Свобода Бъчварова
Жребият (7)

Глава седма

В един топъл ден в края на юни Скарлатов се върна рано от Банката във вилата. Беше събота, а и без това работата много намаля не само от кризата, но и от горещините.

Подремна след обяда, после се преоблече в бял панталон от шантунг и широка риза и седна в люлеещия се стол на обширната тераса. Както всякога на масата имаше пепелник, бутилка минерална вода и бутилка коняк. Той обичаше тия летни следобедни дни, когато слънцето слизаше ниско над хоризонта, за да се скрие по-късно зад Владайските възвишения. В парка се въртеше една водопръскачка, която изхвърляше високо капките и слънчевите лъчи се пречупваха в цветовете на дъгата. Откъм гората се чу зовът на туристите — айларипи-и-и… Друг глас му отговори някъде отдалеч със сложни ролади. Единствено в събота изпитваше някаква радост — ден, в който надеждите за нещо добро все още не помръкваха. Неделя той не обичаше, понеже още някъде рано следобед отново в мисълта му се промъкваха тревожни съображения за утрешния ден. Ставаше неспокоен и лека-полека се настройваше така, че всичко наоколо преставаше да го интересува. Подготвяше се за тежкия понеделник. Ето защо така обичаше съботата. Той леко се поклащаше на люлеещия се стол. В ръце държеше разтворена френска книга — „Опитите“ на Монтен. С годините бе престанал да чете художествена литература, с която в миналото прекарваше цялото си свободно време, и постепенно основното му четиво станаха историческите, мемоарните и философските книги. Но топлината от красивата природа, издигащите се върхове на Витоша повече го караха да съзерцава наоколо, отколкото да чете. Той остави книгата на масата и отпи от коняка. Обхвана го наново дрямката. Отвън се чу клаксонът на автомобил. Фанфарите огласяха околността. Беше Карасулиев. Спас изтича по алеята. Клаксонът млъкна и скоро той видя да крачи пъргавият, слабият, строен по младежки, елегантно облечен Йосиф, а зад него се влачеше Спас. Скарлатов се зарадва, че няма да бъде сам. Посрещна го с усмивка.

— Не почвай с Мохамед и планината — каза Борис.

— Ти да не си се набутал в мозъка ми? Е, Скарлатов, пророк си и това си е! Дай да ти стисна ръката! Радвам се, че се махна от това заспало копеле Неделев. Това е най-голямата ти победа! Гордея се с тебе!

— Сядай! Поздравяваш ме по случай срутването на Банката ми. Любопитен съм какви ще са ти поздравленията, когато ме видиш в ковчега… Може би и тогава ще ми стиснеш ръката и ще я тръскаш до припадък?…

Някаква сянка на уплаха мина по лицето на Йосиф.

— Пепел ти на устата! Има още дълги години да вилнеем по тучните ливади на търговията, където пасат вакли овце…

— Но не вече като вълци със здрави зъби и гъста козина.

Карасулиев удобно се намести във фотьойла и си сипа пълна водна чаша с мастика, която Неда донесе. Капна малко вода да побелее и сложи две парчета лед.

— Наздраве!

Двамата се чукнаха и отпиха по голяма глътка. Отново тихо се появи мълчаливата Неда и сервира разнообразни мезета в малки чинийки.

— Поканете шофьора на господин Карасулиев и нека се нахрани с вас. Ние по-късно ще хапнем.

Когато останаха сами, Карасулиев каза:

— Остава да направиш следващата стъпка…

— Коя е тя?

— Ако помислиш, ще разбереш. Време е да се обединим!

Прав е, помисли Скарлатов. Но да се обединя в момент, когато Банката е толкова слаба, значи да му дам предимство и надмощие.

— Ще се опитам сам да поработя.

— Както искаш. Но предложението ми остава. Как си представяш твоята бъдеща работа?

— Както ти ми даваш пример. Ще огранича работата си в посредничество, като извършвам компенсационни сделки по вноса и износа със страните, притежаващи свободна валута. Ще огранича кредитирането у нас и постепенно ще се освободя от българските влогове. Ще кредитирам в ограничен мащаб и в чужда валута, ако ми отпуснат такава банките-майки.

— Само това ли?

— А какво друго?

— Винаги се учудвам с каква лекота и яснота определяш толкова забъркани финансови работи. А аз си блъскам с месеци и години главата, докато стигна до някои твои идеи.

— Днес си настроен на вълната на ласкателството.

— С тебе не може искрено да се говори. Терсене човек си!

— Аз се примирявам с действителността, като отчитам своите възможности. Чрез системата на клиринга германците фактически взимат в ръцете си целия износ от България, а чрез тях същевременно се осъществява и вносът за нашата индустрия на суровини като каучука, например. С това достъпът на България до останалите капиталистически пазари съвсем се намалява. А това значи едностранна икономика, която скоро ще заприлича на германската, тоест поставена на военна нога. Ето го бъдещето!…

— Но печалбите ще нараснат, а ти няма да участваш. Аз запазих Командитното дружество, обаче то едва крета. Американците и французите купуват малко и само висш сорт тютюн.

— Защо не почнеш с немците?

— Бих почнал. Едва се сдържам. Не мога да не участвам в сделки, защото ръждясвам. Даже да са съвсем безсмислени и без полза…

Наистина тази вечер Карасулиев е откровен както никога.

— Нека се обединим, Скарлатов… Така ще ми е по-леко да не направя някоя глупост. Ти ще си ми спирачката.

Последните му думи прозвучаха в ушите на Борис като вопъл.

— Кажи, имало ли е сделка, която да ти предложа и да не ти е донесла печалби, и то какви! — продължи Йосиф.

— Имаш предвид дружество „Петрол“?

— Да. Но и тук прояви колебания. Вместо да участваме като ортаци, ти само закупи пакет акции.

Скарлатов си спомни тази сделка на Карасулиев през 1932 година. Тогава образувалият се картел между Стандарт Ойл от Ню Джерси, групата на Рокфелер, Ройял Дъч Шел на Детеринг, Англоираниен Ойл Къмпъни предложи четирите дружества за внос на нафта и други продукти в България да се обединят в едно дружество „Петрол“. Начело застана банката на Карасулиев, подпомогната от американските. Ако Скарлатов участваше, той щеше да бъде напълно зависим от Карасулиев, понеже неговите майчини банки отказаха да го финансират. Но закупи за себе си акции от дружеството и сега получаваше добри дивиденти в долари и английски лири, които останаха негова лична собственост.

— Доволен съм и от акциите — каза Скарлатов.

— А каква е тази мина „Ураниум“? Аз нямам понятие, но една американска банка, с която поддържам връзка, ми писа, че се интересува. Готвиш нова шашарма, така ли?… Знаех, че в тия години не си си седнал на гъза.

— Плати на Туше Динев и той ще ти даде всички сведения! Само че трябва да цаниш някой професор по физика от Университета да ти обясни.

— Голям велзевул си, Скарлатов! Всичко подготвяш скрито-покрито. Ето затова те уважавам!

— Искаш ли в събота следобед да не говорим за сделки… Но имам друго предложение…

— Кажи — зарадва се Карасулиев, — целият съм слух!

Скарлатов го осведоми за срещата си с Иванов. Попита го дали би го допуснал до неговите архиви и Йосиф се съгласи без никакво колебание. Той бе много впечатлен от приноса на професора в ликвидацията с Неделев. Карасулиев изпитваше безусловно уважение към кадърните хора.

— И въпреки че е безспорен капацитет в науката — продължи Борис, — странно как е запазил романтизма от студентството си в Петербург?!…

— Ами! — възкликна Йосиф. — Да не му е домъчняло за белите нощи или за руската каторга?!

— Дори не можеш да предположиш… Ентусиазиран е от темповете на болшевишката индустриализация.

— Бош лаф! — възрази Йосиф и се усмихна. — Си го немам видено, си го не верувам!…

Скарлатов се ядоса на пренебрежителния му тон към един феномен, който озадачаваше целия свят.

— За теб и Френската революция е бош лаф, щом е революция!…

— Нерде София, нерде Багдад!

— Виж какво, Йосифе! Говориш не като мъдър евреин, завършил католически пансион в древния цивилизован Солун, а като невменяем шоп от Искрец.

— Ама ти какво искаш, да викам ура на болшевиките?!…

— То се не знае… И това може да се случи.

Борис бе обхванат от желанието да го дразни.

— Никога! — възрази Йосиф. — Нали говорих с българските градинари, върнали се от Украйна. Едвам са се измъкнали и само едно повтарят: „Нищо друго не щем в България, само да има хляб, и да няма ГПУ^[1]!“… От глад са щели да изпукат. Нямаш работа — нямаш продоволствена карта. Мри, ако щеш! А не можеш да се придвижиш в съседния град без ГПУ!

— Не знаех, че си ревностен почитател на булевардната литература. Но едно ще ти кажа — с балкански аршин не можеш да мериш Русия, каквато и да е — бяла или червена!

— Е, няма да споря с тебе, признавам, че си винаги по-осведомен. Но всички тия чудесии в стопанството им и начинът, по който властта там действа спрямо населението, ми мязат на нашия Въндю Войвода — не та плашум, та молам — и си пипа пищовите. Иди сетне не строй социализма!… — заключи Карасулиев.

Скарлатов се засмя.

— Е, добре. Дойдох преди всичко да ти кажа, Борисе, че заминавам за Виена. Ако имаш нещо да предадеш за Яна, на твое разположение съм.

— Нямам какво. А и тя е в Швейцария.

След като си отиде Йосиф, Скарлатов отново се замисли за дъщеря си. Скоро получи писмо от мис Стенли във връзка с бъдещото й следване в Оксфорд. Тя очакваше Яна в Англия и беше подготвила всичко. Тревожеше се, че още не е пристигнала. Борис веднага бе влязъл във връзка с колежа. Оттам му казаха, че промоцията и тържествата по случай завършване на випуска отдавна са минали. Яна освободила малкия апартамент, който наемала. Но временно оставила багажа и съобщила, че тръгва на дълга екскурзия. Трябваше да отида на промоцията, си мислеше Скарлатов, на всяка цена трябваше да отида!… Сега нямаше да се безпокоя и да бъда в неизвестност. И за да приключи с тези неприятни мисли, си каза: „Изглежда все пак, че ще се наложи да замина за Швейцария, и то час по-бързо!“… А с решението дойде и успокоението. Той запали цигара и се присегна към книгата, оставена на масата. Отвън се чуха звънчета на файтон, а после звук на тромба.

Там, на горната площадка, откъм поляната, където слизаше каменната стълба, се появи фигурата на едно момиче. Скарлатов се взря. Момичето му се видя съвсем малко. В ръка държеше голяма плетена кошница с капаци. По неизвестни пътища на асоциацията, заприлича му на човека-дете, търговец на птици — Папагено, персонаж от операта „Вълшебната флейта“ на Моцарт, която бе гледал някога в Залцбург. Момичето изтича по стъпалата. След нея вървеше едър, висок мъж с големи мустаци, облечен в кожухче върху ризата и калпак на главата. По лицето му се стичаха капки пот. Носеше два големи кожени куфара. Момичето, което ситнеше пред него по стъпалата, беше самата Яна. Той стана от стола, а тя остави бегом кошницата и увисна на шията му. Не бе я виждал повече от година и кой знае защо си я представяше по-едра и по-висока. Но в тази лятна спортна рокля и половинки спортни обувки тя му се видя съвсем миниатюрна.

— О, папа, мили папа, така се радвам!… Най-после у дома! Толкова съм щастлива!…

Човекът с куфарите се приближи. От него идеше миризма на тор и конска пот.

— Ах, да… забравих… Трябва да платим на файтонджията…

— Няма нужда, моме — каза едрият мъж. — Всичко е платено!

— О, не, не! Татко, плати де!…

Борис се обърка. Той нямаше пари. Дотича Неда. Прегърнаха се. И двете заплакаха. Скарлатов покани файтонджията да седне. Наля му голяма чаша коняк. Той я пресуши на два пъти и пое въздух. Скарлатов искаше да му сипе още една чаша, но файтонджията отказа. Щял да се върне в София на гарата, за да хване още някой мющерия… Скарлатов помоли Неда за пари. Тя донесе и той ги подаде, без да ги брои. Неда го погледна неодобрително. Файтонджията засия.

— Весело девойче, хубаво девойче имате, господине. Дано да порасне, да се ожени и Ви народи внуци! А сега да тръгвам…

Тромбата засвири, а после се чуха звънчетата на файтона, докато заглъхнаха.

— Лельо Недо, искам да се изкъпя. Не мога да се търпя.

— Ще стопля вода.

— Мога да взема и студен душ.

— Ще настинеш. След половин час всичко ще е готово и ще те повикам.

Яна си сипа в чашата минерална вода, изпи я цялата, после наля остатъка и него изпи. Борис я наблюдаваше. Тънка, стройна, със сини очи и руси коси, в рокля, прилепнала по издълженото й тяло, зачервена, с капки пот, където косите й започваха, тя бе красива наистина. Гордост обхвана Борис. Учуди се, че е способен на родителска суета, и все пак му беше приятно. Това момиче е негово, той му е бащата. Във фамилията Скарлатови се появи хубавица. Дано с акъла да е добре и е взела нашия, каза си той.

Яна седна на стола. Долу в краката им кошницата почна да мърда и се чу някакво мяучене. Тя се наведе и отвори капака на кошницата. Оттам изскочи като някакъв тигър малко коте и се хвърли право срещу нея. Заби нокти в роклята й. Тя го вдигна и седна пак. Котето трепереше и не пускаше роклята.

— Хайде, успокой се… У дома сме си! — говореше му тя.

Детинското в нея е още силно, помисли Борис. Само децата не правят разлика между себе си и животните и се държат с тях като равни.

— А, папа… Не ти казах. Това е Полишинел! Купих го от Мюнхен.

Котето диво измяучи.

— Тук в България има достатъчно, даже за износ.

— Но не и сиамско коте! Виж, мъжко е!

— Доста е диво…

— Не си прав! Да знаеш колко е възпитано!… Едва го прекарах през границите. Иначе е добър пътник, но в самолет пишка много…

Скарлатов погледна това коте с къса като кадифе козина и сини очи с черни орбити.

— Въобще сиамските котки са умни като кучетата и много чисти. Може даже да пази малки деца.

— И да им преподава солфеж и пиано! — добави баща й.

Яна се засмя с глас.

— А защо нямаше пари да платиш на файтонджията?

— Друг му плати. Но беше толкова любезен, че исках и аз да му дам някой лев. А за парите си прав… Нямам пукнат лев. Пълен банкрут! — каза тя.

Първите, впечатления на Скарлатов след дългата раздяла бяха и добри, и недобри. Красива, но все още няма структурата на жена. Тялото й е тънко, с дълги, стройни крака и ръце, загорели от слънцето. Има изящна шия, бяла кожа, с червени скули. А миглите й — като метли, които се спускаха и вдигаха, докато говори, и широко се отдръпваха в края на фразата, за да се видят светлосините й очи, гледащи по детски с доброта, доверчивост и веселост. Дали не е лекомислена, попита се Борис. Но по-добре да е така!… В края на краищата тя няма защо да се вре в мръсотиите на живота.

— Но ти имаше доста пари за всичко.

— Ами ако ти кажа, че съм потънала в заеми?

— Така ли?! Ти, която зад себе си имаш поколения лихвари, да не кажа скъперници, както по майчина, така и по бащина линия, искаш да опровергаеш теорията за наследствеността?

Яна се намръщи и мина в нападение.

— Чакай да ти обясня и ще ме разбереш!… Промоцията мина. Нали така? А тебе те нямаше! Може ли да ми обясниш защо?

— Бях зает.

— А леля Анастасия и чичо Йосиф не бяха заети! Те дойдоха! И какво тържество беше!… Голямо! Чичо Йосиф направи силно впечатление с щедростта си. Подаръци, цветя, вечери, обеди… И ми се случи нещо чудесно — сънувах подаръка на чичо Йосиф и когато ми го поднесе, напълно съвпадаше със съня! — скъп платинен ръчен часовник!…

Скарлатов за пръв път чуваше за всичко това. Не смяташе, че промоцията на дъщеря му е толкова важна. А Йосиф се вдигнал от Виена в Швейцария специално за нея!…

Скарлатов погледна тънките й дълги ръце и не видя часовника. Тя разбра, мило се усмихна и каза:

— Продадох го във Виена. Взех добри пари.

— Браво!

— С тях си купих самолетен билет.

Чак сега в съзнанието на Скарлатов думата самолет зае своето място и го стресна.

— Ти си пътувала със самолет?!

— Ами да. До Мюнхен и Виена с влак, оттам със самолет. Има редовна връзка два пъти седмично — Луфтханза-Мюнхен-Виена-София-Константинопол. Пътувах с „Юнкерс“. Летците бяха много любезни, не направиха въпрос за Полишинел. Но ти нали също си пътувал?…

— В извънредни случаи!

— И не си ли разочарован? Аз, папа, много по-хубаво се чувствам, като летя насън. В самолета все едно че бях в киносалон и гледах от екрана разни местности, но не участва нито тялото, нито душата ми. А с ездата не може изобщо да се сравнява!

— Така ли?!…

— Съвсем! С моя Викинг, като летях в галоп, усещах под себе си как трептят мускулите му, мирише на пот, на нещо живо, жужат насекомите, вятърът ти вее косите, ти препускаш и се сливаш с природата и се чувстваш абсолютно свободен и крещя от възторг! Папа, несравнимо!

— Още малко и ще пропишеш конска поезия, както има и конска живопис!…

— Вярно, папа, и стихове пишех, но слава богу, се отървах от тая мания. Паднах с чест върху полето на конкуренцията.

Тя по детски звънко се засмя.

— Колко време беше във Виена?

— Една седмица. Чакай да ти разправям… Взимам такси на гарата за леля Анастасия и сядам до шофьора. Забелязах, че ме погледна един-два пъти, но на мене ми се спи от пътуването и само се прозявам. По едно време забавя и спира пред един парк. Фройлайн, казва, искате ли да се поразходим… Аз щях да си глътна езика от почуда, но учтиво му отвърнах — не, господине, благодаря, чакат ме и бързам… И той даде газ. Но преди да се разплатя и слезна, ми казва — фройлайн, у нас не е прието младите дами да се качват до шофьора, и се запъна… Така постъпват, казва, само несериозните жени… Друг път имайте предвид… Мен ми стана страшно весело, хилех се сама в асансьора. Представяш ли си, папа, минах във Виена за лека жена и с леля Анастасия много се смяхме…

Той нищо не каза по този повод, а я попита:

— Все пак защо не си остави малко пари, всичко се случва на път…?

— Нямаше нужда. Като се качих в самолета за София, там заварих от Мюнхен един твой приятел и жена му.

— Кой?

— Господин Терзиев и жена му Люци. През цялото време си бъбрихме на немски. Прекрасна жена! Имат и едно малко дете — Ник. Занимавах се с него. На Божурище господин Терзиев го чакаше файтон. Взеха ме и мене. Останалите се качиха в автобус. Страшно приятно пътуване. Минахме през околностите на София, а после я пресякохме цялата. Не мога да я позная. Станала е европейски град.

— В колко часа дойде самолетът?

— Ами към два часа следобед.

— А сега е шест.

— Господин Терзиев ме покани у тях. Трябваше да почакам малко да сготви нещо набързо, както той каза, и после се наплюскахме до припадък. Страшно бях изгладняла. А яденето — толкова вкусно!… Папа, поканих ги утре на вилата. Нали нямаш нищо против? И през цялото време долу ме е чакал файтонът, платен от господин Терзиев, нали много любезно?

— Боже Господи, от няколко часа си тук и вече гости каниш!…

— Ще имаме време да сме заедно и си говорим. Толкова много искам…

— А защо остана във Виена?

Лицето й малко помръкна, но бързо се съвзе и се усмихна.

— Това е дълъг и широк, сериозен разговор.

Неда се появи на терасата.

— Банята е готова.

Яна се надигна.

— Няма ли да оставиш котето?

— О, ще го изкъпя. После то ще се излиже цялото, а му предстои труден и тежък период на адаптация. Сега ще души всеки предмет, ще обиколи парка и чак след няколко дни ще бъде о’кей!…

Яна взе котето, а Неда кошницата. Скарлатов остана сам. Не можеше да се освободи от впечатлението, че в малката има нещо кюлевско, лекомислено. В колежа вървеше добре, дори много добре. Беше една от първите. Но зор не си даваше. Пък и швейцарските колежи се отличаваха с голяма свобода, демократичност и не претоварваха колежаните с излишни отъпяващи знания, както германските и навремето руските гимназии. Получаваха солидно образование. Приемането й в Оксфорд не беше проблем. Яна знаеше английски, както го знаят образованите англичани. И все пак имаше нещо напрегнато в нея, което не можеше да се обясни. Той очакваше не много приятен разговор. И ще я попитам за Карасулиеви.

Сети се, че Йосиф заминава за Виена, а преди това също беше ходил няколко пъти там и винаги му предлагаше, ако има нещо, да предаде на Яна. Ама каква е тази проклетия! — вместо да се радвам на детето си, такова каквото е, пак лоши мисли, пак очаквам нещо неприятно!… Кога най-после ще се научиш да живееш с радостите на деня и часа! Злокоба ли някаква се е спуснала над теб, та не можеш да се освободиш от нея!…

С пристигането на Яна спокойната вила, иначе потънала в дрямка, се оживи. Всички се раздвижиха. Спас слезе с колата в града за покупки. Чуваха се гласовете на двете камериерки, тропот на крака, отваряне и затваряне на врати. На два пъти Неда пъргаво пресичаше хола и отиваше нанякъде със зачервено лице. Даже старият градинар се появи между храстите и поливаше цветята близо до вилата, за да не изпусне нещо. Дисциплината и редът в дома, където всички се съобразяваха с него, се рушаха за минути. Той за пръв път почувства, че пречи, като седи мълчаливо на терасата. Но в душата му нахлуха радост и успокоение, каквито отдавна не бе чувствал. Яна дълго се бави на горния етаж. По движението в спалните стаи, по стълбите, по шума и смеха личеше, че всички са заети с нея. Скарлатов с нетърпение чакаше да слезе. В края на краищата какво прави горе с жените?! Най-после отгоре млъкнаха. По стълбата се чуха тичащи стъпки, Яна пресече хола и се появи на верандата. Той се извърна и я погледна. Беше очарователна — с още мокри коси, зачервено лице, снежнобяла блуза с разтворена яка, откриваща дълга шия, с широка пола и боси, стройни крака с изящен глезен, обути в римски високи сандали. Видя му се едновременно и близка, и чужденка. Приличаше му на дете, което се връща от реката след топъл летен ден при залез-слънце. Отново го обхвана гордост, скарлатовска гордост при вида на породата. А тя съвсем откровено, по детски попита:

— Харесваш ли ме?

— Да, много.

Не й липсваше кокетство, за разлика от майка й, помисли си той. Показа се Неда с плетен вълнен шал в ръка.

— Ако така влизате и излизате, ще ме нервирате — каза Скарлатов.

— Нека се наметне, има вятър.

Яна погледна намръщеното лице на баща си, но усмивката на нейното остана.

— Благодаря ти, лельо Недо.

После я целуна. Учтива е, толерантна и демократична, продължи да анализира поведението й Борис. Неда си тръгна. Тя никога не се натрапваше, но тоя път сякаш се влачеше, докато излезе. На два пъти се обърна и погледна Яна.

— Сит даун^[2] — каза той.

Яна седна. Полата й направи плавно движение. Кръстоса крак върху крак. Наистина краката й бяха стройни, като на майка й. Яна постави шала на съседния стол.

— Е, папа, как вървят работите ти?

— А те интересуват ли те?

— Аз наистина не разбирам в какво точно се състои работата на една банка, освен да дава пари. Толкова е хубаво да можеш навсякъде по света да влезнеш с чек и след миг да ти дадат пари, с които можеш всичко да си купиш!…

Яна имаше по младежки чист и ясен глас, на моменти с леко звънливи тонове. Приятно му беше да я слуша. А и говореше български без всякакъв акцент, съвсем правилно и точно, сякаш никога не бе напускала България. Но той знаеше, че говори великолепно и немски, и френски, а напоследък и руски. Имаше дарбата на полиглот. Може би майка й я е имала. Тя говореше доста правилно немски, но се стесняваше и трудно влизаше в контакт с хората, за разлика от малката Яна. Сигурно е взела доста от прадядовците си търговци, лихвари и банкери, за които моабетчийството бе задължително. Те по цял ден имаха работа с много хора, преди всичко разговаряха с тях и умееха да ги замайват. Знаеха силата на словото и убеждаването и постигаха целта си.

— От банката си разбрала едната, веселата страна, когато взимаш пари. Това е на единия край на везната. Но на другия съм аз, който дава парите, и мислиш ли, че изпитвам същото удоволствие като теб например, когато подписваш чек. Впрочем, остана ли ти нещо от чековата книжка в Швейцария?

— О, папа, нали напускам страната!… Ликвидирах я.

— Изпука всичко до стотинка?

— Ами да. Иначе ще има формалности. Пък и господин Ван Юлиус ми каза, че мога да тегля при нужда, когато поискам. Но аз не теглих. Само една малка сума. Заведох съкурсничките си в една сладкарница, на Рю Мон Блан. Сигурно я знаеш. И плюскахме торти и сладолед до посиняване.

— Други заеми имаш ли?

— Не си спомням… Вероятно да. Ако се сетя, ще ти кажа. И освен това знаеш ли какво направих?

— Какво ли още…

— Бях давала назаем на Луиза, на съученичките си и на някои други… Но нали знаеш, че не записвам. И накрая ми се видя неучтиво да си ги поискам. Притесних се и реших да не търся нищо. Толкова щастлива се почувствах! Камък ми падна от плещите.

— Ако те слушаше отнякъде дядо ти Славчо, щеше да направи салто в гроба.

— О, той беше щедър човек!

— Така ли?

— Той всичко ми даваше и не правеше въпрос. Папа, нали ще идем на гроба на мама и на дядо Славчо?

Скарлатов нищо не отговори.

— Папа, аз те питах за работата ти. Не ми казваш нищо. А чичо Йожи така интересно разказва, сякаш присъстваш на гладиаторско представление! Толкова забавно е да печелиш пари!…

— Не лошо казано — гладиаторско представление… или испанска корида. Само че описал ли ти е зверствата и миризмата на кръв, от които би повърнала.

— Но как, папа! Банкерите са културни, учтиви, образовани хора. Поне тези, които познавам лично — чичо Йожи, господин Ван Юлиус, запознах се и с много други твои колеги.

— Къде?

— Ами в дома на господин Ван Юлиус. Не съм ли ти разказвала?

— Не. За пръв път чувам.

— А, госпожа Симон Ван Юлиус е толкова очарователна дама! Тя дойде да ме посети и в колежа. Пристигна в един неделен ден с блестящ ролс-ройс. Целият пансион се събра да зяпа. Взе ме в колата и цял ден се разхождахме из Женева. Бяхме и в тази сладкарница, нали ти казах, на Рю Мон Блан. А после шофьорът ни закара на брега на Леманското езеро. Минахме по едни бедни, стари улици. Седяхме в една малка градинка. После тръгнахме край брега и тя сякаш търсеше нещо. Накрая се спря. Беше много разстроена и каза, че нищо не е останало. Ти познаваш ли я?…

Скарлатов нищо не отговори. Той наблюдаваше внимателно Яна. Като обясняваше, тя по смешен, детски начин движеше пръстите на ръката си.

— Сигурно си я виждал и не може да не я запомниш. Въпреки годините е рядко хубава, елегантна и добра.

— По-добре да поговорим за Виена… Какво, дявол да те вземе, правиш там? Често ли ходиш?

— Ами от време на време, когато ми домъчнее…

— За Виена ли, или за нещо друго?

Той я погледна. Веселата усмивка бе слязла от лицето й. Сега тя бе сериозна и напрегната. Единият й крак почна ритмично да подскача, а с пръстите на дясната ръка заизвива някакъв кичур коса и го дърпаше надолу, сякаш искаше да го скъса. Явно се смущаваше. Толкова много му заприлича на майка й. Но после изражението й се смени с нещо упорито, инатчийско, кюлевско и той разбра, че настъпва в бойно поле, където се стреля. Тя също.

— И за Виена, и за леля Анастасия… Какво знаеш ти, папа, за момичетата?!… Имах тежки периоди, когато ми идеше да се гръмна, и ако не беше леля Анастасия… Та… тя ми обясни всичко…

— Какво по-точно?

Лицето на Яна се изчерви като домат.

— Трябва ли да ти кажа?

— Ако искаш.

— Тя ми обясни всичко за интимния живот на жената, когато аз се уплаших страшно, понеже мислех, че с мен се е случило нещо лошо… Аз й се обадих по телефона и тя пристигна по най-бързия начин.

Скарлатов мълчеше. Разбра какви трудности е имала дъщеря му. Той и не бе мислил за това, че тя ще стане един ден жена. Ако беше жива майка й, всичко щеше да е наред!… Но ето, Анастасия в този труден етап от живота на девойките й се е притекла на помощ. И за нейна чест, тя никога нито дума не му е казала при редките си идвания в България. Нито тя, нито Йосиф!… А той беше сигурен, че двамата надълго и нашироко са обсъждали проблемите на Яна и са решавали как да й помогнат.

— Сега, като заминеш в Оксфорд, няма да имаш възможност да ходиш във Виена.

Изведнъж Яна пребледня — нещо, което Скарлатов вече бе видял. Също както някога майка й, когато отиде да й поиска ръката.

— Папа, нека следвам във Виена! Там дават не по-лошо образование от Оксфорд. Ще бъда при близки хора.

— И какво ще следваш?

— Каквато специалност ти кажеш.

— Така ли? Стига да е във Виена!?…

Тя с трепет очакваше отговора. Толкова бе напрегната. Заприлича му на изоставено сираче. И тогава той разбра къде е силата й. Имаше много жени безспорно красиви на този свят. Жени, които още в първия миг правеха това впечатление, което само физическата красота излъчва около себе си. Той бе срещал такива в живота и се интересуваше от съдбата им. Те по принцип не бяха щастливи. Дори нещастни. Красотата им носеше не радост, а печал. И често завършваха много зле или мъжете ги смазваха. Те имаха сила, докато направят първата крачка, а после следваше трагедията. Но той бе срещал в живота си и втория тип жени, привличащи мъжете. Тия, които предизвикваха в мъжа някаква жалост със своята безпомощност. За тях мъжете се жертваха и ги обичаха докрай. А ако ли пък се съчетаеха двете качества, се получаваше нещо неотразимо, така както ще останат завинаги в литературата образите на Козетка или Наташа Ростова. В жена му имаше точно това съчетание, но не беше така силно изразено, както в дъщеря му Яна. И той в миг почувства, че отстъпва, че е готов да задоволи всяко нейно желание, защото я жалеше. А тя умееше да покаже красотата си от другата страна — чрез смиреност и безпомощност. Но ненапразно Скарлатов бе банкер. Ненапразно в тия дълги години на битки той се бе научил да се бори с жалостта. И битката с дъщеря му в момента бе такава в истинския смисъл на думата. Събрал сили, той каза:

— Желанието на майка ти, желанието на дядо ти и накрая моето желание е ти да следваш в Оксфорд. Затова по този въпрос няма да разговаряме!

Тя се смали пред очите му. Лицето й помръкна. Но се овладя подобно на дядовците й навремето, които умееха да скриват чувствата си.

— Добре, папа. Да бъде волята ти!

Беше разбрала, че е победена, но като децата все пак възропта:

— Ако обаче не върви в Англия, да знаеш, че няма да остана там!…

— До пълнолетието ти има все още време. Животът е наниз от изненади, по-често неприятни.

— На това се и надявам!

Сянка мина между баща и дъщеря. Той, психологът, знаеше, че я е наранил, но се питаше доколко. Дали не е засегнал и сърцето й?… Той имаше още много въпроси към дъщеря си, искаше да узнае още много неща за нея. Но спря дотук. Ако продължеше в тази насока, рискуваше да предизвика непоправими последствия — окончателно разделяне между тях. И все пак в съзнанието му заседна една мисъл която той остави на бъдещето да я потвърди или опровергае.