Семьон Надсон
От духовна мъчителна жажда горен…

От духовна мъчителна жажда горен,

да се жаля съвсем не можах;

всичко дребно в света бе противно за мен!

Като факел, от нощния вятър гасен,

аз в света не живях, аз горях!

Да прегърна света с мисълта си мечтах,

да удавя света в любовта си самин.

И нощта да предам на съня се боях,

и нощта аз дори за живота крадях —

два живота да вместя в един!

И оставях безумните дни да летят

ту над мъдрите книги, ту във огнена страст,

ту под удари вражи, ту в нежен захлас —

както литва несетно мигът!

Свойте песни за обич прекъсвах нечут,

недопитата чаша оставях за труд

и за душния каменен град;

аз напусках покоя на родния край,

аз потъвах в морето, което играй,

накипяло от скърби, тревоги и глад!

И безсилната старост далеч е сега,

не ме плаши гробовният хладен покой,

но отгде е, сърце, тая глуха тъга,

и във мислите тоя мъртвешки застой,

откъде е невярата в мойте гърди?

Где си, вожд и пророк?… Тук ела. О, дойди!

Прогони на съня задушливата страст!

Дай ми болки, без жал нека те ме сковат!

Изправи ме пред смърт, пред позор,

само нека задишам с разтворена гръд,

нека страст загори в моя взор,

да повярвам във нещо, да вярвам без страх

и в живота отново за мен

над тъмницата глуха, над мъртвия прах

пак да блесне лъчистия ден!