Иван Суриков
Нощно пасене на коне

Лятна вечер. Зад горите

слънцето изтлява.

Алена заря на запад

меко засиява.

 

Но и тя угасва. Тропот

нивите оглася,

че табунът на конете

лудо се понася.

 

Хващат буйните им гриви,

яхват ги децата.

Ех, че веселба и радост,

смях до небесата!

 

Пускат ги на воля после —

да пасат ги пращат,

и на купчина събрани,

разговор захващат.

 

А пазачите в гората

легнаха, заспаха.

Тихо е. Листец не трепва

в гъстата й стряха.

 

Птиците не пеят, става

все по-тъмно вече,

мълния проблясва само

някъде далече.

 

Кон изцвили, на врата му

прозвъни звънчето,

клонче изпращи и после

стихне пак полето.

 

И си спомнят най-различни

приказки децата:

ето, вещица се носи,

яхнала метлата;

 

таласъм крилат се спуска

над гората ниско,

пръскайки искри, прелита

змей крилат наблизко.

 

Бели сенки бродят в мрака,

мълком ги обграждат…

И децата боязливо

огъня подклаждат.

 

Съчките пращят и пламва

огън до небето

и прогонва тъмнината

надалеч в полето.