Чудомир
Un cadeau

На перона на гарата много народ. Официалните власти воглаве с кмета, кметът воглаве с цилиндър и букет в ръка, помощникът с бомбе, околийският с намазани щръкнали мустаци, директорът на прогимназията с огладен панталон и нова връзка и така нататък. Влакът пристигна, изпухтя няколко пъти тежко, спря и почна да си изтръсква лулата. Заслизаха пътници: мъжки, женски, дребни, едри, ниски, високи и високопоставени. Очите на всички обаче са съсредоточени в специалното купе, с което пътува гостът на страната ни, големият французки държавник Едуард Ерио. Ето че и той показва четвъртитата си нашенска глава, месестия нос и лула, забучена под него.

Гръмнаха музики, ревнаха ура, заредиха се приветствия на френски, на български, на френско-български и на края една непредвидена на френско-турско-български. Отгде се беше промушил наш Гачо сергиджията, не знам, но изтъпанчи се с една грамадна нашарена диня пред учудения гост и започна:

— Бонжур, мосю Херио! Афидерсинис, ама от мене и моята фамилия ви поднасям тая скромна диня. Юн кадо, юн петит кадо, сил ву пле! Подарък за добре дошел! Заповядайте! От все сърце ви я давам. Афидерсинис, с извинение и пардом.

Ерио благодари, прие подаръка, подаде го на близкостоящия до него, стисна на Гама ръката, потупа го приятелски по рамото и пое с тълпата посрещачи за града.

По едно време, гледам, Гачо крачи най-отзад замислен. Настигам го и му думам:

— Браво, Гачка, браво! Отлично постъпи, много хубаво се отсрами на госта! Да си жив!

А той клати глава и казва:

— Хубаво бе, даскале, много хубаво, ама както аз мислех, тъй не излезе.

— Защо?

— Защото работата не хвана ръб.

— Как така? Нали си направи ти човещината, какво по-хубаво от това?

— А бе аз че я направих, направих я, ама той не я направи. Там е всичкото! Бълха ли щеше да го ухапи, ако ми пуснеше в шепата 20–30 франка чужда валута? Аз за едно мерси ли, мислиш, съм помъкнал 16 кила диня, а?

— А, така ли?

— Тъй, амчи как! Да не мислиш, че за черните му очи съм си зарязал сергията в туй работно време! Ама работа, ха! Всеки си гледа интереза. Ама мене Папунекът ме подмами: „Занеси му я, кай, Гачка, подари му я, кьораво ще падне! Келепир! Аз, кай, когато идва Вандервелд, един грозд му поднесох, да има, да няма половин кило, и цяла стотарка ми мушна в ръката.“ На ти тебе сега едно кьораво! На ти тебе келепир!

— Нищо, казвам, нищо не се е минало, може днес, може утре, а може и от Франция да ти изпрати нещо, ако си му казал името си.

— Не можах да го кажа ни на него, ни на секретаря на нашия министър. Попречи ми оная шушумига — запасният полковник Климушев. Тъкмо се канех, и той ме блъсна, навря се пред мене и почна да се оплаква на секретаря, че имал да взема от държавата някакво добавъчно за два месеца още от Балканската война. Не му стига, дето взема по една торба пари пенсия, а още дири, тъпанарят му с тъпанар! След него се промъкна, както винаги, да проси помощ баба Тана Шапшалкина и аз останах без последствие. Ама да ти кажа, стига да иска. Адрезът ми е написан на динята. Ясно личи.

— На динята ли?

— На нея, разбира се, тъй ли ме мислиш ти мене! Три часа си игра да човърка с чекията наш Тошко, дорде я изпише, а през това време даскал Гатьо ме учеше на францушките думи, дето ги рекох.

— И какво написа Тошо на динята?

— Какво: „Вив ла Франс — вив ла Булгария“, а отдолу: „Гачо Начев — градинар, улица Безименна 7-ма, №2.“

— Е, че какво се тревожиш тогава? Работата е наред.

— Наред, наред, ама я си представи, че седнат да обядват ей сега! Ще дадат динята в кухнята, ще вземе ножа гостилничарят и без да погледне писаното — арт, арт, арт, — ще я нареже и ще отиде и адрез, и всичко.

И сякаш сепнал се от думите си, бай Гачо си стисна шапката, разкрачи дългите си мотовили и забърза да настигне шествието.

Какво се е случило там, не зная, но пет години след това бай Гачо сънува пощенски запис и очаква чужди валути от Франция. Пет години наред посреща раздавача да го пита има ли нещо за него, докато най-после търпението му се изчерпа, от явен републиканец дотогава стана фашист и сега, да се изразим политично, просто на просто е човек напълно ориентиран към оста Рим — Берлин. Толкоз.