Свобода Бъчварова
Жребият (8)

Глава осма

В неделя още сутринта се очерта топъл летен ден. По ясносиньото небе нямаше нито едно облаче. Скарлатов слезе долу късно. Той не закусваше. Седна в люлеещия се стол на верандата. Яна отдавна бе станала и закусила. Сега по бански костюм, който според него доста я оголваше, тя лежеше върху една голяма хавлиена кърпа на тревата на горната площадка, където бяха игрищата за тенис и крикет. Обърната по корем, тя четеше книга. До нея си играеше сиамското коте, наречено с дългото име Полишинел. Неда сервира на Скарлатов кана гъсто, силно кафе. Той забеляза промяна и в нея, както и в цялата къща. Тя беше весела, усмихната, подмладена и му се стори много по-добра от друг път. Сякаш и тя се беше съживила заедно с огромната вила. Освен добро утро не си казаха нищо повече. Неда отиде да си гледа работата. Хлопаха врати, чуваха се женски гласове. А Спас тананикаше с типични източни извивки проточена родопска песен. В подножието на терасата градинарят монтираше пръскачката за вода, въпреки че тревата още не бе напълно изсъхнала от утринната роса. Седнал на люлеещия се стол, Скарлатов дълго гледа планината срещу себе си, извисила се право нагоре. Пиенето на кафе беше едно от удоволствията му, въпреки че прекаляваше и понякога чувстваше прескачания на сърцето. А после погледът му се спря върху Яна. Макар и далеч, тя му се видя върху бялата хавлиена кърпа като някаква издължена рибка. Ако имаше женските форми на Рубенсовите жени, той щеше да й направи забележка, че се излага гола пред очите на всички домашни. Но във фигурата й имаше някакво изящество, младежка чистота и непорочност, затова я наблюдаваше с радост. Растеше ново поколение — по-високо, по-стройно, и естетичните възгледи за тялото на човека, и по-специално на жената, се изменяха. Беше дошъл векът на освободеното от оковите на неудобните дрехи женско тяло, където вече спортът диктуваше своите нови правила. В негово време се ценеше само красотата на главата и очите или на едва подаващите се от роклята пръсти на ръцете, защото краката изобщо не се виждаха, закрити от дълги рокли, влачещи се по земята. Сега вече не беше така.

Яна остави книгата до себе си и погледите на двамата се срещнаха. Тя весело вдигна ръка и му махна за поздрав. Скарлатов допълни с горещо кафе голямата порцеланова чаша с дебели стени и се запъти по каменните стъпала към горната тераса, към Яна.

— Добро утро, папа.

Гледаше го доверчиво със светлосините си очи. Отблизо, чак сега забеляза, че има по няколко лунички от двете страни на носа. Под слънчевите лъчи косите й изглеждаха още по-светлоруси, отколкото му се сториха вчера.

— Не се ли боиш, че може да изгориш? Тук слънцето е планинско.

— Имам вече тен, папа. Аз винаги се печех на слънце дори в облачна Швейцария. Жалко, че не си направил един малък басейн тук, във вилата. Обичам да плувам. Имате ли плувни басейни в София?

— Доколкото знам, един или два…

— Но предпочитам морето. Ще замина за вилата на чичо Йожи в Несебър. Страшно обичам морето.

— А Карасулиеви?

— Те ще пристигнат скоро с влака.

Значи затова е заминал Йосиф, да доведе Анастасия. Някакъв гняв обхвана Скарлатов.

— Ти за мен ли си дошла в България, или за Карасулиеви? — избухна той.

Тя го погледна внимателно и даже загрижено.

— Дошла съм за теб и само за теб, папа! Аз никога не отивам някъде за много хора, а само за един човек.

— И във Виена ли?

Тя нищо не отговори. Пресегна се да вземе книгата, но се разколеба. Котето гонеше някакво бръмбарче по тревата. Тя го извика. То дойде при нея и почна да се гали.

— Седни, папа. Не стой прав.

Скарлатов седна на края на кърпата откъм страната, където не грееше слънце, малко с гръб към нея. Така му беше по-добре, за да води някакъв разговор. Но защо диалогът между двамата върви на терсене, помисли си той. Аз съм виновен! Тя е далеч по-толерантна от мен…

— Какво четеш?

— Интересува ли те?

Тя взе малката книжка и му я подаде.

— Един съвременен немски поет.

Скарлатов я разтвори. Беше „Песни и балади“ от Брехт. Щеше да я остави, но там, на първа страница, имаше посвещение: „На малката, прелестна Яна с обич. Иван“. Яна разбра и каза:

— Подари ми я преди три години за рождения ден. Прекрасна книжка. А Бертолт Брехт е може би най-големият поет сега на Германия. Мисля, че е пряк продължител на Хайне.

Скарлатов се зачете. Първото стихотворение представляваше балада за мъртвия войник. И въпреки че познанията му по немски бяха избледнели, простите, ясни стихове Борис не само разбра, но и почувства. Защото и той бе преминал през ада на войната. Стихотворението бе написано от безспорно талантлив човек. След като свърши, той каза:

— Дано да оживее и напише повече стихове…

— Защо, папа? Защо се съмняваш?…

— Защото поетите или ги убиват, или се самоубиват, или ги отнася някаква неизлечима болест в разцвета на силите им.

— Вярно, папа. На поетите не им върви… — и тя взе да свива пръстите на ръката си. — Франсоа Вийон^[1], Шели^[2], Андре Шение^[3], Пушкин, Лермонтов, Едгар По…

— … Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, имя им легион! Може би и това е орисията на поетите — да умират преждевременно…

— Наистина не съм чула вече за велики старци като Омир. Дано Брехт направи изключение…

— Мога ли да взема книжката?

— Радвам се, папа, че ти хареса.

— За себе си знам защо, но не ми е ясно на теб за какво ти харесва?

— Заради правдата и омразата му към насилието… „Звездите кротко ще угаснат и ведър ден ще зазори, ала войникът пак отива живота си да подари“. Силно, нали?

— Не обичам, когато жени се месят в политика.

— Аз не се меся. А просто политиката върви по петите ми и, искам — не искам, трябва да се съобразявам. За мене е грях да не желаеш да знаеш истината!

— В какъв смисъл?

— Папа, не искам да съм пуйка! Искам малко от малко да разбирам света, в който живея.

— Нямам нищо против. Това е законно право на всеки човек. Но не обичам, когато други хора обясняват света на такива като теб! Защото го правят не безкористно.

— Все някой трябва да ти го обясни, нали? А моите приятели са безкористни!

— Тези във Виена?

— Да. Във Виена. И аз много дължа на Иван.

Тоя път Скарлатов успя да се овладее да не избухне.

— Баща му е много недоволен от него.

— И ти, папа, си недоволен от мен.

— Все още не…

Тя весело се усмихна и внимателно погали ръката му.

— Винаги съм знаела, че си толерантен, широк човек и даваш правото на всеки. Затова те и обичам. Някога като малка, когато дойдох в София, се плашех от тъмнината. И въпреки че леля Неда оставяше лампата запалена, исках да изтичам при теб.

— Само защото се страхуваше ли?

— Не, папа. Защото знаех, че само ти на тоя свят можеш да ме закриляш от кошмарите, само ти можеш да ми помогнеш, защото си силен.

Скарлатов замълча. Нещо му стегна гърлото. Тежки спомени нахлуха в душата му. А можеше тогава да й обърне повече внимание. Да й помогне. Човек трябва да има дете само тогава, когато е в състояние да му отделя нужното внимание и време. Защо природата е направила така, че хората се женят млади и имат деца, когато не са узрели да ги възпитават и отглеждат истински?… Само възрастните хора с богат житейски опит и изработена толерантност към света могат да възпитават деца!… И отново реши за себе си да остане верен на принципите на Русо. Но се оказа, че той, Борис Скарлатов, който проповядваше толерантност и свобода за децата, сега трябваше да преодолява себе си.

— И аз на младини като теб исках да стигна до истината преди опита. В това се състои мъдростта на човека. Но не успях. Изглежда тя е привилегия само на гениите.

— О, не си прав, папа. Аз мисля, че ти виждаш много повече и много по-надалеч от другите хора.

— Не съм сигурен… Разкажи нещо за Виена…

— Ще се нервираш, ако почна за политиката.

— Няма.

Тогава тя надълго и нашироко му разказа за живота във Виена. Била и в Берлин.

— Ходих в Пергамона, чудесен музей, нали, папа?

— Да, разглеждал съм го.

— Помниш ли статуята на император Траян? Направи ми впечатление, че около шията му има силна напречна диагонална резка. А то какво било!… При смяната на императорите „отсичали“ главата на бившия император от статуята и я заменяли с главата на новия, а тялото на статуята си оставало същото.

Тя звънко се разсмя.

— Удобно и икономично, нали, папа?

Борис се усмихна. Беше забравил тази история. Яна продължи нататък. От нея за пръв път научи, че младият Карасулиев се движел в артистични среди. Написал даже музика по балади на Брехт. Иван намирал, че съвременните музиканти са творци на рушението, но той не им подражавал. Композирал особено, защото само музиката според него давала усещането, че човек е свързан с целия Космос, с цялата Вселена. Оформял се като оригинален композитор. Ценели го много. Издържал се сам. Отказал да взима пари от баща си, но живеел при майка си. Изнасял също концерти като пианист из цяла Австрия и Германия. Дори изкарал една година в Берлин в средата на интелектуалци като Брехт. Докато на власт дошъл Хитлер. Оттогава насам участвал в концерти и сказки в полза на антифашистки и емигрантски организации и изцяло се бил отдал на тая дейност. Смятал, че човечеството е изправено пред невиждани изпитания и надеждата е почти лукс, тъй като фашизмът води само до два пътя — война и тоталитарна порнокрация^[4]. А докато не се разбере изходното начало, че никой няма право да посяга на живота на другия и че животът принадлежи само на тоя, който го притежава, доникъде няма да се стигне, освен до гибел. Яна прочела Тацит, който потресаващо бил описал етапа на римските порнокрации, и се зарадва, че баща й също го е чел и го цени. Спасението е само в обединяващите идеи на човечеството и личния пример на съвестта, заключи тя по младежки въодушевено и малко тържествено. Яна плавно скачаше от тема на тема в желанието си да изкаже колкото се може повече от това, което я вълнува, и взе да му описва покъртителни картини от живота на емигрантите в Европа.

Борис все повече и повече се учудваше от дъщеря си. Особено когато заговори за фашизма в Германия. Наистина в пресата — и преди всичко чуждестранната — имаше съобщения за антисемитски погроми, лагери, убийства на интелектуалци, политически лица, работници, комунисти, даже и на обикновени немци, които си позволяваха да мислят не така, както техният фюрер. Но в нейния разказ, освен някаква особена разсъдителност, имаше и нещо реално, нещо, което трогваше. Хиляди хора напускаха родината си и поемаха тежкия, мъчителен път на немили-недраги в чужбина. И те знаеха, че никой не може да им помогне. Затова си помагаха доколкото могат сами.

— Ти участвала ли си в антифашистки организации?

— Не, папа. Но съм помагала.

— Как?

— Наех малък апартамент с мои средства в Берн. Нещо като малък планински заслон за измъчени бежанци. Но главното, помагах с пари. Леля Анастасия също. И ако мислиш, че съм живяла нашироко, лъжеш се. Карах по най-бедния начин.

Скарлатов бе шокиран от разказа й, но запази спокойствие.

— И за да не те нервирам още веднъж, папа, трябва да ти кажа нещо… Заемът от Ван Юлиус е доста солиден. Мисля, че тия дни ще получиш чека за киширане.

— Ще го заплатя — бързо каза Скарлатов.

— Знаех си аз, папа, че си щедър човек! Гордея се с тебе!

— Карасулиев осведомен ли е къде Анастасия харчи парите?

— Разбира се, но се прави на разсеян.

— Нямам нищо против да изразходваш парите както намериш за добре, с една уговорка. Не искам ти да страдаш. Не е достатъчно да си добър човек, но да има и други, които да ценят това!…

— Аз дружа само с такива хора и съм живяла нормално, както всички.

— Чуй ме добре. Каквито и разходи да правиш за други цели, ще ги прехвърляш на мен и няма да посягаш на собствените си пари. Ясно ли?

— Благодаря, папа.

— Искам да живееш в Англия, без да се стесняваш, за да можеш да видиш и научиш колкото се може повече!

— Все още ли държиш за Англия?

— Сега вече, след всичко, което ми разказа, съм непреклонен.

— Ами ако още веднъж те помоля?

— Австрия в момента е един огромен капан. Не искам и ти да попаднеш в катастрофата, която очаква тая страна. Струва ми се, че ако си извън нея, ще можеш при нужда далеч повече да помогнеш и направиш за хората, на които държиш!…

— Заради това ли не искаш да съм във Виена?

— Вчера не мислех така. Но днес мога да кажа — само заради капана!

— Странно, папа. И другите мислят като теб и ме съветват да не оставам във Виена. Значи, искам — не искам, трябва да ви послушам.

Изведнъж тя се развесели по детски. Седна и попита:

— Папа, мога ли да пийна от твоето кафе?

— Ще извикам да ти донесат.

— Искам от твоята чаша! Като дете съм я разглеждала и тогава много желаех да имам подобна.

— Майсенски порцелан. Бяха двайсет на брой. С годините се изпочупиха. Но пазя чашата на дядо ти Борис. Ще ти я дам.

Тя отпи от кафето му и остави обратно чашата на тревата.

Някъде отдалеч се чуха звънчета на файтон, който приближава. Когато млъкнаха, отвън долетяха грубите звуци на тромба. Градинарят изтича към голямата желязна порта. Скоро се появи странно шествие. Напред вървеше огромният Терзиев. В едната ръка държеше момченце с руси, почти бели коси, което спокойно наблюдаваше. Изглежда се чувстваше удобно върху голямата длан на ръката му. В другата носеше дамаджана, събираща повече от кофа вино. Гигант и малко дете. Едно мило съчетание. Явно момченцето се бе метнало на берлинчанката. Защото след тях се появи самата Люци. Скарлатов я виждаше за пръв път. Средна възраст, руса, възпълничка. В едната ръка носеше кошница, от която се подаваха играчки и детско бельо, а в другата — бяло, емайлирано цукало. Без да иска, Борис се усмихна. Яна скочи, уви се в плажната кърпа като таитянка и боса изтича да ги посрещне. Целуна Люци и взе от ръката на Терзиев малкия Ник. Последен, с две огромни кошници, се появи мустакатият файтонджия — същият, който доведе Яна. Скарлатов се запъти към тях. Поздравиха се и като по даден знак отново цялата вила се оживи и разбърка. Яна изтича вътре да се облече, Терзиев се пъхна в кухнята. Помагаха му Спас и Неда. На полянката останаха Люци и Ник. Представляваха весела гледка за Скарлатов, който се върна и се разположи на верандата. Скоро при тях дотича Яна. Двете весело се разбъбриха на немски. Изглежда, на Люци рядко се падаше това удоволствие в България. Дрънкаше непрекъснато и доколкото Скарлатов можа да чуе, за всекидневни, домакински неща. Двете сложиха Ник на цукалото. Момченцето беше много спокойно и доволно. Сиамското коте се присламчи към тях. Ник се наведе да го погали и с писък се прекатури на тревата с главата напред. Котето уплашено побягна и диво замяука. Яна вдигна първо Ник, а после взе котето. Успокоиха се и Люци пак непрекъснато забъбри. На терасата по престилка, със запретнати ръкави на ризата се появи Терзиев. Показваше на Скарлатов хубави пържоли свинско месо. Бил ги сложил от вечерта с лук и черен пипер, за да попият миризмата. Показа му също и каймата, приготвена по негова рецепта, после пак отиде в кухнята. Скарлатов седеше сам, но не беше недоволен. Тази огромна, иначе като запустяла вила сега живееше, изпълнена с хора. По-късно Терзиев, изглежда вече свършил основната работа, се върна на верандата и седна на стола, който предварително огледа дали ще го издържи. Неда сервира изстудената ракия и мезета. Терзиев по бяла риза с разкопчана яка му изглеждаше млад и весел, какъвто го помнеше от ония години. И тогава му приличаше на огромно, добродушно дебеличко бебе.

— Защо мълчиш? Ти да не се сърдиш? — попита Терзиев.

— Откъде накъде?

— Само едно не очаквах — Иванов да оглави екипа ти!… Знаеш ли колко пъти съм го канил като експерт да изкара някой лев при мен.

— При немците! — уточни Скарлатов.

— Ние всички работим за някого, Борисе. Такъв е светът. Дай ми, за да ти дам. Аз нямам друго, освен знания. Продавам ги на тоя, който плати по-добре.

— Съвсем нямам нищо против тази твоя максима в живота, щом те удовлетворява.

— За теоретик и за Университета въобще не ме бива. Ако започна самостоятелна работа, няма да ми остане време да живея. Ето защо останах нещо като чиновник.

— Страх ме е, че прекалено си свързан с германците.

— Не отсега, а през цялата ми кариера. Знаеш, че с политика не се занимавам и нито Люци, нито аз сме националсоциалисти. И наум не ми е дошло!…

— Често ли ходиш в Германия?

— Случва се няколко пъти годишно. Страната е във възход. Бързо се вдигна на крака и сега икономически е най-силната държава в Европа.

— И военно.

— И военно — потвърди Терзиев.

— Само че германците са беляджии. Почват добре и свършват зле. Цялата им история е такава.

— Това ли имаше предвид, когато на конференцията ми каза да внимавам?

— В общи черти да. Но да оставим този разговор. Виждал ли си Иванов?

— Дуе се като пуяк. Мисли, че сте ни сринали, а всъщност ние взехме всичко.

— Не всичко, а под очакванията ви.

— И това е вярно.

— Какво е положението на Иванов? Искам да кажа финансовото му?

— Орта-будала. Три деца, двете вече в гимназията.

— Под наем ли живее?

— Включи се в кооперация преди години. Предприемачът се оказал изпечен мошеник. Отидоха всичките му спестявания. Има голям заем в Ипотекарната банка. Всеки месец му хвръква половината заплата.

— Е, бихме ли могли да се срещнем утре, където ти е удобно, за да обсъдим този въпрос?

— Какво имаш предвид?

— Аз не му платих хонорар. Но не съм свикнал да оставам длъжен никому. Той свърши огромна работа за Банката.

— А по какъв начин смяташ да направиш това?

— Чрез тебе или с твоя помощ.

— Дадено! Ако мога…

— А с жена му може ли да се говори?

— Слушай, Борисе. Виждал ли си големи финансисти-теоретици, които са пълни балъци в личния си живот?… Не могат една кокошка да купят. Всеки ще ги излъже. Такъв е и нашият приятел. Но жена му е друго нещо.

— Значи се разбрахме.

Терзиев отпи от ракията. После дълго се занимава, докато запали пурата си, и чак като изпусна голямо кълбо дим, каза:

— А за Германия си прав. Иначе цари ред, чистота, дисциплиниран народ, но ти става тъжно, като ги гледаш как маршируват надути и сериозни по улиците. Смятат се за пъпа на света и са готови на лишения и жертви, само и само да завоюват Европа.

— Интересни наблюдения… Не ги очаквах от теб.

— Не е Германия, която познавах отпреди войната, с веселия, безгрижен Хайделберг, където освен всичко можеше да се научиш и да живееш!… Но кажи ми, кой би ми дал повече от немците?

— Ако искаше, досега можеше да станеш директор на Народната банка или на Земеделската.

— Не, мерси! Да треперя при всяка смяна на правителството и да се кланям на партиите!…

Скарлатов донякъде се съгласи в себе си с тия му думи. И ако преди това малко злобно го бе предупредил, направи го повече от приятелско чувство, отколкото в ролята на засегнат противник.

Слънцето се бе вдигнало и приличаше на терасата. Затова обядваха всички на голямата маса в хола, където бе по-хладно. Обядът трая прекалено дълго за Скарлатов, но не и скучно. Той се смееше на езиковите грешки на Люци, която попаднала на една „крадечка“ за слугиня и я изгонила. А и Терзиев бе прекрасен моабетчия. Разказваше случки от софийския живот на бохемите, какъвто до неотдавна представляваше и той. Пиха много вино. След обилния обяд главите на всички натежаха. Постлаха одеяла на поляната в сянката под едно дърво с гъста корона. Яна, Люци и Ник заспаха почти моментално. Котето се беше свило на кравай до Яна и мъркаше. Скоро захърка и Терзиев. Скарлатов тихо стана. Изправен, погледна спящите, а най-вече дъщеря си. Спеше безгрижно, съвсем по детски. Изглежда, че хората никак не я смущаваха. Скарлатов се оттегли на терасата в люлеещия се стол, вече в сянка.

Късно вечерта, когато се стъмни, дойде файтонджията. Терзиев набързо хапна след ставане от сън. Изпратиха ги до външната желязна порта. Яна носеше на ръце спящия Ник. Подаде го на Люци чак когато тя се качи във файтона. После камшикът на кочияша изплющя, конете потеглиха и звънчетата дръннаха весело. Баща и дъщеря останаха на пътя, по който вдигнатият прах от конете бавно падаше. Стряха мълчаливо, докато звънчетата заглъхнаха. После се прибраха вкъщи.

— Какъв хубав ден, папа, нали? — каза Яна.

Борис нищо не отвърна. Той вече мислеше за утрешния ден.