Иван Бунин
Играчи

Огромна кръгла маса в светла зала.

Слуги и дами в дъното вървят.

От свещите на масата трептят

сервизите. Следи пасивно бала,

гърмящия банкет с различна реч,

с жените, мяркащи се недалеч —

кръгът играчи. Всички пушат. Свети

отблясък бърз по мазни еполети.

 

Салонът хладен бял е в този миг.

Под полилея — сянка. По стените

между колони и прозорци вити —

портретен ред: ей Павел с плосък лик

и Катерина със гърди надменни,

и Александър в кожи от елени.

А зад стъклата — древната Москва

и звездно-зимна нощна синева.

 

И кърпичка до устните допряла,

замислена жена до заскрежен

прозорец, бледна, гледа с устремен

взор в тъжната и притъмняла зала

сред тоя щатски кръг в един играч

и той долавя прелестния здрач

в очите й нетрепкащи, печални —

край двойки, тропащи в мазурки бални.

 

Той носи пръстен, но е много млад.

Избръснат вещо, костелив и строен,

играе с хъс, в страстта си неспокоен.

Повдига злъчното лице със яд —

под кока аловато-чер полазва

лак костен по челото му. И казва:

„Какво пък толкоз, генерале, май

загубих всичко… Е, да сложим край!

 

Ни в карти, ни в любов ми провървява.

А вие сте съпруг установен,

жена ви чака…“ — „Стоцки, и на мен

понякога кръвта ми заиграва!“ —

отвръща генералът просиял.

Играят, тътне бляскавият бал.

Съпругата повежда генерала

среднощ към къщи: „Аз съм премаляла…“

 

В салона — студ и задимен покой.

Шум, бъбрене, въпроси — в столовата.

Слуги кръжат с подноси. Князът вмята:

„Какво му е на Стоцки? Где е той?“

Мъж и жена — в каретен здрач стаени,

към къщи бързат. Шаяци вдървени;

със заскрежени шапки, рамене,

се друсат върху предните коне.

 

Москва е глуха, тъмна и пустинна.

През трапчетата шината дрънчи,

скрибуца покрива. И тя с очи

открити гледа как в мъглата синя

се къдри синкав дим на дървеса,

блестят кубета — малки чудеса…

Той смръщен се усмихва; „Странен случай!

Отнийде Стоцки шанс да не получи!“