Евгений Баратински
Смъртта на Гьоте

Яви се и старецът славен смири

        очите орлови; спокойно

умря, че докрай всичко земно разкри

        и земното свърши достойно!

Над гроба сълзите защо да скърбят,

че черепа червеи ще наследят?

 

Угасна! Но той не лиши от привет

        тук нищо, под слънце живяло;

на всичко, що търси сърдечен ответ,

        сърцето се бе отзовало:

той с мисъл крилата обходи света,

намери предела й в безкрайността.

 

Духът му бе всичко узнал: върхове

        на мъдрост, изкуства блестящи,

легенди, заветите на векове,

        опора в епохи цъфтящи;

проникваше волно с мечтата си той

и в просяшка хижа, и в царски покой.

 

С природата дишаше във унисон:

        разбираше твойто шуртене,

поточе, речта на шумящия клон

        и хладната тръпка в треви замразени;

познаваше звездната книга добре,

говореше с него самото море.

 

От него ти бе разгадан, о, човек!

        И ако с живота ни земен

творецът стеснил е летящия век,

        и нищо не можем да вземем

в ковчега, то с гроба си свят на мъдрец

той би оправдал и самия творец.

 

И ако ни чака живот след смъртта,

        той, тука напълно отдъхнал

и щедро със звуците на песента

        навсякъде земното долу облъхнал,

с душа към предвечното ще полети

и земното горе не ще го смути.