Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Осень, –1837 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD(2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. —Добавяне

1

Септември! Хладно слънцето блести,

        със своя изгрев закъсняло,

като невярно злато с лъч трепти

        в негладко водно огледало.

Край хълмовете вие се мъгла;

        и къдравият дъб жълтее;

роса удавя ранните поля;

        лист трепетликов червенее;

не чувам птичи гласове. Мълчат

беззвучни небесата и лесът!

2

Септември. Идва есен с вечерта.

        В усоя и в полето сиво

прах сребърен посипва заранта,

        студът блести така красиво!

Ще се пробуди дъжделив Еол;

        и разлюляна ще завие

гората — здрачния и влажен дол

        със пъстри листи ще покрие;

небето облаци ще връхлетят,

реките с буйна пяна ще текат.

3

Прощавайте, сияйни небеса!

        Природни красоти цветисти!

Вълшебен шепот, завладял леса,

        и люспести води златисти!

Сън на минути летни! Ето че

        дървар в горите оголели

със брадвата си ехото сече

        и скоро, снежно побелели,

дъбрави, хълми с образ замъглен,

ще отрази потокът заледен.

4

А при това свободният селяк

        плода на своя труд събира:

в ливадите събрал купи от злак,

        със сърп към нивата напира.

Върху бразди пожънати лежат

        сноп върху сноп в кръстци блестящи,

или навън колите ги влекат,

        под тежкия товар скриптящи,

и град ще се издигне златовръх

край селските колиби с хлебен дъх.

5

Дни свети! Селско тържество кънти

        под всяка стряха одимена,

бухалка бие, камъни върти

        с шум мелницата съживена.

За тежки дни орачът у дома

        блага прикъта. Идвай, зима!

Във къщи радват се на топлина,

        хляб, сол, пенлива брага има;

ще вкуси той, от грижи облекчен,

плода на своя труд благословен!

6

А ти, когато встъпваш в есента,

        орач на жизнената нива,

и земната съдба със милостта

        пред теб напълно се разкрива;

когато трудовия ти живот

        възнаграждавайки, браздата

се готви да предава своя плод

        и зрее жътва скъпа, и в зърната

на мислите я сбираш, с пълнота

разбрал човешката съдба в света —

7

като орача ли си награден?

        И ти, тъй както той, си сеял

с надеждата за плодоносен ден

        и златни сънища лелеял…

Любувай им се! С гордост ги зови!

        Брой всички свои постижения!…

Към светските мечти и труд, уви,

        от теб са струпани: презрения,

позора зъл на твоята душа,

познала и обиди, и лъжа.

8

Денят се извиси и дързостта

        на младините лековерни

ти проумя; изпита пропастта

        на луди и на лицемерни.

Ти беше милосърден мъж,

        на увлечения приятел;

на тайнствен блясък цар и изведнъж

        на пусти дебри съзерцател;

сам със тъгата, стона й унил

със свойта гордост бавно задушил.

9

Но ако непринудения вик

        негодувание извика,

ако тържествен, див възникне в миг

        в сърцето стон на скръб велика:

изтръпнала би в своя бал

        до кости глупавата младост,

и младенецът с плач би изтървал

        играчката и вече радост

на своето чело не би видял,

и жив човекът в него би умрял!

10

Зови света на празник най-подир!

        Хазаин щедър, сладкодумен!

Моли, подреждай гостите на пир,

        на пир объркан, остроумен!

По лакомства ще бъде несравним!

        С какъв изящен ред домашен

блести!… Но всички имат вкус един

        и той е като гроба страшен;

седни и помена свърши ти сам

в тон с радостта на своя дух терзан!

11

С каквото и да бъдат след това

        надеждите ти озарени,

с каквато мисъл да реши зова

        последното вихровъртене,

то нека с насмешливо тържество

        умът сърцето затрептяло

смири и удуши там с мъжество

        едно цвъртене закъсняло

и ще получиш, като дар богат,

на опита смразяващия хлад.

12

Или със скръбен жизнен идеал,

        отърсил образите земни,

предела земен недалеч съзрял,

        цъфтящ бряг зад мъгли студени,

край-отмъстител, който в сън блажен зове

        повярвал с чувство обновено

и в живите метежни гласове,

        заслушан в химна знаменит смирено,

като във арфи, чийто строй предвзет,

от тебе неразбран, не бе приет —

13

пред занаята оправдан навел

        чело, ще паднеш със смирение,

с надеждата, невиждаща предел,

        и с утолено убеждение:

знай, свойто аз ти няма да внушиш

        на земния звук, няма тука

суетните чада да посветиш

        в света на своята наука;

знай, висша или земна, тя на таз

земя не е за нея, а за нас.

14

Ей бясно се понася ураган,

        лесът надига говор шумен,

върви запененият Океан

        и бий брега талаз безумен:

тъй често глас с банален празен шум

        събужда у тълпа ленива

заспалия дълбоко беден ум

        и отзвук звучен там открива,

но няма да го чуе оня глас,

изстрадал дълго земната си страст.

15

И нека заблудената звезда

        в погрешен полет да мъждука

и изтече в небето без следа;

        и нека замени я друга:

земята не е в ущърб от една,

        светът със слух не реагира

към воя й заглъхнал в далнина,

        тъй както към лъча в Ефира,

от нейната сестра новороден

и към привета в свода извисен.

16

Настъпва зима, бедната земя

        е във плешивото безсилие

и радостно блестящите поля

        със класове на изобилие

заменя смърт, и образите на

        сезона, който си отива,

ще станат равни, снежна пелена

        еднообразно ще ги скрива:

пред теб от днеска е такъв светът,

но няма там към бъдна жътва път!

Край