Свобода Бъчварова
Жребият (31)

Глава трета

Наближаваше развръзката не само за малките страни сателити, свързани с Германия, но и за Търговската банка. Тя трябваше окончателно да определи отношението си към неминуемия финал, който идваше. С отиването на Йосиф в Швейцария и откриването на новата банка там се решаваше половината от проблема, касаещ чуждите авоари. В годините на войната печалбите в България нараснаха, капиталите се увеличиха. Много индустриалци и търговци предпочитаха да имат работа с Търговската банка, известна със своята акуратност, и лично с банкера Скарлатов, който не се спираше пред риска да кредитира смели, инициативни мъже. Но той не си правеше илюзии. Това бе игра на банкови операции, защото левовете и марките имаха стойност само за определен, затворен район, който нямаше връзка с останалия свят, и се обезценяваха с всеки изминал час. И дори един ден бариерите да се вдигнеха, тия пари щяха да бъдат късове хартия. Оставаха фабриките, мините, създадените материални блага. Но цялата им продукция беше под контрола на германците. Даже самите фабриканти с труд и много изобретателност успяваха да измъкнат топ плат, за да го пуснат на пазара. Това не бе търговия, а както сполучливо я нарекоха — „черна борса“. Парите не бяха пари, печалбите не бяха печалби. Достатъчно бе англо-американците да почнат бомбардировки над България, а това Скарлатов очакваше всеки момент, и тези материални ценности щяха да се превърнат на прах. А той, капитанът на кораба, трябваше в бурно море да го доведе до спасителния бряг. Да превърне фиктивните банкноти в реални, тоест в конвертируема валута. Някога в миналото баща му успя да се подготви за лошия военен период, като превърна голяма част от парите в злато и го изнесе. Но сега законите бяха сурови. При най-малък опит за спекулации със злато щеше да попадне под удар и да влезе в затвора. Естествено той не искаше това. Сега, както никога в живота си, трябваше да бъде на свобода, макар и с вързани ръце. Но не се отчая. Отначало несъзнателно, под влияние на Фархи, започнаха да изкупуват само висши сортове ориенталски тютюн. Вече бяха складирали доста големи и качествени партиди в складовете на Серес, Драма, Кавала, Гюмюрджина, Дедеагач, там, където още навремето Фархи и Йосиф бяха създали добра мрежа и имаха налични помещения. Централата остана в Дедеагач. Предстоеше изкупуване на новата реколта. Така че ако можеха да изнесат в неутрална страна две реколти ориенталски тютюни висш сорт, щяха до голяма степен да превърнат парите в долари. Но как?… Ето къде беше проблемът!… Засега само трупаха и изкупуваха под носа на немците. Разбира се, в сравнение с фирмата Реемтсма, която имаше монопол за износ на тютюни, те не можеха да се мерят. Целта на Скарлатов и сътрудниците му бе да се измъкнат най-висококачествените тютюни. Фархи не можеше да ръководи непосредствено Командитното дружество от Беломорието. Защото там немците вдигнаха гръцките евреи и ги изпратиха на смърт по лагерите из Европа. Той трябваше да напусне Дедеагач, където се намираше централата. Този град избраха по най-сполучливия начин. Там на юг, в Беломорието, се отглеждаха най-хубавите тютюни. Като се прибавят и висшите сортове, отглеждани в Родопите, които бяха близо до Дедеагач, и накрая съседството с турската граница, се получаваше идеалното място за търговия и складиране на стоката с оглед на бъдещето. Фархи остави там доверени лица — няколко български и двама гръцки търговци. Създаде мрежа от експерти и изкупвачи, ремонтира складовете, закупи и построи нови, а после се върна в България, понеже присъствието му там ставаше опасно. Но и тук ударите върху този вече възрастен човек не спряха. Властта конфискува апартамента на Йосиф Карасулиев, заедно със старинната скъпа мебел, килими, съдове, картини и какво ли не още!… Когато Скарлатов протестира, не можа нищо да се намери. Бяха си го поделили изпълнителните органи на властта. Изхвърлиха от апартамента на Йосиф и Фархи. Той отиде да живее в малко таванско жилище под наем. Всяка сутрин идваше акуратно на работа в Банката и седеше в бившия кабинет на Йосиф Карасулиев. Редовно, преди започване на деня, тримата продължиха да пият кафето си. Общо взето, той бе мълчалив, но стриктно изпълняваше задълженията си. Водеше телефонни разговори с градовете в Беломорието, даваше своите нареждания и докладваше на Скарлатов докъде е стигнал. Не пречеше никому, сякаш се стараеше да не го забелязват.

Тази сутрин в края на септември, след като бяха минали данданиите по погребението на Царя в Рилския манастир, Скарлатов и Динев отначало с учудване, а после с тревога го чакаха в кабинета за сутрешното кафе. Борис попита Спас дали Фархи е идвал. Не го бе виждал.

— Да не е болен?

— Ще проверя…

Малко по-късно той влезе в кабинета, като подкрепяше с двете си яки ръце дребничкия Фархи. Скарлатов скочи и заедно с Динев помогнаха на Спас да го постави върху канапето.

— Боже Господи, господин Фархи! Какво се е случило с Вас?! — каза Туше Динев.

Спас донесе вода и кърпа. Избърса лицето му, цялото в синини. От носа му продължаваше да тече кръв. Скарлатов му наля малко мастика. Този чист, прилежно облечен човек, който никога не би предизвикал в никого гняв, беше бит, и то жестоко бит. Тъмният му костюм стоеше на него раздърпан, реверът скъсан, панталонът му в прах. Фархи малко се окопити. Помогнаха му да седне във фотьойла, понеже не искаше да лежи.

— Малко кафе, господин Фархи?

— Да, ако обичате.

— Ще можете ли да разкажете какво се е случило?

Фархи, който до този момент стискаше в юмрук дясната си ръка, я разтвори и на дланта му блесна жълтата Давидова звезда, която всички евреи в България бяха задължени да носят.

— Ето вината ми, господин Скарлатов…

— Това трябваше да се очаква и постоянно бях на тръни заради господин Фархи — каза Динев.

— Но той е възрастен човек и никому не пречи!

— О, шефе! Побояха ли се да изселят всички евреи от новоосвободените земи?! Не! И десет хиляди пратиха на смърт по лагерите в Германия!

— Но, Царят… мислиш ли, че сега… — някак безпомощно попита Скарлатов.

— Не се знае, шефе… Особено останалите в София евреи ги дразнят много…

— Докато съм жив, няма да позволя! — гневно викна той.

— Какви бяха хората, които Ви нападнаха, и при какви обстоятелства стана това? — обърна се Динев към Фархи.

Той влизаше вече в професионален тон.

— Когато тръгнах от къщи, се запътих към Банката. Близо до булевард „Мария-Луиза“ ме нападнаха.

— Колко души бяха?

— Не знам. Повече от трима.

— Униформени ли бяха?

— Не.

— Това са легионери — заключи Динев.

— Виновен ли съм, че съм евреин?…

А после заплака.

Отново някакъв тъмен, оловен облак притисна гърдите на Скарлатов. Той се задушаваше. Разкопча вратовръзката си. Стана от фотьойла и сложи ръка върху рамото на дребничкия Фархи с оредяла бяла коса.

— Господин Фархи, Вие сте направили за тая пикана държава повече добро от всички поборници, които се пъчат с родолюбие! Не се отчайвайте! Правото е на Ваша страна, ще останете да живеете при мене и само ако някой посегне на Вас, ще трябва първо с мене да се оправи! Динев, идете със Спас в квартирата на господин Фархи и изнесете багажа му.

— Къде да го откараме? На вилата или тук?

— Къде предпочитате да живеете, господин Фархи?

— В Банката. Нужна ми е една стая.

— Целият етаж е на Ваше разположение.

— Предпочитам мансардата. Така ще се чувствам по-добре, че не Ви притеснявам…

Спас изведе Фархи навън…

— Обясни ми, Динев, как е възможно посред бял ден да нападнат възрастен, почтен човек в столицата на страната и властта да стои със скръстени ръце!

— Шефе! Какво да обяснявам! Ти си се откъснал от живота на улицата. Да ти напомням ли по-страшните неща — убийства, разстрели, бесилки…

И това е вярно, каза си Скарлатов. И други водят борба. Но моята е съвсем различна и трябва да стесня съзнанието си само в една точка! Да ударя немците материално така, че да ги заболи силно и да им напомня, че са разбойници, чийто край е ясен!… Но гневът и възмущението му на гражданин и свободна личност взе връх.

— Динев. Искам да откриеш бандитите и безмилостно да ги накажеш! Затова е властта. Затова е полицията!…

Динев го погледна със сините си очи, сякаш кротко му казваше — опомни се, шефе…

— Чу ли?

— Чух. Ще бъде изпълнено. Но не чрез властта.

— А как?

— По съвсем друг начин. Ще намеря друга банда — ратници или отецпаисиевци, и чрез тях ще ги накажа.

— Дотам ли стигнахме?

— В хаоса на произвола и това е принцип! Наричам го самоизяждане на паяци в буркан. Доста ефикасен е. Повярвай ми, шефе!…

Скарлатов разбра, че Динев скрива възмущението си, но за разлика от него ще действа. Все пак този полицай по своята същност имаше една от най-важните опори за попрището, което сам си бе избрал — чувството за професионална целесъобразност, изразяваща се в защита на гражданската справедливост, без която полицаите биха се обърнали в сган от палачи. Колкото и да е разложена властта, колкото и полицията да е на страната на потисниците, ако в нея работят макар и малко число хора, които имат съзнанието, че са призвани да бранят установената законност, а не интересите на дадена клика или натрапник, то те служат за спирачка на личните, диви амбиции за унищожение на противника, така присъщи на властниците. По тоя начин те изпълняват някакъв дълг към обществото, който може да се нарече дори хуманен. А такива полицаи не са липсвали даже на нецивилизована България, особено в демократичните й периоди. Пример за това бе Динев. За разлика от Европа, да си полицай у нас не е на почит… Може би това беше израз на първичното, преди разума, отвращение от насилието, което българинът векове бе понасял: Но един полицай като Динев не бе ли по за уважение от тълпата политици и „доблестни чинове“, които с лекота прехвърляха греховете си върху жестокостта на полицията, а сами бяха корумпирани, безотговорни и безчовечни и поставяха личните си облаги, себе си над обществото?!… Динев изглежда на възрожденец пред джелатина Кочооглу, сети се Скарлатов с омраза за генерал Кочо Стоянов. Странно е друго, че отношението към войника у нас е различно от това към стражаря. А защо? — попита се Борис. В последна сметка и полицаят, и войникът ще убиват, ако им заповядат. Прав е Толстой, че казармата е организирано сборище за убийци. Но и до ден-днешен ти се стяга гърлото, като видиш камион, натоварен с войничета… Боже Господи, колко е изкривен човекът!… — за сетен път си каза той.

До вечерта пренесоха багажа на Фархи в мансардните стаи. Той беше доволен. Скарлатов не отиде на вилата, а остана нарочно в Банката, за да не го оставя сам. Възрастната камериерка им сервира студена вечеря. Фактически в дома му тук след работа оставаха нощният пазач, който живееше в собствена къщичка в покрайнините на столицата, и тази жена. Навремето се бе омъжила и напуснала Банката. Години след това, смачкана от живота, се върна. Скарлатови никога не изоставяха свои служители, изпаднали в бедствено положение, на улицата. Борис я прибра и тя се настани да живее тук, в една стаичка. Скарлатов сам запали камината. Двамата се разположиха пред огъня в удобните кожени фотьойли. Тогава Фархи му разказа историята си. Роден бил в Битоля и детството му преминало там. Търговия започнал в Турция, в Измир. После в Константинопол, но той бил несигурен град. Преместил се в Солун. Отворил малък, скромен магазин за галантерия. Имал спестени пари в Отоман Банк. В битката за насъщния така и не се оженил… В Солун срещнал Йосиф Карасулиев. Нямал пукнат грош и живеел с работа, каквато хване. Спомнял си и Туше Динев по онова време. Фархи взел Йосиф на работа при себе си.

— Нямате представа, господин Скарлатов, колко е добре един търговец да започне с галантерията! Тя дава основите, после каквато и стока да купува или продава, галантерията му остава нещо като първоначално училище. Йосиф обаче имаше умна глава на раменете и все измисляше нещо ново, което винаги носеше пари. Но да остане цял живот в галантерията, това щеше да го погуби…

— Вие ли му дадохте акъл да постъпи в кантората на Деливанов?

— Деливанов беше голям търговец!… Той доставяше стока на едро и за нас. Какви ризи от цял свят, какво качество! Но галантерията заемаше твърде малка част от дейността му. Велик търговец бе той и оцени качествата на Йосиф! Покани го за помощник. Аз се съгласих.

По-нататък Йосиф станал дясната ръка на Деливанов. Изглежда по това време е започнала и любовта между него и Анастасия, дъщерята на Деливанов.

— Да знаете какво момче беше Йосиф! Пъргав, майтапчия, умен, работлив и й завъртя главата. Баща й си даде благословията, но се ожениха чак след смъртта му.

Йосиф не изоставя своя пръв благодетел Фархи и основават Командитно дружество. Солун е международно пристанище и двамата водят търговия с много страни…

— А после дойде Балканската война и ние, хората с българското съзнание, избягахме тук, в София…

Фархи млъкна. Скръбта наново нахлу в него и се бореше да не я покаже. Скарлатов реши да промени темата.

— Искате ли кафе, господин Фархи?

— Да, ако е възможно. Турско кафе, наполовина смесено с леблебия и повече захар.

Скарлатов позвъни на камериерката и го поръча.

— Аз, господин Скарлатов, се случваше на ден да изпия по петнайсет кафета с мющерии. Добре че бяха с леблебия и шербетлии, иначе както сега го пият чисто, щях да изулавея.

— Господин Фархи, преди известно време един човек ме помоли да бъде приет в наши сделки…

— Но това е Ваша работа, господин Скарлатов. Какво мога аз да Ви кажа?

— Не бих Ви занимавал, ако човекът не се казваше Стефан Неделев.

— Той иска да стане наш съдружник, така ли да разбирам, господин Скарлатов?

— В известен смисъл, да. Но само в определен сектор, и то Ваш…

— За тютюните ли се касае, господин Скарлатов?

Борис кимна с глава. Фархи помълча и после каза:

— Лично на мен този човек ми е неприятен. А на Йосиф още повече.

— Господин Фархи, аз ще Ви изтъкна някои обстоятелства, а Вие помислете по тях. Не искам веднага да ми отговорите.

— Аз Ви слушам, господин Скарлатов.

— Както предполагам, че Ви е известно, Стефан Неделев от една година се е забил в тютюните, взимайки за принцип нашия девиз — купувай само ориенталски тютюни, само най-висше качество!

— Простете, че ще добавя и това, че тютюните трябва да бъдат от така наречените „кърски“, тоест, които не се напояват или торят изкуствено.

— Той е успял да натрупа и манипулира повече от нас.

Фархи въздъхна и добави:

— Ако не бях евреин, ако аз останех в Беломорието, той нямаше да вземе нито листо ориенталски тютюн!

— Стефан Неделев се ползва с подкрепата и доверието на немците, за разлика от нас.

— Така е, господин Скарлатов. Ние сме оставили на юг цялата работа на господин Папаниколау. Но и той е под удар.

— Това е първото. Второ, Неделев е депутат и близък до управляващите. Защитен е повече от нас двамата.

— Прав сте. Изпитах го на собствен гръб.

— Той има големи връзки с властта. Едно сътрудничество с него много би ни улеснило.

— Йосиф няма да се съгласи.

— Даже да е така. Но ние сега решаваме двамата, а не Йосиф.

— Решавайте сам, господин Скарлатов…

— Не знам пред какви обстоятелства ще се озовем в най-близко бъдеще. Всичко е несигурно. Но ако Вие сте против, тогава аз ще отговоря отрицателно на Неделев.

— Не бързайте, господин Скарлатов. Нека помисля… И дано Бог ни внуши най-правилния път. Ще Ви отговоря след няколко дни, като потисна огорчението си. Ненавистта, господин Скарлатов, не е добър съветник за търговеца.

— А ето и кафето… Аз ще изпия чашка коняк „Метакса“, за да бъде обстановката напълно солунска…

Камериерката сервира на малката масичка кафето на Фархи в турски филджан, без дръжка. Той почака, докато Скарлатов отиде при бюфета и си налее коняк.

Тази нощ и Фархи, и Скарлатов не се чувстваха толкова самотни.