Кузма Прутков
Към тълпата

Клейми, тълпа, клейми сред суети всечасни

от низка завист моя гръмогласен стих:

не можеш! Аз съм питомец на музите прекрасни,

на златния триножник сам се посветих!…

Ти злобствуваш?! Но виж какво презрение

и гордост пламват в моя огнен взор,

как смело черпя сред море от вдъхновение

        оловен стих и те клеймя с позор!

 

Да, да! Отричай ме!… В словесната престрелка

отвръщай се от мен, възторга си пази!

Но аз не ще се осрамя с позорна сделка,

глава не ще склоня пред сонма от врази,

а пеейки с наслада свойта песен жива,

ще пия вечно от чаровния нектар.

Назад, назад, тълпа!… И стига се надсмива!

        Прутков не преотстъпва своя дар!

 

Но стой!… Кажи защо се смееш толкоз, сякаш

по-друго нещо си очаквала от мен?

Похвални думи ли?! Не ще да ги дочакаш!

Аз служа на дълга до сетния си ден.

Язвителна змия в гърдите ми се крие,

на устните ми — истина, в душата — гняв,

и аз със моя огнен стих ще те отбия

        от пътя крив — във пътя прав!