Алексей Плешчеев
Ех, пътечката ми светла…

Ех, пътечката ми светла

ранен сняг в зори застла!

Беше време, златно време —

избледня като мъгла.

Беше време — и блестеше

слънчевата синева,

и пъстрееха цветята

в избуялата трева.

И шумяха с чиста радост

неизбродни лесове…

И в усоите звъняха

волни птичи гласове.

Носеше реката плавно

бисерните си води

и трептяха в тях безбройни

отразените звезди!

 

Ала есенният вятър

грабна сухите листа

и цветята закъснели

сгърчиха се от студа…

Към земи далечни, чужди,

под незнайни небеса

литнаха ятата волни,

онемя без тях леса!

Изпокриха се звездите

и в бурливите вълни

не лазурът чист сияе,

а смрачени висини…

Беше време — и сърцето

биеше в гръдта безспир;

обещаваше животът

само свобода и мир!

И за силите безбрежни

тесен сякаш бе света,

и духът — орел свободен, —

литваше в безкрайността!

И възвишената жажда

палеше кръвта във нас,

бе умът изпълнен с мисли,

а сърцето — с горда страст!

О, живот, нима отровни

бяха твоите стрели?

Над надеждите младежки

ти защо не се смили?

Всичко изгоря без време…

Тъй вихрушката без жал

кълнове, едва наболи,

кърши в порив полудял!

Беше време, златно време —

избледня като мъгла.

Ех, пътечката ми светла

ранен сняг в зори застла!