичах, защото ми секваше дъхът, — тя даваше на учителя ми по плуване чудни кутии, облепени с мидени черупки, и коралови клонки, които си въобразявах, че намирам на морското дъно. Впрочем най-хубаво е да не се опитваме да разберем възникналите при най-различни обстоятелства събития, свързани с любовта, защото съдбоносното и неочакваното в тях е подчинено по-скоро на свръхестествени, а не на рационални закони. Когато някой мултимилионер, при това прекрасен човек, изоставен от бедната и непривлекателна жена, с която живее, призове на помощ в отчаянието си всемогъщото злато и пусне в ход всички земни съблазни, без да успее да си я възвърне, вместо да търси логично обяснение, по-добре е да приеме, безсилен пред упорството на любовницата си, че Съдбата е решила да го погуби, като срази сърцето му. Пречките, с които влюбените се борят, като свръхвъзбуденото им, изтерзано въображение напразно се опитва да ги види ясно, често се коренят в някоя странност на характера на жената, която не могат да си възвърнат, в нейната глупост, във влиянието на непознати лица и внушените й от тях опасения, в удоволствията, които очаква в този момент от живота и които любовникът й и неговото материално състояние не могат да й предложат. Така или иначе, влюбеният е в неизгодно положение и мъчно може да си уясни естеството на препятствията, защото жената хитро ги прикрива, а собственият му ум, деформиран от любовта, не може да ги анализира точно. Те напомнят тумори, които лекарят успява с големи усилия да отстрани, но не и да определи произхода им. Подобно на тях тези препятствия си остават забулени в тайна, но затова пък са временни. Само че обикновено се оказват по-дълголетни от самата любов. И тъй като любовта не е безкористно чувство, щом угасне, влюбеният престава да се интересува защо бедната и лекомислена жена, която е обичал страстно, упорито му е отказвала в продължение на години да я поддържа.

Ала ето че в любовта същата тайнственост, която скрива от нас причината на сполетели ни нещастия, забулва често и случайните щастливи събития (например писмото на Жилберт). Щастливи или поне привидно щастливи, защото при чувство, което, колкото и да го задоволяваме, само измества страданието, почти няма истински щастливи мигове. Понякога обаче то ни дава кратък отдих и имаме временно илюзията, че сме излекувани.

Колкото до писмото, под което Франсоаз отказа да разчете името Жилберт, тъй като двете първи букви й приличаха на А, а последната сричка беше безкрайно удължена с назъбения параф, ако непременно държим да намерим логично обяснение на щастливия за мен обрат в отношението на Суанови, може би ще стигнем до извода, че отчасти бях задължен за него на една случайност, която според моите опасения можеше, напротив, окончателно да ме погуби в техните очи. Малко преди да получа писмото на Жилберт, дойде да ме види Блок, докато професор Котар, чийто режим вече следвах, беше в стаята ми. Прегледът беше свършил и ние просто разговаряхме, тъй като родителите ми бяха поканили Котар на вечеря. Затова пуснаха Блок при мен. По време на общия разговор Блок разказа, че предната вечер бил с една дама, много близка с госпожа Суан, която му казала, че госпожа Суан била много добре настроена към мен. Бях изкушен да му отговоря, че сигурно се лъже, и да призная, воден от същата добросъвестност както в случая с господин дьо Норпоа, а и за да не би госпожа Суан да ме сметне лъжец, че не я познавам и никога не съм разговарял с нея. Но не посмях да изправя грешката на Блок, защото разбрах, че е умишлена: приписвайки на госпожа Суан думи, които тя в действителност не можеше да каже, той искаше да намекне за нещо невярно, но ласкателно, а именно че е вечерял у една приятелка на госпожа Суан. И какво бе станало? Докато господин дьо Норпоа, щом узна, че не познавам госпожа Суан и копнея да й бъда представен, не бе споменал ни дума за мен пред нея, Котар, неин домашен лекар, бе заключил от думите на Блок, че тя ме познава добре и ме цени, и бе решил, че ако ме представи, когато я види, като очарователен младеж, с когото самият той е близък, това няма да бъде от никаква полза за мен, но би било ласкателно за него — два довода, накарали го да заговори за мен с Одет при пръв удобен случай.

Така аз опознах това жилище, от което се носеше чак в стълбището парфюмът на Одет и още по-силното ухание на особеното, мъчително очарование, излъчвано от живота на Жилберт. Неумолимият портиер, преобразен в благосклонна Евменида, свикна да повдига любезно фуражка в знак, че изпълнява молбата ми, когато го питах дали мога да вляза. При хубаво време в края на следобеда, прекаран заедно с Жилберт в нейната стая, се случваше да отворя прозорците към улицата (същите, които някога изпречваха между мен и съкровищата, предназначени за други, своя лъскав, далечен и разсеян поглед, погледа на самите Суанови), за да влезе малко въздух и дори за да се наведем заедно с Жилберт, ако беше приемният ден на майка й, за да зърнем пристигащите гости, които често вдигаха глава, слизайки от каретата си, и ми махваха с ръка, вземайки ме за племенник на домакинята. В такива мигове плитките на Жилберт докосваха лицето ми. Косите й, естествено или по-скоро свръхестествено тънки като коприна, сплетени в изкусен орнамент, ми се струваха единствено по рода си художествено изделие, направено от тревата на райските градини. Кой ли неземен хербарий не бих пожертвувал, за да втъкна в него макар малка част от тях. Понеже не се надявах да получа истински кичур от плитките й, една тяхна снимка би била много по-ценна за мен от някоя рисунка на цветя от Леонардо. Как ли не се унижих пред приятели на Суан и дори пред фотографи, без да получа желаната снимка: само се свързах завинаги с непоносими досадници.

Когато сега влизах в тъмното антре (там винаги витаеше, по-страшна и по-желана от появяването на краля във Версай възможността да срещна родителите на Жилберт, които толкова дълго бяха против нашата дружба), обикновено се спъвах в огромната закачалка със седем разклонения, подобна на библейския седемсвещник, и смутено се кланях на седналия в ъгъла върху дървения сандък лакей, облечен в дълга сива ливрея, защото го бях взел за госпожа Суан. Ако родителите на Жилберт случайно минеха оттам, те не само не изглеждаха недоволни, но се ръкуваха усмихнато с мен и ми казваха:

— Как сте? — като и двамата произнасяха двете думички съвсем отчетливо и можете да си представите с каква наслада се мъчех да им подражавам безспир, когато се приберях в къщи. — Жилберт знае ли, че сте дошли? Е добре, тогава, тогава ви оставям…

Нещо повече — самата закуска, която Жилберт предлагаше на приятелките си, толкова дълго най-непреодолима преграда между нея и мен, сега беше повод да се видим и тя ме предупреждаваше винаги с няколко думи, написани винаги на различна хартия за писма, тъй като бях сравнително нов неин познат. Веднъж листът бе украсен със синьо изпъкнало кученце над смешен надпис на английски с удивителна накрая, друг път на него бе отпечатана морска котвичка или инициалите ЖС, разтеглени във форма на правоъгълник по широчината на листа, или собственоръчно написаното й име, завършващо с параф, отпечатано със златни букви в горния ъгъл под отворено черно чадърче, или монограмът й като китайска шапка, в която бяха вплетени всички букви от името й, без да може да се различи нито една. И най-сетне, тъй като колекцията от хартия за писма на Жилберт не беше неизчерпаема, след няколко седмици идваше отново ред на листа с девиза: per viam rectam, изписан под рицар с шлем в потъмнелия сребърен медал на първото й писмо. Тогава предполагах, че Жилберт пише всеки път на различна хартия, за да спази някакъв ритуал, а сега смятам, че тя по-скоро се мъчеше да си спомни на каква хартия е писала предишните си писма, за да не използва — освен на големи интервали — една и съща, когато пише на приятелите си, поне на тези, за които заслужаваше да се престарае. Тъй като поради разликата в учебната програма няколко нейни приятелки бяха принудени да си тръгнат тъкмо когато пристигаха други, още докато се качвах по стълбището, обзет от вълнение пред величествената церемония, която ме очакваше, дочувах от антрето им говор и преди да стигна до площадката на Суанови, връзките ми с предишния ми живот до такава степен рязко се прекъсваха, че забравях да сваля шала си в топлата стая или да погледна часовника, за да се върна навреме в къщи. Впрочем стълбата, цялата дървена, в стил Анри II, както в много тогавашни домове — този стил беше някога предпочитан от Одет, но много скоро й омръзна, — и окачената табелка с предупреждението „Забранено е слизането с асансьора“ ми се струваха нещо толкова рядко, че когато я описвах на родителите си, казах, че е много старинна и Суан я донесъл от много далеч. Любовта към истината беше толкова силно развита у мен, че не бих се поколебал да кажа така дори ако знаех, че не е вярно, защото само по този начин можех да им внуша същото уважение към достолепната стълба на Суанови. Затова в присъствие на невежа, неспособен да разбере в какво се състои гениалността на някой лекар, е по-добре да не признаваме, че той не може да излекува хрема. Но тъй като никак не бях наблюдателен и изобщо нямах представа нито за името, нито за предназначението на предметите, които ми попадаха пред очите, и ми беше ясно само едно, че щом са близо до Суанови, непременно имат необикновена стойност, не си давах сметка, че лъжа, като уверявах родителите си в художествената стойност и далечния произход на стълбата. Не си давах сметка за това, но го предугаждах, ето защо цял пламнах, когато баща ми ме прекъсна с думите:

— Познавам този вид къщи. Влязох веднъж в една, а всички други са досущ като нея. Строил ги е Берлие. Само че Суан е наел няколко етажа.

Баща ми добави, че и той възнамерявал да наеме апартамент в някоя от тях, но се отказал, защото не му се сторили много удобни и антрето било малко тъмно. Въпреки твърдението му, аз инстинктивно почувствувах, че трябва да жертвувам здравия си разум в името на престижа на Суанови и моето щастие. С усилия на волята, независимо от току-що чутото, аз завинаги изключих от съзнанието си, както вярващите изключват от библиотеката си „Животът на Христос“ от Ренан, разложителната мисъл, че апартаментът на Суанови не е нищо особено и в него бихме могли да живеем самите ние.

Между това в дните, когато Жилберт канеше приятелките си на закуска, аз се качвах стъпало по стъпало към апартамента им, лишен сякаш от мисъл и памет, играчка на най-жалки рефлекси, и навлизах в зоната, където се чувствуваше уханието на госпожа Суан. Сякаш виждах вече царствената шоколадена торта, обкръжена от чинийки с курабии и салфетки от сива копринена дамаска на цветя съгласно с етикета, каквато не бях виждал никъде другаде освен у тях. Но неизменният ритуал зависеше, изглежда — подобно на необходимата вселена на Кант, — от върховна проява на свобода. Съберяхме ли се всички в малката гостна на Жилберт, тя внезапно поглеждаше часовника и казваше:

— Не ви ли се струва, че от обеда мина много време? Ще вечерям чак в осем, бих хапнала нещичко. Какво ще кажете вие?

И ни поканваше в трапезарията, мрачна като азиатски храм от платната на Рембранд: монументалната торта, приветлива и близка, макар и внушителна, властвуваше сред нея, приготвена сякаш не специално за този ден, а просто така, в случай че на Жилберт й се прииска да смъкне зъбчатите й шоколадови бойници, да срути стръмните отвесни крепостни стени, изпечени във фурната по подобие на бастионите на Дариевите дворци. И при това Жилберт пристъпваше към разрушението на ниневийския сладкиш не само за да задоволи собствения си глад, но и моя, като извличаше специално за мен изпод развалините на шоколадената крепост цяло парче от глазирания зид, набучен с алени плодове по ориенталски. Питаше ме дори в колко часа вечеряме в къщи, като че ли още помнех това, като че ли при вълнението, което ме държеше в плен, можеше да оцелее в опразнената ми памет понятието за вечеря или представата за семейство, а в парализирания ми стомах усещането на ситост или глад. За нещастие тази парализа бе временна и настъпваше момент, когато поглъщаните несъзнателно сладкиши трябваше да се смелят, но този момент беше още далеч. Междувременно Жилберт ми наливаше „моя чай“ и аз пиех неограничени количества, а само една чашка ме държеше буден цяло денонощие. Затова майка ми свикна да казва:

— Колко неприятно! Това дете не може да отиде у Суанови, без да се разболее!

Но нима, когато бях у Суанови, аз съзнавах, че пия чай? А дори и да съзнавах, пак бих пил, защото даже ако приемем, че за миг можех да осъзная настоящето, не бих бил в състояние да си спомня миналото или да предвидя бъдещето. Въображението ми беше неспособно да стигне до далечното време, когато щеше да възникне мисъл за легло или потребност от сън.

Не всички приятелки на Жилберт изпадаха в такова опиянение, което прави невъзможно каквото и да било решение. Някои дори се отказваха от чай! Тогава Жилберт си служеше с един доста разпространен по това време израз:

— Моят чай явно няма успех.

И за да премахне всяка следа от церемониалност, тя разместваше столовете около масата и добавяше:

— Наредили ги като на сватба! Боже мой, колко са глупави слугите!

Седнала напряко върху столчето във форма на буквата „X“, тя хрускаше с такъв вид курабиите, сякаш имаше на разположение неограничено количество и нямаше нужда да иска позволение от майка си. Когато госпожа Суан, чийто жур обикновено съвпадаше с „чая на Жилберт“, се отбиеше за миг, изпращайки някоя гостенка, при нас, в рокля от синьо кадифе или по-често от черен сатен с бели дантели, тя казваше с удивление:

— Ах, колко вкусни изглеждат! И на мен ми се прияде, като ви гледам с какъв апетит ги унищожавате!

— Ами че ние ви каним, мамо, вземете си!

— О, не, съкровище мое, какво ще кажат гостите ми? При мен са още госпожа Тромбер, госпожа Котар и госпожа Бонтан, а нали знаеш, милата госпожа Бонтан не е по кратките визити, а пък току-що дойде. Какво ли ще кажат скъпите ми гости, ако не се върна веднага при тях? Но щом си отидат, ако не дойде някой друг, ще се върна да си побъбря с вас, толкова по-забавно ще ми бъде! Заслужавам, струва ми се, малко отдих: днес ми дойдоха на гости четиридесет и пет души и четиридесет и двама от тях говориха все за картината на Жером! Но елате тези дни да пиете чая си с Жилберт — обръщаше се тя към мен. — Тя ще ви направи такъв, какъвто обичате, какъвто пиете обикновено във вашето малко студио — прибавяше тя и се затичваше при гостенките си, сякаш бях дошъл да търся в този тайнствен свят нещо толкова добре познато като собствените си привички. (Да пия например чай, пиех ли изобщо?) Колкото до „студиото“, не бях сигурен имам ли, или не.

Или пък питаше:

— Кога ще дойдете? Утре? Ще поръчам да ви направят тоустове, не по-лоши, отколкото при Коломбен. Няма ли да дойдете? Негодник! — възкликваше тя, защото откакто имаше и тя салон, беше възприела маниерите на госпожа дьо Вердюрен и нейния предвзето деспотичен тон.

Тъй като нямах представа нито какво е тоуст, нито кой е Коломбен, последното й обещание не можеше да направи дома й по-съблазнителен. По-странно може да се стори — понеже вече всички, навярно и в Комбре, говорят така, — че не разбрах веднага кого има предвид госпожа Суан, когато почна да хвали нашата стара nurse^[6]. Не знаех английски, но скоро разбрах, че тази дума се отнася за Франсоаз. Когато ходехме на Шанз-Елизе, аз така се боях да не би Франсоаз да прави лошо впечатление, а ето че описанието, което Жилберт й бе направила, бе събудило симпатия у родителите й.

— Чувствува се, че тя ви е страшно предана и същевременно е така изрядна.

Аз тутакси промених мнението си за Франсоаз и като пръв резултат престанах да си въобразявам, че е по-добре да имам гувернантка с мушама и перце на шапката. Разбрах още от няколко думи, изплъзнали се на госпожа Суан по адрес на госпожа Блатен, че тя наистина я смята добронамерена, но се бои от посещенията й, така че личното ми познанство с тази дама нямаше да бъде толкова ценно за мен, както си мислех, и никак нямаше да подобри положението ми в дома на Суанови.

Бях започнал вече да изследвам с почтителен и радостен трепет приказното владение, което противно на очакванията ми бе разтворило за мен запретените си досега двери, но само като приятел на Жилберт. Царството, в което бях допуснат, бе включено в друго, още по-загадъчно, където водеха своя свръхестествен живот. Суан и жена му и към което те се отправяха, след като се ръкуваха с мен, ако се разминехме в антрето. Но скоро проникнах и в сърцето на светилището. Ако Жилберт например я нямаше, а господин и госпожа Суан си бяха в къщи, те питаха кой е звънял и узнаеха ли, че съм аз, ме поканваха да вляза за миг при тях и ме молеха да използвам влиянието си над Жилберт в един или друг смисъл, за едно или друго. Спомнях си онова толкова подробно и убедително писмо, което някога бях писал на Суан, без той да благоволи да ми отговори. Удивлявах се колко са безпомощни умът, разсъдъкът, сърцето ни да извършат най-малкото превращение, да разрешат поне една от трудностите, които после животът, без да ни е ясно как, оправя толкова лесно. Новото ми положение на приятел на Жилберт, оказващ най-благотворно влияние върху нея, ми спечелваше сега такова благоволение, както ако бях пръв ученик в колежа и приятел на сина на краля и само поради тази случайност имах достъп в двореца и право на аудиенция в Тронната зала! Безкрайно благосклонен към мен, Суан ме канеше в кабинета си, сякаш не беше претоварен с най-славни занимания, и цял час търпеше пелтеченето ми и стеснителното ми мълчание, прекъсвано от кратки и несвързани изблици на смелост в отговор на думите си, от които не разбирах абсолютно нищо поради силното вълнение. Той ми показваше художествени предмети и книги, предполагайки, че представляват интерес за мен, а аз предварително бях убеден, че те безкрайно много превишават по красота експонатите от Лувъра и книгите от фонда на Националната библиотека, но не бях в състояние да ги разглеждам. В подобни мигове, ако неговият иконом ми поискаше часовника ми, карфицата за връзката или ботинките ми, дори завещание, което го прави мой наследник, би ми доставил удоволствие: съгласно прекрасния народен израз, чийто автор подобно на авторите на най-прочутите епопеи, е неизвестен, макар че противно на теорията на Волф той непременно е съществувал (сигурно е бил някой от изобретателните скромни умове, каквито се срещат и по наше време; те правят открития, достойни да прославят всяко име, само не тяхното, защото го премълчават, не бях на себе си. Способен най-многото да се учудя, ако останех малко по-дълго, че тези часове, прекарани във вълшебното жилище, не ми носят нищо особено, не водят към пълно щастие. Разочарованието ми обаче се дължеше не на малкото достойнства на шедьоврите, които Суан ми показваше, нито на собствената ми невъзможност да съсредоточа разсеяния си поглед. Защото не заради красотата на предметите — те можеха да бъдат и възможно най-грозни — ми се струваше истинско чудо, че се намирам в библиотеката на Суан, а заради особеното тъжно и сладостно чувство, с което бяха пропити, чувство, което толкова години бях влагал в тях и което те още пазеха. Също както многото огледала, четките със сребърни дръжки, олтарите на свети Антоний Падуански, изваяни и изрисувани от най-прочутите художници, приятели на Суан, нямаха нищо общо със съзнанието за моето нищожество и за царствената благосклонност на Одет, когато госпожа Суан ме поканеше за малко в спалнята си. Три красиви и внушителни създания, първата, втората и третата й камериерки се суетяха с усмивка около приказните й тоалети, докато лакеят с къси панталони ми предаваше нареждането на госпожата да отида при нея, защото имала да ми казва нещо, и аз се запътвах през криволичещия тесен коридор, изпълнен отдалеч с ароматните вълни на скъпите парфюми, които се носеха от тоалетната й.

Когато госпожа Суан се върнеше при гостенките си, ние още чувахме смеха и говора й — макар и само пред двама души, тя повишаваше глас и изстрелваше думите си, сякаш в гостната й се бяха събрали всичките „приятели“: толкова често в малкия кръжец бе чувала „патронката“ да „води разговора“ по този начин! Тъй като най-охотно си служим — поне известно време — с изрази, неотдавна заимствувани от други, госпожа Суан избираше ту обичайните фрази на изтънчените личности, с които Суан неизбежно я бе запознал (именно на тях се дължеше предвзетото изпускане на показателното местоимение и нечленуването на прилагателното, когато стои пред одушевен предмет), ту някои по-просташки (например „има си хас“ — любима формула на една нейна приятелка) и се стараеше да ги вмъкне във всички истории, които разказваше — пак навик, придобит в „кръжеца“. В заключение казваше обикновено: „Много ми харесва тази история. Прелестна е, нали?“, и тези думи бяха стигнали до нея чрез Суан от Германтови, които самата тя не познаваше.

Госпожа Суан бе напуснала вече трапезарията, когато се появи на свой ред господин Суан: току-що се бе прибрал.

— Сама ли е майка ти, Жилберт?

— Не, има още гости, тате.

— Възможно ли е? Вече е седем часа! Страшна работа! Горката жена, трябва да е смазана. Каква досада! (У нас се изговаряше първото „о“ по-бързо и по-приглушено, а господин и госпожа Суан го произнасяха съвсем отчетливо, еднакво ясно с удареното „а“.) Помислете си само — от два часа следобед! — поде той, като се обърна към мен. — А Камий ми каза, че между четири и пет са дошли поне дванадесет души. Какви ти дванадесет, мисля, че каза четиринадесет, не дванадесет. Е, не помня вече. Когато се прибирах, бях забравил, че днес е приемният й ден и като видях толкова карети, си рекох, че в къщата ни има сватба. А откакто съм в библиотеката си, все се звъни. Честна дума, заболя ме главата. И много ли гости има още при нея?

— Не, само две.

— Знаеш ли кои?

— Госпожа Котар и госпожа Бонтан.

— А-а! Жената на шефа на кабинета на министъра на благоустройството.

— Знам, че мъжът й е чиновник в някакво министерство, но отде да знам в кое — отвърна Жилберт, глезейки се като малко дете.

— И таз добра, глупаче мое, говориш като че ли си на две години. Как можа да кажеш „чиновник в някакво министерство“. Ами че той е направо шеф на кабинета на министъра, шеф на цялото министерство, чакай, къде ми е главата, бога ми, и аз съм завеян като тебе, той не е шеф, а началник на кабинета на министъра.

— Отде да знам? И много ли е да си началник на кабинета на министъра? — отговори Жилберт, която не пропускаше случай да прояви безразличие към всичко, което подхранваше тщеславието на родителите й. (Впрочем не е изключено да си въобразяваше, че придава по-голям блясък на познатите им, като се преструва, че не отдава кой знае какво значение на общественото им положение.)

— Че как да не е много! — възкликна Суан, който предпочете да отговори съвсем недвусмислено, отколкото да допусне скромността на дъщеря му да породи у мен най-малкото съмнение. — Та той е пръв след министъра! Дори повече от министъра — та той върши всичко! При това изглежда, че е изключително компетентен, човек от висша класа, много кадърен. Кавалер е на Почетния легион и е очарователен мъж, просто красавец.

Жена му между другото се е омъжила за него, без да се съобразява с когото и да било, заради „чара“ му. Външно притежаваше всичко необходимо, за да оставя впечатление на необикновен и изтънчен мъж — руса, копринено мека брада, приятни черти на лицето, мощно дихание и стъклен поглед.

— Да ви кажа ли — добавяше Суан, обръщайки се пак към мен, — много ми е забавно, че в състава на сегашното правителство влизат такива хора, защото потомците на рода Бонтан-Шьоню са типични представители на реакционната клерикална и тесногръда буржоазия. Покойният ви дядо познаваше — най-малкото бе чувал или бе виждал — стария Шьоню, който даваше само едно су за почерпка на кочияшите, макар че беше богат за онова време и вече барон Брео-Шьоню. Цялото му състояние се стопи, когато фалира Всеобщата компания. Вие сте много млад и не можете да знаете това. Е, после успяха да се позамогнат.

— Той е чичо на едно момиче от нашето училище, но от по-долните класове, прословутата Албертин. Някой ден сигурно ще стане много fast^[7], но засега изглежда смешна.

— Удивителна е дъщеря ми, познава всичко живо!

— Нея точно не я познавам, само съм я виждала: щом се появи, от всички страни викат: „Албертин! Албертин!“ Но затова пък познавам госпожа Бонтан и тя също не ми харесва.

— Много грешиш. Тя е очарователна, хубава, умна, дори духовита. Отивам да я поздравя и да я попитам какво мисли мъжът й — ще има ли война, или не, и можем ли да разчитаме на крал Теодосий. Кой друг ще знае, ако не той, нали е посветен в тайните на боговете.

По-рано Суан съвсем не говореше по този начин, но кой от нас не е виждал най-скромни принцеси, избягали с някой лакей десет години по-късно, които все още жадуват да виждат хора от доброто общество, а чувствуват, че те ги избягват? Не започват ли да говорят като досадните старици и спомене ли някой името на много ухажвана херцогиня, не казват ли: „Тя вчера беше у мен“, като същевременно добавят: „Аз живея много уединено.“ Виждате, че е излишно да наблюдаваме нравите — можем да ги изведем по логичен път от психологичните закони.

Суанови проявяваха недостатъка на хора, посещавани от малцина. За тях едно посещение, покана, обикновена любезност, изречена от що-годе видна особа, бяха събитие, което копнееха да разгласят. Ако по нещастно стечение на обстоятелствата Вердюренови бяха в Лондон, когато Одет даваше малко по-блестяща вечеря, те правеха всичко възможно тази новина да им се предаде телеграфически отвъд Ламанша от някой общ приятел. Суанови бяха неспособни да запазят само за себе си дори писмо или телеграма, ласкателни за Одет. Те ставаха тема за разговор с приятелите, минаваха от ръка на ръка и салонът на Суанови заприличваше на хотелите в курортите, където излагат получените телеграми.

Хората, които не познаваха предишния Суан извън светското общество — както беше моят случай, а само вътре в него, в средата на Германтови, където се проявяваше безкрайна взискателност по отношение на ума и обаянието (освен спрямо височества и херцогини), където не допускаха видни личности, ако ги считаха скучни или невъзпитани, тези хора биха установили с удивление, че Суан е престанал не само да говори дискретно за познатите си, но и да бъде придирчив в избора им. Можеше ли да не се вбесява от госпожа Бонтан, така банална и злобна? Как можеше да твърди, че била приятна? Поне споменът за Германтови би трябвало на пръв поглед да го спре. Всъщност именно този спомен го насърчаваше. За разлика от трите четвърти от светското общество Германтови безспорно се отличаваха с вкус, може да се каже изтънчен, но и със снобизъм, а снобизмът винаги влече временно притъпяване на вкуса. Ако някой не беше необходим на котерията им — надут републиканец, министър на външните работи или бъбрив академик, — прилагаха строгия си вкус към него и Суан оплакваше херцогиня дьо Германт, че е била принудена да вечеря с подобни сътрапезници в едно посолство. Хиляди пъти предпочитаха пред тях някой изтънчен човек, тоест член на тяхната среда, негоден за нищо, но притежаващ техния дух, числящ се към тяхната секта. Само че ако някоя велика херцогиня или чистокръвна принцеса вечеряше често у госпожа дьо Германт, тя тутакси биваше приета в сектата дори и да нямаше никакво право, и да нямаше нищо общо с царящия у Германтови дух. Но тъй като я приемаха, в наивността си на светски хора, те се мъчеха да си внушат, че е приятна, защото не можеха да кажат, че са я намерили приятна и затова я приемат. Суан се притичваше на помощ на херцогинята и й казваше, след като тя си отидеше:

— Свястна жена, наистина, има даже чувство за хумор. Е, разбира се, не вярвам да е изучавала „Критика на чистия разум“, но е привлекателна.

— И аз така мисля — съгласяваше се херцогинята. — Днес тя бе малко притеснена, но ще видите, че може да бъде очарователна. Не е така скучна като госпожа X (съпруга на бъбривия академик и забележителна жена, която е в състояние да ви цитира двадесет книги.

— Няма място за сравнение.

— Именно при херцогинята Суан бе придобил способността да казва такива неща, и то искрено, и не я бе загубил. Сега я прилагаше спрямо хората, които приемаше в дома си. Мъчеше се да долови и обикне у тях черти, които откриваме у всяко човешко същество, ако го наблюдаваме благосклонно, а не с предвзето отвращение. Той изтъкваше достойнствата на госпожа Бонтан, също както някога откриваше такива у Пармската принцеса, която би следвало да бъде изгонена от кръга на Германтови, ако някои височества не се ползваха със свободен достъп и ако дори и за тях се държеше само на ума и личния чар. Видяхме впрочем, че преди време Суан охотно заменяше светското си положение при дадени обстоятелства за друго, по-удобно за него (сега прилагаше същата си склонност, само че по-продължително). Само хора, неспособни да си представят разлагането на нещо, което на пръв поглед им се струва неделимо, си въобразяват, че общественото положение е неразривно свързано с личността. Едно и също човешко същество, разгледано в последователните моменти от живота му, при всяко ново стъпало на обществената стълба се потапя в среда, която не е непременно по-издигната от предишната, и всеки път, когато — в един или друг период от живота си — завързваме или възобновяваме връзките си с дадена обществена среда и се чувствуваме поласкани, съвсем естествено се привързваме и пускаме корени в нея.

Колкото до госпожа Бонтан, струва ми се, че щом Суан толкова наблегна на нея, явно не му бе неприятно родителите ми да научат, че тя ходи на гости при жена му. Всъщност у нас имената на лицата, с които Одет успяваше постепенно да се запознае, будеха по-скоро любопитство, а не възхищение. Споменех ли за госпожа Тромбер, майка ми заявяваше:

— О, ето още една завербувана! Тя ще й привлече и други! — И като сравняваше с колониална война бързината, липсата на придирчивост и пробивността, с които госпожа Суан завоюваше новите си познанства, добавяше: — Щом е покорила Тромберови, и съседните племена скоро ще се предадат.

Ако срещнеше госпожа Суан на улицата, тя ни казваше, когато се прибереше в къщи:

— Срещнах госпожа Суан. Имаше войнствен вид, сигурно се отправяше на победоносна офанзива срещу масечузити, сенегалци или Тромберови.

А кажех ли, че съм видял някое ново лице, често доста мъчно доведено от твърде различни обществени кръгове, тя тутакси отгатваше произхода на това познанство и го сравняваше със скъпо заплатени трофеи. Тя казваше:

— Донесено от експедицията при еди-кои си.

Баща ми се изненадваше, че госпожа Суан вижда някаква изгода в общуването си с госпожа Котар, тази лишена от изящество еснафка.

— Независимо от положението на професора, наистина не разбирам — казваше той.

Майка ми, напротив, разбираше много добре. Тя знаеше, че една жена, успяла да проникне в различна от някогашната й среда, не би изпитала пълно удовлетворение, ако не може да уведоми старите си познати, че ги е заменила с нови, сравнително по-блестящи. За тази цел е нужен свидетел, когото допускат в новия чаровен свят, както бръмчащато лекокрило насекомо се вмъква в цвета, та после, по време на различните си визити, този свидетел да пръсне новината (така поне се надяват), зародиша на завистта и възхищението. Напълно подходяща за тази роля, госпожа Котар спадаше към категорията гости, които мама, наследила отчасти умствения строй на баща си, наричаше: „Странниче, иди кажи на Спарта!“ Като канеше на журовете си тази благосклонна, въздържана и скромна приятелка (поради още една причина, която узнахме много години по-късно), госпожа Суан не се боеше, че ще въведе в дома си изменница или съперница, а знаеше колко много „чашки на буржоазни цветчета“ може да обходи само за един следобед тази неуморна труженица, въоръжена с перото на шапката си и с чантичката за визитни картички. Тя познаваше нейните възможности да пръска семена и основавайки се на теорията на вероятностите, с право считаше за напълно възможно само след два дни някой редовен гост на Вердюренови да узнае, че парижкият генерал-губернатор е оставил визитната си картичка у госпожа Суан, или самият господин Вердюрен да чуе, че господин Льоолт дьо Пресани, председател на дружеството за конни състезания, е завел нея и Суан на приема в чест на крал Теодосий. Одет предполагаше, че Вердюренови ще бъдат уведомени само за тези две събития, защото материалните превъплъщения, под които си представяме и преследваме славата, са малко на брой, макар да разчитаме на повече. Несъвършеният ни ум е неспособен да обхване едновременно всички форми, които тя би приела за наша угода.

Госпожа Суан обаче бе постигнала успех само в така наречените „официални кръгове“. Изтънчените дами не посещаваха дома й. Избягваха го не защото там можеха да се натъкнат на някой виден републиканец. По време на ранното ми детство светското общество се състоеше само от консервативно настроени хора и в един порядъчен салон би било немислимо да се приеме републиканец. Членовете на това общество си въобразяваха, че никога няма да поканят в дома си „някой опортюнист“ и особено някой ужасен радикал, както никога няма да изчезнат лампите с масло и омнибусите с коне. Ала подобно на калейдоскопа, който от време на време се завъртва, и обществото периодично подрежда различно елементите, които е смятало неизменни, и образува ново съчетание. Още не бях стигнал до първото причастие и ето че благонравните дами за своя голяма изненада заварваха в нечий салон изящна еврейка. Новите размествания в калейдоскопа се предизвикват от онова, което философите наричат промяна на критерия. Вече посещавах дома на госпожа Суан, когато аферата Драйфус въведе нов критерий и калейдоскопът още веднъж преобърна цветните си ромбчета. Всичко еврейско слезе долу, дори и изящната дама, и мракобесни националисти се изкачиха на тяхно място. Най-блестящият салон по това време беше ултракатолическият салон на австрийския принц. Ако вместо аферата Драйфус бе избухнала война с Германия, калейдоскопът щеше да се завърти на друга страна. Тъй като евреите за общо изумление, доказаха, че са патриоти, те щяха да запазят предишното си положение и никой вече нямаше да пожелае да отиде у австрийския принц, нито би признал, че някога е ходил там. Ала независимо от това, настъпи ли временен застой, светските хора си въобразяват, че вече няма да има никакви промени, както, макар да са свидетели на телефона, не вярват в изнамирането на аероплана. А философите на печата заклеймяват близкото минало — не само тогавашните развлечения, които им се струват връх на разврата, но и художествените и философските произведения, които нямат за тях никаква стойност, като че ли са неразривно свързани с редуващите се разновидности на светското лекомислие. Само едно е неизменно — впечатлението, че „нещо във Франция се е променило“. Когато ходех у госпожа Суан, аферата Драйфус още не беше избухнала и някои видни евреи се ползуваха с голямо влияние. Най-влиятелен безспорно бе Рюфюс Израел, чиято жена, лейди Израел, беше леля на Суан. Самата тя нямаше блестящите познанства на племенника си, който между другото не я обичаше твърде и открай време рядко я посещаваше, макар че по всяка вероятност щеше да я наследи. Тя единствена от роднините на Суан си даваше сметка за положението му в обществото, тъй като в това отношение останалите бяха в същото неведение, в каквото бяхме доста дълго време и ние. Ако един член от дадено семейство емигрира във висшето общество, това му се струва уникално явление, а след десет години установява, че макар по друг начин и поради други съображения един негов връстник е постигнал същото; той създава около себе си тъмна зона, terra incognita^[8], съвсем видима с най-малките си подробности за всички нейни обитатели, но същинска нощ, истинско небитие за онези, които не проникват в нея и не подозират за съществуването й, при все че е на една крачка от тях. Тъй като никоя агенция „Хавас“ не бе уведомила братовчедките на Суан с кои хора той дружи, на семейните вечери те разказваха със снизходителни усмивки, че са прекарали „добродетелно“ неделния ден: били при братовчеда Суан. Смятаха го леко завистлив беден роднина и го бяха кръстили остроумно „братовчедът Бет“^[9] по аналогия със заглавието на Балзаковия роман „Братовчедката Бет“. Лейди Израел прекрасно знаеше обаче кои хора удостояват с приятелството си Суан и доста му завиждаше. Орлеанските принцове по традиция поверяваха финансовите си сделки на семейството на мъжа й, почти еднакво високопоставено като прочутите Ротшилд. Баснословно богата, лейди Израел се ползуваше с огромен авторитет и го бе употребила, за да внуши на всички свои познати да не приемат Одет. Само една нейна приятелка не й се покори, но тайно: графиня дьо Марсант. За нещастие, когато Одет й отиде веднъж на гости, лейди Израел влезе почти заедно с нея. Госпожа дьо Марсант стоеше като на тръни. Подла като повечето хора, които могат да си позволят всичко, тя нито веднъж не заговори Одет, която, обезсърчена, престана да се стреми към висшето общество. Впрочем то не беше обект на въжделенията й. В пълното си безразличие към предградие Сен-Жермен Одет си бе все още неграмотна кокотка, рязко отличаваща се от буржоата, които изучават с най-малки подробности генеалогията и залъгват с четене на стари мемоари жаждата си за аристократични познанства, каквито реалният живот не им предлага. А Суан, по всичко изглеждаше, продължаваше все още да бъде влюбеният мъж, който намира приятни или безобидни всички своеобразни прояви на бившата си метреса, защото често Одет се изказваше пред мен като истинска еретичка за светското общество, без той да се опита да поправи грешката й — може би още я обичаше или не я уважаваше, или от леност не се наемаше с образованието й. А може би това бе проява на простодушието му, което толкова дълго ни заблуждаваше в Комбре и поради което и сега самият той продължаваше да общува с най-знатни личности, без да държи да се говори особено почтително за тях в салона на жена му. Всъщност те имаха все по-малко значение за него, тъй като центърът на тежестта в живота му се бе изместил. Тъй или иначе, Одет бе толкова непросветена относно висшето общество, че ако в разговор споменеха за принцеса дьо Германт след братовчедка й херцогинята, тя казваше: „Дьо Германт са принцове, значи по-високи по ранг.“ Ако някой кажеше „принцът“, говорейки за херцог дьо Шартър, тя го поправяше: „Не принц, а херцог, той е херцог дьо Шартър!“ А щом чуеше за Орлеанския херцог, сина на граф дьо Пари, възкликваше: „Колко забавно! Синът по-високопоставен от бащата!“ И понеже беше англоманка, добавяше: „Човек не може да се оправи с тези «Royaties»^[10].“ А когато веднъж я попитах откъде са родом дьо Германт, тя отговори: „От Ена.“ Суан изобщо беше сляп за всичко, свързано с Одет, не забелязваше не само пропуските в познанията й, но и посредствения й ум. Нещо повече: всеки път, когато Одет разказваше някой глупав анекдот, той я слушаше с рядко удоволствие и оживление, едва ли не прехласнат. Това се подхранваше вероятно от остатъци от предишната му страст, докато ако самият той по време на същия разговор проявеше остроумие или дори проницателност, Одет обикновено го изслушваше без интерес, с досада и нетърпение, като често рязко му възразяваше. Затова ще стигнем до извода, че заробването на най-ценните индивиди от посредствените е редовно явление при много съпружески двойки, особено ако си припомним противоположния случай, когато толкова много изключителни жени се увличат по тъпак, безжалостен цензор на най-изтънчените им изказвания, докато те, безкрайно снизходителни в любовта си, се възторгват от най-плоските му шеги. Нека се върнем на причините, поради които тогава Одет не успя да проникне в предградието Сен-Жермен: не бива да забравяме, че последното завъртване на светския калейдоскоп бе предизвикано от поредица скандали. Дами, посещавани с пълно доверие, се оказаха продажни жени, английски шпиони. Известно време най-много се държеше — така поне си мислеха в предградието Сен-Жермен — на порядъчността, на надеждността, а Одет представляваше точно това, с което току-що бяха скъсали — и мигом възобновили — връзките си (хората не се променят така бързо и търсят в новия режим продължение на стария), само че под различна форма, която да им създаде илюзията, че обществото не е такова, каквото е било до кризата. Одет премного приличаше на разобличените дами. Светските хора са доста късогледи. Щом скъсат с познатите си еврейки, докато се чудят с какво да запълнят празнотата, забелязват непозната дама, също еврейка, поникнала сякаш след нощна буря, но понеже не я познават, тя не буди у тях както предишните им познати асоциации с нещо, което би трябвало да ненавиждат. Не държи да тачат нейния бог и я приемат в средата си. Когато започнах да ходя у Одет, още не ставаше въпрос за антисемитизъм. Но тя напомняше жените, които известно време хората от висшето общество се стараеха да избягват.

Затова пък Суан често отиваше при някои свои стари познати, всички от най-висшите кръгове. Но когато ни разправяше при кого е бил, ми направи впечатлен ние, че избира измежду някогашните си познати такива, които споделят влечението му към изкуство и история, поради което бе станал колекционер. А като забелязах, че се интересува от една или друга декласирана знатна дама само защото е била любовница на Лист или защото Балзак е посветил свой роман на баба й (също както купуваше рисунка, защото Шатобриан е споменал за нея в книгите си), у мен се породи съмнение, че в Комбре бяхме допуснали двойна грешка, като най-напред смятахме Суан буржоа без достъп до висшето общество, а после, че е един от най-изисканите хора в Париж. Да бъдеш приятел на граф дьо Пари не означава нищо. Малко ли са подобни „приятели на принца“, които не биха били приети в никой по-взискателен салон? Принцовете знаят, че са принцове, не са сноби, и си въобразяват, че стоят толкова по-високо от всички, в чиито вени тече друга кръв, че благородници и буржоа, долу в краката им, им се струват едва ли не на същото равнище. Впрочем Суан не търсеше в съвременното общество и главно в увековечените от миналото имена, които още можеше да срещне там, обикновено удоволствие на образован и артистичен човек, търсеше по-просташка наслада, като съставяше един вид социален букет от разнородни елементи, събирайки хора от къде ли не. Тези експерименти по забавна социология (поне за Суан) нямаха еднакво въздействие върху всички приятелки на жена му, или най-малкото не винаги.

— Възнамерявам да поканя едновременно госпожа Котар и херцогиня дьо Вандом — каза той на госпожа Бонтан, предвкусвайки удоволствие на гастроном, решил да изпробва и да приготви соса не с карамфил, а с чер пипер от Кайена. Този проект наистина би бил приятен на семейство Котар, но непременно щеше да ядоса госпожа Бонтан. Семейство Суан наскоро я бяха представили на херцогиня дьо Вандом: това й бе доставило удоволствие и й се бе сторило съвсем естествено. Най-сладкото в удоволствието й бе възможността да се самоизтъкне пред господин и госпожа Котар, като им го разкаже. Както хората, едва получили орден, биха желали да секне потокът от отличия, и госпожа Бонтан би желала никой друг от нейните среди да не бъде представен след нея на херцогиня дьо Вандом. Тя мислено проклинаше извратения вкус на Суан, който само заради чудата естетична прищявка мигом разпръскваше праха, който бе хвърлила в очите на семейство Котар, като ги уведоми за запознанството си с херцогинята. Как ще се осмели да каже на мъжа си, че в наслаждението, с което са били удостоени единствено те, както му се бе похвалила, ще има дял и професорът със съпругата си! Ако поне Котарови знаеха, че са поканени не сериозно, а само заради забавната комбинация! Истината е, че и съпрузите Бонтан бяха поканени със същата цел, но Суан бе възприел от аристократите вечния донжуанизъм, който може да накара всяка от две съвсем безинтересни жени да повярва, че само тя е обичана истински, и бе втълпил на госпожа Бонтан, че е напълно достойна да вечеря с херцогинята.

— Да, ние смятаме да поканим принцесата заедно със семейство Котар — й каза няколко седмици по-късно Одет. — Съпругът ми смята, че тази конюгация може да бъде интересна. — (Ако бе запазила от „кръжеца“ някои любими прийоми на госпожа Вердюрен, например да крещи, за да чуят всички правоверни, в замяна Одет използуваше някои думи като „конюгация“, привични на средата на дьо Германт, чиято привлекателна сила понасяше, без да знае, както морето не подозира привличането на луната и си остава все толкова далеч от нея.)

— Семейство Котар и херцогиня дьо Вандом, да се пукнеш от смях, нали? — подхвърли Суан.

— Струва ми се, че няма да мине хубаво и само ще си навлечете неприятности. Не бива да си играете с огъня — отвърна вбесена госпожа Бонтан.

Впрочем тя и съпругът й също бяха поканени на тази вечеря, както и принц Агридженте, но госпожа Бонтан и семейство Котар разказваха после за нея по различен начин, в зависимост от аудиторията. На едни казваха нехайно, когато ги питаха кой друг е бил поканен: „Само принц Агридженте, бяхме между свои.“ Други обаче искаха да бъдат по-добре осведомени. (Един дори се бе осмелил да попита Котар: „Не бяха ли и Бонтан?“ — „Забравих ги“ — бе отвърнал Котар, изчервен, на нетактичния тип и го бе класирал в категорията на „злите езици“.) За такива хора двете семейства, без да се споразумяват, възприеха версия, оформена еднакво, но със съответно разместени имена. Котар казваше: „Ами ето, бяха само домакините, херцог и херцогиня дьо Вандом.“ После добавяше със самодоволна усмивка: „Професор Котар със съпругата си и бог знае защо, тъй като бяха съвсем не на мястото си, господин и госпожа Бонтан.“ Госпожа Бонтан издекламирваше съвсем същото, само че господин и госпожа Бонтан бяха споменати с подчертано самодоволство между херцог дьо Вандом и принц Агридженте, а досадниците, които според нея се бяха самопоканили и били трън в очите на всички, бяха семейство Котар.

Често Суан се прибираше малко преди вечеря. Горе-долу по същото време, шест часа вечерта, когато някога се чувствуваше толкова нещастен: сега вече не се питаше какво ли прави Одет и почти не го занимаваше мисълта дали има гости, или е излязла. От време на време си спомняше как доста години преди това се бе опитал един ден да прочете през плика едно писмо на Одет до Форшвил. Но този спомен не му беше приятен и за да не засили чувството си на срам, той свиваше пренебрежително устни и леко тръсваше глава, което означаваше: „Какво ли ме засяга!“ Естествено сега той разбираше, че хипотезата, с която толкова често се бе залъгвал по-рано и според която само ревнивото му въображение очерня невинния в действителност живот на Одет (хипотеза, общо взето, благородна, защото, докато бе траело любовното му боледуване, намаляваше страданията му, внушавайки му, че са въображаеми), не е вярна, че ревността му е била по-прозорлива и че ако всъщност го е обичала повече, отколкото е предполагал, Одет го е и лъгала повече. Някога, когато толкова жестоко страдаше, той се бе заклел, че щом престане да обича Одет и вече не се бои да не би тя да се разгневи или да си помисли, че я обича прекалено много, да си достави удоволствието, просто от любов към истината, да изясни като исторически факт спал ли бе с нея, или не Форшвил онзи следобед, когато Суан бе звънил и тропал по прозореца, без да му отворят, и когато тя бе писала на Форшвил, че е дошъл вуйчо й. Но този толкова важен за Суан въпрос, който очакваше само изчезването на ревността му, за да бъде изяснен, загуби всякакво значение за него, когато престана да ревнува. И все пак това не стана веднага. Вече не изпитваше ревност към Одет, но следобедът, когато напразно тропаше по стъклото на малката къща на улица Ла Перуз, продължаваше да я събужда. Сякаш ревността му, наподобяваща малко по това болестите, чието огнище и източник на зараза са по-скоро някои места или къщи, а не самите хора, имаше за обект не Одет, а този ден, този час от отлетялото завинаги минало, когато чукаше по вратите на дома й. Като че ли този ден, този час единствени бяха запазили последните частици от влюбения мъж, какъвто Суан бе тогава и какъвто се виждаше отново само при спомена за тях. Той отдавна нехаеше дали Одет го е мамила и още го мами. И все пак няколко години настойчиво издирваше бивши нейни прислужници, до такава степен продължаваше да го терзае мъчителното любопитство дали в онзи толкова далечен ден, в шест часа следобед, Одет се бе любила с Форшвил. После и това любопитство угасна, без той да прекрати издирванията си. Опитваше се, както по-рано, да изясни нещо, което вече не го интересуваше, защото някогашното му „аз“, макар едва мъждукащо, все още машинално действуваше под влияние на старата тревога, толкова заглъхнала самата тя, че Суан дори не успяваше да си я представи ясно, а толкова силна някога, че тогава пък му се струваше, че никога няма да се освободи от нея и само смъртта на любимата жена (по-късно в тази книга ще видим от жестоката повторна проверка, че смъртта никак не намалява страданията на ревността) можеше да разчисти изцяло преградения път на живота му.

Но единственото желание на Суан не беше да изясни един ден онези моменти от живота на Одет, заради които толкова бе страдал, той държеше в запас още едно — да отмъсти за тях, щом престане да я обича и да се бои от нея. И ето че точно сега му се представяше случай да осъществи второто си желание, защото бе влюбен в друга жена, която не му даваше никакви поводи за ревност, ала той все пак я ревнуваше, защото не бе способен да обича по друг начин и обичаше и нея, както бе обичал Одет. Тази жена нямаше нужда да изменя на Суан, за да възроди ревността му, достатъчно бе да е далеч от него по някакъв повод, да е канена например някъде вечерта, където да й е забавно. Това стигаше, за да оживее в сърцето му старата тревога, жалък израстък на любовта му, насочен против самата нея, тревога, която отдалечаваше Суан от онова, което бе нейна насъщна потребност (да узнае истинските чувства на младата жена към него, съкровеното й желание, тайната на сърцето й), защото тази тревога изпречваше между Суан и любимата жена непреодолима грамада от стари подозрения, свързани с Одет или може би някоя нейна предшественица, благодарение на които застарелият влюбен можеше да възприеме метресата си само през сборния стар призрак на жена, „предизвикваща ревността му“, в който произволно въплътяваше новата си любов. Често обвиняваше ревността си, че го кара да вярва във въображаеми измени, но тутакси си спомняше, че по същия начин някога бе оневинявал и Одет, и се бе лъгал. Затова всичко, което младата жена правеше през часовете, прекарани далеч от него, вече не му се струваше безобидно. Но докато преди години се бе заклел, ако престане някога да обича тази жена — тогава не предполагаше, че един ден тя ще стане негова съпруга, — да й покаже безпощадно безразличие, този път искрено, за да й отмъсти за толкова дълго унижаваната си гордост, сега тази разплата, неносеща никакъв риск, също бе изгубила всякакво значение за него (той нехаеше дали Одет ще го разбере буквално и ще го лиши от срещите насаме, някога така необходими). Ведно с любовта си бе отишло и желанието да покаже, че вече не е влюбен. И същият Суан, който така копнееше на времето, когато Одет го измъчваше, да й даде да разбере, че е влюбен в друга жена, сега можеше да го стори, а вземаше всички предпазни мерки жена му да не се усъмни за новата му връзка.

Занапред аз присъствувах не само на следобедните угощения, които така ме огорчаваха, когато Жилберт бързаше да се прибере по-рано, а и в излизанията й с майка й било на разходка или на някое утринно представление, заради които по-рано тя не идваше на Шанз-Елизе, и лишен от присъствието й, стоях сам край моравата или пред дървените кончета. Сега господин и госпожа Суан ме приемаха, имах свое място в тяхното ландо и дори ме питаха какво предпочитам: да отидем на театър, на урок по танци у приятелка на Жилберт, на светско събиране при приятелка на госпожа Суан (тя наричаше това „малък meeting^[11]“) или да разгледаме гробницата в Сен-Дьони.

В дните, когато излизах със Суанови, отивах у тях на обед (или lunch^[12], както казваше госпожа Суан). Понеже бях канен в дванайсет и половина, а по онова време родителите ми обядваха в единайсет и четвърт, след като те станеха от масата, към богатия квартал на Суан, доста безлюден по всяко време и особено в часа, когато всички са по домовете си. Дори зиме в мразовито време, ако бе слънчево, аз се разхождах надлъж и нашир по авенютата, докато стане дванайсет и двайсет и седем, като от време на време оправях възела на великолепната връзка, купена от „Шарве“, и внимавах да не изкалям лачените си ботинки. Отдалеч забелязвах голите дървета в градината на Суан, покрити сякаш със скреж под ярките слънчеви лъчи. Всъщност те бяха само две. Поради необичайния час градината им ми изглеждаше различна. Към насладата от природата (подсилена от липсата на навик, а и от глада) се примесваше вълнението ми от предстоящия обед у госпожа Суан. То не намаляваше удоволствието ми от пейзажа, но вземаше връх над него, заробваше го и го превръщаше в светски декор. Така че ако имах чувството, че откривам слънчевото време, мраза, зимната светлина в този необичаен за мен час, те се превръщаха в един вид прелюдия към яйцата със сметана, един вид патина, розова студена глазура върху облицовката на тайнствения параклис, каквото бе за мен жилището на госпожа Суан, изпълнено в противовес с толкова топлина, благоухания и цветя.

Най-сетне в дванайсет и половина се решавах да вляза в дома, който подобно на обувка, сложена в камината срещу Коледа, щеше да ми предложи свръхестествени радости. (Между другото думата Коледа бе непозната на госпожа Суан и Жилберт, заменили я бяха с Christmas и говореха за пудинга на Christmas, какво им подарили за Christmas, че щели да заминат — аз обезумявах от мъка — за Christmas. Дори в къщи щях да се сметна опозорен, ако не кажех Christmas вместо Коледа, макар баща ми да го намираше за изключително смешно.)

Най-напред срещах лакея, който ме превеждаше през низ от обширни салони в съвсем малка пуста гостна, потънала в мечти под струящата от прозореца следобедна синева. Оставяше ме сам с орхидеите, розите и теменугите: като непознати гости, които чакат редом с вас, те пазеха мълчание, особено въздействуващо, защото притежаваха индивидуалност на живи същества и се грееха зиморничаво на топлината на поставената като скъпоценност зад кристална витрина урна от бял мрамор с разпалени дървени въглища, от които се сипеха от време на време рубини.

Седях, но бързо скачах, щом се отвореше вратата: влизаше втори лакей, после трети и резултатът от напразно вълнуващите ме влизания и излизания беше нищожен — прибавяха малко въглища в урната и вода във вазите. Те си отиваха, аз оставах сам с надеждата, че накрая все пак госпожа Суан ще отвори затворената врата. И, разбира се, бих се вълнувал по-малко в някоя вълшебна пещера, отколкото в малката приемна, където огънят извършваше трансмутации както в лабораторията на Клингсър. Отекваше нов шум от стъпки, аз не ставах, вероятно пак лакей. Влизаше господин Суан.

— Как? Сам ли сте? Какво да се прави, клетата ми жена никога не можа да се научи да бъде точна. Един без десет. Всеки ден все по-късно. И ще видите — ще се прибере бавно, бавно, въобразявайки си, че е подранила.

И тъй като открай време беше невроартритик, а напоследък бе станал и чудат, обстоятелството, че жена му е толкова неточна и толкова се бави в Булонската гора или у шивачката си, и никога не се прибира навреме за обед, действуваше зле на стомаха му, но ласкаеше честолюбието му.

Той ми показваше новите си придобивки и ми обясняваше в какво се състои оригиналността им, но смутен и непривикнал да обядвам толкова късно, аз се чувствувах възбуден и главата ми бе изпразнена, така че бях в състояние да говоря, но не и да слушам. Пък и за мен бе по-важно само, че художествените творби се намират у него, че са част от сладостните минути, предшествуващи обеда. И „Джокондата“ да беше сред тях едва ли би ми доставила по-голямо удоволствие от някоя домашна роба на госпожа Суан или някой неин флакон с лечебна сол.

Продължавах да чакам сам или с господин Суан, а често и с Жилберт, която идваше да ни прави компания. Идването на госпожа Суан, предизвестено от толкова величествени влизания, трябваше според мен да бъде импозантно. Дебнех всяко изскърцване. Но катедралата, бурните вълни, скокът на танцьора никога не се оказват толкова високи, колкото сме очаквали: след лакеите в ливреи, подобно на статисти на сцената, подготвящи с шествието си, и точно затова намаляващи ефекта от появяването на кралицата, госпожа Суан, влязла крадешком с късо палтенце от видра и спусната над зачервения си от студа нос воалетка, не изпълняваше обещанията, така щедро дадени на въображението ми, докато я чаках.

А ако останеше цялата сутрин в къщи, тя идваше в гостната, облечена в светъл пеньоар от крепдешин, който ми се струваше по-елегантен от всичките й рокли.

Понякога Суанови оставаха целия следобед в къщи. Тогава, тъй като обядвахме много късно, скоро зад градинския зид се скриваше слънцето на този ден, който в моите представи трябваше да се различава от другите, и прислужниците напразно донасяха най-различни по големина и форма лампи и ги запалваха всяка на предопределения за нея олтар — конзола, кръгла или ъглова масичка, пейка, сякаш за богослужение на непознат култ, от разговора ни не се раждаше нещо изключително и аз си отивах неудовлетворен, както често се връщаме като деца от среднощна литургия.

Но разочарованието ми беше чисто умозрително. Аз сияех от радост в стаята, където Жилберт щеше всеки миг да влезе, ако не беше още с нас, и да ми дари в продължение на цели часове своите думи, внимателния си, усмихнат поглед, същия, който бе спряла за пръв път на мен в Комбре. Ревнувах я само мъничко, защото час по час изчезваше в големите стаи, към които водеше стълбата. Принуден да остана в гостната като прикован към креслото си в партера поклонник на актриса, който си мисли тревожно какво ли става зад кулисите, във фоайето на артистите, аз разпитах веднъж Суан за другата част на къщата, изкусно прикривайки любопитството си, без да мога обаче да приглуша тревогата в гласа си. Той ми обясни, че Жилберт отивала в стаята за бельо. Предложи ми да ми я покаже и ми обеща, че когато Жилберт трябва да се качи горе, ще я накара да ме вземе със себе си. С тези свои думи и обзелото ме облекчение Суан унищожи едно от най-страшните мислени разстояния, поради които любимата жена ни се струва безкрайно далечна. В този миг той ми стана страшно мил, по-мил може би и от Жилберт. Повелител на дъщеря си, той ми я предоставяше, докато самата тя понякога ми се изплъзваше. Пряко упражнявах над нея по-малка власт, отколкото непряко, чрез Суан. Освен това, понеже я обичах, не можех да я гледам без вълнение, без желание за нещо повече, което ни отнема близо до любимото същество усещането, че обичаме.

Най-често обаче не оставахме в къщи, а отивахме на разходка. Понякога, преди да се облече, госпожа Суан сядаше на пианото. Красивите й ръце, подаващи се из розовите, белите или често много ярките ръкави на домашната й крепдешинена роба, източваха пръсти над клавишите със същата тиха печал, която бе затаена в очите й, но липсваше в сърцето й. През един от тези дни тя изсвири частта от сонатата на Вентьой, включваща малката музикална фраза, която Суан толкова бе обичал. Често, когато слушаме за пръв път малко по-сложна музикална пиеса, не чуваме нищо. И все пак, когато по-късно ми изсвириха два-три пъти тази соната, с изненада установих, че ми е напълно позната. Затова не без право казваме, че „сме чули нещо за първи път“. Ако както ни се е сторило, не сме различили нищо при първото изсвирване на някое музикално парче, второто и третото ще бъдат все първи и няма защо да очакваме, че ще разберем нещо повече и при десетото. Вероятно първия път не ни достига не разбиране, а памет. Пред сложните впечатления, които трябва да запечата, докато слушаме, паметта ни се оказва много слаба, мимолетна, като паметта на човек, мислещ насън за хиляди неща, които тутакси забравя, или като на вдетинен старец, който само след минута не помни какво сме му казали. Паметта не е в състояние незабавно да ни поднесе спомена за многобройните впечатления, но той постепенно се оформя в нея и ако чуем два или три пъти творбата, ще бъдем като ученик, прочел няколко пъти, преди да заспи, урока си и останал с впечатлението, че не го знае, а на сутринта го казва наизуст. Само че до този ден аз изобщо не бях чувал тази соната и музикалната фраза, която за Суан и жена му беше напълно обособена, беше за мен така смътна, както някое име, което се мъчим да си припомним, а виждаме на негово място празно поле — само след час, без да се замислим, в него сами ще се втурнат наведнъж напразно търсените отначало срички. Ние не само не запомняме наведнъж истински редките шедьоври, нещо повече: най-напред възприемаме най-безинтересните им части, както ми се случи със сонатата на Вентьой. Така че аз се заблудих двойно — не само помислих, че тя няма да ми разкрие тепърва нищо интересно (затова дълго време нямах желание да я чуя повторно), щом госпожа Суан ми бе изсвирила най-прочутата фраза (като проявих глупостта на хора, които не очакват „Сан-Марко“ във Венеция да им направи поразително впечатление, защото познават формата на куполите от снимките), но дори когато изслушах сонатата от началото до края, тя си остана почти изцяло невидима за мен като паметник, от който виждаме само някои посредствени детайли поради мъглата или разстоянието. Затова опознаването на подобни произведения ни навява печал както всичко, което се осъществява във времето. Когато прозрях най-съкровеното в нея, онова, което бях доловил и обикнал преди това, престана да въздействува на чувствителността ми, притъпено от навика, и почна да ми се изплъзва, да ми убягва. Тъй като последователно обиквах всичко онова, което бе вложено в сонатата, никога не можах да я притежавам изцяло: тя приличаше на живота. Само че не толкова разочароващи като него, великите произведения на изкуството не ни поднасят в самото начало най-хубавото, което крият в себе си. Красивите пасажи, които се откриват най-бързо в сонатата на Вентьой, са същевременно тези, които най-бързо омръзват, навярно защото най-малко се различават от познатите ни музикални фрази. Но когато те се отдръпнат на заден план, пред нас се разкрива възможността да обикнем дадена фраза, която с прекалено новия си строеж е била труднодоловима за съзнанието ни, не се е откроявала ярко и се е запазила непокътната. Така че тази фраза, покрай която сме минавали всеки ден, без да я разпознаем, която е оцеляла и само поради силата на красотата си е била невидима и е останала непозната, идва при нас последна. Но и последна нея ще разлюбим. И ще я обичаме по-дълго от другите, защото ни е било необходимо повече време, за да я обикнем. Това време, необходимо на отделния индивид — както на мен за сонатата, — за да вникне в някоя малко по-дълбока творба, е ракурсът и сякаш символът на годините, а понякога и на вековете, които изтичат, преди широката публика да хареса някой истински нов шедьовър. Затова, за да се утеши за неразбирането на тълпата, гениалният човек може би си казва, че на съвременниците им липсва необходимото отдалечение, че произведенията, писани за идните поколения, би трябвало да бъдат четени само от тях, както някои картини не могат да бъдат истински оценени, ако се гледат много отблизо. Излишна е обаче всяка предохранителна мярка за избягване на неправилните преценки: те са неизбежни. Гениалната творба не се посреща веднага с възхищение, защото нейният създател е изключителна личност и почти няма подобни на себе си. Самото му творение, обогатявайки малкото умове, способни да го разберат, допринася за израстването и умножаването им. На квартетите на Бетховен (XII, XIII, XIV, XV) са били необходими цели петдесет години, за да създадат и увеличат своята публика, и по този начин са съдействували като всички шедьоври поне за духовното израстване на обществото, което включва днес в състава си — нещо немислимо по времето, когато са се появили — много слушатели, способни да ги обикнат. Онова, което наричаме потомственост, е потомствеността на творбата. Тя сама трябва да създаде своето потомство (като за опростяване не държим сметка за гениите, които приживе паралелно подготвят една по-добра бъдеща публика, от която ще се ползват не самите те, а други). Затова, ако художественото произведение „се държи в запас“, ако стане известно едва на следващото поколение, то няма да се яви следващо по отношение на творбата, а съвременно на нея, чисто и просто живеещо петдесет години по-късно. Ако творецът иска творението му да върви по своя път, той е длъжен — и точно така бе постъпил Вентьой — да го хвърли достатъчно дълбоко, право в далечното бъдеще. Ала ако справедливите съдници допускат грешка, като не държат сметка за времето — истинската перспектива на шедьоврите, — справедливите от своя страна проявяват опасна добросъвестност, когато се съобразяват с него. Колко лесно наистина можем да си въобразим — аналогично на зрителната илюзия, която уеднаквява всички предмети на хоризонта, — че всички досегашни революции в живописта и музиката са тачели все пак известни правила, а онова, което е непосредствено пред очите ни — импресионизъм, търсене на дисонансите, изключително използуване на китайската гама, кубизъм футуризъм, — е предизвикателно различно. Защото разглеждаме миналото, без да съзнаваме, че продължителното асимилиране го е превърнало за нас в разнообразна, но общо взето, еднородна маса, в която Юго стои рамо до рамо с Молиер. Нека си представим само колко неприемливо несъобразен би ни се сторил хороскопът на зрялата ни възраст, ако го разглеждаме в юношеските си години, без да вземем предвид времето и промените, които то ще повлече. Ала всички хороскопи лъжат и щом сме принудени да вземем под внимание при цялостната оценка на красотата на една творба фактора време, ние внасяме в оценката си нещо толкова случайно и затова толкова лишено от исторически интерес, както всяко пророчество, чието несбъдване не означава непременно, че пророкът не е достатъчно прозорлив, защото онова, което поражда или изключва дадена възможност, не е от компетентността на гения. Може да си гениален и да не си вярвал в бъдещето на железниците или самолетите, или да си тънък психолог и да не допуснеш, че любимата или приятелят ти не са искрени, а по-посредствени хора да са предвидили измяната им.

Аз наистина не разбрах сонатата, но затова пък изпаднах в захлас от свиренето на госпожа Суан. Нейното туше, също както пеньоарът й, уханието в стълбището й, мантата й, хризантемите й, беше част от някакво обособено, тайнствено цяло в свят, безкрайно по-висш от света, в който разумът може да анализира таланта.

— Хубава е сонатата от Вентьой, нали? — попита ме Суан. — Това е часът, когато под дърветата се смрачава и арпежите на цигулката разливат прохлада. Не можете да отречете, че е много хубава. Предадено е най-характерното за лунната светлина, нейната статичност. Не се учудвам, че лечението със светлина — каквото провежда в момента жена ми, — въздействува върху мускулите, щом под лунните лъчи замира дори трепетът на листата. Точно това е обрисувано в тази малка фраза — Булонската гора във вцепенение. Това явление е още по-поразително на брега на морето, защото там, естествено, се чува ясно слабият отклик на вълните, докато всичко наоколо е застинало неподвижно. В Париж наблюдаваме точно обратното. Най-много ще забележите странната светлина по паметниците, а небето, осветено сякаш от потушен безопасен пожар, загатва за произшествие с огромни размери. Но в малката фраза от сонатата на Вентьой, както и в цялата соната има нещо друго — намираме се в Булонската гора, в групетто ясно се чува нечий глас: „Толкова е светло, че мога да чета вестник!“

Тези думи на Суан биха могли да изопачат по-късно собственото ми възприемане на сонатата, музиката не е еднозначна и не изключва възможността да открием в нея онова, което ни е било внушено. Но от други забележки на Суан ми стана ясно, че листата в нощта бяха просто гъстите листаци, под които много вечери наред той бе слушал малката музикална фраза в различните ресторанти край Париж. Вместо дълбокия смисъл, който толкова често бе търсил в нея, сега тя му поднасяше тези листа, изкусно подредени и виещи се спираловидно около нея, като будеше у него желание да ги види отново, защото му се струваше, че е тяхното съкровено „аз“, тяхната душа, съхранила (както запазваме за болен лакомствата, които не е опитал) цялата онази пролет, на която тогава не бе могъл да се любува, защото, все трескав и тъжен по онова време, не е имал необходимото настроение. Сонатата на Вентьой можеше да му припомни чаровните мигове, преживени в онези нощи в Булонската гора, но не би могъл да пита Одет за тях, макар тя да бе с него там заедно с малката фраза. Но тогава Одет бе само до него, а не в него както мотивът на Вентьой, и не е виждала — дори да бе хиляди пъти по-проницателна (аз поне дълго си мислех, че това правило няма изключения) — това, за което никой от нас не може да намери външен израз.

— Чудесно е наистина, нали? — продължи Суан. — Звукът може да отразява както водата, както огледалото. И забележете, че тази фраза ми разкрива само онова, на което тогава не обръщах внимание. Тя не ми напомня никак тогавашните ми грижи, тогавашната ми любов. Разместила е нещата.

— Шарл, струва ми се, че това, което казвате, не е особено любезно спрямо мен.

— Не било особено любезно! Интересни са жените! Исках просто да кажа на този младеж, че музиката показва — поне на мен — съвсем не „волята сама по себе си“ и „синтеза на безкрайното“, а например стария Вердюрен с редингот в палмариума на Зоологическата градина. Без да напускам тази гостна, малката фраза на Вентьой хиляди пъти ме е завела на вечеря в Арменонвил. Бога ми, не е толкова скучно, както ако отида с госпожа дьо Камбрьомер.

Госпожа Суан се разсмя.

— Тази дама минава за бивша страстна поклонничка на Шарл — обясни ми тя със същия тон, с който малко преди това, като стана дума за Вермеер Ван Делфт и изразих удивлението си, че го познава, тя ми бе отговорила: „Защото господинът много се занимаваше с този художник, когато ме ухажваше, нали, Шарл?“

— Не говорете с повод и без повод за госпожа Камбрьомер — подхвърли Суан всъщност поласкан.

— Но аз само повтарям онова, което съм чула. Впрочем изглежда, че е доста умна, не я познавам, ала смятам, че е много „pushing“^[13], а това не е присъщо за умна жена. Но всички разправят, че била луда по вас и в това няма нищо обидно.

Суан не отговори, сякаш бе глух, и това бе един вид потвърждение и в същото време доказателство за самовлюбеност.

— Щом това, което свиря, ви напомня Зоологическата градина — каза госпожа Суан, преструвайки се на шега, че е засегната, — бихме могли да я изберем за цел на днешната ни разходка, ако ще бъде забавно за младия ни приятел. Времето е чудесно и вие ще възкресите драгоценните си впечатления. А, по повод Зоологическата градина, знаете ли, този младеж смяташе, че много обичаме една личност, която аз, напротив, „отрязвам“, когато мога: госпожа Блатен! Струва ми се доста унизително за нас тя да се представя за наша приятелка. Помислете, че дори добродушният Котар, който не говори лошо за никого, се оплаква, че тя е „непоносима“.

— Какъв ужас! Тя има само един плюс, прилича на Савонарола. Копие на портрета на Савонарола от фра Бартоломео.

Манията на Суан да намира прилики с картините бе защитима, защото дори индивидуалното изражение — колкото и да е печално да признаем това, когато обичаме и ни се ще да вярваме, че всеки индивид е неповторим се явява общ признак и се среща в различни епохи. Но според Суан шествието на влъхвите, анахронично вече по времето, когато Беноцо Гоцоли е вмъкнал в него Медичите, щеше да изглежда още по-анахронично с портретите на сумата хора, съвременници не на Гоцоли, а на Суан, тоест живеещи не петнайсет века след Рождество Христово, а четири века след самия художник. Суан смяташе, че в тези шествия не липсва нито един по-забележителен парижанин, както в онова действие от пиесата на Сарду, в което от приятелство към автора и главната изпълнителка, а и за да бъдат в крак с модата, всички парижки знаменитости, прочути лекари, политици, адвокати се изредиха на сцената за забавление.

— Но какво общо има госпожа Блатен със Зоологическата градина?

— Какво ли не!

— Да не би да мислите, че задникът й е небесносин като на маймуните?

— Шарл, държите се непристойно. Имах предвид онова, което й бе казал един сингалезец. Разкажете му го, анекдотът си го бива.

— Идиотщина! Нали знаете, че госпожа Блатен обича да заговаря всички, като си въобразява, че тонът й е любезен, а всъщност е покровителствен.

— Това, което добрите ни съседи край Темза наричат patronising^[14] — прекъсна го Одет.

— Преди известно време отишла в Зоологическата градина, а там имало и негри, сингалезци, струва ми се, каза жена ми — тя е много по-силна по етнография от мен.

— Хайде, Шарл, без подигравки!

— Но аз съвсем не се подигравам! Тъй или иначе, тя заговаря един от тях. „Добър ден, негруне!“ В това няма нищо, но обръщението не се харесало на негъра. „Аз негруне — отвърнал гневно той, — ти маймуне!“

— Намирам, че е много смешно! Обожавам тази история! „Чудна е“, нали? Сякаш пред очите ми е госпожа Блатен! „Аз негруне, ти маймуне!“

— Аз казах, че горя от желание да видя тези сингалезци, един от които бе нарекъл госпожа Блатен маймуне. Между другото те никак не ме интересуваха, но си помислих, че и на отиване към Зоологическата градина, и на връщане ще минем по Алеята на акациите, където някога така се прехласвах пред госпожа Суан, и може би мулатът, приятел на Коклен, пред когото нито веднъж не бях я поздравил, ще ме зърне, седнал до нея в каретата.

Жилберт ни остави за малко, за да се преоблече, а през това време господин и госпожа Суан с особено удоволствие ми разкриха редките добродетели на дъщеря си. А и собствените ми наблюдения потвърждаваха думите им. Бях забелязал — както ми разказа и майка й, — че тя проявява деликатно, обмислено внимание, желание да се хареса и страх да не огорчи, не само към приятелките си, но и към прислугата или към бедните и това се изразяваше в дребни подаръци, които често й създаваха големи главоболия. Била изработила някакво ръкоделие за нашата лавкаджийка на Шанз-Елизе и макар че валяло сняг, излязла, за да й го занесе лично, без да отлага нито ден.

— Нямате представа какво златно сърце има, защото е потайна — казваше баща й.

Макар толкова млада, Жилберт изглеждаше по-трезва от родителите си. Когато Суан говореше за големите връзки на жена си, тя извръщаше глава и мълчеше, но изражението й не беше осъдително, защото не можеше дори да си представи, че баща й може да бъде обект на критика. А когато веднъж заговорих с нея за госпожица Вентьой, тя ми каза:

— Никога няма да се запозная с нея, и то само заради едно — задето не е била мила с баща си и го е огорчавала, както се говори. Вие самият разбирате това не по-зле от мен, нали? Сигурно и вие не бихте могли да преживеете баща си, както и аз моя, и това е съвсем естествено. Може ли да се забрави някой, когото си обичал цял живот?

А веднъж, когато тя бе особено гальовна със Суан и аз обърнах внимание, след като той си отиде, тя ми каза:

— Вярно, горкият татко, след няколко дни е годишнината от смъртта на баща му. Представяте си какво изпитва, вие сте в състояние да разберете, защото ние двамата чувствуваме еднакво тези неща. Затова се старая да не бъда толкова лоша, колкото обикновено.

— Но той не ви смята лоша, за него сте съвършена.

— Милият татко! Мисли си така, защото е много добър.

Родителите й не само хвалеха добродетелите на Жилберт — същата Жилберт, която си представях, преди изобщо да съм я видял, пред някоя църква, сред пейзаж от Ил-дьо-Франс, която после, извиквайки вече не мечти, а спомени, виждах все пред розовия шипков храст по стръмнината към Мезеглиз. Когато е престорено равнодушен тон на приятел на семейството, интересуващ се с кого дружи детето, попитах кои са най-близките приятелки на Жилберт, госпожа Суан отговори:

— Но вие трябва да сте по-посветен от мен, нали сте нейният любимец, нейният crack, както казват англичаните.

Изглежда, че при съвършените съвпадения, когато действителността гъвкаво се нагажда към онова, което дълго сме бленували, тя напълно го скрива, слива се с него, както две еднакви, поставени една върху друга фигури образуват едно цяло, докато, напротив, за да бъде радостта ни пълноценна, бихме желали всички точки на желанието ни, дори когато вече сме го постигнали, да си останат завидно недосегаеми, за да сме уверени, че са именно те. А мисълта е дори безпомощна да възстанови предишното състояние, за да го сравни с новото, защото не разполага със свободно поле на действие: придобитите познания, споменът за първите неочаквани мигове, думите, които сме чули, задръстват входа на съзнанието ни, разпореждат се по-скоро с изходите на паметта, отколкото на въображението, въздействуват с обратна сила върху миналото (вече не сме негови господари, а го виждаме единствено, съобразявайки се с тях) и остават свободно само бъдещето ни. Можех с години да си въобразявам, че да отида в дома на госпожа Суан е смътна химера, непостижим блян; достатъчно бе да прекарам четвърт час с нея и вече времето, когато не я познавах, ми се струваше химерично и неясно като възможност, унищожена от осъществяването на друга възможност. Как бих могъл да мечтая за трапезарията им като за недостижимо място, щом умът ми не можеше да направи нито едно движение, без да се натъкне на неугасимите лъчи, които отпращаше безкрайно далеч зад себе си, чак до забравеното минало, омарът, приготвен по американски, който току-що бях вкусил? Навярно и Суан бе наблюдавал нещо аналогично и при себе си, защото апартаментът, в който ме приемаше, можеше да се сметне за място, където се сливаха и съвпадаха не само идеалното жилище на въображението ми, а и още едно — жилището, което ревнивата любов на Суан, не по-малко изобретателна от собствените ми мечти, бе рисувала толкова често, общият дом за него и Одет, толкова недостъпен за него в далечната вечер, когато тя го бе поканила заедно с Форшвил на чаша оранжада в дома си. И разположението на трапезарията, в която обядвахме, бе погълнало за него приказния рай, в който щеше да пита — някога не можеше без вълнение да си представи това — техния домоуправител: „Готова ли е госпожата?“, а сега го казваше пред мен с леко нетърпение, примесено с известно удовлетворено самолюбие. А аз бях безсилен, също както Суан някога, да осъзная колко бях щастлив, когато Жилберт възкликваше:

— Можеше ли нещо да ви подскаже, че малкото момиченце, което наблюдавахте как играе на гоненица, без да го заговорите, ще стане ваша най-близка приятелка и ще ходите при него, щом ви хрумне?

Тя имаше предвид промяната, която бях принуден да призная, гледайки се отстрани, без да я чувствувам вътре в себе си, защото тя включваше две състояния, които не можех да си представя едновременно и да не ги видя съвсем различни едно от друго.

И все пак това жилище, така страстно желано някога от Суан, сигурно все още пазеше известна сладост за него, ако съдех по себе си, защото то не бе загубило напълно тайнствеността си в моите очи. Прониквайки в този дом, аз не бях изгонил изцяло от него странното очарование, което толкова дълго бе обгръщало в мечтите ми живота на Суанови — изтикал го бях само назад, обуздано от непознатия, пария, за когото госпожа Суан мило побутваше креслото, за да седне, — дивното, враждебно и възмутено кресло. Но аз още долавям около себе си това очарование, оцеляло в паметта ми. Дали защото в дните, когато господин и госпожа Суан ме канеха на обед, за да отидем после на разходка заедно с Жилберт, отпечатвах с поглед, докато чаках сам в малката гостна, върху килима, креслата, конзолите, параваните и картините гравираната в мен мисъл, че всеки миг ще влязат госпожа Суан, мъжът й или Жилберт? Дали защото тези предмети живееха занапред в паметта ми редом със Суанови и накрая биваха белязани от тях? Или защото знаех, че те прекарват дните си сред тях, ги превръщах всичките в емблеми на семейния им живот, на навиците им, от които толкова дълго бях изключен? Те все още ми се струваха чужди дори когато ми бе оказано благоволението да се приобщя към тях. Така или иначе, всеки път, щом си помисля за тази гостна (съвсем лишена от стил според Суан, който въпреки критичното си отношение не възнамеряваше да се противопостави на вкусовете на жена си), замислена отчасти като оранжерия, отчасти като ателие, подобно на стаята, в която Суан бе опознал Одет (жена му бе започнала да заменя китайските предмети в разнородно мебелираната стая — сега те й се струваха малко „кич“ и „не на място“ — с малки кресла, тапицирани със старинни коприни Луи XIV, без да броим шедьоврите, донесени от дома на Суан на Орлеанския кей), независимо от разнородния си стил тази гостна притежава, напротив, в спомените ми рядка монолитност, единство и собствено очарование, с каквито не се отличават най-непокътнатите ансамбли, завещани ни от миналото, нито най-съвременните, белязани от нечий личен вкус. Защото единствено ние с вярата ни, че вещите имат свое собствено съществуване, можем да дарим нещата, които виждаме пред очите си, с душа, която те запазват после и развиват вътре в нас. Всички мои представи за часовете (различни от часовете, прозвъняващи за другите хора), които Суанови прекарваха в този апартамент, който бе за ежедневните мигове от живота им все едно тялото за душата и трябваше да изразява тяхното своеобразие, всички тези представи, еднакво смущаващи и трудно изразими, бяха разпределени и споени с местата на мебелите, дебелината на килимите, изложението на прозорците, обслужването на лакеите. Когато, след като се наобядвахме, отивахме да изпием кафето на слънце в нишата на голямата гостна, докато госпожа Суан ме питаше колко бучки захар да сложи в кафето ми, не само коприненият пуф, който тя побутваше към мен, излъчваше ведно с мъчителното очарование в името на Жилберт, което долових някога под розовата шипка и по-късно край лавровия масив, но и предишната враждебност на родителите й, така добре позната и споделяна от тази малка вещ, че не се чувствувах достоен, и ми се струваше подло да сложа крака върху беззащитната му капитонирана тапицерия. Някаква индивидуална душевност го свързваше тайно със светлината в два часа следобед, по-различна от светлината навсякъде другаде в този залив, където златистите й вълни играеха в краката ни и синкавите канапета и пухкавите тапицерии изплуваха над тях като омагьосани острови. Дори закачената над камината картина от Рубенс излъчваше почти същото очарование както ботинките с връзките и палтото с пелерина на господин Суан: толкова ми се искаше да имам същото и аз! А госпожа Суан държеше да го смени, за да бъдел по-елегантен, щом им правя честта да изляза с тях. И тя отиваше да се преоблече, докато аз бях готов да протестирам, защото никоя рокля „за града“ не би издържала сравнението с дивната домашна роба от крепдешин или коприна, бледорозова, вишнева, розова тиелопо, бяла, лилава, зелена, червена, жълта, дюс или на цветя, с която тя обядваше и се канеше да свали. Когато я уверявах, че трябва да излезе така, тя се смееше, подигравайки се донякъде на невежеството ми и донякъде поласкана от комплимента ми. За да се оправдае, че има толкова много пеньоари, тя твърдеше, че само в тях се чувствува удобно облечена и ни оставяше, за да навлече някой от царствените си тоалети, които правеха впечатление на всички, като понякога ме извикваше да избере кой да сложи.

Колко горд се чувствувах в Зоологическата градина, когато слизахме от колата и крачех до госпожа Суан! Тя пристъпваше нехайно с развято манто, а аз й хвърлях възхитени погледи, на които тя отговаряше кокетно с дълга усмивка. Ако сега срещнехме някои познати на Жилберт, момче или момиче, които ни поздравляваха отдалеч, аз бях в техните очи като съществата, които толкова облажавах някога — приятел на Жилберт, познат на семейството й, споделящ онази част от живота й, която протичаше извън Шанз-Елизе.

Често по алеите на Булонската гора или на Зоологическата градина се разминавахме с една или друга знатна дама, приятелка на Суан, и ако той случайно не я забележеше, госпожа Суан го подсещаше.

— Шарл, нима не виждате госпожа дьо Монморанси?

А Суан сваляше шапка с широк замах и с присъщата само на него елегантност и се усмихваше приветливо, както се полага при дългогодишно приятелство. Понякога дамата се спираше и с готовност отправяше към госпожа Суан някоя незадължаваща любезност, от която Одет нямаше да се възползва, защото Суан я бе приучил да не се натрапва. Независимо от това обаче Одет бе възприела всички светски маниери и колкото изискано и благородно да се държеше дамата, тя по нищо не й отстъпваше. Спираше се за миг с приятелката на Суан и представяше мен и Жилберт така естествено, с такава непринудена увереност, че трудно би могло да се каже коя от двете е знатна дама — жената на Суан или разхождащата се аристократка.

В деня, когато отидохме да видим сингалезците, срещнахме на връщане една възрастна, но все още хубава дама, загърната в тъмно манто и с шапчица, вързана под брадичката с две панделки. Зад нея, като част от свитата й, вървяха две други дами.

— А, ето една интересна за вас личност! — каза ми Суан.

Старата дама, вече на три крачки от нас, ни се усмихваше ласкаво и добросърдечно. Суан свали шапка, госпожа Суан направи реверанс и понечи да целуне ръка на дамата, напомняща портрет от Винтерхалтер, но тя повдигна лицето й и я целуна.

— А вие си сложете шапката! — скара се тя на Суан с груб глас като близка приятелка.

— Ще ви представя на нейно императорско височество — ми каза госпожа Суан.

Докато разговаряше с нейно височество за хубавото време и новопристигналите животни в Зоологическата градина, Суан ме дръпна настрана и ми прошепна:

— Това е принцеса Матилд, нали знаете, приятелката на Флобер, Сент-Бьов и Дюма. Помислете си само! Роднина на Наполеон I! Наполеон III и руският император са искали ръката й! Интересно, нали? Поговорете малко с нея. Дано само не ни държи цял час прави.

— Срещнах Тен — каза й Суан — и той ми се оплака, че ваше височество се скарала с него.

— Ами че той се държа като cochon! — възкликна грубо тя, удължавайки първото „о“, все едно, че произнася името на Cauchon^[15], съвременник на Жана д’Арк. — Оставих му картичката си с PPC^[16].

Бях така изненадан, сякаш бях отворил писмо на Орлеанската херцогиня, родена Палатинска принцеса. Защото принцеса Матилд, въодушевена от чисто френски чувства, ги изразяваше с присъщата на някогашна Германия простосърдечна грубост: наследила я бе навярно от майка си, родена Вюртемберг. Малко грубоватата й, едва ли не мъжка откровеност се смекчаваше, когато се усмихваше с италианска нега. И цялото това съчетание до такава степен бе облечено съгласно модата на Втората империя, че макар да беше само израз на вярност към тоалетите, които някога бе обичала, тя оставяше впечатление, че съзнателно се старае да не измени на историческия колорит и да не разочарова хората, които очакват от нея да им напомни онази далечна епоха. Помолих шепнешком Суан да я попита дали е познавала Мюсе.

— Много бегло, господине — отвърна тя, сякаш въпросът му й бе неприятен, а всъщност на шега го нарече „господине“, защото бяха много близки. — Веднъж беше на вечеря при мен. Поканила го бях за седем часа. Тъй като в седем и половина още го нямаше, седнахме на масата. Той пристига в осем, покланя ми се, сяда, не обелва ни дума и си тръгва след вечерята, без да сме чули гласа му. Беше мъртво пиян. След този случай загубих всяко желание да го каня отново.

Ние със Суан се бяхме отдръпнали малко настрана.

— Надявам се, че този сеанс няма да трае още дълго. Болят ме ходилата — каза Суан. — Чудя се защо жена ми поддържа разговора. После ще се оплаква, че е уморена, а самият аз вече не мога да стоя дълго прав.

Точно в това време госпожа Суан споделяше с принцесата нещо, което бе узнала от госпожа Бонтан — че правителството най-сетне е разбрало простащината си и е решило да й изпрати покана, за да наблюдава от трибуната посещението на цар Николай в Дома на инвалидите. Независимо от държането на принцесата и от антуража й — предимно художници и писатели, — тя бе останала дълбоко в себе си племенница на Наполеон във всяка своя официална изява.

— Зная, госпожо, тази сутрин я получих и я върнах на министъра. Трябва вече да я е получил. Отговорих му, че не ми е необходима покана, за да отида в Дома на инвалидите. Ако правителството желае да присъствувам, аз ще бъда не на трибуната, а в нашата гробница, където е погребан императорът. Нямам нужда от покана за това. Имам ключ от нея. Мога да влизам, когато пожелая. Правителството трябва само да ме уведоми дали моето присъствие е желателно. Но ако реша да отида, мястото ми е само вътре в гробницата и никъде другаде.

В този миг един младеж поздрави госпожа Суан и мен, без да се спре: не знаех, че я познава, беше Блок. Когато я попитах, госпожа Суан ми каза, че й е бил представен от госпожа Бонтан, бил аташиран към кабинета на министъра — нещо ново за мен. Впрочем като че ли отдавна не бе го виждала или не искаше да каже името му, може би не й се струваше достатъчно „шик“, защото го нарече Морьол. Уверих я, че греши, че се казва Блок. Принцесата поправи шлейфа зад себе си, а госпожа Суан спря възхитен поглед на него.

— Руският император ми изпрати тези кожи и тъй като току-що бях при него, ги сложих, за да му покажа, че излезе цяло манто.

— Изглежда, че принц Луи е постъпил в руската армия, представям си колко тежко ще бъде на ваше височество да не е при вас — поде госпожа Суан, която не забелязваше признаците на нетърпение у мъжа си.

— Много му бе притрябвало. Казвах му: „Какво от това, че си имал в семейството един военен!“ — отвърна принцесата, като с грубо простодушие намекна за Наполеон I.

Суан вече изгуби търпение.

— Ваше височество, ще си позволя да направя нещо, което е само ваша привилегия, и да ви помоля да разрешите да се сбогуваме. Жена ми беше сериозно болна и не бих искал да стои по-дълго неподвижна.

Госпожа Суан направи повторно реверанс, а принцесата плъзна към всички ни божествена усмивка — спомен от миналото, от някогашната й прелест, от вечерите в Компиен, която озари ласкаво и сърдечно сърдитото й миг преди това лице, и се отдалечи, следвана от двете дами. Също като преводачи, възпитани деца или болногледачки, те бяха вмъкнали само незначителни забележки и излишни пояснения — равносилни на точки и запетаи — в нашия разговор.

— Не е зле да се разпишете при нея някой от тези дни — посъветва ме госпожа Суан. — У всички тези royalties, както казват англичаните, не е прието да се правят светски визити, но ако запишете името си, тя ще ви приеме.

През тези последни зимни дни се отбивахме сегиз-тогиз преди разходката в някоя от малкото изложби, уреждани тогава от търговците на картини, които се кланяха особено почтително на Суан, колекционер от класа. И в студеното още време отколешното ми желание да отида в Южна Франция и Венеция се събуждаше в тези зали, където пролетта и палещото слънце отдавна бяха дошли, заливаха с лилави отблясъци розовите Алпи и придаваха изумрудена прозрачност на Канале Гранде. Ако не беше слънчево, отивахме на концерт или на театър, а после пиехме чай в някоя чайна. Щом госпожа Суан искаше да ми каже нещо, без хората от съседните маси или келнерите да разберат, тя ми заговаряше на английски, като че ли само ние двамата знаехме този език. А всъщност всичко живо говореше английски, само аз още не бях го изучавал, затова се принудих да й призная този свой пропуск, за да престане да прави забележки за хората, които пиеха чай или го сервираха, тъй като се досещах за оскърбителното им съдържание, без сам да разбера нещо, докато въпросните лица не пропускаха нищо.

Веднъж по повод на един следобеден спектакъл Жилберт страшно ме изненада. Точно в този ден се падаше годишнината от смъртта на дядо й, за която ми бе споменала по-рано. Канехме се да отидем заедно с гувернантката й да чуем откъси от опери и Жилберт се бе облякла за тази цел, но на лицето й пак бе изписано характерното й безразличие, с което искаше да покаже, че е готова да направи каквото и да е, стига то да доставя удоволствие на мен и родителите й. Преди обеда майка й ни извика настрана, за да й каже, че на баща й ще му бъде неприятно, ако отидем на концерт точно в този ден. Според мен това бе съвсем естествено. Жилберт остана все така невъзмутима, но побледня от гняв, който не можа да овладее, и повече не каза ни дума. Когато Суан се върна, жена му го дръпна в другия край на гостната и му прошепна нещо на ухото. Той извика Жилберт, за да поговори насаме с нея в съседната стая. Чувахме възбудените им гласове. Просто невероятно ми се струваше, че Жилберт, така послушна, така нежна и разумна, се противопоставяше на молбата на баща си в такъв ден заради толкова нищожно развлечение. Накрая Суан излезе от стаята и й каза:

— Чу мнението ми, а сега прави каквото искаш.

Лицето на Жилберт бе сгърчено, докато обядвахме, после отидохме в нейната стая. Внезапно, без сянка от колебание и сякаш изобщо не себе двоумила, тя възкликна:

— Два часът! Нали знаете, че концертът започва в два и половина!

И каза на възпитателката си да побърза.

— Но няма ли да бъде неприятно на баща ти?

— Ни най-малко.

— И все пак той се боеше да не би да изглежда нередно, заради годишнината.

— Има ли значение за мен какво щели да помислят другите? Струва ми се смешно да се съобразявам с хората, когато става въпрос за чувства. Човек чувствува за себе си, а не за другите. Госпожицата има малко развлечения и за нея този концерт е празник. Няма да я лиша от него, за да угодя на хората.

И посегна към шапката си.

— Но, Жилберт — казах й аз, като я улових за ръка, — не за да угодите на хората, а на баща си.

— Надявам се, че няма да ми четете морал! — извика ми грубо тя и рязко се отдръпна.

Господин и госпожа Суан не само ме водеха с тях в Зоологическата градина или на концерт, те ми оказваха още по-ценна за мен милост — не ме изключваха от приятелството си с Бергот, което бе първопричината на разочарованието ми от тях, още когато, преди да познавам Жилберт, си мислех, че благодарение на близостта си с този божествен старец тя би била моя най-желана приятелка, ако презрението, което по всяка вероятност й вдъхвах, не ми отнемаше надеждата да ме вземат някога със себе си в градовете, които той обичаше. А ето че един ден Суан ме покани на официален обед. Не знаех кои ще бъдат сътрапезниците. Още с идването ми в антрето се случи нещо, което ме озадачи и смути. Госпожа Суан рядко пропускаше да възприеме модните обичаи, смятани за изтънчени през даден сезон, но скоро изоставяни, защото никога не се задържат (както много години преди това и тя имаше своя hansom cab и на поканите за обед беше напечатано to meet и името на някоя важна особа). В повечето случаи в тези модни обичаи нямаше нищо тайнствено и не беше необходимо да си посветен. Така например — нищожна новост, внесена от Англия през онези години — госпожа Суан бе накарала мъжа си да си поръча визитни картички с „Mr“ пред името си. След първото ми посещение при нея госпожа Суан бе оставила у нас едно такова „картонче“, както тя ги наричаше. Никой никога не ми бе оставял визитна картичка. Бях луд от гордост, вълнение, признателност и като събрах всичките си пари, поръчах великолепна кошничка с камелии и я пратих на госпожа Суан. Молех баща си да остави визитната си картичка при нея, но преди това бързо да гравират едно „Mr“ пред името му. Той не изпълни нито едно от двете ми желания и няколко дни бях отчаян, а после се запитах дали не е прав. Модата с „Mr“ бе може би излишна, но поне бе ясна. Съвсем не бе така с друга една мода, с която се запознах преди този обед, без да разбера смисъла й. Когато се канех да мина от антрето в гостната, домоуправителят ми връчи тесен и дълъг плик, адресиран до мен. Изненадан, му благодарих и се вторачих в плика. Чудех се какво да правя с него, също както чужденец се чуди за какво служат пръчиците, поставени пред поканените на китайска вечеря. Видях, че е запечатан, и се уплаших да не би да проявя нескромност, ако го отворя веднага, затова го пъхнах в джоба си, все едно, че ми е познато предназначението му. Няколко дни преди това госпожа Суан ми бе пратила покана за обед в „тесен кръг“, а имаше шестнайсет души, между които — без ни най-малко да подозирам — и Бергот. Едва „назовала ме“, както казваше тя, пред гостите и веднага след моето име и със същия тон (все едно бяхме двама обикновени гости, еднакво радостни да се запознаят) произнесе името на даровития белокос Поет. Щом чух „Бергот“, подскочих, сякаш някой бе изпразнил револвера си в мен, но инстинктивно се поклоних от приличие. Пред мен, подобно на фокусник, оцелял невредим с редингота си сред барутния дим, из който излита гълъб, се поклони в отговор на моя поклон млад, грубоват мъж, нисък, набит, късоглед, с червен нос, напомнящ раковина, и черна брадичка. Бях смъртно опечален, защото той превърна на пух и прах не само изпълнения с нежна омая старец, от когото не остана и помен, а и красотата на огромното творчество, която можех да вмъкна в изнемощяло свещено тяло като в храм, издигнат специално за нея, но не и в четвъртитото туловище, пълно с кръвоносни съдове, кости, жлези, на ниския мъж с чип нос и черна брадичка, застанал пред мен. Целият онзи Бергот, така бавно и внимателно сътворен от мен, капка по капка като сталактит от прозрачната красота на книгите му, мигновено се оказа съвсем ненужен, щом трябваше да запази извития нагоре нос и да носи черната брадичка, както пет пари не струва решението на задача, чието условие не сме прочели докрай и не сме обърнали внимание на сбора, който трябва да получим. Носът и брадичката бяха такива неотстраними и затрудняващи елементи, че когато се опитвах да изградя отново от глава до пети личността на Бергот, те непрекъснато налагаха, произвеждаха, секретираха специален деен и самодоволен характер, който съвсем не подхождаше, защото нямаше нищо общо с онзи вид ум, наситил книгите, които така добре познавах, ум, пропит от кротка, божествена мъдрост. Изхождайки от произведенията му, никога не бих могъл да стигна до този нос-раковина, но изхождайки от носа му, на който явно не му пукаше, защото яздеше сам, съвсем нехайно, отивах в посока, противоположна на творчеството на Бергот, и щях да стигна до манталитет на припрян инженер от типа на онези, които се считат длъжни, когато ги поздравите, да кажат: „Благодаря, а вие?“, без да изчакат да ги попитате как са, а ако ги уверите, че сте очарован от запознанството с тях, ви отговарят лаконично, въобразявайки си, че това е учтиво, интелигентно и модно, защото не се губи ценно време за празни любезности: „И аз.“ Така е, имената са рисувачи-фантазьори, те ни предлагат толкова неверни скици за хората и страните, че често се стъписваме, когато вместо въображаемия пред нас изникне видимият свят. (Впрочем и той не е истински, защото и сетивата ни не притежават дарбата да предадат по-вярно приликата, отколкото въображението ни, така че приблизителните рисунки на действителността са поне толкова различни от света на видимото, колкото той от своя страна от света на въображаемото.) При Бергот не толкова ми пречеше, че бях чул предварително името му, колкото че познавах вече творчеството му, към което сега бях принуден да прикрепя като към балон мъжа с брадичката, без да съм сигурен дали то ще има сила да се издигне. И все пак изглежда, че той бе написал любимите ми книги, защото, когато госпожа Суан сметна за свой дълг да му каже колко много ми харесва една от тях, той никак не се учуди, че се обръща именно към него, а не към някой друг гост, и не му се стори, че е станало недоразумение, а като изду редингота, който бе облякъл за случая, с тялото си, предвкусващо обеда, насочил вниманието си към други, важни земни неща, той се усмихна при мисълта за произведенията си като на далечен епизод от миналото си, като че ли ставаше дума за костюма на херцог дьо Гиз, който бе сложил на един маскен бал еди-коя си година, и книгите му мигновено паднаха в очите ми, като увлякоха в падението си и стойността на прекрасното, на вселената, на живота. И така се обезцениха, сякаш са били посредствено развлечение на господина с брадичката. Казвах си, че той навярно се е потрудил, за да ги напише, но ако живееше на остров, заобиколен с пасажи от бисерни миди, със същия успех би се отдал и на търговия с перли. Творчеството му не ми се виждаше вече неизбежно свързано с него. И тогава се запитах дали наистина оригиналността е доказателство, че великите писатели са богове, пълновластни, всеки в своето владение, дали във всичко това няма известна доза измама, дали различията между художествените произведения не са резултат на положени усилия, а не израз на основна, съществена отлика между индивидите.

Междувременно седнахме на масата. До чинията си забелязах карамфил с обвита в станиол дръжка. Той не ме затрудни толкова, колкото плика в антрето, който напълно бях забравил. Този обичай — макар нов за мен, — ми се стори по-разбираем, когато видях, че всички мъже взеха карамфила и го забодоха в петлицата на редингота си. И аз последвах примера им, и то съвсем непринудено, като попаднал в църква свободомислещ, който не познава литургията, но става, когато всички стават, и коленичи миг след като другите са коленичили. Нещо друго, не толкова ефимерно, ми допадна по-малко: до чинията ми имаше още една, мъничка, с нещо черновато. Не знаех, че е хайвер. Нямах представа за какво е сложено и реших да не го ям.

Бергот бе седнал недалеч от мен и чувах всяка негова дума. Тогава ми стана ясно впечатлението на господин дьо Норпоа от него. Говорният му апарат беше наистина странен: нищо не изменя толкова материалните качества на гласа, както вложената в него мисъл. Тя влияе на звучността на дифтонгите, на силата на съгласните. А също и дикцията. Дикцията му ми се струваше съвсем различна от начина му на писане, а и това, което казваше — от онова, което пълнеше книгите му. Гласът излиза изпод маска и не е достатъчен, за да ни разкрие веднага лицето, което сме видели в стила. В отделни моменти, когато начинът на изразяване на Бергот можеше да се стори предвзет и неприятен не само на маркиз дьо Норпоа, с известно усилие долових пълно съответствие с онези пасажи от книгите му, където езикът му беше особено поетичен и музикален. В такива моменти той виждаше в онова, което казваше, някаква пластична красота, независима от смисъла на фразата, и тъй като човешката реч е в съотношение с душата, но не я изразява по същия начин както стилът, Бергот сякаш говореше безсмислици, като произнасяше напевно някои думи, а когато се стремеше в подтекста към един-единствен образ, той ги нанизваше без интервал като един и същ звук, уморително еднообразно. Така че когато разговаряше, претенциозната, надута и монотонна дикция бе белег на естетическите му домогвания в устната реч и резултат от същата сила, която създаваше поредицата художествени образи и хармонията в книгите му. Затова толкова трудно забелязах отначало, че онова, което казваше в подобни мигове, оставаше впечатление, че не е от Бергот, именно защото го казваше живият Бергот. Това бе някаква надпревара от точни мисли, неприсъщи на „стила Бергот“, усвоен от много журналисти, и това несходство, по-смътно проявено в разговора — като изображение зад опушено стъкло, — беше друг аспект на нещо, което бях установил: когато чета някоя страница на Бергот, тя няма нищо общо с написаното от кой да е негов посредствен подражател, макар той да украсява прозата си във вестника или книгата с колкото ще образи и мисли „в духа на Бергот“. Тази разлика в стила се дължеше на това, че най-характерното за Бергот бе преди всичко нещо ценно и истинско, дълбоко затаено в какъвто и да е обект, и извлечено от гения на великия писател, като именно това извличане бе целта на нежния Поет, а не да пише като Бергот. Всъщност той пишеше неволно така, защото беше Бергот, и в такъв смисъл всяка нова красота в творчеството му представляваше частица Бергот, скрита в нещо и измъкната оттам от него. И макар всяка от тези красоти да беше сродна с предишните и лесно разпознавана, тя си оставаше своеобразна като откритието, извадило я на бял свят. Нова, следователно различна от така наречения „стил Бергот“, неясен синтез от всичко, което Бергот бе открил и изразил, стил, не даващ възможност на бездарници да предскажат какво би открил Бергот другаде в бъдеще. Така е с всички велики писатели, не можем да предвидим красотата на фразата им, както красотата на жена, която още не познаваме. Красотата е творчество, защото те я влагат във външния обект, за когото — а не за себе си! — мислят, преди да го изобразят. Ако някой съвременен мемоарист пожелае да подражава не много явно на Сен-Симон, би могъл в най-добрия случай да напише първия ред от портрета на Вилар: „Той беше доста висок, мургав мъж… с живо, открито, характерно лице“ но по силата на кой детерминизъм би могъл да намери втория ред, който започва с „и наистина леко налудничаво лице“? Истинското разнообразие е в пълнотата от действителни и неочаквани елементи, в отрупаното със сини цветчета клонче, което, противно на всички очаквания, се източва извън живия плет, който ни се е струвал до немай-къде разцъфтял, докато чисто формалното имитиране на разнообразието (същата мисъл е в сила за всичките особености на стила) е пустота и еднообразие или, с други думи, точно обратното на разнообразието и не може да ни заблуди в произведенията на подражателите, нито да извика представа за разнообразие, освен ако не сме разбрали от майсторите какво ще рече действително разнообразие.

Затова също както дикцията на Бергот навярно би ни очаровала, ако самият той бе обикновен любител, рецитиращ творба на мним Бергот, докато всъщност бе свързана с работещата и действуващата мисъл на Бергот с органични връзки, които ухото не долавяше веднага, така и именно защото Бергот насочваше мисълта си към действителност, която му харесваше, езикът му бе станал по-трезв, прекалено съдържателен и разочароваше слушателите, които очакваха да говори само за „вечния поток на привидностите“ и за „тайнствените трепети на красотата“. И най-сетне способността му да влага винаги в книгите си нещо рядко и ново се изразяваше в разговора с него в стремеж да пристъпи особено тънко към някой въпрос, като пренебрегне познатите му вече аспекти, и оставяше впечатление, че го разглежда откъм най-маловажната му страна, че се заблуждава, че залъгва слушателите си с парадокси и мислите му най-често изглеждаха неясни, защото всеки смята ясни само мислите, които са еднакво неясни като неговите. Впрочем, тъй като за да възприемем нещо ново, трябва непременно преди това да отстраним шаблона, с който сме свикнали и който ни се е струвал самата действителност, иначе всеки нов начин на говорене, както всяка оригинална живопис или музика, ще ни се струва винаги прекалено изтънчен и уморителен. Той се основава на образи, с които не сме свикнали, струва ни се, че събеседникът ни говори само с метафори, а това уморява и оставя впечатление на неискреност. (И остарелите езикови форми някога са изглеждали мъчно разбираеми в художествени образи, когато слушателят не е познавал света, който са отразявали. Само че отдавна вече си въобразяваме, че това е действителният свят и се уповаваме на него.) Затова, когато Бергот казваше за Котар (днес това ни изглежда съвсем просто), че е палячо, опитващ се да запази равновесие, а за Бришо, че полага повече усилия за прическата си, отколкото госпожа Суан, защото бил в плен на двойна грижа: за профила и за репутацията си, и косите му трябвало всеки миг да бъдат така сресани, че да изглежда едновременно лъв и философ, събеседниците му бързо се уморяваха и им се искаше да се опрат на нещо по-конкретно, тоест по-обичайно. Нямаше как, трябваше да свържа неузнаваемите думи на маската пред очите ми с писателя, от когото се възхищавах, но не бих могъл да им намеря място в книгите му, както вмъкваме кубче с част от картинка между другите кубчета: лежаха на друга плоскост, необходимо бе да бъдат транспонирани, както сторих, и един ден, докато повтарях някои фрази, чути от Бергот, открих в тях арматурата на писмената му реч и можах да разпозная и да назова различните елементи на говора му, който преди бях намерил така различен от стила му.

Ако се спрем на нещо по-маловажно, специалният му начин да произнася отчетливо и натъртено някои думи, някои прилагателни, които често повтаряше и винаги изричаше предвзето, като един вид подчертаваше всичките и едва ли не изпяваше последната (например думата „изражение“, която употребяваше винаги вместо лице, като прибавяше безброй „з“, „р“, „ж“, които сякаш избликваха от разтворената му в подобни мигове длан), съответствуваше точно на почетното място, отредено в прозата му на любимите му думи, за да не бъдат засенчени: той оставяше един вид „поле“ пред тях и така ги съгласуваше с общия количествен състав на изречението, че за да не наруши ритъма, читателят да бъде принуден да се съобрази с пълната им „големина“. И все пак, когато Бергот говореше, се губеше осветлението, което често изменя в книгите му — както и в произведенията на някои други писатели — външния вид на думите в изречението. То вероятно извира много от дълбоко и лъчите му не стигат чак до думите ни, когато разговаряме: разкрили се за другите, ние се затваряме донякъде за себе си. В това отношение книгите на Бергот бяха по-богати на интонации и ударения, отколкото говорът му. Те са независими от красотата на стила, авторът едва ли ги долавя, защото са неделими от най-съкровената му същност. Тези ударения ритмуваха често най-маловажни по смисъл думи в книгите му, когато той биваше съвсем непринуден. Не са отбелязани в текста, не са указани с нищо и въпреки това сами възникват в изречението, не можем да го прочетем иначе, защото са нещо съвсем ефемерно и все пак дълбоко присъщо на писателя, свидетелство за неговата природа, свидетелство, което ще ни разкрие, че независимо от всички грубости е бил нежен и независимо от цялата си чувствителност — сантиментален.

Някои бегло доловими особености в изговора на Бергот не бяха характерни само лично за него и когато по-късно се запознах с братята и сестрите му, ги открих по-ясно изявени у тях. Те произнасяха някак рязко и дрезгаво последните думи, споделяйки весела случка, а гласът им спадаше и замираше, разказвайки нещо тъжно. Суан познаваше Майстора още като дете и ми разказа, че тогава и у него, както у братята и сестрите му, се чували тези така да се каже наследствени модулации — ту крясъци на бурна радост, ту морен печален шепот — и в стаята, където играели, той по-добре от всички водел своята партия в техния кога оглушителен, кога тъжно притихващ семеен концерт. Колкото и своеобразни да са звуците, издавани от човешките същества, те изчезват преди самите тях. Но това не важи за изговорните особености на семейство Бергот. Трудно е наистина да разберем дори когато слушаме „Майстерзингер“ как композиторът е съумял да създаде музика, наподобяваща чуруликането на птиците, а ето че Бергот бе успял да транспонира и да увековечи в прозата си точно това провличане на думите, които се повтарят в радостни викове или се сцеждат в тъжни въздишки. В края на някои свои изречения той струпва едно след друго съзвучия, напомнящи финалните акорди на оперна увертюра, която сякаш няма край и все повтаря последната каденца, докато диригентът не остави палката. По-късно открих, че те са музикален еквивалент на фонетичните тръби на семейство Бергот. Само че самият писател, от момента, когато ги бе пренесъл в произведенията си, бе престанал да ги използва в говора си. Още щом бе започнал да пише и особено по-късно, когато се запознах с него, гласът му завинаги се беше разоркестрирал.

Младите Бергот, бъдещият писател и неговите братя и сестри, естествено далеч не превъзхождаха други по-изтънчени и по-остроумни младежи, които ги намираха доста шумни, склонни към простащини, дразнещи с шегите си, характерни за „стила“ на семейството им — смесица от предвзетост и глупост. Но за гения, даже за големия талант са необходими не толкова по-висш интелект и по-изтънчено държане, а способност да преобразят тези качества, да ги пренесат на друга плоскост. За да загреем течност с електрическа лампа, не ни е нужна възможно най-силна лампа, а такава, чийто ток да престане да осветява, да се трансформира и вместо светлина да даде топлина. За да се разхождаме по въздуха, не е нужно да разполагаме с най-мощен автомобил, но с такъв, който да не продължава да се носи по земята, а да измени перпендикулярно посоката, която е следвал, и да превърне хоризонталната си скорост във вертикална. Така и хората, създаващи гениални творби, не живеят непременно в най-изтънчена среда, не са най-блестящи събеседници и не притежават най-широка култура, но имат способността внезапно да престанат да живеят за самите себе си, да превърнат собствената си личност в огледало, така че животът им, колкото и посредствен в светско отношение, а и даже в интелектуално, да се отрази в него, защото геният се корени в способността да отразява, а не в самите качества на отразения обект. В деня, когато младият Бергот е успял да покаже на читателите безвкусната гостна, в която бе прекарал детството си и не особено забавните разговори с братята си, той се е издигнал по-високо от най-изтънчените и най-духовитите им семейни приятели: те биха могли да се върнат в домовете си в красивите си Ролс-Ройс и да говорят с презрение за простащината на Бергот. Само че със скромния си летателен уред, който най-сетне бе успял „да се откъсне“ от земята, той витаеше високо над тях.

Други особености на изговора му го сближаваха не вече с членовете на семейството му, а с някои писатели, негови съвременници. По-младите от него започваха да го отричат и твърдяха, че нямали никаква интелектуална близост с него, а я издаваха неволно, като използваха същите наречия, предлози, които той непрекъснато повтаряше, като построяваха изреченията си по същия начин и говореха също така бавно и приглушено, в противовес на лесното красноречие на предишното поколение. Може би тези млади хора — ще се срещнем с някои от тях — не познаваха лично Бергот, но заразени от неговия начин на мислене, те бяха възприели изменението на синтаксиса и ритъма, неизбежно свързани с оригиналното мислене. Впрочем тази връзка се нуждае от обяснение. Може би Бергот беше съвсем оригинален в начина си на писане, но той бе заимствувал начина си на говорене от един свой стар другар, великолепен събеседник, под чието обаяние бе изпаднал и на когото неволно подражаваше в разговор, макар той да не бе така надарен като него самия и да не бе написал нито една книга, по-добра от неговите. Така че ако имаме предвид само своеобразието на живото слово, бихме таксували Бергот като ученик, второразреден писател, а всъщност, макар и да се бе поддал на влиянието на приятеля си в устните си изказвания, като писател Бергот бе оригинален, наистина творческа личност. Естествено, за да се разграничи от предишното поколение, прекалено влюбено в абстрактните разсъждения и пищните клишета, когато Бергот искаше да похвали някоя книга, той винаги изтъкваше и цитираше образно предадена сцена или картина, лишени от рационален смисъл.

— Ах, да, това е добре, там има едно момиче с оранжев шал, да, да, добре е.

Или:

— О, да, там е пасажът за оня полк, който прекосява града, ах, да, много хубаво е!

Бергот не беше съвсем съвременен по отношение на стила (и между другото си оставаше чисто френски писател, ненавиждаше Толстой, Джордж Елиът, Ибсен и Достоевски), защото когато харесваше нечий стил, винаги го определяше като „нежен“.

— Безспорно предпочитам Шатобриан в „Атала“, а не в „Рансе“, там е по-нежен.

Той произнасяше за щяло и нещяло тази дума, както лекарят би казал на болен, оплакващ се, че стомахът му не понасял млякото: „Но то най-малко дразни!“

Вярно е, че в стила му се чувствуваше хармония, каквато древните много са ценели у някои свои оратори. За нас тя е чужда, защото сме свикнали с модерните езици, в които не търсим подобни ефекти.

Когато се възхищаваха пред него от някои негови страници, той отговаряше със стеснителна усмивка:

— Струва ми се доста правдиво, доста точно, може да бъде полезно.

Но той казваше това просто от скромност, както жена, на която казват, че роклята или дъщеря й е очарователна, ще отговори:

— Удобна е.

Или:

— Има добър характер.

Но творческият усет на Бергот беше много тънък, той не можеше да не знае, че единственото мерило дали е създал нещо полезно и правдиво, е радостта, която творбата му е доставила най-напред на него самия, а после и на другите. Само че много години по-късно, когато се изчерпа, напишеше ли нещо, от което не беше доволен, вместо да го унищожи, както би било редно, той си повтаряше — този път на себе си, за да оправдае желанието си да го публикува: „Все пак е доста точно, не е безполезно за отечеството ми.“ Така че накрая той шепнеше тайно в сърцето си същите думи, продиктувани някога от лъжлива скромност пред почитателите, а сега — от наранена гордост. И същите думи, с които ненужно се извиняваше за стойността на първите си произведения, се превърнаха за него в безполезно утешение за посредствеността на последните.

Строгият му вкус, стремежът му да пише винаги неща, за които да може да каже: „Това е нежно“, качества, заради които дълги години минаваше за безплоден, предвзет, творец, доизкусуряващ маловажни подробности, бяха, напротив, тайната на неговата сила, защото навикът прави не само човека, но и стила на писателя, и авторът, който няколко пъти се е задоволил да достигне известно очарование при изразяване на мисълта си, завинаги слага граници на таланта си, както, поддавайки се на наслаждението, леността, страха от страданието, ние сами очертаваме схемата на пороците и границите на добродетелите си, които вече не можем да ретушираме.

Ако въпреки толкова общи черти, които открих впоследствие между писателя и човека, в първия миг у госпожа Суан не повярвах, че пред мен стои Бергот, че именно това е авторът на толкова божествени книги, може би все пак бях донякъде прав, защото самият той (в истинския смисъл на думата) също не „вярваше“ в това. Не го вярваше, щом така ухажваше светски хора — без при това да бъде сноб, — които далеч надвишаваше. Разбира се, признанието на читателите му бе доказало вече, че има талант, в сравнение с който обществено положение и официални постове не струват нищо. Казали му бяха, че има талант, но той не вярваше в него, щом продължаваше да се държи притворно почтително с посредствени писатели, за да бъде избран скоро за академик, макар Академията или предградието Сен-Жермен да са толкова чужди на Вечния дух, частица от който бе вложена в книгите на Бергот, колкото на принципа за причинността или на представата за бога. Той знаеше и това, както клептоманът ненужно знае, че е престъпно да се краде. И мъжът с брадичката и раковинообразния нос хитруваше като джентълмен, крадец на вилици, за да се приближи до бленуваното кресло на академик, до еди-коя си херцогиня, която може да му осигури няколко гласа в изборите, ала да се приближи, без някой, за когото е грозно да се преследва подобна цел, да забележи ходовете му. Това му се удаваше наполовина. Той говореше ту като истинския, ту като себичния, честолюбив Бергот, който мислеше само как да се добере до еди-кой си влиятелен, знатен или богат човек, за да си придаде стойност — той, който в книгите си, когато е действително верен на себе си, недвусмислено е показал очарованието на бедността, чисто като изворна вода.

Колкото до другите му пороци, за които бе намекнал маркиз дьо Норпоа, едва ли не кръвосмесителните му любовни връзки, утежнени от материална заинтересованост — ако те крещящо противоречаха на тенденцията, вложена в последните му романи, изпълнени с толкова добросъвестна и болезнена загриженост за добродетелта, отравяща и най-дребните радости на героите му и вдъхваща дори на читателя такава тревога, че и най-приятното съществуване изглежда трудно поносимо, тези пороци, дори и справедливо приписвани на Бергот, — не доказваха, че творбите му са лицемерни, а чувствителността му — само поза. Също както в патологията някои привидно сходни състояния се дължат на премного голямо или недостатъчно голямо напрежение, отделяне на секреции, и прочие, така някои пороци може да се дължат на свръхчувствителност или на липса на чувствителност. Навярно само в действително порочните съществования може да се постави най-тревожно нравственият проблем. А творецът решава този проблем не изхождайки от личния си живот, а от онова, което е негов истински живот, и дава обобщено художествено решение. Както забележителните църковни отци, макар добри по природа, са познали греховете на всички хора и чрез тях са се издигнали до светост, често и големите творци, макар лоши по природа, използуват пороците си, за да се издигнат дотам, че да изградят нравствен кодекс за всички. Именно пороците (или само слабостите и смешните страни) на средата, в която са живели, непоследователните приказки, лекомисленият и скандален живот на дъщеря им, измяната на жена им или собствените грешки порицават най-често писателите, без да променят начина си на живот и лошия тон в дома си. Но това противоречие правеше някога по-малко впечатление, отколкото по времето на Бергот, от една страна, защото колкото по-развратно ставаше обществото, толкова по-чиста ставаше представата за моралност, и от друга страна, читателите бяха по-добре осведомени, отколкото дотогава за частния живот на писателите. Понякога вечер в театъра се случваше зрителите да сочат с пръст писателя, от когото толкова се възхищавах в Комбре, седнал в една ложа, и обкръжението му в нея ми се струваше необикновено комичен или трагичен коментар, безсрамно опровержение на тезата, която прокарваше в последното си произведение. Онова, което чувах от едни или други, не можеше да ме осветли относно добросърдечието или коравосърдечието на Бергот. Някой негов близък ми привеждаше доказателство за жестокостта му, а някой непознат ми разказваше за проява (трогателна, защото явно Бергот не е възнамерявал да й даде гласност) на искрена чувствителност. Бе постъпил жестоко с жена си. Но в една селска странноприемница, където се отбил да пренощува, цялата нощ бдял над една нещастница, която се опитала да се удави, а когато трябвало да си замине, оставил много пари на съдържателя, за да не изгони клетницата и да се погрижи за нея. Вероятно колкото повече у Бергот се е развивал големият писател за сметка на мъжа с брадичката, толкова повече личното му съществуване е потъвало в потока на всички измислени от него съществования и вече не се е чувствувал обвързан с някои действителни задължения, изместени за него от задължението да измисля все нови и нови съществования. Но същевременно, пресъздавайки мислено чувствата на другите хора, сякаш са негови, когато му се е случвало да срещне било мимоходом, някой нещастник, той е заставал не на собствената си гледна точка, а се е поставял на мястото на страдащия и от тази позиция сигурно се е ужасявал от думите на хората, които продължават да мислят за дребните си интереси пред чуждата болка. Затова той е будел около себе си и справедливо възмущение, и незаличима признателност.

Той беше преди всичко човек, влюбен истински само в някои образи (като миниатюра в дъното на ковчеже), както и в тяхното създаване и обрисуване с думи. Ако му изпратехте някоя дреболия, стига тя да му послужеше за повод да вплете няколко такива образа, той щедро изразяваше признателността си, докато изобщо не благодареше за много скъп подарък. А ако се наложеше да се защити пред съда, неволно би подбрал думите си не с оглед въздействието им върху съдията, а заради тяхната образност, при все че съдията сигурно няма да я долови.

Първия път, когато срещнах Бергот у родителите на Жилберт, аз му разказах, че наскоро бях чул Берма във „Федра“. Той ми каза, че в сцената, когато тя стои с вдигната на височина на рамото ръка — една от сцените, на които най-силно й ръкопляскаха, — тя била съумяла да въплъти с благородното си изкуство шедьоври, които може би никога не е виждала, една Хесперида от Олимпийския метоп или дивните девици от старинния Ерехтейон.

— Тя е имала може би прозрение, но все пак допускам, че посещава музеите. Би било интересно да се „проследи“. (Проследявам бе една от любимите думи на Бергот и някои младежи я бяха заели от него, без изобщо да са го виждали, и говореха като него сякаш по силата на внушение от разстояние.)

— Кариатидите ли имате предвид? — попита Суан.

— Не, не — отвърна Бергот, — освен в сцената, когато признава страстта си на Енона и махва с ръка подобно на Хегесо от надгробната плоча на Керамика, тя възкресява по-древно изкуство — говорех за Корите на древния Ерехтейон и не отричам, че това е възможно най-далеч от изкуството на Расин, но във „Федра“ има какво ли не… още едно нещо в повече… О! Колко хубава е наистина дребничката Федра от VI век с вертикално вдигната ръка, с къдрицата, наподобяваща мрамор, да, много силна сцена, как е успяла да намери всичко това! В този неин жест има много повече античност, отколкото в много излезли тази година книги, които наричаме „антични“.

Тъй като в една книга на Бергот се намираше знаменитото обръщение към тези архаични статуи, думите, които той току-що каза, ми бяха съвършено ясни и представляваха ново основание за интерес към играта на Берма. Опитах се да я извикам в паметта си такава, каквато беше в тази сцена, проснала напред ръка на височина на рамото си. И си казах: „Ето Хесперида от Олимпия. Ето сестрата на една от прекрасните молителки от Акропола. Ето какво значи благородно изкуство.“ Но Бергот трябваше да изкаже пред мен тези мисли преди спектакъла, за да можеха да разкрасят в очите ми жеста на Берма. Докато позата на актрисата беше действително пред погледа ми, в мига, когато гледката притежаваше още пълнотата на живота, може би щях да се опитам да извлека от нея представата за архаична скулптура. Ала аз пазех само спомена за Берма в тази сцена и той не се поддаваше вече на изменение, изтънял като образ, лишен от дълбоките подпочвени пластове на настоящето, които можеш да дълбаеш, за да измъкнеш нещо ново, образ, на който не можем да наложим ретроспективно тълкуване, не поддаващо се на проверка и обективна преценка.

За да вземе участие в разговора, госпожа Суан попита Жилберт дали се е сетила да ми даде брошурата на Бергот за „Федра“.

— Дъщеря ми е толкова разсеяна! — добави тя.

Бергот се усмихна скромно и възрази, че написаното не било никак интересно.

— Как не! Очарователна е вашата студия, вашият tract^[17] — възкликна госпожа Суан като гостоприемна домакиня и защото й се искаше не само да похвали Бергот, но и да изрази предпочитание към някои негови творби, да ръководи един вид вкуса му. Всъщност тя наистина го вдъхновяваше, но не точно така, както си въобразяваше. Безспорно между изяществото на салона на госпожа Суан и цяла една страна от творчеството на Бергот съществуваха такива съответствия, че за днешните старци едното би могло да служи за коментар на другото.

Споделих непринудено собствените си впечатления от „Федра“. Често Бергот не ги намираше правилни, но не ме прекъсваше. Казах му, че ми е харесало зеленото осветление, когато Федра вдига ръка.

— Така ли? Ще зарадвате декоратора, той е голям художник. Ще му кажа, защото той много се гордее с това свое хрумване. На мен лично не ми допада особено, всичко тъне в морскозелено, а дребничката Федра прилича много на коралово клонче върху морското дъно. Ще ми възразите, че това подчертава космическия смисъл на драмата. Да, това е така. И все пак би подхождало повече за пиеса, чието действие става в царството на Нептун. Вярно, че и тук се говори за отмъщението на Нептун. Боже мой, съвсем не държа да се съобразяваме все с Пор-Роайал, но, тъй или иначе, Расин не изобразява любовта на морските таралежчета. Но няма що, приятелят ми е пожелал така и ефектът е много силен и доста приятен. Ето на вас ви е харесало, разбрали сте го. Всъщност и двамата сме на едно мнение по този въпрос, това, което е направил, е малко налудничаво, нали, но в края на краищата остроумно измислено?

И в случаите, когато Бергот съвсем не беше съгласен с мен, това не убиваше желанието ми да говоря с него, нито възможността да кажа мнението си, както с господин дьо Норпоа. Не че доводите на Бергот бяха по-неоснователни от неговите, напротив. Силната мисъл предава част от силата си на опонента. Тъй като е съпричастна с общите духовни ценности, тя се вмъква и прилепва в съзнанието на оборващия я към други съседни мисли, посредством които той я допълва, уточнява и извлича известна полза. Така че крайният извод се явява до известна степен дело на двамата спорещи. Противникът не намира какво да отговори само на идеи, които не са истински идеи, които висят във въздуха без опорна точка и нямат никакво сродно разклонение в собствения му ум. Доводите на господин дьо Норпоа (в областта на изкуството) оставаха без отклик, защото бяха нереални.

Тъй като Бергот не отхвърли възраженията ми, аз му признах, че маркиз дьо Норпоа се е отнесъл с презрение към тях.

— Ами че той е стар хахо! — възкликна Бергот. — Клъвнал ви е, защото все си мисли, че има пред себе си сульовци и пульовци!

— Нима познавате Норпоа? — обади се Суан.

— О, той е досаден като лошото време! — прекъсна го жена му, която имаше пълно доверие в преценките на Бергот, а и навярно се опасяваше да не би господин дьо Норпоа да е злословил по неин адрес. — Опитах се да поговоря с него след вечерята, но дали от годините, дали защото бе преял, никакъв го нямаше. Изглежда, че има нужда от допинг.

— Да, нали? — подкрепи я Бергот. — Доста често му се налага да си затвори устата, за да не изчерпи до края на вечерта запаса си от глупости, с които е колосан нагръдникът му и е подплатена бялата му жилетка.

— Намирам, че и Бергот, и жена ми са доста строги — каза Суан, който в дома си взимаше ролята на трезвомислещ човек. — Съгласен съм, че Норпоа не е кой знае колко интересен, но погледнат от друга гледна точка (Суан обичаше да колекционира куриози от живота), той е доста интересен като „любовник“. Като легационен секретар в Рим — добави той, след като се увери, че Жилберт не може да чуе, — имаше метреса в Париж, в която бе безумно влюбен и изнамираше начин да пътува по два пъти седмично, за да я види за два часа. Впрочем тя беше много умна, а и очарователна тогава. Сега е богата вдовица. Междувременно имаше и много други. Аз бих полудял, ако любимата ми жена трябва да живее в Париж, а аз да работя в Рим. Нервните мъже би трябвало винаги да се влюбват в жени „от втора ръка“, както казва простолюдието, напълно зависими от тях поради парични съображения.

Ала в този миг Суан осъзна, че аз можех да приложа тази негова максима към отношенията му с Одет. И тъй като у всички, дори у издигнатите хора, тъкмо когато като че ли витаят ведно с вас над действителността, самолюбието си остава дребнаво, Суан внезапно го доядя на мен. Но аз отгатнах това само по неспокойния му поглед. Иначе той не каза нищо. Няма защо да се чудим. Според една недостоверна между другото версия — но нима не срещаме всекидневно подобни случаи в Париж, — когато Расин намекнал пред Луи XIV за Скарон, най-могъщият в света крал не казал нищо същата вечер на поета, но на другия ден той изпаднал в немилост.

Обаче всяка теория изисква да бъде изложена изцяло, затова, като преодоля раздразнението си и избърса стъклото на монокъла си, Суан допълни мисълта си със следните думи, придобили по-късно пророчески смисъл за мен, който тогава не долових:

— Ала такава любов влече една опасност: подчинението на жената уталожва временно ревността на мъжа, но постоянно увеличава изискванията й. Мъжът стига дотам, че подлага метресата си на режима на затворниците, в чиито килии денем и нощем свети, за да бъдат по-добре охранявани. И накрая се свършва с драма.

Аз пак казах нещо за господин дьо Норпоа.

— Не му вярвайте, той обича да злослови — каза госпожа Суан, като натърти на последната дума и на мен ми стана съвсем ясно, че господин дьо Норпоа бе злословил по неин адрес, още повече, че Суан я изгледа укорително, сякаш за да й попречи да каже още нещо.

През това време Жилберт, макар два пъти да й бяха напомнили да се приготви за излизане, слушаше разговора ни, седнала между майка си и баща си, на чието рамо се бе гальовно облегнала. На пръв поглед нямаше нищо по-противоположно от тъмнокосата госпожа Суан и това червенокосо момиче със златиста кожа. Но само след миг у Жилберт се разпознаваха черти на майка й — например носът, изваян рязко и безпогрешно от невидимия скулптор, дълбаещ с длетото си не само за едно поколение, както и изражението и жестовете й. За да си послужим със сравнение, взето от друго изкуство, Жилберт изглеждаше като един не много сполучлив портрет на госпожа Суан: художникът — хрумване на колорист — я бе накарал да му позира полудегизирана, сякаш се готви да отиде на костюмирана вечеря като венецианка. Понеже освен светлата перука бе скрит всеки мургав атом от плътта й, тя изглеждаше по-гола без тъмния си воал, покрита само от лъчите на стайното слънце, а гримът не бе положен само върху кожата й, а беше като че ли попил в плътта й. Жилберт изобразяваше сякаш баснословно животно или бе в митологична дегизировка. Дъщерята дължеше светлата си кожа на баща си, като че ли при създаването на Жилберт природата е била изправена пред задачата да преправи леко госпожа Суан, а е разполагала само с кожата на Суан. И природата я бе използувала съвършено като опитен мебелист, който държи да си личи строежът и чеповете на дървото. Върху лицето на Жилберт, встрани от съвършено възпроизведения нос на госпожа Суан, кожата се бе издула леко, за да запази непокътнати двете бенки на Суан. Така се бе получил нов вариант на госпожа Суан, израснал до нея подобно на бял люляк до лилавия. И все пак не бива да си представяме разграничителната линия между тези две прилики съвсем отчетлива. Понякога, когато Жилберт се смееше, на лицето й — майчиното — се появяваше овалът на бащината й буза, като че ли нарочно поставени едно до друго, за да се види какво ще излезе от тази смесица. Овалът напомняше оформяне на зародиш: удължаваше, закръгляше се и след миг изчезваше. В очите на Жилберт пробягваше прямият добросърдечен поглед на Суан. Тя ме бе погледнала така, когато ми бе подарила ахатовото топче и ми бе казала: „Запазете го за спомен от приятелството ни.“ Но ако я запитаха какво бе правила, в същите очи тутакси се прокрадваше смущение, неувереност, притворство, печал, точно както някога гледаше Одет, когато Суан я питаше къде е била, а тя му сервираше някоя от лъжите си, които отчайваха някога влюбения мъж, а сега го караха да промени мигновено разговора като нелюбопитен и благоразумен съпруг. Колко често на Шанз-Елизе бивах обзет от тревога, когато Жилберт ме погледнеше така! Повечето пъти напразно. Защото у нея този поглед беше чисто физическа прилика с майка й и той поне не криеше нищо друго. Това присвиване на зениците, характерно за Жилберт, когато просто бе ходила на училище или трябваше да се прибере, защото имаше урок, бе предизвикано някога у майка й от страх да не би да се узнае, че през деня е приела някой свой любовник или че бърза да отиде на среща. Така двете натури — на Суан и на жена му — се колебаеха, отстъпваха и се застъпваха една друга в тялото на тази Мелюзина.

Кой не знае, че всяко дете прилича на баща си и на майка си. Като при това наследените качества и недостатъци се разпределят така необяснимо, че от две добродетели, привидно неразделни у единия родител, виждаме само едната у детето, свързана отгоре на всичко с недостатък на другия родител, който ни се е струвал несъвместим с нея. Нещо повече: въплътяването на някое нравствено достойнство в несъвместим с него физически недостатък се явява често закон при синовна прилика. От две сестри едната е наследила гордата осанка на бащата и дребнавия характер на майката; другата, цял бащичко по ума си, го разкрива на хората под външния вид на майка си. Големият нос, отпуснатият корем и дори гласът на майката са послужили за външна обвивка на дарования, познати ни по-рано под величествена външност. Така че за всяка от двете сестри с еднакво основание може да се каже, че прилича повече на баща си или на майка си. Жилберт бе единствено дете, но съществуваха две Жилберти. Двете натури, бащината и майчината, не само се сливаха в нея, те си я оспорваха. Само че това определение не е точно и би дало повод да допуснем, че една трета Жилберт страда, раздирана от другите две. Всъщност тя бе последователно ту едната, ту другата Жилберт и във всеки отделен момент само едната от двете, неспособна, когато беше по-лоша, да страда от това, като по-добрата — понеже я нямаше в момента, не можеше да си даде сметка за това нравствено падение. И по-лошата можеше на воля да се наслаждава на съмнителни развлечения. Заговореше ли другата със сърцето на баща си, тя проявяваше широта във възгледите си и пораждаше желание у вас да започнете някакво благородно, красиво начинание; споделяхте намерението си с нея, но точно когато трябваше да вземе решение, сърцето на майка й изместваше бащиното и именно то ви отговаряше. И вие бивахте обзет от разочарование и раздразнение, безкрайно озадачен, както, ако пред вас застане друг човек, от някое нейно дребнаво разсъждение, подмолно хихикане, доставящо удоволствие на Жилберт, защото изхождаха от момичето, което тя беше в този миг. Двете Жилберти бяха толкова различни една от друга, че вие се питахте какво сте й направили, за да бъде така променена. Тази Жилберт не само не идва, след като сама ви е предложила да се видите, не само не се извинява, но независимо какво я е накарало да промени решението си, се държи после така, че ако не е лошото й настроение, прикриващо чувството за вина и желанието да избегне обясненията, бихте могли да си въобразите, че сте жертва на невероятна прилика и не тя ви е помолила така мило да се видите.

— Хайде, ще ни накараш да те чакаме — подкани я майка й.

— Толкова ми е добре до моето татенце! Нека постоя още малко — отвърна Жилберт и гушна глава до рамото на баща си, който нежно прокара пръсти през светлите й коси.

Суан спадаше към мъжете, живели дълго с илюзиите на любовта и разбрали, че осигурявайки охолно съществуване на много жени, са допринесли за щастието им, но не са успели да им внушат никаква признателност, никаква нежност към тях самите. Но затова пък си въобразяват, че чувствуват у детето си привързаност, въплътена и в самото им име, чрез което дори след смъртта си ще живеят. Когато вече Шарл Суан няма да го има, все още ще има госпожица Суан или госпожа X, по баща Суан, която ще продължава да обича мъртвия си баща. Може би ще го обича дори прекалено силно — така навярно мислеше Суан, защото отговори на дъщеря си: „Добра дъщеря си ти!“, с глас, разнежен от тревога за участта на същество, обичащо ни горещо, на което е съдено да ни надживее.

За да прикрие вълнението си, той се присъедини към разговора ни за Берма. Обърна ми внимание, но някак нехайно, отегчено, сякаш държеше да покаже, че всичко това не го засяга, колко проницателно, колко изненадващо правдиво актрисата бе казала на Енона: „Ти си знаела!“ Беше прав — поне тази интонация съвсем ясно бях доловил и тя трябваше да задоволи стремежа ми да намеря неоспорими основания за възхищение от Берма. Но именно защото беше съвсем разбираема, така изкусна, преднамерена, недвусмислена, сякаш съществуваше сама за себе си и всяка умна актриса би могла да я усвои. Чудесно хрумване. Но когото и да осени, той би могъл да я постигне. Заслугата на Берма бе, че именно тя я бе намерила, ала подходяща ли е думата „намирам“, когато се отнася за нещо, което би било същото дори ако го заемете от някого, нещо, което не е по същество ваше, щом и друг може да го възпроизведе след вас?

— Боже мой, та вашето присъствие повдигна нивото на разговора ни! — сякаш извинявайки се пред Бергом ми каза Суан, който бе свикнал в средата на Германт да приема прочутите хора на изкуството само като добри приятели, предлагайки им любимите им ястия и забавления, а извън града — предпочитания спорт. — Ами че ние, струва ми се, говорим за изкуство! — прибави той.

— И няма нищо лошо, много ми е приятно — обади се госпожа Суан и ме погледна признателно, не само от добро чувство към мен, а и защото не беше изгубила някогашните си амбиции за по-интелектуален разговор.

После Бергот заговори с други, главно с Жилберт. Бях споделил с него чувствата си с учудваща за мен самия свобода, защото от години бях свикнал (през дългите часове на усамотение и четене, когато го смятах за най-добрата част от себе си) да бъда искрен, прям и доверчив към него, той не ме притесняваше така, както някой, с когото бих разговарял за пръв път. Но точно затова много се безпокоях какво впечатление съм му направил — та нали открай време, още когато започнах да чета книгите му в градината ни в Комбре, се боях, че ще презре начина ми на мислене. Редно би било обаче да си кажа, че щом съвсем искрено, следвайки собствения си критерий, толкова се бях увлякъл по творчеството на Бергот и в същото време бях изпитал разочарование в театъра, без точно да осъзная защо, тези две инстинктивни реакции навярно не бяха съвсем чужди една на друга и сигурно се подчиняваха на едни и същи закони. Че духът на Бергот, който така харесвах в книгите му, не е съвсем далечен и враждебен на разочарованието ми и на неспособността ми да го обясня. Защото мисловната ни дейност навярно е единна, а може би дори съществува само един ум, а всички ние сме съпритежатели, един ум, към който всеки от нас от дълбините на тялото си насочва погледа си, както в театъра всеки има свое място, а сцената е една. Може би мислите, в които обичах да се вдълбочавам, не бяха същите, на които се спираше Бергот в книгите си. Но ако и той, и аз имаме на разположение един и същ ум, когато ме слуша, той би трябвало да си ги спомни, да ги обикне, да им се усмихне, защото въпреки опасенията ми за духовния му взор сигурно бе достъпен и друг, абсолютно различен дял умствена дейност освен отрязъка, влязъл в книгите му, по който съдех за целия му мисловен мир. Също както свещениците с най-широк нравствен опит най-лесно опрощават грехове, които те самите не вършат, така и геният с най-широкия си мисловен опит може най-добре да разбере схващания, съвсем противоположни на онези, които е вложил в произведенията си. Трябваше да си кажа всичко това, в което между другото няма нищо приятно, защото благосклонността на издигнатите умове е за сметка на неразбирателството и враждебността на посредствените. Доброжелателността на един голям писател, която в крайна сметка можем да намерим и в книгите му, ни носи по-малко щастие, отколкото ни терзае враждебността на жена, която сме избрали не заради ума й и сме безсилни да разлюбим. Трябваше да си каже всичко това, но не си го казвах, бях убеден, че Бергот ме е сметнал за глупак, а ето че Жилберт ми прошепна:

— Не мога да си намеря място от радост, вие спечелихте моя голям приятел. Той каза на мама, че сте рядко умен.

— Къде ще отидем? — я попитах аз.

— О, където и да е, нали знаете, за мен дали ще отидем тук или там…

Но след случилото се в деня на годишнината от смъртта на дядо й, започнах да се питам дали характерът на Жилберт не е по-различен, отколкото предполагах, дали безразличието й относно заниманията ни, благоразумието й, спокойствието й, постоянното кротко подчинение не крият, напротив, пламенни желания, които сдържа от честолюбие и ги издава само с внезапно упорство, когато случайно нещо им се противопостави.

Тъй като Бергот живееше в същия квартал, в който и родителите ми, тръгнахме си заедно. В колата той заговори за здравето ми.

— Общите ни приятели ми казаха, че боледувате. Много ви жаля и все пак не прекалено, защото виждам, че имате интелектуални радости, а те вероятно струват повече за вас, както и за всички, които ги познават.

Уви! Чувствувах, че това, което казва, далеч не важи за мен, че всеки размисъл, колкото и възвишен, ме оставя хладен, че се чувствувам щастлив и доволен само когато просто се лутам без цел; чувствувах, че се стремя към чисто материални неща в живота и с голяма лекота бих се отказал от умствена дейност. Понеже не можех да различа измежду приятните за мен изживявания тези, които произтичаха от по-дълбоки и по-постоянни източници, си помислих, докато му отговарях, че бих желал да живея в близост с херцогиня дьо Германт и често да усещам, както на контролния пункт за пътно право, прохладата, напомняща ми Комбре. Не посмях да му доверя този идеал, в който нямаше никакво място за интелектуални наслади.

— Не, господине, интелектуалните удоволствия имат малко значение за мен, не бих казал, че се стремя към тях, а и не зная дали изобщо съм ги изпитал.

— Така ли си мислите? — отвърна Бергот. — Не може да бъде! Слушайте, все пак вие сигурно предпочитате именно тях, така поне си ви представям, струва ми се, че е така.

Той не успя да ме убеди, но все пак се почувствувах по-окрилен, с по-широки възможности пред себе си. След разговора ми с господин дьо Норпоа часовете на мечтателност, възторженост и увереност в силите ми бяха започнали да ми се струват чисто субективни, измамни състояния. А според Бергот, комуто като че ли моят случай бе добре познат, излизаше, че, напротив, не трябва да се поддавам на съмнение и недоволство от самия себе си. И главно мнението му за господин дьо Норпоа до голяма степен обезсилваше присъдата на маркиза, която бях сметнал едва ли не неотменима.

— Прилагате ли правилно лечение? — попита ме Бергот. — Кой се грижи за здравето ви?

Казах му, че съм се консултирал и навярно пак ще се консултирам с Котар.

— Но той съвсем не е това, което ви е нужно! — възкликна Бергот. — Не го познавам като лекар, но съм го срещал у госпожа Суан. Кръгъл глупак! Дори ако приемем, че това не пречи да е добър лекар — макар да ми се струва невероятно, — сигурно пречи, за да лекува успешно хора на изкуството или просто интелигентни хора. Пациенти като вас се нуждаят от подходящ лекар, а също и от по-специален режим и лекарства. Котар ще ви отегчи и лечението му ще се окаже неефикасно. Пък и спрямо вас не може да се приложи обикновено лечение. Три четвърти от заболяванията на интелигентните хора се дължат на интелекта им. Затова им е необходим лекар, вещ в подобни заболявания. Нима очаквате Котар да ви излекува? Той е взел под внимание, че не понасяте сосовете, че стомахът ви не е в ред, но не и че четете Шекспир… Затова изводите му във вашия случай са неправилни, равновесието е нарушено, червената лампичка пак ще светне. Ще установи, че стомахът ви е разширен, няма нужда да ви преглежда, вече го е видял с набитото си око.

Неговият начин на говорене бе много уморителен за мен. Казвах си с присъщата на здравия смисъл тъпота: „Разширеният ми стомах се отразява в пенснето на Котар толкова, колкото бялата жилетка на господин дьо Норпоа е натъпкана с глупости!“

— Бих ви препоръчал по-скоро — продължи Бергот — доктор дю Булбон, наистина умен човек.

— Голям поклонник е на произведенията ви — казах аз.

Разбрах, че Бергот знаеше това — явно сродните умове лесно се надушват и „истински непознатите ни приятели“ са малко на брой. Мнението на Бергот за Котар ми направи впечатление, въпреки че бе точно противоположно на моето. Никак не се тревожех, че лекарят ми бил скучен. Очаквах от него да произнесе, опрян на изкуството, чиито закони не познавах, неоспоримо предсказание за здравословното ми състояние, като изследва вътрешностите ми. И не държех особено да се опита посредством ума си — в тази област можех да го заместя — да разбере моя, тъй като умът ми бе за мен само средство, съвсем безинтересно само по себе си, да стигна до обективните истини. Много се съмнявах, че глупаците се нуждаят от по-друг вид хигиена на умните хора и бях готов да се подчиня на тяхната.

— Виж, ако някой се нуждае от добър лекар, това е нашият приятел Суан — добави Бергот и в отговор на въпроса ми да не би Суан да е болен, той добави: — Че как не! Оженил се е за проститутка и преглъща всеки ден по петдесет оскърбления от жени, отказващи да я приемат в дома си, или от мъже, спали с нея! То си личи, устата му се е изкривила на една страна! Вижте само как сключва вежди, когато се прибира и не знае кого ще завари при нея.

Зложелателството на Бергот пред чужд човек спрямо приятели, с които е близък толкова отдавна, беше нещо толкова изненадващо за мен, както и почти умилкващият му се тон винаги когато разговаряше с тях в дома им. Човек като леля ми например би бил неспособен да каже на някого от нас любезностите, с които Бергот щедро обсипваше Суанови. Нещо повече, тя охотно тръсваше неприятни неща на хората, които обичаше. Но затова пък и не би произнесла в тяхно отсъствие нито една дума, която да не могат да чуят. Едва ли имаше нещо по-чуждо на светското общество от нашата семейна среда в Комбре. Средата на Суанови беше вече една крачка към него, към коварните му води. Не още открито море, но вече лагуна.

— Разбира се, между нас да си остане — ми каза Бергот пред вратата ни на сбогуване.

Няколко години по-късно бих му отговорил: „Никога не пренасям приказки“ — обичаен отговор на светските хора, който винаги успокоява злоезичника. Още тогава щях да отговоря така на Бергот, защото рядко измисляме сами всичко, което казваме, особено в миговете, когато постъпваме като членове на дадено общество. Но тази формула ми беше още непозната. В подобен случай леля ми щеше да отговори: „Ако не искате да се разчуе, защо го казвате?“ — отговор на необщителни хора, на „бутори“. Не бях такъв: поклоних се само безмълвно.

Писатели, и то доста изтъкнати според мен, полагаха с години какви ли не усилия, преди да успеят да установят, в най-добрия случай, половинчато познанство с Бергот, ограничаващо се до стените на работния му кабинет, докато аз изведнъж се озовах сред приятелите на големия писател, без да съм се домогвал с мъка, както ако, вместо да чакам на опашка пред театъра за някое посредствено място, съм минал през запретения за външни лица коридор и съм седнал на най-доброто. Суан ме бе превел през този коридор, навярно защото, също както кралят намира за естествено да покани приятелите на децата си в кралската ложа или на кралската яхта, така и родителите на Жилберт приемаха приятелите на дъщеря си сред ценните си художествени предмети, служещи за декор на още по-ценните им близки приятели. Но по онова време аз мислех — и може би с право, — че любезността на Суан бе отправена косвено към родителите ми. Спомнях си смътно, че някога в Комбре, като бе разбрал колко се възхищавам от Бергот, той ми бе предложил да ме заведе на вечеря у него, а родителите ми бяха отказали под предлог, че съм бил още много млад и лесно възбудим, за да „бъда въведен в обществото“. Изглежда, че някои хора, точно тези, от които най-много се прехласвах, виждаха родителите ми в по-друга светлина, а не както ги виждах аз. Така че също както по времето, когато дамата в розово бе обсипала баща ми с хвалебствия, за които той се бе показал толкова недостоен, мен ми се щеше родителите ми да разберат какъв безценен подарък ми бе направен и да засвидетелствуват признателността си на щедрия и мил Суан, който го бе предложил на мен или по-скоро на тях, без да даде вид, че знае колко скъпо струва, също както във фреската на Луини пленителният влъхва с гърбав нос и руси коси, на когото, изглежда, са го оприличавали някога.

За съжаление благоволението, оказано ми от Суан, за което още с влизането си в къщи, преди да съм свалил пардесюто си, разказах на родителите си с надеждата, че то ще събуди в сърцата им същото умиление, което преливаше в моето, и ще ги накара да проявят изключителна, решаваща любезност към бащата на Жилберт, като че ли бе не особено оценено от тях.

— Суан те е представил на Бергот? Отлично запознанство, нямаща равна на себе си връзка! — възкликна иронично баща ми. — Само това липсваше!

А когато прибавих отгоре на всичко, че Бергот не може да търпи господин дьо Норпоа, той поде:

— Естествено! Това доказва, че е неискрен и злонамерен! Бедни синко, теб и без това не ти достига здрав смисъл, отчаян съм наистина, че си попаднал в среда, която окончателно ще те побърка.

Самият факт, че ходех у Суанови, далеч не очароваше родителите ми. Запознанството ми с Бергот им се стори гибелна, но неизбежна последица от първата грешка, първата слабост, която бяха допуснали: „липса на предвидливост“, както би я окачествил дядо. Ясно ми беше, че за да ги настроя съвсем отрицателно, бе достатъчно да добавя, че този порочен тип, който не уважаваше господин дьо Норпоа, се е изказал ласкаво за умствените ми способности. И наистина, ако според баща ми някой човек, например мой другар, е тръгнал по лош път — както аз в случая, — и за него се отзове благоприятно лице, което баща ми не уважава, той вижда в положителното му мнение потвърждение на отрицателната си диагноза. В такъв случай положението му се струваше още по-опасно. Представях си как ще извика: „Може ли, търкулнало се гърнето и си намерило похлупака!“ — думи, които ме плашеха, защото предвещаваха неминуемото въвеждане в моя мирен и приятен живот на неопределени и неограничени промени, ала тъй като и ако не споделях с родителите си мнението на Бергот за мен, пак не можех да залича лошото им впечатление, нямаше значение дали ще го влоша още малко. Пък и те двамата ми изглеждаха толкова несправедливи, толкова заблудени, че бях загубил не само надежда, но и желание да им отворя очите за истината. И все пак, съзнавайки в момента, когато изговарях думите си, как ще се ужасят от мисълта, че съм се харесал на човек, който смята умните хора за глупави, като самият той е презиран от порядъчните, че неговите похвали, ласкаещи самолюбието ми, ще ме насърчат по порочния път, аз сниших глас и леко засрамен завърших разказа си, като изстрелях фойерверка:

Той казал на Суанови, че ме намира извънредно умен.

Подобно на отровено куче, което, без да знае, налита в полето точно на тревата, която е най-добрата противоотрова, аз, без да подозирам, казах единствените думи, способни да разсеят предубеждението на родителите ми против Бергот, пред което биха се оказали безсилни и най-убедителните ми доводи, и най-възторжените ми похвали. Атмосферата мигом се разведри.

— Така ли?… Той намира, че си умен? — възкликна майка ми. — Много се радвам, защото го казва талантлив човек.

— Как? Така ли е казал?… Съвсем не отричам литературните му достойнства, пред които всички се прекланят, неприятното е само, че води не особено добродетелно съществуване, за което дискретно намекна татко Норпоа — прибави той, без да съзнава, че пред неограничената мощ на вълшебните думи, които току-що бях произнесъл, постепенно бледнееха и нравствената поквара, и неверните му преценки.

— О, приятелю! — прекъсна го мама. — Нищо не доказва, че е точно така. Какво ли не разправят хората! Пък и господин дьо Норпоа е страшно мил наистина, но невинаги доброжелателен особено спрямо хора, които не са от неговата среда.

— Вярно, и аз забелязах такова нещо — съгласи се баща ми.

— И освен това можем да простим много неща на Бергот, щом той е харесал моето момченце — поде мама, галейки косите ми със замечтан поглед.

Между другото майка ми не беше чакала ласкавото изказване на Бергот, за да ми разреши да поканя някой следобед Жилберт заедно с мои приятели. Но аз не смеех да направя това поради две съображения: първо, у Жилберт винаги поднасяха само чай, а майка ми, напротив, винаги държеше да има и шоколад. Страхувах се да не би това да се стори просташко на Жилберт и тя дълбоко да ни презре. Втората причина бе свързана с етикета и никога не можех да я отстраня. Когато отивах у госпожа Суан, тя винаги ме питаше:

— Как е майка ви?

Няколко пъти подпитах мама, за да разбера дали и тя ще постъпи така, когато дойде Жилберт — за мен тази точка от протокола беше по-важна, отколкото обръщението „монсеньор“ в двора на Луи XIV. Но мама бе непреклонна.

— Не, не, та аз не познавам госпожа Суан!

— Но тя също не те познава.

— Вярно, но ние не сме длъжни да постъпваме по еднакъв начин във всички случаи. Аз ще окажа друг вид внимание на Жилберт, каквото госпожа Суан не проявява към теб.

Само че аз не бях сигурен и предпочетох да не каня Жилберт.

Когато се разделих с родителите си, отидох да се преоблека и внезапно забелязах плика, връчен ми от домоуправителя на Суанови, преди да ме въведе в салона. Сега бях сам. Отворих го: вътре имаше картичка с името на дамата, на която трябваше да предложа ръка, за да отидем в трапезарията.

Горе-долу по същото време Блок промени коренно мирозрението ми и ми разкри нови пътища към щастието (впоследствие те се оказаха пътища към страданието), като ми доказа, обратно на представите ми за жените по времето, когато се разхождах към Мезеглиз, че те желаят само едно — да се любят. Оказа ми и още една услуга, която щях да оценя много по-късно: за пръв път ме заведе в увеселителен дом. Той ми бе казал наистина, че има много красиви жени, които са съвсем достъпни, но аз им приписвах неопределено еднакво лице, докато домът за срещи ми даде възможност да вместя в него индивидуални черти. Така че ако бях задължен на Бергот за „благата вест“, че щастието и притежанието на красотата не са невъзможни и напразно се отказваме завинаги от тях (както сме задължени на лекаря или на философа-оптимист, вдъхнали ни надежда не само че ще живеем дълго на този свят, но че няма да бъдем напълно разделени от него и на оня), домовете за срещи, които посещавах няколко години по-късно, доставящи ми образци за щастие, позволяващи ми да прибавя към женската красота онази нотка, която не можем да измислим, защото не е обобщена форма на познатата ни вече красота, наистина божествен дар, единствения, който не можем да получим от самите нас, пред който падат всички логични построения на ума ни и който можем да поискаме само от действителността — индивидуалния чар, с право бяха класирани от мен редом с другите по-неотдавнашни благодетели (преди да се запознаем с тях, ние си представяхме равнодушно обаянието на Мантеня, Вагнер, Сиена, сравнявайки ги с други художници, композитори, градове): илюстрованите издания по история на изкуството, симфоничните концерти и студиите за градовете — художествени паметници. Само че домът, в който ме заведе Блок — той сам отдавна вече не ходеше там, — се оказа най-долнопробен, а персоналът му — съвсем посредствен и много рядко подновяван, така че не можеше нито да удовлетвори предишното ми любопитство, нито да събуди ново. Съдържателката на дома не познаваше нито една от търсените жени и винаги предлагаше нехаресвани от никого. Тя особено ми хвалеше една, за която казваше с многообещаваща усмивка (сякаш ставаше дума за рядкост или деликатес):

— Тя е еврейка! Не ви ли казва нищо това?

Сигурно затова я наричаше Рашел. И с глупаво, престорено въодушевление, въобразявайки си, че може да ми го предаде, тя простенваше накрая едва ли не сладострастно:

— Помислете си, момчето ми, еврейка, сигурно е влудяващо! Рашел!

Зърнах тази Рашел, без тя да ме забележи: тъмнокоса, некрасива, но с интелигентно изражение, тя облизваше задължително устни, преди да се усмихне безочливо на младоците, които се запознаваха и разговаряха с нея. Слабото й тясно лице бе обкръжено от черни къдрави коси, подстригани неравно, сякаш бяха нанесени небрежно с туш. Всеки път обещавах на съдържателката, която ми я предлагаше особено настойчиво, хвалейки удивителната й интелигентност и образование, че някой ден непременно ще дойда специално, за да се запозная с Рашел, прекръстена от мен „Рашел, за мен отредена“. Но още първата вечер я чух, когато каза, преди да излезе, на собственичката на дома:

— Разбрахме се, нали? Утре съм свободна, ако някой се появи, няма да забравите да ме повикате.

Тези нейни думи ми попречиха да видя в нея личност, защото тутакси я класирах в общата категория жени, свикнали всички да идват всяка вечер с надеждата да припечелят един-два луидора. Тя само разнообразяваше сегиз-тогиз молбата си: „ако имате нужда от мен“ или „ако имате нужда от някого“.

Съдържателката не познаваше операта на Алеви и се чудеше защо бях свикнал да казвам „Рашел, за мен отредена“. Но и когато не разбираме някоя шега, тя пак ни се струва смешна, затова жената винаги се смееше от все сърце, когато ми казваше:

— Значи, и тази вечер няма да ви свържа с „Рашел, за мен отредена“? Как само го казвате! „Рашел, за мен отредена“! Чудесно сте го измислили! Ще ви сгодя аз вас двамата. Няма да съжалявате.

Веднъж насмалко не се съгласих, но Рашел беше „под пара“, другия път — в ръцете на „коафьора“, — един стар господин, който се задоволяваше да полива с масло разпуснатите коси на момичетата и да ги реши. И аз се уморих да чакам, макар че няколко съвсем скромнички редовни посетителки, уж работнички, но все без работа, ми попариха билков, чай и проведохме дълъг разговор, пикантно непринуден за мен, въпреки сериозните теми, поради частичната или пълна голота на събеседничките. Впрочем аз престанах да посещавам дома, защото в желанието си да засвидетелствувам добрите си чувства на съдържателката, затруднена с мебелирането, й подарих някои вещи, наследени от леля Леони, и по-специално едно голямо канапе. Почти не бях ги виждал у нас: нямаше място за тях и ги бяхме струпали в една барака. Но когато ги разпознах там, използвани от тези жени, имах чувството, че всички добродетели, излъчвани от лелината стая в Комбре, се терзаеха от жестокото съприкосновение, на което ги бях изложил, тях, така беззащитните, именно аз! Ако бях изнасилил покойница, едва ли бих имал по-силни угризения. Не стъпих повече при сводницата. Струваше ми се, че мебелите са живи и ме молят да ги освободя също като привидно неодушевените предмети от една персийска приказка, в които са затворени за наказание човешки души. Между другото, тъй като паметта не ни поднася спомените в хронологичен ред и съвсем не се съобразява с него, много по-късно си припомних, че доста години преди това за пръв път познах любовта точно на това канапе с една моя малка братовчедка: докато се чудех къде да седнем, тя ме посъветва доста неблагоразумно да издебнем момента, когато леля Леони стане от леглото.

Друга голяма част от наследените вещи и главно великолепното старинно сребро на леля Леони продадох, без да се вслушам в съветите на родителите си, за да разполагам с пари за цветя за госпожа Суан. При вида на огромните кошници с орхидеи тя ми казваше:

— Ако бях на мястото на господин баща ви, щях да ви поставя под попечителство!

Можех ли да предположа, че един ден ще съжалявам точно за сребърните прибори и че за мен ще има удоволствия, по-ценни от любезното внимание към родителите на Жилберт, което ще загуби всяка стойност в очите ми? Пак заради Жилберт, за да не се разделя с нея, се отказах да постъпя в някое посолство. Винаги вземаме съдбоносни решения под влияние на душевни състояния, обречени на краткотрайност. Не можех дори да си представя, че необикновената субстанция, заложена в Жилберт и излъчвана от родителите й, от дома й, поради която всичко останало ми бе безразлично, би могла да я напусне и да се пресели в друго човешко същество. Една и съща субстанция, която обаче щеше да оказва съвсем друго въздействие върху мен. Защото една и съща болест преминава през различни фази и сладката отрова също става непоносима, когато с годините намалее съпротивителната сила на сърцето.

На родителите ми обаче им се искаше интелигентността ми, високо оценена от Бергот, да се изяви в нещо по-конкретно. Докато не познавах Суанови, си въобразявах, че възбуденото ми състояние поради невъзможността да виждам свободно Жилберт ми пречи да работя. Когато домът й ми стана достъпен, едва седнал на работната си маса, скачах и хуквах към тях. А щом се разделях с Жилберт и се приберях в къщи, само привидно се усамотявах: мисълта ми не беше в състояние да измине обратно на течението потока от мисли, влачил я часове наред. Останал сам, продължавах да съчинявам реплики, които биха се харесали на Суанови, и за да направя играта още по-увлекателна, говорех и от името на отсъствуващите събеседници, задавах си сам фиктивни въпроси, подбрани така, че в сполучливите си отговори да блесна с остроумието си. Макар безмълвно, това упражнение бе пак разговор, а не размисъл, усамотението ми — мислено провеждан салонен живот, в който не лично аз, а въображаемите събеседници направляваха думите ми и аз се стараех да изразя не мисли, които смятах правдиви, а първите, които ми хрумваха без никакво усилие, без да се откъсна от външния мир и да се задълбоча в себе си: пасивно наслаждение, каквото ни доставя пълният покой, когато ни е тежко на стомаха.

Ако не бях така твърдо решен да се заловя за работа, може би щях да се насиля да започна веднага. Но тъй като решението ми беше категорично и преди да изминат двадесет и четири часа, в празната рамка на следващия ден имаше място за всичко (защото още не бе настъпил за мен), добрите ми намерения толкова лесно щяха да се осъществят, не беше ли по-добре да пропусна тази вечер, щом не се чувствувам готов да започна? Ала уви! Следващите дни се оказваха също така неблагоприятни. Само че аз гледах разумно на нещата. След като съм чакал години, детинщина е да не издържа още три дни. Сигурен, ле след два дни ще съм написал вече няколко страници, не казвах нито дума за решението си на моите родители. Предпочитах да изчакам търпеливо няколко часа и тогава да занеса започнатата работа на баба за нейно утешение и успокоение. За съжаление и следващият ден не се оказваше така трескаво очакваният, свободен и дълъг. Когато изтечеше и той, си давах сметка, че леността и мъчителната борба с някакви вътрешни препятствия бяха чисто и просто продължили още едно денонощие. А минеха ли няколко дни, без да реализирам замисленото, губех надежда, че ще го сторя скоро, нямах и смелост да подчиня всичко на осъществяването му. Пак оставах до късно буден, след като не бях наясно, че ще се заловя на работа другата сутрин. Преди да се мобилизирам наново, ми бяха необходими няколко дни отдих и се разсърдих единствения път, когато баба, разочарована, се осмели да ме упрекне кротко.

— Какво става с работата ти? Вече дори не споменаваш нищо!

Бях дълбоко убеден, че именно с неразбирането си относно безвъзвратно взетото от мен решение баба сама бе отдалечила — и може би за дълго — неговото изпълнение, защото несправедливото й обвинение ме раздразни, а не исках да започна творбата си в такова състояние. Тя почувствува, че със съмнението си бе нанесла слепешката удар на доброто ми намерение. Прегърна ме и се извини:

— Прощавай, вече ще си мълча!

И за да не ме отчае, ме увери, че щом се почувствувам по-добре разположен, работата ще тръгне от само себе си.

А между това аз се питах дали, като прекарвам времето си у Суанови, не следвам примера на Бергот. Родителите ми бяха склонни да мислят, че в този салон, посещаван от един голям писател, аз водех макар ленив, но възможно най-благоприятен за развитието на таланта ми живот. Само че да те освободят от необходимостта сам да изградиш таланта си, вътре в самия теб, да го получиш наготово, е също така невъзможно, както да подобриш здравето си (без да престанеш да нарушаваш всички правила на хигиената и да се отдаваш на най-големи крайности) само като вечеряш често с някой лекар у общи познати. Никой не споделяше до такава степен собствените ми илюзии и заблуждението на родителите ми, както госпожа Суан. Когато й кажех, че не мога да дойда, защото трябва да остана в къщи да работя, тя като че ли смяташе, че се предвземам, че думите ми са израз на глупост или важничене.

— Но Бергот идва, нали? Да не би да намирате, че пише лошо? Скоро ще почне да пише по-хубаво, защото във вестника е по-остър, по-сбит, отколкото в книгите си, където е малко разплут. Издействувах му да пише занапред leader article^[18] за „Фигаро“. Ще бъде the right man in the right place^[19] и тя добавяше: — Елате непременно, той най-добре ще ви каже какво трябва да правите.

И тя настояваше да отида на другия ден да вечерям у тях заедно с Бергот в интерес на кариерата ми — както канят доброволец заедно с командира му, — като че ли шедьоврите се създават с „връзки“.

Така че нито Суанови, нито родителите ми, въпреки че в отделни моменти да изглеждаше, че се противопоставят, не пречеха вече на сладкото съществуване, предлагащо ми възможност да виждам Жилберт, когато ми се прииска, винаги в плен на обаянието й, макар и неспокоен. Не може да има спокойствие в любовта, защото постигнем ли нещо, то ни подтиква да желаем повече. Докато не можех да посещавам дома й, вперил очи в това недостижимо блаженство — не можех дори да си представя какви нови поводи за тревога ме очакваха, когато проникнех там. След като съпротивата на родителите й бе сломена и този проблем бе решен, той отново възникна под друга форма. В този смисъл приятелството ни действително изглеждаше всеки ден различно. Всяка вечер, прибирайки се в къщи, си мислех, че трябва да кажа на Жилберт нещо изключително важно, решаващо за отношенията ни, и всеки път това важно нещо биваше различно. Но, тъй или иначе, аз бях щастлив и вече нищо не застрашаваше щастието ми. Уви, заплахата изникна оттам, откъдето не очаквах никаква опасност — от Жилберт и мен. Всъщност точно това, което ме успокояваше, което ми се струваше щастие, би трябвало да ме тревожи. Такова състояние в любовта е анормално, способно мигновено да придаде на привидно най-обикновен инцидент, какъвто винаги може да възникне, съвсем неоправдана тежест. Съзнанието за щастие се дължи на наличието в сърцето на нещо неустойчиво, което постоянно се стараем да задържим, а почти не го забелязваме, докато е на мястото си. Любовта е всъщност постоянно терзание — радостта го неутрализира, превръща го в потенциално, отлага го, но то всеки миг може да стане такова, каквото би било отдавна, ако не сме били постигнали желаното: жестоко.

Неведнъж чувствувах, че Жилберт би предпочела да разредя посещенията си. Истината е, че когато ми се искаше да я видя, беше достатъчно да си издействувам от родителите й да ме поканят — те все повече се убеждаваха в благотворното ми влияние върху нея. А аз си въобразявах, че благодарение на тях нищо не застрашава любовта ми. Щом те са на моя страна, мога да бъда спокоен, нали имат пълна власт над дъщеря си. За съжаление по някои изплъзнали й се признаци на раздразнение, когато баща й ме канеше донякъде против волята й, започнах да се питам дали това, което според мен окриляше щастието ми, не бе, напротив, тайна причина за нетрайността му.

Последния път, когато отидох при Жилберт, валеше. Тя бе канена на урок по танци при нейни не много близки познати, за да ме заведе със себе си. Поради влагата бях взел по-голяма доза кофеин. Било поради лошото време, било защото имаше известно предубеждение спрямо дома, където щеше да се състои танцовата забава, когато Жилберт се накани да отиде, госпожа Суан я спря доста рязко.

— Жилберт, — извика тя и посочи към мен, за да й напомни, че съм дошъл заради нея и е редно да остане с мен. Госпожа Суан произнесе или по-скоро изкрещя това „Жилберт“ от добри чувства към мен, но по начина, по който, сваляйки палтото си, Жилберт повдигна рамене, ми стана ясно, че госпожа Суан несъзнателно ускори постепенното отдалечаване на приятелката ми, което до този момент можеше все още да се спре.

— Не е необходимо да се танцува всеки ден — посъветва дъщеря си Одет, както Суан някога се опитваше да внуши благоразумие на нея самата. После отново вярна на себе си, заговори с нея на английски.

Изведнъж между мен и една страна от живота на Жилберт се изпречи стена, злосторен дух сякаш отведе приятелката ми далеч от мен. На познат за нас език ние заместваме непроницаемите звуци с прозрачното им мисловно съдържание. Но език, който не знаем, е заключен дворец, в който любимата може да ни измени, без ние, останали навън, отчаяни и изтерзани от безсилието си, да видим или да предотвратим нещо. Този разговор на английски, воден на две крачки от мен от изправените неподвижно майка и дъщеря, изпъстрен с няколко френски собствени имена, засилващи и насочващи опасенията ми, би извикал у мен месец преди това само усмивка, а сега бе така жесток, караше ме да се чувствувам така изоставен и самотен, сякаш ми бяха отнели нещо. Най-сетне госпожа Суан ни остави сами. В този ден може би от яд към мен, неволна причина да се лиши от едно развлечение, а може би и защото, отгатвайки, че е сърдита, умишлено се държех по хладно от друг път, лицето на Жилберт, ограбено от всяка радост, голо, опустошено, изглеждаше целия следобед обречено на горестен копнеж по пропуснатото заради мен „па дьо катр“ и гордо предизвикателство към всички — най-напред към мен, — които не разбират съкровените основания на сантименталното й увлечение по бостона. Сегиз-тогиз разменяше някоя реплика с мен — за времето, че дъждът се е усилил, че часовникът й избързвал, — разговор, насечен от мълчание и едносрични думи, в който и аз упорствувах с отчаяно ожесточение да руша миговете, които можехме да посветим на задушевно приятелство и щастие. И небивало парадоксалната им незначителност придаваше върховно коравосърдечие на думите ми, но ми действуваше утешително, защото Жилберт не можеше да се усъмни в баналността на разсъжденията ми и безстрастния ми тон. Ала напразно повтарях: „Струва ми се, че онзи ден часовникът ви по-скоро изоставаше“, Жилберт навярно превеждаше: „Колко сте зла!“ Напразно продължавах упорито през целия този дъждовен следобед да произнасям все така безпросветни думи, знаех, че студенината ми не се е превърнала в лед, както се преструвах, и Жилберт сигурно чувствува, че щом, след като вече съм казал три пъти, се осмелявам за четвърти път да подхвърля, че дните намаляват, едва се сдържам да не избухна в сълзи. Когато беше такава, когато усмивка не грееше в очите й и не разведряше лицето й, тъжните й очи и мрачните й черти придобиваха до немай-къде покрусено и застинало изражение. Лицето й, едва ли не погрозняло, приличаше на скучен пясъчен бряг с оттеглено надалеч море, уморителен с еднообразния си отблясък и неизменно ограждащия го тесен хоризонт.

Накрая, понеже у Жилберт не стана очакваният няколко часа щастлив за мен обрат, казах й, че не е мила.

— Вие не сте мил! — отвърна ми тя.

— Но защо?

Чудех се какво съм направил и понеже не отгатнах, я помолих да ми каже.

— Естествено, според вас сте мил! — И се заля в смях.

А аз си дадох сметка колко е тъжно, че не мога да стигна до другата, по-недостъпна за мен плоскост в съзнанието й, очертана от смеха й. Той явно означаваше: „Не, не, не можете да ме заблудите с приказките си, зная, че сте луд по мен, но от това не ми става ни топло, ни студено, защото пет пари не давам за вас.“ Но си казвах, че все пак смехът не е толкова недвусмислен език, та да съм сигурен, че съм го изтълкувал правилно. Пък и на думи Жилберт бе мила с мен.

— Но с какво не съм мил, кажете ми, ще направя всичко, което искате.

— Не, няма смисъл, не мога да ви обясня.

За миг се изплаших да не би да си мисли, че не я обичам, и това бе ново терзание, също така мъчително, но изискващо друга диалектика.

— Ако знаехте колко ме огорчавате, бихте ми казали!

Ала огорчението ми, което би трябвало да я зарадва, ако се бе усъмнила в любовта ми, я раздразни.

Тогава, разбрал грешката си, решил да не вземам под внимание думите й, я оставих да ми каже, без да й вярвам:

— Обичах ви искрено, един ден сам ще се убедите.

(В деня, когато според обвиняемите ще бъде доказана невинността им и който поради тайнствени причини никога не съвпада с деня на разпита им.) И внезапно взех смелото решение да не я виждам повече, без да й го казвам предварително, защото нямаше да ми повярва.

Болката, причинена от любим човек, е горчива дори когато се вмества сред грижи, занимания, радости, които не са свързани с него и поглъщат вниманието ни повечето време. Но когато подобно страдание ни връхлети — както в случая с мен, — точно когато сме изцяло погълнати от щастието да виждаме любимото същество, внезапната депресия, която обзема душата, дотогава слънчева, окрилена, ведра, предизвиква у нас яростна буря и не знаем дали ще смогнем да се борим докрай. Бурята, развихрила се в сърцето ми, бе толкова страшна, че си тръгнах към къщи разсипан, смазан, с чувството, че мога да си поема дъх само ако измина обратния път, ако под някакъв предлог се върна при Жилберт, но тя щеше да каже: „Пак той! Значи, мога всичко да си позволя и той все ще се връща, толкова по-покорен, колкото по-нещастен се разделя с мен!“ В следния миг неудържимо се устремявах мислено към нея и последователните люшкания на обезумялата стрелка на вътрешния ми компас продължиха и след като се прибрах и се отразиха в черновите на противоречивите ми писма до Жилберт. Предстоеше ми да изживея тежка криза, каквато обикновено ни сполита неведнъж в живота, и макар да не е настъпила промяна в характера и същността ни — съзидателна на любовните ни увлечения и донякъде на жените, които обичаме, та дори и на прегрешенията им, — всеки път реагираме различно според съответната възраст. В подобни мигове животът ни е сякаш раздвоен и разпределен на везни, като целият се побира в двете им блюда. В едното е желанието да не се представим в лоша светлина, да не се сторим много смирени на любимото същество, което обичаме, без да го разбираме, и затова смятаме, че е по-дипломатично малко да го пренебрегнем, за да не си въобрази, че не можем без него, и да се отдръпне от нас. В другото е болката — не локализирана, не частична, а напротив, болка, която не може да се уталожи, освен ако отказвайки се от желанието да му се харесаме и да докажем, че можем да минем и без него, изтичаме в дома му. Достатъчно е да отпадне от блюдото на гордостта частица воля, поотслабнала с годините, и да се прибави в блюдото на болката придобито физическо страдание, което сме допуснали да се засили с възрастта, и ето че вместо смелото решение, взело превес на двадесет години, на петдесет години другото блюдо, премного натежало, нарушава в своя полза равновесието. А и ситуациите, колкото и да се повтарят, не са едни и същи и е съвсем вероятно към средата и в края на живота си, станали гибелно снизходителни към себе си, да усложним любовта с известна доза навик, чужд на младежката възраст, която, погълната от други задължения, не е така освободена от себе си.

Написах писмо на Жилберт, в което дадох воля на яростта си, но все пак хвърлих спасителна шамандура — няколко уж случайно вмъкнати думи, — та приятелката ми да закрепи за нея одобряването ни. Миг след това повя друг вятър и й отправих нежни слова заради сладостта на някои безнадеждни изрази, например „никога вече“, толкова трогателни за пишещия ги и толкова досадни за четящия ги, независимо дали ги счита измамни и превежда „никога вече“ с „още тази вечер, ако държите на мен“, или им вярва. И в такъв случай ги възприема като окончателно скъсване, което му е съвсем безразлично, ако е престанал да обича. Но тъй като докато обичаме, сме неспособни да постъпим като достойни предшественици на бъдещото ни „аз“, освободено от любовната си страст, как бихме могли да си представим вярно душевното състояние на жена, на която — дори ако знаем, че сме й безразлични — постоянно сме приписвали в мечтите си, за да се залъжем с дивен блян или да се утешим при нетърпима горест, същите думи, както ако е влюбена в нас? Така лишени сме от пътеводна нишка, когато се опитваме да отгатнем мислите и постъпките на любимата жена, както са били първите физици пред природните явления (преди да възникне науката и да хвърли малко светлина върху неведомото), или още по-лошо — като човек, чийто ум не може да схване принципа на причинността, нито е могъл да установи връзка между явленията, и видимият свят би му се струвал неясен като сън. Разбира се, аз се мъчех да изляза от този хаос, да намеря причини. Стараех се дори да бъда „обективен“ и да държа сметка до каква степен значението, което отдавах на Жилберт, не съответствува не само на моето значение в нейните очи, а и на значението, което тя имаше за други хора, защото, ако пропуснех да взема предвид това несъответствие, имаше опасност да сметна най-обикновена нейна любезност за страстно признание и някоя смешна и унизителна своя постъпка за естествен, мил порив, който би спечелил две хубави очи. Боях се също да не залитна към противоположната крайност и да изтълкувам закъснението на Жилберт за среща като лошо отношение към мен, като непреодолима неприязън. Мъчех се да намеря между тези два еднакво деформиращи зрителни ъгъла някой междинен, който би ми дал правилна представа за нещата. Необходимите за тази цел изчисления ме отвличаха малко от мъката ми. И дали защото се вслушах в отговора на числата, или защото им го внуших, реших да отида на другия ден у Суан. Почувствувах се щастлив като хората, дълго терзани от мисълта за нежелано пътуване, които само отиват до гарата, а после се връщат в къщи и изваждат дрехите от куфара си. И тъй като докато се колебаем, от самата мисъл за евентуалното решение (освен ако сме я угасили, заричайки се да не го вземем), като от живо семе израстват контурите, а и всички отсенки на чувствата, които ще породи извършеното действие, казах си, че е абсурдно да си причинявам само с предположението, че няма вече да видя Жилберт, толкова страдания, колкото ако бях изпълнил намерението си, и щом, напротив, в крайна сметка ще отида при нея, по-добре е да си спестя всички тези малодушни съмнения и мъчителни решения.

Ала възобновяването на приятелските ни отношения продължи само докато не бях отишъл у Суанови. Не защото домоуправителят им, който много ме обичаше, ми каза, че Жилберт е излязла (още същата вечер узнах от познати, които я бяха срещнали, че не бе ме излъгал), но защото ми го каза с много увъртания.

— Госпожицата излезе, господине, мога да ви уверя господине, че не лъжа. Ако господинът иска да е сигурен, мога да повикам камериерката. Господинът знае, че бих направил всичко, за да му доставя удоволствие, и ако госпожицата беше тук, веднага бих го завел при нея.

Тези негови думи, по-многозначителни, защото не бяха предумишлени, бяха един вид рентгенова снимка на неподозираната действителност, която би останала скрита в един обмислен отговор, и доказваха, че обкръжението на Жилберт бе останало с впечатлението, че съм й омръзнал. Затова едва домоуправителят ги произнесе и у мен се породи ненавист, само че вместо към Жилберт аз я насочих към него. На него излях целия си яд, предизвикан от приятелката ми, и освободена от лошите чувства, любовта ми оцеля, но думите на домоуправителя в същото време ми показаха, че за известен период трябва да се въздържам да виждам Жилберт. Сигурно щеше да ми пише, за да се извини, но дори и тогава нямаше веднага да отида у тях, за да й докажа, че мога да живея без нея. Впрочем получих ли писмо, по-лесно щях да се лиша известно време от посещенията си при нея, защото щях да бъда сигурен, че мога да бъда с нея, щом пожелая. За да понесе не така тежко доброволното си отлъчване, сърцето ми трябваше да бъде освободено от нетърпимата несигурност дали не сме скарани завинаги, дали не е годена, загинала, отвлечена от другиго. Следващите дни ми напомниха седмицата по Нова година, която трябваше да прекарам без Жилберт. Само че тогава знаех, от една страна, със сигурност, че минеше ли тази седмица, приятелката ми щеше да се появи на Шанз-Елизе и щях да я виждам както по-рано, а от друга, ми бе съвсем ясно, че докато трае новогодишната ваканция, няма смисъл да ходя на Шанз-Елизе. Така че през онази толкова далечна вече нерадостна седмица спокойно бях понесъл печалното си настроение, защото не бе примесено нито със страх, нито с надежда. Сега, напротив, именно надеждата, почти наравно със страха правеше страданието ми непоносимо. Тъй като не получих писмо от Жилберт същата вечер, обясних си този пропуск с нейната небрежност, със заниманията й, не се съмнявах, че ще ми го донесат със сутрешната поща. Очаквах го така всеки ден със сърдечен трепет, последван от униние, когато получавах писма от кого ли не, само не от Жилберт, или изобщо не получавах и това не беше по-мъчително, защото доказателствата за приятелски чувства на друго момиче ме караха да страдам още по-жестоко от безразличието на Жилберт. После започвах да се надявам на следобедната поща. Не смеех да изляза дори между часовете, когато разнасят писмата, защото можеше да ми прати писмото си по човек. Най-сетне настъпваше часът, когато нямаше вероятност нито раздавачът, нито лакеят на Суан да дойдат. Трябваше да отложа до следващия ден надеждата за успокоение. И така, въобразявайки си, че страданието ми няма да продължи дълго, неволно го подновявах. Болката може би не беше по-силна, но вместо продължителното, еднообразно усещане в началото тя възникваше по няколко пъти на ден и толкова често се вълнувах, че накрая това чисто физическо състояние, появяващо се в различни мигове, се превръщаше в нещо устойчиво и едва стихнала тревогата от очакването, идваше нов повод за очакване. Тази тревога не ме напускаше нито за минута през целия ден, а бе така трудно поносима дори само час. Затова страдах безкрайно по-жестоко, отколкото на миналогодишния първи януари: този път, вместо да се примиря чисто и просто със страданието, час по час се надявах то да престане.

И все пак най-сетне се примирих. Разбрах, че няма никаква надежда и завинаги се отказах от Жилберт. Отказах се заради любовта си към нея и защото не исках да си спомня с презрение за мен. Но от този миг, за да не допусне, че от любовна мъка се държа така, често се съгласявах впоследствие да се видя с нея, когато ми предложеше, но в последния момент й пишех, че не мога да отида. Уверявах я, че много съжалявам, както бих сторил, когато не желая да видя някого. Струваше ми се, че съжаленията, изказвани обикновено на безразлични хора, по-добре ще убедят Жилберт в равнодушието ми, отколкото безразличния тон, с който умишлено говорим на любимата жена. Когато й докажех по-убедително, отколкото с думи, с многократните си постъпки, че нямам желание да я видя, може би щях да го пробудя у нея. Уви! Напразни надежди! Да се мъча да събудя отново у нея желание да ме вижда, като сам не я виждам вече, означаваше да я загубя завинаги. Най-напред, защото, ако исках то да е трайно, не трябваше да се поддам още щом то трепне у нея. А по-късно, най-жестоките часове ще са вече отминали. Беше ми необходима в този миг и ми се искаше да я предупредя, че скоро срещата й с мен ще донесе успокоение на толкова притихнала болка, че няма да бъде вече — както би била все още в настоящия миг, за да сложи край на страданието ми — повод за капитулация, за одобряване, за подновяване на връзката ни. Че по-късно, когато най-сетне бих могъл без опасност да призная на Жилберт собственото си влечение към нея, когато нейното влечение към мен ще се е засилило, моето нямаше вече да е устояло на дългата раздяла, нямаше вече да съществува. Жилберт щеше да ми е станала безразлична. Знаех това, но не можех да й го кажа. Щеше да изтълкува твърдението ми, че ако не я виждам дълго, ще престана да я обичам, като средство, преследващо само една цел: да ме покани незабавно. Междувременно аз се осъждах по-лесно на тази раздяла, защото (за да разбере, че, макар и да я уверявам в противното, по собствено желание не я виждам, а не защото съм бил възпрепятствуван или неразположен) всеки път, когато знаех предварително, че Жилберт няма да бъде у дома си, че ще излезе с приятелки и няма да се прибере за вечеря, отивах у госпожа Суан. Тя отново бе станала за мен онова, което беше, когато толкова трудно виждах дъщеря й, и в дните, когато Жилберт не идваше на Шанз-Елизе, се разхождах по Алеята с акациите. Така щях да науча нещо за нея и бях сигурен, че и тя не само ще чуе за мен, а и ще се убеди, че не държа на нея. И като всички страдащи хора намирах, че плачевното ми положение можеше да бъде и по-лошо. Тъй като се радвах на свободен достъп в дома на Жилберт, все си казвах, твърдо решен да не използвам тази възможност, че ако някой ден терзанието стане нетърпимо, бих могъл да го прекратя. Бях нещастен от днес до утре. Впрочем и това е силно казано. Колко пъти на час (само че вече без тревожното очакване, обсебило ме първите седмици след скарването ни, преди да отида отново у Суанови) четях мислено писмото, което Жилберт все ще ми изпрати някой ден или дори ще ми донесе лично! Постоянното видение на това въображаемо щастие ми помагаше да понасям разрухата на истинското. Когато се отнася до жени, които не ни обичат, също както при „безследно изчезналите“, мисълта, че няма никаква надежда, не ни пречи да продължаваме да очакваме. Живеем нащрек, наострили слух. Майките, чиито синове са загинали на опасна морска експедиция, всеки миг си въобразяват, макар отдавна със сигурност да знаят, че са мъртви, че ей сега ще влязат, спасени по чудо, невредими. И това очакване в зависимост от силата на паметта и устойчивостта на организма или им дава възможност да преживеят много години, докато приемат тази загуба, или ги убива. Освен това мъката ми бе облекчена от мисълта, че е плодотворна за любовта ми. Всяко посещение у госпожа Суан, без да видя Жилберт, ми беше страшно тягостно, но чувствувах, че ме издига в очите й.

Впрочем старанието ми да се уверя всеки път, преди да отида у госпожа Суан, че дъщеря й няма да бъде там, се дължеше не само на решението ми да не търся помирение с нея, а и на надеждата за одобряване, вярна спътница на желанието ми за скъсване (има толкова малко абсолютно неизменни или поне докрай неизменни желания в човешката душа, един от законите на която, засилен от внезапните приливи на спомените, е разпокъсаността) и тя скриваше от мен най-жестоката му страна. Съзнавах колко химерична е надеждата ми. Бях като бедняка, ронещ по-малко сълзи върху сухия си хляб, ако се залъгва, че не след дълго някой чужденец ще му остави цялото си състояние. Кой от нас не е принуден, за да направи живота поносим, да подхранва някои невинни лудости в себе си? А докато не се виждахме с Жилберт, надеждата ми си оставаше непокътната и същевременно раздялата ни не влошаваше отношенията ни. Ако се срещнех лице с лице при майка й с нея, сигурно щяхме да произнесем непоправими думи, които окончателно щяха да ни скарат, щяха да убият надеждата ми, пък и предизвиквайки нова тревога в мен, щяха да събудят любовта ми и тогава по-мъчно можех да се примиря със загубата.

Доста отдавна, дълго преди скарването ми с дъщеря й, госпожа Суан ми бе казала:

— Много се радвам, че идвате при Жилберт, но бих желала да дойдете някой път и за мен, не в приемния ми ден, ще ви бъде скучно, защото е такава тъпканица, но в другите дни — винаги ще ме намерите малко по-късно.

Така че, отивайки при нея, привидно се подчинявах, макар с голямо закъснение, на отдавна изявено от нея желание. И доста късно, вече по мръкнало, когато родителите ми сядаха на масата, аз тръгвах към дома на госпожа Суан сигурен, че няма да заваря там Жилберт, както и че ще мисля само за нея. В този отдалечен за онова време квартал на по-зле осветения от днес Париж, където дори в центъра нямаше електричество по улиците, а само тук-таме по къщите, лампите на гостните в партера или на доста ниския първи етаж, какъвто бе апартаментът за гости на госпожа Суан, осветяваха и улицата, и минувачът озадачено вдигаше очи към блесналите прозорци, явна или тайна причина за присъствието на няколко луксозни карети. Той си въобразяваше не без известно вълнение, щом някоя от тях се раздвижеше, че в тази тайнствена причина са настъпили изменения: всъщност кочияшът бе пожелал чисто и просто конете да се поразтъпчат, за да не се простудят, и тези придвижвания бяха още по-внушителни, защото на безшумния фон на каучуковите колела отчетливо и рязко се открояваше тропотът на копитата!

„Зимната градина“, радваща тогава окото на минувача по коя да е улица (сега й се любуваме само върху хелиогравюрите на предназначените за новогодишен подарък издания на П. Ж. Стал), контрастираща с редките цветни украси на днешните салони в стил Луи XVI — една-единствена роза или японска перуника в кристална ваза с висока шийка, побираща само едно цвете, — като че ли съответствуваше с изобилието на стайни цветя и пълната липса на стилизация в подреждането им на жива, удивителна страст към ботаниката у стопанката на дома, а не на равнодушна загриженост за мъртво декориране. Те напомняха в по-голям мащаб мъничките декоративни оранжерии в някогашните богати домове, поставяни сутринта на първи януари под запалената лампа — та нали нетърпеливите деца не дочакват да се съмне! — сред другите новогодишни подаръци, най-хубав от всички, утешаващ ни с растенията, които можем да отгледаме за голотата на зимата. Но тези зимни градини напомняха не толкова мъничките оранжерии, колкото нарисуваната оранжерия в хубавата книга пред очите им, пак новогодишен подарък. Макар подарена на госпожица Лили, героиня на романа, а не на децата, тя така ги очароваше, че станали днес старци, те се питат дали през онези благодатни години зимата не е била най-прекрасният сезон. И най-сетне, ако минувачът се повдигнеше на пръсти, той щеше да зърне обикновено в дъното на салона през разнообразната скрежна растителност, поради която, гледан от улицата, осветеният прозорец наистина приличаше на детска оранжерия, нарисувана или истинска, някой мъж в редингот, с гардения или карамфил в петлицата, застанал прав до седнала жена, и двамата забулени в кехлибарените изпарения на самовара, новост за онази епоха, сякаш гравирани върху топаз. Тези изпарения може би се изплъзват и днес, но никой не ги вижда, така сме свикнали с тях. Госпожа Суан страшно държеше на „чая“. Тя си въобразяваше, че е много оригинална и неудържимо чаровна, когато казваше на някой мъж:

— Ще ме заварите всеки ден в къщи малко по-късно. Елате да пием чай.

Може би затова тя придружаваше поканата си с тънка и нежна усмивка, като произнасяше думите с едва доловим английски акцент, а нейният познат си вземаше бележка и се покланяше сериозно, сякаш ставаше дума за нещо важно и необикновено, вдъхващо уважение и изискващо внимание.

Извън изложените по-горе основания имаше още една причина, поради която цветята в салона на госпожа Суан не бяха чисто декоративни, причина, свързана вече не с епохата, а донякъде с някогашния живот на Одет. Всяка преуспяла кокотка, каквато бе в миналото си тя, посвещава голяма част от времето си на любовниците си, в дома си, и постепенно свиква да живее за себе си. И порядъчната жена може да придава значение на известни елементи от обстановката в жилището си, но, тъй или иначе, те имат първостепенно значение за кокотката. Върховният час в нейния ден е не часът, в който се облича заради обществото, а когато се съблича заради един мъж. За нея е необходимо да бъде изящна не само в дрехата, с която излиза, а и по пеньоар или нощница. Другите жени изваждат на показ бижутата си: тя живее в задушевната атмосфера на перлите си. Подобен начин на живот налага и развива постепенно вкус към дискретен разкош. У госпожа Суан той се изразяваше в цветята. Край креслото й винаги имаше огромна кристална купа, препълнена с пармски виолетки или отронени венчета от маргарити — можеше да сметнете, че е прекъснала любимо занимание — пиела е например чай за собствено удоволствие или е била заета с нещо по-интимно, по-загадъчно и едва ли не се извинявате пред пръснатите цветчета, както ако бихте видели заглавието на все още отворената книга и то би ви разкрило какво чете и, значи, какво мисли в момента Одет. А цветята бяха по-живи от книгата. И ви ставаше неловко, сякаш, дошли при госпожа Суан, виждате, че тя не е сама, или ако се прибирате заедно с нея, че не заварвате гостната й празна, толкова голямо бе загадъчното значение и връзката с непознати за вас часове от живота на жената на тези цветя, неприготвени за гостите на Одет, а като че ли забравени тук, недовършили водения с нея интимен разговор, и вие се притеснявате, че сте го прекъснали и напразно се опитвате да проникнете в тайната му, вперили очи в избелелия воднистолилав цвят на пармските виолетки. Още от края на октомври Одет се прибираше възможно най-навреме за чая или, както все още се казваше тогава, five o’clock tea^[20], понеже бе чула и обичаше да повтаря, че госпожа Вердюрен е успяла да създаде салон само защото познатите й били винаги сигурни, че ще я заварят в къщи в определен час. Одет си въобразяваше, че и тя има такъв час, но по-свободен, senza rigore^[21], както обичаше да казва. Тя се виждаше едва ли не като втора Леспинас и си въобразяваше, че е основала салон, съперничещ със салона на госпожа дю Дефан, като й е отнела най-приятните мъже от нейния малък кръг и по-специално Суан, който я бе последвал в изгнанието й и бе споделил уединението й: версия, която бе успяла да внуши на новите си, неосведомени за миналото й познати, но не и на самата себе си. Ала ние толкова пъти играем пред другите някои свои любими роли, като ги повтаряме и наум за себе си, че по-лесно се позоваваме на тяхното фиктивно свидетелство, отколкото на почти напълно забравената действителност. В дните, когато госпожа Суан изобщо не бе излизала, я заварвахте в крепдешинена домашна роба, бяла като първия сняг, а понякога в дълъг тесен копринен пеньоар, осеян с розови и бели цветове: днес биха го сметнали — погрешно — неподходящ за зимата. Леките тъкани и нежните тонове в тогавашните свръхзатоплени гостни, закътани отвред със завеси, за които светските романисти в стремежа си да намерят най-изтънчено определение казват, че били „уютно капитонирани“, придават на жената същия зиморничав вид, както и на розите край нея, разцъфнали въпреки зимата, алени в своята голота, сякаш навън е пролет. Килимите заглушаваха стъпките и от убежището си в дъното на гостната домакинята, непредупредена за идването ви от звънеца, както днес, продължаваше да чете, докато вие стигахте почти пред нея и това засилваше особеното въздействие, очарованието, че сте надзърнали в нечия тайна. То ни облъхва и днес, когато си спомняме излезлите още тогава от мода рокли, които госпожа Суан може би единствена продължаваше да носи: те ни караха да си представяме облечената в тях жена като героиня на роман, защото повечето от нас ги бяхме виждали кажи-речи само в някои романи на Анри Гревил. В онези първи зимни дни Одет държеше в салона си огромни хризантеми с толкова разнообразни багри, каквито Суан не би могъл да види някога у нея. Аз им се възхищавах по време на тъжните ми посещения при госпожа Суан, придобила отново поради печалното ми настроение тайнствена поетичност като майка на Жилберт, тъй като навярно щеше да й каже на другия ден: „Твоят приятел ми беше на гости.“ Любувах им се навярно и защото, бледорозови като коприната в стил Луи XVI на креслата, снежнобели като домашната роба от крепдешин на домакинята, металночервени като самовара, те бяха допълнителна украса на салона с пищните си изтънчени тонове, само че жива украса, обречена да загине само след няколко дни. Умилявах се, че хризантемите бяха все пак не така ефимерни и сравнително по-трайни от също така розовите или бакърени отблясъци, с които залязлото слънце възторжено обагря късните мъгливи ноемврийски следобеди, и че след като ги бях зърнал гаснещи на небето, преди да вляза при госпожа Суан, ги намирах оживели, пренесени върху пламтящата палитра на цветята. Като огньове, изтръгнати от талантлив колорист от променливата атмосфера и слънцето, за да украсят едно човешко жилище, хризантемите ме подканваха независимо от горестта ми да вкуся жадно в часа за чая тъй кратките ноемврийски радости, чийто задушевен и тайнствен блясък разискряха край мен. Уви! Той липсваше в разговорите, които слушах. Те ми бяха много чужди. Макар да беше вече късно, госпожа Суан задържаше с гальовен тон дори госпожа Котар.

— Но моля ви се, не е късно, не поглеждайте часовника, той не върви. Каква толкова бърза работа имате? — И тя предлагаше още един сладкиш на жената на професора, която вече беше взела чантичката си.

— Няма начин да си отидеш от този дом — казваше госпожа Бонтан на госпожа Суан, докато госпожа Котар, изненадана, че някой изразява гласно собствената й мисъл, възкликваше:

— И аз така си казвам винаги с птичия си мозък!

Пригласяха й и господата от Жокейклуб, след като се бяха поклонили дълбоко, смутени сякаш от високата чест, когато госпожа Суан ги представи на доста нелюбезната буржоазка, която се държеше резервирано с блестящите познати на Одет (или „отбранително“, за да си послужим с нейния речник, защото винаги употребяваше високопарни думи за най-прости неща).

— Просто невероятно, вече трета сряда не сте стъпвали у нас!

Вярно е, Одет, цяло столетие, цяла вечност не съм ви видяла. Признавам, виновна съм пред вас, но трябва да ви кажа, че — добави стеснително и неопределено госпожа Котар, защото, макар лекарска жена, не би посмяла да говори без заобикалки за ревматизъм и бъбречна криза — имах някои дребни смущения. Кой ли ги няма! Освен това се случи катастрофа с мъжката прислуга. Не съм особено властолюбива, но се наложи за назидание да освободя Вател, той, струва ми се, търсеше по-изгодно място. Само че напускането му насмалко не предизвика оставката на целия кабинет. И камериерката ми не искаше да остане, разиграха се омировски сцени. Но аз държах здраво юздите и изобщо това ще ми служи за урок и ще ми бъде от полза. Отегчавам ви с тези истории за прислугата, но вие сама знаете какво главоболие е всяка смяна на персонала. Няма ли да видим пленителната ви дъщеря?

— Не, пленителната ми дъщеря ще вечеря у една приятелка — отговаряше обикновено госпожа Суан и се обръщаше към мен.

— Мисля, че ви писа, за да ви покани утре при нея. — Ами вашите „бейби“? — попита тя жената на професора.

Аз си отдъхнах. Думите на госпожа Суан, потвърждаващи, че мога да видя Жилберт, щом пожелая, бяха жадуваният балсам за раната ми, който дирех и заради който посещенията ми при госпожа Суан ми бяха така необходими.

— Не, ще й пиша няколко реда тази вечер. Ние с Жилберт не можем да се виждаме — прибавях аз с такова изражение, сякаш разривът ни се дължеше на необяснима причина: това пораждаше още една илюзия у мен, поддържана от нежния тон, с който аз говорех за Жилберт и тя за мен.

— Нали знаете, че Жилберт ви обича безкрайно много — подемаше госпожа Суан. — Наистина ли не искате да дойдете утре?

В мен внезапно трепваше радост, питах се: „А защо всъщност да не отида, щом майката на Жилберт ме кани?“ Но тутакси отново изпадах в униние. Опасявах се да не би, като ме види, Жилберт да си въобрази, че равнодушното ми държане напоследък към нея е било престорено, и предпочитах да удължа раздялата ни. Докато разговарях с госпожа Суан, госпожа Бонтан се оплакваше колко й досаждали жените на политиците — тя обичаше да дава вид, че ги намира всичките убийствено скучни и смешни и че е отчаяна от общественото положение на мъжа си.

— Значи, вие сте в състояние да приемете една след друга петдесет лекарски жени? — питаше тя госпожа Котар, която, напротив, бе преизпълнена с доброжелателност към всички и с уважение към всякакъв род задължения. — Браво на вас! В министерството и аз съм принудена, няма как. Но бога ми, това е по-силно от мен, просто ми иде да се изплезя на разните чиновнически съпруги. И племенницата ми Албертин е като мен. Нямате представа колко е безочливо това момиченце! Миналата седмица на приемния ми ден бе дошла жената на заместник-министъра на финансите и заяви, че нищо не разбирала от кулинарно изкуство. „А пък би трябвало да разбирате, госпожо — подхвърли Албертин с най-мила усмивка, — нали баща ви е бил готвач!“

— Обожавам тази история, намирам, че е пленителна! — възкликна госпожа Суан. — Но поне за дните, когато докторът приема пациенти, вие би трябвало да имате едно малко кътче само за вас с цветята, книгите и нещата, които обичате — посъветва тя госпожа Котар.

— Ей така, право в лицето, тросна й го, и толкова, при това без да ме предупреди хубостницата, коварна е като маймунка. Вие сте щастлива, умеете да се владеете, облажавам хора, които могат да прикриват мислите си.

— Но на мен това не ми е необходимо, госпожо, не съм толкова придирчива! — отвръщаше кротко госпожа Котар. — Най-напред нямам същите основания като вас — добавяше тя по-натъртено, за да подчертае основанията на госпожа Бонтан, както правеше винаги когато плъзнеше в разговора някоя тънка любезност или изкусно ласкателство, които довеждаха във възторг всеки събеседник и допринасяха за кариерата на съпруга й. — Пък и всичко, което е полезно за професора, е истинско удоволствие за мен.

— Е, да, но не всеки може, госпожо. Вероятно вие имате здрави нерви. А пък аз, щом жената на военния министър почне да гримасничи, тутакси правя същото. Цяло нещастие е такъв темперамент!

— Да, да, чувала съм, че имала тикове — забеляза госпожа Котар. — Мъжът ми познава и едно много високопоставено лице и естествено, когато тия господа почнат да разговарят помежду си…

— Ами с началника на протокола, госпожо? Той е гърбав и аз си зная, остане ли пет минути при мен, току ще заговоря за гърбицата му! Мъжът ми казва, че ще го уволнят заради мен! Че какво! Да върви по дяволите това министерство! Да, да върви по дяволите! Исках да гравирам тези думи като девиз върху хартията ми за писма. Сигурна съм, че ви скандализирам, защото сте много добросърдечна, аз пък си признавам, че най-много се забавлявам от дребните лошотии. Без тях животът би бил страшно еднообразен.

И тя безспир говореше за министерството, сякаш то бе Олимп. За да промени темата на разговора, Одет се обръщаше към госпожа Котар.

— Но вие изглеждате чудесно! Redfern fecit?^[22]

— О, не, нали знаете, аз съм почитателка на Раудниц. Впрочем сама го преправих.

— Отлично! Толкова е шик!

— И колко струва мислите?… Не, не, променете първата цифра!

— Не може да бъде! Ами че това е без пари, все едно даром. Казаха ми три пъти по-висока цена.

— Така се пише история — заключаваше жената на доктора. После тя показваше на Одет шарфа, който тя й бе подарила: — Погледнете, познавате ли го?

Една завеса се открехваше и една глава поглеждаше церемониално почтително, преструвайки се, че се бои да не пречи: Суан.

— Одет, принц Агридженте е в кабинета ми и пита дали може да ви поднесе почитанията си. Какво да му отговоря?

— Че много ще се радвам — отвръщаше Одет със задоволство и същевременно без сянка от притеснение: това й се удаваше лесно, защото открай време, още като кокотка, приемаше мъже от висшето общество.

Суан отиваше да предаде поканата и се връщаше при жена си, придружен от принца, освен ако междувременно не дойдеше госпожа Вердюрен.

Когато се ожени за Одет, Суан бе поискал от нея да не посещава вече кръжеца на Вердюренови (той имаше много основания за това, а и да нямаше, пак щеше да го стори по силата на нетърпещия изключения закон за непризнателността, който разкрива непредвидливостта или безкористието на всички сводници). Беше разрешил на жена си да размени само две посещения годишно с госпожа Вердюрен и това се виждаше прекалено на някои правоверни, възмутени от оскърблението, нанесено на Патронката, след като толкова години Одет и дори Суан бяха галените деца на дома й. Защото, ако в кръжеца имаше изменници, които пропускаха някои вечери, за да се отзоват тайно на поканата на Одет, готови, ако бъдат разкрити, да се извинят, че били любопитни да видят Бергот (макар Патронката да твърдеше, че той не ходел у Суанови и бил съвсем бездарен, в същото време се опитваше да го „привлече“, съгласно любимия си израз), кръжецът имаше все пак своите „крайни“. И те, чужди на особените изисквания на условностите, смекчаващи често неумолимото държане на техните приятели, което според тях би трябвало да бъде проведено докрай спрямо някого, за да бъде огорчен, настояваха, ала неуспешно, госпожа Вердюрен да прекъсне всякакви отношения с Одет и да й отнеме удоволствието да казва през смях: „След схизмата ходим много рядко у Патронката. Докато мъжът ми беше ерген, все още можеше, но за семейни хора невинаги е лесно… За да ви кажа истината, господин Суан не смила вече лесно леля Вердюрен и не би му било особено по вкуса, ако ходя често при нея. А аз като вярна съпруга…“

Когато биваха канени у Вердюренови, Суан придружаваше жена си, но избягваше да се показва, когато госпожа Вердюрен идваше на гости при Одет. Затова, ако госпожа Вердюрен беше в гостната, принц Агридженте влизаше сам. Всъщност Одет представляваше само него на госпожа Вердюрен — предпочиташе тя да не чува невзрачни имена и да заключи за непознатите лица около себе си, че се намира в аристократична среда. Сметките на Одет излизаха правилни, защото вечерта госпожа Вердюрен казваше с отвращение на мъжа си:

— Прекрасна среда! Цветът на реакцията си е дал среща там!

Одет се заблуждаваше за госпожа Вердюрен, само че в противоположен смисъл. Това не ще рече, че салонът на госпожа Вердюрен бе почнал да става такъв, какъвто ще го видим по-късно. Госпожа Вердюрен не бе стигнала дори до „периода на инкубация“, когато се преустановяват тържествените приеми, защото новопридобитите редки и ценни елементи ще се изгубят сред огромното количество торф, когато е за предпочитане да се изчака десетте праведници, които си успял да привлечеш, да създадат седемдесет пъти по десет подобни тям. И госпожа Вердюрен си поставяше за цел висшето общество, както скоро щеше да стори Одет — само че зоните, които тя щурмуваше, бяха засега толкова ограничени и отдалечени от участъка, където Одет имаше известни изгледи да постигне успех, — да извърши пробив, че госпожа Суан беше в пълно неведение за стратегическите планове, изготвяни от Патронката. Затова представеха ли й госпожа Вердюрен като сноб, Одет най-чистосърдечно се разсмиваше и отвръщаше:

— Тъкмо обратното! Първо, тя няма необходимите предпоставки, не познава никого! Освен това трябва да признаем, че се чувствува добре и така. Не, не, тя обича само своите среди и приятните събеседници.

И тайно завиждаше на госпожа Вердюрен за изкуството (без да губи надежда, че на свой ред ще го усвои, след като е минала такава чудесна школа), на което Патронката отдаваше толкова значение, при все че то само нюансира несъществуващото, извайва невещественото и е всъщност изкуство на нищото: изкуството на господарката на дома „да подбере“ хората около себе си, „да ги обедини“, „да изтъкне достойнствата им“, „да се самозаличи“, да служи като „съединителна чертичка“.

Тъй или иначе, на приятелите на госпожа Суан правеше силно впечатление присъствието на жена, която си представяха обикновено само в собствения й дом, в неизменната рамка на гостите й, на съвсем малката й групичка, и с удивление виждаха тази групичка възкресена тук, обобщена, побрала се цялата в едно кресло под образа на Патронката, самата тя гостенка, потънала в подплатеното си с пух манто, меко като белите кожи на пода на салона, където госпожа Вердюрен въплътяваше сама цял салон. Най-плахите жени изказваха от скромност желание да си тръгнат и говореха в множествено число, както когато искаме другите да разберат, че не бива да уморяват станалата за пръв път след дълго боледуване домакиня:

— Време е да си ходим, Одет!

Те облажаваха госпожа Котар, защото Патронката се обръщаше към нея с малкото й име.

— Да ви отвлека ли? — казваше госпожа Вердюрен, защото мисълта, че някоя правоверна ще остане при Одет, вместо да си тръгне с нея, й бе непоносима.

— Госпожа Бонтан бе така любезна да ми предложи да ме отведе с колата си — отвръщаше госпожа Котар. Не й се искаше заради една по-прочута личност да забрави, че госпожа Бонтан й бе предложила да я вземе в министерската карета. — Признавам, че съм особено благодарна на приятелките си, когато ме отвеждат с кола. Това е винаги добре дошло за мен, след като нямам свой автомедон!

— Особено като се има предвид — отвърна Патронката, която не смееше да възрази по-енергично, защото малко познаваше госпожа Бонтан и току-що я бе поканила на своите среди, — че от госпожа дьо Креси до вас има сумата път. О, божичко, все не мога да свикна да казвам госпожа Суан!

Средноостроумните членове на кръжеца й се преструваха на шега, че не могат да се научат да казват „госпожа Суан“: „Толкова бях свикнал да казвам госпожа дьо Креси, че насмалко не сбърках!“ Единствена госпожа Вердюрен все бъркаше, при това нарочно.

— Не се ли страхувате, Одет, да живеете в този затънтен квартал? Би ми било страшничко да се прибирам вечер. А и такава влага! Не ще да е много благотворно за екземата на мъжа ви. Нямате плъхове поне, нали?

— О, не, какъв ужас!

— Толкова по-добре. Не зная кой ми бе казал. Много се радвам, че не е вярно, защото безумно се страхувам и не бих дошла втори път. Довиждане, миличка, до скоро виждане, нали знаете колко съм щастлива, когато дойдете при мен! Не умеете да подреждате хризантемите — каза й тя на отиване, докато госпожа Суан я изпращаше. — Това са японски цветя и трябва да се поставят във вазите, както правят японците.

— Не споделям мнението на госпожа Вердюрен, макар че по всички въпроси тя е за мен Законът и пророците — забеляза госпожа Котар, когато госпожа Вердюрен си отиде. — Нямате равна в умението да намирате красиви хризантеми или по-право кризантеми, така се произнася сега, струва ми се.

— Милата госпожа Вердюрен невинаги е благосклонна към цветята на другите — отговаряше кротко госпожа Суан.

— Кого предпочитате, Одет? — подемаше госпожа Котар в желанието си да спре критичните забележки по адрес на Патронката. — Льометр ли? Трябва да ви призная, че онзи ден пред магазина му бе изложен огромен розов храст, който ме накара да извърша лудост.

От свенливост тя се въздържа да уточни цената на храста и каза само, че професорът, който, общо взето, не кипва лесно, този път излязъл от кожата си и й заявил, че тя няма представа за стойността на парите.

— Не, не, аз имам само един постоянен цветар, Дьобак.

— Той е и мой, но признавам, че сегиз-тогиз му изневерявам с Лашом.

— Така ли? Значи, го мамите с Лашом? Ще му кажа — закани й се Одет, мъчейки се да бъде духовита и да води разговора в дома си, където това й се удаваше по-лесно, отколкото в кръжеца. — Впрочем Лашом е станал голям скъпар. Цените му са неимоверни, намирам ги направо неприлични! — добавяше тя смеешком.

А госпожа Бонтан, която сто пъти бе заявявала, че кракът й няма да стъпи у Вердюренови, очарована от поканата на Патроннката, пресмяташе как би могла да отиде колкото може повече пъти. Не знаеше, че госпожа Вердюрен държи поканените да не пропуснат нито една нейна сряда. Самата госпожа Бонтан спадаше към не твърде желаните гостенки: получили покана от някоя дама, те не се отзовават веднага, като че ли са сигурни, че са добре дошли, стига да имат малко време и желание да излязат. Жените от този тип всъщност съзнателно се въздържат да отидат първата и третата вечер, въобразявайки си, че отсъствието им ще направи впечатление, и отиват само на втората и четвъртата, освен ако не научат, че третата ще бъде особено блестяща. В такъв случай пак спазват същия ред и се извиняват, че „за съжаление миналия път са били заети“. Така и госпожа Бонтан изчисляваше колко среди има още до Великден и как да отиде на още една, без да изглежда, че се натиска. Разчиташе на госпожа Котар, с която щеше да се прибере, за да получи известни указания.

— О, госпожо Бонтан, ставате ли вече? Не е хубаво да давате сигнал за бягство! Дължите ми компенсация за миналия четвъртък. Хайде, хайде, останете още малко! Нали няма да ходите вече никъде преди вечеря. Наистина ли не ви изкушават? — каза госпожа Суан и й поднесе чинията със сладки. — Знаете ли, че тези гадости съвсем не са лоши. Видът им не е многообещаващ, но опитайте ги и после ще говорим.

— Напротив, изглеждат страшно апетитни — отвърна госпожа Котар. — У вас, Одет, винаги има нещо приятно за хапване. Няма нужда да ви питам къде са приготвени, зная, че поръчвате всичко при Рьобате. Аз съм по-еклектична — за пти фур и всевъзможните лакомства често се обръщам към Будоньо. Не мога да отрека обаче, че не умеят да правят сладолед. Виж, за сладоледа — баварски или не — Рьобате е истински артист. Както би казал мъжът ми: „Nec plus ultra.“^[23]

— Но този е приготвен в къщи, нали? Явно няма да вечерям — оплака се госпожа Бонтан, — но все пак ще поседна за малко. Обожавам да разговарям с такива интелигентни жени като вас. Не бих искала да ви се сторя нескромна, Одет, но ме интересува как ви харесва шапката на госпожа Тромбер. Зная, че сега са на мода големите шапки, но не прекалява ли все пак? При това в сравнение с шапката, с която дойде онзи ден у дома, днешната бе микроскопична.

— Не, не съм интелигентна — възрази Одет, смятайки, че това прави добро впечатление. — Всъщност съм лапнишаран. Вярвам във всичко, което ми кажат, и се тормозя за щяло и нещяло.

Опитваше се да намекне, че в началото много страдала като съпруга на мъж от рода на Суан, който си имал свой живот и й изменял.

Щом чу думите „не съм интелигентна“, принц Агридженте сметна за свой дълг да възрази, но никак не беше находчив.

— Дрън-дрън — възкликна госпожа Бонтан, — на кого ги разправяте? Вие ли не сте интелигентна!

— И аз така си казах: „Какво чувам!“ — поде принцът, като се улови за спасителната сламка. — Сигурно ушите ми са ме заблудили!

— Но не, уверявам ви, всъщност аз съм обикновена еснафка, докачлива, натъпкана с предразсъдъци, затворена в своята дупка и главно страшно невежа. Виждали ли сте милия баронет? — добави Одет по адрес на Шарлю.

— Вие невежа! — извика госпожа Бонтан. — А какво ще кажете тогава за официалните среди, за жените на разните превъзходителства, дето разговарят само за дрипи!… Ето, драга госпожо, само преди седмица заговарям с министершата на народното просвещение за „Лоенгрин“. Тя ми отговаря: „Лоенгрин ли? Аха, да, последното ревю на «Фоли Бержер», изглежда, че е много забавно!“ Е, какво ще кажете, госпожо? Когато човек чува подобни неща, как да не побеснее! Идеше ми да я зашлевя. Аз съм жена с характер, нали знаете? Кажете, господине, не съм ли права? — попита тя, обръщайки се към мен.

— Право да ви кажа — поде госпожа Котар, — простимо е да отговориш малко неуместно, когато изневиделица те попитат, без да си подготвен. По себе си зная, защото госпожа Вердюрен е свикнала да ни поставя така натясно.

— Добре, че се сетих! — възкликна госпожа Бонтан. — Знаете ли кой ще бъде при нея в сряда? В момента си спомних, че приех поканата й за идната седмица. Защо не дойдете на вечеря у нас? После заедно ще отидем у госпожа Вердюрен. Малко ми е неловко да отида сама, не зная защо, но тази важна дама винаги леко ме плаши.

— Ще ви кажа защо — отвърна госпожа Котар, — плаши ви гласът й. Какво да се прави? Не всеки има такъв мелодичен глас като госпожа Суан. Но „разговорите ли“ се малко, както казва госпожа Вердюрен, ледът ще се стопи. Много е приветлива. Ала чудесно ви разбирам, никога не е приятно, когато за пръв път попаднеш в непозната местност.

— И вие може да вечеряте у нас — обърна се госпожа Бонтан към Одет, — а след вечеря ще отидем всички заедно а ла Вердюренови да си поиграем на Вердюренови. И дори ако в резултат на това Патронката ми се намуси и повече не ме кани, ще се наприказваме поне веднъж трите в салона й, а за мен това ще бъде най-забавното. — Изявлението й явно не беше искрено, защото се заинтересува:

— Кой според вас ще бъде там идната сряда? Предвижда ли се нещо? Няма да има много хора поне, нали?

— Аз сигурно няма да отида — отвърна Одет. — Ще се мернем само у тях последната сряда преди Великден. Ако нямате нищо против да изчакате дотогава…

Но предложението за отлагане като че ли не съблазни госпожа Бонтан.

Макар интелектуалните достойнства и изтънчеността на един салон са обикновено обратно, а не право пропорционални на външния му блясък, явно е, че щом според Суан госпожа Бонтан е приятна, примирим ли се с някое социално падение, ставаме не така взискателни спрямо хората, с чиято дружба сме заставени да се задоволим, не така придирчиви спрямо ума им и спрямо всичко останало. Ако това е така, то културата и дори езикът на отделните индивиди, а и на цели нации неизбежно изчезват ведно с независимостта им. Една от последиците на подобна снизходителност е засилването на тенденцията след известна възраст да ни е приятно, когато хвалят собствената ни интелектуална нагласа и вкусовете ни или когато ни насърчават да ги следваме. Това е възрастта, когато един голям художник предпочита да общува не с оригинални таланти, а с учениците си, които нямат нищо общо с него извън догмата на собствената му теория, но затова пък му кадят тамян и жадно слушат думите му. Това е възрастта, когато някои надарени мъж и жена, отдадени само на любовта си, ще сметнат за най-умен в една компания онзи, който може би стои по-ниско от другите, но е показал с изказванията си, че разбира и одобрява съществуване, посветено на любовната страст, и по този начин приятно е погъделичкал сладострастието на влюбения мъж или на любимата му. Това бе възрастта, когато Суан, станал вече съпруг на Одет, с удоволствие слушаше твърденията на госпожа Бонтан, че било смешно да приемаш в дома си само херцогини (и заключаваше, обратно на извода, до който някога стигаше с Вердюрен, че тя е добра, остроумна жена, чужда на всякакъв снобизъм), приятно му бе също да й разказва анекдоти, които я караха да се „превива от смях“, защото не ги знаеше, но „улавяше“ бързо комичното; обичаше да ласкае и да се забавлява.

— Значи, докторът не е луд по цветята като вас? — питаше госпожа Суан госпожа Котар.

— О, нали знаете, мъжът ми е мъдрец. Умерен е във всичко, но и той си има една страст.

С блеснал от зложелателна радост и любопитство поглед, госпожа Бонтан запита:

— Каква, госпожо?

Госпожа Котар отговори скромно:

— Четенето.

— О, това е съвсем безобидна страст у един съпруг! — извика госпожа Бонтан, заливайки се в сатанински смях.

— Когато докторът се зачете…

— Е, това няма поне защо да ви плаши!

— Напротив!… Ами зрението му? А сега ще се върна при него, Одет, и при първа възможност пак ще отскоча до вас. Понеже стана дума за зрение, чухте ли, че домът, който наскоро е купила госпожа Вердюрен, ще се осветява с електричество? Узнах го не от частните си детективи, а от друг източник: самият електротехник Милде. Виждате, че не крия осведомителите си. Дори в спалните щяло да има електрически лампи с абажури, които да смекчават светлината. Безспорно лукс, при това чудесен! Изобщо нашите съвременнички се стремят непременно към нещо ново, което никъде другаде го няма. Снахата на една моя приятелка си сложи телефон! Може да направи поръчка при доставчиците си, без да излиза от апартамента си! Привичката да си кажа, как ли не хитрувах, за да ми разрешат да поговоря някой ден. Много съм изкушена, но по-скоро да е при някоя приятелка, а не у дома. Струва ми се, че самата аз не бих искала да имам такова чудо в къщи. Първите дни ще ми бъде забавно, а после ще ми се надуе главата. Хайде, Одет, тръгвам си, не задържайте госпожа Бонтан, защото тя се нагърби с мен. Трябва да си наложа да се откъсна от вас, хубаво ще ме подредите, ще се прибера в къщи след мъжа си!

И аз трябваше да си отида, невкусил зимните наслади, затаени, както ми се бе сторило, в пищните багри на хризантемите. Тези наслади все още ги нямаше, а госпожа Суан като че ли не чакаше нищо повече. Прислужниците прибираха чашите, сякаш господарката им бе възвестила: „Затваряме.“ А накрая Одет ми казваше:

— Тръгвате си, така ли? Е, добре, good bye!

Съзнавах, че и да останех още, нямаше да дочакам неведомите наслади и не само тъжното ми настроение ме бе лишило от тях. Като че ли бяха извън утъпкания път на часовете, които така вихрено ни водят към мига на раздялата, на някоя непозната ни напречна пътека, по която трябваше да свърна. Постигнал бях поне целта на посещението си: Жилберт щеше да узнае, че съм дошъл при родителите й в нейно отсъствие и „тутакси, от пръв поглед съм покорил госпожа Вердюрен“, както неколкократно повтори госпожа Котар. („Сигурно между вас съществува дълбок афинитет — бе добавила тя, защото никога не я била виждала толкова да се мъчи да блесне.“) Жилберт щеше да узнае, че съм говорил за нея с обич, както бе редно от моя страна, но че мога да живея, без да я виждам, докато именно тази моя неспособност бе породила отегчението й през последните дни, когато беше с мен. Бях казал на госпожа Суан, че не мога вече да се виждам с Жилберт. Казах й го, сякаш бях решил никога вече да не се срещна с дъщеря й. И писмото, което се канех да пиша, щеше да бъде в същия дух. Но за да си вдъхна смелост, изисквах от себе си едно последно и краткотрайно усилие — само няколко дни. Заричах се: „За последен път отказвам да се видя с Жилберт, следващия път ще приема.“ За да осъществя по-лесно разрива, не си го представях окончателен. Ала предчувствувах, че се разделям завинаги.

Тази година първи януари беше особено мъчителен за мен. Когато си нещастен, всяка паметна дата и годишнина носят горест. Но ако са свързани със загубата на скъпо същество, страданието ни е породено само от по-осезаемото сравнение с миналото. В моя случай се прибавяше и непризнатата надежда, че Жилберт е искала да остави на мен инициативата за помирение, и тъй като не предприех нищо, бе изчакала първи януари, за да има повод да ми пише: „Но какво има? Луда съм по вас, елате, трябва откровено да се обясним, не мога да живея, без да ви виждам.“ Щом наближи краят на годината, подобно писмо от нея започна да ми се струва вероятно. Може би нямах основание, но за да ни се стори нещо вероятно, е достатъчно да го желаем и да ни е необходимо. Войникът е убеден, че му се полага безкрайно удължавана отсрочка, преди да го убият; крадецът — преди да го заловят, хората изобщо — преди да умрат. Този именно амулет предпазва отделните индивиди, понякога и цели народи не от опасността, а от страха пред нея, всъщност от увереността, че действително ги грози заплаха, и в някои случаи им дава възможност да я посрещнат смело, без непременно да са смели. Подобна доверчивост, също така неоснователна, крепи и влюбения, очакващ одобрение или писмо. За да не очаквам писмо от Жилберт, достатъчно бе едно — да престана да го желая. Колкото и да сме убедени в безразличието на жената, която още обичаме, приписваме й най-различни мисли — не непременно любовни, намерението й да ги изрази, по-сложния й душевен живот вследствие на неприязънта й — но във всеки случай ние сме неотлъчен обект на вниманието й. За да си представя какво ставаше в душата на Жилберт, трябваше чисто и просто да предвидя още на този първи януари какво щях да изпитвам на същия ден през някоя от следващите години, когато почти нямаше да ми правят впечатление вниманието, мълчанието, нежността или студенината на Жилберт, когато нямаше да се замислям и щеше да ми бъде невъзможно да се замисля над проблеми, вече несъществуващи за мен. Докато обичаме, любовта ни е премного голяма, за да я вместим цялата в себе си. Тя напира към любимото същество, среща неговата повърхност, която я спира и я отпраща назад към изходната й точка, и наричаме споделена любов именно този отглас на собственото си чувство, и той ни носи по-голямо очарование, отколкото в момента на излъчването си, защото не можем да разпознаем, че изхожда от самите нас.

Отзвъняха всички часове на първи януари, а писмо от Жилберт не дойде. Тъй като на трети и четвърти получих няколко честитки, изпратени със закъснение или забавени от претрупаната поща през тези дни, продължавах да се надявам, естествено все по-малко. После много плаках. Изглежда, че не съм бил съвсем искрен, когато си въобразявах, че скъсвам с Жилберт и лелеех надеждата, че ще ми пише за Нова година. И тъй като надеждата ми угасна, преди да се предохраня с друга, страдах като болен, изпразнил шишенцето с морфин, без да имам подръка друго. А може би надеждата — двете обяснения не се изключват взаимно, защото едно и също чувство понякога е изтъкано от противоречия, — че най-сетне ще получа писмо от Жилберт, бе приближила образа й, бе възкресила предишните ми вълнения от очакването да бъда с нея, да я видя, и от държането й с мен. Непосредствената възможност за сдобряване унищожи състоянието, чието огромно значение недооценяваме: примирението. Неврастениците не вярват на хората, които ги уверяват, че ще се успокоят постепенно, ако останат на легло, без писма и вестници. Въобразяват си, че подобен режим още повече ще изостри нервното им напрежение. Така и влюбените, когато си мислят за примирението, изхождайки от противоположно състояние, без да са го изпробвали, не могат да повярват в благотворната сила на отказа от любимото същество.

Поради силното сърцебиене намалих дозата кофеин и то се нормализира. Тогава се запитах дали кофеинът не бе предизвикал бурните ми чувства, когато почти се скарах с Жилберт. При всеки нов изблик ги отдавах на страданието от раздялата с приятелката си или на опасението си да я видя във все същото лошо настроение. Но ако лекарството бе предизвикало болката ми, тогава погрешно изтълкувана от въображението ми (в това няма нищо невероятно, тъй като често влюбените мъже изживяват най-жестоки душевни терзания само защото са свикнали с физическата близост на жената, с която живеят). В такъв случай то действува като вълшебно питие, което продължава да свързва Тристан и Изолда дълго след като са го погълнали. Физическото подобрение, настъпило почти веднага след намалената доза кофеин, не преустанови растящата ми мъка: отровното лекарство може би не бе я предизвикало, но я бе изострило.

А когато рухна надеждата за новогодишно писмо и допълнителната болка от разочарованието притихна, с преполовяването на месеца, се подновиха страданията ми от преди празниците. Бяха още по-болезнени, защото самият аз бях съзнателният им доброволен, безжалостен, търпелив причинител. Самият аз полагах усилия, за да осуетя единственото нещо, на което държех — връзката си с Жилберт, като постепенно предизвиквах, удължавайки раздялата с нея, не нейното, а своето безразличие, и това в крайна сметка се свеждаше до едно и също. Бавно и жестоко самоубийство на онова мое „аз“, което обичаше Жилберт. Убивах го с неотменно настървение, съзнаващ ясно не само какво подготвям в настоящето, а и какво ще произлезе в бъдещето: знаех, че след известно време не само ще престана да обичам Жилберт, а и че тя ще съжалява, и тогава опитите й да ме види ще бъдат напразни като моите сега не защото ще я обичам прекалено силно, а защото сигурно ще бъда влюбен в друга жена и нея ще желая и ще чакам с часове, без да посмея да отделя нито секунда за напълно безразличната ми вече Жилберт. И може би точно в момента, когато (защото бях решил да не я виждам вече, освен ако ме помоли без увъртания за обяснение или ми признае недвусмислено, че ме обича, а нямаше изгледи нито за едното, нито за другото) бях вече загубил Жилберт, а я обичах по-силно. Съзнавах по-ясно, отколкото предишната година, какво бе тя за мен, когато, прекарвайки по свой вкус следобедите си с нея, си въобразявах, че нищо не заплашва приятелството ни. Вероятно в този миг мисълта, че някой ден ще изпитвам същите чувства към друга жена, ми беше противна, защото ми отнемаше не само Жилберт, а и любовта и страданието — любовта и страданието, в които през сълзи се опитвах да доловя същината на Жилберт, принуден да призная пред себе си, че те не принадлежат точно на нея и рано или късно ще бъдат отдадени на друга. Следователно — така поне си мислех тогава — винаги сме откъснати от другите. Когато сме влюбени, си даваме сметка, че любовта ни не носи тяхното име, че ще се възроди в бъдещето, а е могла да се прояви и в миналото към друго същество, а не точно към това. А когато не сме влюбени и разглеждаме философски противоречивостта на любовната страст, макар да говорим на воля за нея, не я изпитваме, значи, не я познаваме, защото познанието в тази област не е постоянно, то не може да оцелее, щом това чувство престане да живее в нас. Все още имаше време да предупредя Жилберт, че това състояние, което предугаждах през мъката, но не успявах да видя ясно във въображението си, се подготвя малко по малко, макар още да не е настъпило, че е неизбежно, ако тя, Жилберт, не ми се притече на помощ и не унищожи в зародиш бъдещото ми безразличие. Колко пъти едва не й писах или не отидох при нея, за да й кажа: „Внимавайте, взел съм решение, това е последният ми опит, виждам ви за последен път. Скоро ще престана да ви обичам.“ Имаше ли смисъл? С какво право можех да упреквам Жилберт за безразличието, което без никакво чувство за вина проявявах самият аз към всичко извън нея? За последен път! На мен това ми изглеждаше неимоверно важно, защото бях влюбен в Жилберт. А тя би обърнала толкова внимание, колкото всеки на писмо от приятел, желаещ да го посети, преди да напусне завинаги страната. На него и на досадницата, влюбена в нас, ние отказваме да ги видим чисто и просто заради някое развлечение. Времето, отредено ни всеки ден, е еластично. Страстите, които сами изпитваме, го разширяват, чувствата, които вдъхваме у другите, го смаляват, а навикът го запълва.

И да бях говорил с Жилберт, нима щеше да ме чуе? Когато говорим, винаги си въобразяваме, че ни слушат нашите уши и ум. Думите ми щяха да стигнат преиначени до съзнанието на Жилберт, както ако трябваше да минат през подвижната завеса на водопад — неузнаваеми, гротесково кънтящи, лишени от смисъл. Истината, вложена в думите ни, не си проправя пряк път, не притежава неоспорима обективност. Трябва да мине доста време, преди в тях да изкристализира истина от същия порядък. В политиката се случва някой да счита за предател привърженика на противоположни идеи независимо от всички негови доводи и доказателства и сам по-късно да сподели омразните му убеждения, докато другият, напразно опитвал се да ги пропагандира, вече не държи на тях. Или когато някое художествено произведение, което като че ли само говори за достойнствата си според четящите го на глас почитатели, се струва безсъдържателно или посредствено на слушателите и е провъзгласено от тях за шедьовър, само че много късно, за да узнае авторът му. Същото е и в любовта, каквото и да прави, влюбеният не може да събори отвън отчайващите го прегради: чак когато започне да нехае за тях, внезапно в резултат на работа, извършена от другата страна, в душата на равнодушната жена, преградите, щурмувани преди безуспешно, ще рухнат без никаква полза за него. Ако предупредях Жилберт, че един ден ще стана безразличен към нея, и й покажех как да го предотврати, тя щеше да заключи от постъпката ми, че любовта ми и нуждата ми от нея са още по-големи, отколкото е смятала, и досадата й от присъствието ми би се засилила. Та нали именно моята любов ми помагаше, предизвиквайки всевъзможни душевни състояния в мен, да предвидя по-добре от Жилберт, че един ден тя ще угасне. Но вероятно щях все пак да предупредя Жилберт писмено или устно след доста време, когато нямаше да ми бъде така необходима, и сама щеше да се убеди в това. За съжаление някои хора, добронамерени или не, й говориха за мен, без да съм ги молил, и то така, че навярно си е помислила точно обратното. Всеки път, когато узнаех, че Котар, самата ми майка и дори господин дьо Норпоа са направили излишни с нетактичната си намеса всички мои досегашни жертви и са унищожили целия резултат от сдържаността ми, преписвайки ми обратното поведение, ми ставаше двойно по-неприятно. От една страна, бях принуден да изчислявам едва от този ден мъчителното си ползотворно въздържане, прекъснато без мое знание от някой досадник и следователно все едно несъществуващо; освен това нямаше да ми бъде толкова приятно да видя Жилберт, която сега ме смяташе не примирен с достойнство, а домогващ се задкулисно за среща, която не е благоволила да ми разреши. Проклинах празните приказки на хора, които в повечето случаи без желание дори да навредят или да помогнат, ей така, само за да си чешат езика или защото неволно сме им доверили нещичко и не са го запазили в тайна (като самите нас), ни причиняват понякога толкова голямо зло. Вярно е, че в гибелната дейност за разрушаване на любовта те далеч не играят важната роля на другите двама, свикнали, единият от прекалено добросърдечие, а другият — от жестокосърдечие, всичко да рушат точно преди щастливия завършек. Само че не се сърдим на тези двама, колкото на несъобразителните Котаровци, защото единият е човекът, когото обичаме, а другият — самите ние.

Понеже всеки път, когато отивах у госпожа Суан, тя ме канеше на чай с дъщеря й и настояваше да дам отговора си на Жилберт, често й пишех, като не подбирах думи, с които бих могъл да си я възвърна, а само се опитвах да проправя по-безболезнено корито за сълзите си. И съжалението, подобно на желанието, не се стреми към анализ, а към удовлетворение. В началото на любовното си увлечение прекарваш времето си не да разбереш същността на любовта, а да подготвяш възможности за среща на другия ден. Когато скъсваш, мъчиш се не да разбереш терзанието си, а да го изразиш в най-нежна форма на този, който го е причинил. Казваш това, което изпитваш нужда да кажеш и което другият няма да разбере: говориш само за себе си. Аз пишех: „Мислех, че това не може да стане. Уви, виждам, че не е толкова трудно.“ Заричах се: „Вероятно няма да ви видя вече.“ Заричах се, като внимавах да не сметне студенината ми престорена, макар че когато пишех тези думи, плачех. Чувствувах, че не изразяват онова, което ми се щеше да вярвам, а онова, което действително щеше да се случи, защото и при следващата й покана за среща пак щях да проявя твърдост и нямаше да отстъпя и така от отказ на отказ постепенно щях да стигна до такова състояние на духа, че след като дълго не съм я виждал, да не искам вече да я видя. Ридаех, но намирах нужната смелост, опознавах сладостта да пожертвувам щастието да бъда до нея на възможността да се издигна в очите й един ден, един ден, когато, уви, ще ми бъде безразлично дали ме харесва. Самото предположение — почти неправдоподобно, — че в момента ме обича, както бе казала последния път, когато бяхме заедно, че това, което тълкувах като досада, породена от присъствието на омръзнал вече човек, се е дължало на ревнива мнителност, на престорено безразличие като моето — смекчаваше малко суровото ми решение. В такива мигове ми се струваше, че след няколко години, когато ще се забравим един друг, когато ще мога със задна дата да й призная, че писмото, което сега й пиша, съвсем не е било искрено, тя ще ми отговори: „Как? Нима ме обичахте? Да знаете как очаквах да ми пишете това, как се надявах на среща, колко плаках, когато получих вашето писмо.“ Докато й пишех, едва върнал се в къщи след посещението си при госпожа Суан, мисълта, че в момента създавам предпоставки за подобно недоразумение, ме подтикваше да пиша още в същия дух: навяваше ми тъга, но в същото време бе така сладко да си представя, че Жилберт ме обича.

Докато, разделяйки се с госпожа Суан след нейния „чай“, съчинявах мислено писмото до дъщеря й, съвсем други мисли занимаваха госпожа Котар на излизане от дома им. Завършила „малката“ си проверка, тя не пропускаше да поздрави Одет за новите мебели и неотдавнашните „придобивки“ в салона й. Все още можеше да открие — макар съвсем малко на брой — някои предмети от апартамента от улица Ла Перуз, по-специално талисманите, зверчетата от скъп метал.

След като един много тачен приятел на госпожа Суан бе споменал думата „безвкусица“, разкрила й нови хоризонти, защото визираше точно неща, които само преди няколко години смяташе за „шикозни“, предишните й вещи една след друга последваха позлатената решетка, подставка за хризантемите, няколкото бонбониери от Жиру и хартията за писма с корона (разбира се, и картонените луидори, пръснати върху камината, които един мъж с вкус я бе посъветвал да махне, дълго преди да срещне Суан). В артистичното безредие, в разностилието на стаите, напомнящо ателие на художник — боядисаните в тъмни цветове стени, коренно различни от белите салони на госпожа Суан малко по-късно, — Далечният Изток все повече отстъпваше пред нашествието на осемнадесети век. Дори възглавниците, които тя струпваше зад гърба ми, за да се чувствувам по-уютно, бяха осеяни с букетчета в стил Луи XV, а не с китайски дракони. В спалнята си, където най-често приемаше, като казваше: „Да, страшно я обичам и прекарвам много часове тук. Не бих могла да живея сред враждебни и натруфени неща, тук си работя“ (госпожа Суан не поясняваше дали работи върху някоя картина или книга — по онова време у жените, които не обичаха да бездействуват и да не вършат нищо полезно, се бе появил вкус към писане), тя бе заобиколена от саксонски фарфор. Толкова обичаше този вид порцелан, чието име произнасяше с английски акцент, че за щяло и нещяло казваше: „Хубаво е, прилича на саксонски цветчета.“ Боеше се за тях повече, отколкото някога за китайските си статуетки. И слугите изкупваха страховете й при невежото си прикосновение с гневните й изблици, на които Суан, така вежлив и благ работодател, присъствуваше невъзмутимо. Дори ако виждаме ясно някои недостатъци, те никак не накърняват любовта ни. Напротив, придават й известно очарование в нашите очи. По това време Одет приемаше близките си приятели не в японско кимоно, а в светли пухкави копринени пеньоари „Вато“ и сякаш галеше с привичен жест цъфналите букетчета по гърдите си. Облечена в тях, Одет сякаш се къпеше, отморяваше, наслаждаваше с такова блаженство, с такова усещане на свежест по кожата си и с такива дълбоки вдишвания, като че ли тези пеньоари не я разкрасяваха само като рамка, а и бяха необходими като „tub“^[24] или „footing“^[25], за да задоволят изискванията за външността й или изтънчените грижи за хигиената. Обичаше да казва, че по-лесно би се лишила от хляб, отколкото от изкуство и чистота, и че би жалела повече, ако изгори Джокондата, отколкото „един билюк нейни познати“. Тези теории изглеждаха парадоксални на приятелките й, но я издигаха в очите им и привличаха всяка седмица в дома й белгийския посланик, така че в мъничкия свят, в който тя бе слънцето, всеки би се смаял, ако научеше, че другаде, например у Вердюренови, минава за глупачка. Поради живия си ум госпожа Суан предпочиташе мъжката компания пред жените, изхождаше винаги от позицията на кокотка и изтъкваше недостатъци, които можеха да им навредят пред мъжете — дебели глезени, грозен тен, неграмотно писане, космати крака, непоносима миризма, изкуствени вежди. Затова пък спрямо жена, държала се някога снизходително и мило с нея, тя бе, напротив, по-нежна, особено ако жената бе нещастна. Одет я защищаваше красноречиво и повтаряше: „Не са справедливи към нея, тя е приятна, повярвайте ми.“

Госпожа Котар и всички предишни познати на госпожа дьо Креси с мъка биха разпознали не само мебелировката в гостната на Одет, а и самата нея, ако отдавна не бяха я виждали. Като че ли бе много по-млада от преди! От една страна, може би защото бе напълняла, здравословното й състояние се бе подобрило и имаше по-спокоен, по-свеж и отпочинал вид, а от друга — под новите прически с гладко прибрани коси освеженото й от розова пудра лице изглеждаше не така тясно, а прекалено изпъкналите по-рано очи и нос сякаш се бяха прибрали в него. Имаше още една причина за промяната в нея — стигнала до средата на жизнения си път, Одет най-сетне си бе открила и измислила собствена физиономия, нещо неизменно и „характерно“, свой „вид хубост“, и я бе наложила като неувяхваща младост на нестройните си черти (обуславяни толкова дълго от случайните жалки прищевки на плътта и състаряващи я при най-малка умора за един миг с няколко години), които криво-ляво скалъпваха в зависимост от настроението и изражението й не особено хармоничното й делнично, неоформено, но прелестно лице.

Вместо красивите нови снимки на жена си, на които независимо от роклята и шапката по същото това загадъчно и победоносно изражение се отгатваха силуетът и тържествуващото й лице, Суан държеше в спалнята си един съвсем прост, старомоден дагеротип, на който красотата и младостта на Одет — още ненамерени от нея, — като че ли отсъствуваха. Но по всяка вероятност Суан, верен на предишната си представа или върнал се към нея, откликваше повече на ботичеловската миловидност на крехката млада жена със замислени очи и уморено лице, зафиксирана от фотографа в движение. На Суан наистина все още му се искаше да вижда в Одет жена от картините на Ботичели. А тя, напротив, се стремеше не да подчертае, а да потули, да остави на заден план онова, което не й се харесваше във външността й, което беше може би най-характерното за нея в очите на художниците, но бе недостатък за нея самата като жена и не искаше и да чуе за Ботичели. Суан беше купил великолепен източен шал в синьо и розово само защото беше досущ като шала на Богородица от „Magnificat“^[26]. Но госпожа Суан не пожела да го сложи. Само веднъж позволи на мъжа си да й поръча рокля, изпъстрена с парички, синчец, незабравки и камбанки като на Примавера в „Пролетта“. Понякога вечер, когато бе уморена, Суан съвсем тихо ми обръщаше внимание, че ръцете й несъзнателно повтарят, както се е замислила, вялия, страдалчески жест на Богородица, потапяща перото си в мастилницата, която й подава ангелът, преди да продължи да пише в светата книга, където вече се чете думата Magnificat — Само че не й го казвайте. Чуе ли, веднага ще промени позата си.

Освен в такива мигове на неволно отпускане, когато Суан се мъчеше да открие печалното ботичеловско настроение, тялото на Одет сега представляваше строен и единен силует, очертан с една-единствена линия, която, за да следва контурите на жената, се бе отказала от неравните пътеки, изкуствените издатини и вдлъбнатини, от криволиченето и разпиляването на някогашните моди, но затова пък там, където анатомията бе сбъркала и бе нарушила излишно идеалните форми, тази линия ловко и смело поправяше отклоненията на природата, изправяше по цялото си протежение недостатъците на плътта или на тъканта. Подплънките, „столчето“ на отвратителния турнюр бяха изчезнали, както и удължените корсажи с корави банели, подаващи се изпод полата, които толкова дълго образуваха един вид втори корем на Одет, че тя изглеждаше съставена от две разнородни части и никаква индивидуалност не можеше да ги обедини. Вертикалата на ресните и кривата на рюшчетата бяха изместени от гъвкавото тяло. Освободено от продължителния хаос и мъглявините на детронираните моди, то раздвижваше и разискряше коприната, както сирената морската повърхност и придаваше на перкала нещо човешко.

Ала госпожа Суан бе пожелала и бе съумяла да запази нещичко от отминалите моди и да го съчетае с новодошлите. Ако някоя вечер не можех да работя и знаех със сигурност, че Жилберт е на театър с приятелките си, отивах непоканен у родителите й и често заварвах госпожа Суан в изящно дезабийе: пола в топъл, тъмен цвят, вишнев или оранжев, говорещ повече на въображението, защото вече не се носи, пресечена косо от широка прозирна ивица черна дантела, напомняща някогашните волани. Когато в онзи все още студен пролетен ден, преди да се скарам с дъщеря й, тя ни бе завела в Зоологическата градина, под жакета, който бе разкопчала, разгорещена от ходенето, от време на време се подаваше назъбената гарнитура на блузката й, като ревер на липсваща жилетка, каквато носеше няколко години преди това и обичаше да обточва с ширит. А връзката й, пак на едри карета — Одет им беше останала вярна, но толкова бе смекчила цветовете (червеното бе станало розово, а синьото — лилаво), че бихте я взели за тафта с преливащи отсенки, последна новост тогава, — бе вързана под брадичката й, без да се вижда къде е прикрепена, и неволно събуждаше спомена за панделките на шапките, които вече не се носеха. Ако успееше да „се задържи“ още известно време така, младите хора, изпаднали в недоумение, щяха да казват за тоалетите й: „Госпожа Суан е цяла епоха, нали?“ Както в някой красив стил са наслоени различни елементи, споени от едва доловима традиция, в тоалета на госпожа Суан неясните спомени за жилетки, токи или мигом потиснатата тенденция „Скачай в лодката“, та чак до далечния смътен намек „Последвайте ме, младежо“, всичко това извикваше под конкретната форма незавършената прилика с други, по-отдавнашни тоалети, неизпълними от никоя модистка, но постоянно изникващи в съзнанието ви: те облагородяваха госпожа Суан, може би защото ненужните изящни допълнения доказваха, че тя преследва не само утилитарна цел, може би защото съхраняваха спомен от миналото или защото издаваха присъщата на тази жена индивидуалност в облеклото, заради която всички нейни всевъзможни премени имаха един вид семейно сходство. Чувствуваше, че не се облича само за удобство или разкраси на тялото си. Тоалетът й сякаш я обкръжаваше с нежния и одухотворен ореол на цяла една цивилизация.

Жилберт обикновено канеше приятелките си на чай в приемния ден на майка си, но ако по изключение нямаше да бъде в къщи и можеше да отида на „жура“ на госпожа Суан, заварвах я облечена в красива рокля, било от тафта, шантунг, кадифе или крепдешин, било от сатен или коприна. Не така широки като дезабийето, което обикновено носеше в къщи, а предвидени за града, те придаваха нещо дейно и енергично на безделието й. Смелата простота на кройката подхождаше на фигурата и на движенията й, обагряни всеки ден различно от ръкавите. Като че ли синьото кадифе се изпълваше с решителност, бялата тафта говореше за хубаво настроение, а висшата изтънчена сдържаност при протягането на ръката се обличаше, за да стане видима, в лъскав черен крепдешин, извикващ представата за усмихната жрица и жертвоприношение. И в същото време сложните гарнитури на тези рокли — без практическа полза, без показна цел — внасяха елемент на незаинтересованост, съзерцателност, съкровеност, съчетаващ се с вечно затаената меланхолия на госпожа Суан, поне в сините кръгове под очите и в пръстите на ръцете й. Под безкрайно много сапфирени талисмани, четирилистни детелини от емайл, сребърни медали, златни медальони, тюркоазни амулети, верижки с рубини, топазени огърлици, десенът на самата рокля, бегло загатнат и в платката от друга материя, малките сатенени копчета, които нищо не закопчаваха и не можеха да се откопчават, ширитчето, предназначено да се хареса с фината си изработка и дискретното напомняне за себе си, всичко това ведно с бижутата издаваше — в противен случай нищо не би оправдало наличието му — известно намерение, беше залог за нежност, свидетелство за суеверие, спомен за изцеление, обет, любов или игра с бадеми! А понякога синьото кадифе на корсажа бе цепнато едва-едва в стил Анри II, черната сатенена рокля бе леко набрана на раменете и напомняше буфаните от 1830 година или, напротив, полата наподобяваше кринолините на Луи XV. И с тези малки подробности роклята заприличваше на стилен костюм и плъзгайки спомена за миналото под настоящето, прибавяше към личността на госпожа Суан обаянието на героиня от историята или някой роман. Споделех ли с нея това впечатление, тя ми отвръщаше:

— Аз не играя на голф като някои мои приятелки и за мен е непростимо да нося пуловери.

Всред суетнята в салона си, след като изпратеше някоя гостенка или посегнеше към чиния със сладки, за да почерпи друга, минеше ли край мен, госпожа Суан ме дръпваше за миг настрана.

— Жилберт специално ме натовари да ви поканя вдругиден на обед. Понеже не бях сигурна дали ще ви видя, щях да ви пиша, ако не бяхте дошли.

Все още упорствувах и настойчивото ми въздържане ми коствуваше все по-малко, защото колкото и да ни е приятна отровата, която ни вреди, наложи ли се да се откажем от нея за известно време, не може да не оценим спокойствието, от което сме отвикнали, и липсата на вълнения и терзания. Ако не сме съвсем искрени, когато си казваме, че никога няма да ни се прииска да видим любимата жена, няма да бъдем искрени и ако кажем, че искаме да я видим. Защото, макар по всяка вероятност раздялата с нея да е по-поносима, понеже сме се зарекли да е временна и мислим за деня, когато отново ще бъдем заедно, все пак си даваме сметка до каква степен всекидневните мечти за близка и безкрайно отлагана среща са не така мъчителни, както би била самата среща, съпроводена евентуално от ревност, затова вестта, че можем да видим отново любимата, предизвиква не особено приятно вълнение. Отлагаме сега от ден на ден не прекратяването на непоносимата мъка от раздялата, а възобновяването на безнадеждните страдания. Колко по-желан е пред подобна среща покорният спомен, допълван на воля с мечти, в които жената, охладняла към вас в действителността, ви се обяснява в любов, когато сте самотен. Колко по-мил ни е този спомен, възможно най-сладостен, ако постепенно го обогатим с онова, което ни се ще, от отлагания разговор, в който ще се изправим пред любимата, без да можем да й диктуваме желаните от нас думи, а ще понесем нова студенина и неочаквани оскърбления! Всички знаем, когато престанем да обичаме, че забравата, дори неясният спомен, не са така мъчителни, както нещастната любов. Без да признавам сам пред себе си, предпочитах умиротворителната сладост на подобно преждевременно забвение.

Впрочем лечението чрез мислено откъсване и отчуждение става постепенно не така мъчително поради още една причина — докато се постигне пълно излекуване, то малко по малко притъпява натрапчивата идея, тоест любовта. Моята любов беше още много силна, затова държех да си възвърна изцяло възхищението на Жилберт, струваше ми се, че доброволното ми отдалечение ще го засили и всеки от тези тъжни и спокойни дни, през които не я виждах, редуващи се без прекъсване, беше не загубен, а спечелен ден. Спечелен вероятно без никаква полза, защото скоро щях да се излекувам. Примирението, разновидност на навика, дава възможност на някои сили в нас да се разраснат безкрайно много. Душевните сили, с които разполагах, за да понеса мъката си, така нищожни първата вечер на скарването ми с Жилберт, бяха достигнали неизчислима мощ. Само че стремежът на всяко нещо, което, съществува, да продължи съществуването си понякога бива прекъснат от внезапни пориви, на които се поддаваме без големи угризения, защото знаем колко дни, колко месеци сме могли и пак ще можем да се подлагаме на лишения. И често точно когато ще напълним догоре кесията със спестени пари, разпиляваме съдържанието й. Така един ден госпожа Суан пак ми повтаряше обичайните утешителни фрази колко Жилберт щяла да се радва да ме види: щастието, от което толкова дълго време вече се лишавах, ми се стори съвсем близко, дълбоко се развълнувах при мисълта, че все още мога да го вкуся, и едва дочаках следващия ден, решил да изненадам Жилберт късно следобеда.

Наумих си нещо, което ми помогна да изтърпя дългия ден. Щом всичко е забравено и се сдобрявам с Жилберт, ще я виждам само като неин обожател. Всеки ден ще получава от мен най-пищни цветя. И ако госпожа Суан — макар да няма основания да бъде прекалено строга майка — не ми позволи да й изпращам всеки ден цветя, ще изнамеря по-скъпи и не тъй чести подаръци. Родителите ми не ми даваха достатъчно пари, за да купувам скъпи неща. Сетих се за една голяма старинна китайска ваза, наследена от леля Леони, за която мама всеки ден предричаше, че Франсоа ще влезе и ще каже: „Строши й се шията!“ И с нея ще бъде свършено. Не беше ли по-умно в такъв случай да я продам, за да мога да доставя на Жилберт какви ли не удоволствия. Мислех си, че все ще взема хиляда франка. Накарах да ми я опаковат. Така бях свикнал с нея, че никога не я поглеждах. Решението ми да се разделя с нея имаше едно предимство — разгледах я по-внимателно. Взех я със себе си преди да отида у Суан, дадох на кочияша адреса им и му казах да мине по Шанз-Елизе — там, на ъгъла имаше голям магазин за китайски изделия и баща ми познаваше собственика. За голяма моя изненада той веднага ми предложи не хиляда, а десет хиляди франка. Взех очарован банкнотите. Цяла година щях да засипвам всеки ден Жилберт с рози и люляк. Когато отново се качих във файтона, тъй като Суан живееше близо до Булонската гора, кочияшът най-естествено пое нагоре по Шанз-Елизе, а не сви по обичайния ми път. Беше отминал улица Бери, когато ми се стори, че зървам в здрача съвсем близо до къщата на Суанови, но в обратна посока, отдалечаваща се от мен, Жилберт: тя вървеше бавно, но решително, разговаряйки с младеж, чието лице не можах да различа. Поизправих се във файтона, понечих да кажа на кочияша да спре, но се разколебах. Бяха вече доста далеч от мен и двете меки паралелни линии, очертани от тях, постепенно се губеха в елисейския мрак. Скоро се озовах пред дома на Жилберт, Прие ме госпожа Суан.

— О, тя страшно ще съжалява! — възкликна тя. — Но къде може да е отишла? Имаше урок, стана й много топло и каза, че искала да подиша малко въздух с някоя приятелка.

— Струва ми се, че я зърнах по Шанз-Елизе.

— Не вярвам да е била тя. Но не казвайте на баща й, защото не обича тя да излиза в този час. Good evening^[27].

Тръгнах си. Накарах кочияша да поеме в същата посока, но не срещнах разхождащата се двойка. Къде ли бяха отишли? За какво говореха така поверително в здрача?

Прибрах се отчаян с падналите ми от небето десет хиляди франка, с които можех да си позволя да доставя толкова дребни радости на същата Жилберт, която сега твърдо бях решил да не видя повече. Разбира се, с удоволствие бях отишъл при търговеца на китайски изделия, защото се надявах, че занапред приятелката ми ще бъде винаги доволна с мен и признателна. Но ако не се бях отбил при него, ако не бяхме минали по Шанз-Елизе, нямаше да срещна Жилберт с непознатия младеж. Един и същ факт пуска противоположни разклонения и нещастието, което поражда, унищожава щастието, което ни е донесъл. Случило се бе обратното на онова, което става толкова често. Бленуваме за радост, а ни липсва материална възможност, за да я постигнем. „Тъжно е да обичаш — е казал Лабрюйер, — ако не си много богат.“ Остава само едно: да се опиташ да убиеш постепенно в себе си мечтата за щастие. В моя случай, напротив, парите бяха налице, но в същия миг, ако не по силата на логиката, най-малкото като случайна последица от първия ми успех ми бе отнета радостта. Впрочем изглежда, че тя винаги ни се отнема, вярно, обикновено това не става същата вечер, когато сме осигурили възможността да я вкусим. Най-често продължаваме да се бъхтим и да се надяваме известно време. Ала щастието никога не ни осенява. Ако преодолеем външните обстоятелства, природата пренася борбата отвън вътре в нас и малко по малко променя сърцата ни дотолкова, че да закопнеят за нещо друго, а не за онова, което им е станало достъпно. А и дори ако всичко е протекло толкова бързо, че сърцата ни не са имали време да се променят, природата пак не губи надежда, че ще ни победи, макар по-късно, по-заобиколно, но все така успешно. В такъв случай възможността за щастие ни се отнема в последния миг или по-скоро природата превръща със сатанинска вероломност самата възможност в оръдие за разрушаване на щастието ни. Претърпяла неуспех в областта на обективните факти и живота, тя създава една последна невъзможност да бъдем щастливи: чисто психологическа. Явлението щастие или не възниква, или поражда най-горчиви последици.

Държах в ръцете си десетте хиляди франка, ала те ми бяха вече ненужни. Изхарчих ги между другото по-бързо, отколкото ако бях пращал всеки ден цветя на Жилберт, защото, щом се мръкнеше, се чувствувах така нещастен, че не можех да остана в къщи и изплаквах болката си в прегръдките на нелюбими жени. Нямах вече никакво желание да доставям удоволствие на Жилберт. Да отида в дома й бе сега мъка за мен. Дори и да видех Жилберт, нещо, което доскоро щеше да ми бъде така сладостно, сега нямаше да ми бъде достатъчно. Щях да бъда през цялото време неспокоен, когато съм далеч от нея. Затова с всяко ново страдание, което ни налага, жената, често, без сама да знае, увеличава властта си над нас, но и изискванията ни към нея. Със злото, което ни причинява, тя все по-здраво ни обвързва, оковава ни с двойна верига, но в същото време удвоява и веригите, с които дотогава сме я омотавали, за да се чувствуваме спокойни. До предната вечер, ако знаех, че не отегчавам Жилберт, щях да се задоволя с редки срещи, сега те нямаше да ме задоволят и щях да поставя съвсем други условия. Защото в любовта съвсем не е както след битка, колкото по-тежко си сразен, толкова по-сурови условия налагаш и все повече ги утежняваш, стига да си в състояние да ги наложиш. При мен и Жилберт беше другояче. Затова на първо време предпочетох да не ходя вече при майка й. Пак си казвах, че Жилберт не ме обича, че това отдавна ми е известно, че мога да я видя, ако искам, а ако не искам, ще я забравя с течение на времето. Но също като лекарство, безсилно срещу някое заболяване, тези мисли бяха съвсем безпомощни срещу двете паралелни линии, които ми се мяркаха от време на време — на Жилберт и младия мъж, отдалечаващи се бавно по Шанз-Елизе. Това беше ново терзание, то също щеше да притихне и тази гледка един ден щеше да изникне в съзнанието ми, очистена от всеки вреден примес, подобно на смъртоносните отрови, с които боравим без опасност, или на малкото количество динамит, с което запалваме цигарата си, без да се страхуваме от експлозия. Засега друга сила се бореше настървено в мен срещу нездравата сила, извикваща неизменно пред мисления ми взор разходката на Жилберт във вечерния здрач; за да сломи все новите и нови пристъпи на паметта ми, се трудеше ползотворно в обратно направление въображението ми. Първата от двете сили, разбира се, продължаваше да ми показва разхождащата се по Шанз-Елизе двойка, като ми предлагаше и други неприятни сцени от миналото — например как Жилберт повдигна рамене, когато Одет й каза да остане с мен. Но втората сила бродираше върху канавата на надеждите ми и ми рисуваше бъдеще, развиващо се много по-изгодно за мен от жалкото минало, толкова оскъдно всъщност. Срещу един миг, когато отново си спомних начумерената Жилберт, колко много други, в които си представях, че Жилберт ще предприеме нещо, за да се сдобрим, а може би и да се сгодим! Вярно е, че въображението ми черпеше все пак в миналото силата, която насочваше към бъдещето. С постепенното заличаване на неприятното чувство, когато си припомнех как Жилберт повдигна рамене, щеше да избледнее и споменът за очарованието й, спомен, пораждащ копнежа ми тя да се върне при мен. Ала миналото още съвсем не бе мъртво. Все още бях влюбен в Жилберт, макар действително да си въобразявах, че я ненавиждам. Кажеше ли някой, че прическата ми е хубава, че изглеждам добре, ми се щеше да чуе Жилберт. Дразнеше ме желанието на много хора по онова време да им отида на гости. Отказвах. В къщи ми устроиха сцена, задето не отидох с баща ми на една официална вечеря, където щяха да бъдат Бонтан с племенницата им Албертин, малко момиче, почти дете. Така различните периоди от живота ни се застъпват един с друг. Отказваме пренебрежително заради любовта си към някоя жена, която ще ни стане съвсем безразлична един ден, да видим друга, безразлична ни днес, но любима утре: можехме да я обикнем по-рано, ако се бяхме съгласили да я видим и щяхме да съкратим страданието си, естествено, за да го заместим с друго. Малко по малко терзанията ми се видоизменяха. С удивление се натъквах днес на едно, утре на друго чувство в мен, породени обикновено от надежда или опасение, свързани с Жилберт. С онази Жилберт, която носех в себе си. Трябваше да си кажа, че другата, действителната Жилберт, беше навярно съвсем различна, нямаше представа за съжаленията, които й приписвах, мислеше сигурно много по-малко от мен, не само отколкото аз за нея, но и колкото я карах да мисли за мен, когато, насаме с фиктивната Жилберт, се опитвах да отгатна истинските й чувства и си представях, че цялото й внимание е насочено към мен.

През подобни периоди, когато, макар и не така болезнено, все още се измъчваме, би трябвало да разграничим болката, причинена ни от непрестанната мисъл за любимото същество и огорчението, съживено от някои спомени — злостни думи, глагол, употребен в писмо. Като си запазваме правото да опишем по повод на една по-късна любов различните форми любовна мъка, нека отбележим, че от двете споменати по-горе терзания второто е безкрайно по-жестоко. Нищо чудно, представата ни за любимото същество живее постоянно у нас, разкрасена от ореола, с който сме побързали да я обкръжим, пропита ако не от честите ни сладки надежди, то поне от тихата ни неизменна печал. Нека отбележим между другото, че образът на човека, заради когото страдаме, заема скромно място сред усложненията, които засилват мъката ни и удължавайки я, не ни дават възможност да се излекуваме, както при някои болести причината далеч не може да обясни последвалата температура и бавното възстановяване. Но ако представата ни за любимия човек отразява оптимистичното ни, общо взето, отношение, съвсем не е така с отделните спомени, със злостните думи, с враждебното писмо (само веднъж получих такова от Жилберт), склонни сме да кажем, че тези откъслечни и бедни спомени разкриват целия човек, и то придобил такава мощ, каквато не притежава в обичайната ни цялостна представа за него. Защото не сме видели писмото, както образа на любимата в печалното умиротворение на болката, а сме го прочели и погълнали сред ужасна тревога, връхлетени от неочаквано бедствие. Ние си въобразяваме, че образът на любимата, който носим в себе си, е отдавнашният, истинският, а всъщност той е многократно преправян. Жестокият спомен не е съвременник на този обновен образ, той датира от друга ера и е един от малкото свидетели на чудовищно минало. Тъй като това минало продължава да съществува освен вътре в нас, където по собствена воля сме го заменили с дивен златен век, с рай, в който всичко живее в мир и любов, спомените и писмата ни припомнят действителността и би трябвало да ни накарат да почувствуваме с острата болка, която ни причиняват, колко сме се отдалечили от нея с безумните надежди на всекидневното очакване. Това не означава, че действителността непременно остава неизменна, макар и това да се случва. В живота ни има много жени, които никога не сме пожелали да видим отново и които най-естествено са отвърнали на нашето съвсем нежелано от тях мълчание с подобно мълчание, но тъй като не сме ги обичали, не сме броили изминалите далеч от тях години и умувайки върху благотворното въздействие на усамотението, не вземаме под внимание този опровергаващ го пример също както хората, вярващи в предчувствията, пренебрегват случаите, когато предчувствията им не са се потвърдили.

Все пак отдалечението може да се окаже ползотворно. Желанието, копнежът да ни види може да се възроди във временно отчужденото от нас сърце. Само че е нужно време. А и по отношение на него проявяваме също така изключителни изисквания, каквито предявява сърцето, за да се промени. Именно по отношение на времето сме най-неотстъпчиви, защото терзанието ни е нетърпимо и бързаме да му сложим край. От друга страна, времето, необходимо на сърцето на любимата, за да се промени, ще промени и нашето, така че когато преследваната от нас цел бъде постигната, ще престанем да се стремим към нея. Ала и самата мисъл, че преследваната цел е достижима, че всяко щастие става достъпно едва когато не представлява вече щастие за нас, включва известна част, но само известна част истина. Щастието идва при нас, когато ни стане безразлично. Но може би именно поради безразличието си не сме така взискателни и си въобразяваме със закъснение, че то би ни очаровало в онова време, когато вероятно щеше да ни се стори съвсем непълно. Не сме много придирчиви, нито справедливи в оценката си относно нещо, което никак не ни вълнува. Милото държане на човек, когото сме престанали да обичаме, ни изглежда прекалено мило за равнодушието ни, но едва ли би било достатъчно мило за любовта ни. Ние мислим за удоволствието, което биха ни доставили някога нежните думи и предложението за среща, но не и за всички други думи и предложения, които бихме желали да чуем непосредствено и може би точно защото сме жадували за тях, не са били произнесени. Така че не е сигурно дали щастието, дошло прекалено късно, когато не сме в състояние да му се радваме, когато не сме вече влюбени, е съвсем същото щастие, поради чиято липса сме се чувствували толкова нещастни някога.

Тъй като в очакване мечтата ми след време да се сбъдне — когато вече нямаше да държа на нея, — непрестанно измислях, както в началото на познанството си с Жилберт, че ми пише, за да ме моли за прошка, че ми прави признания във вечна обич и предложения за женитба, тези сладостни, безспир възсъздавани видения постепенно изместиха от съзнанието ми неподхранвания от нищо спомен за Жилберт и непознатия младеж. Може би още тогава щях да започна пак да ходя у госпожа Суан, ако не беше един сън: някакъв мой приятел — не помнех да съм го познавал — постъпи най-вероломно спрямо мен, твърдо убеден, че и аз не съм искрен с него. Този сън така ме разстрои, че внезапно се събудих и понеже дълго не можех да се успокоя, извиках го повторно в паметта си, мъчейки се да си припомня кой приятел бях видял насън: имаше испанско име, но вече го бях забравил. Заех се да разтълкувам съня си, като се превъплътих едновременно и в Йосиф, и във Фараона. Знаех, че в много сънища не трябва да държим сметка за външния вид на присънилите ни се лица, които могат да са преоблечени, да са разменили лицата си, подобно на осакатените светци по фасадите на катедралите, реставрирани от невежи археолози, които поставят главата на единия върху тялото на другия, така че отличителните им белези не съответствуват на имената им. И имената на явилите ни се насън хора могат да ни заблудят. За да разпознаем близкото до сърцето си същество, съдим по силата на болката, която ни причинява. Този сън ми навя такава тъга, че по това разбрах, че Жилберт, приела образа на юноша в него, продължава да ме наранява с коварството си. Тогава си спомних, че при последната ни среща, когато Одет не й разреши да отиде на балетно матине, било искрено, било престорено, тя се усъмни в хубавото ми отношение към нея, като при това се изсмя необяснимо. По асоциация в паметта ми изникна друг спомен. Дълго преди това самият Суан не бе повярвал в искреността ми и бе решил, че дружбата ми с Жилберт е нежелателна. Напразно му бях писал, Жилберт ми върна писмото, и то със същия загадъчен смях. При това не ми го върна веднага: припомних си най-подробно сцената зад лавровите храсти. Когато сме нещастни, ставаме по-нравствени. Сегашната неприязън на Жилберт към мен ми се стори възмездие, наложено ми от живота заради поведението ми в онзи ден. Въобразяваме си, че избягваме възмездието, защото внимаваме за колите, когато пресичаме улиците, и не се излагаме на опасност. Ала съществуват душевни опасности. Катастрофата ни сполита, откъдето съвсем не сме очаквали, отвътре, от сърцето. Думите на Жилберт: „Да се поборим още малко, ако искате“, ме ужасиха. Представих си я у тях, в стаята за гладене, с младия мъж, който я придружаваше по Шанз-Елизе. Значи, бях все така безумен, както преди известно време. Тогава си въобразявах, че нищо не грози щастието ни, така и сега, когато се бях отказал от него, бях твърдо уверен, че вече съм или бих могъл да бъда спокоен. Докато в сърцето ни постоянно е заключен нечий образ, всеки миг може да рухне не само щастието; дори когато то изчезне, след като дълго сме страдали и сме успели да приспим болката, самото ни умиротворение е пак така измамно и уязвимо, както щастието ни. Все пак най-сетне го постигнах, защото и това, което се вмъква в съзнанието ни благодарение на един сън и изменя душевното състояние и желанията ни, също постепенно се разсейва: на нищо, дори и на болката не е отсъдено да бъде постоянно и неизменно, а и, както се казва за някой вид болни, хората, терзани от любов, са сами най-добрият си лекар. Тъй като могат да получат облекчение само от съществото, предизвикало болестта им, а самата им горест е негова еманация, накрая намират изцеление именно в нея. Тя сама им посочва пътя към него в даден момент: предъвквана безспир, тя им разкрива друг облик на човека, по когото копнеят, било така противен, че загубват всякакво желание да го видят отново, защото, преди да им стане приятно с него, трябва да го накажат, било така привлекателен, че превръщат приписаната му чаровност в достойнство и тя става основание за надежда. Макар подновената болка да бе стихнала в мен, реших много рядко да ходя у госпожа Суан. Главно защото очакването, с което живеят изоставените влюбени, дори непризнато, от само себе си се видоизменя и привидно едно и също, преминава от първоначалното си състояние в точно противоположното. Първото е последица, отражение на разтърсилите ни съкрушителни събития. Очакването на бъдещото развитие на отношенията ни е примесено със страх: на този етап сме изкушени, ако любимата ни не предприеме нещо, да действуваме, без да знаем какъв ще бъде резултатът от тази първа стъпка и ще може ли да бъде последвана от друга. Но скоро, без сами да съзнаваме, очакването ни, което още продължава, е вече оцветено, както видяхме, не от спомена за миналото, а от упованието във въображаемото бъдеще. От този миг то е почти приятно. Освен това първоначалното ни очакване ни е приучило да живеем с надежди. Огорчението от последните ни срещи е още живо у нас, но вече притъпено. Не бързаме да го подновим, а и не сме съвсем наясно какво точно желаем.

Придобием ли малко по-голяма власт над любимата жена, по-силно ще закопнеем по онова, което ни се изплъзва, а то ще си остане непостижимо независимо от всичко, защото всяко задоволено желание поражда ново изискване.

По-късно се прибави още едно основание да престана изобщо да посещавам госпожа Суан: не бях забравил Жилберт, но се стремях по-бързо да я забравя. След като бурната ми мъка отмина, посещенията ми при госпожа Суан пак ми носеха успокоение и разтуха, така ценни за мен. Само че ако посещенията ми в дома на Жилберт ме успокояваха, те не ме разсейваха истински, защото бяха тясно свързани със спомена за Жилберт. Щях да се разсея пълноценно, ако любовта ми, неподхранвана вече от присъствието на Жилберт, встъпеше в борба със съвсем чужди на нея интереси и чувства. Колкото и малко място да заемат подобни преживявания, нямащи нищо общо с любимата, то все пак е отнето от чувството ни към нея, изпълващо дотогава цялата ни душа. Трябва да се стараем да се спираме по-дълго, да даваме повече простор на тези мисли, междувременно предишното ни чувство, превърнало се в спомен, постепенно ще гасне, като новите елементи ще оспорват и ще изтръгват от него все по-голям дял от душата ни, докато накрая я завладеят цялата. Съзнавах, че само така мога да убия любовта си, и бях още много млад, много самонадеян, затова дръзвах да се заловя с това и да се обрека на най-раздиращата мъка, съпътствуваща увереността, че рано или късно ще постигна целта си. Сега в писмата си до Жилберт, отказвайки да се видя с нея, намеквах за напълно въображаемо тайнствено недоразумение между нея и мен, като в началото се надявах, че ще ме помоли да й обясня какво имам предвид. Ала всъщност — дори когато пишем по най-незначителен повод някому, той не иска обяснения, защото знае, че неясното, лъжливо, укорително изречение е вмъкнато умишлено, за да предизвика възражения от негова страна, и това му доставя удоволствие, защото му доказва, че е и ще остане господар на положението и всяка инициатива е в негови ръце. Това важи още повече за най-нежните отношения, при които любовта е толкова красноречива, а безразличието — така нелюбопитно. Жилберт не се усъмни в думите ми и не пожела да изясни прословутото недоразумение — то стана нещо реално за мен и започнах да се позовавам на него във всяко свое писмо. При подобни фалшиви положения престорената хладина крие сякаш магия, която ни подтиква да упорствуваме все в същия дух. След като многократно бях писал: „Откакто сърцата ни са разединени“, надявайки се Жилберт да ми отговори: „Но защо да са разединени, нека се обясним“, накрая сам повярвах, че са разединени. Понеже все повтарях: „Макар животът ни да се промени, той няма да заличи от паметта ни нашето чувство“, копнеейки да чуя най-сетне: „Но нищо не се е променило, чувството помежду ни е по-силно от когато и да било“, заживях с мисълта, че животът ми наистина се е променил и ще запазим спомена за угасналото чувство също като някои невротици, които симулират, че са болни, докато наистина се разболеят, и то неизлечимо. Сега във всяко свое писмо до Жилберт загатвах за въображаемата промяна и занапред тя се изпречи между нас, негласно призната от мълчанието на Жилберт по този въпрос. После Жилберт престана да си служи с недомлъвки. Направо възприе становището ми. И също както в размяната на официални тостове гостуващият държавен глава повтаря почти същите изрази, с които го е приветствувал приемащият го монарх, всеки път, когато й пишех: „Макар животът да ни раздели, споменът за дните, прекарани с теб, ще остане“, Жилберт неизменно отвръщаше: „Макар животът да ни раздели, ние няма да забравим прекрасните часове, за които винаги ще милеем.“ И двамата много трудно бихме отговорили на въпроса защо животът ни е разделил и каква промяна е настъпила. Мъката ми не беше вече така непоносима. И все пак, когато един ден й писах, че съм узнал за смъртта на старата продавачка на захарни пръчици от Шанз-Елизе, при думите „помислих си, че тази вест ще ви натъжи, у мен тя събуди много спомени“, неволно избухнах в сълзи, като си дадох сметка, че пиша за любовта ни в минало време, като за почти забравен покойник, а всъщност продължавах въпреки волята си да си я представям жива или най-малкото способна да се възроди. Едва ли има нещо по-нежно от писма, разменяни между приятели, решили да не се виждат повече. Писмата на Жилберт бяха деликатни, както моите до безразлични за мен хора, и бяха пропити със същите привидно хубави чувства, особено сладостни за мен, понеже идваха от нея.

Впрочем малко по-малко все с по-голяма лекота се отказвах от среща с Жилберт. И тъй като тя не ми беше вече така скъпа, скръбните ми спомени нямаха власт да разрушат с натрапчивото си прииждане наченките на приятно настроение при мисълта за Флоренция и Венеция. В подобни мигове съжалявах, че се отказах да постъпя на работа в някое посолство и се обрекох на заседнал живот, за да не се отдалечавам от момиче, което, кажи-речи, съм забравил и няма повече да виждам. Подреждаме така съществуването си с оглед на някого и когато най-сетне можем да го приемем в него, той не идва, после умира за нас и живеем като пленници при условия, предназначени единствено за него. Според родителите ми Венеция беше много далеч и нездравословна за мен, много по-лесно и без умора можех да се устроя в Балбек. Само че трябваше да напусна Париж, да се откажа от редките си посещения при госпожа Суан, която понякога заговаряше за дъщеря си. Между другото започвах да вкусвам там радости, на които Жилберт бе непричастна.

Пролетта наближаваше, отново застудя около празника на Ледените светци и паднаха обичайните суграшици през Страстната седмица: госпожа Суан уверяваше, че домът й е същински ледник и често приемаше гостите си, загърната в кожи, скрила зиморничаво ръце и рамене под огромен, ослепително бял плосък маншон и яка от хермелин. Не ги сваляше след разходката си и те бяха сякаш последните купчини зимен сняг, по-устойчиви от другите, оцелели въпреки топлината на огъня и близката пролет. Тази гостна, в която скоро нямаше да идвам, ми нашепваше цялата истина за мразовитите, но изпълнени с цъфтеж седмици с друга, по-упоителна белота, например на „снежните топки“, скупчени на върха на дългите голи стъбла, напомнящи храстите на прерафаелитите с белите си като ангели-вестители гладки глобуси, съставени от безброй цветчета с лек мирис на лимон. Защото владетелката на имението Тансонвил знаеше, че, макар леден, април има своите цветя, че зимата, пролетта и лятото не са разделени с толкова херметични прегради, както е склонен да си въобразява жителят на булевардите, който чак до първите топли дни си мисли, че цялата вселена се състои само от голи къщи под дъжда. Съвсем, не твърдя, а и не се интересувах дали госпожа Суан се задоволява с пратките на градинаря си от Комбре, или чрез посредничеството на постоянната си доставчици не попълва празнотите на възкресената в дома си пролет с цветя от ранния юг. За да изпитам носталгия по полето, достатъчно ми беше редом със снежнобелия маншон на госпожа Суан да видя снежните топки (стопанката на дома едва ли имаше нещо друго наум, освен да създаде по съвета на Бергот „симфония в бяло мажор“ от цветята, мебелите и тоалета си) и да ми припомнят, че „Очарованието на Разпети петък“ изобразява природно чудо: което бихме могли да наблюдаваме всяка година, ако сме по-разумни. Подсилени от острия упойващ мирис на други безименни цветенца, заради които толкова пъти се спирах по време на разходките си в Комбре, те придаваха на салона на госпожа Суан същата девственост, същия невинен цъфтеж, преди клонките да се разлистят, наситен с автентични ухания, както стръмната пътека край Тансонвил.

Но и споменът за тази пътека беше много опасен за мен. Можеше да подхрани и малкото оцеляла любов към Жилберт, затова, макар посещенията ми при госпожа Суан да не ми причиняваха вече никаква болка, още повече ги разредих и се постарах да я виждам колкото може по-малко. Позволявах си най-многото да се поразходя с нея, тъй като все още не бях напуснал Париж. Най-сетне пак се радвахме на хубави дни и на топлина. Знаех, че госпожа Суан излиза преди обед за едночасова разходка по алеята към Булонската гора, близо до площад Етоал, до мястото, тогава наричано „Клуб на безпаричните“ заради простолюдието, което идваше да зяпа богаташите, познати му само по име. Измолих от родителите си да обядвам след тях в неделя, към един и четвърт, и да отивам на разходка преди това. През онзи месец май не пропуснах нито веднъж неделната разходка, тъй като Жилберт бе на село при свои приятелки. Пристигах при Триумфалната арка към дванайсет часа и дебнех в началото на авенюто, без да свалям очи от ъгъла на уличката, от която щеше да се зададе госпожа Суан. Понеже в този час повечето хора, излезли на разходка, се прибираха за обед, срещах малцина, повечето изящно облечени. Внезапно по пясъка на алеята, закъсняла, пристъпваща бавно, пищна като най-прекрасно цвете, разтварящо чашката си само по обед, се появяваше госпожа Суан, всеки път с различен тоалет, предимно лилав в спомените ми. Изправяше и разгръщаше върху дългата дръжка копринения флаг на големия си чадър в тон с пръснатите по роклята й цветни венчета. Заобикаляше я цяла свита — Суан и четирима-петима членове на Жокейклуб, отбили се у тях сутринта или срещнали я по пътя, и тяхното черно или сиво покорно обкръжение изпълняваше почти машинално функцията на безжизнена рамка около Одет и тъй като единствено нейният поглед искреше, както бе оградена от тези мъже, сякаш стоеше на прозорец и изглеждаше крехка и безстрашна в голотата на нежните си багри, подобна на видение от друга порода, от неведома раса, притежаващо едва ли не воинска мощ, която стигаше за цялата й многочислена свита. Усмихната, любуваща се на хубавото време, на слънцето, което още не й досаждаше, уверена и спокойна като художник завършил творението си и нехаещ за всичко останало, сигурна, че тоалетът й, дори неоценен от простосмъртните минувачи, е най-изящният от всички, тя го носеше за себе си и за приятелите си, непринудено, без излишно внимание, но и без пълно равнодушие към външния си вид, като оставяше малките панделки по блузката и полата си да се веят леко пред нея като живи създания, чието присъствие й е известно, и им позволява снизходително да си поиграят, следвайки собствения си ритъм, стига само да съвпада с походката й. Понякога свеждаше към лилавия чадър, още затворен при пристигането й, и към букетчето пармски теменужки щастливия си и толкова нежен поглед, сякаш продължаваше да се усмихва, дори когато гледаше не приятелите си, а неодушевени предмети. Осигуряваше на тоалета си известна дистанция, за да се открои изяществото му, и мъжете, с които поддържаше най-дружески отношения, я спазваха и признаваха необходимостта й, изпълнени с почтителност на профани, съзнаващи собственото си невежество и нейната компетентност, както и правото й на мнение в тази област; така признаваме, че болният е компетентен относно специалните грижи, нужни за здравето му, или майката — за възпитанието на децата. Не само с обкръжаващите я придворни, които сякаш не забелязваха минувачите, а и с късния час на появяването си, госпожа Суан извикваше представата за дома, където бе прекарала дългите утринни часове и където след малко щеше да се прибере за обед. Напомняше за близостта му с нехайната си бавна походка — разхождаше се сякаш в собствената си градина — и около нея още витаеше свежата сянка на стаите й. Ала именно поради всичко това видът й засилваше у мен усещането за чист въздух и топлина, главно защото бях убеден, че поради богослужението и ритуалите, в които госпожа Суан бе основно посветена, тоалетът й бе свързан с годишното време и съответния час на деня по странен и неизбежен начин: цветята на меката й сламена шапка и панделките по роклята й ми се струваха по-естествени рожби на месец май, отколкото цветята в градините и горичките. И за да узная промяната на времето, вдигах очи не по-високо от разперения й чадър, изопнат като друго, по-близко небе, кръгло и милосърдно, подвижно и синьо. Защото обредите, макар суверенни, считаха за чест — това важеше и за госпожа Суан — да се подчиняват снизходително на утрото, пролетта, слънцето, които според мен не се чувствуваха достатъчно поласкани, че една толкова елегантна жена е благоволила да се съобрази с тях и е избрала по-светла и по-лека рокля, напомняща за влажна шия и китки с по-свободните си яка и ръкави: наконтила се е заради тях, с една дума, като дама от висшето общество, позната на всички, дори на простолюдието, принизила се охотно да отиде на село при най-обикновени хорица и облякла все пак специално за този ден тоалет, подходящ за полска разходка.

Щом зърнех госпожа Суан, покланях й се, а тя ме спираше и ми казваше усмихната:

— Good morning.

Тръгвах за кратко време редом с нея и се убеждавах, че тя се подчинява лично за себе си на каноните, съгласно които се обличаше, като върховна жрица на висша мъдрост, защото ако й станеше топло, разгръщаше или дори сваляше и ми даваше да нося жакета си, който първоначално не бе мислила да разкопчава, и забелязвах хиляди подробности в изработката на шемизетата, които можеха да останат незабелязани като оркестрови партии, за които композиторът полага големи усилия, макар никога да не стигат до ушите на публиката. Или в ръкавите на жакета, преметнат върху ръката ми, продължително се вглеждах в някоя очарователна подробност — било за свое удоволствие или от любезност към нея: ивица плат с възхитителен цвят, подплата от лилав сатен обикновено скрита за всички очи, но също така фино изпипана, както лицевата страна. И готическите скулптури на някоя катедрала, потулени във вътрешната страна на балюстрадата на осемдесет стъпки височина, са също така съвършени, както барелефите на големия портал, и биха останали незабелязани от никого, ако случайно някой художник не помоли да се разходи горе под самото небе между двете кули, за да види града отвисоко.

За хора, които не познаваха навика на госпожа Суан да ходи пеш, още едно обстоятелство засилваше впечатлението, че се разхожда по алеята на Булонската гора както в собствената си градина: идваше пеш, без каретата й да я следва, макар че още от май редовно я виждаха да минава с най-добре поддържана кола и кочияш с най-изискана ливрея, седнала изнежено и величествено като богиня в откритата широка карета с осем ресора. Когато госпожа Суан се разхождаше пеш, особено ако поради жегата забавяше крачка, хората имаха чувството, че се е поддала на любопитство, че е извършила елегантно нарушение на етикета, също като суверени, които, без да се допитат до когото и да било, предизвиквайки леко неодобрителното възхищение на свитата си, която не смее да ги порицае, напускат ложата си по време на галапредставление и се смесват за малко във фоайето с обикновените посетители. Простолюдието чувствуваше между себе си и госпожа Суан бариерите на особен вид охолство, които му се струват най-непреодолими. И предградието Сен-Жермен е оградено с бариери, но те не говорят така красноречиво на очите и въображението на „голтаците“. Редом с някоя дама от висшето общество, облечена по-просто, която не е така далеч от народа и лесно може да бъде сметната за буржоазка, няма да почувствуват така остро неравенството и едва ли не принизеността си, както при госпожа Суан. Вероятно самите тези жени не са толкова заслепени от външния си блясък и не му обръщат внимание, но само защото са свикнали с него, защото накрая започва да им се струва естествен, необходим и съдят за другите според степента на привикването им към разкоша: така че (тъй като величието, което сами изваждат на показ и търсят у другите, е чисто материално, лесно установимо, бавно извоювано и мъчно заменимо с друго) ако тези жени поставят някой минувач на най-ниското обществено стъпало, той от своя страна ще ги види тях самите на най-високото, и то тутакси, от пръв поглед, веднъж за винаги. Може би тази особена обществена класа, към която тогава се числяха жени като лейди Израел, близка с аристократите, и госпожа Суан, която един ден щеше да общува с тях, тази междинна класа, по-нискостояща от предградието Сен-Жермен, понеже го ухажваше, но превъзхождаща всичко останало, за която бе характерно, че се бе откъснала от света на богаташите, но все още олицетворяваше богатството, само че по-гъвкавото, подчинено на художествено предназначение и мисъл, по-податливо, поетично изковано, научило да се усмихва — вероятно тази класа вече не съществува, поне с предишните си отличителни черти и обаяние. Пък и съставящите я жени не биха притежавали днес онова, което бе най-важно условие, за да се чувствуват кралици: почти всички с възрастта са загубили красотата си. А когато се разхождаше по авенюто към Булонската гора — величествена, усмихната и сърдечна, — госпожа Суан наблюдаваше от висотата на облагородяващото я богатство, но и на зрялото си и все още чаровно лято, подобно на Хипатия, как звездните светове се въртят под бавните й стъпки. Минаващите край нея младежи я поглеждаха неспокойно, не бяха сигурни дали беглото им познанство с нея им дава право да я поздравят (главно защото са били представени само веднъж на Суан и се страхуваха, че той няма да ги познае). Решаваха се, уплашени за последствията, питайки се дали дръзкият им, провокаторски и кощунски жест, накърняващ неприкосновеното превъзходство на една каста, няма да развихри природно бедствие или да навлече божие наказание. Той предизвикваше само като часовников механизъм поклоните на дребните човечета — свитата на Одет, — на първо място Суан, който повдигаше цилиндъра си, подплатен със зелена кожа, и се усмихваше любезно, привичка, придобита в предградието Сен-Жермен, само че отърсена от някогашното му безразличие. То бе заменено (понеже Суан вече споделяше донякъде предразсъдъците на Одет) от досадата да отговори на някой доста зле облечен мъж и от задоволството, че жена му познава толкова много хора, смесено чувство, което изразяваше, като казваше на придружаващите го изтънчени господа:

— Още един! Честна дума, чудя се откъде Одет изнамира всички тези познати!

А след като отговореше с леко кимване на отминалия разтревожен младеж, чието сърце още биеше силно, госпожа Суан се обръщаше към мен:

— Е, какво, нима всичко е свършено? Никога ли вече няма да дойдете при Жилберт? Доволна съм, че изключвате поне мен и не ме „отритвате“ напълно. Приятно ми е да ви виждам, но държа и на влиянието ви върху дъщеря ми. Струва ми се, че и тя много съжалява за вас. Но хайде, не искам да ви тиранизирам, че виж, сте престанали да се срещате и с мен.

— Одет, Саган ви поздравява! — привличаше вниманието й Суан.

И наистина, като в апотеоз на сцена или арена или като на старинна картина, принцът заковаваше на място коня си и поздравяваше Одет с театрален и едва ли не алегоричен жест, в който влагаше цялата рицарска вежливост на благородник, поднасящ почитанията си на Жената, макар въплътена в жена, с която майка му или сестра му не биха могли да общуват. Впрочем, щом разпознаеха госпожа Суан под прозрачната блещукаща сянка на чадъра й, час по час я поздравяваха последните закъснели ездачи, заснети сякаш в галоп на фона на слънчевата бяла алея, мъже от висшите кръгове, чиито имена, радващи се на широка известност — Антан дьо Кастелан, Адалбер дьо Монморанси и много други, — бяха за госпожа Суан имена на близки приятели. И тъй като средната продължителност на живота, относителното дълголетие, са много по-големи за поетичните ни изживявания, отколкото за сърдечните страдания, болката, причинена ми от Жилберт, отдавна е изчезнала, надживяна от насладата, която изпитвам всеки път, когато пожелая през месец май да отброя на въображаемия слънчев циферблат минутите между дванайсет и четвърт и един часа по обед и си спомня как разговарях с госпожа Суан под чадъра й като под пъстрата сянка на обвита с глицинии беседка.

Бележки

[1] Стих от „Федра“ на Расин (действие 2, сц. 5). ↑

[2] На целия свят (лат.). ↑

[3] Игра на думи — au lait (фр. — с мляко) и olle (исп. — възклицание). ↑

[4] По прав път (лат.). ↑

[5] Умозрително нещо (ит.). ↑

[6] Бавачка (англ.). ↑

[7] Нахакана (англ.). ↑

[8] Непозната земя (лат.). ↑

[9] Игра на думи — bete означава глупав. Наричат го братовчеда глупак по аналогия с романа на Балзак „Братовчедката Бет“. ↑

[10] Кралски особи (англ.). ↑

[11] Среща (англ.). ↑

[12] Обед (англ.). ↑

[13] Пробивна (англ.). ↑

[14] Покровителствено (англ.). ↑

[15] Игра на думи — cochon значи на френски свиня, а Cauchon е името на епископа на Бове, председател на съда, който е осъдил Жан д’Арк. ↑

[16] Съкратено обозначение на формулата pour prendre conge — за да се сбогувам, която се употребява учтиво при раздяла или скъсяване с някого. ↑

[17] Брошура (англ.). ↑

[18] Уводна статия (англ.). ↑

[19] Подходящият човек на подходящото място (англ.). ↑

[20] Чай в пет часа (англ.). ↑

[21] Без да се спазва строго (ит.). ↑

[22] Редферн ли ви го уши? (лат.). ↑

[23] Ненадминат (лат.). ↑

[24] Душ (англ.). ↑

[25] Ходене пеш (англ.). ↑

[26] Картина от Ботичели, известна под името „Мадона в слава“. ↑

[27] Довиждане (англ.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Марсел Пруст По следите на изгубеното време II (1) (Запленен от момичета в цвят)

Метаданни

Данни

По следите на изгубеното време

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частОбкръжението на госпожа Суан

Марсел Пруст
По следите на изгубеното време II (1) (Запленен от момичета в цвят)

Първа част
Обкръжението на госпожа Суан