Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Отрывки из путевых записок графа Гаранского, 1853 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Андрей Германов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- —Добавяне
Аз славно пътешествах: руският ни край
оригинален външен вид и облик има;
о, не, че във селата кръчмите са рай,
о, не, че писарят в града рушвет не взима —
с грамадни форми тук обайва ни света,
с огромни, несънувани дори простори.
Безбрежно-ширните пространства на степта
ливади се зоват; и плуг да ги запори —
те нямат край! Села из лесове стоят
подобно острови до далнините сини,
красят полето, а очите ви зоват
на работата селска пъстрите картини…
Работи като мравка нашият селяк,
и грубите ръце, лицата загорели
не ме учудват вече — аз от мрак до мрак
във полски труд ги наблюдавам от недели.
Но не мъжете само впримчил е трудът —
дечица, даже бременни жени и баби —
те общо цял живот се трудят и търпят
и тъжно е, че някои са бледни, слаби!
Аз мисля си, че многото гори, земи
ги карат да работят като луди.
Селякът алчен трябва да се вразуми,
че зле за него е тъй жадно да се труди!
С такава цел навярно между тях
мъже в сюртуци немски важно скитат.
На някои камшик в ръцете аз видях…
Добре! Та как ли инак ще ги превъзпитат —
простаците!…
Какви реки шумят в степта!
Какви гори! Пейзажът руски скоро, боже,
ще затъмни прехвалената красота
на Рейн — кълна се! Но на Франция — не може!
Във Франция аз свойта младост преживях,
пред нея, както казват, всичко свива шия,
но все пак аз пред всички честно си признах:
съвсем не мислех, че такава е Русия!
Природа — бива я! Признавам — красота,
рушвети няма, спах и ядох за петима.
Да! Има средство да пътуваш по света —
със френска кухня и със руско графско име!…
Едно е лошо — че навсякъде до днес
със все една и съща приказка негодна
селякът дразни съвестта ми благородна
и моята сиятелна дворянска чест:
помешчик ли е — значи, е злодей, мъчител,
управител — отявлен кожодер, грабител!
Запитам ли коларя: „Кой живее тук?“
— Помешчик… „Добър ли е?“ — Ами, че… бива…
но… „Що братле?“ — Май с малко тежък е юмрук —
като те перне — край!… „Да, хун — с природа дива…“
— А, не, че нещо! Малко е така… гневлив,
но инак е добра душа — това е знайно.
Със нас дори е често ласкав и правдив,
а някога избива зъби — тъй, случайно.
Е, лош — не лош, все пак е поносим,
по-лоши има. Ето — сочи ми коларя —
тук славно селяните се разправяха с един.
„А? Как?“ — Направиха кайма от господаря…
„Как тъй?“ — Ревнивец-мъж накълцал го със стръв
жив — къс по къс, попаднал в лапите му, значи…
„Защо?“ Защо ли? — Имал обичай такъв:
на своя гвоздей чужда шапка да закачи.
„Какво?“ — Ожени ли се някой — първа нощ
жена му по закон ще спи със господаря.
И тръгнал с нея той… Ала народът лош…
Мъжът търпял, не хващал първо вяра,
накрая със сатъра… Но погледнете тук дори:
хей там се вижда хълм. Във къщата над него
живеят четири помешчици-сестри.
Тях селянията за срам и присмех взе ги.
Имението — седем къщи, беднота,
едва се поминуват, каквото и да правят.
Не стига туй, но всяко лято за беда
помешчиците по детенце им доставят… —
за десетина годни селският народ
увеличи се с тридесет и трима души —
не ги е еня, а селякът цял живот
се бъхти и гладува, та се вдига пушек…
Навсякъде — едно: кой със слуга ноще
обирничел; кой сгазил мъничко човече…
Неща такива толкоз много чух, че те
ми доскучаха и не ги и пиша вече.
Нима такива са дворяните в Русия?
Аз бях у някои: е, груби са, не крия —
той казва на жена си „ти“, а тя на него „вие“,
ракия, кал, кожуси, воня, мръсотия…
Но има други: дом приличен и богат,
на щерките — роял или фортепиано,
стопанинът със Запада позапознат,
жена му не заспива без романи,
живеят въобще порядъчен живот
и гледат най-прилично, умно на нещата…
Едва ли те държат мужика като скот!
Аз наблюдавах — от каретата — селата,
народния живот — там няма нищета!
Когато в своите имения навлязох,
се сбраха селяни пред моята врата,
реват: „Ура!“ Аз на балкона се показах.
„Доволни ли сте?…“ — „Доволни сме!“ — крещят.
„И от управителя?“ „Да-а!“ Като другари
говорихме, поих ги, после — пак на път…
Убих един бекас в блатата стари,
заминах си. С тях малко бях, ала разбрах:
свободно те играят, пият, а сред тях
управителят ги потупва по плещите
като добър баща и кротък покровител…
И повече — какво?… А ако има днес
любители на бич, на робство и тиранство,
които, плюли на хуманност, дълг и чест,
петнят родината и руското дворянство —
къде си, сатира, със своя бич, къде?
Разглеждах цяло лято руски книги тука —
като копейки стари са изтрити те,
морал изтъркан, безнадеждна скука…
Да! Жалко! Дреме руският свободен ум
А сатирата действува като куршум —
тя да удари и прикритите умее.
О, колко много, много вече й дължи
Европа (може би, отчасти и Русия)
услуги важни…