Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Воздушный корабль, 1840 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Стоян Бакърджиев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- —Добавяне
Когато звезди над морето
пробляснат една по една,
понася се кораб самотен,
полита със всички платна.
Не трепват високите мачти,
със флюгери те не шумят;
и мълком през люкове бойни
топове чугунени бдят.
Ни чува се там капитанът,
ни даже се мярка моряк,
но корабът смело се носи
през рифове, бури и мрак.
В морето издига се остров —
пустинен и мрачен гранит;
на острова в гроб изоставен
лежи император зарит.
Зарит е от зъл неприятел,
зарит е без почести той…
Притиснат под каменна плоча,
не може да скочи на бой.
И всяка годишнина скръбна,
среднощ, през дълбокия мрак,
въздушният кораб долита
и спира до стръмния бряг.
Но в миг императорът става
и гледа с очи на орел.
Той носи триъгълна шапка
и походен тъмен шинел.
И скръстил ръцете си здрави,
с глава върху своята гръд,
той тръгва, кормилото хваща
и смело се спуска на път.
Към Франция той се понася,
където остави властта,
където остави наследник,
гвардейците стари, честта.
Когато земята си родна
съзира през нощния мрак,
сърцето му радостно трепва,
припламват очите му пак.
Той слиза и с крачки големи
по хладния пясък снове,
зове гренадирите славни,
маршалите страшно зове.
Но спят мустакатите воини
край Елба с пронизана гръд;
те спят под снега на Русия,
под южните пясъци спят.
Маршалите вече не чуват:
едни са загинали в сеч,
изменници вече са други —
продали са честния меч.
Потропвайки с крак по земята,
той ходи по тихия бряг,
сърдито кръстосва и гръмко
в нощта призовава ги пак.
Любимия син призовава,
едничка опора в скръбта:
за себе си Франция пази,
на него предлага света.
За жалост в разцъфнала младост
сина му погубиха там;
и дълго с напразни надежди
стои императорът сам.
Стои той и тежко въздиша,
додето зора зазори;
сълзи по лицето му капят,
по пясъка капят дори.
След туй във вълшебния кораб,
с глава върху своята гръд,
той влиза и махнал с ръката,
поема обратния път.