Василий И. Богданов
Мечтите на майката

Златна луната в прозорчето грее,

блянове младата майка лелее,

        своя син малък люлее.

 

„Ще го отгледам… Красавецът мой

ще се харесва на чужд и на свой.

        Верен на себе си, той

 

с ум просветлен и с укрепнало тяло —

пламенен юноша, с мислене зряло —

        с труд ще живее изцяло.

 

Хлябът му — сладък, а честен — трудът,

и безупречен — житейският път:

        ще го издигне умът.

 

Щом изпитание срещне, тогава

правдата доблестно ще защищава,

        лесно не ще се предава.“

 

Блянове! Трябват за тази борба

сили: погубва ни злата съдба,

        щом сме без друг зад гърба.

 

Този път вече мнозина погуби.

Майко, моли за обноски по-груби —

        с малко ум рядко се губи;

 

с по-гъвкав гръб да израсне, да смее

да е подлец и добре да умее

        тук-там вода да подлее.

 

Ако пред старшите свежда глава,

младшите мами ли с хитри слова —

        носи успехи това.

 

Той господар ще е важен и знатен

и съдия, па макар и развратен,

        ловък хитрец неприятен.

 

Ще му се кланят до кръста дори

хора почтени, разумни, добри:

        с ум е дарен и с пари…

 

Здрав ще е, с румена кожа и гладък,

няма да страда, да смята за гадък

        този убийствен порядък.

 

Вечно на честния зле е било.

Щом е засегнало другиго зло,

        все едно не е дошло.

 

Майко, прости се с мечтите си ясни,

стига лелея надежди прекрасни —

        те са химери опасни.

 

А от сина си не чакай борба.

Ще си превива до гроба гърба —

        роб на жестока съдба.