Михаил Лермонтов
Умиращият гладиатор

I see before me the gladiator lie…^[1]

Byron

Ликува буйно Рим… тържествено гъмжи

сред ръкопляскане широката арена,

а той — сразен в гръдта — безмълвно той лежи

и влачи колене в прахта окървавена…

Напразно моли за живот с помътен взор:

наместник горделив и зъл, лъстив сенатор

с хвалби венчават и победа, и позор…

Какво ли е за тях сразеният гладиатор,

забравен и презрян… освиркан стар актьор!

 

И лее се кръвта — и миговете сетни

проблясват… свършва той… но гледки мимолетни

в душата се редят… И Дунава шуми…

свободният живот… и родните земи;

той вижда бащин дом, напуснат в дните бранни,

баща си престарял, прострял безсилни длани,

с които го зове — опора в старини…

Любимите деца, в игри от дълги дни,

очакващи го пак с трофеи, с бойна слава…

Напразно: жалък роб, той като звяр сразен

безчувствената гмеж за миг ще забавлява…

Прости, развратен Рим, прощавай, кран рожден…