Свобода Бъчварова
Жребият (30)

Глава втора

Няколко дни по-късно му се обади по телефона професор Иванов и попита може ли да го посети след работно време. Борис се зарадва, при все че се озадачи, тъй като той никога не идваше в кабинета му по собствена инициатива. В края на работния ден Иванов пристигна.

— Ако си дошъл да ограбиш Банката, не виждам за какво? Налични пари почти няма и не си заслужават! — пошегува се Борис и го покани да седне.

Приятелят му се усмихна. Двамата се настаниха във фотьойлите около масичката. Иванов запали цигара.

— Дошъл съм да те измъкна от клетката на лъва… — каза той и посочи с жест кабинета му. — Крайно време е да смениш плацдарма си за действие.

— Как? Да хванем горите и станем шумкари?…

Иванов дръпна няколко пъти от цигарата и се обви в дим. Борис забеляза, че е напрегнат.

— Виждал ли си скоро Драган? — попита го Скарлатов.

— Не съвсем… Пие като прасе!

— Това трябваше да се очаква…

Изведнъж лицето на Иванов стана сериозно.

— Борисе, ти чул ли си за Отечествения фронт?…

Значи затова е дошъл, мигновено помисли той и му стана интересно.

— Смяташ, че като съм се остракирал^[1] по собствена воля, нищо не знам, не виждам и не чувам?… Чул съм, разбира се! Но ако питаш от кого — такъв няма, извън Динев естествено. А ако питаш откъде — от чуждите радиостанции, и то с подробности. Мога да ти разясня платформата му, ако искаш…

— Любопитен съм да я чуя от теб — каза Иванов.

— Най-общо казано — обединение на всички демократични сили за национално спасение на България от фашизма, единна и въоръжена борба срещу него без оглед на социални и партийни различия, а след победата — конституционен избор на правителство и режим според волята на народа. Е?

— Горе-долу е така…

— Само че ние си разменихме ролите. Ти трябваше да ми я разясниш, защото си дошъл с тази цел, а аз да те слушам. Така ли е?

— Да. Предложиха ми да вляза в Отечествения фронт — каза Иванов с облекчение.

— Правилно са се ориентирали! И ти прие, нали?

— Да — твърдо каза той. — Но не без колебание.

— И сега са ти възложили задачата да те последвам?

— Да. И мисля, че правилно са се ориентирали и към теб…

— Няма да те питам кои са тия хора. България е един курник, а в него живеем доста отдавна, така че ако се поразмисля, лесно ще открия петлите…

— Същите хора ме помолиха да ти предам поздрави от Брезов, твоя приятел, който постоянно и живо се интересувал от теб!

— Значи е жив! Слава Богу!

Скарлатов искрено се зарадва. После се замисли.

— Как ли се е промъкнал между всички тия ужаси?

— Какво имаш предвид?

— Чистките, процесите, политическите салтоморталета на Сталин, накрая и нашествието на Хитлер! Малко ли са?…

Иванов нищо не отговори. Скарлатов стана и взе да се разхожда напред-назад по килима. Двамата мълчаха. Явно Борис беше развълнуван, а приятелят му стегнат.

— Би ли ми казал какви са били колебанията ти, преди да се съгласиш да влезеш в Отечествения фронт?

— Защо не?… Нямам какво да крия от тебе. По въпроса за въоръжената борба. Може би защото не съм комунист и нямам тяхната боева нагласа, но за обръщането на българската армия на този етап срещу германските окупационни части у нас мисля, че е повече в областта на мечтанията.

— Интересно. А какви са ти аргументите?

— Няма преди всичко команден състав за тая цел. Ех, може да се намери тук-таме по някой офицер, но по-голямата част са германофили. А и самите войници в своята маса сигурно няма да се бият, ако ги пратят срещу руснаците, но и не са достатъчно настървени от днес за утре да се бият срещу германците. Да не говоря в каква касапница и пепелища ще превърнат те България!… И въпреки всичко, в крайна сметка това е единствената перспектива за избавление! Разбира се, и идването на Червената армия, но това ще бъде нещо друго…

— А смяташ ли, че партизанското движение у нас е в по-изгодни условия? Загива най-жизнеспособната част на нацията, загиват интелигентни и чисти момчета и момичета…

— Тук въпросът е по-сложен… Ще ти отговоря с думите на Ботев — никой не може да спре тая глава, която е готова да се откъсне от плещите в името на един идеал. По-страшното е в случая отношението на властите към тях. Никога не съм допускал такава жестокост у българина спрямо българин!… Понякога сън не ме хваща!

— О, приятелю! Зверщината у нас има трайни далечни и близки традиции във всички слоеве на народа, включително и у тия с професорски титли. Да ти припомня ли девети юни?

— Няма нужда да се връщаме назад, Борисе. Научи ли какво е станало в Средногорието, в Родопско и къде ли не още?…

— В общи линии да, но без подробности.

— А те именно са потресающи. Един от ранените партизани извикал: „Стреляйте по-горе, защото ме ударихте в корема и още съм жив. Но ще умра като истински българин!“ И думата българин не ги е стреснала. Отрязали на убитите главите, а после убийците — до един в пагони — играли хоро около тях, ритали главите, слагали ги в престилките на жените, на майките им, закачали ги на шиите като гердани, навирали ги в устите им… Как е възможно такова освирепяване!…

Настъпи мълчание. Скарлатов продължаваше да се разхожда напред-назад, наистина като лъв в клетка. Нещо тежко и неподвижно се настани в душата му. Лицето му потъмня, сякаш мрак бе паднал в кабинета. Знаеше следващия въпрос на Иванов и той не закъсня:

— Аз чакам твоя отговор, Борисе. Готов ли си да влезеш в Отечествения фронт?

Сега той се почувства на висок трамплин, от който трябваше да се хвърли в мътна и студена вода и не знаеше дали ще излезе чист. Но той не искаше да лъже и не можеше да изневери на себе си, дори с цената на душевни рани. И със свойственото си мъжество, с риска да получи презрението от последния си приятел, той отново — за кой ли път — събра сили и каза:

— Отговор няма.

— Защо, Борисе! — каза Иванов с дълбоко огорчение. — Твоето място е там!

— Аз отдавна нямам място никъде! Имам само капитали, имам Банка и не мога да ги изоставя!

— Това не може да бъде вярно, Борисе! Ти си се бил за тая земя, пролял си от кръвта си и си поставил дълга към Отечеството си над богатството, което неминуемо щеше да наследиш!

— Да, бил съм се. И сега не се страхувам да пролея кръвта си, както ти казваш. Не, не от страх!

— Тогава?

— Ще се опитам да ти обясня, а дали ще ме оправдаеш, е твое лично право, което задължава само теб.

— Слушам те, Борисе.

Скарлатов пое дъх.

— В такова хребетно време като нашето едни водят битка с пушки в ръка. Други ги колят. Трети избират пътя на вътрешната емиграция, но това е илюзията на щрауса, който си заравя главата в пясъка пред опасността. Останалото, масата, ако щеш, народът, както сме свикнали да казваме, е нещо единно, пасивно — стадо овце, което пладнува на сянка, глава в глава, като един организъм и не мърда. Нещо подобно на празното пространство в природата, без което обаче не могат да се свиват и разпускат телата…

— Момент… извинявай… Според древноизточната представа този вакуум, за който говориш, е с неизчерпаеми възможности, но просто е лишен от собствена инициатива. Успехът се крие именно в това, тези възможности да бъдат използвани!

— Аз обаче не съм никъде!

— А къде си?

— Аз съм Единак. Аз имам свой път на съпротива.

— Но, Борисе, никой не те кара да командваш рота за превземане на Двореца!

— Като банкер мога да помогна на Отечествения фронт! Но аз водя и ще водя до края си независима битка срещу фашистите, каквато вие не можете да водите!

Той млъкна и продължи да се разхожда, сякаш безсилен да стои на едно място. Иванов запали нова цигара и не нарушаваше паузата. Най-после каза:

— Само това ли е?

Скарлатов се поколеба и се спря. Трябваше да бъде искрен докрай. Това бе последният му истински приятел тук. Облегна се на камината и се обърна към Иванов:

— Не. Не е само това.

— А какво друго? По убеждения си бил винаги антифашист, а по практика — демократ…

— Именно.

— Не те разбирам. Твоето присъствие в Отечествения фронт би било напълно в духа на платформата му.

— Отечественият фронт е заповядан от Москва, нали?

— Да, макар да не се изразяваш точно, защото хората влизат в него доброволно. Освен това комунистите са най-активни и най-много жертви дават.

— И това е вярно. Именно затова искрено ги уважавам. Но позволи ми да не вярвам на тяхната политическа мъдрост и политическа толерантност.

— Чувал съм и по-негативни мнения от тебе за политиката изобщо!

— Възможно е. И все пак е необходим един минимум честност и в политиката! Всички велики реформатори са прилагали това правило, а що се касае до поколенията с общочовешки идеали, всички са поставяли равенство между политиката и морала. Само болшевиките престъпиха правилото и избиха всичките си съюзници.

— По-точно? Не ми е твърде ясно в какво биеш…

— Много просто! Аз не мога да повярвам, че един диктатор като Сталин, не по-добър от своите европейски колеги, може да бъде борец за демокрация! Отказали ли са се от световната революция? Не са! Отказали ли са се от хегемонията на марксизма като единствено правилно учение за цялото човечество? Не са! И въпреки че идеята за Отечествения фронт е хубава, полезна и верен изход за нас, аз не мога да се освободя от предположението, че представлява изкуствена патица.

— Но, Скарлатов! Те разтуриха Коминтерна! Светая светих за световния комунизъм! Какво искаш повече да направят? Да се откажат от идеала си?! Къде е сега твоята толерантност?!

— Не, не искам да се отказват от идеала си, но да не го налагат насилствено и на другите.

— Съветският съюз се наложи сам като сила, с която отсега нататък така или иначе ще се съобразяват всички!

— Именно заради това „така или иначе“ се въздържам да възприема напълно твоята позиция, защото в това „така или иначе“ е залогът на бъдещата цивилизация изобщо!

— Прости ми, Борисе, но подобно отношение днес означава да се отделиш от по-голямата и по-добра част на човечеството!

Изведнъж Скарлатов почувства как мисълта му като топка се удря в стена и се връща обратно. Изпита умора, отегчение, безсмислие. Но той уважаваше, обичаше, беше признателен на този човек пред него и се превъзмогна.

— Да, професоре… Но спомняш ли си Народния блок, който печално завърши с преврата на 19-и май само след тригодишно съществуване?

— Да. Последният период на демокрация в България!

— Спомняш ли си депутатите комунисти с двойно партийно членство — легално в Работническата партия, която представляваха в Парламента, а нелегално — в конспиративната Комунистическа партия. Тогава те от трибуната на Народното събрание всеки път ни атакуваха и ни слагаха всички останали в един кюп с фашистите. Защото Сталин беше разделил света на болшевики и на фашисти — вътре бяха и селяните, и социалдемокрацията, и буржоазията, и плутократите, и християните, и кой ли не!…

— Да, четях с интерес дебатите в Народното събрание…

— Но през 1932 година те нямаха друго, освен трибуната на Народното събрание, и въпреки това не се съобразяваха с нищо и никого! Сега комунистите ще имат сила, власт, Червена армия зад гърба си и славата на жертви и победители. Те ще използват и неограничените възможности на вакуума, за който спомена. Те няма да се задоволят с демокрацията и ще искат неразделна власт по подобие на съветската.

— Говориш със задна дата. И нашите комунисти, и съветските доказаха, че са си направили изводи, затова са в съюз с англо-американците, а в цяла Европа комунистите се бият на първа бойна линия.

— По принуда, професоре, по принуда… Войната в Европа почна на 1 септември 1939 година, а за комунистите — на 22 юни 1941 година.

— Много по-сложно е, Скарлатов! Историята ще си каже думата. По-важно е сега! Как сега, от кого и от какво зависи победата над фашизма!

— Да, така е. Но аз съм свикнал да мисля и занапред, а затова трябва да поглеждаш и назад. Нещата са свързани и в този смисъл детерминирани. Генезисът на Отечествения фронт е още в Единния фронт през 23-та година. Но се роди едва след като направиха организирани зулуми и фатални грешки. После много бързо го забравиха и се върнаха в старото познато сектантско корито. След като Сталин разцепи световното работническо движение на две непримирими половини, но едновременно угрозата на фашизма стана реална, в Москва се сетиха отново за Единния антифашистки фронт. Не минаха и три години от него, Хитлер и Сталин се съюзиха. Не можаха обаче да се спогодят за подялбата на баницата. Цял свят знаеше, че Хитлер ще нападне СССР, само Сталин не вярваше и се свести чак когато стигнаха едва ли не пред стените на Кремъл!…

— Да, но сега напредват победоносно и Русия е тази, която пролива в момента кръвта си за целия свят, а синовете й мрат с името на Сталин в уста. И не само те! Чу ли за онова войниче в артилерийските казарми?… Намерили му портрет на Сталин в шинела и го смазали от бой, и като го питали кой е тоя, то все едно и също повтаряло — свети Сталин! Имай предвид и това!…

— Там е абсурдът, приятелю, абсурд, стигащ до планетарна трагедия! Защото руският народ е тоя, който се съвзе от катурващия удар!… Народът съвзе и „Вожда“ си и народът ще извоюва победата, както я извоюва срещу Бонапарт, докато Дворът и бездарните му генерали умуваха. Но не забравяй, че това ще бъде пирова победа именно заради Сталин и режима му!…

— Скарлатов! Защо не се съсредоточаваш върху настоящето! Върху нашата черга! Позволи ми да ти ги напомня!

— Нима ти преча?

Иванов махна отчаяно с глава.

— Искам нещо да ти разкажа и те моля да не ме прекъсваш, защото… ми е трудно…

Борис кимна.

— Когато германците прегазиха Югославия и Гърция, аз се връщах от екскурзия в Пирин и гостувах на мой приятел в Горна Джумая^[2]. Току-що бяха докарали и обградили на полето край Струма сръбски и гръцки пленници. Целият град, начело с кмета, пеша, с каруци, магаренца и файтони се изсипа край телените мрежи да им даде хляб, цигари, баници, халви, сирене и какво ли не!… Германците се видяха в чудо. Но нали сме съюзници, не стреляха и отстъпиха. Дори освободиха българите между пленените от Егейска и Вардарска Македония, които гражданите взеха в квартирите си и ги спасиха по тоя начин!… При телената мрежа на сърбите плачеха и от двете страни — мъже и жени. Това население от бежанци на Горна Джумая, изпатило няколко войни и въстания, ги жалеше и не ги приемаше като врагове, защото не знаеше утре какво ще стане с техните синове. А сърбите от благодарност си хвърляха кожените колани. Беше покъртителна гледка. При гърците бе друго. Ние им хвърляхме каквото носехме, но те се бяха скупчили по-надалеч в две отделни групи — офицери и войници — и за наше огромно учудване никой не се приближаваше към хвърлените зад тела предмети. Една от жените се движеше край оградата и викаше: „Чу ви парблас есперанто^[3]?… Чу ви парблас есперанто?…“ Тогава един от войниците се престраши и се приближи, въпреки че офицерите го гледаха строго. Той проговори нещо на жената по есперанто, поприказваха малко, после пленникът се наведе, събра в шинела си продукти и цигари за другарите си и тъкмо стигна до тях, към него се приближи един от офицерите и му зашлеви силен шамар. А после хвърли и стъпка на земята подаръците, страстно говорейки нещо на войниците. И всички ни обърнаха гръб! Гръб на нас, предателите българи, виновници за техния плен! Поне те така мислеха и аз почувствах този плесник върху собственото си лице!… Искам да ти кажа, че това няма да забравя цял живот! И още нещо — че тия шестнайсетгодишни поругани девойки и тия момчета с изрязани петолъчки по гърдите, чийто трупове се въргалят по мегданите и пожарните на България, те ще спасят честта на Отечеството, когато на някоя международна маса в Европа се постави на карта съдбата му!…

Иванов млъкна. Настъпи мъчителна тишина. Скарлатов почувства, че това беше последната критическа и най-висока бариера, която трябваше да прескочи сега. И той смуши напред своя изнурен, плувнал в пот, задъхан кон…

— Приятелю — каза Борис, — не искам да се съгласиш с мен, но искам да ме разбереш. Аз не съм против Отечествения фронт, но не мога да повярвам докрай и всецяло в него, както ти. И затова предпочитам да се боря със собствени сили, които знам и владея.

Иванов продължаваше да мълчи. Скарлатов направи опит да разведри атмосферата и леко се усмихна.

— Но ти обещавам, че ще се боря за платформата му след победата над фашизма!…

— Тогава на всички ще бъде лесно…

Борис поклати глава.

— Кой знае… Не съм уверен. Може би ще бъде не по-малко трудно от сега! Но дано ти да излезеш прав!…

Приятелят му стана с посърнал вид. Скарлатов мълчаливо го придружи до вратата на чакалнята. На сбогуване Иванов му подаде ръка. С пресипнал от вълнение глас той каза:

— Съжалявам, Борисе! — И напусна Банката. Той истински страдаше в момента. Скарлатов се върна в кабинета. Чак сега се сепна от гъсто задимения въздух, сякаш някой бе хвърлил специална бомба, и видя препълнените пепелници с угарки върху масичката. Той отвори стъклената врата на верандата и вдъхна дълбоко свежия въздух. Вън нощта бе настъпила, Борис стоеше неподвижен, напълно изтощен и изчерпан от чувства, от мисъл, от всичко, като един празен калъф, опрян на стената.