Чудомир
Малко агрономия

С метнати празни чували през рамо, с ръце, пъхнати в поясите, спрели се пред рибарските дюкяни в града, Титьо Кутлето и Нено Керин гледат големите шарани и сомове, налягали по мокрите тезгяхи, цъкат, клатят глави и се чудят. Титьо стиска под мишница един бял пазарски хляб, а из Неновия пояс се подава опашката на една голяма черна ряпа.

До тях доближава Пенко, на Добря Паприка момчето, от тяхно село, дето се учи в София за агроном.

— Какво сте опулили очи, лельоолу, и какво сте запреглъщали на сухо, като цигани пред кебапчийница? Бива си я рибата, а?

— Чудесия! — извръща глава Титьо Кутлето. — Голямо нещо. Де е расло, де е пасло!

А Нено, втренчил поглед, не се извива даже, а мърмори под нос, като на себе си:

— Тцъ, тцъ, тцъ… Едра работа, бряа!… Голяма работа! Колкото и да си разпуща пояса човек, пак не може да я изяде наведнъж самичък.

— Едри са я — обажда се Пенко. — На обработена земя расли, на торно място никнали, не са като твоята ръж на Сипеите, дето я скуба лятос по колене.

— Ама как торно място? — пита Нено. — Морето ли?

— Морето я. И преорано, и наторено.

— Че кой го оре?

— Корабите, кой? Орат го, обръщат го, кръстосват го, а вий го торите от хубаво по-хубаво и затова ражда такива едри риби.

— Че как тъй? — пита пак недоверчиво Нено и си бърше устата с длан.

— Как? Вие си знаете как. Нали и двамата имате торища в село?

— Имаме. Всички имат.

— Нали нямате приготвена специална яма за тор?

— Нямаме. Никой няма.

— Щом завалят дъждовете, и те почват да се оцеждат, нали?

— Оцеждат се.

— Потича от тях червеникава вода и се разлива из двора. Нали?

— Потича, разлива се.

— Вземате тогава мотиките, прокопавате вадичка, отправяте я под вратника, за да се изтече на улицата. Нали?

— Отправяме я.

— Оттам тя отива в нашата река.

— В реката, то се знае.

— От реката отива в Тунджа.

— В Тунджа.

— Оттам в Марица.

— В Марица.

— От Марица се влива в морето.

— Че горе-долу там трябва да отива. В морето.

— Тая червеникава вода е най-силният тор. Наторите го, значи, кипне онова ми ти море и вижте какви риби ражда. Ражда ги, ама други да ги ядат, а вий да ги гледате само и преглъщате. Изцеди се, значи, всичкият сок от торището ви и за вас остане сламата само. Напролет, като я натоварите да я подкарате за нивите, ако я не дигне някоя вихрушка от колата, ветрове и пороища я отвлекат от нивите и вий чакате да се роди ръж, висока до мишниците, а то само пукали и метличина поникнало. Тъй ли е?

— Тъй е. Пукали и метличина.

— Щом е тъй, хайде довиждане тогава, че бързам.

— Довиждане, Пенко. Със здраве!

Младият момък се изгубва из навалицата. Нено мята последен поглед на най-големия шаран, почесал се по врата, намества ряпата в пояса си и тръгва след Титя, който крачи накъм колата и ръфа лакомо белия пазарски хляб.