Свобода Бъчварова
Жребият (9)

Глава девета

В понеделник имаше две срещи с индустриалци. Едната се отложи. Фабрикантът, който дойде, бе стриктен, може би не много инициативен, но предприятието му печелеше. Скарлатов без много формалности му отпусна искания кредит. Останал без работа, не му се стоеше в кабинета. Обади се по телефона на Терзиев. И той нямаше никакъв ангажимент. Определиха си среща в едно заведение, което посочи приятелят му. Беше наблизо. Реши да отиде пеша.

Към 11 часа преди обед през желязната порта с мраморните пилони, на които висяха от двете страни големите медни като щитове, елипсовидни гербове с емблемата на Търговската банка, премина колата на Скарлатов и спря на двора. Любопитните чиновници, които нямаха много работа, се струпаха на прозорците. Караше я Спас. Той отвори вратата. Оттам се подаде изящен женски крак в елегантна обувка и след малко излезе Яна. Тя оглеждаше всичко наоколо. Чиновниците за първи път виждаха дъщерята на своя недостъпен шеф. Кой знае защо, лицата им зад прозорците с решетки глупаво се хилеха. Яна вдигна глава към покрива. От отворената капандура излетя гълъб. По корниза на улуците също имаше гълъби, зарадва се. Баща й бе оставил нейните птици, въпреки че всяка година трябваше да чистят покрива на Банката. С годините те станаха твърде много. Два гълъба се спускаха на двора и като господари, на една крачка от Яна, с клатушкаща походка търсеха нещо по алеята. Едва се отместиха пред Спас.

— Давате ли им нещо за гризкане?

— Храня ги всеки ден след работа. Нали са хубави?

Тя кимна. Спас в черна униформа на шофьор и фуражка, където вместо кокарда стоеше емблемата на Банката, поведе тържествено Яна към мраморните стъпала. Отвори вратата и я пропусна по коридора. Тя искаше да се отбие и разгледа залата с гишетата. Като малка си спомняше, че докато живееше в сградата, понякога се откъсваше от опеката и се появяваше в залата. Харесваше й това, че всички млъкваха, усмихваха се и бяха любезни, докато стоеше там. После Неда я хващаше за ръка и я извеждаше. Но тоя път Спас тактично мина от лявата й страна и прикри входа към залата. Поведе я направо към кабинета на Скарлатов. Отвори вратата на чакалнята. Там от половин час чакаше на скамейката инженер Ханс Думке. Той скочи и объркан кимна с глава. Но после разочарован седна. Яна с интерес изгледа тази фигура, облечена като маниак турист. Думке не й обърна повече внимание и гледаше пред себе си. Спас отвори двойната тапицирана врата на кабинета и пропусна Яна да мине. Там той й обясни кой е Ханс Думке и я остави, за да си гледа работата.

Яна с любопитство заразглежда всеки ъгъл, всеки кът. Останало й бе от детството някакво мистично чувство към тая светая светих на Банката — кабинета на Директора!… Като малка няколко пъти бе влизала тук, и то за кратко. Баща й не обичаше домашните да го смущават по време на работа. Но сега тя удовлетворяваше на свобода своето детско любопитство, без да бъде смущавана. Отвори вратите към верандата. Оттам нахлу топъл въздух. Открехна вратичката на библиотеката, която служеше за малък гардероб. Там висеше окачено пардесю на Скарлатов, а на горната полица имаше мека тъмна шапка. Взе шапката и я сложи на главата. Беше й твърде голяма. Тя я местеше ту над очите, ту наляво, ту надясно пред огледалото на вратичката. Когато това й омръзна, затвори гардеробчето, но не свали шапката от главата си. После заразглежда книгите в библиотеката. Сториха й се като древни, важни и безинтересни старци, облечени в кожи със златни букви. След като се помота още малко, отвори бюфета. Напитките не я интересуваха, но взе една цигара от желязната кутия с надписа и образа на Абдул Хамид — известна египетска марка цигари. И накрая с трепет застана до високото кресло зад огромното, старинно бюро на Скарлатов.

Облегалката на стола беше богато скулптирана и тапицирана с кожа, с позлатени кабари. Приличаше на трон. Тя не знаеше, че нарочно бе избран някога от дядо й. Нямаше представа какъв орел изглеждаше той, надвиснал отвисоко над събеседника си не само поради ръста си, но и поради височината на креслото, като създаваше по тоя начин неизгладимото впечатление на мощ и превъзходство, смазващи присъстващите. Със същата цел го използваше и баща й, който добре бе оценил от психологическа гледна точка качествата му. Обхвана я детското желание да седне на „трона“. Предпазливо го отмести и после се разположи. Краката й малко висяха, но все пак опираха дебелото персийско килимче, постлано между бюрото и библиотеката. Седя доста време и приемаше най-различни изражения на лицето си, местеше шапката, слагаше цигарата в уста или я държеше в ръка. Тя разиграваше мислено посещение на клиент и първото посрещане от владетеля. Скоро тази игра й доскуча. Баща й се бавеше.

Стана пак от неудобния стол и отиде при библиотеката. От специализираните книги избра две стари английски: Морския алманах на Лойд и Календара на Лойд — от началото на века. Седна пак върху „трона“ и се зачете. Така мина доста време. Отвори чекмеджето на баща си. Там между много дреболии видя една запалка „Ронсон“ от масивно злато. Скарлатов употребяваше кибрит. Щракна. Работеше. Запали неумело цигарата. Опита се да прави от дима колелца и тъкмо в тоя момент вратата рязко се отвори. Тя просто подскочи от стола и пак седна с килната на една страна мека шапка и цигара в ръка. Беше баща й, банкерът Борис Скарлатов. Когато я забеляза, сконфузената Яна се засмя. Заприлича му на мишле, изскочило от сандъка за брашно. Имаше нещо много смешно в нея. Тя неумело се опита да прикрие цигарата, но димът се издигаше зад бюрото. Може би веселостта на баща й я успокои донякъде. Яна стана от стола.

— Седи там, щом ти е удобно, понеже за мен тоя „трон“ е олицетворение на мъчение.

Тя седна и предпазливо го погледна в очите.

— Е, господин директоре — каза Скарлатов, — ще имате ли малко свободно време да ми отделите?…

Яна бързо влезе в новата си роля. Разбра, че сблъсъкът е избегнат, и се развесели. Отметна назад килнатата мека шапка, загаси цигарата в пепелника, после отмести малко кичура коси, паднал през очите й, и остро погледна към Борис. Странно му заприлича в тоя миг на баща му.

— Седнете, господине. Не там, а точно срещу мен!

Скарлатов седна в посочения фотьойл и зачака. Яна се наведе над Алманаха и каза, без да вдигне глава от страницата.

— Странно, господине… Закъснявате за поканата с повече от цял час! Льошо, господине, льошо…

Скарлатов също веднага влезе в диалога.

— Какво имате предвид?

— Между нас казано, Вие притежавате и някои други не твърде привлекателни качества. Обичате да си попийвате. Не знам дали е наследствен фамилен дефект, или придобит навик… Често губите присъствие на духа, смущавате събеседника си, а и погледът Ви е тежък. Изобщо нерадостни впечатления… Чудя се само как досега успявате в бизнеса?!… С такъв необуздан вид…

— Моля, говорете по същество.

— Малко търпение, господине. И това ще дочакате.

Тя пак забоде поглед в разтворения Алманах на Лойд.

— В края на краищата с кого най-после разговарям? — каза Скарлатов.

Тя учудено го изгледа.

— Но как, господине! Разбира се, с Генералния съарвейър^[1] — резидент на Лойд. Това говори ли Ви нещо?

— Ах, да — каза Скарлатов. — Спомням си, че имаше един такъв нищо и никакъв чиновник в Бургас.

— Не, господине, пред Вас седи един от малцината принцове на фирмата — Генерален съарвейър! Защото освен Черно море, под моя опека са също Мраморно и Средиземно море, включително Суецкия канал и Гибралтар!

— Това е вече друг разговор.

— А сега чуйте ме, бедни господине, или както тук биха се изразили — „завалията господин Скарлатов“…

— Толкова лошо ли е положението ми?

— В качеството Ви на неуравновесен човек ще се опитам да Ви го предам по един по-мек начин… Бихте ли чули една детска приказка?

— Отдавна нито съм слушал, нито разказвам приказки.

— Нищо. Ще Ви върна към безоблачното детство. И така, господине, в централната част на Лондон, по-точно на Лиденхъл стрийт, се намира едно красиво здание, където се помещава нашата корпорация Лойд. Ако сте били там, знаете, че във вестибюла висят обявления, написани със старинен почерк на ръка. Около една седмица корабът под глупавото название „Черният гарван“ е висял в списъка на закъснелите кораби. Между впрочем, господине, простете, че се отклонявам, но защо не обичате гълъбите? Ако бяхте наименували кораба например „Белият гълъб“, може би сега нямаше да разговаряме по този начин…

— Аз не закачам гълъбите и ги оставям да живеят — каза Скарлатов.

— А трябва да ги обичате. Но както и да е… След една седмица името на кораба било преместено в рубриката на Лойд-листата като кораб, подлежащ на разследване. Но нашите агенти не го откриха в никое пристанище.

— Може би, ако се постараят?…

— Едва ли е възможно. Защото камбаната „Лутин“^[2] е ударила и корабът Ви е вписан в червената книга на Лойд, където са безследно изчезналите. Сега стана ли Ви ясно?

— Невероятно!

— И Вие се учудвате, така ли? Вие, който направихте осигуровка на това старо корито за милиони и, още по-лошо, осигуровка на товара златни калъпи от Южна Америка по двайсет и два килограма в трюма на кораба?!

— Значи съм бил предвидлив и няма да претърпя никаква загуба!

— Не ме прекъсвайте, господине! За последен път корабът е видян близо до остров Света Елена.

— Лично Наполеон Бонапарт ли го е забелязал?

— Шегувате се глупаво, господине. И след това е изчезнал.

— Кой? Наполеон Бонапарт ли?

— Не бързайте да се радвате! Защото нашите агенти доказаха по неоспорим начин, че на кораба не е имало никакво злато, а каци кисело зеле, натоварени кой знае защо от Ахтопол. Може би там са складовете Ви? Освен това сте фалшифицирали класа на кораба. Той не е висш клас „А“, а един погребален ковчег, облечен с варак. И сте сложили собственоръчно малтийския знак в носовата част, с което искате да ни заблудите, че е построен под наше наблюдение. Именно тоя знак, написан собственоръчно, Ви изобличава напълно!

Скарлатов широко разтвори ръце и каза:

— Бог дал, Бог взел!

— Вие, господине, знаете нашия лозунг: „Но кюр, но пей“, с други думи: „Без спасение няма възнаграждение“. Съжалявам, господине, от този момент Вие сте просяк!

— Ще започна нов живот. Обещавам.

— Бог да Ви е на помощ! Деца имате ли?

— Едно непослушно момиче, което знае само да харчи пари.

— Бедното дете… Но аз не съм звяр. Ако имате парички в джоба си, можете да ми ги предадете.

— Да видим… — каза Скарлатов.

Той бръкна в джоба и извади портфейла. Сутринта беше взел със себе си няколко едри банкноти.

— Не се колебайте, господине, и подайте портфейла. Поне малката Ви нещастна дъщеря да не умре от глад!…

Той подаде портфейла. Тя взе банкнотите и му го върна.

— Знам, че върша нещо нередно, като взимам тази сума, за да я предам на бедното Ви нещастно момиче от безотговорния му баща…

Яна издържа дотук играта и почна весело да се смее.

— Ох, папа. С теб човек наистина може да се забавлява чудесно!

— Само че в джоба си трябва да има няколко хилядарки! Откъде научи всичко това за Лойд?

— Четох Алманаха, докато те нямаше.

Вратата на кабинета леко се открехна и оттам се подаде характерната глава с малко конски вид и рус перчем на инженер Ханс Думке. Скарлатов го бе напълно забравил. Само заради Яна сдържа гнева си от нахалството му да влиза, без да е поканен.

— Извинете, господин генерален директор, но работата не търпи отлагане — каза тържествено немецът.

Яна с любопитство го наблюдаваше. Имаше нещо комично в Думке.

— С Вашата глупава особеност да се появявате в пиесата, когато нито публиката, нито режисьорът Ви очакват, само губите!…

— Идвам с план за по-нататъшната работа на мината.

— Зает съм, както виждате, а и ми се повръща от тая мина, не разбирате ли?! Трябва да минат барем няколко месеца, за да мога да говоря по тоя въпрос!…

Ханс Думке погледна Яна и още повече се смути.

— Дъщеря ми — каза Скарлатов.

Ханс Думке тракна токовете на грубите алпийски обувки, поклони се по немски малко дървено. Яна му подаде ръка. За учудване на Скарлатов той с елегантен и леко превзет маниер целуна ръката й. Тя се засмя. Ханс Думке също се усмихна и се изчерви до кръв. Заприлича му на чалнат селски ерген. Липсваше му само цвете зад ухото, накривен калпак и приликата щеше да е пълна.

— Папа, аз ще се кача горе. Искам да разгледам нашия стар дом. Докато свършите…

— Стой тук! Ние вече сме свършели. Господин инженерът ще дойде, когато аз го повикам.

На Яна й стана неудобно от грубото държание на баща й. Тя отиде при бюфета и го отвори.

— Какво ще пийнете, господин инженер? Моля, седнете. Папа, а ти?

Объркан, Думке каза на немски:

— Малко кирш. Съвсем малко.

— Седнете, де… — каза Яна.

На баща си наля чашка коняк. Седна на фотьойла до Думке и го попита на немски какво всъщност работи. От тоя момент нататък Скарлатов трябваше да слуша потока думи на инженера. Когато ставаше въпрос за работа, той винаги се разпалваше невероятно. Разказваше на Яна за бъдещите проекти, сякаш тя бе банкерът Скарлатов. Яна мило и внимателно го слушаше. Накрая я покани да дойде на гости в мината. За учудване на баща си тя прие. Инженерът стана, извини се и с поклон се отдръпна заднешком към вратата, но се спъна от килима и едва не пльосна на пода. Яна звънко се засмя. Скарлатов също. Изчервен като рак, инженерът излезе.

— Обичаш ли да смущаваш хората? — каза Скарлатов.

— Какво имаш предвид?

— Ергените.

Яна отново взе да се смее с глас. Беше я обхванала някаква бурна веселост.

— Каква глупава дума, папа, нали? А женски род на ерген не е ергенка, нали, а мома?… Обичам да се будалкам с ергени.

— А защо?

— Знам ли?… Прави ми удоволствие и ми е много смешно. Но, папа, нали щеше да ме разведеш из нашия стар дом?…

Двамата се качиха по мраморната стълба. Яна последователно отваряше и затваряше вратите на многобройните стаи. Застоя се в стаичката от своето детство. Там, на етажерката, още стояха нейните кукли. Взе ги, подържа ги малко в ръце със замислен вид и ги остави, вероятно й напомниха нещо съкровено. След това отиде в библиотеката. Скарлатов си наля чаша коняк.

— Ебриетас ест метрополис омниум вициорум — каза Яна, — или „Пиянството е майка на всички пороци…“

— Ераре хуманум ест! Не обичам тъпи латински сентенции.

— А латинския език?

— Той служи на хората да показват чрез много ученост същата глупост.

— О, папа! Не си прав! По латински за твое сведение съм много добра. Почти мога да говоря на езика, само че няма с кого.

— За щастие!

Двамата не седнаха. Скарлатов се разхождаше напред-назад от едната страна на дългата маса, а Яна правеше същото от другата страна. Крачеха и разговаряха.

— По дяволите латинския език! — каза Скарлатов. — Всъщност какво ще следваш? Имаш ли представа?

— Папа. Не ме бива по точните науки — математиката беше трагедия. Химия, физика, биология също. Прилежна бях, но се измъчих. Хич не мога да уча нещо, което не ми е по сърце. Виж с езиците е друго. Обсъждахме тоя въпрос с Иван. Той пръв обърна внимание на моите способности.

— Добре тогава, сравнителна лингвистика?

— О, не, папа. Археология. За съжаление не съм много трудолюбива.

Скарлатов се замисли. В дъщеря му имаше същата правдивост, както навремето в майка й. Съветът, който й бяха дали, беше добър.

— Историята не те ли влече?

— Напротив! Много. Но не ми се заседява на едно място, а и датите ме отвращават.

— Но затова има хронологични таблици — усмихна се Борис.

— Все пак археологията е нещо по-динамично и повече ми подхожда.

— Говорила ли си с някой капацитет?

— Да, папа. Благодарение на господин Ван Юлиус се срещнах с един голям учен, негов приятел. Мнението му беше, че добре съм се ориентирала. Имам данни.

— Тогава всичко е наред?

— Папа, гладна съм!

— Тук няма нищо. Можем да идем на ресторант или да се върнеш с колата във вилата.

— Знаеш ли, папа, забелязах, че с часове мога да ходя по улиците и нищо да не чувствам. Но изведнъж такъв вълчи глад ме напада, че трябва на минутата да хапна нещо и вляза в някое бистро. Стига ми една кесийка пържени картофи.

Скарлатов отвори бюфета.

— Има шоколадови бонбони.

— Дай един, ще свърши работа.

Той я наблюдаваше. Беше прибледняла. Видя му се много слаба. След като излапа бонбона, цветът на лицето й се върна.

— Да не си болна?

— Не, папа. Здрава съм като пирон.

— Тогава да идем да плюскаме!…

Скарлатов се замисли къде да я води. Позвъня на Терзиев. Завари го в момента на тръгване. Попита го къде могат с Яна хубаво да се нахранят. В голям ресторант не искаше. Там не хранят добре. Терзиев отговори, че това е само негова работа. Той ще организира всичко. Изпраща файтон. Ще обядват у дома му. По въодушевлението му Скарлатов разбра, че няма да е обяд, а пир.

— Канят ни на обяд у Терзиеви. Ще издържиш ли дотогава?

— Сега съм добре. Ако стане нужда, все ще се намери нещо да хапна.

Скоро файтонът, изпратен от Терзиев, пристигна. Беше друг кочияш. Качиха се и пресякоха цяла София. Файтонът возеше плавно. Поеха по Цариградското шосе. Там, към Биологическия институт, завиха по една алея в Борисовата градина. А после се откри равна поляна с няколко комфортни вили. Една от тях, най-голямата, бе на приятеля му. Посрещнаха ги Люци и Ник. Донесоха за Скарлатов платнен шезлонг на поляната под сянката на едно дърво. Скоро пристигна и Терзиев. Беше натоварил файтона с какво ли не. Дълго пренасяха продуктите, подпомогнати от файтонджията. Зае се да готви. Покани Скарлатов в кухнята — най-внимателно обсъждана навремето с архитекта. Имаше две готварски печки — едната огромна, другата по-малка, и множество съдове, ножове и прибори, лъснати до блясък. Това бе хобито на Терзиев. Неговата химическа лаборатория.

— Моята кухня е по-добре обзаведена от тая на ресторант „България“ и „Юнион-клуб“, взети заедно!

Скарлатов не се съмняваше, че е така.

— Поканих и Иванов. Изпратих му файтона.

— Не е ли рано?

— Помислих, че по-добре е предварително да се разберем с жена му. Нали си го знаеш какъв е!

Малко по-късно, когато вече бе сервирано на голяма маса, изнесена на поляната, пристигнаха семейство Иванови. Той слаб, блед, с овехтял костюм, а до него трите му деца — голямото момче и сестричката му бяха гимназисти, а другото момченце беше съвсем малко. Изглеждаха скромни и свити деца. Зад тях пристъпваше слабичка, измъчена, но миловидна жена, скромно облечена. Тя стеснително се поздрави със Скарлатов. Това бе съпругата на Иванов.

Яна се обърна към Люци.

— Не ме бива за домакинска работа. Ще ти изпотроша чиниите. Нека аз се занимавам с Ник!… — и протегна ръце към него.

Детето веднага отиде при нея. После Яна мило се обърна към децата на Иванов.

— Заповядайте с нас!…

Всички се затичаха към средата на поляната. Люци и жената на Иванов — Вера, влязоха в къщата. Там заедно със слугинята щяха да помагат на Терзиев.

Иванов седна до Скарлатов и запали цигара. Пушеше доста.

— Зает ли си много? — попита го Борис.

— Сега сме ваканция. Но питам се, Борисе, какво всъщност правя?!…

— Анализираш икономиката. Това не е малко! И ако в тая страна имаха капка акъл и се допитваха до мненията на капацитети като теб, работите щяха да вървят по другояче!…

— Съмнявам се.

— В науката ли?

— В себе си. Много мисля за последните ми срещи с теб. Не съм забравил разговора ни… Продължавам да работя усилено, да проучвам всичко съвестно наистина и все пак някога в Дирекцията по държавните заеми бях щастлив. Правех нещо. После не правех нищо. Аз линеех, докато ти работеше.

— Или обратното! Зависи от какъв ъгъл поглеждаш нещата…

Пристигна Терзиев с кана вино и нов поднос мезета. Изпи една чаша с Иванов. Погледнаха се затворнически с Борис и се върна в къщата. Скарлатов се обърна към младата компания сред поляната. Явно дъщеря му беше поела ръководството. Стеснителните деца на Иванов се бяха отпуснали от нейната непосредственост и я слушаха със зяпнали уста. Той се усмихна. Със своето моабетчийство тя ще разтопи всякакви прегради. Сега всички заедно наобиколиха Ник, когото Яна сложи върху цукалото да се изпишка, а после със сина на Иванов заедно му обуха гащичките и го пуснаха „да пасе“ по тревата, както се изрази Яна. А след това насядаха около нея. Тя започна нещо да им разказва и изведнъж всички се разсмяха. Скарлатов не чуваше какво говорят, но разбра, че им е казала нещо извънредно смешно. Зададе се огромният Терзиев. Той влачеше под ръка жената на Иванов. Последният удивено изгледа жена си.

— Аз я поканих… Имаме сериозен разговор — поясни Терзиев.

— За манджи ли ще говорим? — каза Иванов.

— Не. За финансовото ти положение!

— Я си гледай работата и не се меси в моите лични въпроси!

— Не са лични, понеже скоро ще станат обществени… — каза Скарлатов.

— Какво искаш да кажеш? Оставете ме на мира.

— Поставих задача на Туше Динев да проучи материалното ти състояние. Работата е там, че предприемачът, който е построил вашата кооперация, е довел нещата до пълен банкрут. Завлякъл е много хора. А ти си имал глупостта да му подпишеш две полици, заедно със заема от Ипотекарната банка. До този момент си вътре с двеста хиляди лева.

— Ще се оправя някак си.

— Няма да се оправиш. Попаднал си на мошеник. Ще те влачат по съдилища. Ще те направят за смях и сринат със земята. Да не говорим за положението ти в Университета!…

— Мога да стана и счетоводител — объркано каза Иванов.

— Къде, в затвора ли?

Жената на Иванов, която слушаше мълчалива и бледа, се разплака. Скарлатов водеше разговора по най-грубия начин, понеже нямаше друг изход. Познаваше добре приятеля си. Той се стряскаше само пред голата истина.

В същото време откъм поляната групата около Яна пак се изсмя. Скарлатов за миг отправи поглед към тях и продължи:

— От тебе искаме да ни дадеш картбланш. Аз и Терзиев с помощта на Туше Динев чрез кантората „Чернаев“ ще уредим въпроса.

— Само това ли имаш да ми кажеш?

— И още нещо. Взел си заем от Популярната банка трийсет хиляди лева при безбожна лихва и кратък срок. И така, оставяш ли в наши ръце работите си?

Вера, жена му, започна да хълца.

— Съгласи се, моля те. Това са ти най-добрите приятели… Ако не за мен, то за децата ти. Не знаех за заема от Популярната банка…

— Така ли? А какво щяхте да ядете? С какво да облека децата?

— Освен това не ти давам милостиня — продължи Скарлатов. — Далеч съм от тая мисъл. Един банкер, който прави подаръци, е пропаднал. Хонорарът ти като експерт при моята банка за ликвидацията с Неделев възлиза на сто и петдесет хиляди лева.

— Подаяния не приемам!

— Никой не ти ги дава! Хонорарът е точно толкова, колкото Кредитната банка и Неделев са платили на Терзиев. Но за съжаление не стига, за да се поправи твоята глупост и доверчивост.

— Предпочитам затвора.

— Аз можех и сам, без да те предупредя, да уредя въпроса с жена ти. Но реших да знаеш! Така ще ми струва по-малко.

— А как ще го уредиш?

— Много просто. По най-евтиния начин ще се сдобия с полиците ти от мръсника. Имам известни взимания и от Популярната банка, така че и там няма да срещна трудност и в краен резултат, след като приспадна хонорара, ще бъдеш в джоба ми.

— Тогава защо не ме оставиш в лапите на другите?

— За да не се стигне до обществен скандал, който ще се стовари върху репутацията на децата ти! Сега разбра ли?

— Трябва ли да склоня глава пред богатството ти?

— На твое място бих те мразил от цялата си душа и сърце. Няма да се разсърдя. Та към мен аслъ хората изпитват ли други чувства, освен омраза?…

Скарлатов каза това искрено, с печал. На Иванов му стана тежко за него.

— Аз те обичам и уважавам.

— И последно! Мъже сме, тоест — слабият пол в днешно време, който по принцип умира преди съпругите. Кажете ми колко вдовци сте срещнали, защото аз срещам изключително вдовици. Накратко, предлагам цялата ти собственост да мине към жена ти.

— Аз нямам нищо против.

— Тогава гледай си професурата! А ние заедно с жена ти ще уредим финансовия ти буламач. А сега, усмихни се!

— Старая се…

Сбогуваха се късно през нощта и всички се отправиха към домовете си с файтоните, които чакаха пред вилата. Пътуването до Княжево беше дълго, но лятната нощ — топла. Яна заспа по пътя и си сложи главичката върху широкото рамо на баща си. Той внимаваше да не я събуди. В нощния мрак се чуваха щурците и звънчетата на конете. Когато навлязоха в боровата гора, луната се бе вдигнала над хоризонта и се виждаше напред сребърната лента на пътя, посипан с пясък. Покой и радост чувстваше Скарлатов. Събуди Яна чак пред желязната двукрила порта на вилата. Неда ги чакаше.