Свобода Бъчварова
Жребият (24)

Глава осма

След прибирането си в България Скарлатов напълно се оттегли от работа. Случваше се да не ходи в Банката по няколко дни. Прекарваше времето си на вилата. Стопли се и той с часове седеше в люлеещия се стол на верандата. Отначало никой не обърна внимание на това му поведение. А после взеха да се учудват. Те не бяха свикнали да виждат банкера Скарлатов, прочут със своята трудоспособност бездеен. За удивление на Карасулиев, Фархи и Динев той сякаш загуби интерес към всякакви сделки. Стана извънредно отстъпчив. Не се задълбочаваше както по-рано в подробностите. Не противоречеше, а още по-малко изтъкваше контрааргументи. Карасулиев бе претрупан с работа. Осъществи голяма доставка на петрол от Съветския съюз, с който се попълниха запасите на армията. Фархи също имаше завидни успехи в търговията с тютюни. Що се касае до Динев, той кореспондираше главно с двамата и нямаше за какво да отива в кабинета на Скарлатов. Така че в Банката се появи видимо разделение. От една страна — делови и дейни ръководители с истински успехи в бизнеса, работещи задружно до припадък, и от друга страна — един напълно индиферентен генерален директор на Търговската банка. Обясняваха си състоянието на Скарлатов с налудничавост, но чак дотам да стигне?!… Може би е нужно да се помогне на човека?… Не че в този период им трябваше. Напротив! Чувстваха се освободени като отвързани кучета и правеха главоломни сделки с нечувани печалби. Търговията в България бе в подем. Усещаше се оживление в стопанския живот. Износът се увеличи. Възникваха нови акционерни дружества, строеха се фабрики, внасяха се модерни съоръжения, нивото на живота за обикновения човек се подобри. Отначало предпазливо, в пълна тайна от Скарлатов, тримата осъществиха общи сделки с немците, главно по доставка на автомобили, камиони и съоръжения за фабриките. Динев настояваше да го уведомят. Карасулиев се колебаеше, но в края на краищата се съгласи. Една сутрин влязоха в кабинета му. Завариха го седнал зад бюрото с чаша коняк пред себе си. Той дори не благоволи да вдигне глава, а стоеше като владетел на високия си трон, надвиснал над сътрудниците си. Изразът на лицето му беше суров и не прикри недоволството си, че се натрапват. Тримата се смутиха. Карасулиев опита да се пошегува.

— А кажи барем едно добро утро. Идем ти диван чапраз!…

— Посещението на кърсердари, макар и трима на брой, е празник за селото!… Бях дал заповед никой, буквално никой да не влиза!

— Борисе, така не може! Ние сме ти най-близките приятели!

— Вие сте лъжци и измамници! По-нататък да продължа ли? Апостол Павел, Послание към римляните, глава първа…

Карасулиев трепна. Той знаеше, както и Динев, наизуст Посланието. Двамата се спогледаха.

— Или сте го забравили?…

— Мога и аз — каза Карасулиев, — но по-добре Туше Динев.

— Защо? Ти имаш хубав тенор, пееш македонски песни. Ако обичаш, цитирай от стих 28 до стих 32. Ще ти бъда задължен!

Карасулиев глупаво се изкашля.

— Хайде де, почвай! Или да извикам Спас да ти донесе яйце да си прочистиш гърлото?…

Карасулиев силно се изчерви и започна с треперещ глас:

— „Бог ги предаде на развратен ум да вършат това, което не е прилично…“

— Добре казано. Продължи!

— „Изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба…“ Скарлатов, повече няма да ти позволя да се гавриш!

— Не аз дойдох във вашите кабинети, нали? А сега дръжте се прилично като гости и седнете!

Тримата седнаха.

— Тъй като Йосиф получи сценична треска, ще помоля неговия дубльор господин Динев, втори по успех в йезуитския колеж, да продължи. В противен случай много ще се разсърдя.

Динев се държеше най-спокойно от всички. Беше свикнал в миналото с подобни налудничави скарлатовски приумици. Започна спокойно наизуст по-нататък текста:

— „Шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си…“

— Извинете, че Ви прекъсвам. Намирам само една грешка в апостол Павел, която е направил или от разсеяност, или преписвачите на Посланията са изпуснали думата… Става въпрос за шпионин. Тази дума липсва в Посланието. Господин Фархи, шпионин е западна дума. Как на Изток биха нарекли нещо подобно?

Фархи дори не се замисли и отговори автоматично:

— Джамсъзин.

— Благодаря, господин Фархи. Подходяща дума! Преведено на български, „джамсъзин“ значи най-общо лош човек. Прав ли съм?

— Абсолютно.

— Продължете, Динев, главата докрая.

— „Безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви…“

— Достатъчно. За днес ми стига.

Йосиф, който вече се бе съвзел от първоначалния шок, стана от стола и каза:

— Скарлатов, можеш ли да обясниш всичко това?

— Много просто. Представяте ли си го апостол Павел; израсъл в коленете на прочутия богослов Гаманаил от Соломоновия храм, един мъничък евреин, вероятно болен, с недъг, некрасив, дори безобразен, но с ум, който свети като прожектор в тъмна нощ и който ще учудва човечеството, както Сократ. В случая обаче апостол Павел е бил не само изобличител, а и пророк! И този брат во Христе сякаш още преди 2000 години е седял на моето място и е наблюдавал моите верни сътрудници, безсребърници, украшения на човешката добродетел в лицето на праведния Йосиф Карасулиев, мъдрия Елиазар Фархи и джамсъзина Туше Динев Блажений!…

Йосиф най-спокойно отиде към бюфета, извади чаша и си наля мастика. Обърна се въпросително към двамата си другари. Те кимнаха отрицателно. Карасулиев със загрижено лице се приближи до бюрото и остави чашата си.

— Скарлатов, ти болен ли си?

— В какъв смисъл?

— Ами с акъла. Да не би германците да те повредиха нещо?

— Налучка, Йосифе. Мозъкът ми е болен от мисли.

— И какви са тия мисли?

— Един ден ще ги разбереш. А сега, без да си допиваш мастиката, ти и останалите… как беше в пророк Данаил… ах, да! Седрахо, Миахо и Авденаго, вървете да вършите вашите благоугодни дела заедно с германците!

— Ама сърдиш ли се? Ние щяхме да ти кажем.

— Знам всичко, но не ме интересува. Моля, оставете ме.

Тримата мълчаливо излязоха.

И наистина в този период Скарлатов мислеше ден и нощ. Пътуването му до Германия и Австрия окончателно го убеди, че съвсем скоро предстои война, всеобхватна, световна. Отчиташе всички действащи сили, но все още не можеше точно да определи посоката на резултантната — пътя на Банката. Към чисто материалната страна на въпроса се прибавяше и политическата. Той вече не избираше. Изборът бе направен — не за Германия! Скарлатов, Банката и сътрудниците му заставаха на противната страна, на по-справедливата в бъдещия конфликт. А това, което се случи с Иван, Анастасия и дъщеря му, прибави и един друг проблем — за всеки случай не по-малко важен от материалния — един чисто морален проблем от личен характер. И той избра страната на жертвата, а не на палача, Яна и нейното бъдеще с Иван. Съобщението, което очакваше от Анастасия и което постоянно го гнетеше, детайлите в замисленото материално отстъпление, всичко така се струпа върху плещите му с риск да го смаже. Никога в дейността си на банкер не бе изпадал в подобна ситуация. Което беше лошото, той бе сам. Не можеше на никой да се опре. Сътрудниците му работеха отлично, но те живееха с деня и гледаха най-много месеци напред. А и не беше тяхна работа. Защото Скарлатов бе генералният директор и той взимаше големите решения. Чувстваше се уморен. Мисълта му не работеше както на младини. Сутрин се събуждаше с главоболие след кратък мъчителен сън от кошмари. И все пак, полека-лека, в измъченото му съзнание се оформяше генералният план за отстъпление. Спомни си как някога баща му умееше да организира този най-труден маньовър за една банка. Но неговата битка се водеше в ограничен мащаб, с малобройни противници и при по-семпли обстоятелства. Сега Скарлатов трябваше да я води в съвсем друг свят, далеч по-войнствен и безмилостен от тоя на миналата епоха. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Време за мислене му оставаше малко. Трябваше да действа. Той не обърна особено внимание на радостта на Карасулиев по случай раждането на първия му внук в Холандия. Отиде, разбира се, на пиршеството, устроено от него, но не остана дълго и си тръгна преди полунощ. Знаеше, че е неучтиво, но нема сили да изтърпи вечерята. Получаваше дълги писма от Яна — единствената му радост в този период — и за пръв път се стараеше да й отговаря, за да не загубят връзката. Тя редовно му се обаждаше по телефона. Беше се успокоила. В Университета вървеше добре, без да си дава много зор. В писмата й се чувстваше полъхът на здраве, младост и щастие. Загатна му в едно от тях, че ако той намери за добре, заедно с Иван и своите съкурсници Юри, Джими и Бюлбюл ще дойдат в България през някоя лятна ваканция на екскурзия из планините. Особено го трогнаха крайните редове в последното й писмо, че побеждават безстрашните и любещите, защото те единствено са недосегаеми за мерзостта и жестокостта. Иван се бе преместил в Англия. Къде точно, Скарлатов не попита. Анастасия все още стоеше в Холандия при дъщеря си, за да й помогне в трудния период на раждането и отглеждането на бебето. В тия месеци той съзнателно отбягваше Йосиф. Изпитваше неудобство, стигащо до срам пред него. Ето живее човек умен, делови, невероятно работлив, с неповторим късмет и най-вече радостен. Жена му е красива, културна, добра и го обича. Синът му е на свобода. Дъщеря му ражда внуче. Печалбите нарастват. Животът е щастие. Там някъде се чува далечен тътен на приближаваща лична и световна буря, а небето над Йосиф е синьо, ведро, без нито едно облаче. Тътена го чува засега само Скарлатов, а Карасулиев изпада в глупавото положение на актьор, който единствен не знае най-важния факт, докато останалите актьори в пиесата го знаят. Знае го и публиката. Трябва да му се съобщи. Да му се внуши поне да не бъде толкова радостен. И ето Скарлатов като палач ще приближи жертвата, която нищо не знае, докато сянката му падне върху нея и ужасът вледени сърцето й. Поводът, който накара Борис да премине към действие, на пръв поглед бе незначителен.

В края на лятото, 1938 година, в района на Варна, Шумен и Попово се проведоха най-големите военни маневри от съществуването на България. Маневрите се ръководеха лично от Царя. Всички военни аташета на чужди страни, акредитирани в България, присъстваха. От немска страна дойде голяма военна делегация под ръководството на генерал Манщайн — по-късно фелдмаршал Манщайн — може би най-големия стратег на германската армия. Маневрите се окачествиха като образцови. Ръководителят на германската делегация даде най-високата възможна оценка. Беше използвано най-модерно въоръжение. Новите танкове „Майбах“ и „Прага“ от заводите „Шкода“ влязоха в действие. За пръв път се осъществяваше в движение съдействието между различните родове войски. Тренировката премина почти като бойна операция, и то не отбранителна, а нападателна. Авиацията се оказа на завидно ниво. Придвижването на армиите по жп линиите показа високата пропускливост и гъстотата на железопътната и шосейната мрежа, прехвърлянето на гарите се извършваше в ред и дисциплина. Набелязаните кратки срокове за заемане на изходните позиции се спазваха стриктно. Силно впечатление направи и мобилизацията на запасните чинове, извършена с невиждана бързина. Духът на войската се оцени като отличен. По същество това бе съвсем модерна блицоперация, такава, каквато щеше да е и предстоящата война. Командването на тая сложна операция се водеше от млади военни възпитаници на немската генералщабна академия. Това бе не само демонстрация, насочена към Румъния, но и недвусмислено предупреждение към всички останали съседи на Балканския полуостров, заграбили български земи след Първата световна война. Съседите се опитваха да се консолидират. Бяха подписали така нареченото Малко съглашение, заедно с Чехословакия, насочено срещу България. Но тя малко се вълнуваше от това. Заложи на силна, бързоподвижна, модерна армия с големи възможности и самочувствие. Малкото съглашение започна да се разпада, защото идваше ред на Чехословакия — главната опора в договора и най-развитата икономически сред партньорите си. Настъпи периодът всеки да спасява сам себе си. Щастието сякаш се усмихна на България. Бъдещето пред нея се очертаваше светло. Малцина направиха аналогия с Първата световна война — само някои далновидни буржоазни политици, каквито никога не са липсвали на страната. Но техният глас бе глас в пустиня. Комунистическата партия беше най-дейна в разобличаването на тъмните страни от политическите машинации, прикривани зад фасадата на национален подем. Разбраха го и някои делови хора — банкери, индустриалци, фабриканти и търговци. Но колко бяха те на брой? Останалата буржоазия вече седеше с насочени ножове и остри вилици в очакване на кьорсофрата — невижданите печалби.

Сред първите, които съзряха бъдещето на страната като стремглаво срутване към пропастта, бе и Скарлатов. Като че ли тези маневри преляха чашата. Една сутрин в края на август той събра в кабинета сътрудниците си. Никой от тях не очакваше това, което последва. Йосиф опита да се шегува. Отиде към бюфета да си налее малко мастика. Все така весел, се приближи към бюрото на Скарлатов, остави чашата и каза:

— Толкова ли ти беше зор да дойдем?!… Хората са на почивка — кой на море, кой на планина, а ние…

Скарлатов се надигна рязко от бюрото. Чак сега видяха лицето му какъв буреносен облак представляваше. Той плесна с ръка чашата на Йосиф, която отхвръкна чак към верандата.

— Моля господата да седнат и слушат това, което ще кажа, понеже вече не съм в състояние да сдържам яростта си пред човешката глупост!

Йосиф отвори уста да каже нещо, но се примири и седна до Фархи и Динев.

— Това, което имам да ви съобщя, ще го изброя в няколко точки. Първо! Спиране на всякакви банкови операции, свързани с кредитиране в конвертируема валута. Второ! Уреждане на всички уравнителни и висящи сметки, по-специално тези, в които имаме да получаваме валута. Трето! Бързо прехвърляне на всички средства върху базата на долара в чужбина.

Никой не попита Скарлатов какво разбира под чужбина. Беше им ясно, че се касае до три страни — Швейцария, Англия и Америка.

— Четвърто! Изнасяне на ценните книжа, заедно с авоарите. Пето! Прехвърляне в чужбина на златото, на абсолютно всички ценности и ценни предмети.

— Но, Борисе, това значи ликвидация!

— Ако ме прекъснеш още веднъж, ще хвърля пепелника. Жалко, че е кристален.

Туше Динев дръпна за ръката Карасулиев. Само той от присъстващите знаеше докъде може да стигне Скарлатов.

— Включително — продължи той — и пикания ти Страдивариус и Рафаел!

— Това отнася ли се до теб и твоите съкровища? — попита Йосиф.

— Аз ще постъпя точно така, независимо от вас. И шесто! Господин Фархи, тази точка се отнася до Вас. По възможност продайте тютюните без оглед на цената, стига да заплатят в долари!

— Ако и това е търговия… — измърмори Йосиф.

— Говоря на господин Фархи, а не на теб! Аз чакам.

— Разбрано — каза Фархи.

— Прекъсвате с всички лудории, които вършите напоследък, и се съсредоточавате върху тези шест пункта!

Карасулиев се изкашля и каза:

— А ако не сме съгласни?

— Тогава аз си подавам оставката като генерален директор и в най-близки дни оформяме нашето юридическо скъсване.

— Но защо, Борисе, обясни ни…

Йосиф бе направо нещастен. Той не очакваше такава буря в ясен, слънчев, топъл ден.

— Ако ти кажа, защото ми е кеф, задоволява ли те?

— Не.

— Тогава ще трябва да слушаш обясненията ми в продължение на шест месеца, равни на периода, в който аз мислих и само мислих, докато вие лудеехте.

За изненада на всички, Фархи, който обикновено можеше да мълчи с часове, си отвори устата.

— Аз съм съгласен с господин Скарлатов.

Йосиф просто проплака.

— Ама защо?

— Защото е мислил.

— И аз мисля.

— Зависи какво.

— Нищо не разбирам. Това съюз срещу мене ли е? Опомнете се, господа! Търговският късмет, който ни спохожда веднъж в живота…

— Грешиш! — прекъсна го Туше Динев. — Първият късмет беше аферата Деклозиер. Там не си плати сметката. Сега може би ти идва редът…

— И ти ли, Петре, преди да пропее петелът втори път, ти три пъти се отметна от мене?…

— Ти не си Исус Христос, а само Йосиф Карасулиев.

— Но аз съм човек. Аз искам да знам истината. Скарлатов като генерален директор е длъжен да ми я обясни! Даже съм готов да приема, че не съм умен, че не съм далновиден, но той няма право да крие истината от мене — втория директор на Банката! Нали съм прав? Моля те, Скарлатов, говори!

— Според Кант, Йосифе, има два пътя да стигнеш до истината…

— Не ме интересува Кант! Аман от култура!

Скарлатов се беше вече успокоил. След като каза най-важното, че ще напусне Банката, ако останалите не приемат неговите шест точки, той дори се усмихна.

— И това го казва притежател на цигулка Страдивариус и картина от Рафаел!…

— Бих ти отговорил, но не искам повече да се дразним.

— Тогава да се върнем на Кант, тоест с мисълта си да стигнеш до истината, преди тя да излезе на бял свят, а не когато те удари по тиквата и я сплеска. Казах ви, че тия месеци, в които вие ме изкарвахте малоумен, аз мислих до съсипване.

— Да можех да ти повярвам, Борисе, щях да ви изпея една македонска песен и да се напием като казаци.

Заговори Туше Динев с типичния си равен тон:

— Познавам генералния директор от дълги години. Знам, че той не винаги разяснява докрай хода на мислите си, защото е твърде сложен. Мога само да кажа, че е отчел всички обстоятелства, които са във възможностите на човека. Убеден съм в правотата му.

— И ти ли си философ?

— Не, не съм чел Кант. Само правя аналогия от подобни ситуации, в които качествата на нашия шеф са се виждали накрая, както пилците от поговорката.

— И така, Йосифе, без уговорки, съгласен ли си? — попита Борис.

— Да… да…! Ще видите вие! Ще се напия!

— А сега, господа, сте свободни. Ще викам всеки поотделно, за да възложа, а не да обсъждам детайлите на плана. Ясно?

Фархи и Динев си тръгнаха. В кабинета остана Йосиф. Той се разхождаше напред-назад и удари крака си в масичката. Ритна я с все сила, но изглежда се нарани още по-зле.

— Аман от тая масичка! Живота ми почерни! Да ти я платя и я махни!

— Добре, Йосифе, подарявам ти я.

Йосиф взе масичката, мина на верандата и с крак почна да я троши, докато нищо не остана от нея. Изхвърли парчетата през парапета в двора. Върна се малко поуспокоен в кабинета.

— Седни сега да изпием една мастика и един коняк!

Скарлатов сервира. Двамата се чукнаха. Йосиф отначало си изкриви лицето, но после се усмихна. Този експанзивен мъж, моабетчия по природа и майтапчия, така промени израза си, че сега сияеше. Такъв бе Йосиф. Съмняваше се във всичко и съмненията му стигаха до подозрителност. Но когато веднъж в себе си решеше нещо, той напълно се освобождаваше от товара на подозрението и тогава на лицето му се явяваше тая безметежна, неповторима карасулиевска усмивка. Тя повлия на Скарлатов. Той напълно омекна.

— Много се уморих и измъчих тия месеци. Но когато ни остане време, ще се опитам да ти обясня всичко, за да ме разбереш.

— Да разбера? Защо ми е! Някога католиците ни учеха не да разбираме, а да вярваме. Не да питаме, а да слушаме. Не да умуваме, а да помним. Не да се колебаем, а да действаме.

— Като педагози йезуитите изглежда, не са никак лоши…

— Те изискват да се доверяваме, без да питаме.

— Но ти питаш!

— Вече не. И когато реших да не те питам, на душата ми стана весело, а на ума ми светло.