Чудомир
Оцетеното буре

Много нещо съм видял, дядо попе, много съм страдал, много ми е патила кухалницата и едно съм разбрал на тоя свят: работа, работа и честност! Това е. Имаш ли ги двете, нищо друго не ти трябва.

Да ти се изповядам, че да ме разбереш. Едно време се сдружихме с чича Радоя, Бог да го прости. Той имаше дюкян срещу общината, както знаеш, и продаваше бакалия и туйцък-онуйцък, но нещо не му вървеше работата. Западаше търговийката му от ден на ден и капиталецът му се беше привършил. Съгласих се бе, внесох и аз малко парици и решихме да продаваме и спиртни напитки. Бакалийка, значи, винце, ракийца и тям подобни. Разтичахме се двамата, разшетахме се, нагласихме всичко и работата тръгна като намазана кола. Тръгна, знаеш, потече, дето се вика, ама нали пуста лакомия човешка! Нали циганин, като види петмез в къщата си, сън го не хваща! Аз ида за вино в зимника, опъна му с оканицата, той иде за ракия — цуцур с шишето.

Не стига това, ами един ден, като ми влезе дяволът под кожата, рекох си на ума:

„Димко, си рекох, не се знае какво ще стане и где ще му излезе краят на това сдружение, ами я си отделяй всеки ден от чекмеджето по някой лев и си ги събирай за всеки случай. Вземай си, слагай си ги настрана, дорде има, че после, като престане, какво ще правиш? Мъртва глава сълзи не пуща.“

Взех първия ден, значи, няколко лева незабелязано и тук ли, там ли, па слязох в зимника и ги пуснах през дупката в едно празно оцетено буре. Разсъхнато беше, не вършеше работа и тъй си стоеше захвърлено настрани. Пуснах ги, значи, и си мисля:

„Всеки ден ще пущам скришом по някой лев, ще се понавъдят и като се съберат повечко, ще се отделя от чича Радоя и ще си почна самостоятелно.“

Дорде не сгреши човек веднъж, дядо попе. Захване ли, греховете се трупат върху него, като котки на сирене.

Запущах аз всеки ден левчетата, а понякога и по два пъти, посърбах доста нещо, ама гледам, работата в дюкяна закуца. Съберем се вечер с чича Радоя, разгърнем тефтерите, смятаме, изчисляваме — задълженията се увеличават, а стоката намалява. Ида си у дома, пак смятам, пак изчислявам, прибавя и скритата сума приблизително — не излиза и не излиза! Капитал се губи още и не върви. Карахме криво-ляво тъй през зимата, тикахме през пролетта и лятото, като дойде есента и настъпи време да наливаме вино и ракия — няма средства. Пари няма, значи, и кредит няма! Ами сега?

— Тая работа няма да я бъде — рече чичо Радой, — ами да се прегледаме сметките, да си разделим каквото е останало и да му турим ключа с време. В празна кошница, кай, мишка не влиза.

Затворихме дюкяна един ден, седнахме да приключваме сметките, палихме, гасихме, разделихме си задълженията и дойде ред до стоката и инвентара.

Разбран човек беше чичо Радой и честен, но и аз не падах по-долу. Пък нали исках да се отделя и почна самостоятелно:

— Туй на тебе, Димчо, онуй на мене това на тебе, онова на мене — разделихме братски всичко.

Дойде ред до пустото оцетено буре.

Мислех си, че чичо дума няма да продума за него, а той се заинати май с човек, не ще да ми го отстъпи и туйто!

— Чичо бе, думам, вземи ти коняченото, здравото, ами дай това.

Не ще и не ще.

Бре, цяла каца армейница му предлагах, празни бутилки, столове, маси му давах, като рече май с човек:

— Оцетеното буре искам — и на него си остана.

Той не отстъпва, аз, като знам какво има вътре, още повече; той се инати, аз двойно повече и почнахме да се караме.

— А бе, човек, казвам, за какво ти е притрябвала тази черупка, тая развалина, не виждаш ли, казвам, че за нищо не става?

— Като не става, дума, на тебе за какво ти е тогава?

— Нямам съд за оцет, казвам, ще го притегна и ще ми служи.

— И аз нямам, и аз ще го притегна.

Препирахме се, джокахме се — той на мене, аз на него и работата, аха-аха, достигна до бой.

Не щеш ли, по това време минавал наблизо кметът. Като ни чул, зачука, затропа и ний му отворихме. Отворихме му и му разправихме за какво ни е спорът.

А той клима с глава и дума:

— Щом е такава работата, срежете го надве пущината. Срежете го и единият да вземе едната половина, а другият — другата.

— Не става, думам аз, не съм съгласен.

— Небъдница е тя — сумти чичо Радой.

А кметът ни гледа и още повече се чуди:

— А бе вий луди ли сте, вика, или ще полудявате? Толкова стока и толкова задължения сте си поделили, без да ви чуе някой, че за едно нищо и никакво разхлопано буре сте се заловили гуша за гуша. Хубава работа! Искате ли да разреша въпроса завчас, искате ли да ви го поделя аз?

— Не може — вика чичо Радой, — да ми го отстъпи!

— Не го давам — крещя аз. — Аз го поисках най-напред. Мое е.

Кметът ни гледа, гледа, па махна с ръка, тръгна към бурето и рече:

— На моя отговорност!

Като го доближи, ритна го с все сила, та изпращя, разглоби се на парчета и парите се пръснаха по замята.

Тримата направихме жива картина. Само бенгалски огън нямаше да ни освети.

Съвзех се по едно време, гледам, парите ми се виждат много. Пули се кметът, кокорим очи и ний и нищо се не разбира.

Чак когато си отиде той, тогава се разбрахме: Аз, дядо попе, съм крал пари от чекмеджето и съм ги пущал там — и чичо Радой правил същото.

Сдружение за мостра един вид.

Добре, че излязохме разбрани и двамата. Признахме си, значи, грешката, простихме си, почерпихме се толерантно; с крадените пари си платихме задълженията, останаха ни да приготвим за зимата вино и ракия и работата захвана отново. Ама пиене тайно в зимника вече няма. Комуто се пие, на тезгяха си сръбва, значи, и срещу сметка. И честност, бабам! Парите се пущат в чекмеджето. Никакво буре!