Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Сакья-Муни, 1885 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Стоян Бакърджиев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- —Добавяне
Отдалеч, през проходи огромни,
в есенния страшен ураган,
из леса се влачеха бездомни,
уморени скитници към Ганг.
Бяха сухи в дрипите телата,
потъмнели от дъжда, мъглата.
Два дни вече бяха те на път,
без за миг на завет да поспрат.
Изведнъж пред тях, наблизо в мрака,
нещо в миг проблесна — беше храм.
Капнала, тълпата, без да чака,
влезе, за да отпочине там.
И видя пред себе си на тропа
Шакиа Муни, каменен гигант,
увенчан с порфирена корона,
а на нея — приказен брилянт.
Някой каза: „Братя, слава богу,
че навън е пълна тъмнина!
За брилянта ще получим много:
и сребро, и дрехи, и храна.
Нему не е нужен… Над полето
греят му подобно кандила
купища брилянти-светила
в чашата лазурна на небето…“
Всички, сякаш по внезапен знак,
изпълзяха в тайнствения мрак.
Но едва смълчаната светиня
да докоснат в каменния хлад —
трясък, вихър, огнен дъжд и град,
откънтели в тъмната пустиня,
ги отхвърлиха далеч назад.
Всички се простряха на земята.
Но един, спокоен, величав,
сам излезе смело из тълпата
и на Буда каза: „Не си прав!
Или нас ни лъгаха жреците,
че си кротък, милостив и благ,
че си наш закрилник в изпитните,
че си Слънце в падналия мрак?
Не! Мъстиш за тоя дребен камък,
който на челото ти искри.
Но безсмъртен дух и в нас гори!
Що за подвиг — да засипваш с пламък
бедните ми братя и сестри!
О, позор! Царю на небесата,
ти въставаш страшен, всемогъщ,
залъка ни вземаш от устата…
Да, царю! Засипвай с огнен дъжд
от стрели безумеца възправен!
Аз стоя пред тебе като равен!
Аз не се боя от твоя гняв!
Господарю славен и преславен,
аз те обвинявам: Не си прав!“
Той замлъкна горд… И чудо стана!
За да вземат камъка без страх,
Буда коленичи с увенчана
от красив брилянт глава пред тях.
Тъй, пред нищите, с душа смирена,
царят на безкрайната вселена,
Бог — великият, лелееше в прах.