Афанасий Фет
Когато, замечтан във пролетния мрак…

Когато, замечтан във пролетния мрак,

аз съзерцавам сам небесната царица,

когато заблестят съзвездията пак

и Аргус склопва пак за кротък сън ресница

 

и наближава пак уреченият час,

очакването ми все по-голямо става

и вече аз стоя, загубил ум и глас,

и всеки нощен звук сърцето ми ранява,

 

от нетърпение пак целият горя —

ти идваш крадешком, оглеждайки се рядко,

и в твоето лице пак бързам да се взра,

и виждам — ясно е! — и се усмихвам сладко.

 

„Обичам!“ — казваш ти на моите слова,

и свързвам някак си несвързаните думи,

със своя огнен дъх дъха ти мил ловя,

жадувам твойта гръд и плитките върху ми,

 

и дълго слушам аз как дълго ти мълчиш,

отдавайки ми се в целувката гореща,

о, колко съм щастлив, о, как щастлив съм, виж!

И жаден за живот до новата ни среща.