Александър Полежаев
Циганка

Тя минава пред тълпата

по широкия площад —

мургава и непозната

като екзотичен цвят.

Ах, коя е тази дивна

проницателна жена —

на ръката с проста гривна,

с евтин шал на рамена?

Спуска тя коси небрежно

чак до облата си гръд,

а в очите й метежно

нагли пламъци горят.

И по-страшни от куршуми,

по-горещи от кръвта

сладостни, напевни думи

леят нейните уста.

Ти отвек си ми позната,

циганко! Нали си ти

дъщеря на свободата,

на крилатите мечти!

И не можеш ти под шала

да прикриеш от света

своята душа, презряла

всяка жал и самота!

Ти поета вдъхновяваш

с пъстроцветен чуден блян,

наслаждение даряваш

като сън неизживян.

Помня, помня… Но ужасно

е това — повярвай ти!

Фараонке, ненапразно

то душата ми гнети.

Бавно чезнат моите сили,

че наяве в минал ден

даде ми омайно биле

и повяхвам упоен…